Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НИМФЕТИЧНО

Симеон Янев

web

1.

Някой си Колев - пенсиониран учител, някогашен поет, залязъл след първата си стихосбирка, писана в студентството, а излязла десетина години по-късно, живееше със старата си майка в панелна двустайка на последния етаж на разсъхващ се блок с изглед към Витоша. Една вечер неочаквано започва да му се случва нещо странно и сладостно, но и много мъчително, което в първия момент го кара да отиде до телефона и да набере 112, но после се отказва.

Ето как протича всичко:

---

Денят е обикновен, както всеки ден на един обикновен пенсионер, който се грижи за старата си майка, вече полупарализирана след серия от мини инсулти, уж успешно лекувани, ако за успешно се смята ограниченото възстановяване на поразените крайници, които при следващия удар пак се обездвижват трайно и пак се възстановяват частично. Обиколил с египетски усилия няколко лекарски комисии, Колев успява да извади документ за деветдесет и еди колко си процента инвалидност и като резултат старицата, родена българска гражданка, а сега европейска, получава пенсия от двеста и еди колко си лева, приравнени към европейската й валута, съответстващи на сто и двайсет и пет евро, които прибавени към пенсията на самия Колев с петдесет по-висока за 45-годишен стаж му позволяват да живее като среден балкански пенсионер в богат, казват, европейски съюз.

В късната мартенска вечер, нахранил майка си и себе си, настанил я в леглото й на приглушена светлина, Колев се оттегля в малкото холче в личното си време, където попрочита нещо, слуша радио с тиха музика или чете стихове на връстници, събирани години, четени неведнъж, но винаги възбуждащи го приятно. Преди това обаче почти ритуално (а всъщност с нетърпение), той отваря някаква вратичка на някакво бюфетче и изважда оттам тумбесто стъкло, от което е свикнал по няколко пъти всяка вечер да отпива по глътка златиста течност, която вълшебно го пренася в друго време, дявол го знае какво, но безгрижно. А като надига бутилката за първата глътка, той успява да изцеди в гърлото си само няколко капки, което го разстройва.

Колев поглежда часовника - има, разбира се, денонощни магазини, но при мисълта да шляпа по тъмната уличка с топящ се сняг, спасително го озарява споменът за някакви резерви, които май е скътал. От стара коза яре е Колев, няма да се остави той така евтино да му изтече приятното време. И като разтваря вратички, стърже с витринки, рови зад книжа, най-накрая (без да посмее да си вярва) отпуска ръце, а ярето в него тъжно проблейва - старата коза спи, а ярето ще будува - не си е научило урока.

Неприятно му става на Колев с ненаучен урок; и с отегчение, ако не с омерзение, той опитва да набута отново книжата на мястото им, а го обзема яд - за какво ги е трупал тия книжа, да му скриват резервите ли? И като разтваря листа и пликове, той започва да хвърля на пода квитанции, фактури, гаранции, инструкции, упътвания, разписки, известия, съобщения, заповеди, грамоти, покани, честитки, призовки, снимки на непознати, писма от познати, докато попада на кутия от обувки (за разлика от досегашния безпорядък), старателно запечатана с лепенки за ранички и с надпис „От и за”.

Какви ли съкровища са запечатани тук, иронизира се Колев, докато разтваря капака.

Писма! Тестета писма, опаковани допълнително в пликове. На пликовете надписи - имена и години. Я, какъв чувствителен е бил някога Колев - запечатал си е раничките от младостта за историята - нали беше поет. И както е омерзен, той издърпва първия, за да го хвърли на пода. Обаче на плика има име, което нищо не му говори. Някаква си Петя Анковска - коя беше тая Петя Анковска? - абсолютна тъмнота!

И той разтваря първото писмо.

А, да! Паметта е светкавична; тя му изсипва: младост, студентство, диалектоложка експедиция. Събират говорите от автентични носители - старци и най-вече бабички, (бабичките са носители на паметта и на говора, понеже най-малко са контактували със света, инструктира ги проф. Стойков).

Ходят по селата, търсят бабички, бабичките са словоохотливи, самотни и сантиментални (някой се интересува от младостта им - събитие!). И ето - някакво село, такава бабичка... и в най-упоителния им разговор на портичката - момиче, почти дете - кой знае защо Колев се вглежда.

Той запомня - тъничко телце, къси панталонки, шоколадови краченца, вече заоблени, късо подстригана, кестенява коса, изсветлена по краищата от слънцето, а очите - зелени. Я, я!

И толкова.

Колев е влюбен в софийска красавица с маслинени - не, асфалтово лъщящи, прогарящи очи; след казармата - първа любов! - фатална!

Фатално, есента се оказва, че тя го е изоставила (тогава се казваше тръгнала, не днешното - чука се) със софийски красавец.

Потъмнял, погрознял, смачкан, почти убит, Колев изживява последните си дни - все му е едно ще живее ли, или ще умре веднага. Но докато се готви да умира, получава писмо. Ето това писмо от онова полу-момиче, полу-дете. И писмото започва - добър ден, бате Никола - той бил бате! Всъщност чувства се чичо или даже дядо!

А поводът за писмото е, че бабата го е помолила да купи на момичето някакви учебници, които там ги нямало, и Колев ги купил, и изпратил - той беше такъв, съвестен. И сега му се благодари, и е молен да отговори дали е получил писмото.

Но до писма ли му е на Колев? - той начаса го забравя.

Минават седмици или даже месец и Колев получава запис от някакво си село Господарци или Болярци или нещо подобно с чорбаджийско име... Лято, тракийско слънце, селски двор, а на портичката момиче и очите му зелени - онова момиче, разбира се.

Нейните пък бяха асфалтови и неговите залепваха в тях като в асфалт на слънце. И как ги сънува, и как се мята в сънищата си Колев в тая фатална есен!

Понеже е съвестен, Колев отговаря на писмото и благодари за записа. Момичето пък отговаря и благодари на отговора му. И пише, че щяло да му бъде приятно, ако понякога намирал време да й пише; в пансиона й било скучно и тревожно. Пансионът е пансион на някакъв техникум, в някакъв град и тя била там ученичка и даже не в първи, а във втори курс, той трябвало да го знае от учебниците.

Глупости, глупости - това му остава на Колев, да си пише с пансионерки и то ученички, нимфетки. Някога не ги наричаха нимфетки, а подхвъркалчета, врабчета с жълто на клюнчето, които се учат да летят; - ни деца, ни жени! - женчета. И чак в това писмо Колев разбира, че на години тя не е каквато му се е сторила - петнайсетгодишна е, даже започвала шестнайсет, а той лани излязъл от казарма - на двайсет и две; зрял-презрял и прокълнат в любовта е Колев.

И разликата им чудовищна - седем години! - какво ще си пише Колев с подхвъркалчета! Глупости, глупости!

В третото или петото писмо тя му благодари, че й е писал и че щом не иска да го нарича бате Никола, не знае как да се обръща към него, затова ще оставя реда празен. И му разказва, че момчетата им от горния етаж били много лоши, постоянно ги поливали с Н2О, а през отворения им прозорец постоянно хлуел мирис на азот. И пита - а защо той не й разказвал нищо за себе си, тя нищо не знаела, а толкова искала...

И тук - точно тук! - се случва това, което се случи на Колев така неочаквано и така неясно - и странно и сладостно, а всъщност мъчително, утомително мъчително.

В гърдите му нещо се раздува и се пукна, а сърцето му прескочи и се затаи, сякаш пропадна в бездна.

Бездна - значи без дъно, иди търси собственото си сърце в нещо без дъно.

И странна болка - едновременно мъчителна, много мъчителна, но някак сладостна, разпъва гърдите му.

Колев никога не беше изпитвал такава болка.

Уплашен, той се надигва към телефона да звъни на 112.

---

На втората крачка (стори му се километър) всичко му се разминава; болката изчезва и му става празно и вътре, и вън.

И в празнотата мозъкът му проработва, и първата му мисъл е - гледай каква руина си станал!

Изправен, той съзира боклуците в краката си, бавно отива до килерчето - метлата, лопатката - и бавно започва да събира всичко. После ги изсипва в торбата за смет. После ги занася в килерчето. После наднича в стаята при майка си; тя вече спи, той подвива завивката й и намалява още лампата.

После взема приспивателно - отдавна редовно го взема, ляга си и като минава времето на задействане на лекарството, заспива.

 

2.

А на другата сутрин...

На другата сутрин Колев се събужда рано и става веднага; хората, които гледат инвалиди, трябва да се събуждат рано и да стават веднага. За такива хора сутрините са най-тежки. Става се веднага, ласкаво се въвежда болния в тукашния свят, за да не се травмира още от сутринта, след това се обръща, свалят се памперсите, качва се на инвалидния стол, после в банята, после в кухнята, приготвя се закуската, хранят се бавно и двамата, за да не се травмира болният от бързото хранене на здравия човек, сменя се пижама с дневна роба и ласкаво се откарва инвалидният стол в спалничката, вече проветрена, където се настанява така, че да се гледа прозорецът, зад който е Витоша - синя и снежна, алпийски-европейска.

Европейската гражданка отправя поглед към планината, почти хипнотичен. Двете с планината могат да се гледат часове. А в това време Колев излиза да пазарува, да плаща (винаги има нещо за плащане), да набавя лекарства и като се връща, прави кафе, за европейската гражданка чай Ройбос (той веднага пуска отварата си и е ароматен и сладък). Следва приготвяне на обеда, прибиране на съдовете и така нататък, и така нататък до вечерта, когато, след като я постави да спи, той ще се завърне в хола в личното си време при оная стъкленица с вълшебната течност.

Животът не жали Колев, а Колев - живота си, от сутрин до вечер се гледат сурово и Колев няма сантименти, защото не само знае в живота мястото си, но го и брани, доколкото може. В една застаряваща страна с умиращ народ всичко внушава оптимизъм - от билдбордовете по булевардите (винаги с усмихнати лица), през рекламните листовки в пощенските кутии, през винаги бодрите, макар и капнали от работа, политикани, до телевизиите и радиата, които предават шоу, шоу и пак шоу с възбудени до откачане шоумени, които неспирно зоват - забавлявай се, забавлявай се, не спирай, продължавай, вземи това, вземи онова - живей, живей сега, живей веднага!!!...

Как да не брани своето място в живота Колев при толкова доброжелателност, при такива ведри покани, при такава грижа за него! Той живее - живее през целия ден, активно, без почивка, от едната стая до другата, от магазина до офиса на парното или там, каквото е дошло в пощенската кутия или компютъра за плащане.

Но когато идва вечерта и Колев е в правото си да вземе своите няколко глътки, и да се забавлява, както е съветван отвсякъде и от всичко.

В началото Колев приглушава още светлината в стаята на майка си, после влиза в холчето, за да вземе своята част от шоуто. Тая вечер стъклото със златистата течност е на мястото си и той изобщо няма да посяга към старите хартийки от вчера, които му докараха онова политане в бездната..

Ала след първата глътка го обхваща бунтарско настроение, а след следващите, то се засилва. Да не е баба Колев, та да не смее да посегне към старите хартийки? Още повече, че паметта му е изневерила, изтрила е всичко това, което чете в тях и на него му е интересно - какво е станало после?

Колев се бунтува срещу паметта си, която не му подсказва какво е станало с него и онова момиче. Човек може да не е сантиментален, но когато паметта му е слаба, трябва да посяга към някакви пищови; пищовите са подпори на паметта, както тя е подпора на самоличността ни.

Ницше протестира срещу излишъка от история, но Колев сега има нужда точно от този излишък, който паметта сама е отхвърлила някога, тъй като, когато е слаба, за нея по-голямата част от живота е излишък и какво остава за Колев, ако по-голямата част от живота му се окажат излишъци.

И като процежда през зъби малка глътка, със злост към Ницше и омерзение към себе си, Колев пак разтваря тестето.

---

Доверчиво до наивност, тя му разказва живота си; скучен дори сега, когато е превърнат в спомен.

Живеят четири момичета в стая. Двете са по-големи, имат си приятели и в неделя излизат. Приятелите им ги водят на кино и там си стискат ръцете, а после в парка се целуват. Те са щастливи и тя не може да си обясни как при това щастие непрекъснато получават двойки. Нейният успех е добър; тя е отличничката от бившето си селско училище и не може да си представи, че ще се върне в село като по-малко от отличничка. Да, всичко върви добре, но вечер й става тревожно! И точно вечер, когато другите излизат, му пише писмата - я, я, накъде потеглихме?

Пътят му е познат на Колев; - в шейсетте години, далеч преди сексуалната революция, една целувка на улицата е скандал, любовта се нарича ходене (ходене заедно), живее се заедно с родителите, а те бдят да не би да поканиш момиче вкъщи и да го опозориш.

В пансионите е същото, даже по-лошо, сутрин са занятията, пише тя, после обеда, после занималнята, после вечерята, после два часа игра на двора или прави каквото искаш - пиши си писмата например. После по стаите, разговори в леглата, надничане през прозорците, от които хлуе мирис на азот и буботят далечно машините на заводите-гиганти, строени не с пари, а с ентусиазъм. Животът е радостен, но радостта все е отлагана за някакво близко или по-далечно бъдеще, което също се отлага. (Това последното са спомени на Колев; тя пише, че само й е тревожно). И скучно - пансионът е изолиран от града, няма радио, няма телевизия - подхвърлят ни, пише тя, от време на време по някой вестник, за да не затъпеем съвсем.

Така са си разменили няколко писма. Писмата на Колев, вероятно отдавна са изтлели в някой комин, но по нейните личи, че и те са били тревожни; Колев е недоволен от живота си, всичко хубаво в него било напред, ако имало такова - защо да няма, пита тя, а той е говорил, че се чувства стар и уморен. Уморен от какво, пита тя; нейната мечта била да стане студентка, после може би инженер-химик, имало много работа за инженер-химици, а пък било и много интересно... И тя мисли, че да бъдеш студент, е щастие - сам отговаряш за себе си.

За някакъв празник си разменят картички, нейната не е запазена, но от писмата й става ясно, че неговата е била с букет разкошни, бели рози и сега те стоят на стената над леглото й. Тогава откриваха Йовков, току-що изваден от нафталина на забраната, четяха Цвайг, немските антифашистки писатели - Фойхтвангер, двамата Ман, Бруно Франк и вече Бьол - силни страсти, амоци, чисти сърца, белите рози на непостижимото...

След четири десетилетия на Колев не му се вярва, че е пращал картички с бели рози, но каквото паметта оспорва, документът потвърждава, а пред документите-факти, казва Хана Аренд, цяла изтръпнала от жажда за истина, трябва да коленичим.

Така едновременно се движат времената - някогашното и сегашното - в съзнанието на Колев - някогашен поет, сега пенсионер, обгрижващ болната си майка, някога с уклон към философията (втората му специалност е философия - юношеска мечта за прозиране на света), сега наклонен към скепсиса на философията.

А времето, описвано в писмата, макар и младо тогава, за Колев е истински ад - лекции, упражнения, и на едното, и на другото асфалтовите очи на изменницата, прогарящи го от безразличие и студ.

А писмата му явно са опит за бягство от ада; но горд е Колев, той не е разказвал собствената си история, той е бил уморен от световната, от цялата човешка история, него го мъчи всемирна скръб.

А момичето разказва само за себе си и най-тъжният момент в разказа й е, когато една вечер ги завели на кино, след филма в двора имало забава, а на нея й станало мъчно, прибрала се в стаичката си и се разплакала.

А следващото писъмце е бодро (нелогично бодро след киноотчаянието и в него изведнъж се съобщава, че в някакъв съседен град имало панаир (международен даже!) и в неделята тя била свободна, и искала да отиде на този панаир, дали и той не искал да посети тоя панаир, и дори биха могли да се видят, и да се разходят из палатите.

Светва му на Колев - дете ли, подхвъркалче ли, нимфетка? Освежава се Колев - какво е залепнал в оня тъмен асфалт? - по дяволите, асфалтовия блясък; на нимфетката пък очите са зелени.

Зелените очи са магия не само, защото са редки, а защото в тях свети едновременно кротко вечнозеленото на природата и вещерски тайното на другия свят. А пък когато са женски - Господ да ви пази!

Но не и Колев! Колев е на двайсет и две и вече се пази сам. Сигурен, че ще се опази, ободрен от това, което го очаква, за миг или завинаги забравил асфалта, Колев пътува към Пловдив. Сценарият е: посрещане на гарата, разходка из панаира, ресторант на обед, кино след обед, а после ще я придума да остане за последния нощен влак.

Той отпива глътка от златистата течност и сякаш тя не промива гърлото, а мозъка му. Със заслепяваща яснота възкръсва у него онзи ден - светкавично, мълниеносно, по-бързо от мълния. При това с подробности - какви подробности! - главата му се замайва.

---

Сценарият още от гарата тръгва с главата надолу или - ако е по-ясно - с краката напред. От влака не слиза оная дръзка нимфетка, която го бе поканила на среща, ни в клин, ни в ръкав, не само против правилата, но и против природата си.

От влака слиза едно момиченце, което изобщо не изглежда на петнайсет, къде ли пък не на шестайсет! - изплашено, поруменяло до върха на ушенцата си, клепките му пърхат, а ръцете му не знаят къде да се скрият.

И Колев, приготвен да я срещне с прегръдка, да я притисне до себе си и дълго да я целува, се обърква: - едно от срам (как да целуваш на перона дете и то дълго); второ - от страх, че тя всеки миг ще се разплаче и иди обяснявай, че си имал добри намерения; и трето - от... (той не знаеше от какво), но му беше неловко, гузно, виновно, а като си помисли за сценария - отвратително.

Е, отидоха на панаира, а клепките й все така пърхаха и настръхнал, Колев се опитва да разправя разни весели неща, но тя не се усмихва, а когато неволно в навалицата я докосваше, телцето й се втвърдява като антена и той физически усеща вълните на силно безпокойство, които тая антена излъчва.

А и времето беше отвратително - ръмеше, и непрекъснато ръмя, ситен есенен дъждец, нито да се скриеш, нито да стоиш под него. Поради навалицата на панаира (от който между впрочем Колев нямаше спомен) не ходиха в ресторант, но ядоха сладолед, пиха боза (тогава кафе никъде не се продаваше). Взеха си по един сандвич и измокрени и изтощени, изведнъж от часовника на панаирната кула виждат, че отдавна е минал обед.

За придумване за нощен влак и дума не можеше да става и като взимат нещо - автобус или тролей - се озовават на гарата. Но часовникът на гарата показва, че до влака за нейното градче има повече от час и понеже най-сетне дъждецът престава, сядат на пейка в гаровата градинка, където никой няма, понеже пейките бяха мокри.

И тук Колев за първи път усеща, че мократа антена не излъчва така неспирно тревожните си сигнали - може би от умората.

И вижда (пак за първи път) как зад пърхащите й клепки доверчиво го гледат зелените очи - почти прозрачни, доверчиво-наивни, сякаш всеки миг от дъното им ще надникне самата нейна детски-нимфетна душица.

А и отговорите на въпросите му престават да бъдат едносрични.

И тя дори му казва, че дъждът е развалил всичко, но пак е било хубаво... на панаира.

Тогава Колев безсъзнателно протяга ръка, после и другата, и безсъзнателно и възторжено усеща, че държи в шепите си гърдичките й. През тънката й мокра дрешка гърдичките й са топли - хем плътни, хем гъвкави като тенис топки, а пулсират като сърчица.

Строевакът у Колев скача в стойка мирно. Строевак е военен термин. Днешните мъжлета, не помирисвали казарма, няма как да знаят значението му. Строевак означава войник, който по всяко време и при всякакви обстоятелства е готов да изпълнява всякаква заповед. Строевакът е оптимист и при най-безнадеждните обстоятелства.

И замаян от този оптимизъм, Колев обгръща с длан лицето й, повдига брадичката й и така се впива в устничките й, като че ще я изпива.

Той не я изпива, защото нейните устнички също се размърдват, разтварят, плахо го засмукват и точно тогава, сепната, тя отдръпва главицата си и от педя разстояние, го гледа така учудено и така възторжено, като да е ангел Колев, паднал от небето.

Ангел Колев не беше; той си беше Никола, същият, на когото тя се бе опитала да вика бате.

И Никола с казармен тренинг вдига телцето й, поставя я на коленете си, а тя нищо не казваше, само се притискаше, но някак вдървено. Сега са в непосредствен допир, заедно и тримата; тук би трябвало ръката й да се плъзне, както казва Ото Вайнингер, към единственото, към което са насочени всички мисли на жената. Колев е чел Вайнингер в казармата (страхотно казармено четиво, говори само за това, което липсва в казармата - жените тоест!), но той има и малък отпускарски опит с жени, който бе се потвърдил при прочита на Вайнингер.

---

Но вместо да постъпи по Вайнингер, нимфетката използва една унесеност на Колев към краката й, пъргаво се изправя и пъргаво сяда до него, казвайки, че уж изпускали влака.

А влак вече наистина влизаше в гарата и парната сирена възвестяваше края на Колевото тържество.

---

В края на тържеството си, Колев несъзнателно посяга към стъкленицата със златистата течност, но го пресича по-силно вчерашната странна и сладостна, но и много мъчителна празнота в гърдите, сякаш сърцето му се дави в бездна.

От бездната той чува, че с хрипове и безпомощно, от стаята си го вика старата.

 

3.

А на другия ден...

На другия ден от сутринта Колев е с мътна глава и в мътната му глава ожесточено, като оса зад прозорец, се блъска една мисъл.

Мисълта му е да си свърши работата, колкото може по-бързо, да си седне в холчето и да си разтвори тестето със следващото писмо. Осите са нещо отвратително - или трябва от раз да ги убиваш, или да им отвориш прозореца.

И като си свършва работата на две, на три, от което съвестта му засега едва забележимо го погризва, Колев още в предиобеда поставя старата в поза да гледа Витоша и отваря прозореца.

---

С мътна глава Колев навично посяга към шкафчето, а от шкафчето към кутията, и от кутията към писмата.

И заварва това, което знае, че ще завари - няма повече писма. Със слабата си памет Колев се мъчи да си спомни писал ли е и не му е отговорено, или са му писали и не е отговорил, или е получил писмо и не го е чел...

Или е получил писмо и не го е чел? И е получил още едно, или пък две и пак не ги е чел и защо поне не ги е запазил, щом пази тези?

И изведнъж...

Разбира се, изведнъж, понеже постепенно е невъзможно. Паметта му от далечното време просветлява като осветена от изгряващо слънце.

Разбира се, че няма повече писма, защото тези, които е получил, той не ги чете. И не се е досетил да ги запази. До пазене на писма ли му е на Колев, когато... когато...

Всичко беше свършено в един миг, а мигът бе траял, колкото да премигнеш.

И докато бе премигнал, Колев бе вдигнал телефона.

Естествено, че беше тя - изменницата, забравилата го, разкъсалата сърцето му...

Естествено, че не говореше с виновен глас и даже дума не беше казала за извинение...

Естествено, невинна като агънце, ни лук яла, ни лук мирисала, му предлага да се видят и то незабавно...

И някак неестествено той казва да!

Но как би могъл да каже не Колев, когато заедно с неговото да в ушите му гръмват някакви думи при това на чужд език, при това от песен, която не бе слушал по радиото?

Le siel… le siel est si bleu, пееше се в тази песен, но не с гласа на Едит Пиаф, а с нейния - по-хубав.

Като сирена звучеше нейният глас, безмилостен като на сирена...

И песента гърми в ушите му и как е възможно да минеш сега между Сцила и Харибда?

Няма минаване между Сцила и Харибда при такава песен; Колев да не е Одисей, та да отминава безмилостно прекрасното заради... заради нещо си.

И му става хубаво на Колев, и му става гузно. Ще се разтушава с нимфетки! Глупости, глупости, когато... небето е толкова синьо!

И кой знае защо се усеща виновен, но и виновно-щастлив, приказно щастлив се усеща Колев с вината си.

---

В щастието няма логика, но какво ме интересува логиката, когато съм щастлив?

И животът бе потекъл в щастия и нещастия, в щастливи катастрофи и нещастни изходи. Споменът за нимфетката бе потънал в годините до онази вечер, когато бе разтворено пакетчето...

---

В следващите дни Колев живее като насън. Всеки ден прави това, което е правил толкова пъти вече със старание и обич, защото грижата за най-близките ни в тежко състояние е невъзможно да се носи като задължение; тя е поносима само с обич, вероятно и защото е обич и състрадание и към самите нас, в собственото ни минало.

Потъването в бездна, което на няколко пъти бе изживял вечер и към което сам бе тръгвал, започна да го връхлита и през деня. Предшестваше го едно огромно съжаление, нещо като вътрешен плач, като плач без сълзи, който настъпваше внезапно, щом му се привидеха зелените й дълбоко прозрачни очи. Чувстваше се виновен и във вината си загубен, всичко започна да му става безразлично, в най-напрегнатата работа около старата изведнъж отпускаше ръце и като поемаше дълбоко дъх, дълго гледаше в стената, сякаш очакваше да се разтвори...

Естествено, че стените не се разтварят.

Колкото и болна, и в болестта си отнесена в себе си, старата усещаше това, гледаше го с разбиращ поглед и му казваше нещо с неразбрани думи.

И така потекоха дните.

Излязъл от вцепенението, Колев бърза да направи нужното, преди да го е връхлетяло следващото.

А най-мъчителни, разбира се, са вечерите, когато човек остава сам, когато погледът се пречупва в стените или още по-лошо в телевизора, от който те канят да се забавляваш, да се забавляваш, да бързаш, да не пропуснеш нито миг, да живееш, да живееш сега...

И това сякаш щеше да продължава безкрай, докато една такава вечер...

Докато една такава вечер някой продължително звъни на вратата.

Никой никога вечер не звъни на вратата на Колеви - всички заемодатели, агенти, представители на офиси, просители и искатели звънят само денем.

Докато тая вечер се позвънява...

И като надига за кураж стъкленицата и отпива доволно дълга глътка, като приглажда, кой знае защо косата си, и се оглежда, дявол знае защо в огледалото в антренцето, Колев отваря вратата.

Естествено, че беше тя.

Стоеше пред вратата му млада, но не нимфетка, а вече жена, макар все така тъничка и с късо подстригана кестенява коса, по връхчетата изсветлена от слънцето...

- Тръгваме ли? - пита тя и му се усмихва.

А задъхан, почти задушен от възторг, той успява само да кимне:

- Тръгваме!

И всичко потъва в зелен, а зеленото в ален пламък.

 

 

© Симеон Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.05.2011, № 5 (138)