Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СБОГУВАНЕ С ПЛАТОНИЦИТЕ*

Милен Русков

web

14 дек. “Голямо нещо е философията. Мъдростта. Знанието. Туй е благо същинско.”

Задрасках последното и написах “Това е същинското благо”. Започнах да премятам в ума си двете изречения, да ги сравнявам кое е по-добро. Туй е благо същинско. Това е същинското благо.

Навън учителят Плотин вече привиква учениците. По това време на годината в този ранен час на деня е още съвсем тъмно.

Порфирий казва, че между двете изречения има логическа разлика. Порфирий е голям логик. Още като ставаше от нара, аз му споделих колебанията си и той отговори едва ли не веднага, докато си пръскаше лицето от таса, с примижало от водата око:

- Тук - казва - има логическа разлика. “Туй е благо същинско” ще рече, че то е едно от истинските блага, а “това е същинското благо” значи, че то е единственото важно благо. Вторият израз е по-верен.

- Да - съгласих се аз с известно съжаление, - но пък първото прилича на нещо, казано от Лукреций.

- Лукреций е поет - отвърна той, триейки лицето си с моята кърпа. - Поетите са празноглавци. Затова именно всички толкова ги харесват - допълни той след малко. - Хайде - каза после и излезе навън, в студения зимен въздух.

Аз сгънах “Дневника на младия философ”, сложих го под възглавницата и тръгнах след него.

15 дек. Тази сутрин нашият роб Егелберт пристигна с двуколката и с настоятелно писмо от майка ми Емилия, която ме молеше да се върна и да изкарам поне един ден със семейството по време на Сатурналиите. Отначало категорично отказах, но после си промених решението. Най-сетне какво е един ден?! Един ден е нищо! Докато се огледаш, и денят минава. Така че се сбогувах с учителя Плотин и тръгнах от школата. Сега с Егелберт излязохме от Минтурна и пътуваме покрай свещената гора на нимфата Марица. Светлината изглежда като измита от нощните дъждове под голите клони на крайпътните дървета, усилва се и отслабва, сякаш слънцето пулсира като сърце, но много по-бавно, много по-огромно, сякаш в ритъм с ленивото движение на облаците по небето.

Егелберт е спокоен и мълчалив, както винаги. Той е най-довереният ни роб, въпреки че е малко непокорен. Егелберт е франк, атлетичен и силен мъж, двайсетина години по-голям от мен - значи е вече на 40. Богове!... - и аз имам смътен спомен как си играех с мускулите на ръцете му, когато бях малък и исках да стана воин, като всички малки момчета. Някои наистина избират тази глупава професия, но аз, за щастие, се ориентирах към философията.

Между тополите край нас прелитат врабчета и свраки. Винаги съм се учудвал как полубожество като нимфата Марица може да роди богиня като Фауна. Порфирий ми обърна внимание на това. Светът е много чуден. Не бих се учудил, ако видим някой сатир тук.

“Дневник на младия философ” е лошо заглавие за моето бъдещо съчинение. Ще го кръстя “Дневник на младия мислител”.

18 дек. Е, оставих се да ме убедят да остана една седмица, до края на Сатурналиите. Не исках да обидя майка ми. В края на краищата какво е една седмица?! Една седмица е нищо! Докато се усетиш, и е свършила. Можеш да я преброиш на пръстите на ръката си, особено ако бяха седем. Часовете се нижат един след друг, ден следва деня, времето лети неусетно.

Прекарваме много весело, във веселби, ядене и пиене по цял ден. Сестра ми ми подари глинена фигурка на гръцки философ с яре до него. Не знам защо е ярето. Сестра ми е тъжна и не яде с нас. Младият Антоний наистина разби сърцето й. Тя дори е станала християнка от огорчение. Да! Богове! Християнка! Затова и не яде с нас, а пости. Майка ми смята, че ще й мине до няколко месеца. Прочее, ще нарека съчинението си “Мисловник на младия философ”.

24 дек. Още не мога да повярвам, че се съгласих на това! Майка ми ме убеди да отида да стана епистоларий на проконсула Луцил в Галия. Само за една година, казва. Тя много иска да ме види тръгнал по cursus honorum, да правя кариера. Философията не значи кой знае какво в нейните очи. Отначало отказах категорично, стана голям скандал, напуснах масата, излязох от къщи и тръгнах без посока из имението, а баща ми вървеше след мен и ме увещаваше да се върна. Баща ми е сенаторът Касий Оронтий, пълно творение на майка ми, и избран с нейните пари и връзки. Всичко тук е нейно. Тя е от рода на Гай Марий, на който и аз се гордея да съм наследник - велик и древен род, но с много заговорници открай време, и когато двамата й братя били убити в размириците преди трийсетина години, майка ми поела именията и влиянието на рода в своите ръце и ги беше опазила и умножила.

Накрая баща ми ме убеди да се върна. След това майка ми отново говори с мен - а тя може да е много убедителна - и най-сетне аз се съгласих. Само за една година обаче! Добре, добре, каза тя. Но защо, казах, точно при проконсула Луцил? Дори в школата на Плотин, тъй откъсната от света, се беше чул слухът, че Луцил готвел преврат. А вратите на всички храмове на Янус по пътя насам бяха отворени, както когато има или се очаква война. Майка ми махна с ръка и каза, че това са пълни глупости, измишльотини на простолюдието и безделниците, които мразят Луцил, защото е бивш преторианец, мъжествен и смел човек, а те са жалки нищожества и слуги. Пък и най-сетне в Галия е най-голямото ни имение и някой трябва да го наглежда, понеже икономът там ни краде безогледно. Е, добре, казах, щом е така, може, но за една година, не повече. Не, наистина!

Това беше на 23, в последния ден на Сатурналиите. Ще пътувам на Sol Invictus, 25-ти.

25 дек. Егелберт е християнин. Напоследък всички роби в Италия са станали християни. Това прилича на някаква епидемия. Тази вечер са се събрали да празнуват в мините на Марий. Сестра ми също е при тях. Майка ми ги толерира заради сестра ми. Пък и те не пречат на никого. Порфирий обаче никак не ги обича. “Тези хора - казва - отхвърлиха боговете и избраха вместо тях себеподобните си, на един от които дори се кланят като на божество. Те не заслужават нашето снизхождение.”

Е, не, аз мисля, че заслужават. Но Порфирий е много строг - логик!

Не можех да спя, очаквайки пътуването, и отидох да видя какво правят. На този ден те празнуват Рождество Христово.

Мините бяха пълни с хора. Останах смаян.

- Нима всички тези роби са наши? - попитах сестра ми.

- Не, има и от съседните имения. Има много от имението на Антоний.

Мините впрочем отдавна са изоставени. Сигурно от десетилетия в тях не е имало толкова много хора. Навсякъде из шахтите грееха свещи, тук-там върху камъните беше нахвърлян бръшлян, зеленика и клончета от ела. Приличаше на видение от приказките. Недалеч от мен една жена вървеше и тръскаше по земята пшеничено брашно от едно сито. Докато се разхождах между празнуващите, едно изображение на стената привлече погледа ми. Там беше нарисуван човек, с ореол около главата, от който излизаха лъчи. Човекът се носеше към небето върху колесница, теглена от изправени на задните си крака коне. Небето беше боядисано в жълто.

- Ами че това е Sol Invictus - казах аз.

- Не - отвърна сестра ми, - това е Исус Христос! Защо никой от вас не разбира нищо!

Тя непрекъснато циври, откакто младият Антоний я изостави. Човек трябва постоянно да си мери думите с нея. Ето сега пак. Младият Антоний е свиня. Добре ще го наредя при първа възможност.

Като казах свиня - малко след полунощ хората тук започнаха да се хранят. Ядат свинско и гъски. Добра Юнона, колко тумбаци ще напълнят тази вечер твоите свещени гъски!

Една миловидна девойка се приближи до мен и ми предложи парче баница, след което се отдалечи с леки стъпки, ефирна като птиче перо.

- Наша ли е тази девойка? - попитах сестра ми.

- Няма да ти кажа! - отвърна тя.

Останах още малко с нея, после се прибрах в къщата и се въртях в леглото до сутринта. Тръгнахме в най-ранни зори. Егелберт пристигна направо от мините. Родителите и сестра ми дойдоха да ме изпратят. Баща ми се ръкува с мен и ме потупа по рамото, майка ми ме прегърна силно и ме целуна, но сестра ми... Богове, сестра ми!

Тя се хвърли на врата ми, разплака се, докато ридаеше, от устата й обилно излизаха кълбета пара в студения въздух - ужасна сцена на девича невъздържаност, на девическа неуравновесеност. На колко много неща би научила философията девойките, пък и изобщо жените. Но девойките си знаят тяхното! Пък и изобщо жените. Преди всичко те желаят да станат матрони, и това ангажира почти цялото им внимание.

Аз я успокоих, доколкото можах, майка ми я прегърна и я отдели от мен, и аз се качих в двуколката зад Егелберт. Потеглихме. Махах им с ръка, докато излязохме от имението, после се увих плътно с мечешкия кожух и се загледах в гърба на мълчаливия, както винаги, Егелберт. Беше много студено. Въпреки това той беше облечен само с една протъркана и тънка вълнена горна дреха, дълга до кръста. Но по нищо не даваше вид, че му е студено. Стоиците биха могли да му завидят. А и той наистина беше много як, здрав човек.

Скоро излязохме на Виа Аурелия. Напред в тъмното един човек вървеше по пътя. Какво ли е да вървиш пеш в този ужасен студ? Когато го наближихме, извиках:

- Хей, друже, накъде така? - Не можах да чуя отговора му поради тропота на колелетата. После вдигнах ръка и извиках през рамо: - Жив и здрав!

Понеже се бях раздвижил, веднага бях наказан от студа. Отново се излегнах и се завих плътно с мечешкия кожух.

Егелберт взе в ръка малко храна, уви я в един вързоп, наведе се ловко настрани от капрата и го пусна на земята. Егелберт е изключително ловък. Всички германци са такива. Суровият живот сред дивите лесове ги е направил много ловки и мускулести. Истинско чудо е, че нашите хора ги побеждават. Всеки един от тях би могъл да удуши двама от нашите с голи ръце, и все пак римляните ги побеждават.

- Не Рим побеждава варварите - казва учителят Плотин, - а самата Идея на Империята. Идеята за Империя се спуска в света, добива тяло и подчинява всички народи на себе си. Римляните са само нейни оръдия.

И аз мисля така. Не виждам как иначе би могло да стане.

Егелберт е мълчалив човек. Тягостно е да се пътува с него.

- Какво носеше този селянин? - попитах го аз.

- Кое от всичките? - отвърна Егелберт.

- Онова, което беше преметнал на рамо?

- Търнокоп - каза той.

- А, върти ми се в главата, че с него те копаят земята.

- Така е.

- О богове!... - възкликнах аз.

- Защо, какво казва учителят Плотин за него? В Гърция няма ли търнокопи?

- Той не е от Гърция. Той е от Александрия - отвърнах аз. - Там не копаят. Там са рибари.

- Ясно - кимна Егелберт.

Край нас бавно се нижеха ниските крайпътни дървета, напълно черни в мрака, като скелети, вдигнали нагоре костеливите си ръце.

- Ти си много мълчалив човек, друже - казах му аз.

- Не хвърлям бисерите си на свинете - отвърна той.

- Какво значи това? - попитах аз.

- Така казват по нашия край - отговори Егелберт.

- А, това ми харесва - казах аз и записах в “Дневника на младия мислител”: “Не хвърля бисерите си на свинете = мълчалив, който не говори.” Щях да го използвам в бъдеще. - Ти чувал ли си, друже, за мъдреца Епиктет? - попитах го след малко. Егелберт поклати отрицателно глава. - Епиктет е бил роб, също като теб. Но после станал голям философ и учител. Казвал, че човек напълно може да контролира себе си, и не само чувствата и мислите си, а дори и телесната болка. Казвал, че дори да му счупят крака, няма да издаде и стон на болка. Господарят му чул това и му счупил крака, и той наистина не издал нито стон. Тогава господарят му го освободил и той станал учител в Гърция. Впрочем накуцвал до края на живота си. Но е отишъл до Гърция пеш - допълних аз.

- Представям си - каза Егелберт.

- Какви неща само се случват в Рим, а? - казах аз.

- Да - поклати глава Егелберт. - О, да.

- Егелберт - казах му после, - свий към имението на Антоний.

- Какво си намислил, господарю? - попита подозрително той.

Когато ме нарича “господарю”, значи нещо не одобрява.

- Нищо, нищо. Давай нататък.

Щом спряхме до имението, аз преместих кандилото до себе си и написах:

“Едно животно се слави сред народите като най-диво, мръсно и отвратително сред всички творения на Фауна. Животно, което тича напред-назад като обезумяло без път и посока, валя се с удоволствие в калта, тъпче се с помия, която никой друг в животинското царство не би и погледнал, и чиято четина е вечно сплъстена от мръсотия и кал, тъй че нерядко то изглежда черно като етиопски негър. За него умното животно казва: “Щом свинята ме прославя, разбирам, че танцувам много зле!” Да, зове се то: ПРАСЕ, СВИНЯ.

Свиньо, ти знаеш ли какво правят християните с такива като теб на празника на Сатурналиите (който те наричат Рождество Христово)? ЯДАТ ГИ. Защото какво друго заслужава една свиня, която прелъстява младите девойки, възпламенявайки в тях огъня на моминската любов, и после ги изоставя, за да ходи по семинари и пирове, да се тъпче и повръща с животинска неумереност, сякаш нищо не е било? Свали от гърба си грубата четина (за да не бъдеш насила опърлен), осъзнай се, говедо, като човешко същество, разкривайки гръд и сърце за възраждащия светлик на любовта, за да не станеш като хитрата лисица, която накрая трябвало да яде от тясното гърне на щъркела. Ще стигнеш дотам, повярвай ми.

Твой с презрение: Млад философ.”

- Аз ще вляза да оставя това писмо пред вилата на Антоний - казах на Егелберт и скочих от колата.

- Сир - отвърна той, - с това ли ще се занимаваме сега?!

- Знам, че не одобряваш, Егелберт. Но не се безпокой, ще прескоча оградата и след малко ще се върна. Съвсем за малко.

- Кучетата ще те усетят, господарю - каза той.

Да, прав беше.

- Добре, ще взема една тояга да ги прогоня - отвърнах аз и започнах да оглеждам голите клони.

- Не, така няма да стане - отвърна Егелберт с кисела физиономия. - Аз ще отида нататък и ще привлека кучетата, а ти влез и остави писмото.

Скоро той се изгуби между дърветата. Известно време цареше пълна тишина. После кучетата изведнъж започнаха да лаят и явно се втурнаха нанякъде в далечината.

Сега беше моментът. Свалих мечия кожух, прескочих бързо оградата и се затичах по тъмната алея. Студът сякаш ми даваше крила. За нула време стигнах до стълбището пред площадките, подредени амфитеатрално пред имението. Качих се бегом до първата. Да, тук щяха да го намерят. Наклоних една голяма ваза и сложих единия край на писмото под нея. За момент вдигнах поглед нагоре, към стълбите и площадките, които се редяха една над друга в мразовития призрачен полумрак на утрото. Като каскада, помислих си, като изкуствен водопад, по който след малко ще се излее студената светлина на деня, прескачайки от площадка на площадка, от стъпало на стъпало, бърза и неудържима. Но не повече от мен. Обърнах се и се затичах с всички сили навън. Кучетата ме бяха усетили, знаех това, макар че не ги виждах. Но после ги и видях, като прелитащи към мен сенки в едва мержелеещата се светлина, бързи като стрелкащи се риби. Ако бях с кожуха, щяха да ме уловят. Но сега не успяха, останаха да подскачат и да лаят от другата страна на живия плет. Къде е кожухът? Все едно. Изтичах до колата. Егелберт вече ме чакаше там, преметнал моя кожух през лакът. Като ме видя, метна го към мен и извика:

- Завий се, ще настинеш.

Аз го улових, навлякох го в движение и скочих в двуколката.

- Да се махаме, Егелберт. Работата е готова.

Егелберт вече се беше метнал на капрата и шибна конете. Те сякаш се поколебаха за миг, след това политнаха яростно напред.

Не след дълго стигнахме до станцията на публичния превоз, през която минаваха имперската поща и служители. Станцията беше напълно безлюдна по това време. Хората на Луцил щяха да ме вземат от нея.

Скочих от колата, за да се поразтъпча малко пред станцията. Егелберт ме последва и ми подаде нещо:

- Вземи го - каза. - За късмет. Да те пази и закриля.

Беше един от техните християнски талисмани. Ах, народът е толкова суеверен.

Взех кръста и го сложих в джоба си.

- Благодаря ти сърдечно, Егелберт - казах аз. - Ще го нося винаги със себе си.

- Пази се, Марк - каза Егелберт. - Стой настрана от проконсула Луцил.

- Не мога да стоя настрана - отвърнах аз. - Нали отивам да бъда негов епистоларий.

- Стой настрана - повтори Егелберт с изпънато лице. - Луцил е бивш претор. Тези хора искат само едно. Не биха се спрели пред нищо, за да го постигнат. Те не щадят себе си и не ценят живота си. Имат една добродетел, която не може да им се отрече: храбри са. Но това е единствената им добродетел. Те са толкова жадни за власт, че не ценят дори живота си. Те не ценят собствения си живот, а какво остава за този на другите. Какво остава за твоя, Марк!

- Това са само слухове, друже - отвърнах аз. - В тая Империя непрекъснато се носят такива слухове. Още от първия й ден.

- Нашите хора разправят, че много германци са се записали в легионите на Луцил. Това е неговата трета година като проконсул. Последната. Ако не удари напролет, вече няма да има кога. А нали знаеш какво се случва в Рим с някой, от когото всички са се страхували? Ще извади късмет, ако му позволят просто да се оттегли някъде в провинцията и да си доживее живота. А ти мислиш ли, че той иска това?

Погледнах над рамото му - ниските хълмове в далечината, първата, мътна светлина на деня, голите гори и малките замръзнали поля между тях, с кафявия цвят на пръстта. Нито жива душа.

- Не - казах аз. - Не, не мисля.

- Луцил ще тръгне към Рим. Но ще загуби. Императорът ще го победи. Всички тук са подготвени и го очакват. И никой не го обича.

- В тия неща любовта няма голямо значение - казах аз. - Тук мечът решава.

- Мечът ще реши против него - кимна Егелберт. - Винаги става така. Те всички губят, но всеки следващ се надява, че ще спечели.

- Цезар спечели - казах аз, по-скоро от желание да бъда обективен.

- Луцил ще загуби - повтори упорито Егелберт. - Внимавай много. Пази се.

Той ми протегна ръка. Признавам, че това ме свари неподготвен. Какво прави човек, когато робът му му протегне ръка? Това е много странно. Робите обикновено се вдигат на оръжие, а не се ръкуват с теб. Вярно е, че аз познавах Егелберт от много години, че съм израснал с него и бих могъл да го нарека свой приятел, но все пак... Трябва да попитам учителя Плотин какво се прави в подобен случай? Кое подхожда на един философ? Как едновременно да не обидиш един приятел и да не нарушиш дадения от самите небеса ред на нещата? Кое е по-важно - приятелят или небесата? Небесата, навярно. От тях идват тези идеи, които разпределят първичния хаос на нещата в подредена симетрия, разпределят го във форми и разстояния между тях. Ти не можеш да пресечеш тези разстояния с една протегната ръка, да прехвърлиш ръката си като мост от форма до форма. Идеите са създали тези празнини, и не случайно. Иначе може би всичко отново би се сляло в първичния хаос.

Аз се засмях, потупах Егелберт по рамото и казах:

- Не бой се, друже. Всичко ще бъде наред. Учителят Плотин мъдро казва, че страховете ни са много повече от действително страшните неща.

Егелберт превърна протегнатата си ръка в насочен пръст, посочи към джоба ми, в който бях оставил неговия талисман, и каза:

- Пази го. Няма да ти навреди, може само да ти е от полза.

- Ще го пазя - казах аз. - Ето виж, слагам го до своя “Дневник”.

Извадих кръста от джоба си и го пуснах в торбата до “Дневника”. “Философско-младежки дневник”. Така ще го нарека. Това е най-точно и най-непретенциозно.

Егелберт се качи на двуколката, вдигна ръка за поздрав (аз също) и потегли. Едва ли бе изминал и петдесетина крачки, когато от срещуположната страна на пътя се показаха хората на Луцил. Бяха облечени в броня, въпреки студа. Представям си колко е студено под тази броня. Но те са свикнали с това. Повечето от тях са германци, северни, яки хора. Галските легиони винаги са били такива. Още от времето на Цезар.

Всяка дилема е всъщност кръстопът, казва учителят Плотин. Там, където ти се струва, че има само два пътя, винаги има и трети. Завъртях глава. По пътя отдясно идваха легионерите. Натам е Галия, консулът Луцил. В срещуположната посока, по пътя наляво се отдалечаваше Егелберт с двуколката. Натам е юг, Етона. И между тях, на югоизток, зад полята и хълмовете аз знам, че се намира школата на Плотин. Порфирий, логиката. Но честно казано, аз не виждах път натам. Освен, разбира се, мисловен. Но учителят Плотин има предвид точно това. И това.

Пък и аз все още можех да извикам на Егелберт, преди да се е изгубил по пътя, той щеше да се върне, аз щях да се кача на двуколката, да се прибера в Етона, и оттам в школата на Плотин. Да, все още мога да го направя. Още сто стъпки... Още петдесет... Вече не.

Но да, така е по-добре. Майка ми би ме посрещнала с презрение. Бих се посрамил в нейните очи. А може би и в своите. Тя би ме презирала до края на живота си, както презира брат ми, от когото по думите й не е станало нищо. И наистина не стана. Не стана нито философ, нито държавник, нито воин, нито могъщ търговец, нито артист. Стана просто един богат наследник в Рим с две деца. Получава рента от семейните имения и по цял ден обикаля площадите да дърдори с празноглавците и другите безделници. “Човек без никакви амбиции”, казва майка ми.

Изведнъж ме налегнаха мрачни мисли. Но да, така въздействат на човека студът и мрачната, някак безутешна сутрин на зимата... А дали тя не ме пращаше там, за да реализира своята неудържима амбиция? Своята, не моята. Аз исках да стана платоник. Не довереник на бъдещия император, евентуален. Дали тя не беше заложила на мен като на кон, който хвърляш в състезанието, той печели или губи... Е, брат ми така или иначе беше продължил рода. Има двама сина... Пък и имението в Галия. То е по-голямо от това тук. И едно от най-големите там. Ако Луцил наистина е намислил тази лудост и вземе, че спечели, той ще трябва да възнагради своите приближени за всичкия риск. Нашето имение в Галия като нищо би направило сто души доволни от живота. Онези германци ще се ширят като господари там, ще потънат в своите дивашки вакханалии и ще колят хора и животни от сутрин до вечер на воля. Варварите. Колко им трябва на тях?

Сенаторът Касий, аз... Така тя има по един човек и от двете страни. Divide et impera. Може би би разменила местата ни, ако имаше възможност, но няма. А брат ми... Безумие би било да се разчита на него.

Тръснах глава и прогоних тези мрачни мисли от главата си. Мъдрият Епиктет е прав. Можеш да бъдеш господар на чувствата си, господар на мислите си.

Легионерите вече бяха на трийсетина крачки от мен. Обърнах се към тях. Имаха големи, яки коне. Не като тия, които можеш да смениш по хановете. О, не. А и самите те изглеждаха такива, високи, едри мъже, сякаш още по-едри заради броните. Лекият вятър поклащаше гребена от разноцветни пера по шлемовете им. Приличаха на оживели метални статуи. Легионите на Луцил.

- Сир, вие ли сте Марк от Етона, новият епистоларий на проконсула Луцил? - извика един от тях с ясно доловим акцент. Не, не бяха италийци.

- Аз съм - казах и тръгнах към тях.

Бяха четирима души и една дълга покрита кола. Качих се в нея. Но нещо се засуетих и за малко да изпусна торбата с “Дневника”. Задържах я в последния момент, но християнският талисман падна на земята. В този момент колата рязко потегли. Би било нелепо да извикам на коларя да спре, за да сляза да взема кръста, не е ли така? Гледах го как се отдалечава от мен. Но един от войниците явно също го беше видял. Той отиде до него, наведе се от коня, взе го, настигна ни и ми го подаде.

- Вие днеска май имате празник, сир - каза той и се засмя, като погледна един от другарите си. Онзи също се засмя.

Аз не отвърнах нищо. Каква нелепост! Сега те щяха да ме смятат за християнин. Представям си какво мислят за тях.

Господар на мислите си, господар на чувствата си. Прокарах пръст по рибената кост на талисмана. Колко странна направа, прочее. Как да кажа?... Така очарователно примитивна. Чистосърдечно проста.

Но ти си господар на чувствата си, господар на мислите си. Погледнах на югоизток. Там зад хълмовете е школата на Плотин. “Светът понякога ни изглежда суров - казва учителят Плотин, - защото гледаме далеч от долу и не можем да видим цялостните очертания на Идеята. Ако можехме, щяхме да видим нейната красота и хармония. Идеята е подготвила път за нас, тя разгръща нашето бъдеще, което е нейното осъществяване. Така Идеята се осъществява в света на формите. И макар ние да вървим по него, тя е това, което се движи, а и самият път е неин. Аз вървя - казва неукият, - но не стигам до целта си. Това, което той не разбира, е, че той върви, но не той се движи. Затова светът му изглежда суров.”

Усетих в себе си прилив на надежди. Да, не бива да се поддавам на малодушие, на напразни страхове, на хорските пресилени опасения. След една година ще се върна в школата. Какво е една година? Една година е нищо! Времето лети. О, Юпитер, времето лети!

 

 


* Това е дългият вариант на разказ, който в съкратен вид излезе в коледния брой на в. “Култура” (2008). В този си, оригинален вариант, разказът е буквално два пъти по-голям и аз имах благоразумието да не го предлагам там, по простата причина, че той далеч надвишава максимално допустимия за по-ограничения обем на вестника брой знаци. Както човек постепенно забелязва, често няма нищо по-непреодолимо от формалностите, и това няма нищо общо с добрата воля от едната или другата страна. Ако разликата беше просто количествена, аз не бих се опитвал да публикувам този вариант на разказа другаде. Но тя е и качествена, и то, струва ми се, в доста осезателен смисъл. Тук дори финалът е различен. И понеже аз имам приятното съзнание да смятам, че това е едно от най-добре написаните ми в технически, стилистичен план неща, реших да публикувам оригиналния вариант на разказа (бел.авт., М.Р.). [обратно]

 

 

© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2009, № 6 (115)

Други публикации:
Култура, бр. 44, 16.12.2008 (в съкратен вид).