ЕКСПЕДИЦИИ В ПОДЗЕМИЕТО

Симеон Янев

web

През 2010 на 37 години си отиде Виктория Благоева, авторка на много ръкописи, непрочетени от никого и върнати непрочетени от разни издателства.

Тя пишеше за две неща.

За книги, които беше чела, и рецензиите й се печатаха с охота, без да предизвикват особено възхищение, понеже се отнасяха за книги, които не я бяха възхитили особено.

И за видения, които са достъпни на много малко хора, а са изразими вероятно от съвсем малко, минимално малко хора, а на български език от никого досега.

Виктория - за мен Вики, понеже беше моя студентка, моя рядка събеседничка и понякога моя помощничка в един египетски труд, с който се бях наел и който тя споделяше без никакво усещане, че строи пирамида. Това тя вършеше рядко, когато излизаше в отпуск от някаква своя надчовешка мисия, за която можем да знаем нещо от нейните ръкописи. Как се е наела, кога го е направила и защо е приела да носи тая извънредна мисия, за която се знае, че без изключение винаги завършва фатално (поне според нашите представи), ние никога няма да научим.

Мисията, с която се бе наела Вики, бе експедиции в подземията на душата. Тя е била изключително подготвена (и изключително се е самоподготвяла) за тая мисия, възможна само ако е тайна. От това знание са произтекли две следствия: никой не е разбрал кога тя е направила своя избор, и второ - никой не разбра какви неценими свидетелства е извлякла тя от нея, вероятно за нас, а много по вероятно за себе си, като единствено удовлетворение за неизречимите рискове, които е поемала и през които е преминавала. Повечето хора, които предприемат такива рискове - огромната част не по своя воля, а малката - от желание да ги ограничат, се интересуват и изучават за целите си медицина или психология.

Вики беше избрала литературата и по-специално славянските литератури. Дали в тоя избор предумисълът не е бил недоказаното, но ширещото се убеждение, че именно тия периферни за Европа литератури знаят за душата повече, отколкото които и да било други, е вече окончателно неразрешим проблем, но че тя познаваше изборно в невероятна дълбочина съвременната българска, съвременната чешка и безусловно не само съвременната руска литература, това мога да свидетелствам. Тия познания несъмнено са били нейната тайна екипировка в тайната й и съзнавана като безнадеждна, но вдъхновявана от идеята да се извади на светло, онова, което винаги пребивава в тъмнота, и да се изрече с думи, онова, което винаги се е оказвало неизречимо; човешкото, което ние нормално не смеем да назовем човешко.

Тази невероятна, обречена мисия бе поело върху себе си едно много крехко българско момиче, прозрачно до дъното си и смело отвъд всички дъна.

Но знаем ли дали крехкостта не е всъщност най-голямата твърдост при подобни експедиции? Защото мека и прозрачна, тя може би се е превръщала и във ефирна, за да прониква и после да се връща от най-дълбоките подземия на душата. Така е написана „Граматика на невидимото реално” - могъщо свидетелство за възможностите на език, който ние мислим за недоработен и му се сърдим, че бил малък, а някой дори вече оповестиха (почти с възторг) неминуемата му смърт.

„Граматика на невидимото реално” е всъщност дневник (по-точно нощник) на една от споменатите експедиции - според мен най-успешната, - от която Вики е излязла цялата изранена, почти без плът, но тържестваща, ликуваща в някакъв възторжен ужас от срещата си с неназовимото, което този път не е успяло (или поне не е успяло напълно) да се укрие, като я порази. Обяснявам си нейното ликуване с вероятността тя да е разбирала, че непълното поражение на неназовимото над нея е малко, но значимо негово поражение от нея.

Така или иначе в Граматиката ще прочетем на български някаква част от жестокия законник, който неназовимото така хищно скрива и с който така хищно поразява.

Голямо достойнство на този текст е, че той не е съставен от видения, между които зеят опустошените от неназовимото територии на паметта, а е един непрекъснат разказ с една оцеляла фабула, която като ариаднина нишка ни въвежда и извежда в иначе безизходния лабиринт. Този текст може (и вероятно ще бъде) един ден разтълкуван в дълбините, в който се спуща, и с новите възможности, които ни дава (да оставим другото) като литература. Аз само ще се зарадвам на начина, по който той се измъква от квалифицираната литература, за да не бъде традиционен, модерен, постмодерен и всякакъв друг, но да бъде всичко това взето заедно като литература.

Виктория Благоева ни е оставила достатъчно текстове, за да не се залъгваме, че тази литература е някакъв изблик, някакво изригване, случайност сред случайности без предистория и следствия. Има текстове, които ясно свидетелстват как се стига до нея, както и такива, които показват какво се плаща за нея. Защото такава литература може да не е безценна, бидейки дълбоко лична, но без съмнение е от най-скъпия вид литератури - с най-висока лична цена.

© Симеон Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2011, № 3 (136)