ЦЪРКВАТА НА БЕРЕНДЕ
ИЛИ
ПОТЪВАНЕ В СТЕНОПИСИТЕ

web

Тече Нишава към града на Константин^*.

А църквата събира свойте призраци
и кръстовете й ръце разперват
над изворите на кръвта ми.

"Със този знак ще победиш."

Но аз съм жив.
Не искам никого да побеждавам
и само съм се спрял на прага
към детството
на своя праживот,
към онова средновековие,
когато са се раждали светци
и въздухът е светел от лицата им.
И даже хоросанът светел...

Потънаха във стенописите
баща ми
и дедите ми и другите
потънаха.
И в мрака светят като ангели,
родени, за да гледат в Бога,
като че в децата си.
Да гледат сватби, рождества и смърти,
сватби,
рождества
и смърти, смърти, смърти, смърти...
И сватби. Рождества.

Не ме познават. И не ги познавам.

Не искам никого да побеждавам ­
аз искам само пътя към дома си,
към църквата на свойта кръв,
към извора,
към тишината, със която ще потъна
във хоросана.

Към любовта, с която ще обичам,
без да познавам никого. И без да ме познават.

Тече Нишава към града на Константин.

А аз стоя на прага на кръвта си,
просветват в мен дихания като икони
и моето средновековие изгрява
във стенописа на нощта.

© Пламен Киров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2005, № 6 (67)

Стихотворението получава Втора награда на конкурса за Славейковата награда, Трявна, 2005.