Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА СЛУЧАЙНИТЕ СЪВПАДЕНИЯ

Милен Русков

web

През пролетта на тази година, като отивах в Кюстендил да представям "Възвишение", по пътя отворих книгата, която четях, и стигнах до описанието на това как през 1933 г. ВМРО напуска София и колите й тръгват към Кюстендил. Книгата, която четях, бяха архивите на Кимон Георгиев. Един негов приятел от армията, полковник Каракулаков, разказва там как през 1933 г. отишъл от името на Военния съюз при царя и го предупредил, че ако македонските междуособици и съпровождащите ги безчет улични убийства не спрат, военните ще държат отговорен за това царя. Тази фраза, изказана от Военния съюз, е ни повече, ни по-малко заплаха за преврат, може би последван от република. Сбогом, сладък трон! Борис ІІІ направил скандал, изпаднал в истерия, заявил, че той няма нищо общо с това и изпратил парламентьора на Военния съюз с изключителна хладност, но - о, чудо! - още на следващия ден ВМРО започнала да се изтегля от София. Три дни, разказва Васил Каракулаков, тази организация се изтегляла от София, веднъж завинаги и окончателно, заедно с целия си инвентар, хора, архиви, пари, оръжие - всичко. Грамадната и страховита ВМРО на михайловистите! Това нещо се точело в протяжни кервани от коли, камиони и каруци, в продължение на 3 летни дни от София за Кюстендил. За Кюстендил, към който и аз пътувах в онзи топъл, слънчев следобед. По-нататък в книгата постоянно ставаше дума за Кюстендил - неговото име се повтаряше в следващите десетина страници с удивителна честота. Може би повече пъти, отколкото в останалите 700 страници, взети заедно. След като представих книгата си там и си тръгнах, не попаднах повече нито веднъж на името на този град в архивите на Кимон Георгиев. "Гледай ти!", казах си. "Странна работа."

Вчера, преди да тръгна за Русе, постоянно попадах на името на Русе в книгата, която сега чета. Аз съм впрочем сигурно единственият човек в България, който в момента чете с огромен интерес спомените на Цола Драгойчева. Причината е, че искам да напиша книга за 20-те години, а от нейните спомени могат да се научат много неща. Цола Драгойчева, подвизавала се тогава под името "другарката Соня", е един от най-важните участници в голямата комунистическа конспирация от онова време, и е, струва ми се, единственият участник в нея от толкова висок ранг, който е останал жив. И ето, преди да тръгна за Русе, аз чета в нейната книга как тя също тръгва за Русе, където през 1924 е назначена за завеждащ връзките на Русенската военна област. За разлика от моето пътуване обаче, нейното е съпроводено от една голяма перипетия. Същата вечер, докато тя пътува към Русе, полицията прави блокада на града поради неуспешния опит на комунистите да оберат един военен склад. Това значи, че на гарата вървят много строги проверки. Късметът й обаче проработва и в купето й се оказва един млад поручик, който я ухажва, за голямо нейно отегчение в началото, но ето че сега той се превръща за нея в спасителна възможност. По едно щастливо съвпадение той не само се интересува от нея, оглеждайки я скришно от глава до пети, но и слиза на малката спирка на рампата в покрайнините на града - или поне тогава е била там. Там го чака файтон с още един поручик, негов приятел. Другарката Соня слиза с този пратен й от комунистическите богове ухажор, качва се с него и приятеля му на файтона, двамата кавалери решават да я изпратят до квартирата й, по пътя ги спира полицейски патрул от блокадата, но никой полицай не проверява дама, пътуваща с двама поручици, понеже в онези години би бил съвсем буквално набит за подобно нещо, и ето че тази все още начинаеща конспираторка се прибира благополучно у дома.

Както казах, на мен подобни перипетии ми бяха спестени, по силата и на други причини, но и защото пътувах към Русе с колата на Иван Добчев. Иван, когото срещнах за пръв път в живота си през 2011 г. в "Сфумато", по време на връчването на наградата за поезия на моето издателство "Жанет 45", организирано тогава в театъра. Запозна ни Георги Борисов, който след това започна да говори за моята книга "Възвишение". "А, тази книга ли? - каза Иван. - Аз искам да я поставя." "Добре - казах, - ще предам на хората в Пловдивския театър. Но не мога да направя нищо повече. Те са откупили правата на книгата и те решават." Както и си беше. И действително се обадих на Сашо Секулов, драматург там и хубав български писател, както и на Кръстю Кръстев, шефа на Драмата в Пловдив, и им казах за желанието на Добчев. Те отговориха нещо от рода на "Да, много добре, ще видим" и след това Иван отново изчезна от впрочем доста тясната сфера на моя живот, както смятах - завинаги. Той се появи там отново няколко месеца по-късно, през май 2012, когато двамата, заедно с още 9 души от различни изкуства, получихме, всеки за своята си различна област и без връзка с другите, наградата "Златен век" на Министерството на културата. По това време, струва ми се, той все още не беше избран за режисьор на спектакъла по "Възвишение", или поне аз не знаех това. Казах си: "Абе това не е случайно! Нещо много взехме да се засичаме с този човек. Сигурно ще е добре той да стане режисьор на този спектакъл, сигурно Съдбата така иска." Казах си го, но не направих нищо, понеже моите приятели от Пловдивския театър са големи конспиратори, почти колкото "другарката Соня" и нейния началник майор Коста Янков (впрочем също от Пловдив), и предишните ми обаждания там в опит да разбера какво става бяха завършили съвсем безрезултатно. Да се опитам да упражня някакво въздействие върху тях бе нещо, за което не можеше да става и дума. Тъй че просто реших да изчакам. След седмица-две разбрах, че Иван Добчев е определен за режисьор на спектакъла по "Възвишение". Отидох при него в "Сфумато" да се срещнем вече като хора, които ще работят заедно, в екип, върху един текст, опитвайки се да превърнат литературата в театър, аз бях почти напълно безполезен в тази работа, свършена изцяло от Иван и Сашо Секулов, но между другото разбрах, при тази наша първа опознавателна среща, че по една случайност той започнал кариерата си с постановка по роман - "Антихрист" на Емилиян Станев, - и то тъкмо в Пловдивския театър, който после напуснал, и сега се връщаше в него, след близо 30 години, с постановка по друг роман - тази по "Възвишение". "Е, много хубаво", казах, изпуших три цигари и с това моята работа върху текста общо-взето приключи. След това, след много перипетии, най-голямата от които беше пожарът в Пловдивския театър, при който изгоряха декорите тъкмо за нашата пиеса, Иван постави чудесен спектакъл по книгата ми, който ще гостува и тук, в Русе, след няколко дни. И ето че сега двамата с него пак се оказваме заедно, този път по повод на наградата "Елиас Канети", и това също е случайно съвпадение, защото двамата вземаме тази награда за съвсем различни, несвързани неща: аз за романа си "Възвишение", а Иван за драматургия - за пиесата "Завръщане във Витенберг", написана в съавторство с Георги Тенев, който впрочем беше мой състудент в Университета и с когото животът ме е срещал същински само още веднъж, отново по повод на една литературна награда, в чиято комисия той беше и която аз спечелих благодарение и на неговия глас, две години, след като я беше спечелил и самият той. Важно е да се знае, не само с оглед на почтеността, че всичко това става напълно случайно, няма скрита конспирация, която да нарежда като върху шахматна дъска тези събития. И ето че сега пътищата ни и с него се пресичат тук, отново.

Малък свят. Светът е малък!

Но може би най-силното доказателство за това е едно изключително екстравагантно съвпадение, което даде началото на моята книга "Възвишение" и без което тя може би нямаше да бъде написана. Казвал съм много пъти в различни интервюта, че към написването на книгата ме е подтикнал надписът на старото котленско училище - "Помогни ми да те възвися". Разказвал съм как съм минавал стотици пъти покрай този надпис, без да го забележа, и как когато го забелязах за пръв път през един августовски ден на 2009 г., останах поразен от красотата му, от този изящен стилистично обрат на фразата, и преди всичко от нейния смисъл. Но не съм казвал какво всъщност ме е подтикнало да забележа този надпис и да го оценя по достойнство, защото връзката е толкова странна и далечна, че предпочетох да спестя предисторията на този факт и да го представя като нещо, просто случило се в един хубав ден. Обаче всъщност нещата не стават така. Нищо - или почти нищо - не се случва просто така в един хубав ден, всичко изглежда има предистория, понякога много трудно проследима и невероятна. Работата е там, че аз дълги години исках да напиша книга - художествена книга - за романтизма, аз обичам много английските романтици, познавам ги бих казал до съвършенство и дълги години си водех записки, подготвях се за тази книга, написах части от нея, изобщо живеех с това, с тази мисъл, с това настроение, потопен, тъй да се каже, в романтическия светоглед като иронично отдалечен и същевременно симпатизиращ, съпричастен, съпреживяващ този светоглед наблюдател, съпреживяващ и неговата естетика, сиреч художествен идеал. Коя е най-високата категория в романтическия художествен идеал? - Възвишеното. The sublime. Възвишеното е по-красиво от красивото и нещо различно от него. Една олющена от времето, западнала стара сграда може да бъде възвишена, без да е красива, и особено ако с нея е свързана някоя драматична история. Не е задължително и историята да е красива - историята може да е грозна и дори страшна. Но това съчетание на олющената стара западнала сграда и нейната страшна история може да бъде възвишено. Такова може да е нейното въздействие върху човешкия дух, върху ума и сетивата на чувствителния наблюдател. Това е краен, радикален пример, който давам, за да подчертая разликата между възвишено и красиво. Обикновено красивите неща са и възвишени. Но не всички възвишени неща са красиви. И далеч не всички красиви неща са възвишени. Светът например е пълен с красиви жени, които не са непременно възвишени. Та така. Възвишеното, както казах, е върховната естетическа категория на романтизма. Представете си сега човек, който знае това, разбира го добре и го обича, върви по улицата на малкия, скучен и леко западнал град на баща си и изведнъж вижда пред себе си този надпис: "Помогни ми да те възвися! 7 юли 1869." Бам! Изведнъж в главата ви прогърмяват сякаш десетки врати, някакъв изпаднал от другия край на Европа, от съвсем други времена ключ ги отключва, в ума ви се извършва мигновен преход по невероятно извитите коридори, които водят от Байрон до Берон, тази връзка звучи толкова странно, че прилича на виц, на някаква особено остроумна шега - Байрон, който умрял през 1824 г., и Берон, който публикувал същата година "Рибния буквар". Байрон е последният голям романтически поет, с него романтизмът свършва (поне в Англия), оставил зад себе си грамаден литературен колос, някаква Джомолунгма, някакъв Еверест на истински високата литература, море от майсторски произведения, и то написани от хора с драматична, смела и красива биография, които толкова естествено пасват на тази естетика, толкова същински я онагледяват и с живота си. А тук пада първата капка, появява се първият прощъпулник, разлиства се първото листо. Берон, "Рибният буквар", 1824 г. А, Бе, Ве. Всичко тепърва започва. Може ли да има нещо по-далечно от тези два свята, как е възможно да се прокара връзка между тези две култури? - Възможно е. Моето откритие в онзи августовски следобед беше тъкмо това. Това беше поразяващо, смайващо за мен откритие. Че има връзка между Байрон и Берон, че има коридор - естетически, художествен коридор - между тези два свята. Стоях там пред този надпис на Галатанското училище и бях поразен не толкова от него, колкото от това откритие. Тази мисъл направо ме закова за асфалта, сякаш че в ума ви удря светкавица. Имах чувството, че съм видял птеродактил, или нещо такова. Казвах си: "Стига бе, това не може да бъде! Не може да бъде!" Но вече нещо е просветнало в съзнанието ви и интуицията ви, която вече го е разбрала и трябва само да го прокара, да го втълпи на глуповатия ви разум - което впрочем също е бавен процес, - интуицията ви казва: "Може, може!" И тогава тръгвате в тази посока, малко по малко нещата изплуват в ума ви. И накрая нещата стават. "Възвишение" е всъщност много романтическа книга, тя е книга за възвишеното. Тя е много българска и същевременно много романтическа книга. Аз дори мога да ви кажа кои са най-романтическите части в нея. Например онази сцена, която всъщност тръгва от една брилянтна фраза на поета Шели - написана впрочем в есетата, а не в стихотворенията му - за това как любовта към света расте у човека като семе, още от момента на раждането му, за да се превърне накрая в съдбовна привързаност. Понеже си от света и на света. Фразата на Шели е по-хубава и по-кратка. Ако не беше такова кошмарно начинание да преровя камарите си от записки върху романтизма, изоставени и поради това вече напълно разбъркани, щях да я цитирам точно. Струва ми се, че се намира в есето "За любовта". Критиците ще я намерят, убеден съм. Аз трябваше просто да дам тази отпратка, която иначе, поради отдалечеността на културите, едва ли щяха да открият. И ще си позволя известна разсеяна неточност в името на по-важни неща, също като онзи толкова живописен мой далечен съгражданин Раковски, единствения български романтик и може би - всъщност - най-големия български революционер. С когото аз имам честта, както забеляза наблюдателната Миглена Николчина, да споделям едни и същи съгласни на фамилията. Още едно случайно съвпадение. Не искам да бъда арогантен, като прокарвам скрито сравнение между себе си и него, моля да не бъда разбиран неправилно. Просто се изкушавам от красотата, от тази тънка игра на съвпаденията, от тази толкова театрална изобретателност на случая.

Има някаква творческа стихия в това, някакъв гений на живота, някакъв игрив Купидон на съвпаденията - на съчетанията, някакво влюбено привличане на ситуациите една към друга. Този гений е непроницаем, безкрайно сложен, гъвкав и многообразен като самия живот, като живата природа. Прилича ми на слънчев лъч върху река - проблясва ту по-силно, ту по-приглушено, ту тук, ту там. Няма определена форма, но е там, в това постоянно движение на случайните съвпадения. Част от което сме и ние, непрекъснато съвпадаме в нещо с някого, и тъкмо затова аз обичам да пиша литература - понеже мога да се видя разхвърлян, разпръснат между десетки хора от други времена и места, с никой от които не съвпадам напълно; мога да видя как историята - в двата смисъла на тази велика дума - разглобява нещата и после ги сглобява по нов начин със същите материали. Това ми дава усещане за огромен простор и същевременно чувството, че съм част от един грамаден континуум, от широката река на историята, на разказа. Така човек излиза от тесните граници на своето его, освобождава се от себе си и от присъщото на индивида тесногръдие. Ти си и това, и онова, и другото. И същевременно си и при себе си, не си се изгубил. Съвпаденията ти дават възможност, чрез неочакваните си алюзии, да се отдалечиш на крачка от себе си и да видиш самия себе си като част от разказа. Déjà vu. Помислих си за теб и ти изскочи от другия край на улицата... Съвпаденията ти дават тази възможност, понеже прекъсват, чрез своя странен синхронизъм, рутинния поток на привичното. И понеже аз съкращавам на четвърта буква, отначало си помислих, че това "прив." означава "привидното" - "рутинния поток на привидното". Привичното и привидното може да са едно и също нещо, кой знае. Може би и това е съвпадение. Но аз говорех за другите, тези извън езика. Които, освен че могат да разпръснат егото ти към други времена и хора, същевременно чрез своята повторителност - чрез упоритото повторение на непредвидени срещи с едни и същи хора в едни и същи или сходни ситуации - ти дават увереност в някаква умна и загадъчна стабилност на нещата. Някой сякаш се опитва да ти каже чрез тези съвпадения, че си нещо повече от себе си, и че живееш в свят, който е нещо повече от това, което изглежда.

 

 

© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.11.2013, № 11 (168)

Слово, произнесено на церемонията по официалното връчване на наградата "Елиас Канети" на Милен Русков за романа "Възвишение" (Русе, 2013).