ХАНС ХЕНРИК ЛЬОЙКЕ: ИЗГОРИХ ПЪРВИЯ СИ РОМАН!

Интервю на Сабина Маринова

web

Ханс Хенрик Льойке е роден през 1964 г. в Копенхаген. Изучавал е пластика в датската Академия по изкуствата. Печелил е стипендия от Националната фондация за изкуства, а работата му като илюстратор му носи признание.

През 1996 г. публикува първия си роман "Стьой". Той се оказва началото на една много нашумяла впоследствие трилогия, в която става дума за природна катастрофа, отцепила Земята от нейната колония Марс. Във втората книга, "Мисия до Шамаим", той описва как експедиция от земяни успява да отиде на Червената планета, където междувременно са се случили редица неочаквани събития - промени в социално-политическия строй и нейните културно-цивилизационни устои.

Публикувал е и други книги, както и разкази в различни европейски издания, които му носят популярност извън пределите на родината му. В творчеството си авторът обича да смесва посткатаклизмичните описания със социологически разсъждения. Самоназовава се като "писател от новата вълна", интересува се от киберпънк и космическа опера. Литературен критик и теоретик на този вид жанр, той е създател на впечатляваща база данни за научната фантастика в Дания. Пише и по проблемите на историята на науките и технологиите. Статиите му се публикуват в най-престижните вестници и списания. Обявен е за най-добрият литератор сред всички датски писатели.

Но кой всъщност е Хенрик Льойке?

Първото, което прави впечатление у него, е изключителното му излъчване. Да кажеш, че е изключително привлекателен мъж, би създало точна, но не съвсем пълна представа за него. Достатъчно е да го видиш, седнал на масата в едно обикновено пловдивско заведение, облечен в неизменните си тъмни дрехи и заобиколен от писатели, говорещи на половината европейски езици, за да осъзнаеш, че той някак си се откроява сред тях със спокойната си аура на човек, вкусил от много неща. И че има какво да научиш от него. После, когато поведете разговор за литература, книгоиздаване, секс и какво ли още не, проумяваш, че мъжът срещу теб носи отпечатъка на тази прословута северна разкрепостеност, за която ние, българите, само сме чували. Разкрепостеност, поднесена на моменти с момчешка усмивка. Тя би могла да заблуди онези, които не го познават добре. Защото най-интимния си свят известният датчанин пази за себе си.

Част от него обаче той разкри специално за читателите на Литернет.

- Господин Льойке, имате художествено образование. Кога установихте, че притежавате талант за писане и как стана това?

- Не зная кое дойде първо - рисуването или писането. Веднага, щом хванах химикала, или може би пастелите, започнах да рисувам и да създавам истории. Някак си тези две неща бяха свързани още от самото начало. Не правех разлика между рисунките и думите - те бяха просто изрази или символи, сътворени с едни и същи инструменти. Разбира се, има разлика, поради факта, че думите не създават идентични представи в съзнанието на читателите. Както и да е, никога не съм приемал това за талант - всеки, който прекара достатъчно време в правене на нещо, ще придобие умения. Тези, които забелязаха и заговориха за "таланта" ми, бяха родителите и учителите ми по време, когато дори не знаех значението на тази дума.

- Все пак можете ли да определите кое от двете е вашата по-голяма любов? Кое ви доставя повече удоволствие?

- Това е сложен въпрос, тъй като художниците и изложбите все още ми доставят огромно удоволствие, въпреки че с рисуването е обратното. Бях съвсем млад - най-младият ученик в Академията по изкуствата изобщо, когато бях изкушен да направя кариера извън нея. Това може би ще ви прозвучи арогантно, но няколкото истински художници сред нас нямаха шанс, тъй като пазарът беше наводнен от аматьори. Конкуренцията беше смазваща. Противно на много "мултиталанти", ми стана ясно, че трябва да се фокусирам върху една област. Пожертвах писането, както вече бях прескочил музиката, за да се съсредоточа върху рисуването. Рисуване по поръчка - илюстрации за скучни романи, реклами и така нататък, които нямаха нищо общо с изкуството. И така, макар и да спечелих много, не оценявах собстветата си работа и започнах да мечтая да "нормална" професия, например градинар или таксиметров шофьор. Накрая, пресъхването на радостта от това, с което се занимавах, ме накара да развия психосоматични симптоми. Днес зная, че масовата безработица през 70-те и 80-те принуди родителите, както и политиците, които бяха неспособни да отличат аматьорите от истинските таланти, да подлъжат младото поколение да се заеме с алтернативни дейности, вместо с "нормално" образование и професии. За щастие, компютърният бум спаси част от моето поколение, но вредата все още може да бъде различена сред хобистите в илюзиите им, че са недооценени художници.

След няколко години на пътувания, по време на които работех разнообразни неща в чужбина и се опитвах да забравя изкуството, постепенно се върнах към писането, което бе останало неразвалено. Въпреки че вече рядко рисувам, предполагам, че половината от писането ми е някакъв заместител на рисуването. Знаете какво казват: една картина казва повече от хиляда думи. В обратното твърдение също се съдържа истина: една-единствена дума прави повече отколкото хиляда картини - ако имаш публиката и знаеш как да използваш думите.

- Беше ли ви трудно да публикувате първия си роман?

- Първият ми роман никога не бе публикуван. След като една година се опитвах да го продам, се предадох и го изгорих. Днес съм щастлив за това, тъй като не си го спомням като нещо добро. Но продадох няколко статии и разказчета, написах и нов роман. След още една година на откази реших да посетя копенхагенския Панаир на книгата. Бях шокиран да открия камари от безвкусна литература сред редактори, издатели и литературни агенти в изискани дрехи, сърбащи шампанско и протежиращи начинаещи като мен. Разочарован, пообиколих наоколо, докато не попаднах на един щанд, препълнен с великолепни книги - Банкс, Достоевски, Шлосер, - с елегантни корици. Тук народът беше обикновено облечен, седнал на щайги и пиеше наливна бира. Разбрах, че те притежават обширни познания по литература - поканиха ме при тях, накараха ме да се почувствам като у дома си и проведохме чудесен разговор. Няколко месеца по-късно те ми се обадиха и казаха: "Този твой роман не е прекалено ужасен. Може да го вземем." Това беше ютландско подценяване, означаващо, че те бяха извън себе си от радост. Такива бяха и отзивите, когато книгата най-накрая заля магазините.

- Какво представляваше тя?

- Като повечето ми творби - с включени илюстрации. В нея се опитах да повдигна въпроси, касаещи културата и самоличността на човека. Основната идея бе свързана с обичайното мислене, с остаряването на ценности и категории, дължащо се на катастрофа в заобикалящата ни среда, поставила, впрочем, края на цялото електроснабдяване. Промяната е показана по най-разнообразни начини, но предполагам, най-показателният пример е множеството млади момичета, намерени мъртви по протежението на едни железопътни релси. Те имат много общо помежду си: всичките са на една възраст, отвлечени като бебета, носещи неподходящи дрехи за това време на годината и т.н. Това кара разследващия полицай да продължи да търси убиец, като по този начин не успява да разгадае мистерията. Всъщност става дума за непознато досега явление, причинено от промяна в околната среда.

- Как един млад автор може да постигне успех в Дания?

- Както навсякъде другаде. Запретни ръкави, пиши по-добре и повече от всеки друг. Наеми агент. Не се вслушвай прекалено много в съвети - вярвай в себе си. Остани спокоен и търпелив. Чукай на врати. Използвай рушвет, мръсни номера - каквото и да е. Ако не можеш да съсипеш конкурентите, смажи ги. Никога не се предавай.

- Склонни ли са датските издатели да публикуват млади автори?

- О, забравете! Казват така, но не дават пет пари, освен ако не си признат в най-високите културни кръгове или си създал бестселъри. Издателите имат икономически съображения. Така че рядко се случва нещо да бъде публикувано заради самото него, без значение дали е качествено.

- Какво е мястото на научната фантастика сред другите жанрове?

- Тя е смятана за тривиална и е пренебрегвана от читателите просто защото този жанр сам по себе си пренебрегва обикновените хора. Трябва да призная, че аз също я намирам за еднообразна като цяло. Но интересни истории съществуват.

- Защо сте толкова привлечен от нея?

- Е, просто съм привлечен от сюрреализма, класическата поезия и белетристиката от всякакъв вид. Параметрите на научната фантастика са идеални за стила ми. Идеални за метафори, критика, философски спекулации и много повече. Ако друг жанр би могъл да предложи повече, бих писал в него. Какво ми дава тя ли? Друга перспектива. Едно чудесно чувство за разширяване на съзнанието. Ако не надникване отвъд завесите на съществуванието, то поне усещането, че има нещо повече.

- Дава ли ви свобода това усещане? Все пак да пишеш за съществуващи неща е лесно. Трудното е да създаваш изцяло нови светове...

- Самюел Джаксън веднъж каза, че свободата е избора между работата и глада. Писането не може да те освободи. Но за известно време може да те накара да се чувстваш щастлив и уважаван (един заместител на любовта). Авторите са задължени да наблюдават своето собствено време и да го превърнат в литература за своите настоящи и бъдещи читатели. От друга страна, научната фантастика е труден за овладяване жанр, защото, както казахте, тя е базирана на създаването на изцяло нови светове. Опитът да се избегнат изморителните обяснения прави езика сгъстен, което означава - и по-силен. Това ми напомня на един друг труден жанр: поезията.

- А съществува ли такова нещо като "несериозен жанр"? Случва ли се да ви критикуват хора, които да не са в състояние да проумеят вашите вкусове?

- Като изключим, че несериозността може да бъде жанр сама по себе си, предполагам, че жанровете в днешно време са познати най-вече от холивудските филми и телевизията, което е тъжно. С много малки изключения, това е най-ужасният, войнстващ, дори фашистки боклук. Грешка е обаче да се мисли, че това се отнася за цялата научна фантастика. Всичко зависи от автора. Това, което не харесвам, не са жанровете, а авторите, които продължават да повтарят клишета, дори клишета от техния личен живот. Такъв е случаят с повечето публикувани книги фантастика и фентъзи - те са създадени от писатели, стадащи от липса на въображение, и вдъхновени от телевизията, комиксите и популярната наука повече, отколкото от света, който ги заобикаля. Най-лоша е научната фантастика, основаваща се на техническа иновация - защото хората са функционални елементи, не последствия от историята, авторът не се интересува от тях. Или, за да се избегнат "плоските" личности, историята е наводнена с абсурдни подробности за техните предишни животи и взаимоотношения. И защо да пишем реалистични романи за пътувания до Марс, ако астронавтите населяват стотици страници, наблъскани в една малка кабина, само за да открият нещо и да се върнат у дома? То е като автентична детективска история: в десет от главите детективът е в колата си, опитвайки се да хване обирджия на магазини. На кого му пука какви понички предпочита той или дали е успял, или не? Ако нищо изключително не се случва - да не говорим, ако композицията и стилът са тромави, - тогава защо ни досажда, казвайки ни всичко това? Друго нещо, което презирам, е тенденцията към социално неприемливи решения на престъпленията или бедствията - една-единствена личност, спасяваща града, както тези, които гледаме в сериалите за супергерои. Това не е сериозна литература. Но, все пак, дори уестърните могат да бъдат добре написани. Случва се и затова жанровете не са етикет за качество.

Сега да коментирам втория ви въпрос: да. Разнообразието от "вкусове" сред читателите не позволява да бъдат задоволени всички. Някои читатели търсят успокоение, други - възбуда, трети вярват в прераждането, Бог или летящите чинии, идващи от други измерения, а някои - не. Всички подобни предпочитания са преплетени с това, което ние определяме като "вкус". Но каквито и да са предпочитанията, реалността понякога издърпва килимчето изпод краката ни, а аз не искам историите ми да се утвърждават по друг начин. Затова те клонят към бягство от познатите митологични схеми и карат читателите да реагират. За да дам пример, случи се така, че един критик с добра репутация много хареса "реалистичния" подход във втория ми научнофантастичен роман - като личностните наркотици или построяването на нов Йерусалим на Марс. И тогава един запален фен се обърна към мен във връзка със същия роман, за да ми попречи да напиша отново такъв "ирационален" боклук - да оставя главния герой да кара сам в пустинята и т.н.

- Кои са вашите любими писатели?

- Аз, разбира се. Не, шегувам се - обожавам английските писатели от експерименталната нова вълна в средата на 60-те. С някои от тях съм приятел - Джеймс Балард, Брайън Алдис, Кристофър Прийст. Те имаха и все още имат много в съзнанията си и знаят как да го изразят на хартия. Харесвам още Томас Ман, Хелън Уудс Едмъндс, Кристина Хеселхолд, Джек Лондон и др.

- Казват, че най-много за писането се научава от четене...

- Тъжната истина е, че повечето хора могат да научат ЗАНАЯТА писане и четенето помага много, но никой не може да научи ИЗКУСТВОТО на писането.В курсовете по писане могат да ви научат на всички трикове и методи, но да бъдеш писател се основава на независимо мислене и възможността да предложиш нещо отвъд думите.

- Бихте ли си купили билет за пътешествие с космически кораб?

- Определено няма да го направя с американски - те са се доказали като ненадеждни. И няма да отида просто заради самото пътешествие. Бих избегнал Венера, средата тук е твърде враждебна за моя вкус. Но да посетя Юпитерианската луна или да се изкача на някой от вулканите на Марс би било невероятно преживяване, стига корабът да е бърз и удобен.

- Преди години изтече информация, че Марс и Луната отдавна вече са колонизирани, но данните за това са строго засекретени и се укриват от НАСА...

- Въпреки че съм чувал слухове за военни мисии, които биха могли да се окажат истина, не вярвам в предшестващите опити да се колонизира Луната и особено - Марс. Но мисля, че в скоро време на тях действително ще има малки колонии. Може би дори ще стане по-скоро, отколкото очакваме. Но винаги съм бил против идеята това да стане на Марс. Прекалено рисковано е.

- Какво е мястото на секса в книгите ви?

- Сексът е важен за живота на повечето хора, така че в името на реализма той намира място в творбите ми. Но зависи от историята. Писал съм разкази, лишени от секс, такива с много секс и съм създал роман, фокусиран върху сексуалната и психологическа връзка между мъж и жена, попаднали в особена ситуация. Но се старая да не набутвам героите си в леглото, просто оставям това да се случи. Всъщност, сексуалните сцени в историите ми са заплетени композиции, обогатяващи смисъла на творбата.

© Сабина Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.06.2005, № 6 (67)