ЗА ПИСАТЕЛСКИЯ ЗАНАЯТ, ЗА ФИЛМИТЕ И ЗА НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА
Интервю с американския фантаст Норман Спинрад^*

Сабина Маринова

web

Феновете на седмото изкуство в България познават Норман Спинрад - сценарист на заснетия преди няколко години у нас “Версенжеторикс” с Кристоф Ламбер в главната роля. За този филм тогава се изписа много. Самият Норман си спомня със смесени чувства за проекта, за което си има причини. Тях той обяснява на чаша прекрасно френско вино в лоби бара на Новотела в Нант, градът, където тече един от най-големите фестивали за научна фантастика в света - Utopiales. Норман, разбира се, е сред почетните гости. Но да оставим филма и да поговорим за писателската кариера на Спинрад. Многократно номиниран за наградите “Хюго” и “Небюла”, макар и неиздавал роман на български език, в България той има почитатели. Интересното е, че феновете му, както сами признават, са принудени да търсят и да четат произведенията му в оригинал на английски език... и го правят!

От времето, когато издава първата си книга, “The Solarians”, през 1966 г., Норман Спинрад е написал над 20 романа, 4 сборника с разкази, участвал е в множество антологии. Изявява се като редактор и филмов критик в Холивуд. Роден е в Ню Йорк. Говори прекрасно френски език. Но това са просто факти, които не говорят нищо за личността на мъжа срещу мен. А първото, което прави впечатление, безспорно, е абсолютно директният му подход в общуването. Да говориш с Норман Спинрад, означава да се изложиш на риска да чуеш нещата такива, каквито са. Без маски, без претенции. Норман е земен и очарователен, малко стряскащ с откровеността си, но затова пък - истински. И винаги готов да помогне на своите млади колеги - било като води курсове за начинаещи писатели, било като директно отговаря на въпросите, които му задаваш. И дава сериозни съвети на младите български писатели, които желаят да направят кариера.

- Мистър Спинрад, толкова въпроси са Ви задавали през годините, че едва ли мога да Ви изненадам с нещо. Затова нека започнем от самото начало.

- Ще има кратко начало, защото началата не са толкова интересни, колкото завършеците... Не зная защо започнах да пиша малки нещица, когато бях дете, но предполагам, че формиращото преживяване се случи, когато бях в колежа. Изкарах курс по писане на кратки разкази, даже два.

- Какво представляваха те?

- Това е, което се нарича избирателен курс. Аз специализирах всичко възможно - химия, инженерство, право, малко от това, малко от онова. А знаех какво искам да правя. Знаех, че всъщност исках да пиша или поне така си мисля. Но професорът казваше, че постоянно пиша едни и същи истории, така че създадох нещо съвсем различно. То включваше секс по време на ядрена атака, поради което не можех да го прочета на класа. Преподавателят ме дръпна настрани, а той беше продаващ писател, и ми каза: “Не можеш да прочетеш това в клас, но можеш да го предложиш на списание “Плейбой”. Попитах го: “Добре, как правите това?” И тогава той ми разказа за “механиката”, ако мога да се изразя така. Това беше много добра информация, защото демистифицира нещата. Просто трябва да напишеш нещо, да го сложиш в плик и да го изпратиш на списание. Така започнах да изпращам разкази.

- В “Плейбой” ли беше първата Ви публикация?

- Не, не го продадох. Те не купиха тази история, както и никой друг не я купи в следващите няколко години, но това не променя факта, че го направих.

- Разочаровахте ли се, когато първият Ви разказ не беше приет?

- Не!

- Навярно, защото сте знаели, че “Плейбой” е много известно списание и редакторите там са буквално заринати от оферти...

- И дават много пари. Преподавателят ми ми каза: “Когато правиш това, вземаш списанието, което плаща най-много, и предлагаш първо там, след това - второто, за да може, когато получиш предложение, да знаеш, че не е могло да бъде по-добре.” Така че не мислех, че имам голям шанс да го продам на “Плейбой”. По-късно обаче им продадох някои свои работи. Едно много важно нещо, което преподавателят ми направи за мен, бе да ме научи на това, на което аз се опитвам да науча моите студенти: не е нужно да познаваш някого, не е мистерия, ще бъдете отхвърляни, но продължавайте да пращате, и да пращате, и да пращате!

- Тоест, не трябва да се огорчаваш, когато отхвърлят нещата ти?...

- Не, не, не! Няма как да не ти отхвърлят разказите. Ще Ви разкажа друга история. Изпратих един разказ на Фредерик Пол, който бе редактор на “Галакси”, а дотогава бях продал само три, бях на около 25 години. Той не ми отговори с месеци, затова се обадих и го попитах: “Какво стана с историята ми?” Той каза: “О, предполагам, че изобщо не е пристигнала тук.” Така че я напечатах отново и тъй като не харесвах заглавието й, го промених. Изпратих я пак. След седмица първото копие се върна, отказано. Две седмици по-късно, Пол купи същия разказ с различно заглавие!

- Мислите ли, че изобщо е прочел историята ви?

Може би просто не си е спомнял. В едно списание понякога се получават по 400 разказа месечно. Точно това ми каза и моят преподавател, Ъруин Старк. Когато младите писатели искат да знаят как да продават на списание, очакват някакъв много сложен отговор, дрън-дрън, а нещата са прости. Той демистифицира всичко това и мен не ме беше страх.

- Страхуват ли се студентите Ви да изпращат?

- О, да. Веднъж им казах: “Добре, сложете по един разказ в плик, отиваме в пощата и ще снимаме как всеки пуска плика си в кутията!” Направихме го и тези хора продадоха! Всъщност, ако е нещо добро, то ще се продаде рано или късно. В едно списание винаги има хора, които ще го прочетат. Може да не го купят веднага, но си казват - това е хубаво и то отива при редактора, той също го чете. Не е нужно да познаваш някого.

- Помните ли първата си рецензия?

- Не, не я помня. По това време имах нужда от работа и започнах да работя за собствения си литературен агент. Бях продал няколко разказа, но нямах достатъчно пари, така че станах литературен агент във вестник, който беше на моя агент. Та той ме попита: “Но как така, ти си клиент?” А аз му казах: “Единствената причина, поради която се нуждая от тази работа е, че ти не си продал нищо.” Така че на 25 години, бях литературен агент на различни писатели, защото агенцията не продаваше моите собствени неща. Запознах се с бизнеса. Но много неща бяха тайна, защото само главният агент подписваше всички писма. Никой не знаеше кой наистина върши работата.

- Говорила съм с начинаещи писатели в България, които твърдят, че литературните агенти били отживелица, защото вече има интернет, където можеш да публикуваш директно.

- Това са глупости за мен. Можеш да си качиш разказа в интернет, но там има милиони истории и никой не знае как да намери каквото и да било - няма редакторски избор. Впрочем, повечето агенти не приемат разкази, само книги. Ако наистина сериозно искаш да бъдеш писател, първо трябва да се опиташ да публикуваш в списания, не по интернет.

- А литературните агенти интересуват ли се от млади писатели?

- Биха се заинтересували, ако младите писатели могат да си го позволят. Не е лесно. Агентите работят на процент, комисионата за разказ обикновено е $100 и ако трябва да го изпратят 5 пъти, за да го продадат...

- Имам предвид романите - това е много по-трудно.

- Наистина е много по-трудно. Тогава наистина трябва да имаш агент, поне в Америка, защото повечето издатели казват, че не биха погледнали роман, ако не е предложен от агент. Но параграф 22 тук е, че агенциите, които можеш да намериш, преди да продадеш роман, обикновено са лоши. Да започнеш като писател, е трудно - винаги е било и мисля, че винаги ще бъде. 1000 души се опитват да го направят, така че трябва да повярваш, че си точно онзи 1 на тези 1000.

- Вие вярвахте ли в това?

- Да.

- А колко време мина от началото до момента, в който можехте да се издържате само с писане?

- Цяла година ми отне само да пращам разкази по списания, преди да продам каквото и да било. Пишех разкази и пращах разкази... И не се отказвах!

- Добре, нека поговорим за филма.

- О, “Версенжеторикс”?

- Точно.

- О, Господи! (смее се) Е, това е голяма българска история, но...

- Може да ми обясните, как, всъщност, написахте този сценарий... и какво се случи с него впоследствие?

- Това ще ни отнеме цял ден! Моят приятел Ричард Шор, който работеше с Жак Дорфман, пожела да направи филм за Версенжеторикс, който бил водач на галите, когато са воювали срещу Юлий Цезар. Търсеше някой да напише сценария. Тъй като нямах скрийн кредитс, знаех, че няма да наеме мен в началото. Ричард и Жак ме извикаха, защото съм бил филмов критик в Холивуд, познавах хора там и можех да препоръчам някого. Сред моите приятели беше Роспо Паленберг, който беше опитен сценарист. Той написа няколко сцени, но Жак не ги одобри. Не можа да наеме Жерар Депардийо за ролята на Версенжеторикс, но го нае да играе баща му, за да може във филма да има известно име. Бяха готови да започнат снимките, но Жак не хареса сценария, извика ме и ме попита дали мога да го пренапиша за 5 седмици. Направих го, но пък през това време Депардийо си счупи крака и снимките не можеха да стартират. Започнаха да избират нов актьорски състав, така избраха и Кристоф Ламбер. Всеки път, когато филмът се забавяше, Жак искаше пак да работя по него, така че пренаписвах и пренаписвах! Най-накрая дойде да снима в България.

- Защо точно там?

- Е, защото това не беше скъп филм. Бюджетът му беше 15 милиона долара и във Франция изобщо не биха могли да го направят. И последната седмица Жак ми се обади и ми каза: “Защо не дойдеш на ваканция в моето село, малко извън София, ще снимаме още 5-7 дни. Ела да видиш декорите. Има и няколко сцени, които трябва да бъдат пренаписани.” Така че аз се качих на самолета, пристигнах и му казах - дай ми сценария. Беше 3-4 дни преди края на снимките. А българските актьори, които, всъщност, бяха театрални актьори, защото не се правят много филми в България, са големи професионалисти - по-големи, отколкото е необходимо за ролите, в които се снимаха. Прекалено квалифицирани за тях. Филмът трябваше да се снима на френски и английски език, имаше два сценария и в цялата тази бъркотия българските актьори казваха: “Диалогът е ужасен, поправи го, поправи го!” Наистина беше ужасен. Жак не искаше да го правя, спорихме, но накрая го направих.

- Правехте ли промени, които не Ви харесваха?

- Да, винаги, винаги, защото Жак си мислеше, че може да пише. Взимаше английския сценарий и го пренаписваше на френски.

- Какво ще кажете за крайния резултат?

- Крайният резултат беше ужасен! Последният кадър заснехме преди пълното слънчево затъмнение в България. Същата нощ довърших варианта и Жак каза: “Но ти си пренаписал всички диалози!” Аз отвърнах - да, разбира се! А той се опъна: “Не искам друго мнение, аз съм продуцентът, аз съм режисьорът, това си е моят филм! Край на дискусията!” На следващия ден трябваше да си тръгвам, но вече работех по последната част.

- Наблюдавахте ли затъмнението?

- Да, но не много добре, защото пишех сценария. И също така, колкото и невероятно да звучи, в оригиналната история имаше сцена с пълно слънчево затъмнение и то преди някой да знае, че ще се снима в България и дали ще има такова!

- Да, у нас се видя много ясно - заснехте ли го?

- Не! Не знам защо. Казах на Жак, че ще има слънчево затъмнение тук, снимайте затъмнението! А той отговори: “Не, прекалено трудно е!” Колко често ще видите филм, в който е снимано истинско затъмнение?! Така че това, което го има във филма, е фалшиво - специални ефекти. Е, това е краткият вариант на историята за “Версенжеторикс”.

- Холивуд е индустрия, но не всичко е интерес. Имате ли някои истински приятели там?

- Най-шантавото е, че Жак и аз все още сме приятели. Знаете ли, той притежаваше проникновение, истинско въображение. Има много добри идеи, наистина искаше да направи това и го преследваше от години. Но той просто има прекалено голямо Его, за да слуша някого, твърде много властност, така че филмът стана лош. Но той също го знаеше и си призна, че е лош. Не че беше тривиален, но Жак направи много грешки и като резултат филмът се получи зле.

- Какво обичате да пишете повече - сценарии или романи?

- Е, различно е. Но предпочитам да пиша романи, защото романът си е твой, правиш си го сам, това е! Сценарият за филм е като план за сграда.

- Тоест, никога не можете да бъдете уверен в крайния продукт?

- Филмът е колаборативен - има писател, режисьор, продуцент, актьори. Лошото за писателя е, че не може да контролира крайния продукт. Но от друга страна, хубавото е, че това е колективно изкуство, а писането на романи не е. По времето, когато се занимавах с този филм, се занимавах и с музикален запис с една група - пишех някои неща, пеех вокалите...

- Вие пеете?! Не знаех това!

- Е, не го правя много често, но това също е колективна работа. Писането на роман е самотно изкуство, в него всичко е под твой контрол.

- Кое качество цените най-много в хората около себе си?

- Честността може би - истинската честност.

- Вие сте известен писател, сигурно през цялото време сте обграден от хора, особено начинаещи писатели, които непрекъснато искат нещо от вас. Това не Ви ли кара понякога да се чудите защо хората искат да говорят с вас? Как разбирате кога са честни?

- Накрая разбираш... Но, знаете ли, аз нямам нищо против да помагам на хората, защото на мен са ми помагали. Ако не ми струва много, ако не е свързано с неприятности... Това никак не ме притеснява. Нямам против да помогна на някого и да бъде публикуван.

- А какво Ви притеснява?

- Хората, които се опитват да постигнат това, което искат, за сметка на други хора. Някои си мислят, че пътят напред е да стъпиш върху някого.

- Не Ви ли беше трудно да работите в Холивуд и да сте такъв, какъвто сте? Откровеността не се цени много в тези среди...

- Е, не съм работил чак толкова много в Холивуд. Да, живях там и писах, а бях и филмов критик, така че това караше околните да бъдат мили с мен.

- Напоследък не виждаме много интересни филми. Смятате ли че има недостиг на свежи идеи в последните години? Няма какво да те грабне. Къде е проблемът?

- Продукциите са много скъпи и половината от тях се провалят икономически. Но те не знаят кои. Всеки филм е една голяма инвестиция, огромна сума пари. Така че се страхуват да направят каквото и да е, ако не е свързано по някакъв начин с нещо, правено преди. Не знаят какво ще проработи. Така че правят римейкове на успешни филми, както и филми от телевизионни шоута.

- Тогава?

- Системата работи! Защото успешният филм прави толкова много пари, че плаща и за другите. Подобно е и в издаването на книги.

- А вашите романи? Опитвате ли се да научите хората на нещо? Писателите носят голяма отговорност в това отношение.

- Не мисля, че е отговорност.

- Напротив, отговорност е. Имам предвид развиването на човешките качества.

- Да, да, в такъв случай - да.

- Каква е основната Ви цел, когато пишете? Да научите читателя на вашето разбиране за света?

- Основното е да разкажеш история, да кажеш това, което искаш. Тази история, разбира се, има някаква отправна точка. Не мисля, че съм полемичен романист, не харесвам схематичните неща, които генерализират, като социалистическия реализъм или нещо такова.

- Кой е най-големият комплимент, който някога сте получавали?

- О, наистина не мога да се сетя... Не, не мога да отговоря на този въпрос. Някои от най-големите комплименти, които съм получавал, са когато някой каже, че е прочел нещо мое и то е променило живота му. Това е най-добрият комплимент.

- Възползвам се от случая да Ви предам поздравите на Ваши почитатели в България. Бихте ли публикували тук?

- Да, разбира се. Всъщност, предполагаше се, че у Вас ще се публикуват мои неща, поискаха ми, дадох, но нищо не се случи. Да, бих искал да бъда публикуван в България. В Румъния например са ме публикували много - имам 10-15 романа там. Също и във Франция, Германия, Испания. Така че се надявам.

- Промени ли Ви славата?

- Не знам. Предполагам, че ме е променила. Но ти не осъзнаваш напълно как те променя. Различно е във всяка област. Ако си писател, който си стои вкъщи, е някак си абстрактно, да. Но ако пътуваш до местата, където си известен, това те променя много. И мисля, че е много хубаво.

- Случва ли се да Ви разпознаят на улицата?

- Не. Ако си актьор, всеки познава лицето ти. Но ако си писател, дори да си много известен и всички да знаят името ти, те не познават лицето ти. Единственият път, когато това се случи, беше в Румъния - имах участия в радиошоута, появих се по телевизията. Така че след това хората ме разпознаваха.

- Как се почувствахте?

- От една страна, знаете, е много ласкателно, но може да стане изморително и досадно. Не те оставят на мира. Спомням си, че един приятел, който игра в “Стартрек”, ми каза: “Мразя това, не мога да отида на кино и на ресторант, не мога да имам обикновен живот!”

- Но хората в Лос Анжелис са свикнали със звездите - не се тълпят при тях, когато ги видят на улицата.

- Някои го правят, други - не. Не знам точно, защото никога не съм бил филмова звезда, но мога да си представя как би могло да стане много дразнещо. И папараците, снимащи ужасни снимки, на които хората изглеждат отвратително! Така че вярвам на историите за филмови звезди, които се обличат много лошо, за да не приличат на филмови звезди и да ги оставят на мира. Или си пускат брада. Стивън Кинг си пускаше брада в продължение на една година и я обръсваше на следващата, за да не го разпознават. Но той постоянно ходеше на литературни конвенции и накрая стана невъзможно. Непрекъснато имало тълпи от фенове, които искали автографи, така че той се отказал да идва на конвенциите, иначе през цялото време би бил притиснат от хора, даващ автографи, и няма как да си прекара приятно. Така че би могло да е трудно.

- Разбрах, че сте приятели. Бихте ли написали съвместна книга с него, както направи Питър Строб навремето?

- Не, не мисля.

- Защо?

- Не ми харесва тази идея. Сътрудничил съм при писане на сценарии и това е достатъчно. Не искам да пиша съвместни романи.

- Но защо?!

- Защото мисля, че трябва да работиш два пъти повече, а и в края на краищата не е твоя книга. Така че няма за какво да го правя.

- Не намирате ли нещо общо между вашето и неговото творчество?

- Може би. Но аз просто не бих искал да работя с някой друг върху роман. Романът си е роман, сценарият е нещо съвсем различно. Е, кой знае, нещо може да се случи, но като цяло не виждам как бих могъл да сътруднича с когото и да било.

- Важна ли е любовта за вас?

- Да.

- Какво търсите в една жена?

- Интелигентност, страст и емпатия.

- Кое задържа двама души заедно за дълго време?

- Трябва да имат мисия в живота, нещо по-голямо, което е общо, така че връзката да не е само между тях двамата. Защото ако го няма това, просто се “храните” един от друг. Само изсмуквате енергията си, а би трябвало да я насочите заедно към нещо друго.

- Един последен въпрос - какво не можете да простите никога?

- Аз съм човек, който много прощава, но мисля, че това, което никога не мога да простя наистина, е предателството.

© Сабина Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.02.2007, № 2 (87)