Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ “ЗАХВЪРЛЕН В ПРИРОДАТА”

(2)

Милен Русков

web

3. Коста дел Сол, Коста дел Луз

Милен Русков. Захвърлен в природата. Пловдив: Жанет 45, 2008Като завиеш покрай нос Сан Висенте, започва Испания. “Игиена” се носи по сините води - напред, напред, “Игиена”! Денят е слънчев, небето - ведро. Водата се плиска весело край кила ни. Вятърът опъва платната. Отсреща се редуват плажове, ниски гори и скали. Така е по цялото южно крайбрежие. Коста дел Сол, Коста дел Луз.

Съименниците на нашия главнокомандващ дук де Алба, албатросите, се носят високо в небето. Отиват към Коста дел Сол. От Коста дел Луз. Коста дел Луз е от тази страна, откъм Кадис, и нагоре Севиля, обърнат е към океана. Коста дел Сол е от другата страна, откъм Малага и Гренада, и гледа към Mare Nostrum. Това са двете синьозелени очи на мургавото лице на Испания. Испания е малко кривогледа. Обърната на юг през Андалузия, тя гледа с едното си око на запад, към океана и Америките - Коста дел Луз; а с другото на изток, към Средиземно море и Европа - Коста дел Сол. Слънцето огрява и двете. Докато нашата каравела “пори вълните”, както се казва, макар че днес вълни няма, окото пред нас постоянно мени цвета си - от син към зелен и обратно. Пелетие дю Ман, къде си да видиш това? Би го включил в “L’Amour des amours”, сред музите и планетите...

“L’Amour des amours”, Коста дел Луз. Една дълга ивица от брега изглежда напълно бяла. Птиците кръжат в небето над нея, сякаш тя е скелет на грамадна риба. Това са ниски скали от бял варовик, с побелели от мидите или от слънцето ивици пясък помежду им. Назад - ниски песъчливи хълмове с разпръснати нарядко маслинени дръвчета по тях, рибарски селища тук-там, с досущ еднакви бели къщи с плоски покриви, и после отново брега, ниски сиви скали, зелени гори, бели като сол плажове. А в далечината, накъдето вятърът ни води - Кадис. В самия център на Коста дел Луз, отворен пред нас - Пелетие, слушай това, - отворен пред нас като сърцевината на диня, със семки от кораби, хора и къщи, сладка и сочна, като капка от дивото сърце на природата.

.....

Каква беше моята изненада, когато месец след нашето завръщане в Севиля аз отивам да викам кочияша Хесус от Театъра на Мария Имакулата, където той припечелва по някоя пара в свободното си време - а го викам не защото така ми е хрумнало, а защото трябва да ходим с доктора при някакъв болен в Пеняна, дявол взел го, - влизам в театъра и чувам онзи неподражаем гръмовен глас:

- Енрике, Хесус! Изкарайте ведрото.

Обръщам се в посоката, от която идва гласът, и виждам - кого? Някак смущаващо облекло, натруфено и същевременно видимо евтино, леко трескаво изражение, напрегнато наведено напред тяло, с ръце, стиснали здраво дръжката на един стол - това е Лопе. Никога не съм го виждал, но едва ли греша.

- Лопе - казвам, - ти ли си това?

Всички говорят така с Лопе - на първо име и без да му се представят. И той им говори така и също не се представя. Но пък, от друга страна, него всички го познават.

- А кой да бъде? - отговаря все така гръмко той, след като ми хвърля бегъл поглед. - Да не би да ти приличам на света Агнеса? Хесус, какво ще кажеш в това положение? - обръща се той към нашия кочияш.

Хесус, доколкото разбирам, играе селянин с ведро. Той вдига рамене:

- Ще кажа: Вси светии, жена ми отказва да пере.

- Дай нещо пó така - отеква Лопе.

- Вси светии - казва Хесус, вдигнал ръце към небето, - жена ми е болна, отказва да пере!

- Мъртва! - извиква Лопе.

- Вси светии - повтаря Хесус, - жена ми е мъртва, отказва да пере!

- Така е добре. Запиши това - обръща се Лопе встрани. - После ще го изгладим.

Там, седнал в тъмното, е неговият помощник, който записва репликите.

- Лопе - извиквам аз (понеже тук всички викат), - какво правиш ти в Англия?

- Никога не съм бил в Англия. Бил съм само около нея - отвръща той. Има предвид навярно връщането си с армадата, когато те обиколиха целия британски остров.

- Хайде, хайде. Не на мене тия - казвам аз.

Едно уточнение за читателя: Аз съм скептичен и проницателен, читателю, трудно е да ми се пробутат подобни неща. Много трудно.

Лопе изглежда усети това, защото не отговори нищо и само вдигна рамене.

- Хесус - вика той към сцената, - ритни ведрото и плачи!

Хесус рита ведрото и започва да вие като койот.

Лопе тръска с едната ръка ризата си, а с другата си трие челото.

- Кой ви каза да пълните ведрото, глупаци! - извиква той.

- Енрике! - отговаря веднага Хесус.

- Лопе - извиквам аз, - трябва да напишеш нещо за Англия.

- Може би. Утре - отговаря той. - Утре ще напиша пиеса за Англия.

- А онази за Мария де Бланка, сеньор? - обажда се помощникът му.

- Значи вдругиден - поглежда ме за пръв път наистина Лопе. - Вдругиден ще напиша пиеса за Англия.

- Лопе - казвам аз, - ще ми трябва Хесус.

- Вземай го - отвръща той.

Хесус се препъва на едно стъпало, слизайки от сцената, но запазва равновесие. Той казва нещо, което аз няма да записвам тук.

- Какво ще... - продължава той, но аз не го чувам добре, понеже думите му са заглушени от гласа на Лопе. Аз му махам с ръка да излезем навън. Навън топлото слънце огрява лицето ми. Уличната глъчка прилича на ромолене на поток. Аз въздъхвам.

- Ще ходим в Пеняна, Хесус - казвам аз.

Той пак казва нещо, което няма да записвам. Аз вдигам рамене и двамата тръгваме към голямата бяла къща на д-р Монардес. По-точно тази, в която е в момента. Някакъв дръвник върви точно пред мен и постоянно ми се пречка.

- Ей, дръвник - казвам, - не ми се бутай в краката!

Той понечва да отговори, но тук се намесва Хесус и пак казва нещо, което няма да записвам. Ако човек реши да напише съчинение, в което да опише какво казват гражданите на Севиля, половината му книга би се състояла от многоточия.

Онзи се отдръпва встрани и си говори нещо под носа.

Двамата с Хесус продължаваме напред. Приятното слънце продължава да стопля кръвта ми.

- Хесус - казвам аз, - кажи сега нещо друго.

- Какво да кажа, да...

Не, няма спасение.

Д-р Монардес ни чака на вратата пред двора си, на улицата. Заобиколен е от деца, на които раздава бонбони. Когато ни вижда, че идваме, той ги прогонва с бастуна си и с викове “Бягай, бягай, работа ме чака”. Докторът носи този бастун за повече елегантност и авторитет, не за друго.

- Хайде бе, Гимараеш - извиква той. - Помислих, че си си тръгнал за Португалия.

- Какво да правя там? В Португалия няма нищо - казвам аз и помагам на Хесус да запрегне конете. - Лопе е тук.

- Не може да бъде! - възкликва докторът.

- Тук е, тук е - намесва се Хесус. - Ще играем трагедия с него.

- Къде това? - пита докторът.

- В “Мария Имакулата” - отговарям аз.

- Хайде тогава, да тръгваме по-бързо да видим какво искат онези досадници и да се върнем по-скоро. Рано пиле...

- Рано пее - довършвам аз.

След минута вече сме на път. Аз протягам ръка навън през прозорчето на каретата. Усещам насрещния вятър. Слънцето напича приятно и аз притварям очи. Усещам как слънчевата светлина и сенките на крайпътните клони играят по клепачите ми, усещам полъха на движението по пръстите си. Чувам трополенето на колелетата, на конете. До мен д-р Монардес запалва сигарела. За миг отварям едното си око и поглеждам към него. Той се е обърнал встрани, гледа през отсрещния прозорец на каретата, преполовен вертикално на две от светлината и сянката. Аз отново затварям очи и слушам как пътуваме. В главата ми отеква онова Urbi, Urbi et Orbi, сякаш пригласяно от тропането на конете.

 

4. Женско подуване

В Пеняна обаче ни чакаше не мъж, а жена. Лежеше подута на едно легло с дръпнати встрани завески и стенеше. Големият й бял корем сякаш заемаше половината легло.

- Спокойно, жено - каза й докторът, като сложи длан на челото й, - ще оправим работата. В кой месец си подута?

- В осмия - отвърна тя и продължи да пъшка.

Понеже знаех какво се прави в такива случаи, аз поисках да донесат съчки, запалих огън в огнището и зачаках до него с едно голямо листо тютюн на коленете.

- Как се казваш? - чух гласа на доктора зад гърба си.

- Мария - отвърна жената.

- Защо ли питам и аз... - промърмори докторът.

Когато огънят се разгоря достатъчно, избутах с дилафа два въглена встрани и започнах да въртя листото отгоре им като свинско на скара. Листото трябва да се загрее, да е горещо, но не да изгори. Понеже аз съм вече доста опитен в тази работа - “пърженето на тютюна”, както казва д-р Монардес, - много скоро бях готов. Навремето ми трябваха по две-три листа, докато получа желания резултат. Но с обучение ти можеш да постигнеш невероятна ловкост в какво ли не.

Взех горещото листо, прехвърляйки го от ръка в ръка, отидох до леглото и внимателно го положих върху пъпа на подутата.

- Ох! - каза тя.

- Това е сеньор Да Силва - поясни докторът, - моят помощник. Това листо ще те сгрее, ще изтегли хуморите ти нагоре и през пъпната връв топлината ще стигне точно, където трябва.

Но листото не даде желания ефект. Обикновено само то не е достатъчно. Жената продължи да пъшка и след като изчака малко, за да се увери, че само листото няма да свърши работа, докторът бръкна във вътрешния си джоб и извади една сигарела.

- Жено - каза той, - това - продължи докторът, държейки с три пръста пред очите й изправената като копие panacea - е сигарела! Искам от теб да дръпнеш много леко от нея, да задържиш парата в уста, без да вдишваш, и после да я издишаш. Така два-три пъти. И ще глътнеш слюнката. Много леко - каза пак докторът, като й подаваше разпалената сигарела, - иначе може да увредиш плода.

- Да не вземе да пометне? - обърна се разтревожено към мен мъжа й, с когото бяхме застанали в отсрещния ъгъл на стаята.

- Ами - казах аз, като наклоних глава встрани, както ми е навикът в подобни случаи, - как ще пометне! Това срещу теб е самата природа, да ни ти е копринено шалче. Яка работа е това!

Сетих се за онзи сонет на Пелетие в “L’Amour des amours”, където той описва как в младите си години Земята се ударила с небесно тяло във вид на медуза и пометнала Луната. “Изхвръкна от утробата невръстна”, това са точно думите му. Става дума за Луната, разбира се - че тя е невръстна. Иначе, казва Пелетие, Земята щяла да роди друга планета. Марс, от който Земята се била подула, останал много разочарован, обърнал й гръб и изобщо охладнял. Оттогава двамата, някога споени в жаркия пламък на любовта, се разделили. Луната, преждевременно родена, кръжи мъртва в пространството. Но никъде не се казва какво е станало с онази Медуза. Първия път, когато прочетох книгата, прелистих нетърпеливо всичко до края да видя дали някъде не се споменава какво е станало с Медуза, но не намерих нищо. Толкова се амбицирах, че след това прочетох внимателно всичко ред по ред, но пак не намерих нищо. Затова пък открих един голям поет. Всяко зло за добро, както се казва.

Сигарелата свърши работа. Жената се успокои, болките й отминаха. Тя лежеше на леглото с потно чело и с големия си бял корем, подут като... знам ли като какво - като щита на Ахил, като объл хълм над реката, като мраморно буре, като купа сено. Природата я бе изпълнила и разпънала по шевовете до пръсване. Колко ужасно е - помислих си - да си толкова близо до природата, да си дотолкова в нейна власт. Тя си знае нейното и няма да те пожали и за миг. Освен ако мощният тютюн с коравите си пръсти не я стисне здраво за гърлото!

- Укроти се - каза жената, като сложи ръка на корема си, малко под тютюневото листо.

- Ще се укроти не ами... - поклати глава докторът. После се обърна към мъжа й и каза: - Оставям тук тази сигарела, ако потрябва. Да не я изпушиш! - вдигна той предупредително пръст към мъжа.

- Ами, как ще я изпуша! - отвърна онзи и се впусна в поток от думи и празно дърдорене. Докторът го слушаше отегчено, присвил устни. Аз обаче не се стърпях и го скастрих:

- Млъкни сега - викам му, - няма теб да слушаме.

И той млъкна. Оставаше пък и да изпуснем смахнатия Лопе заради това дрънкало.

Като излязохме навън, докторът ми каза:

- Гимараеш, ще ти направя забележка. Не трябва да скастряш мъжа така. Жената е болна, но пък той плаща. Никога не забравяй кой плаща. В крайна сметка за нас именно той е важен.

- Той ще плати, къде ще ходи, дявол взел го - отвърнах аз.

- Така е, но все пак - настоя докторът. - Това ще бъде много важно за теб в бъдеще, по принцип.

После ние се качихме в каретата, потеглихме към Севиля и от немай-къде заговорихме за жената.

- Човешката женска - каза докторът - е любимото оръжие на природата. Аз съм сигурен, че в нейните очи тя стои най-високо в йерархията на всички същества, много по-високо от теб или мен. Няма по-висше същество от това. Ти ще възразиш, че всички женски се размножават, и някои от тях много по-обилно от човешката. Например пчелите, гъсениците и пр. Това може и да е така - а може и да не е, - но не е там работата. Жената не само че размножава природата, но освен това може да говори, да пее, да свири, да се конти пред огледалото... да мисли - продължи след кратка пауза докторът, - да се смее, да подскача, да говори, да пее. Това граничи с невъзможното.

- Но тя и нея не жали, и нея мъчи - казах аз. - Дотолкова е безразсъдна.

- О, не е заради това - отвърна докторът. - Трябва да имаш правилно разбиране за тези неща, ако искаш да станеш добър медик - вдигна пръст той. - Природата действа чрез изобилието. Тя поражда такова изобилие от същества, че може да си позволи да бъде безразлична към всяко едно от тях поотделно. Човешките женски например са толкова много, че дори половината от тях да изчезнат в следващия миг, от това няма да последва нищо особено, освен че може би ще стане малко по-тихо.

Сетих се за Хесус в театъра, как възкликва: “Вси светии! Жена ми е мъртва, отказва да пере!”

- Ще последват и някои неудобства - казах аз.

- Не големи - отвърна докторът. - Във всеки случай ще останат достатъчно жени, за да продължи природата да се размножава. Като листата на дърветата, Гимараеш. Кой обръща внимание на едно листо? И дори всички да окапят, на следващата година се появяват пак.

- Да, но някои неща са много редки, уникални - възразих аз.

- И противният старец Платон казва така - кимна д-р Монардес. - Между другото, почти всички старци са противни, по близки до ума причини. Но тази мисъл аз ще развия някой друг път. Що се отнася до нещата, за които говориш - е, тях тя така или иначе ще ги пропилее. Понеже не може да ги умножи до изобилие, не знае какво да прави с тях. Тъй че няма смисъл да се говори за това. Там е работата, това е тайната и в това е ключът - в изобилието. Всичко клони към изобилие. Животът клони към изобилие и смъртта клони към изобилие. Абсолютно всичко. Поради това нищо няма особен смисъл. С изключение на медицината, разбира се.

- И вашата мъдрост клони към изобилие, сеньор, но е много даже смислена - казах аз. Бях заел онази стойка, която заемам, когато съм дълбоко впечатлен. Научих я от Васко да Херейра. Той твърдеше, че тя е много древна, идва от самата античност и била измислена от някой си Роден, ако не се лъжа. Този Роден сам бил грък. Не знам откъде Васко да Херейра знаеше всички тия неща. Предполагам, че ги беше научил на кораба на Магелан. Три години в морето са много време. Всеки ще изприказва всичко, което някога е видял, чул, прочел и изобщо му е минало през ума. Като си помисли човек, че нещо, което му се е случвало една година, той може после да го разкаже за пет минути, най-много половин час, даже малко се уплашва. Почнеш ли да разказваш, като нищо ще стигнеш до извода, че си си пропилял живота и времето.

- Изобилието, Гимараеш - продължи докторът, струва ми се, донякъде окуражен от моята реакция. - Това е тайната на всички неща и тяхната присъща цел. Ако бяха малко по-иначе устроени, това щеше да е единствената им цел, но понеже са така изобилно устроени, те...

- Сеньори - чу се в този момент гласът на Хесус, който спря каретата, - аз ще ида малко... Не мога вече да се сдържам.

Той мина покрай нас с някак сковани движения, пресече пътя и клекна във високите зелени треви.

Дали и това клони към изобилие?, помислих си.

- Хесус - извика му д-р Монардес, - къде се набута в тези треви? Ще хванеш някой кърлеж там.

- Не мога да с... на пътя, сеньор - отговори той. Задникът му леко се белееше в здрачаващия се въздух между тревите, като стара, изтрита от времето сребърна монета в буца тор, както би казал Пелетие (може би).

- Защо да не можеш? - отвърна докторът. - И без това пътят е покрит с лайна.

- Не мога - каза пак Хесус. - Конете се плашат.

- Аха... Какво? - извика докторът.

- Конете! Конете се плашат, сеньор.

- Да. Ясно - отвърна докторът, но по погледа, с който ме погледна, личеше, че не е разбрал много. Аз също не разбрах, но пък абсолютно последното нещо на света, но наистина последното, за което бих седнал да мисля, е какво иска да каже кочияшът Хесус.

- Хайде бе, Хесус - извика след известно време докторът. - Ще изпуснем Лопе.

- А, не, в никой случай, сеньор - извика в отговор Хесус. - Ето ме, идвам.

След една-две минути той наистина се появи, оправяйки забързано панталоните си.

- Човещина, сеньори - каза той, минавайки край нас.

- Да - отвърна докторът, - където има от едното, има и от другото.

Аз бързо схванах мисълта му и се засмях. Оставяйки за момент настрани скромността, трябва да споделя с читателя - за да не се учудва той в бъдеще, - че аз схващам доста бързо, разкривам недоизказаното и усвоявам нови знания с впечатляваща бързина и, както казват хората, които ме познават, с учудваща проницателност. Не се гордея, нито се хваля с това; а скромно съм свикнал с тези свои качества като с факт от живота. В края на краищата аз не бих могъл да бъда нещо друго освен това, което съм. За щастие и за разлика от мнозина други, на мен не ми се и налага. Мисълта за това ме изпълва с дълбоко задоволство, въпреки че засега съм малко беден. Но обикновено с хора като мен това не продължава дълго. Ето, д-р Монардес например...

- Севиля, сеньори.

Да, наистина.

В “Театъра на Мария Имакулата” Хесус се е изправил на сцената с вдигнати към небето ръце и вика:

- Вси светии! Жена ми е мъртва, отказва да пере!

Той се разридава и започва да разкъсва ризата си, ушита навярно специално за случая от някоя кръчмарска покривка на жълто-червени квадрати. После рита ведрото, което отново е пълно с вода и оплисква няколко души на първите редове, които започват да роптаят недоволно, но в този момент хората на Лопе в левия край на партера ги заглушават, като започват да викат възторжено и да ръкопляскат, изправени на крака. Постепенно всички се изправят и ръкопляскат. Аз също, от немай-къде. Хесус, ухилен до уши, изтичва встрани и излиза от сцената.

Дон Гарсия де Бланко гълчи хубавата си дъщеря, която не иска да се омъжи за хитрия мавър Алфонсо, който се представя за благородник от Арагон, но е всъщност търговец от Гренада, един мориско. До дона е застанал местният поп Родригес, скръстил смирено пръсти на гърдите си, който също увещава красивата девойка Мария да се омъжи за “благородника” Алфонсо. Хитрият мавър му е обещал 100 дуката, ако му помогне. После двамата смятат да излъжат дон Гарсия и да си поделят имотите му. Красивата девойка ридае. Тя изтичва извън сцената, последвана от попа и умисления дон Гарсия, който бавно крачи с ръка на челото.

После там се появява, сред всеобщи аплаузи, нейният истински възлюбен, кабальеро Моралес, яхнал кон, с гола шпага в едната ръка и знамето на Ернан Кортес в другата. Конят е покрит с жълта мантия, върху която са отпечатани червените лъвове на Хабсбургите, а под нея се виждат мръсните разпорени ботуши на Енрике, заедно с още два крака. Не, не са на Хесус. Извадил е късмет този път.

Кабальеро Моралес държи реч за любовта. Той се е сражавал в името на любовта в Америка, срещу турците, срещу берберите, в Италия и в Ниските страни. Убил е много врагове. Сред силни аплодисменти той размахва своята шпага и знамето на Ернан Кортес. Конят подскача от единия край на сцената до другия. От моето място на балкона добре виждам кой цвили зад рампата вляво - това е Хесус, разбира се. Добър избор.

Хората на Лопе долу са на крака още от появяването на кабальеро и не спират да ръкопляскат и да викат през цялото време. Аз също съм изправен. Най-сетне кабальеро Моралес се заклева в Светата кръв, че ще спечели сърцето и ръката на красивата девойка Мария или ще загине, и излиза от сцената, тъй че аз отново мога да седна. Запалвам облекчено една сигарела. Тъмнината наоколо ме унася, сцената сякаш се отдалечава от мен и аз дочувам долитащия оттам говор като далечно жужене, като ромон на поток, обгърнат от парите на сигарелата.

Хората са като този малък стъмнен театър - помислих си, - вътре се разиграват техните пиеси. А като излезеш навън, започва Природата. Там всичко е обляно в съвсем друга светлина. Дали ще е ден или нощ, все едно - започва съвсем друга светлина. Започват улиците, сградите, Гуадалкивир, мостовете в далечината, хората, които се щукат насам-натам, започват хълмовете, пътищата, облаците, маслиновите гори, лозята, реките, вятърът... И това няма край. Проточва се безкрайно напред, във всички посоки. Природата.

Забелязвам, стреснат, че всички около мен са на крака, и бързо се изправям. Сигарелата ми пречи и аз я хвърлям надолу към партера. Нямам представа какво е станало после с нея. Но пък разбирам какво е станало на сцената. Кабальеро Моралес прегръща девойката Мария, все така с шпага в едната ръка. До тях, пронизан, лежи коварният мавър. Дон Гарсия де Бланко, вдигнал длан, тържествено ги благославя. Встрани, Хесус, последван от още няколко представители на селячеството, рита по задника продажния поп и крачка по крачка го изритва от сцената, развявайки знамето на Ернан Кортес. В този момент се появява жена му. Хайде стига, Лопе - помислих си, - тук хората взеха да възкръсват. Но не, тя не била умряла, а се била изгубила в гората. Двамата се прегръщат, после тя започва да го гълчи за нещо. Кабальеро и Мария, прегърнати, се приближават до тях. Усмихнат, кабальеро взема знамето на Кортес от Хесус и в знак на благодарност му дава две дребни монети. Докато Хесус и жена му се кланят, на сцената отново се появява конят, този път с 6 крака отдолу. Кабальеро Моралес и Мария се качват на него, кабальеро казва няколко изречения на публиката за бъдещия им щастлив живот и, махайки с ръка, двамата излизат от сцената вдясно. Хесус казваше сутринта, че това ще бъде трагедия, но явно в последния момент Лопе е променил намеренията си.

После дон Гарсия започва да произнася заключителния монолог. Но публиката на партера започва да излиза - на никого не му се слушат заключителни монолози. Хората на Лопе напразно се опитват да ги спрат, като им се пречкат на пътя - твърде малко са. Трябва да премахнат тази старомодна практика със заключителните монолози. Хората вече не искат да слушат монолози, искат действие, нещо да се случва. Не е като едно време. Артистът обаче е добър - набързо завършва монолога и извиква “Да живее кралят!” Всички спират на място. Лопе скача на сцената и започва да се покланя с ръка на сърцето. Скоро всички артисти се присъединяват към него, хванати за ръце. Хесус също е там. Това е нашият Хесус, и аз бих казал, че той игра много добре. И другите също бяха добри. В края на краищата Лопе не е чак толкова лош. Има си трески за дялане, но пък наистина го бива за някои неща. Ако се замисля, дори ще мога да посоча кои. Публиката наоколо ръкопляска ентусиазирано. Гледай ти, д-р Монардес се качва на сцената и се ръкува с Хесус. Аз също бих отишъл, но съм много далеч. Махам им с ръка да ме забележат. Най-после Хесус ме вижда и ме посочва с пръст на доктора. Двамата вдигат ръка за поздрав, аз също. Чудя се къде ли са дъщерите на д-р Монардес. Някакъв тъпак ме рита по глезена. Да, трябва да се придвижвам към изхода. Тая паплач може да те стъпче като едното нищо. Понасям се напред с тълпата, сложил ръка върху кесията си, и точно когато мисля, че това няма да свърши никога - ето ме навън, на улицата. Облекчен, поемам въздух. Нощта е топла юнска нощ, подухва едва доловим вятър, който се плъзга леко по лицето ми, наоколо греят светлините на факлите и от хората се проточват дълги сенки като разлюлени Х-ове. Напред, зад протежението на къщите, няколко звезди греят кротко в далечината, небето изглежда прохладно, изглежда по-светло тази нощ. Нощта на Андалузия, Пелетие, небето на Андалузия. Колко жалко, че не си ги виждал. Или си ги виждал?

А кесията ми? Кесията ми си е на място. Комарите от Гуадалкивир жужат край ушите ми. Паля една сигарела и те изчезват. Може би са вече мъртви. Оглеждам се сред глъчката и заобикалящите ме хора, за да видя д-р Монардес и Хесус. Неочаквано се сещам за онези малки острови надолу по Гуадалкивир, които водата отстъпчиво заобикаля. Минавал съм оттам и понякога съм се чудел какво ли има на тях, какво ли бих видял, ако в същия момент съм там и гледам към пътя, по който минавам? Д-р Монардес и Хесус, както ги виждам сега, докато излизат от един изход на партера, пристъпвайки с малки крачки в кълбото от хора, което постепенно се пръска и разтваря на улицата, сякаш някой го разплита на нишки. Аз извиквам и вдигам ръка, за да ме забележат, и тръгвам към тях.

 

 

© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.09.2008, № 9 (106)

Други публикации:
Милен Русков. Захвърлен в природата. Пловдив: Жанет 45, 2008.