ИЗ "ЗАХВЪРЛЕН В ПРИРОДАТА"

(1)

Милен Русков

web

Едва ли има нещо по-естествено от това да мразиш природата. Но хората не го разбират поради шантавите си възгледи. Мнозина например смятат, че този свят се управлява от дявола. Както казват някои от древните, той видял Божието царство и се опитал да направи нещо подобно. Дяволът е жалък имитатор, по техните собствени думи. Обаче не напълно бездарен, казват те, а също и много жесток. Но всичко това са врели-некипели. Други пък смятат, че светът е на Господ. Ако е така, то Той не е онзи, за когото го мислят, а само някакъв експериментиращ идиот. И това са врели-некипели. Но ако не е нито едното, нито другото, тогава какво ще е? - би попитал някой. Това е глупав въпрос. Ето какво: светът е просто дело на безумната природа. Затова именно изглежда такъв, понеже е тъкмо нейно дело. Тя е абсолютно безумна, въплъщение на хаоса, игра на слепия случай. Аз изпитвам към природата дълбока омраза. Да, така е! Ако има нещо, което наистина да мразя дълбоко, това е природата. Има ли нещо по-безкрайно енергично, по-обилно плодовито и в същото време по-безумно от нея? Разбира се, че не! Ако природата бе взела човешки образ и се разхождаше по улиците на Севиля, отдавна да е затворена като опасен луд, а може би дори и изгорена от Инквизицията. Тя би била, разбира се, от женски пол, раждаща деца през пет минути, смеейки се и подскачайки в същото време, и оплождана без видим причинител, сякаш от самия вятър. Да, природата е абсолютно безумна!

Но тъкмо тя е родителката на света. Не дявола или Господ, не някой зъл гений или експериментиращ идиот, още по-малко добрият Бог, а просто една безумна, изтъкана от случайности, всесилна, всесляпа и хаотична природа. Като на медицинско лице, на мен всъщност ми отива да мисля така. Но това значи само, че съм попаднал на мястото си, защото аз действително и дълбоко изповядвам гореописаните възгледи.

Името ми е Гимараеш да Силва. Да Силва впрочем е измислица, понеже благородническата титла кара хората да обръщат повече внимание на това, което казваш. Пък и доктор Монардес искаше да променя по подобен начин името си, за да може без притеснения да ме представя като свой асистент. “Това е моят асистент Да Силва” - казва сега д-р Монардес, и така наистина звучи по-добре. Понякога той дори ме представя като “доктор Да Силва”. Аз, разбира се, все още не съм доктор - макар че се надявам някой ден да стана, - а само помощник и ученик на д-р Монардес. Между другото той никога не казва, че съм португалец. В Севиля е срамно да си португалец. Смята се, че португалците миришат лошо, разнасят малария, понеже идват пеш през блатата около града, постоянно се представят за случайно попаднали в Севиля благородници и гледат да излъжат всеки, когото могат, за дребни суми. “Аз съм - казва - Жоао да Еди-кой-си, идвам да купя изгодно едно парче земя в Пеняна” или “да строя кораб в Кадис.” После почва да се прави на глупав, тъй че ти да се излъжеш и да решиш да се включиш в начинанието, обикновено много евтино и с голяма изгода, а после той изчезва с дукатите. Любопитното тук е, че всеизвестната изкусителна сила на парите завърта ума на този, който ги дава - сравнително рядък и интересен случай, изградил благополучието на множество мошеници, например собствениците на игрални къщи, - понеже, ако бе запазил поне малко присъствие на духа, той би се запитал защо някой ще идва да купува земя или да строи кораб в Испания, при положение че в Португалия това е много по-евтино. Но явно хората престават да мислят в подобни случаи. Поради това Севиля е пълна с фалшиви разписки от португалци. Дори д-р Монардес има една.

В странноприемниците вече на португалците им искат парите предварително, понеже преди те се настаняваха, ядяха и пиеха до насита, но никога толкова, че да не могат сутринта да се събудят с първите петли и да се изнижат, без да платят. Казват, че плащали само на някой слуга, който да ги събуди рано сутринта. Понеже повечето слуги в странноприемниците също са португалци, това им излиза много евтино. Португалецът е човек, който би убил някого за един дукат, а самия себе си за два. Причината да не прави последното е от страх, че после ти ще си ги вземеш. Хитряга.

Естествено, всички тези отвратителни свойства не се отнасят за мен. Аз смятам сънародниците си за пълни уроди и ако бях склонен да обръщам внимание на уродите, бих се срамувал от тях. Но аз не обръщам внимание на такива неща, а в последно време впрочем и почти на нищо. Предполагам, моята постоянна бодрост и ведрост се обясняват с този факт. Страничният ефект на това е, че страдаш от безсъние. Но въпросната незаинтересованост също беше един от съветите на д-р Монардес. “Не обръщай особено внимание на нищо освен на медицината - казва той - и няколко много прости и очевидни житейски необходимости, които даже са толкова саморазбиращи се, че спокойно можеш да ги изпълняваш и без да им обръщаш кой знае какво внимание. Трябва - твърди докторът - винаги да поддържаш мисълта си съсредоточена върху важните неща, а ако няма такива, най-добре върху нищо. Макар че в последния случай ти би трябвало дълбоко да се замислиш защо и как изобщо си стигнал до това положение.” Да, д-р Монардес е човек, от когото можеш да научиш много не само за медицината, а и за живота по принцип. Той познава съвременността и човешката природа като никой друг.

Разбира се, моят португалски произход лесно може да се установи по името ми. Как стигнах до точно това име? Когато д-р Монардес поиска да си прибавя благородническа титла, аз си спомних селото, в което съм роден. Принципът на тези имена, както е известно, е да посочиш откъде си. Но това село имаше безлично име. Затова пък беше обградено от чудесна гора. Така реших да се кръстя Да Силва, по латинската дума за гора. Д-р Монардес одобри името ми, аз също го харесвам - това беше добър избор.

Може би моят читател ще възрази, че това не се връзва добре с омразата ми към природата. Преди всичко бих искал да кажа, че никак не е задължително нещо да се връзва с каквото и да било, освен при лечебните практики на медицината, а даже тогава далеч не винаги е задължително и както човек постепенно разбира, понякога е невъзможно и дори вредно. Аз знам за много примери, в които най-логичният път на лечение се е оказвал убийствен. А покрай д-р Монардес съм бил свидетел на случаи, в които най-нелогичната интуиция се е оказвала спасителна. Д-р Монардес впрочем е човек с изключителна интуиция. Следването на разума е нещо, което той поставя в строги граници и винаги държи под юзда, като кон, когото гледаш строго. “Всяка болест може да има поне три причини - казва д-р Монардес. - Знанието ти помага да ги разпознаеш. Една от тях винаги е най-близко до ума. И обикновено тя е погрешна.”

Предполагам, че ако не беше така, всеки що-годе начетен човек можеше да стане медик. А защо аз искам да стана такъв? Преди всичко защото това е не по-лоша професия от която и да е друга, а често е и по-доходна. Същевременно тя ми дава възможност да се сблъскам с природата. Хората са жертви на природата. Не че аз кой знае колко обичам хората. Хората... Как да кажа?... Безумието на световната родителка се отразява в тях, те са нейни чеда. Но болният човек е жертва на природата. В своята лудост тя е създала в тялото му един безкрайно сложен и зле регулиран механизъм, винаги на крачка от развалата, и в същото време непредвидим, хаотичен и случаен - той може да се срине от най-малкото нещо, а може и да издържи чудовищни неща. Например морякът Васко да Херейра, един от 18-те оцелели от експедицията на Магелан (който също беше португалец прочее, и това сигурно е една от причините да умре така нелепо), преживял някак 3-месечна треска насред Тихия океан, далеч от всяка помощ, после умря от убождане на ръждив пирон на каравелата “Игиена”, и то още в пристанището на Севиля, докато я разглеждал, размишлявайки дали да се присъедини към екипажа й - от което между другото тогава той нямаше никаква финансова нужда, понеже подправките на Магелан го бяха направили богат. Намерението си да се качи отново на кораб той обясняваше с предвидливост, понеже харчел богатството си с толкова широка ръка, че след пет-шест години, както казваше, то щяло да свърши.

Тази непредвидимост на тялото - да се върна на мисълта си - е следствие на хаотичността, случайността и непредвидимостта на самата природа. Непредвидимост ли казах? Всъщност невинаги е така. Ако на света изобщо има някакво добро чудо, то е, че природата понякога може да бъде управлявана. За това, разбира се, се искат големи умения и познания, но по принцип то е възможно. Образно казано, можеш да изкараш природата от лудницата и да я накараш да направи нещо. Тя продължава все така да се криви и да подскача, продължава да боботи нещо неразбираемо, но го прави. А друг път не го прави. Зависи.

Има някои средства, с които тя може да бъде накарана, при определени обстоятелства, да постъпи по начина, който ние желаем. Такова средство, почти всемогъщо, беше открито от нашите мореплаватели в Индиите през последните петдесетина години. Това едва ли не вълшебно средство е било напълно непознато в древността, в това число дори за Херодот, Хераклит или както се казваше онзи голям античен лечител, чието име сега ми избяга от езика. Става дума, разбира се, за почти всемогъщия тютюн. Това именно е лекарството, на което д-р Монардес посвети своята книга за лечебните му свойства. Д-р Монардес е съвършен новатор в това отношение, истински откривател. Това беше първата и навремето единствена такава книга в Европа. Но аз смятам да дам думата на самия него:

Моят помощник и колега сеньор д-р Да Силва ме помоли да напиша няколко думи в неговото съчинение - молба, на която аз с радост откликвам, бидейки поласкан от оказаното ми доверие, за което благодаря сърдечно. По-нататък ще се изразявам по-кратко (поради неотложни ангажименти).

Моят трактат за тютюна беше публикуван в Севиля под заглавието “За тютюна и неговите големи достойнства, от д-р Николас Монардес, M.D. LL.D. I.S.O. M.A. D.J. M.C.”. Последното са част от моите титли. Със същото име той е известен и във Франция (но без титлите). Въпросният трактат е част от моята книга “Медицинска история на лекарствата, донесени от Западните Индии”, или накратко “Historia medicinal”. В Англия, поради специфичното хрумване на нейния преводач, тя излезе под заглавието “Радостни новини от новооткрития свят”. След моята възмутена намеса бях уверен, че ако в Англия нещо не започва с “Радостни новини”, никой не го купува и чете. Англичаните, както разбрах, гледали на всички книги, в това число и на медицинските съчинения, главно като на средство за забавление и приятно прекарване на времето, поради което там сега всяко второ заглавие започва с “Радостни новини”. Например, ако става дума за клането в Ланкастър, книгата ще бъде издадена под заглавие “Радостни новини от клането в Ланкастър”. Давам този пример, понеже съм го виждал с очите си. Накратко, принудих се да отстъпя.

Това беше едно уточнение. Сега аз бих искал да дам на читателя няколко полезни съвета:

1. Лягай си рано. Най-добрият час е около 8 през зимата и 9 през лятото.

2. Не по-малко от 8 часа сън.

Горното може да бъде казано опростено така: Лягай един час след залез, ставай един час преди изгрев. По-внимателният читател навярно ще забележи, че това е именно опростено казано. Но с течение на времето аз съм се убедил, че не само в Англия, където това е абсолютно задължително, но и навсякъде другаде е най-добре нещата да се казват опростено, понеже само така те биват разбирани. С изключение впрочем на Франция, където е за предпочитане нещата да се казват колкото се може по-сложно, най-добре така, че да не се разбира нищо. Тогава във Франция ви обявяват за философ.

3. Храна - три пъти на ден. Обилна закуска, обяд средна ръка, лека вечеря. Читателят може да си представи храната като пързалка: сутринта е в най-високата й част, на обед е по средата, вечерта е в най-долната й част. Най-долната й част не е непременно място, от което се пада по задник и после се стои така един час в клозета.

4. Месните храни да се редуват с безмесни, желателно в един и същи ден, ако не - през ден. Злоупотребата с месни храни води до болести на бъбреците, яденето само на безмесни отслабва организма.

5. Умерен труд. Ако е възможно - никакъв. Избягвай работа следобед и особено вечер. Не забравяй какво пише в Библията - трудът е нещо, с което Адам е бил наказан.

6. Топли дрехи през зимата. Ако, като погледнеш навън, ти се струва, че ще ти трябва една вълнена фанела, сложи си две. Особено важно е да се пази топло на краката, така че същото се отнася и за чорапите. Безкраен брой хора умират от настинки, които лесно биха могли да бъдат предотвратени, освен в случаите на най-бедните, към които нашият читател едва ли спада. Също така вратът да се увива с шал.

3а) Достатъчно е човек да отиде в която и да е кръчма, за да види преяждащи животни. Преяждането събира всички телесни течности в стомаха, води до чувство за тежест и смущава дейността на целия организъм (от чиито крайници течностите се оттеглят, за да подпомогнат храносмилането в корема). При системна злоупотреба това води до дебелина, от която костите отслабват, а сърцето се затормозява. Престани да се тъпчеш!

3б (7.) Много пъти е казвано, но нека повторим: Не злоупотребявай с алкохолни течности. Две чаши вино на ден максимум, една на обед и една вечер. Спиртни напитки - само през зимата, 75 гр. максимум. Да, знам, че изглежда малко. Не ми казваш нищо ново.

Горното би могло да се формулира опростено (и обобщено, което е едно и също) така: Който много яде и пие, малко живее. Чувал си навярно тъй нареченото благопожелание “Яж, пий и се весели”. Със същия успех биха могли да ти кажат “Умри по-скоро!”.

8. Системно употребявай тютюн, под формата на пара за вдишване. Това предпазва организма от инфекции и цялостно го подсилва. Сеньор д-р Да Силва ме осведоми, че ще разкаже в настоящия труд някои показателни примери за неговата лечебна сила, тъй че засега аз приключвам, като оставам

Ваш сърдечен доброжелател

и най-смирен слуга,

д-р Николас Монардес, M.D. LL.D. I.S.O. M.A. D.J. M.C.

П.П. За други примери за лечебната сила на тютюна вж. моя горепосочен трактат “За тютюна и неговите, etc.”.

Моето намерение в настоящата книга е да разкажа около 36 примера за лековитата сила на тютюна (това съм аз, Гимараеш). Не знам дали ще се наложи да ги привеждам всичките, което ще се реши в хода на работата. Във всеки случай може да се твърди категорично, че споменатата несъкрушима субстанция лекува между 30 и 40 болести и телесни неразположения. Сега аз започвам да ги посочвам, като тръгвам от най-показателното:

1. Против смърт

Давам си сметка, че смъртта не е нито болест, нито телесно неразположение. Обаче би могла да се смята за тяхно най-далечно следствие и крайна цел, и в този смисъл се намира в несъмнена - и неразривна - връзка с тях. Неразривна ли казах? Не! И пак не! Аз бях свидетел как д-р Монардес с помощта на лечебната сила на тютюна възкреси човек от мъртвите, както в древността е бил възкресен античният евреин Лазар. Това се случи в селото Казас Виехас (имам предвид новия случай), където бяхме извикани да спасим човек, страдащ от силни болки в корема, съчетани с треска. Когато пристигнахме - което при пътищата в Андалузия става бавно, - той вече не страдаше от нищо, а лежеше безчувствен, бездиханен и пожълтял върху един дървен одър. Човекът бе мъртъв.

Убит от природата! - помислих си аз. Тя е луда, и като повечето луди има много тежка ръка. Бе ударила този мъж в корема или другаде, може би на няколко места едновременно, и го бе убила. Но защо го прави - би бил логичният въпрос, - нали самата тя му е дала живот? Ами просто не го прави нарочно. Ударила го е не с умисъл, а в стихийното си ръкомахане. Този човек се бе оказал някъде в обсега на множеството й ръце, на лошо място, и сега лежеше пред нас проснат и, както по всичко изглеждаше, мъртъв.

Предварителният преглед на д-р Монардес бързо потвърди моите опасения.

- Човекът е мъртъв - каза д-р Монардес. - Откога е така?

Сред всеобщото вайкане ние най-сетне получихме отговора, че е така от скоро. Тогава д-р Монардес извади от вътрешния си джоб една сигарела, отхапа върха й, огледа се и като не намери друго подходящо място, изплю се на пода (това беше обикновена селска къща), след което я разпали с пуфтене. Тук сигурно трябва да поясня какво точно е сигарелата. Тя прилича много на това, което на юг наричат сигара, а на север наричат пура, но е малко по-тънка и по-сурова, поради което гори по-трудно и с пукане. Обикновено моряците по пристанищата пушат сигарели, понеже те се смятат за по-долнокачествени от сигарите, но тъй като тютюнът им е по-суров и не така изсушен, тяхната лечебна сила е много по-голяма. Та, както казах, д-р Монардес извади една сигарела и след минута, най-много две успя да я разпали. Това толкова порази присъстващите, че вайканията замлъкнаха, чуваше се само пуфтенето на доктора и пукането на сигарелата, съпроводено от тежкия аромат на тютюна, който ни облъхна.

- Гимараеш - каза докторът, като ми подаде сигарелата, - вдишай парата в устата му.

Ето това беше нещо, което никак не ми се искаше да правя. Тези селяни са болни от какви ли не болести, от какви ли не трески, и аз се страхувах да не се заразя. Забелязал колебанието ми, докторът каза:

- Не бой се, това е съвършен дезинфектант.

Знаех, че е така, и все пак човек се плаши. Вдишах няколко пъти дълбоко парите на сигарелата, като ги завъртях между бузите си, както човек се жабурка, и като казах жабурка, поисках от селяните и една чаша перейра, т. е. крушова ракия, изжабурках се и с нея, пак дръпнах от сигарелата и вече бях готов за действие.

Първо, трябваше да отворя устата на мъжа, което се оказа съвсем не лесна работа, но след като хванах с едната ръка бузите му от двете страни, а с другата дръпнах челюстта му, най-сетне успях да отворя устата му. Вдишах тютюневите пари вътре, като внимавах да не докосвам устните му с моите. Така обаче не се получаваше много добре. Парата влизаше в устата му и после излизаше навън, а аз трябваше да духам, за да я вкарам пак вътре. Скоро почувствах, че главите ни са обгърнати от пара, но само една малка част от нея влизаше в устата на проклетия селяк.

- Така няма да стане - каза д-р Монардес с известно и напълно разбираемо раздразнение, като ме потупа отзад по рамото. - Дай на мен.

Аз се отдръпнах засрамен, но облекчен. Срам, не срам, “страх лозе пази”, както казват в моята родина Португалия, където впрочем казват какви ли не глупости. Не би могло и да се очаква от подобни хора да казват нещо друго освен глупости. Навремето издателят на д-р Монардес, сеньор Диас, събираше пари с абонамент, за да издаде нещо, което той наричаше “Народни мъдрости”. Аз му казах, че подобно заглавие е заблуждаващо по същество, че такава книга би трябвало да се нарича “Народни глупости” и че само в такъв случай аз бих дал пари за нея. Освен това той бъркаше самия характер и предназначение на подобна книга - той си я представяше като нещо, което четеш, за да извличаш поука, докато тя всъщност би могла да бъде само сборник с глупости, които четеш, за да се забавляваш и смееш. Той отвърна, че не е така, като ми цитира някакво според него мъдро народно умотворение, а аз го попитах какво ще каже тогава за пословиците “Денят си личи по сутринта” и “Денят не си личи по сутринта”, които впрочем се намират една под друга в издадената по-късно от него книга. Тогава той отговори, че в края на краищата е издател и неговата работа е да печели пари, а никой не би купувал нещо, което се казва “Народни глупости”. Виж, това вече беше добър аргумент. Казах му, че с това е трябвало да започне и му дадох известна малка сума. Книгата, която получих после, прочетох с голямо удоволствие като сборник смешки, а после я подарих на един просяк в Севиля. “От твоите събратя за теб самия”, казах му. Той не можеше да чете, но сигурно щеше да намери някакъв друг начин да я използва - подобни хора са много изобретателни, когато им се случи да разполагат с нещо. В края на краищата целият им живот преминава в подготовка за това.

Но да се върна на разказа си. Така или иначе, страхът взе връх в мен и аз се отдръпнах облекчен от мъртвеца. Обаче д-р Монардес! Бих казал, че самото му тяло, стойката му, раменете му, здраво стъпилите му на земята крака излъчваха увереност и непоколебимост. Той вдиша два-три пъти от сигарелата, изкарвайки дима от ноздрите си, като огнедишащ носорог, двете дебели бели струи дим се вдигнаха от двете страни на главата му и за миг той ми заприлича на митичен бик с рога от пара, след което се наведе, прилепи плътно устата си до тази на мъртвия и започна да вдишва в нея тютюневите пари.

- Гимараеш - извика след малко докторът с издрезгавял глас и насълзени очи, надмогвайки пукота на сигарелата, - ела да пулпираш.

Да пулпираш, ще рече да натискаш корема. Така и направих. Щом докторът вдишаше парата в устата на мъжа, аз изчаквах миг и пулпирах. Наложи се да го направим само няколко пъти, може би пет, не повече. След което докторът с впечатляваща ловкост рязко се дръпна назад и повдигна с ръка главата на мъжа, тъй че за миг тя се оказа на височината на моята, както се бях леко привел, обърната фронтално към мен. Мъжът бе отворил очи. Какви очи! Макар че ги видях само за миг, няма да ги забравя никога! Изцъклени очи, големи и кръгли като на риба, с четящо се в тях много странно чувство: някаква смесица от ужас и пълно недоумение. Предполагам, така изглежда човек, когато се връща от смъртта. Той решително не може да разбере какво става. Но всичко това продължи за миг, както казах, защото в следващия момент д-р Монардес изви главата на мъжа, като ловко я прокара под лакътя си. Тогава аз, воден от щастлива интуиция, пулпирах още веднъж. Щастливата интуиция затова е щастлива, защото се проявява в детайли, на които никой не може да те научи, дотолкова малки и незначителни са те, от една страна, а от друга, често са решаващи. И ето че изцъкленият мъж пое дъх със свирещи гърди и в следващия миг повърна. Той продължи да повръща, докато докторът държеше главата му извита встрани с едната си ръка, а с другата ми подаде пукащата и вече догаряща сигарела. Аз я взех, дръпнах още веднъж и я пуснах в чашата с перейра, при което тя угасна с гръмко съскане. Помислих си: “Ако си мъртъв, ще те извади от гроба, ако си жив, ще те прати там.” Разбира се, това бе съвсем безоснователен израз на суеверие, подтикнат от мощните и екзотични качества на тази могъща субстанция.

Човекът беше спасен! След малко той дойде на себе си, дишането му се нормализира и дори можеше да отговаря на въпроси с кимане на глава.

- Ще се оправи - обърна се докторът към присъстващите, чието смайване ми е невъзможно да опиша. - Да лежи така и да се подсилва, след седмица ще е на крака.

Уморени, но доволни от свършената работа, ние се качихме в каретата и поехме обратно към Севиля. Беше станало късно, слънцето вече залязваше над голите хълмове на Андалузия.

- Свечерява се - каза докторът.

- Да, свечерява се - кимнах аз.

В такъв момент на човек му се иска да види и да се наслади на “красотата на природата”, както се казва. Но каква красота? Полегати хълмове с пожълтяла от есента трева и тук-там ниски, рехави маслинови горички, червено слънце отгоре сред здрачаващо се небе с цвят на бледо индиго, прозиращо през сивкав воал - ако мога да се изразя така, - черния път отпред с кафява пръст и малки полуизровени безцветни камъни. Каква безутешна сивота, каква скука, каква грозота и какво дотегливо еднообразие!... Чак тогава аз изведнъж си дадох сметка какво се беше случило!

- Сеньор - казах аз, - ами че ние извадихме един човек от мъртвите! Съживихме го!

- Е, той пак ще умре - усмихна се д-р Монардес, - само че някой друг път.

Скромността краси човека! Никога няма да видите д-р Монардес да се възгордява от небивалите си постижения, никога няма да го видите да се въргаля в самодоволство като свиня в кал. А е винаги стегнат, делови, с отсечени енергични движения, внимателен, нащрек, съсредоточен и спокоен едновременно. Неподражаем медик! Какво щастие бе за мен, че попаднах на такъв учител. И т.н.

© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.06.2008, № 6 (103)

Други публикации:
Литературен вестник, г. 18, бр. 20, 04-10.06.2008.

Откъсът е от роман със същото заглавие, чиято публикация е предстояща.