ИНТЕРВЮ С ПИСАТЕЛЯ КРИСТОФЪР ПРИЙСТ

Сабина Маринова

web

В мига, в който опреш до краткото представяне на световно известния Кристофър Прийст, се сблъскваш с проблем. Защото осъзнаваш, че е невъзможно да кажеш всичко за него. Като например: името му е и ще остане в историята на научната фантастика наред с имената на Балард, Олдис, Робъртс и Шекли. Или пък: написал е повече от десет романа и сборници с разкази и е печелил редица призове. Сред тях са наградата “Курт Ласвиц” за най-добър роман през 1988 (The Glamour), Световната награда за фентъзи и “Джеймс Тейт” през 1995 (The Prestige) и наградата на британската Асоциация за научна фантастика през 2002; номиниран е за “Артър Кларк” и “Хюго”. По романа му “Престижът” в момента се подготвя филм, за който американските компании “Дисни” и “Уорнър Брадърс” са отпуснали солидния бюджет от 40 милиона долара и в който главната роля е поверена на легендата Дейвид Бауи, а режисьор е Кристофър Нолан (”Мементо”, “Батман в началото). Сред съзвездието от актьори, които ще си партнират във филма са Крисчън Бейл, Майкъл Кейн и Хю Джакман.

Но това, разбира се, са само факти. Как би могъл да се опише човекът, който стои на масата срещу мен, в Конгресния център на Нант, отпивайки от пластмасова чашка с кафе? Леле, казваш си и си глътваш английския, чудейки се откъде да започнеш. Но колебанията са напразни. Кристофър е толкова приятелски настроен и естествен, че те предразполага на секундата. Вероятно прословутият английски чар си казва думата, защото скоро повеждаме спокоен разговор, по време на който разбирам, че известният писател ни най-малко не се държи като известен писател. Нещо повече - шегува се със себе си, на моменти пускайки по някоя по-пиперлива дума. И в мига, когато се възползвам от случая, за да го попитам кой от двата предпочитани от мен нецензурни израза е по-нецензурен, осъзнавам, че вътрешните ми бариери са паднали и е станало чудо: интервюто потича, гладко като сатенен чаршаф на девица.

Обстановката също предразполага, а това е именно Utopiales, един от най-големите фестивали за научна фантастика в света. Кристофър Прийст, разбира се, е един от почетните гости.

- Господин Прийст, за запознатите с историята на научната фантастика вие олицетворявате началото на британската Нова вълна. Разкажете нещо повече за нея и за началото на кариерата си като писател.

- Когато започнах да пиша, научната фантастика във Великобритания се променяше. Появиха се Новата вълна и много нови писатели. Те искаха да бъдат сериозни, да променят света, да бъдат критични и т.н. Аз исках да бъда фантаст. Това, което бях чел, беше американска научна фантастика - Робърт Шекли, Джон Уиндъм в Британия, Джеймс Балард. И така, започнах да пиша. И защото бях млад и нов, можех да продавам на ню уейв списанията. Беше в средата на 60-те. Всъщност, първия си разказ написах през 1963 г., когато бях на двадесет години. Мога да кажа, че бях голям късметлия. В началото написах, струва ми се, само пет разказа, които не бяха много добри, след което създадох още един, който продадох на списание “Импулс”. Започнах да разговарям и да се срещам с други писатели - Джеймс Балард, Брайън Олдис, Майкъл Моркок, както и с някои други по това време. Един от тях бе Тери Пратчет. И прекарвах с тях много време. Знаете ли, наистина мразех повечето писатели, не имената, които споменах, но имаше много начинаещи автори. Те бяха зли, ужасни!

- Защо, какви проблеми имахте с тях?

- Не се чувствах част от тях, чувствах се като муха на стената. Забелязах, че когато някой си отиваше вкъщи, другите започваха да коментират зад гърба му какво копеле е. И това ставаше всеки път, когато някой напускаше стаята. Така че веднъж аз си казах - просто ще стоя там и ще продължавам да се мотая наоколо, което и направих. Тогава забелязах, че всички останали продължаваха да стоят там по същата причина. И един ден си помислих, че наистина не харесвам това и че не искам да съм част от него. Така че престанах да ходя и да се виждам с тях.

- Конвенциите ли имате предвид?

- Имам предвид ресторантите и клубовете. Моркок беше винаги там. Когато след няколко дни някой се поинтересува кога ще отида отново, ги попитах - защо? Моркок няма да говори с мен, не харесвам хората, които се мотаят около него, неговите клакьори. Когато използвах тази дума, Моркок много се разстрои! Работата е там, че проблемът беше по-скоро в мен, отколкото в тях. През целия си живот съм бил много независим и си помислих, че искам да бъда част от нещо друго, нещо което наистина желая. Бях млад и единственото, което жадувах, беше да публикувам.

- С други думи, още от самото начало сте получили ценен урок?

- Да, наистина, това беше урок, опит, и тогава осъзнах, че не желая никой да ми се бърка, исках да изрисувам собствения си път. Сега, 40 години по-късно, се обръщам назад и осъзнавам, че британската Нова вълна по онова време зависеше от хора, свързани един с друг и пишещи един за друг. Появиха се много нови писатели, идваха, издаваха и си отиваха. Сега дори не мога да си спомня имената на някои от тях. Писателите, които се асоциират с този период, в момента са на изчезване, с изключение на някои като Джеймс Балард, Брайън Олдис и разбира се, Майкъл Моркок. Тези тримата пишеха преди Новата вълна, после по време на нея и след това се задържаха. И после се появиха трима много важни за този момент американски писатели - Томас Диш, Джон Сладек и Самюел Дилейни, които станаха много известни. А във Великобритания се появихме аз, Кийт Робъртс и М. Джон Харисън. По това време никой от нас не се идентифицираше с Новата вълна. Но ако се върнете назад в началото на кариерите ни, ще видите, че всички се появихме през 1963 година.

- Да се върнем на въпроса за отношенията помежду ви. Струва ми се малко странно, защото, навярно поради липса на достатъчно опит и с риск да ви се стори наивно, мислех, че подобни интриги съществуват само в българските писателски кръгове. Казвам го като човек, който е израснал в тези среди. С някои изключения, разбира се, у нас като че ли авторите доста се мразят взаимно, да не говорим за лицемерието...

- О, това е нормално поведение за писателите. Но въпреки това имам много добри приятели сред тях. Макар че някои починаха - Кийт Робъртс, например.

- Не ли ги чувствате като конкуренция? Все пак това е пазар и всеки търси начин да продаде творбите си?

- Не, не ги чувствам като конкуренция, защото, честно казано, не ми пука какво правят. Имам предвид, че това, което правят, може да е хубаво, може да е лошо, но то не ме касае. Това, което има значение за мен, е какво аз правя. Повтарям, че имам добри приятели сред тях, например Хари Харисън, както и повечето от писателите тук, на Utopiales, европейските писатели. Харесвам всички тук, но не се виждаме твърде често.

- Още нещо, което съм забелязала - доста стари и наложени автори се опитват да попречат на младите да се появят на пазара. Получава се един затворен кръг. Не зная защо. Навярно, както твърди датският фантаст Хенрик Льойке, става така, защото, привикнали към един определен стил на писане, те не приемат нищо ново?

- Преди 20 години срещнах един руски автор. Той дойде в Англия и се заприказвахме за младите писатели в Съветския съюз. Той каза - у нас няма цензура. Аз се засмях, а той продължи: не, не, има нещо по-умно от цензура. Това е Съюзът на писателите, който решава какво да бъде публикувано!

Позволете ми да оставя това без коментар...

А Съюзът на писателите е управляваван от старите писатели. Що се отнася до новата вълна на Запад, случваше се някой наложен писател да каже на издател на списание - ако някога публикуваш ню уейв, никога повече няма да ме публикуваш. И когато Димитри ми каза това за съветските писатели, знаех точно за какво става въпрос.

- Позволете ми на свой ред да ви разкажа една кратка история: имаше навремето една млада българска писателка, която издаде книга на определена тема. Тя беше добра, но тогава се намеси едно известно име, което заяви, че тя не може да пише за това, защото било негова запазена територия. И действително, това бе първата и последна книга, която дамата публикува. Но аз зная, че вие, всъщност, сте помагали и продължавате да помагате на млади писатели.

- Да, не ги убивам! (смее се)

- О, разбира се, иначе щеше да ми бъде трудничко да ви протягам касетофона през решетките! Но все пак - защо го правите, след като толкова други известни имена не го правят?

- Много просто, и аз съм бил млад писател. Намериха се хора, които ми помогнаха и това е, което мога да направя, за да изразя благодарността си. Това е част от живота. Иначе, и аз съм човешко същество, и аз ревнувам.

- Първите стъпки са трудни. Как точно публикувахте първия си роман?

- Мисля, че бях късметлия. Продадох първия си роман на издател, преди да го напиша.

- Сега, след като е минало толкова време, преценявате ли го като успешен?

- Е, излезе, но не беше моя най-добър роман.

- А кой е най-добрият?

- Не зная. Всички те са мои деца. Но този, който сега харесвам най-много, е “Престижът”. По него в момента се снима филм.

- О, да, информация за него вече се появи в България. Режисьор е вашия съименник Кристофър Нолан, а главната роля ще се изпълнява от Дейвид Бауи... Говори се, че за заснемането му компаниите “Дисни” и “Уорнър Брадърс” са отпуснали бюджет от 40 милиона долара. Какво е усещането за един автор, филмирането на чиято творба е оценено толкова високо?

- Казват, че бюджетът е 40 милиона долара, да. На мен това ми изглеждат много пари, но да правиш сега филми в Холивуд е скъпо. Размерът на този бюджет е сериозен, но не попада в тежката артилерия. Разбира се, това е стойността на целия филм, а не на книгата. Тя и сценарият са малка част от бюджета. Повечето пари в днешно време отиват за специални ефекти. Но аз съм доволен... това означава, че Кристофър Нолан има необходимите средства зад себе си, за да направи един добър филм. Ще видим.

- И сега - един въпрос, който няма как да пропуснем, защото ще заинтересува много начинаещи писатели. Какъв съвет бихте могли да дадете на тези, които искат да направят кариера в тази сфера?

- Не правете това, което направих аз! (смее се) Не знам... Най добрия съвет, който получих някога, беше от Джон Ленън от “Бийтълс”. Той не ми го даде лично, прочетох го някъде. Бяха го попитали как си пише песните и той отговори следното: “Кажи го, както си е, римувай го и му дай ритъм.” Това, което има предвид, е да пишеш музика за истинските неща, правейки ги на песен, като ги римуваш и за мен това наистина може да се отнесе към литературата. Кажи го, както си е, тоест пиши за истинските неща, сериозно. Римувай, тоест погрижи се за структурата на текста. Дай му ритъм, тоест напиши книга, на която хората биха танцували, докато я четат.

- Получавали ли сте някога лоша рецензия и как се почувствахте?

- Има две рецензии, които ще запомня завинаги. За първия ми роман, “Indoctrinaire”, един американец каза: “Това е най-лошият роман публикуван някога от голям издател в историята.” (смее се) Не може да е по-лошо от това, нали? Ударих дъното още в самото начало! Другата рецензия беше публикувана тук, във Франция, и бе във вид на карикатура. На нея имаше пациент, лежащ на операционна маса, а хирургът стоеше над него, вдигнал скалпела. Пациентът казваше: “Току що прочетох новия роман на Кристофър Прийст. Пфу!” (смее се) Налагало се е да бъде излекуван след прочитането му...

- Разстроихте ли се?

- Помислих си, че е много забавно.

- Сещам се за една от приказките на датския писател Ханс Кристиян Андерсен. Един младеж много искал да стане поет. Отишъл при една вещица и тя му дала тръба, с която можел да чува гласовете на растенията около себе си. След като си взела тръбата обратно, той престанал да чува и жената му казала, че той никога няма да стане поет. Затова младежът станал критик. Какво ще кажете?

- Има една шега в Англия за това, как писателите гледат на критиците - ами както уличните стълбовете гледат на кучетата! (смее се)

- В тази история младежът се оплакваше също, че вече за всичко е писано. Ако трябва да говорим за научна фантастика, струва ми се, положението е подобно. Това не прави ли нещата доста по-трудни, отколкото, да кажем, са били преди двадесет години?

- Да, става все по трудно да се пише фантастика. Например, когато пишеш книга за бъдещето, трябва някак си да включиш глобалното затопляне - не може да се преструваш, че не съществува. А и проблеми като международния тероризъм - как можеш да ги избегнеш? Затова именно бе такъв съветът ми към начинаещите писатели. Казвам: не правете това, което правя аз, защото всички наистина успешни фантасти, които имат много читатели и продават много, просто си създават една планета с правителство и включват извънземни. Нищо от това няма смисъл освен като фантастика. И това е начинът, по който се пише тя - успешният начин.

Онзи ден говорих със Стивън Бакстър, който пише фантастика за бъдещето. Той ми каза: “Не знам как да пиша фантастика, просто трябва да ситуирам историята в миналото, защото така ще мога да избегна проблема с глобалното затопляне.”

- Нека си поговорим за отговорността да си писател. Книгите, а също и изкуството като цяло, са най-директният и естествен начин да повлияеш на хората. Не зная колко автори осъзнават това, но то не може да бъде пренебрегнато, в крайна сметка става дума за формиране на съзнанието на читателя...

- Съгласен съм! Защото собственото ми съзнание е формирано по този начин, чрез фантастиката. Думите на Джон Ленън - кажи го, както си е... Ако кажеш нещо, каквото е, или както наистина ти изглежда на теб, не можеш да сбъркаш, защото не пропагандираш. Но когато започнеш да лъжеш за нещата, тогава става опасно.

- Доста хора в България имат навика да хвърлят пари по гадатели, предсказанията на които често се оказват смешни. Съзирам някаква ирония във факта, че ако се обърнем и погледнем назад, ще видим, че именно фантастите са тези, които са предсказвали събития с необяснима точност. В този смисъл - каква е ролята на фантастиката за бъдещето?

- Преди три години прочетох разказ, който беше ситуиран около сегашно време - 2000-та година, а беше написан през 1910-а. Описваше изобретяването на специална шапка. Вървиш си по пътя и имаш малка джаджа в джоба. Когато доближиш дама, стискаш това нещо и шапката ти се повдига сама. Което не би се случило през 2000-та година. Това, което се опитвам да кажа, че разказът изобщо не е за 2000-та, но ти казва много за 1910. Говори за технологията по това време, за отношението към жените, за факта, че мъжете са носели шапки, а вече не ги носят. Всичко, което трябва да направиш, е да признаеш, че фантастиката, независимо за кое време и място се отнася, всъщност е за света, в който живееш.

- А самият вие описвали ли сте събития или изобретения, които после са се оказвали истина?

- Да, случвало се е. В първия си роман изобразих обезлесяваването на Амазонския басейн и световното използване на химически оръжия. В “In A Dream of Wessex” си представих как действа виртуалната реалност. В “The Quiet Woman” измислих Европейски фонд за литературно вмешателство, една сатирична идея, която, изглежда, никой не забеляза. Това е едно от нещата, които съм измислил и с които се гордея като с образ на ужаса.

- Женен сте за известната писателка Лей Кенеди. Съществува ли конкуренция помежду ви?

- Не. Понякога се конкурираме за това, на кой ред в киното да седнем. Състезаваме се и за шоколада. Но извън това сме доста неконкуриращи се. (смее се)

- Кое поддържа брака жив през годините?

- Лей работи, аз работя... просто свързваме двата края. Най-големият ни проблем е, че доходът ми пристига на относително големи количества с дълги интервали между тях. Това означава, че през повечето време сме на червено или се чувстваме на червено.

- Разглези ли ви славата?

- Не повече, отколкото вече бях! (смее се)

© Сабина Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2006, № 3 (76)