КОЛЬО НИКОЛОВ В ПРОЗАТА НА ИНФАНТИЛИТЕ

Симеон Янев

web

Кольо Николов се появи в печата някъде в средата на 60-те - естествено, в студентските издания - вестника на СУ, националния "Студентска трибуна" и в младежките "Народна младеж", сп. "Младеж". Колкото обикновено и непретенциозно беше името, толкова изненадващи и нестандартни за приетото бяха разказите му. Тези години бяха годините на Йордан Радичков; след едно традиционно начало, отбелязано от критиката като близост до Йовков, Радичков бе нагазил вече в своите черказки истории, несводими нито към Йовков, нито към когото и да било другиго. Самият Радичков вече щампосваше траен отпечатък върху по-младите от себе си.

Кольо Николов бе нещо различно. Когато всички се опитват да следват Радичков, Кольо Николов започва по маниер, в който няма нищо радичковско. В неговите първи разкази може да пробяга сянка от Хемингуей или от Селинджър, но не и от Радичков, въпреки че в творческата му памет е запечатан същият бит, както и у Радичков - глухотата на малкото село, пастирското детство, скуката на дългите летни дни, черния изтощителен труд на полето и детския блян за широкия свят. Но докато Радичков в началото на 60-те в прозата си най-често е наблюдател на свят от непреодолима дистанция, свят, отишъл си завинаги, преживял някакво огромно сътресение, най-често оказало се с щастлив край - било то кооперирането на земята, било изчезването на едно село във водите на новопостроен язовир - у младия Кольо Николов няма нищо подобно.

Неговите първи разкази изглеждат като зевзеклъци на фона на Радичковата сериозна проза, където изпитанията отвеждат към едно крайно щастие. Колкото единият (Радичков) гледа драматично сериозно на живота, толкова другият (Кольо - и името му такова) избира малозначни истории, в които юноши и студенти, разиграват сценки на безопасни комични сблъсъци с един прекалено сериозен живот. Невинна игра със сериозното, леко подгавряне с неща, прекалено сериозни във всекидневния бит, но така наивно разиграни, че не е ясно съзнателно или съвсем несъзнателно се прави всичко това.

Между 1963-4 и 1965 година в тогавашните вестници и списания тия къси разкази, "кодоши" по тогавашния жаргон, се натрупват с щедра обилност, посрещнати с нарастващ интерес от младата публика - собствената им публика.

- - -

Дебютната книга на Кольо Николов се появява през есента на 1966 година. Това бе един малък сборник от 16 разказа под заглавие "Облаци от бяла светлина". Когато днес преглеждам дългия списък на дебютиралите белетристи в целия период на библиотека "Смяна" от 1949-1990 година не намирам друга такава книга, толкова симптоматична не само за автора си, но и за цяло едно поколение. Тя символизира една свободна младежка проза, проза за живота като безкрайно приключение, животът, усещан като светлина дори когато е облачен.

- - -

И най-напред впечатляващото бе езикът.

Лесно е днес в наличността на един език, преодолял всички табута и озовал се дори отвъд - при мутрочалгарския жаргон или при англо-българския експертен сленг, модел на ученост и евроатлантизъм или при порно свободата на жълтата преса, да се говори за освободеност на езика.

Още по-лесно е тази свобода да се показва като постижение на фона на маразмите на соцезика (включително на художествената литература), където мисълта едва диша зад идейни клишета, в някаква "абстрактна словесна хубост", хубостта на "салонния" стил, както го нарече точно по онова време (1961) Цветан Стоянов в яростната си студия "Невидимия салон" с подзаглавие "Бележки за нашия литературен език". А пропо - тази прекрасна литературно-лингвистична студия е един от паметните текстове на оная епоха. Тя е отговор на една ситуация в езика, подобна на днешната, когато нашият език под един неистов натиск на чуждици и словосъчетания, символизиращи "ученост", "престижност" и модност се превръща в носеща схема, гола конструкция на друг, подменящ език.

Но в ония години Цветан Стоянов бе видял главната опасност в разминаването на литературния език с "живата съвременна говорност". Той пръв (и единствен по сила оттогава и досега) преди повече от половин век съзря огромните заплахи, които дебнат българския език в неговата "модернизация" - превръщането му в сходен на всеки друг и особено на големите европейски езици "стилен", език - уравнен, наводнен от модни думи - умъртвен в собствения си дух. Заплашен бе, както и днес, самият дух на езика, уникалността на мисловните му конструкции, изключителното в него - свободата на синтаксиса му, играеща с логическите ударения и разкриваща изобилие от възможности във всяка фраза, във всеки израз.

Изправен пред тая епидемия, Цветан Стоянов тогава пише: "И белетристите, както и поетите, остават пленници на "салона" в различните му прояви: било във вкостенения, традиционно-класически "стил" /.../, било в онази привидна народностност, която се постига главно чрез външно натрупване на колоритни нашенски думички; било най-сетне в изкуствената модернизация, в телеграфността и сценарността като маниер." (Цв. Стоянов. Съчинения в два тома. София, 1988, с 129-130).

- - -

Отговорът на тая жестока констатация за състоянието и перспективите пред езика в 60-те години и по-нататък бе главно Радичков и в определена степен забравеният днес Кольо Николов. И ако приносът и значението на Радичков е днес достатъчно изследван и проявен, тук искам да обърна внимание на белетристиката на Кольо Николов. Докато Радичков даваше нов живот на стари, исконни български думи, докато променяше и връщаше към захаристояновския простонароден ехтеж българския синтаксис, докато покрай (и във) примитивното той вдъхваше едва доловима ирония, която го превръщаше в условност, друг един негов съвременник с едно поколение по-млад, блесна в това десетилетие с една младежка проза, която невинно на пръв поглед рушеше табута, която иронизираше вкостенения идеологизиран език и постепенно въвличше във високата проза ниския, всекидневен език на младите от 60-те.

Пръв бе доловил съпротивителните сили на този език първият читател на първата книга на Кольо Николов, авторът на предговора към нея, един колкото опитен, толкова и чувствителен за езика, известен тогава български писател - Камен Калчев: "В нея (книгата) няма нито помен от стария реквизит на декларациите и фалшивата риторика" - пише в приветствения си предговор той.

Това е очебийно. Именно отсъствието на познатите от 50-те години похвати с техния клиширан език дава на тази първа книга очарованието от срещата с нещо съвсем различно, напълно ново, въпреки делничността на сюжетите и всекидневността на героите.

- - -

Книгата започва с един невероятен разказ, "Момчето" - образец на функционална проза, каквато не дебютанти, а и опитни майстори биха са гордяли да имат. Всяко изречение в този разказ логично, причинно-следствено или асоциативно извежда следващото и разказчето е така плътно, че не е възможно да му бъде отнета дори една-едничка дума.

В началото ви се струва - пише Камен Калчев за този разказ - че имате работа с един от многото обикновени разказвачи. Иска ви се да се примирите с положението /.../, изведнъж се сепвате, спирате се и си поемате дъх, за да дочетете с още по-голяма изнанада края, развръзката.

А историята е съвсем обикновена.

Момче пасе крава край шосето, минава кола и след стотина метра спира - спукала е гума. Момчето веднага отива да гледа, разговаря с шофьора, предлага помощта си и с голямо желание помага, докато се залепи гумата. Води се шеговит разговор, в който се оказва, че шофьорът е диригент, а селянчето случайно знае какво е диригент. Джанко Джанкин - така се казва диригентът, а името така озвучено е пръв и важен елемент на баланса между градското и селското, с който издевателства младия писател. Та този Джанко Джанкин предлага на момчето, ако реши да ходи един ден на опера, да го потърси за гратиси. Младият оперен любител от благодарност веднага открадва от съседния бостан диня и му я подарява. Колата заминава, а момчето се връща при кравата. "- Видя ли - казва й то. - И с диригент се запознахме."

И следва замайващата финална част, за която говори Калчев:

Небето беше набраздено от бели облаци. Вятърът ги возеше надолу и те трептяха на малки вълни. Всичко вървеше - и небето, и земята, и шосето, понесло върху своя паваж камионите, колите и мотоциклетите.

Върви времето, върви и може да ни отмине така, както се е засилило.

Добре, че момчето си има пирони, които забива от време на време по шосето.

В тоя финал наистина е кодирано нещо повече от самото конкретно описание. Смисълът на думите далеч не е само в това, което казват - един селски гамен залага пирони, за да пука гуми и да се глуми хлапашки с пострадалите шофьори. Тук е запечатан образът на една друга България, отдавна изчезнала, в която през летата всички според силите и възрастта си работят: възрастните на нивите под жестокия пек, а децата по синурите и ливадите, край канавките на пътищата и навсякъде, където слънцето е пожалило някоя педя трева - единствената храна за Сивушка и Белчо или за Гривчо и Алчо.

Такъв бе законът на тая друга България - когато хлябът се пече, никой не трябва да мързелува.

И едно мечтателно момче, примряло от лятната жега и скуката на полската следжътвена пустош, не заради злорадството, а заради допира до далечния, непознат и непостижим свят на хората от леките коли, намира своя начин да влезе макар само за няколко мига в него.

- Видя ли, и с диригент се запознахме - да повторя репликата, решаваща за функционалността на разказа, казана от момчето на кравата след триумфалния миг на допира с големия свят.

- А знаеш ли - продължава то, - че в Америка глобяват по шосетата четиристотин долара за хвърлени боклуци и че оперните певици си пазят гласа?"

Това са нещата, които то е научило в краткия си разговор с диригента, докато му е помагало да залепи спуканата гума.

- - -

Този разказ е емблематичен за прозата на Кольо Николов. Той сам е чувствал това и съвсем не случайно "Момчето" е въвеждащ текст не само в първата му книга "Облаци от бяла светлина", но и във втората "Влог в швейцарската банка" (1969). Ако е зависело от мен, аз бих го поставял като предговор на всяка негова следваща книга, писана в България. Защото той е емблема на един прастар мотив в цялата българска литература - мотив, който ще срещнем в прозата от Елин Пелин до Ст. Ц. Даскалов и всички български писатели, родени на село и пишещи за селото.

Това е българската селска мечта за съприкосновение с големия свят.

И по най-простичкия и същевременно внушителен начин младият разказвач е въплътил тоя така характерен мотив на цялата българска селска литература, за да зазвучи той тук като епилог на всички други предходни варианти, а днес и като епитафия на онази наша, вече изгубена България.

- - -

Стилистиката на "Момчето" не е инцидентна в поетиката на Кольо Николов от първите му няколко книги. Нея той разработва, както в "Облаци от бяла светлина", така и във "Влог в швейцарската банка" (1969), в "Слънчеви квадрати по зимния плаж" (1970) и в другите си книги, издадени в България. Тя е определяща за някои от най-хубавите му разкази и новели като едноименната новела "Слънчеви квадрати по зимния плаж", "В началото на юли", "Пясък в старата крепост", "Ешалон - 1961".

Как еволюира тя, какви нови черти придобива, може да се проследи още в първата му книга. Един от най-добрите образци на тая еволюция е новелата "Ешалон - 1961".

- - -

В "Ешалон - 1961" този разказ-новела, за който става дума, няма нищо кодошлийско; той е един от малкото в книгата, в които всичко е сериозно, даже страховито сериозно, защото е вплетен в едно реално и световно, историческо събитие - издигането на берлинската стена - стената, разделила източен от западен Берлин за почти тридесет години. Това събитие отложи с повече от три месеца уволнението на войниците от набора, подлежащ за уволнение тогава и събра в казармите три, а във въздушните и морски части четири набора. Сто дни като сто години, когато приетите в университетите вместо лекции провеждаха учения в състояние на постоянна бойна готовност.

Кольо Николов е смесил тая реалност с една покъртителна история, която вероятно само поради това, че в най-добрите години на българското кино, той бе вече емигрант, не послужи на някой опитен сценарист за един безусловно покъртителен филм.

В историята Петьо, Илко и Цветан са войници от задържания заради напрежението около берлинската стена набор. Те служат в една авиобаза, където Петьо е шофьор, който изтегля с машината си самолетите на пистата, за да излитат в бойните си, все още учебни полети. И се случва така, че пилотът, чийто самолет изтегля с камиона си Петьо, и самият Петьо войника се влюбват в едно и също момиче, което живее с баща си на някакъв кантон близо до авиобазата. Много странна любов, защото докато войникът и момичето си говорят крадешком в страх да не се докоснат, войникът вижда веднъж как офицерът пилот я носи на ръце през полето към кантончето на баща й. А докато става всичко това: "Дъждовете не спряха през целия месец. Лежахме по цели дни в спалното помещение, скътали прилежно новите си дълги шинели. Понякога нервите ни не издържаха /.../ и ние излизахме под дъжда. Генералът и ротният ни виждаха как се връщаме мокри целите, но не ни казваха нищо."

Дъх на война се носи над авиобазата. Всяка нощ на тренировъчни полети излитат самолетите, летците вече не се прибират по домовете си, постоянно в бойна готовност е помощният персонал. В унесите между бойните тревоги Петьо сънува ту момичето от кантона, ту "една голяма зала, където възрастен професор четеше лекции по архитектура и в цялата зала имаше много, много хубави момичета в бели палта."

Наяве момичето от кантона идва на портала на базата, говори със съкрушения Петьо и невинно пита за капитана-летец.

Кольо Николов се е справил блестящо с този толкова заплетен между крайно сериозното и реалното (войната, която се чака да избухне всеки момент), и драматичното и мелодраматичното в тая неправдоподобна любов. Защото между другото става ясно, че летецът е и женен.

Сюжетът развива пестеливо-сдържано и мъжкото и момчешкото; те са в завидно равновесие, докато тревогата над света застрашително се сгъстява.

От един нощен полет летецът не се връща. "Вървях без памет по широката бетонна писта; тя се въртеше във въздуха и аз се опитвах да я уловя, но тя все бягаше, бягаше, бягаше, приближаваше и пак изчезваше."

- - -

В контекста на българската проза от 60-те, това не е проза на дебютант. Техниката на водене на разказа задава школовка, чийто образци са акумулирани до свойост.

След шест дни празнувахме Нова година. В полунощ кантонът светеше, но никой не отвори на мойте удари по вратата. Аз спах с тази врата /.../, но никой не ми отвори, макар че ме чуваха, макар че ме виждаха.

На трети януари в частта дойде заповед, с която нашият набор минаваше в запаса.

Един роден белетрист, ако е действително белетрист по рождение, не може да завърши новелата си така с това мелодраматично, макар и нормално момчешко действие, което нарушава така крехкия, но толкова по-ценен баланс между мъжкото и момчешкото.

И действително Кольо Николов продължава с още една страница, в която героят е напуснал лекциите, взел е влака и е пристигнал на малкия кантон край авиобазата.

- Аз търся Марина. Къде е?

- Тя се ожени. За едно момче от селото...

Това са думи на баща й, който после му казва, че загиналият пилот често му е говорел за него, защото "нали ти си войникът, който водеше самолета му до старта?"

И чак в последните фрази проличава ръката на учителя.

Бях измил обувките си от калта, старият спря да движи ръчките на зелената помпа.

- Владков имаше много хубави лули. Ти интересуваш ли се от лули?

- Не.

- Това е много лошо. Всеки истински мъж трябва да се интересува от лули.

И старият отиде да запали фенерите.

- - -

Хемингуей, разбира се!

И въобще не само заради симптоматичните лули.

Заради маниера в поантата да се отклони драматичното към всекидневния, продължаващ, безкраен живот.

Заради научения, вече професионално закрепен, урок да не се нарушава толкова трудно постигнатия, толкова важен баланс между вътрешно-видовите тоналности на героите, между мъжкото и момчешкото.

- - -

Но и въпреки следата на учителя, новелата е прекрасна. Тя е образец за една от дарбите на таланта - лирично-епичната нагласа в него.

Както превъзходно бе изразена тя в първия разказ на книгата "Момчето", който вече разгледах и който блести там с виртуозната си поанта.

Както ще го срещнем в друг един разказ "Началото на юли" от същата книга, изпълнен в друга тоналност на юношеска носталгия и блян за взаимност.

Както този лиризъм преобладава в цялата тая книга, която тогава се схвана и впечатли през остроумието и забавността на "кодошите" - жест по-скоро, отколкото майсторство на ироничното отиграване на ситуациите.

Както се разви в следващите му няколко книги.

- - -

Емблематичен, разказът за момчето не е обаче типичен за поетиката на новия писател, както и не по-малко представителният "Ешалон - 1961". Изненадващото е, че още с първата си книга Кольо Николов дава заявка за собствена поетика на разказа, и тази поетика се разширява и затвърждава в следващите му книги и така се превръща в основа на едно цяло течение в прозата на 70-те години, наречено тогава "инфантилна проза". По-нататък ще се спра по-подробно на белезите на тази поетика, но тук е невъзможно да не започна с онова което, мисля, е фактическият повод за нейната поява и което от фактичен повод се превърна в структуроопределящ код на самата й специфична поетика.

Това е кодошът.

---

В речника за остарелите думи тази дума липсва, което означава, че тя е сравнително нова, но вероятно с появата си не е употребявана в литературата, битувайки в ниското, в уличните говори или в сленга на някои среди. Точно оттам тя се активира в началото на шейсетте, означавайки скроена шега, добронамерено действие със смехотворна развръзка, в най-абстрактния си смисъл сваляне на маска, развенчаване на образ на надут чиновник или самодоволен интелигент.

- - -

По времето, когато довършва първата си книга, Кольо Николов работи във в. "Народна младеж", където работи и един няколко години по-възрастен от него поет - Христо Банковски.

Сред младите кандидат-писатели тази игра със сериозното (всъщност подгавряне) - този кодош се свързваше с името на Христо Банковски, днес напълно забравен, но значим, оставил една не атрактивна, но стойностна поезия на болеещ с проблемите на времето си човек, особено от обезценяването на исконните стойности на нашата общност. Завършил филология, учителствал няколко години в дълбоката провинция, той бе зарязал всички пътища на търпеливо вграждане в обществото, бе се върнал в София, за да живее по тавани и мансарди, отдаден на поезията и на страстта си да разобличава "бездарниците и еснафите" - постоянните прицели не само на сериозната му поезия, но и на Ювеналовите му пледоарии в "Дълбок зимник" и "Грозд"-а - знаковите студентски кръчми на 50-те и 60-те.

Бил приютен в редакцията на "Народна младеж" на нищожен хонорар в отдел "Писма на читатели", за да отговаря на самодейци и активисти, което той правел не само съвестно, но и според повода яростно, с остро до нервност чувство за хумор към графоманията и службащината.

Банчо (умалително-снизходително от гръмката му фамилия, което измести собственото му име) бе рядко съчетание на физическа грозота и духовна извисеност. Бе не по-малко грозен от Павел Матев (прозвището му беше "Кучето") и по-съдбовно от него отдаден на поезията.

- - -

В началото на шейсетте покрай яростта си към бездарниците, той развива и една друга страст - благороден телефонен тероризъм. От редакционния телефон на "Писма на читатели" се обажда например на Ст. Ц. Даскалов със съобщението, че от една година в касата "виси" негов хонорар за разказ от сто и двайсет и пет лева и че ако не бъде веднага взет, отива в полза на държавното съкровище. Маститият писател се ужасява: как смеят... попълнете веднага хонорарния лист... веднага тръгвам...

Но си поглежда часовника и вижда - 9 вечерта.

Загризва го съмнение, но гласът по телефона - напълно убедителен - глас на бюрократ, даже сопнат. Всичко му минава през акъла, но... става дума за пари.

И на другия ден в касата става скандал.

- - -

Такива и по-зловещи съобщения получават в различни вечери "щатния" партиен секретар от 50-те години Иван Мартинов за подценяване на партийната просвета сред писателите, а драматургът и поет Свежин покана да изпрати новата си пиеса на директора на театъра в Кърджали например или сам да дойде да преговарят.

Цялата история, разбира се, завършва с изгонването на Банковски от "Писма на читатели" и взрив на ювелирните му ювеналии в "Дълбок зимник".

Този неистов човек през 60-те и 70-те остана докрай верен на три неща: на поезията, на България с цялата си страст и искреност, и на съветската водка.

Самоуби се през 1976.

- - -

Но това, което времето не можа да покрие със забрава, дори когато еснафството постигна глобалната си победа, са "кодошите на Банковски". Изглежда, че низинно-битовата комуникация, това, което се представя като най-непретенциозно, съзнавайки своята незначителност, в определени ситуации оголва неподозирана знакова същност, ако не толкова за това, което вече е, то определено за това, което скоро ще бъде. Мисля, че "игрите" от този род, които в 60-те не бяха патент само на Банковски и които в университетски план добиха образ в един травестийно-положителен образ - народният поет Трендафил Акациев, закърмиха цяло едно направление в младата литература на 60-те, мутиращо, разбира се, в различни разцветки, но постоянно съхраняващо ядката на смеха над статуквото - от наивна невинност до отровната злъч.

- - -

Така през недоумения, предупреждения, упреци, заплахи и забрани, и накрая с пренебрежително махване на ръка (т.е. със снизходително етикиране на явлението като инфантилно - инфантилна проза) в литературата влезе едно фабулиране на несериозното, на закачката, на майтапа и най-сетне, и най-точно с обозначение, което дойде не от критици и цензори, а от самите тези, които го създаваха - фейлетонисти и разказвачи - кодош.

В отсъствието на познатото, в дръзкия експеримент се заражда една поетика, без предходници в 60-те години.

- - -

Кольо Николов бе един от първите от това поколение, който въведе техниката на монтажа, изключително подходящ за възпроизвеждане на душевни преживявания, многословно и многостранно описвани в българската проза от 50-те. Тя е сполучливо изпробвана в първите му, клонящи към новелата и повестта разкази "Ешалон - 1961", "Пясък в старата крепост", както и в по-късните му книги "Влог в швейцарската банка" и "Слънчеви квадрати по зимния плаж".

Техниката на монтажа с рязката смяна на хода на действието, с асоциативните надтекстови вериги, които възбужда, с функционалните паузи на наратива, с променения ритъм на времевия ход - това бяха нечувани новости в разказа, не само за младите автори, но и изобщо за българската проза в ония години.

В този смисъл сред пейзажа на 60-те Кольо Николов не изглеждаше като дебютант, а по-скоро като диверсант, провокиращ враждебността на рутината, маскирана като традиция.

Едновременно с това той изпълваше разказите си с толкова "светлина и топлина" (съвсем не случайно и заглавието на книгата му е метафора на доминиращата й тоналоност - "Облаци от бяла светлина"), че укротяваше всяка враждебност, ако не можеше да я предотврати напълно.

Негово откритие бе и разказът с групов герой, неговите постоянни Кольо (Петьо), Илко и Цветан, при това не измислени, а реални - още едно предизвикателство за познаващите ги в студентските среди. Тая "дребна хитринка" да разказва измислените си истории на ръба на реалността се схващаше не само от познатите между читателите, но и от връстниците изобщо, защото самият жанр на "кодоша" не е нищо друго освен движение по ръба между измислицата (скроеното, номера, кодоша) и реалността. А кодошът стана мода тогава, обща зараза сред младото поколение - ненаказуемо съпротивление на властта.

Така кодошът, най-важният елемент на таза поетика, в най-добрите й образци и в симбиоза с лиризма, се превърна в знаков символ на младата проза - несериозното подгавряне със сериозното, толкова явно, колкото е необходимо, за да се разбере ерозионната му насоченост, и същевременно толкова наивистично, че да бъде безпомощна да го санкционира редакторската цензура, без да рискува сама да изпадне в смехотворна сериозност.

- - -

Кодошът междувпрочем има два образа, въплътени в две функции в младежката култура от 60-те и аз вече ги маркирах като тип поведение в жестовете на Христо Банковски и в белетристиката на Кольо Николов. Но те не трябва да се разбират като случаен някакъв тласък за една белетристика, която превръща поведенчески личното в емблематично общо за собствената си поетика. Кодошът като тип поведение и младежки приоритет бе широко разпространен във всекидневния живот особено сред студентите, където не се означаваше само в онова, което се виждаше в него - задявка, майтап, шега, невинно, защото е и наивно подгавряне със сериозното.

В студентската общност, особено през оная разтресла Европа размирна 1968, а у нас и дълго след това, кодошът бе начин на протест, начин на сваляне на маски, личен начин на израз на отношение към официалността, ако не директен, не винаги и безобиден. Сред студентските общности в различните факултети имаше големи майстори на "правене на кодоши", някои от които постигаха артистична висота. Такъв сред филолозите и журналистите (общ факултет тогава) бе Цветан Пешев, сам белетрист, издал книга още през 1966, но останал незабелязан.

Далеч след паметната дата Десети ноември, Цветан Пешев се опита да събере в книга кодошите, с които бе правил за смях досегаемите и сред тях и недосегаемите и ги издаде под заглавие "Коза ли е, риба ли е?" (2006). За тая книга Георги Мишев пише: "Тази книга е уникална за нашата литературна география: свидетел съм как преди три-четири десетилетия авторът й сам измисляше, организираше и режисираше случките, които един ден щеше да опише."

Да. И аз съм свидетел, но книгата не е равна на онова, което съм слушал и виждал да изпълнява в импровизациите си Цецо Пешев. А той умееше да импровизира и винаги невинно не само битови, а и социални и даже идеологически ситуации, за да осмее човешката слепота или политическа пренагрятост. А в импровизациите, не само в измислянето им, но и в изпълненията, Цветан Пешев бе художник, артист, майстор от висока класа в свалянето на маски в едно маскирано време.

За жалост, не е тук мястото да се разпростирам в тая тема.

- - -

Но аз намесвам тук неговото име съвсем неслучайно - Цветан Пешев и Кольо Николов бяха повече от приятели; Кольо, както вече стана дума, бе направил Цветан, заедно с Илко (Илко Дундаков - фотограф и журналист), постоянни герои на своите разкази и това бе едно от неговите избретения в ония години - колективния герой в колективното време като израз на индивидуално свободомислие.

- - -

Както, надявам се, вече да е станало ясно, авторите от това, да го наречем, течение в прозата на 60-те, 70-те като по правило са дебютанти, всъщност подготвящи дебюта си разказвачи.

И като по правило, преди още да кажат какво ще разказват, те настояват да го кажат по друг начин.

Самият този друг начин не се определя от избора на идеи, на герои и на сюжети, а от едно общо светонастроение на игра, на забава, на ебава, както се глумехме тогава, с две думи - едновременно хепи и хипи. Но и в настройката хепи и хипи деликатно и невинно, сякаш наивно, се излъчва едно момчешко несъгласие със света наоколо, светът, какъвто е заварен, светът, какъвто се мисли в правото му да бъде истинен и единствен.

- - -

"Облаци от бяла светлина" носи достатъчно такива сюжети, потопени и разредени сред разкази с чист лиризъм. По-важна обаче за книгата е симбиозата на две нагласи, които тук ще нарека хепи и хипи, които неофициално властваха тогава всред младата публика на 60-те. И това беше дух на времето, за който нямаше граници и не важаха забрани. Именно този дух получи своето литературно проявление в основната част от разказите на Кольо Николов.

Настройката хепи и хипи не съдържа претенции да променя статуквото, както и да се вписва в него. Тя е настройка не на присъстващия, а на съпътстващия, на движещия се редом свидетел на живота, с тик на едното око, който постоянно прави нещата, колкото и невинно-наивни, толкова и двусмислени.

Трите момчета (Илко, Цветан и Кольо, който понякога става Петьо) от разказа "Първата командировка", студенти по журналистика, отиват в командировка в крайграничен град. Настанявайки се в хотела, се запознават с три местни момичета, детски учителки, които по случайност живеят в пансион срещу хотела. Младите "журналисти" невинно питат девойките, кой е най-късият път до границата.

Само човек, живял в атмосферата на ония години, може да разбере сериозността на един такъв въпрос. Той възбужда знаково поведение, основано на национални и идеологически добродетели, схващани неофициално като анахронизъм, но официално като исконни. И самата тая простодушна игра между официалното и неговата алтернатива, зачертава с насмешката една твърде сериозна стилистика в българската проза от предните десетилетия, невъзможна за преодоляване в пряк текст. Така прикрито в играта, осмяното политическо се оказва и осмяно естетическо, без да бъде непременно дисидентско, но несъмнено еруптивно по отношение на една вече смешна в анахроничността си традиция.

Сюжетът на разказа предлага верига от такива ходове, защитени в своята простодушност. Следва промяна във физиономиите на провинциалните момичета и прибързано сбогуване, докато тримата герои пак така напълно невинно сядат на пейка пред хотелчето и се зачитат в "Юманите диманш", единственият капиталистически вестник, разпространяван тогава в страната.

И ето минути по-късно пристига първият милиционер и иска не само паспортите на подозрителните лица, но и открити листове с позволено пътуване в крайгранична зона. Задава се арест, но тримата юнаци поднасят командирочни с червени печати - официален отговор на официалността.

И пак незабавна промяна във физиономията и държанието - този път на властта.

Накрая, макар и незаконни, без открити листове, всичко се разрешава пак така фарсово, защото един от милиционерите се оказва баща на техен съученик - заигравка с патриархалността на властта, с шуробаджанащината демек.

- - -

Разказчето далеч не е измежду най-добрите в книгата; то е по-скоро графично, репортажно-осведомително. Но в няколкото му странички авторът е събрал всички табута на някогашния социалистически ред: страх от диверсанти и дълг да се предупреди властта за съмнително лице, уплътняване на подозрението с притежание на капиталистическа преса и движение без открит лист в гранична зона, отгоре на това и с фотоапарат.

Дори командировъчните с червените печати изглеждат съмнителни.

Но се прибавя последния аргумент - личното познанстно, връзката, както се казваше тогава и тревожно обърканият свят застава на краката си; - наши хора сме си!

Наивните инсценировки на нарушените табута, както и щастливото разрешение наивно-невинно свидетелстват съвсем не невинно-наивните абсурди на един живот, замръзнал в своята сериозност.

А се оказва, че тези детински, не детски намигвания разголват абсурда по начин, който не може да бъде санкциониран. Как да се санкционира играта, шегата, "кодоша" като забава, без да стане смешен този, който назидава?

И критиците - пазители на порядъка, не бяха чак толкова глупави, за да се изложат на този риск.

- - -

Отделям толкова внимание на това незначително във физиономичността на книгата разказче не за да му придам мнима естетическа ценност, а заради тенденциозно оголената му сюжетна игрова схема, която е първообразецът на сюжетостроенето на цялата книга.

Всички тези сюжети идваха от живота, не от фантазиите на талантливи писатели. По същото това време днешният професор Вучков страстно громеше магнитофонната младеж, в началото на един световен процес на технизация, който за кратко от забавите и развлеченията щеше да създаде огромна шоу-индустрия.

Но тези "кодоши", тези детински игри със сериозното и строго охраняемото зададоха тогава една от основните тоналности на прозата, която успокоително бе наречена инфантилна и която осъществи едно от главните течения в младата проза на 60-те и особено в 70-те.

---

Много е странно, че търсачите на алтернативна литература днес в онова социалистическо безвремие са така обладани от някогашното сериозно на нормалността, та изобщо не стигат до това, което повече от сериозното и също така сериозно в невинността ерозираше абсурдите на живота.

- - -

Кольо Николов бе зачинателят и първообразът на тази литература. Но би било погрешно да се мисли, че той е и нейн изобретател.

Защото преди да стане литература този маниер на несериозно отнасяне със сериозното бе начин на живот, поведенчески модел на най-неспокойната част от младото поколение. Безкрайните импровизации на Цветан Пешев бяха само едно от неговите виртуозни проявления. Както вече се спомена, Цветан Пешев издаде първата си книга "Всеки си има песен" в същата 1966 година, когато излезе и книгата на Кольо Николов. Но свързана с пионерския живот, тя се възприе като детска, а пък и самият Цецо, в годините напред, се оказа безкрайно талантлив устен разказвач, а не толкова писмен.

- - -

В биографичната справка на корицата на "Облаци от бяла светлина" лаконично е изчерпана цялата дотогавашна биография на Кольо Николов: роден... учил... следвал; прекъснал следването си за да ...пътува.

- - -

В "Облаци от бяла светлина" наистина много се пътува. Пътуването продължава и в "Слънчеви квадрати по зимния плаж" и във "Влог в швейцарската банка". Може да се каже, че почти всички разкази на Кольо Николов се случват на път (естествено, из България). С жадно юношеско око са видени нейните красоти, описани редом с безбройните кодоши, разголващи абсурдите в нейния живот. От 1966 г., когато книгата излиза, до първото издание на Керуак (в превод на Рада Шарланджиева) има цели 15 години, но духът на Керуак, на бийтпоколението е във въздуха на България още в 60-те и оттам вероятно и в светлите облаци на Кольо Николов.

Съзната или не - това е истина и вероятно на нея се е дължал големият успех на книгата и на автора тогава; тя е синхронна на световен процес.

- - -

Ако пътуването в "Облаци от бяла светлина" може да се асоцира с Керуак и атмосферата на 60-те, то "кодошите", тази толкова важна инвенция за литературата на младите, преди да стане литература, са чисто изобретение на българския живот. И без съмнение, на това се дължи техният дълъг живот и трайно присъствие, размножен от книгите на Кольо Николов и в книги с не по-малка значимост на Станислав Стратиев, на Янко Станоев, да не говорим и за бързо нароилите се епигони.

Но най-сериозното в несериозното откритие на Кольо Николов и всъщност това, което превърна имплозията на "Облаци в бяла светлина" в събитието инфантилна проза на 60-те, се съдържа във втората му книга "Влог в швейцарската банка" (1969).

- - -

"Влог в швейцарската банка" избистря окончателно стилистиката на младия автор поне в книгите му, преди да напусне България. Това е феерия на кодошизма и не само, защото дълбоко невярно ще бъде, ако четем тази проза само през "кодошите" - юношеските изхвърляния в иронични намигвания или откровени подгавряния с официалността.

Има и много тъга в тези разкази за съкрушени юношески надежди, за измамени влюбвания, за излъгана вяра в човека. Тази тъга е непреводима в днешните условия на ранно сексуално съзряване, на материалистично разбулване на сексуалната тайна, най-важната тайна за цели поколения подрастващи. Непреводима е на днешния огрубен език, задръстен от развалините на преодолените табута.

Тя е определящият емоционален поток в разкази като "Слънчеви квадрати по зимния плаж" от едноименната книга, и "Страшно красиви, страхотно добри", в "Любов до полуда към красивата Лампедуза" и "Гяволи - колкото си искаме" от "Влог в швейцарската банка".

Кодошлийска тъга!

Нима самите заглавия на изброените разкази не доказват това!

- - -

Но над всичко във "Влог в швейцарската банка" стои един дълъг разказ, ако не нормална новела, а всъщност малка повест с кольониколовско заглавие "Само мъжествени дни - все с Бим-Бам".

Между другите новости, които въведе в тогавашната млада проза Кольо Николов, един от най-впечатляващите е започването на повествуванието с някакъв теоретичен увод, пародиращ някакви популярни за времето си четива. Така и въпросният разказ започва с един "Увод - като в читанките", едно лирично обръщение към читателя, в което се тълкува възможният избор на заглавие за летен разказ. "И така - започва той, - като прочетеш заглавие "Дъжд", ти почти знаеш за какво се разказва - завалял дъжд, пионерчето Тошко хукнало и спасило малките пиленца на кооператива от удавяне.

Като прочетеш заглавие "Писмо", ти веднага се досещаш какво ще стане - пионерчето Тошко получава писмо от своето унгарско другарче Янош, което го кани да му гостува на Балатонското езеро.

Като видиш заглавие "Две сълзи", ти може спокойно да не четеш разказа, защото вече си сигурен, че там ще има една баба Тодорка, която не може да си пренесе въглищата в мазето, но тимуровската команда й помага и накрая на лицето й се появяват две сълзи."

Шегата с клишетата задължава-предизвиква с друг разказ, с нещо необикновено, нещо, което читателят не е очаквал.

И то следва: една главозамайваща от приключения история на селско момче, измъчено от жажда за пътешествия, напуснало пастирските си задължения на върха на лятото и намерило съюзник в собствения си дядо, с прозвище Мичиган, понеже като млад бил в Америка, макар всички да знаят, че не е излизал от село.

Та този дядо, иначе кръчмар, известен с разказите си за Прекрасната Дейзи, която спасил, а после изоставил в Америка, сигурен, че тя ще го чака до гроб, веднага разбрал къде го сърби гърбът на внука му, влязъл в кръчмата и набързо надраскал писъмце до Прекрасната Дейзи и като добавил малко хляб и сиренце, казал:

- На добър час! Пък аз ще кажа на баща ти, че си отишъл за седмица при роднините ни в Ягодово.

Писмото е написано, кончето яхнато и момчето сега препуска през полета и селца, докато се мръква и то слиза да вечеря. И в тоя момент...

Винаги трябва да има един този момент в поетиката на разказ за пътешествия. Та в този момент един глас се обажда зад гърба му: "- Охо, какво виждам - един страшен пътешественик, ако не ме лъжат очите."

- - -

Поетиката на приключенската проза присмехулно-сериозно или сериозно, но с намигване на едното око, е снета в едно начало, което избягва всякаква мотивация и всякакви стресиращи подробности - млад човек стои пред него "с щръкнали очи и щръкнала коса."

Бим-Бам, човекът чудо! Артист и писател - представя се той - и веднага ми направи най-малко сто маймунджилъци - извади няколко топчета от устата си, изгълта цяло пакетче бръснарски ножчета, изтегли от джоба на панталона си най-малко сто метра лента и т.н.

Разбира се, че ако малкият читател е свикнал на разкази с писма от непознато другарче, с природни бедствия, в които пионерчето Тошко спасява кооперативните пилета и т.н., и т.н., той ще зачете тази история, в която от първия миг се случват такива необикновени неща.

Но историята, която следва не е само и даже не е изобщо история за малки читатели, защото тя от първата сцена започва да разрушава тогавашните представи за разказ. Тук няма реалистична картина из нашия живот, няма нужната мотивировка на всяко действие, няма ясна граница между измислицата и реалното.

Това е разказ-приказка - хем не ти се вярва, хем ти е хубаво. Изобщо тази свобода на композирането без мотивация, това изместване на реалното с фантазното отключва въображението на читателя по начин, който съвсем не бе присъщ на тогавашната проза. Приключение след приключение на едно избягало от скуката и тегобата на летните дни селско момче, водено и направлявано от един съвсем не селски "артист и писател", както се представя, а в действителност артистичен и фантазиращ хаймана и пройдоха, но и двамата млади и ненаситни за света.

И този дядо Кольо, този Дъд Кейл, не напускал родното си селце, но цял живот фантазиращ Америка с една голяма любов, оставена там, непрекъснато пишещ писма до своята незабравима Прекрасна Дейзи.

- - -

Но ако "Само мъжествени дни - все с Бим-Бам" е пир на въображението на редовия читател, то за изкушените в литературата, начеващи автори, това бе заразително предизвикателство с непредвидими последици и то много скоро се разчете в първите книги на Янко Станоев, на Росен Босев и на редица други, които днес остават в колоната на неразчетимите имена.

Кольо Николов без видими следи се оказа автор на пътя, на пътуването, на пътешествието в преносен смисъл а ла Керуак. Може би това е генетична вграденост, ако имаме предвид живота му впоследствие на скитник между България и Америка и Америка и България, но за разбиване на шаблоните не само в сюжетизирането, а и в поетиката, това се оказа решаващо.

Всъщност изкуството на младото дарование бе по-скоро безизкусност на неговите истории. "Само мъжествени дни - все с Бим-Бам" са експресивни ескизи - низ от ескизи - за превръщането на момчето в мъж.

И поетиката на това превъплъщение е поетика на наивността, мутираща в опит. Защото Бим-Бам - водачът в света на чудесното възмъжаване, се оказва накрая, както предизвестих, обаятелен крадец на приказки, които сам е изчислил като уловки за разбиването им.

Но затова пък самите приказки са чудесни.

Те разказват как човек нощем в полето може да спи и сънува по-хубаво, отколкото в най-меките и топли завивки, как можеш да закусиш с печена кокошка, паднала от небето, как можеш да се научиш да плуваш, да ловиш риба и да я готвиш, да свириш като смок и да обайваш конете и изобщо да живееш като мъж. Аристът и писателят, човекът чудо Бим-бам, учи младия си приятел на хиляди и все страхотни хитри неща за живот всред природата, почти като индианец, ако не като циганин.

Те нямат край, както няма край и любопитството на момчето.

Петдесет години след написването си "Влог в швейцарската банка" би била интересна и днес, а ако попадне в ръцете на добър мениджър по продажбите, от повестта за Бим-Бам би излязъл не по малко добър комиксов сериал за многотиражно издание.

Но за литературната история на 60-те години тя ще остане важна книга, разбивач на клишета и същевременно съзидател на един освободен език на романтични герои, запленени от Пътя и загадките на непознатото.

И ако току-що казаното е израз на планетарния дух, то образите, които Кольо Николов е създал, са каратов еквивалент на локалното, на тракийско-българското не само като колорит, но и като менталност в едно историческо затишие, което от дистанцията на годините изглежда като предвечност.

Жалко е, че днешната литературна наука все по-малко започва да се интересува от историята на литературата, от процесуалността и локалния развой и все по-малко познава собствената си история.

- - -

Седемте мъжествени дни с чутовния Бим-Бам са лиро-епическия синтез на късите разкази на Кольо Николов не само от "Облаци от бяла светлина", не само от самата "Влог в швейцарската банка", но и от третата му книга, вероятно писана заедно с втората. Това е значимият първи етап в прозата на един знаков прозаик, който влетя с летящ старт в литературата, но като пленник на Пътя я напусна заради него.

- - -

Ако трябва да обобщим приноса на Кольо Николов в българската проза от 60-те и 70-те години, можем да започнем с това, че той бе един от първите, които отвориха път на всекидневната (специално младежката) реч, с нейните жаргони и идиоми, със словесните й конструкции и иманентна опозиционност на официалността. Подривайки идеологическите клишета или направо пародирайки ги, чрез тази проза се подготви терен за преосмисляне на високото в литературата или най-малкото за разширяването на неговата територия. Неговата проза бе част от основния процес на 60-те - лиризацията на белетристиката, изместването на епичните нагласи, а по такъв начин и за фиксацията върху субектността, за превръщането на вътрешния живот на човека в център на художествените практики.

Кольо Николов влезе с мисия в литературата; в 60-те години той не бе израз само на себе си в нея. Той бе избран да даде израз на процеси, които дълго бяха назрявали и за които при онази система не бе необходима толкова смелост, колкото находчивост, въображение, вродена пластичност и всичко това замесено с чувство за хумор и немалко наивност, за да изглежда интригата като детска игра. Той бе надарен с усет за пародийно-игровото в двусмислени ситуации, които изглеждат смешни, ако бъдат третирани сериозно по модела на 50-те, и същевременно достатъчно сериозни, за да разкрият парадоксите и абсурдите на живота за тези, които не са им подвластни. Критиката не беше достатъчно чувствителна, за да предусети в тия игри реформатора, а той не бе достатъчно настойчив и иновативен, за да й даде повод да провиди това.

- - -

Текстовете на Кольо Николов, амалгама на ироничното и лиричното във функцията си на подривно слово, бяха безопасен и в същото време разпознаваем за читателя (особено за младия) вариант. Двойно подсигурена от лиричната тоналност, омекотяваща иронията, тази смес същевременно я съхраняваше за онзи, който искаше да я прочете.

Така тази проза безпрепятствено достигаше до младия читател, преодоляла леко както автоцензурата, така и бдителността на надзора. Но като че ли лиричното в неговия талант бе по-дълбинно, бе самата същина на природата му и затова свидетелстват, както спонтанните му житейски жестове (емиграцията най-явно), така и размекването (до неразпознаваемост) на иронията в късните му книги, издавани в България след краткото му завръщане.

Станислав Стратиев, който имаше същите заложби за съвместимост на лирично с ирония, акцентува на лиричното в първите си книги ("Самотните вятърни мелници" и "Дива патица зад дърветата"), за да добие то определен политически привкус в "Кратко слънце", прозвучало там с неприсъщ за таланта му сантимент. Той окончателно я изостави по-късно, разделяйки се с лиризма в този му вид, за да намери себе си в абсурдистките драми, възприемани не като критика на системата, а като критика на исконно човешкото или най-често на частно българското.

- - -

Кольо Николов, ако би останал в България, вероятно би бил изправен пред същия избор, но по-скоро би спрял при лиризма, онтологичен за дарбата му, за което свидетелстват книгите му след като се върна от емиграция. Така или иначе в сложното време на двуполюсния свят той не издържа играта, която бе отпочнал с безспорни и ярки умения и с радикални житейски жестове, даде друга посока както на живота, така и на прозата си.

Лиричната му природа, фина и изискана, вероятно е била наранена от подобни редки завои. Години по-късно Александър Спиридонов, с безспорен дар за схващане на характери, но и великолепен манипулатор на собствената си персона в мемоарната си книга "Последната страница" писа за него: "Той търсеше смисъла на мига, на Живота - и се срамуваше от това. Прикриваше деликатността и нежността си на роден сърцеведец зад тъжен хумор и още по-тъжна ирония."

Преиграл е.

Ранните книги на Кольо Николов са възпев на Живота и иронията му е не тъжна, а бликаща от виталност дори в тъгата. Но Спиридонов е може би прав в следващите си разсъждения по-скоро прогностични, отколкото констативни: "След Десети ноември казаха, че пак поел отвъд Океана - тоя път не за да се осъществи като писател, а просто да живее там - без мечти, без амбиции, без грижа за най-талантливото перо, неговото. Дали той не предусети пръв, че идват тежки години за литературата изобщо? Дали той не прозря в някой кафкиански час, че тя умира, разстреляна от бездарни килъри?"

Силно се надявам прогнозата на Спиридонов да не е вярна или поне частично да не е вярна. От епизодичните ми контакти с Кольо Николов в задокеанския му живот знам, че той никога не се е отказвал от писането си и че там в някаква стаичка до болната му жена, неспирно се трупат нови към старите страници и че те продължават да бъдат част от българската литература - може би съществена, ако българската литература наистина не се окаже разстреляна от килърите, особено след злокобните предизвестия за неизбежната й смърт.

© Симеон Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.11.2016, № 11 (204)