Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТАРОВЕРЕЦЪТ-ПРЕДТЕЧА

Симеон Янев

web

Вероятно книгата на Йордан Вълчев, подготвена от акад. Иван Радев, ще има ефекта на шок в българското културно пространство. Шоков ефект имаше преди години томчето с извадки от дневника на Борис Делчев, срещу което и за което тръгна порой от възражения, възторзи, корекции и отрицания. Текстът на Борис Делчев бе камък в блатото на литературния живот - такъв, какъвто бе отпреди 1989 година; и нямаше нищо неестествено да раздразни едни и да възхити други във време, когато литературата бе още много важна в обществения живот.

Но шокът (все едно - шок на онемяването или шок на логореята), който може да отключи книгата на Йордан Вълчев, ще бъде от съвсем друг порядък. Правото на субективна и крайна оценка, което този дневник си извоюва, не се дължи толкова на личната биография на един безспорно достоен (ако ли не и най-достоен) противник на бившия политически режим, преминал през концлагер и затвор, а на една менталност, каквато българската литература не познава и която я прави достатъчно друга след тези дневници. Но нека започнем наред.

На едно място в книгата (става дума за време почти 30 години преди фактическата му смърт) Йордан Вълчев е написал надгробно слово за себе си от името на приятелите:

"Опечалени приятели,

Той наричаше себе си нескромен. Ние му вярвахме. Ала той и доказваше своята нескромност. (...) Да погледнем в литературните му постъпки. На всички негови познати е известно, че той не се е готвил за писател - искал е да стане голям адвокат и оттам дипломат или военачалник. Но ето, като подгониха семейството му, той се озова в писателските редици. Това беше първата му нескромност - не е благовъзпитано да отиваш там, където не си се готвил. (...) Но това е най-малкото. Като видя, че са лоши разказите за войната в Унгария през 1945, той каза грубо и направо пред всички... че ще напише по-добри. (...) Той наистина написа най-добрите разкази за войната в Унгария; те станаха и най-добрите разкази за Втората световна война. (...)

Тука е мястото да поясним, че отиването му в концлагер през 1947-1948 година (...) е може би отзвук на самохвалството му. Ако си беше мълчал, ако не беше писал разкази, нима щеше да иде на лагер?(...)

Той се заинати след излизането от лагера и реши да не публикува разкази. (...) Десет години не се обажда никакъв - хората, кажи го, построиха социализма, а той нехае, работи по постройките като чирак... И когато (...) го намериха в Княжево да продава варени и печени царевици, и когато му рекоха - напиши нещо да видиш бял ден, той пак се заинати и рече - ще напиша най-добрата книга за строителството. И я написа. (...) Като му омръзна да работи по постройките и в снабдителните отдели на разни промкомбинати, той изведнъж издаде исторически романи. (...)

Представете си - враг на властта, а пък издава. И се хвали, че усвоил тактиката на Исус Христос... не идвал да разрушава, не бил враг, но идвал, за да съгражда... Другари, ние не се нуждаем от такива приятели - щом сме го нарекли враг, нека да си е такъв..."

Това толкова панегирично, колкото и иронично слово, най-кратката му автобиография (и огледало на реалния Йордан Вълчев), мистифицирана като поглед на приятел, казва почти всичко за един не само нескромен, но и несъгласен, без изобщо да е чувал, а когато е чул, и да се е накичил с престижното понятие "дисидент", с което, кой знае защо, са го титулували съставителите. Дисидентите у нас, доколкото ги имаше, бяха реформатори на режима, а тук става дума за човек, живеещ извън него. Да се живее извън един режим повече от четири десетилетия с примирение вероятно не е невъзможно, но да живееш извън него непримирен и при това с максимално високи цели и страст - то е вън от масовите представи. Неочаквано дневникът обаче изобщо не драматизира непредставимото, а го разказва по оня простодушен и величествен начин, по който в българската проза го е правил само Софроний Врачански. Ето един пример.

Като съобщава как след поредния му арест през 1958 година жена му отишла при Георги Караславов, разказала му за арестуването и му напомнила, че това ставало винаги за някакви дреболии, житиеписецът продължава така: "...жена ми не е направила добра интерпретация на моите арести, като е казала, че все ме арестуват за "дреболия". Добре си ме арестуват и арестуваха те - дреболията е само повод, за да капна като зрял плод, ама не капнах и слава Богу." Тук следва едно от забележителните места в дневника, един разговор с Караславов след още няколко години, в който иронията и действителността зловещо се смесват в шекспировски бои:

"- Значи вие винаги сте знаели, че ще станете голям писател?

- Да.

- Виждате ли колко сте нечестен и какъв отявлен враг сте, другарю Вълчев. Вие сте знаели едно важно нещо и не сте го казвали и казвали ясно, за да може да бъдете веднага ликвидиран...

- Никога не е късно, другарю Караславов, аз съм на разположение.

- Късно е, късно.

- Защо?

- Вече не може, жалко, изпуснали сме времето."

На границата на абсурда или в самия абсурд тече този разказ, когато проследява действителни случки, сцени, разговори и действия.

На границата на абсурда повече от 30 години пред очите ни течеше животът на този човек, който стоеше винаги срещу течението, при това без никога да се оплаква и без никога да се прави на герой, с единственото алиби на чешит, встрастен в алибито си на чешит - от геополитическите му фантастични прогнози до сексуалните му фантастични подвизи.

Когато всички вярваха в социалистическия интернационализъм - тази модерна за ХХ век идеология, той вярваше в ценността България; когато всички бяха открито атеисти, той бе открито (но никога натрапчиво) религиозен; когато мнозина се оплакваха, че не им достигат пари да изхранват домашните си любимци, той изхранваше деца.

Несъмнено той беше различен, а най-добрият начин за преодоляване на различността винаги е бил етикетът, защото той я ограничава и прави поносима. Йордан Вълчев най-често бе виждан като чешит, по-детайлно като маниак (напр. на тема прабългарска история, прабългарски календар), монархист (бил е царски офицер), националист (това е обвинението за пращането му в концлагер). Чувал съм да го наричат перде, защото често даваше вид на безцеремонен; дон Жуан, защото подвизите му с жени, разказвани пред мъже, надминаваха фантазиите на барон Мюнхаузен, но в същото време с жените той бе извънредно деликатен (целуваше ръце, покланяше се, неизменно се обръщаше с "госпожо" или "госпожице"). За най-прагматичните кариеристи той бе чудак, който никога не знае интереса си.

Сега, след дневниците, става ясно, че това са били сполучливите маски на един голям моралист и стоик високо над нашите мащаби. При комунизма - националист, вкарван за години зад решетките, Вълчев не направи никакви концесии; при демокрацията - ироничен наблюдател, когото не видяхме в нито една екстрема, при явното му съчувствие и готовност да участва.

Така противоречив, той не бе приеман сериозно и сега става ясно, че част от представите за себе си е изграждал като щит за съхранението, а друга част е преекспонирал пак, за да остане неуязвим, но и за да изрази дълбоките си убеждения - напр. за мисията на националното, за жената като подарък от бога, за детето като човешка мисия или за еволюционното и консервативното като по-верния път на историята. Най-дълбокото му убеждение беше, че съграждането е процес, а не революция.

Създал представи за себе си повече противоречиви и взаимоизключващи се, сега с дневниците си той още веднъж ще озадачи всички, които са го възприемали едноизмерно. Защото дневниците - писане за себе си и писане без надежда да бъде споделено - представят наистина един непроменящ се човек, решил проблемите със себе си и света твърде рано, но и твърде категорично.

Категоричността е безусловна в дневника. Този следсмъртно появил се текст е ослепителна светкавица, в която избледнява чешитът, за да остане човекът, който е следвал себе си с вярност, паралел на която не мога да посоча. През 1971 той изповядва: "Не съм доволен от себе си - не е достатъчно, дето така старателно се предпазвам от нравствено и политическо загниване. Трябва да се превърна и в голям писател."

Той наистина употреби цялото си време, за да стане писател. Собственото му самохвалство, че е написал най-добрите български разкази за Втората световна война, излезе вярно. Кулските му разкази "Родихме се змейове", макар и както свидетелства сам, погрешно прочетени от иначе доброжелателната критика на времето си, се оказаха една от най-симптоматичните книги на 60-те години. Изследванията му обаче за прабългарския календар, както и книгите му с други разкази, очевидно не постигнаха успеха, който е очаквал. Но дали е очаквал, че във високите сфери на майсторството, макар и след смъртта му, ще го издигнат тия записки, наречени дневници, които едва ли е и допускал, пишейки ги, че един ден могат да бъдат публикувани? Те - изкушавам се да повторя, - като че ли имат сродство с една от най-големите книги на българската литература - "Житие и страдание грешнаго Софрония". Също толкова са изпълнени със страдание и страст (по-точно бяс) да се живее, също толкова изглеждат нехудожествени, защото не се мислят цялост, а живот, и също толкова тоя груб живот събужда усет за величествено художествено пано, защото един неукротим човек неукротимо следва свой идеал - утопия за рационалистичното мислене, но с резултат, съкрушителен именно за него.

Моралните ресурси на тая книга са изключителни. Дори ако вложим в сметката и огромните различия от житието на Софроний! Защото ако двата текста са подобни в несъкрушимата си вяра в доброто и силата на всеопрощението, те са и безкрайно различни като поведение, жестовост и излъчване. Скромният, потиснат Софроний, потопен в страх и заради страха песимист, но винаги изпълнен с огромна енергия, и нескромният (малко е да се каже), самоуверен, кипящ от виталност Йордан Вълчев, колкото повече потопяван в страх, толкова повече оптимист, движен от енергия, която може да притежава само човек с мисия.

След толкова революции - политически и духовни, след толкова проекти за нов човек трудно може да се повярва, че старият тип човек със стария си морал може да бъде толкова извисен и благороден. Неговите доносници, зломишленици, духовните цензори са надмогнати с опрощението; нещо повече, с благодарността:

"Слава Богу - благодарен съм им - кой знае дали щях да стана писател, ако не беше лъкатушна съдбата ми... О, старци, аз наистина нямам нищо общо с вас! Преработвайте си вашите кебапчета и вашите екстракти, увисвайте торбички под очите и долните ви устни нека увисват още повече. А инак - аз ви бях победил вече с това, че ви простих - искрено и в себе си и че съм ви благодарен."

И на друго място:

"Аз наистина съм благодарен - те са ми дали онова, което на себе си дори не са могли да дадат! Дадоха ми характер, воля, фанатизъм и едновременно висок разум."... "...Наистина в моята душа няма никаква омраза, никога не е имало, генетически съм устроен така - слава богу, никакво чувство, умисъл, стремеж за мъст."

Източникът на собствената му различност е потвърден от невероятната му софрониевска съдба, но тя не е причината, а само видимостта на тази неукротима жизненост. Невидимото е различното мислене. Ако попрочетем по-внимателно текстовете му, може би ще прозрем, че той мисли в други категории. Не просто неприемливи, а направо еретични за днешната конюнктура. Вълчев не дефинира човека в изконни права, а в изконни задължения. Случайността на родното място поражда задължения, преди да предлага права. Йордан Вълчев е от Кула, както Платон е от Атина, а Аристотел - от Стагира. За древните преди Рим човек се именува от мястото, а не мястото от човека, според което по презумпция всяко място е достойно да бъде център.

Единственият между нас старообредец е почерпил огромна сигурност от това. В това мислене Кула не е неизвестно балканско градче, а България не е забравена от бога страна. Съотношението между локалното и периферното, което модерната цивилизация така властно налага, е недостатък на човешкото комуникиране, а не негово предимство.

Ценностната система на Вълчев предлага друга скала, в която културата не е шоу, а послание; и в този смисъл не е стока, а мисия. Това създава друго съотношение между локалното и центъра, което въобще не страда, че локалното нямало да получи гласност до границите на света, каквото е нелечимото страдание на днешния локален интелектуалец. Изглежда това носи възбуждаща бодрост на духа, защото съревнованието е не върху обхвата на отзвука, а върху обхвата на глъбините; от гледна точка не на комерсиалния, а на духовния човек каква е разликата от това да имаш дванадесет почитатели-читатели, а не дванадесет хиляди. Нравствените проблеми нямат център и периферия, достойнството няма център и периферия; оттук идва вътрешната сила на старовереца. Свободата да присъстваш в културата не се измерва в съгласието ти с властовите измерения на културата, а в смелостта да заявяваш себе си извън тях.

Това са аксиомите на Йордан Вълчев. Този писател, който няма нито една (май една имаше за кумова срама) награда, ни национална, ни международна, гради достойнството си на съзнанието за своя дълг; не на признанието на властта и шоуто. Неговата водеща идея е идеята за просветения национализъм и тя го отделя с пропаст както от ерата на социализма, така и от днешния всепобеждаващ глобализъм.

Има ли нужда в този смисъл да се търси обяснение на рязкото му разграничаване в последните години на живота му от политически партии и съвременни доктрини? Човек, който мисли, че "творчеството и поведението трябва да вървят заедно, защото другото е душевна мизерия", не е човек, който ще повярва, че културата е шоу и че талантът е алиби за кротък или буен егоизъм или за хамелеонска смяна на възгледите. Всички нови митове на българската литература неудържимо бледнеят пред такава висока мярка. И тук е най-деликатната област в дневниците за днешната четяща публика. Парализиращи ще бъдат мненията на Йордан Вълчев за митологизирани в съвремието български писатели: Далчев, Радичков, Радой Ралин. Защото стремежът към демитологизация в последните десетилетия се изроди съвсем явно в нови митологизации за интелектуалци, които добре могат да обслужат новата конюнктура и същевременно достатъчно ясно да могат да бъдат конфронтирани със старата.

Йордан Вълчев сваля гланца на втория копнеж; като излиза от собствения си нравствен максимализъм, той вижда доста нравствени пукнатини в образите не само на тримата гореспоменати (макар че те са определено главните герои на неговите размисли), но и на мнозина други. Сигурно такова мислене ще се стори не само на новите митотворци, но и на далеч по-спокойния читател кощунствено. Ако такова мнение стане определящо за дневниците на Вълчев, това би означавало, че ние наистина не сме научили нищо ново и не сме забравили нищо старо. Вълчев не е иконоборец; той просто е човек, който разглежда писателството, да повторя, като мисия, а в мисията, според него, майсторът и човекът не трябва да бъдат с нищо разделени. Този староверски максимализъм, според мен, отваря нови гледни точки към българската литература. На нея отдавна й е нужно да съзнае, че нейната "европейскост" е преди всичко в нейната различност и едва после в умението да създава ехо на идеи, които не са нейни собствени. Това се е опитвал да прави Вълчев. Оттук идва неговата самоувереност и неговата свобода, която малцина в България са могли да доближат.

Радикалната настройка в мисленето на Вълчев за измамността в културата на център и периферия го прави свободен за отсъждания, които са немислими за един примирен с обратното ум. В тая нагласа той изглежда екстремен, но и изкусително свободен, когато гледа на Фицджералд и Ъпдайк, например, или на Селинджър и Стайнбек като индустрия на ХХ век. Както със същата логика може да не се занимава с българските официални писатели, за да разчопли неофициалните, кумирите, превърнати в пожизнени икони. Не мога и да допусна, след като го познавах, че тук се намесват и ниски чувства; по-скоро става въпрос за снемане на гланца от максимализъм и любов.

-----

Дневниците на Йордан Вълчев са полемичен трактат за ценностите на човешкия живот и специално на интелектуалеца. Именно тук минава и се графира тази друга менталност - неприсъща на социалистическото време, неприсъща и на днешното. Тя съчетава нещо християнско и в същото време ренесансово. Християнското е съвсем определено, то е зримо; преследваният човек прощава и е простил.

Този дневник не е белетристичен, нито белетризиран. Той е съставен само от, както във физиката се казва, ядра без електрони. Съдържа десетки неизмислени истории и лица и всяка история е сюжет за епичен, трагичен или трагикомичен роман, сгъстен до малък разказ. Ако може да се допусне, че истинските разкази на Йордан Вълчев, въпреки всичко, не го правят голям писател, за литературния човек е достатъчно, че неговите дневникови зарисовки са истински разкази с действителни сюжети и в този жанр той действително е големият писател на българската литература.

Може би знакът на едно такова присъствие не е изолационистко и локално явление, нито тип староверство, както ще го мислят покръстените в глобалното адепти. Макар че вероятно в нашата все повече атомизираща се и разпадаща се общност удобната оценка за необикновените дневници на Йордан Вълчев ще бъде именно такава. Но за ония, които не виждат в глобализацията само сияйните върхове на споделената комуникация, а и тъмните сенки на едно уеднаквяващо се човечество, случаят Йордан Вълчев има далеч не локално значение. Американският културолог Морис Бърман твърди, че един от вероятните начини за спасяване на човешките ценности от глобалната нивелация е духовното отшелничество, създаването на духовни ядра, дистанцирани от масовата култура и духовната инерция, способни да спасят ценностите на високата култура до времето, когато те отново ще бъдат необходими.

Отшелникът за половин век Йордан Вълчев е силен аргумент в подкрепа на една такава надежда. В този смисъл той може би е и предтеча на оцеляването на различността.

 

 

© Симеон Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Култура, № 5, 11.02.2005.