ЗАЩИТА НА ЧОВЕШКАТА ЛИЧНОСТ^*
(откъси)

Слави Боянов

web

От началото на този век възниква и първата така наречена комунистическа държава, в която в един доста голям мащаб се прави опит да се построи едно общество по рецептата на Маркс. От 35 години¹ се правят редица опити, чрез които се цели да се премахне мизерията, която създава капитализмът, да се осигури хлябът на всички и, с една дума, да се създаде такова общество, в което човекът да бъде осигурен с хляба, а според думите на ръководителите и идеолозите на тази държава - да се осигури и “свободата”. Доколко е осигурено едното и другото, ние ще видим в следните редове накратко. Още отсега обаче можем да кажем, че този опит не само че не излезе сполучлив, но е дал обратни на очакваните резултати. Не само че хлябът не е още осигурен, но доколкото все пак го има, той се купува с цената на едно невиждано досега робство. (с. 126-127)

* * *

Най-малко на човека е свойствено да се замрази в едно каквото и да е състояние. Човешкият дух, можем да кажем, е еманация на тази същност на материята и природата, която я подтиква винаги да променя своето състояние и своята форма с друго състояние и с друга форма. Затова и утопиите ще останат занимания на простите души. Ненапразно един от най-големите деспоти на човечеството² се обръща именно към “милионите прости хора” - защото той разчита само на тях, тъй като смята, че за повечето от хората е важно да имат една кора хляб и всичко останало е само “буржоазен предразсъдък или интелигентщина”. Материалните нужди, това е пределът, това е хоризонтът, целта и краят на всички човешки усилия, желания и мечти. Около грижата за хляба, около труда всичко преминава и всичко се върти. Човекът става едно работно животно, човешки добитък, говорящо оръдие и не само това. В това ново робство човекът ще се различава от римския роб само по това: че докато робът в античността е знаел, че е роб, защото е бил победен, защото е бил физически по-слаб и защото е бил насилен, тъй като него са го пазели железните вериги, то днешният роб в новите утопични общества не знае, че е роб, тъй като, робувайки, той мисли, че е свободен. За него няма нужда от никакви вериги, тъй като съзнанието му е така подготвено още от невръстно дете, че той не знае нищо освен собствените си вериги, но понеже абсолютно нищо не познава, той мисли, че те са лентите на свободата, и бидейки окован още в съзнанието си, той спокойно живее този робски живот, не знаейки нищо за скритата своя същност, която е закрита и потушена още в невръстните му години. Така утопията се явява този предел, пред който човекът вижда собствената си гибел. (с.128-129)

* * *

През епохата на капитализма, който не осигурява хляба на тези, които нямат собственост, освен през времето, когато са заети с труд, човекът също е оставен свободен както през античността. На никого не се е пречило и не се пречи да има каквито си иска мнения и възгледи. Така при капитализма човекът може да бъде свободен, стига да може да намери своя хляб. За една голяма част от населението при капитализма, а именно: за всички дребни и едри собственици, за всички самостоятелни или полусамостоятелни занаятчии и професии е осигурен хлябът, осигурена е и свободата. При капитализма е осигурена свободата и за всички останали съсловия, даже и за работниците, които нямат какво да ядат. Но при капитализма за работниците, понеже не е осигурен постоянно техният хляб, затова и тяхната свобода е проблематична. Тяхната свобода е само възможна или формална. Те имат всъщност свободата да мислят каквото си щат, но грижата за хляба не им дава време да използват тази свобода или да се отдават на нея. Ето в това се състои “робството” на капитализма. Но това робство на капитализма няма политически характер, няма насилнически характер, а има само икономически, т.е. човекът при капитализма, на който не е осигурен хлябът, е принуден да търси пласмент на своя труд, да изгуби по-голяма част от своя живот в търсене на хляба. Подчинението на човека от човека при капитализма е икономическо. Иономическата принуда обаче е все пак принуда. Тя няма остротата на физическата и политическата принуда, тя има характер на една природна принуда, защото не се вижда добре къде е причината и кой конкретно е причината за това, че има хора, които не могат да намерят пласмент за своя труд. Безспорно, че вина за това има самото общество. То при капитализма е така уредено, че допуска такива неща, които карат човек да се чуди откъде би могъл да намери своя хляб. Обществото би могло, разбира се, да уреди тези въпроси. То би могло да осигури по някакъв начин на работника хляба, даже и тогава, когато той е принуден да бездейства, и сегашните капиталистически общества действително зарегистрирват напредък в това отношение. Но обществото или който и де е няма право и и не би могло да позволи заради хляба да лиши хората от тяхната свобода, да ги отчужди от природата им. Това именно се забелязва в така наречените съвременни “социалистически” общества.

В социалистическите общества, доколкото са налице, се забелязва една опасна тенденция, която рискува да компрометира и изложи човешката същност. Тази тенденция се заключава в това, че на човека не се признават никакви права на убеждение, нито на собствен мироглед, нито пък на право да съди на висок глас обществетите порядки, действията и думите на управляващите. Разликата между всички деспотични режими, които са съществували някога, и тези нови деспотични и тоталитарни режими се състои в това, че последните отричат всякакво право и всякакво действие, което даже и по косвен начин би могло да урони авторитета или престижа на управляващите среди. Нещо повече, за да се накарат всички хора да мислят по същия начин, по който мислят самите управляващи, предприема се така наречената акция за “превъзпитание”, т.е. за преобразуване духовния мир на всички хора, за окалъпване на техните умове според официално приетия шаблон на идеологията на управляващите. Спиноза казва, че най-деспотичен режим е онзи, който иска да наложи мнението на управляващите на всички поданици. Според тази дефиниция и според предприетите акции в този смисъл тоталитарните режими в така наречените “социалистически” страни са най-деспотичните от всички онези, които са съществували някога на Земята. Затова подпомагат и съвременните средства, които са на разположение на управляващите диктатори. Преди всичко техническите средства: широки мрежи от подслушвателни апарати, радиопропагандни програми, безкрайни речи, събрания, кръжоци, кина, театри, литература и всичко, което би могъл да помисли човек, е впрегнато към една посока, с една-единствена цел: да се премахнат всякакви остатъци от индивидуални и лични възгледи върху обществени, философски и други идеи и проблеми и да се втълпи тяхната идея, техните възгледи като нещо несъмнено, “научно” и “най-прогресивно”. Но каквито и епитети да окачват на техните възгледи, с това те не престават да бъдат насила втълпявани и насилнически, с това именно се правят опити да се опредмети човекът и да стане домашен скот”. (с. 131-133)

БЕЛЕЖКИ

1. Тук се разбира кога е бил диктуван текстът (А.П.). [обратно]

2. Сталин (бел. авт.). [обратно]

© Слави Боянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2005, № 5 (66)

Други публикации:
Слави Боянов. Защита на човешката личност. София: Фама, 1997.

Откъсите се публикуват със специалното съгласие на автора, на когото принадлежат всички права за публикуване и превод и под редакцията на Атанас Попов.