Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЦЕНАРИСТЪТ НА “ИЗКУСТВЕН ИНТЕЛЕКТ” ЙЪН УОТСЪН:
Кубрик искаше съвременна научнофантастична приказка, Спилбърг я завърши

Интервю на Сабина Маринова

web

Когато става дума за прочутия английски чар, но не си сблъсквал с него, можеш само да си го представяш. Но това е до мига, когато Йън Уотсън ти се усмихне и пусне някоя шега с приятния си оксфордски акцент. Или отпие от чашата ти с вино, за да научи тайните ти, както гласи поверието. И ако не знаете с кого разговаряте, трудно бихте се досетили, че мъжът пред вас е известен писател, печелил Джон Кембъл Мемориал Ауорд, наградите Аполо и Орбит, както и тази на Британската научнофантастична асоциация. Нито пък, че е неколкократно номиниран за Хюго и Небюла.

Автор на множество научнофантастични, ужаси и фентъзи романи и сборници с разкази, както и на сценария на касовия хит “Изкуствен интелект”, Йън е човек, когото на пръв поглед славата не е променила ни най-малко. Достатъчна е една разходка по улиците на френския град Нант, за да разбереш, че той кипи от жизненост и любопитство, а компанията му е едно от най-приятните неща, които биха могли да ти се случат. И когато заедно премръзнете, споделите каничка горещо френско кафе и говорите за един куп неща, си тръгваш с чувството, че светът е станал по-хубав. Защото той е от хората, които зареждат. И е готов да разкрие много тайни. Създаването на “Изкуствен интелект” е само една от тях.*

 

Йън Уотсън- Мистър Уотсън, как стигнахте до извода, че искате да се занимавате сериозно с фантастика?

- Когато бях дете, исках да стана учен. Но не бях много добър в науките. Имаше един експеримент, по време на който трябваше да се изсмуква метилов алкохол с тръбичка. Продължих да смуча и погълнах голямо количество. Беше лоша идея, вкусът бе отвратителен, а експериментът се провали и аз казах - сбогом, науко! Вместо това, ще си представям науката... Реших да уча литература в Оксфорд за три години. Извърших изследване върху френските писатели от 19-и век и тяхното влияние върху английската литература. Това бе просто извинение, за да чета френска литература от автори като Верлен и Бодлер. Понякога се отегчаваш от културата в собствената си страна и тази на другите изглежда по-интересна, те са по-далечни, по-извънземни в един аспект. Беше в годините, преди да се появи интернет и имаше малко телевизия, времето, преди пътуването със самолет да стане евтино. Да се отиде от Англия в континентална Европа бе приключение. След като завърших, получих работа като лектор в университета в Дар-ес-Салаам в Африка. Прекарах там две години, четейки лекции по световна литература, дори руска - например, Максим Горки. Тогава за първи път се запознах с алтернативната литература на нашата планета, със забраната върху изгледа към света в една африканска страна. Още не бях започнал да пиша фантастика, но четях от ранна възраст, защото това бе начин да избягам от обикновения рутинен свят, който беше много обикновен и много рутинен през 50-те, в едно по-интересно място някъде другаде. След Африка отидох да преподавам в Токио, където всъщност започнах да пиша фантастика като начин да оцелея психологически. Защото имаше такова противоречие между английската литература и японската среда, която вече бе започнала да става доста фантастична! Дори през 60-те вече ги имаше различните вълнуващи технологични открития, ала в същото време съществуваха и всички тъмни антиутопични аспекти като например замърсяването на въздуха. Когато бях в Токио, трябваше да спя с респиратор, защото въздухът беше толкова лош, че към красивите черешови дървета, символ на Япония, бяха прикачили банки с хранителни вещества, за да ги поддържат живи. Друг проблем бе пренаселеността - там има много планини и можеш да живееш само около тях, така че за първи път живях в град на бъдещето с огромно население и хора, наблъскани един до друг. Имаше и земетресения. Йокохама и Токио са били унищожени през 1907 г. и се очакваше много силно земетресение на същото място, може би на следващата година, а може би след 10, а вероятно през 2007-а, точно когато ще отида на световната фантастична конвенция в Йокохама! Така че съществуваха всички тези усещания - от една страна, технологичното въодушевление, а от друга - технологичните бедствия, и аз започнах да пиша фантастика, за да изследвам това.

- С разкази ли започнахте?

- Да, в началото.

- Днес е трудно да се публикува, как стана това при вас?

- Преди 30 години нямаше много нови млади писатели, които пишеха фантастика. Когато започнах, вероятно бяха може би само 5% от тези, които съществуват сега. Спомням си, че когато първият ми роман бе публикуван, имаше едно американско списание, наречено “Лукас”. Тогава то имаше 4 страници, отпечатани на “тоалетна” хартия по много примитивен начин, а сега има 60 и е цветно. Когато получих един брой (около 1973 г.), в него имаше списък от книги, фантастика и фентъзи, предстоящи да се появят в Америка през следващите 6 месеца от всички издателства. Романът ми беше с големи букви и отнемаше ей толкова място (показва - бел. авт.). Ако погледнете “Лукас” сега, ще намерите 6 страници със ситни буквички, защото има огромен наплив за издаване на такава литература.

- Количеството и качеството невинаги са синоними.

- Това е истина. Съществува тенденция сред издателите да не публикуват нещо, което е било публикувано преди. Има доста добри книги, но има и доста безполезни серийни книги, саги, достигащи до 12-ти том, дрън-дрън, и сега е по-достъпно, но в същото време и много по-трудно за писателите да бъдат публикувани. Толкова много хора се опитват да го правят, а не бяха толкова, когато започнах.

- Именно. Забелязала съм един парадокс: издават се доста боклуци, а в същото време на качествени автори им е трудно да го правят. Защо?

- Защото не продават достатъчно копия. Моят издател се отърва от мен преди около 6 години, защото не продавах достатъчно. Причината за това е, че винаги съм бил приеман като интелектуален автор и защото творя в изкуство, което е популярно и забавно и в което не се оценяват интелектуалните теми. Това не важи за абсолютно всичко, но като цяло никога не съм имал бестселър. Харесвал съм се на малка група хора в доста страни и това ме прави щастлив, но не прави щастливи издателите.

- Искате да кажете, че когато някой продава наистина много добре, той не е достатъчно качествен?

- Не, не, не е задължително. Защото има някои писатели, които пишат много сложни и интелигентни книги и имат много почитатели, но това е просто съвпадение или див късмет.

- Хубаво е, че има изключения.

- О, да, винаги има изключения. Когато аз започнах, всеки нов фантастичен роман, който се появеше, беше уникален. Имаше само по около 12 вълнуващи нови книги, които се появяваха на пазара годишно. Това беше преди 30 години. Сега всяка година излизат по 1000 такива и по 10 000, които не са важни.

- Късметът да публикуваш на правилното място в правилното време!

- Да, бях късметлия, че започнах да публикувам по това време и също така имах късмет, че първият роман, който написах (не че тогава го осъзнавах), беше различна, уникална фантастика.

- Бяхте на прага да бъдете публикуван и в България. Какво се случи?

- По време на Еврокон 2004 в Пловдив се срещнах с един издател и се надявах, че мои книги ще се публикуват у вас, но досега нищо не се е случило. Обаче това не е нещо необичайно в света на издателите в Европа и Америка. Много неща започват да се случват и после спират. Сигурно има причини за това.

- Твърде любезен сте. Издател, който сам ви търси, за да говори с вас за работа, а повече не се обажда, не е моето определение за професионалист.

- Това не ме изненадва. Случва се на много писатели в много страни, дори в собствената ми страна. Не е голяма изненада.

- Може би не и когато започваш кариерата си, но вие сте на върха.

- Неее, всъщност, това продължава през целия живот на един писател. Аз и много други, които пишем от години, може да изпратим наш разказ в списание в Америка или Англия на редактори, с които се срещаме от години, и пак може да има 6 месеца мълчание, 9 месеца, година.

- Звучи много шантаво!

- Е, да, шантаво е, но това е преживяване, което са имали повечето автори. Самият факт, че се срещаме с хора и говорим с тях, не ги кара да ни публикуват. И не значи, че това, което им изпратим, ще им бъде приоритет. Всички писатели са привикнали към фрустрация и отричане.

- Не мислите ли, че издателите в днешно време са разглезени, защото има толкова много писатели, които тичат след тях през цялото време и им изпращат ръкописи? Това ли е причината?

- Не е само, защото са разглезени, а и защото имат толкова много да правят. Вече съм станал толерантен към тези малки разочарования в сферата на издаването. Можеш да станеш или ядосан човек, или толерантен човек и да гледаш на това като на вид сюрреалистична комедия.

- Кое е най-голямото ви разочарование?

- Е, аз, всъщност, нямам големи разочарования, защото всичко, което съм написал, е било издадено и имам много преводи. Като цяло бих предпочел да имам повече читатели.

- Звучи добре. А парите?

Ian Watson - Whores Of Babylon- Аз съм професионален писател от 30 години, но това не означава, че през цялото време съм печелил достатъчно пари от писането. Просто съм имал голям късмет, който няма нищо общо с него, така че дъжд от злато се сипе върху мен без конкретна причина. Може би най-големият късмет беше, когато Стенли Кубрик разви историята за “Изкуствен интелект”.

- Това бе следващият ми въпрос.

- Има един много кратък разказ от Брайън Олдис, който е около 7 страници. Става дума за една майка, чието малко момче е болно, така че тя иска дете-робот. То отчаяно се опитва да накара майка си да го обича като истинско дете. Общо взето, това е историята. Кубрик я купи, защото видя в нея нещо, което можеше да произведе нещо магическо - съвременна научнофантастична приказка. И именно негова беше идеята да вмъкне историята за Пинокио. Това го няма в оригиналния разказ.

- В един от предишните ни разговори споменахте, че Олдис се е обявил против нея?

- Олдис мразеше тази асоциация с Пинокио. Но всъщност той така или иначе ме мрази, тъй че не говорих с него.

- Как ви кара да чувствате това?

- Не ми пука.

- Но той ви мрази...

- Ами той е човек, който работи много сръчно с английския, но няма много уравновесен интелект. Действа под давлението на емоциите през повечето време. Пада си по славата и почестите и много се ядосва, ако получи лоша рецензия.

- И така, Стенли Кубрик...

- Кубрик се опита да развие историята с всичко това и се провали, и после пак, и пак. Впоследствие нае един британски писател на научна фантастика, който също се опита да я развие, но не можа да се справи с мисловния процес на Кубрик, защото той имаше навика да сменя темата на всеки 2-3 минути към нещо съвсем различно. Например, когато работех с него и дискутирахме един аспект от “Изкуствен интелект”, той каза: “И тъй, мислиш ли, че Саддам Хюсеин има оръжия за масово унищожение?” И започнахме да обсъждаме психологическия профил на Саддам Хюсеин. Мисля си, че Кубрик използваше това като метод за поддържане на високо ниво на концентрация. Така че да не се размързеливиш и да отидеш да спиш. Така можеш да бъдеш напълно внимателен с часове и да се справиш с каквото и да било. Той искаше хората, с които работи, да поддържат много високо ниво на концентрация и гъвкавост. Работих 9 месеца с него. Пишех сцени и ги пращах по факса, после той ми се обаждаше. През това време сътворихме една вавилонска библиотека с алтернативни версии и възможности, отнасящи се до историята. Един от пробивите ми всъщност беше когато измислих жиголото Джо - сексроботът.

- О, обикнах този образ! Джъд Лоу е перфектен избор - беше просто удивителен!

- О, да! Ами, всъщност случи се следното: момченцето и мечето се мотаеха насам-натам и детето повтаряше: “Искам да бъда истиско момче!” И Стенли ми каза: “Виж, няма да стигнат до никъде, освен ако някой не им помогне. Трябва ни някакъв образ като GI Joe (general infantry - пехота, бел. авт.), дружелюбен американски войник.” Веднага, щом каза “GI”, аз видях думата “жиголо” (gigolo - бел. авт.) и предложих: “Стенли, какво ще кажеш за жиголо Джо - сексробот?” Той ме изгледа и рече: “Ух, добре, напиши няколко сцени.” Беше готов да изследва всичко възможно, за да види дали ще проработи.

- Обожавам тази сюжетна линия и съм на мнение, че точно това е едно от нещата, които правят филма толкова специален. Защото накрая разбираш, че роботите са по-човечни от самите хора.

- Вярно е. Стенли прочете сцените и заяви: “Окей, загубихме детския пазар, но какво от това, по дяволите?!” И от този момент жиголото Джо беше много важна част от историята.

- Как се спряхте точно на Джъд за ролята?

- Не знам, защото не бях замесен в самото правене на филма. След тези 9 месеца със Стенли написах кратък роман от стотина страници - ясна, логична и разбираема история от началото до края и всъщност нея именно Спилбърг адаптира в сценарий. Тъй като той пишеше същинския сценарий, вече не се нуждаеше от моето участие. Тогава по-важно беше да се направят визуализациите, картините на обкръжаващата среда и т.н. Стенли нае Крис Бейкър, фентъзи художник, който е и мой приятел, като визуализатор. Работиха заедно 18 месеца.

- В края на филма майката не се събужда. Смятате ли, че момченцето постига своята мечта?

- То се разплаква... има една сълза. Успява, чрез магия и вяра.

- Има още нещо: в света на хората то не е било истинско, но след като се събужда в свят на машини, където хората са изчезнали, това го прави такова...

- В сравнение с роботите на бъдещето - да. В далечното бъдеще целта на съществуването на роботите е да търсят всякакви следи от измрялата човешка раса, която ги е създала. Така че момчето е чудо за тях. Има много двусмисленост и много трагедия в края. Някои го намират сантиментален.

- Това е извънредно духовен, емоционален и човечен край. Не виждаме много такива научнофантастични филми напоследък. В повечето насилието изобилства. А този те кара да плачеш.

- Това искаше Кубрик. Искаше да създаде съвременна приказка, магия. В продължение на много години на него се гледаше като на великолепен създател на филми, където всичко е добре обмислено - музиката, костюмите, историята, фотографията, но винаги оставящи чувство за безпристрастие и емоционална неангажираност. Но имаше и недоразумения. Едното беше, че роботите на бъдещето са извънземни.

- И аз така си помислих. Така изглеждаха.

- Да, изглеждат като извънземните на Спилбърг в “Близки срещи”. Вероятно беше грешка. Той отдаде почит към предишната си работа. Но основно Спилбърг продуцираше филма като почит към своя приятел Кубрик, като го правеше по същия начин, по който би го направил Кубрик. Опита се да запази стила му. Другата грешка, която направиха критиците като за начало, бе да си мислят, че последните 20 минути са сантименталности на Спилбърг. Истината е, че неговите елементи във филма са жестоките и неприятни моменти. Последните 20 минути са точно това, което написах за Стенли и точно каквото той искаше, и то бе много точно филмирано от Спилбърг.

- Плаках, докато гледах този филм.

- И аз бях много развълнуван от него. Не присъствах на премиерата, а го гледах на големия екран, когато излезе, и бях удивен и много изненадан. Бях изумен да чуя своите собствени думи. Беше много трогателно.

- Всъщност, “Изкуствен интелект” ви направи още по-известен и засили интереса към вашите книги.

- Да, макар че по него няма книга. Спилбърг забрани да се издава такава.

- Защо?

- Може би причината е, че Кубрик направо мразеше романа на Артър Кларк “2001: Космическа Одисея”. Не защото беше лош, а защото обясни твърде много, докато Стенли искаше филмът да обяснява сам себе си и ако има двусмислие, то да си остане необяснено. Трябваше да остане пълно визуалното и емоционално изживяване от филма. Същото се отнася и за “Изкуствен интелект” - Кубрик нямаше да хареса роман по него и Спилбърг го предотврати. Това е малко иронично, защото аз щях да бъда човека, който щеше да го напише.

- Промени ли славата нещо у вас?

- Всъщност не се възприемам като известен. Много хора го казват, но... Тъй като нямам бестселър и големи тълпи от почитатели, не се смятам за известен. Щастлив съм с това, което пиша, и че хората харесват книгите ми, че те променят живота им поне малко. Иронично е, но и най-известните ми книги не са точно мои книги - четирите, които написах за Геймс Уъркшоп. Писатели от научнофантастичните кръгове ме питат защо правя това. Една от причините бяха парите. Другата беше, че веднага, щом започнах, много ми допадна светът на тази умопомрачителна лудост и писането беше вид халюцинация, в която навлизах рано сутрин и спирах по обяд. Сдобих се с много популярност и писма от почитатели от 11-годишна възраст нагоре заради тези книги. А после и заради другите си произведения.

- Споменахте, че Брайън Олдис, доста популярен в България между другото, ви мрази. Как се отнасят към вас другите ви колеги? Като към конкурент за пазара?

- В света на научната фантастика не е точно така, защото исторически погледнато, той е като едно голямо семейство. Има много силна връзка между читателите и писателите. Това не се случва в света на авторите на криминални или любовни романи. Историческата причина е, че преди много десетилетия феновете образуваха малки групи, които се запознаваха с други групи и много от писателите всъщност идваха от там. Редактори, издатели, критици, писатели, издатели на фенсписания - всички излязоха от тази среда. Точно за това има научнофантастични конвенции - смесици от конференции и големи партита, които се срещат във всяка страна. Авторите от сай-фи и фентъзи света се познават, срещат се на тези събирания. Може да е два пъти годишно или веднъж на 5 години. И също така се срещат с феновете и издателите. Така че не си склонен да се държиш стегнато и да се смяташ за изключителен. Макар че има и такива писатели, да, да.

- Вероятно е неизбежно.

- Да и една от причините е, че американските сай-фи конвенции станаха огромни - може да има 10 000 души на една такава и това е твърде много за семейство. Просто е твърде голямо. Но, общо взето, го има това чувство за интернационално семейство. Така че не се чувстваме като конкуренция един на друг.

- Много хора не смятат научната фантастика и фентъзито за сериозна литература.

- Различно е в различните страни. Във Франция на фантастиката се гледа като на напълно нормална форма на интелектуален живот. В Англия обаче литературата и научната фантастика са наистина доста разделени и сай-фи книгите не се смятат за истински книги.

- Как ви кара да се чувствате от това?

- Сега вече всичко това ме кара само да се смея (смее се). Много често се случва авторите на “литература” да крадат частици от научната фантастика и да ги набутват в собствените си книги, казвайки “Ах!”. Но това не е научна фантастика, нали знаете. Тя не е само или предимно за извънземни, летящи чинии и такива простотии. Тук въпросът вече опира да културната обстановка. В Съветския съюз сайънс фикшънът е бил жизненоважен за интелектуалния живот, защото пишейки сай-фи, авторите са били свободни да пишат оригинална, свободна критика за обществото, без да е явно, че критикуват Комунистическата партия.

- Случва се писатели да предскажат събития в книгите си. А на вас?

- Често. Хората ми казват, защото аз често забравям какво съм писал. Но това е по-скоро случайност.

- Четете ли романите си, след като се публикуват?

- Ами, общо взето, след като си написал роман и си го пренаписал, пренаписал и преправил, просто поглеждаш някоя част тук-там. Чел съм някои от книгите си, но съм чакал 20 години, докато ги забравя, за да мога да имам онова свежо изживяване на читателя. Досега съм прочел само около 5 свои книги.

 


* Авторката изказва специална благодарност на Боряна Димитрова, преводач и магистър по британистика, за оказаната помощ при свалянето на интервюто.

 

 

© Сабина Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.07.2006, № 7 (80)