В ЕС: ДЕВЕТ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

Сабина Маринова

web

Девет месеца след присъединяването на България към Европейския съюз, по тази тема, по която винаги се е говорело с вълнение, като че ли се говори още повече. Нормално. Що за птица е туй, ЕС-то, продължава да се пита бай Иван и обръща евтина ракийка в селската кръчма. Ако тръгнем да разсъждаваме по въпроса, ЕС-то може да бъде много неща - и надежда, и Бог, и легенда, и цел, и неравна борба (ех, туй пусто влизане!), и задължения. За обикновения българин ЕС-то сигурно е еднопосочен билет към цивилизована държава. Така поне си мисля аз, макар че винаги си има изключения. Тях обаче няма да ги взимаме под внимание, защото много ще се отклоним от темата. А темата е: какво наистина представлява ЕС-то. Не като политика, понеже точно сега така ми е писнало да слушам за нея, че вероятно ще получа обриви, ако се заема да я коментирам. Не. По-скоро като поведение и отношение. Като прилики и разлики, но най-вече за онова, над което бай Иван по-рядко се замисля. Разбира се, съществува риск да бъда обвинена в чуждо-, идоло- и прочиепоклонничество, но ще го поема. Държа да сме наясно: не че на ЕС-то абсолютно всичко му е наред. И там, сто на сто, има корупция (макар да се съмнявам, че е чак като нашата), и на тях влаковете им се случва да закъснеят (особено, ако ще продават компанията), и по техните улици се случва да видиш хартийка. И в техните села понякога се мярка конско "Л" на пътя. И там се случва да видиш младежи, накачулени на някоя кола, развяващи текстилно невъоръжената си анатомия... Е, това, последното, май наистина не съм го мяркала у нас. Но за Европейския съюз като за... ЕС-то!

Първото, на което бай Иван ще се учуди, качвайки се на автобус в ЕС, е, че бай Джон и бай Ханс не понамирисуват от съседната седалка. Мазните коси и сплетените кичури, висящи от носа, са рядкост. Дали защото водата им е скъпа и са се научили да я ценят, или е въпрос на възпитание, но Джон и Ханс, пък било то и от село, обикновено са спретнати и изглеждат социално приемливо. Ето го и първия удар: за средния западноевропеец душът поне четири пъти седмично е закон. Показваш уважение не само към себе си, но и към околните. Ако пък не щеш, изобщо няма да се занимават с теб. Ясно и просто. Или влизаш в очертаните рамки, или си кукуваш сам. Опитай обаче да си намериш свястна работа, разнасяйки балкански или даже ЕС чаромат. Не става. Бай Джон и бай Ханс са наясно с това. Друго, с което са наясно, е, че в ЕС се РАБОТИ. Няма го филма, в който двама се трудят, а десетина се шляят и дават акъл. Разбира се, средностатистически погледнато, го няма и този, в който мистър Джордж гледа да наеме бай Джон, като го прекара със заплатата. Извънредното отработено време се плаща... допълнително. Каква изненада! Синдикатите им не броят мухите.

От друга страна, бай Джон и бай Ханс имат сърцераздирателна вяра в електрическите и телефонните компании. Защото, когато получат сметка, обикновено тя е за точно толкова блага, колкото са употребили. И няма "Кхъ-кхъ, ама вие, господине, как ще докажете, че не сте ги изговорили?" или "Я са махай, бе, серсем!" или малко по-възпитания му еквивалент. Ако пък стане малформация, обикновено, подчертавам, ГРЕШКА, бай Джон и бай Ханс гарантирано знаят как да си пазят правата. И компаниите връщат парите. Може да звучи като описание на друга планета, но си е така. Я опитайте тук да видите КАКВО ще ви върнат. Дали не може да се изрази със среден пръст? Що се отнася до правата обаче, това не е всичко. Бай Джон и бай Ханс са наясно с някои основни закони и могат да ги цитират при нужда. Я попитайте бай Иван какво гласят най-известните членове от Конституцията на Република България - 30 и 32. Не че е виновен човекът, просто не знае, че ИМА ПРАВОТО да си пази правата. (Ако сте любопитни, чл. 30 и 32 касаят именно правото на лична свобода и неприкосновеността на личния живот.) По подобен начин стои въпросът с пощите. Ако нещо се закучи, малък разговор върши чудеса. Отговорът, който бай Иван може да получи у нас, когато любезно помоли пощальона да му пуска писмата в кутията, за да не ги крадат разни тъмни балкански субекти, е: "Има и частни пощальони!" Оплаче ли се на по-висша инстанция, току-виж кореспонденцията му въобще не пристигнала. По-нежно от корсиканска вендета. Бай Джон и бай Ханс обаче знаят, че ЗАКОНЪТ забранява ровичкането из чужди писма и са готови да вдигнат патърдия до Бога, ако пликът им пристигне разкъсан. Ама не дай си, Боже, нещичко да липсва! И започва да се пита човек, защо когато бай Ханс прати картичка на бай Иван, тя пристига за 4 дни, а когато е обратното - за седмици? Дали пък самолетите не летят по-бавно в едната посока? Нещо във въздуха над Балканите ли има? И ще, не ще, бай Иван се сеща за Бермудския триъгълник, където изчезват кораби и самолети... и обръща сливова ракийка от мъка по тук-таме изчезващото съдържание на писма и колети. Да не говорим, че ако бай Ханс получи писъмце за друг, той най-вероятно ще отиде и ще го върне в пощата. Най-вече защото не желае проблеми... но също и от чувство за собствено достойнство. Той разбира, че днес ще постъпи правилно спрямо някой друг, а утре някой друг ще постъпи правилно спрямо него. Така на практика се изгражда системата, върху която лежи здравословно мислещото общество.

Магазините. Ах, магазините... Попаднал в този рай на покупко-продажбите, бай Иван се страхува да пита. Ама не като Кари Брадшоу за секса и града, а изобщо. Бай Джон и бай Ханс обаче, като по-курназ, разбират, че парите на такива като тях плащат заплатите на обслужващия персонал. Той, от своя страна, е строен да бъде любезен. Защото собственикът, мистър Джордж, знае: магазини има много, Западът е разглезен от качествено и любезно обслужване, не го ли предложиш - гориш. Същото важи и за продуктите. На мистър Джордж няма дори да му хрумне да се прави на умен и да сменя етикети на отдавна лишясали стоки, при изяждането на които и прасе би получило колики. Да не говорим, че техните хигиенни инспекции НЕ могат да бъдат подкупени. За касова бележка дори не се пита. Подобно е положението и в ресторантите. Бай Ханс никога няма да седне да чака 15 минути да му вземат поръчката и 45 да му пристигне храната. Той става, обяснява, че времето му е ценно и се изнася любезно. Ама поръчката била вече дадена в кухнята - това не го интересува. В ЕС-то времето струва пари. Ти цениш моето, аз ценя твоето. Намръщени сервитьорки с бради и мустаци не се котират въобще. Най-малкото е бакшишът. Най-многото е загубата на клиента. Пука ми на жилетката, ще каже бай Стоян, собственикът на квартална кръчма, прав ти път. Да, ама от прав ти път всеки път се фалира. Западняците, които са добре с математиката, знаят това. Бай Ханс също го знае и не се оставя да го унижават. За сметка на това, той умее да бъде благодарен и да се отнася добре с персонала. Не пуска ръка и мръсни шегички, не се заглежда нагло в деколтетата и най-вече, не парадира с парите си. Когато бай Ханс е състоятелен, той не води три любовници под ръка, нито крещи по мобилния си телефон, така че и в Конго да разберат за сделката с петрола, дето му струва 30 милиона. Бай Джон и бай Ханс, с малки изключения, предпочитат да запазят естествения стил на живот - позволяват си това-онова, но с мярка и задължително се хранят с нож и вилица. Не мляскат и не се уригват; рядко осъществяват пиянски напеви от етнохарактер.

Ама това дини с пик... извинете, с урина, кренвирши от тоалетна хартия и соя, но не и от месо, свободно скитащи домашни кучета, нападащи граждани (я да стане, че собственикът да види проблеми!), кучешки "Л" и храчки, на които се подхлъзваш, боклук, летящ от балконите и некролози по автобусните спирки, интимни косми в консервите, навикващ те персонал по летищата, груби шофьори на автобуси и червило по чашите в кафенетата - за Ханс и Джон това е като пейзаж от друга планета. Защото уважават себе си и не искат да се примиряват. Кафявата захар е наистина кафява захар, а не просто оцветена бяла, и черният хляб е наистина черен. Предпочитат се като по-здравословни и на никого няма да му хрумне да ги фалшифицира. Екологично чистите продукти, вярно, струват по-скъпо, но пък контролът върху тях е пълен. Плащаш и знаеш какво получаваш. Тук на всеки морков, произведен с три кила химия, бай Стоян е в правото си да лепне етикет "екологично чист". Ми така де, морков е, не е "Белина", идва от природата, значи е екологично чист. Когато бай Джон и бай Ханс карат колите си, обикновено спират на червено (ама тяхно) и продължават на зелено (ама тяхно!). Изчакват пешеходците, като дори не псуват. Е, може и да не им е приятно, но поне си знаят - три перфорации на книжката и я губят завинаги. Пък дали ще рискуват, си е техен проблем. Затова пък бай Иван, като нов в ЕС-то, подтърча през пешеходната пътека, очаквайки отмъщението на ситите да връхлети върху него. То, карането с нормална скорост, и то е талант. Бай Иван разбира, че у нас не сме го овладели и макар да знае, че Европата е друго нещо, гладен на сит вяра няма.

ЕС-то си има и други аномалии. Когато бай Джон и бай Ханс желаят да се срещнат с някой чиновник или с министъра на културата и да му кажат нещо, срещат се. Желаят ли да го подкупят, чиновникът или министърът приема. После се обажда на полицията и им залага капан. Тъкмо затова Джон и Ханс си налягат парцалите и гледат да минат по каналния ред. Защото не им се иска да изкарат Коледата в помещение, от което се вижда небе на квадратчета, минус някоя солидна сума.

Като стане дума за плащане на данъци, бай Джон и бай Ханс като цяло гледат да се измъкнат законово. Има си там разни легални вратички и те ги познават. И колкото и да реват, че данъците и осигуровките им били 40-50 % процента, дойде ли време за пенсия, знаят, че животът започва. Разболеят ли се, не плащат нито евро. Ама нищо. А бай Иван си знае, че цял живот ще плаща и после ще спестява за кисело мляко. За пътуване и дума да не става. Най-многото да си почине вкъщи... в прекия и в преносния смисъл. Ако може. Такива дандании, маанета и рев на аларми по малките часове в ЕС-то са нонсенс. Искал си да го раздаваш купонясващо животно - ами давай. Последиците са за твоя сметка. И в прекия, и в преносния смисъл. Не че Ханс и Джон не знаят да се забавляват, но това, в което и двамата са тъй добре ориентирани, е ненарушаването на спокойствието на съседа. Музиката по заведенията се пуска така, че като седнеш, да можеш да си чуеш разговора. Персоналът по ресторантите пък в никакъв случай няма да си позволи да те тормози с поредния епизод на "Страстите на Хуана" (примерно) и да ти се муси, като ги помолиш да намалят звука до поносимост. Малката сервитьорка Елизе ще избягва да се отнася към бай Ханс така, сякаш му прави върховна услуга, като му взима парите. Да не говорим, че менютата с правописни грешки като "ягуда" са фентъзи.

В ЕС-то бай Иван ще се чуди също и на тамошните мадами. Всъщност, на тамошните мадами им казват "дами", но той това още не го знае. Бай Джон и бай Ханс не са от дърво и те си поглеждат, но никога няма да им хрумне да подсвирнат нагло или да ударят клаксон на някое хубаво момиче. Законът е предвидил и това - като си оценил красивото, оценил си го, няма нужда да му досаждаш просташки. От друга страна, хубавите момичета в ЕС-то не се обличат като К. Защото биват възприемани като такива, макар никой да не им го казва. Пътувайки, бай Иван ще види мода, елегантност, но рядко евтиния. Освен в определени квартали... в Амстердам, например. И когато стъпи на летището във Виена, ще бъде в състояние от 20 метра и на прима виста да познае много от родните хубавици. На уважаващите себе си Джейн и Елизе никога няма да им хрумне да се окичат с евтини аксесоари, впити дрешки и в добавка - 20 килограма грим. Не дай си, Боже, и да се полеят с "Мис Диор"! Туй джапанки и анцузи по центъра са картини от друга реалност. Сещате се коя точно, нали? Плажните моди в Париж са за плажа.

И така, бай Иван, вече понатрупал впечатления и опит, започва да се пита, кога, аджеба, ще ги стигнем? Ще ни стигнете, отговарят съюзниците. Като ни влезете, и ние ще ви влезем... законово. Мърдане няма. Щете, не щете. И се сеща бай Иван тогава за родни магазини, ресторанти, производители, чиновници, шофьори и частни персони. И си казва: Хак да ви е!

© Сабина Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.09.2007, № 9 (94)