7. РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ

Милен Русков

web

Когато човек се окаже в ръце с елегантна малка запалка, която обаче не пали, понеже е свършила за 2-3 дни, а се оказва, че и елегантният му кибрит също не пали, понеже - под претекста на елегантността (а всъщност в името на евтината направа, навярно) - клечките му са тънки и слаби като от хартия и непрекъснато се чупят, а и почти нямат от това старомодно нещо барута по себе си, но пък са цветни, и когато най-сетне това става през зимата, малко след като той се е прибрал и е свалил спортното си яке - също доста елегантно впрочем, но за съжаление и доста тънко, тъй че почти не топли - и добре изглеждащите си обувки, които обаче изненадващо бързо са започнали да пропускат, в този момент той би могъл да се утеши, може би, с мисълта, че е изправен пред далечните и непредвидими следствия на грандиозни и величави събития: Великите реформи, Просвещението, прогреса на науките, всеобщите свободи.

Но когато настъпил новият ХVII век, това било време на големи миленаристки очаквания - очаквания, че настъпва новата епоха на хилядолетното Божие царство, Третото царство, както го наричали последователите на Йоахим Флорски, царството на Св. Дух. Същевременно се възлагали големи надежди на науката. И не без основания - през 1604 Йоханес Кеплер открил нова звезда в т.нар. “огнен тригонал”, съставен от съзвездията Овен, Лъв и Стрелец, и публикувал откритието си през 1606 под заглавието “Stella Nova”. В Германия, където миленаристките настроения били особено силни, това било прието като знак, че настъпва времето за нова голяма реформация.

През 1614 в германския град Касел излязла книга, съдържаща 3 произведения - “Всеобща и генерална реформация на целия голям свят”, “Фама Фратернитатис” (т.е. “Известие на братството”) и “Кратък отговор на господин Хазелмайер”. Авторът не е посочен, но първият текст е превод на част от “Новини от Парнас”, сатира на италианеца Траяно Бокалини (1556-1613), пребит впрочем с тояги предишната година, в която се разказва как Аполон свикал в Делфи 7-те гръцки мъдреци, заедно с Катон и Сенека, чийто съвет трябвало да реши как човекът да бъде спасен от нещастното положение, в което се намира. Талес предложил в гърдите на всеки да се пробие дупка и да се постави там стъкло, през което да се виждат лицемерието и пороците, и така да бъдат те отстранени от света. Солон предложил собствеността да се раздели по равно между всички. Хилон иска да бъдат премахнати от света златото и среброто, ужасни метали, виновни за много злини на човечеството. Клеовул обаче ги защитава и предлага вместо тях да бъде иззето желязото, за да не могат хората да водят войни. Биас предлага да бъде преустановен всякакъв контакт между нациите, като се разрушат мостовете, планините бъдат направени непроходими, а корабоплаването бъде напълно забранено. Препоръката на Катон е да бъдат премахнати жените, като Бог изпрати нов потоп - който обаче да погълне само тях, - а след това нареди нещата така, че мъжете да могат да се възпроизвеждат сами.

“На това предложение - пише Томас де Куинси в “Изследване на произхода на розенкройцерите и масоните”, публикувано в “London Magazine” от февруари до юни 1824 - цялата компания отговорила с най-голямо неудоволствие и го сметнала за толкова отвратително, че всички единодушно се проснали на земята и замолили Бог “милостиво да благоволи да запази прекрасната раса на жените” (какъв абсурд!) (бележката е на Де Куинси! - б.м.) “и да спаси света от втори потоп”. Накрая се наложило предложението на Сенека; което било това - от членовете на всички съсловия да се състави едно общество, чиято цел да е общото благополучие на хората и тази цел да бъде преследвана в строга тайна.”

Второто произведение, “Фама Фратернитатис”, провъзгласява съществуването на такова общество и разказва за неговия произход.

“За постигането на генерална реформация - разказва “Фама” - отдавна интензивно работи дълбокият, духовно издигнат и осенен свише отец брат К.Р., един германец, глава и основоположник на нашето братство. Като петгодишен той поради бедност (а също така като дете на благородни родители) бил даден в манастир... По негово горещо настояване и молба още в ранна младежка възраст той бил прикрепен към един брат, който се бил отправил за Божи гроб. Въпреки че този брат умрял в Кипър... нашият брат К.Р.... продължил нататък с кораб за Дамаск, възнамерявайки оттам да посети Йерусалим.”

По това време Кристиян Розенкройц (който никъде във “Фама” не е назован с цялото си име, а е обозначаван само със съкращението К.Р.) бил на 16 години. През следващите 3 години той посетил, освен Дамаск, също Египет и Дамкар в Арабия и бил посветен в множество тайни знания. Оттам той отишъл в Мароко, в град Фес, чието име според атласа на Меркатор (1512-94) значи “от злато”. Смятало се, че във Фес живеят много алхимици и адепти на тайните науки, освен че имало арабски университет още от 793 г. След като прекарал още няколко години в този град, където узнал тайната на Философския камък и трансмутацията, или превръщението, на всички метали в злато, К.Р. се върнал в Европа, обзет от ентусиазма да посвети европейските учени в знанието, което бил натрупал при пътуванията си из арабския свят. Те обаче отговорили с пренебрежение и присмех, затова след връщането си в Германия К.Р., заедно с още 3-ма души, основал таен орден (по-късно учениците му нараснали на осем). Така възникнал Орденът на кръста на розата (по името на основателя му Rosenkreuz, обединяващо тези два символа), чиито членове трябвало да лекуват безплатно болните, да обикалят света, за да трупат и разпространяват знания, и ежегодно да докладват в построения от Розенкройц Дом на Св. Дух какво са направили през годината; освен това те трябвало да се обличат незабележимо, да използват кръста на розата като свой знак (той представлява кръст, в чиято среда има разтворен розов цвят), да си намерят заместник, който да продължи делото им в случай на болест или смърт, и, разбира се, да пазят всичко това в тайна.

К.Р. живял 106 години (до 1484), а 120 години след смъртта му била открита неговата гробница, която се намирала зад таен вход в Дома на Св. Дух. (Това станало случайно, при ремонт на сградата.) Гробницата представлявала седмоъгълник, всяка от чиито стени била 5 стъпки дълга и 8 висока, а в средата й имало кръгъл олтар и на него - медна плочка, на която пишело: “Тази гробница, един компендиум на света, аз си направих още приживе.” В центъра на тази плочка имало 4 фигури, около които в кръг се разгръщал следният надпис: “Празният ярем на закона стана излишен. Свободата на Евангелието. Неопетненото величие на Бог.” Под олтара братята видели бронзова плоча и когато я повдигнали, намерили отдолу неразложеното тяло на Розенкройц, чиято дясна ръка държала един пергамент, книгата “Т” (“Testamentum”). В гробницата били открити също една автобиография (“Vita”), едно “Напътствие на основателя”, както и “Vocabularium”-ът на Парацелс. Цялата гробница била осветена от изкуствено слънце и, бидейки “компендиум на света”, съдържала най-различни неща - огледала, свирещи музикални кутии, малки камбанки, газени лампи и пр. В края на книгата “Т” бил намерен надпис, оставен от 8-те първоначални ученика на Розенкройц, в който те засвидетелстват, че присъствали на смъртта и погребението на учителя си, а също така това, че са от протестантско вероизповедание - въпреки че смъртта на Розенкройц предхожда с 33 години възникването на протестантството през 1517, когато една нощ Мартин Лутер заковал на вратата на църквата във Витенберг своите 96 тезиса против папата.

През 1615, година след излизането на “Фама Фратернитатис”, отново в Касел е публикувано “Confessio Fraternitatis” (“Вероизповеданието на братството”), което, както посочва и заглавието, изяснява основните идеи на Ордена на розенкройцерите. Авторът отново не е посочен. А през следващата 1616, този път в Страсбург, излиза “Химическата сватба”, за чийто автор е посочен самият Кристиян Розенкройц (тук за пръв път се среща цялото му име, а не съкращението К.Р.) - книга, наподобяваща роман, но с дълбоко скрито ниво на алхимическа символика, тъй че цялата би могла да се интерпретира и като алхимически трактат. Съвременните интерпретации често тълкуват символиката й в спиритуален смисъл - като алегория за пречистването на духа, - но книгата чудесно може да бъде тълкувана и като “чист” алхимически трактат за получаването на Философския камък и трансмутацията на металите в злато.

По всичко изглежда, че цялата тази история е мистификация. Във всеки случай “Фама”, където е изложена историята на Ордена, “гъмжи от противоречия”, както справедливо отбелязва Де Куинси, преди да изброи някои от тях: брат К.Р. умрял в тайна и никой не знаел къде е погребан, твърди “Фама”, и в същото време се оказва, че осмината му ученици присъствали на погребението му (както разбираме от надписа в края на книгата “Т”); голямата му гробница се намирала в Дома на Св. Дух (където братята продължили да се събират и след смъртта му), и въпреки това останала неоткрита цели 120 години, нещо непримиримо с английския скептицизъм на Де Куинси; в гробницата е намерен “Vocabularium”-ът на Парацелс (1493-1541), който очевидно трябва да е бил поставен там 50-ина години, преди да е бил написан; и най-сетне основателите на Ордена се оказват протестанти, изпреварвайки възникването на протестантството с десетилетия.

Зле изпълнено.

И въпреки това розенкройцерските манифести “Фама” и “Конфесио” имали голям успех, изразяващ се в това, че породили изключителен интерес, интензивно обсъждане в учените среди и не на последно място значително доверие. Причината за този интерес не е само твърдението във “Фама”, че братството знае тайната на Философския камък и разполага с несметни богатства.

Мнозина написали писма до Розенкройцерския орден и тъй като не знаели до кого и как да ги адресират, били принудени да ги отпечатат. В тези писма обикновено се изразява възхищението на техните автори от идеите на Ордена, както и желанието им да бъдат приети в него. Понякога авторът е подписан само с инициали или пък с фиктивно име, но посоченият от него адрес винаги бил верен. Други, без изрично да изказват желание да бъдат приети в Ордена, публикували памфлети, посветени на братството на розенкройцерите, надявайки се така да привлекат неговото внимание. Между 1614 и 1620 излезли над 200 такива памфлета, до 1630 станали близо 300. Накрая започнало да става ясно, че на никое от тези писма и памфлети не е отговорено, въпреки че авторите им обикновено посочвали “научната” си квалификация, като описвали познанията си по алхимия, смятана тогава, подобно на физиката днес, за водеща научна дисциплина. Това обаче амбицирало съмишлениците на Ордена още повече, още по-силно искали те да встъпят в редовете на братството, и още по-пламенни ставали критиките на скептиците. Скептиците имали и други основания - възползвайки се от масовата треска, в Германия се появили много самозванци, твърдящи, че са розенкройцери, и срещу обещанието, че ще им разкрият най-дълбоките тайни на алхимията, изпразнили джобовете и портфейлите на мнозина; по-лоши обаче били не обикновените измамници, а тези, у които измамата била съчетана с фанатизъм и които вярвали, че са открили панацеята, всеобщото лекарство, и като се представяли за розенкройцери, изпробвали го върху по-доверчивите хора, което често имало печални резултати, в т.ч. и тъй наречения “летален изход”. Всичко това бързо породило яростна реакция, един от чиито първи представители е Андреас Либавий, известен критик и на алхимията, който в няколко съчинения критикувал розенкройцерските манифести, твърдейки, че разказаната в тях история за възникването на Ордена е измислица, а предлаганата нова генерална реформация е неосъществима и вредна утопия. Междувременно злоупотребите с името на розенкройцерите довели до няколко скандални случая в Германия, на един измамник били отрязани ушите, друг бил обесен.

Тогава на сцената излизат последователите на Парацелс. Видели в розенкройцерските манифести част от своите идеи (заедно с “Vocabularium”-а на своя учител), те били едни от най-настоятелните в желанието си да влязат в Ордена. Настойчивостта им обаче се оказала напразна. Тогава, по думите на Де Куинси,

“Те внезапно се спрели и си казали: “Защо да продължаваме да ухажваме този перверзен орден? Ние самите сме розенкройцери, що се отнася до същностно важните неща, изложени в манифестите. Ние също сме свети хора с големи знания; и ние правим злато, или поне ще го правим; ние също, без съмнение - стига да ни се даде малко време, - ще реформираме света; външните церемонии са нищо; по същество е ясно, че ние сме Розенкройцерският орден.”

Стигнали до този извод, те започват да основават организации на Ордена и да публикуват розенкройцерска литература. Не е известно дали с тях е бил свързан Юлиян Кампис, публикувал един памфлет, в който обяснява защо розенкройцерите не отговарят на писмата на желаещите да встъпят в Ордена. Самият той бил розенкройцер, по неговите думи, и въпреки многото си пътувания по света, познавал още само трима такива, понеже хората, които заслужават да им бъдат поверени такива високи тайни, били голяма, изключителна рядкост. Подобна теза застъпва и Юлиус Шпербер, който в своето “Ехо на божествено просветленото братство на почитаемия орден на Р.К.” (1616, Данциг) пише, че розенкройцерите съществували от дълбока древност, всъщност още от началото на света, като първият розенкройцер бил Адам, такъв бил и Исус, който основал “колегия на магията”, чиито най-изтъкнати членове били св. Йоан и св. Павел. Друг автор, Радтих Бротофер, в своето съчинение (все от това време) интерпретира съдържанието на розенкройцерските манифести от гледна точка на алхимията и пояснява на непосветените, че всичко в тях може да бъде разбрано само като алегория за отделните процеси и практики на получаването на Философския камък и че това е истинският смисъл на разказа във “Фама” за брат Розенкройц, а не някаква си история или идеи. През 1617 в дебата се намесил и Михаел Майер, придворният лекар на бившия германски император Рудолф II, който в не зле озаглавената си книга “Silentium post clamores” (“Тишина след врявата”) твърди, че розенкройцерите наистина съществуват. Написаното от него е показателно за духа на времето, съчетаващо вярата в експеримента с тази в магическото:

“Тайните на природата са само наполовина разкрити. Това, от което се нуждаем, са главно опити и експериментални изследвания. Големи са следователно нашите задължения към розенкройцерите заради техните усилия да удовлетворят тази нужда. Тяхната най-голяма мистерия е Универсалното лекарство. Този Католикон (от гр. ‘καθολικος’, “всеобщ” - б.м.) лежи скрит в природата. Но той не е просто, а много сложно лекарство. Защото от най-малките камъчета и треви се извлича лекарството, а дори и злато.”

Защо Михаел Майер смята, че розенкройцерите удовлетворяват нашата нужда от експериментални изследвания, така и ще си остане за нас една малка загадка.

Впрочем споменатото куриозно съчетание на вяра в експеримента и в магическото е характерно не само за розенкройцерите и началото на ХVII в., а изобщо за целия европейски Ренесанс. Подобна вяра споделял например и живелият стотина години преди розенкройцерите Игнаций Бърд, който пише в трактата си “За субстанциите”:

“Експеримент, експеримент и пак експеримент! Само с експеримента и Божията помощ могат да бъдат разкрити необозримите тайни на природата. Воден от това разбиране, аз реших да проверя по опитен път някои свои умозрителни заключения, които ще намериш в настоящия “Сборник с разни достоверни вселекуващи рецепти” и които най-горещо ти препоръчвам. За тази цел реших да изпробвам действието на няколко десетки вида червена течност (с различна дисперсност, примеси и съставки) върху слугата си Джон, който се съгласи да сътрудничи срещу 3 пенса на всяка изпита от него мярка. Тъй като с оглед на естеството на начинанието и неговата висока цел - откриването на Универсалното лекарство - сумата ми се стори повече от приемлива, пристъпих веднага към действие. Мога да те уверя, любезни сине, че вследствие на това бяха направени няколко големи стъпки в развитието на нашето медицинско знание, като бе изпробвано въздействието на червена течност от рус и тъмнокос лондончанин, от селянин от Йоркшир, Глостършир и още няколко графства, като не бе забравена и разликата между половете, нито тази между народностите и бе изпробвана червена течност дори от френска бавачка. В употреба беше поставена моята, смея да кажа, богата колекция, включваща широк спектър от образци, от Урода Джон та до достойния германски джентълмен Агрипа, когото с гордост мога да нарека свой приятел и който с готовност и на драго сърце пожела да даде своя принос за този широкомащабен експеримент и напредъка на науката. Всички тези запаси бяха предварително обработени и съхранявани във вид на изсушени гранули в моя малък склад на “Фенчърч стрийт”, където бяха примесени с различни треви и растения като мащерка, змийско мляко, хмел и много други; не бяха забравени и минералните примеси, оксидиращи и неоксидиращи, като антимоний, марказит, киновар и пр. - пълен и подробен списък на различните съчетания и тяхното въздействие любознателният изследовател на природните тайни ще намери в рецептурника. Междувременно в хода на опитите се оказа, че много от моите предварителни очаквания и заключения не бяха потвърдени и трябваше да бъдат променени съобразно с показанията на реалността, в което и се състои безценната полза на експеримента и до което и най-големият мъдрец не може да стигне по друг път. Понякога резултатите са повече от изненадващи - оказа се например, че тинктурата против косопад, напротив, предизвиква оплешивяване поради прекомерно голямото количество на една от съставките. За съжаление провеждането на подобни изследвания изисква наличието на определени средства у философа. Така например забелязвайки силата на моето увлечение, слугата ми Джон поиска вече по 4 пенса на мярка, изтъквайки като повод влошеното си здравословно състояние (понеже оплешивял и зъбите му почнали да падат, по неговите думи). По-късно той се опита да вдигне цената на 5 пенса и след като аз отказах, вместо сам да участва в опитите, започна да води у дома своите приятели от кръчмите, върху които почнаха да се провеждат експериментите (и на които, доколкото знам, той даваше по 2 пенса за всяка мярка, а другите 2 задържаше за себе си). Любознателният изследовател сам разбира колко затрудни това моето наблюдение на резултатите от опитите. То стана дори още по-трудно, когато Джон, след като беше пребит от тези свои тъй наречени приятели, започна да води случайно намерени субекти от тази страховита гмеж на лондонското простолюдие (на които вече даваше по 1 пенс, а цели 3 прибираше за себе си), което наистина затрудни наблюдението до една почти непосилна крайност. Отгоре на това в нашето пропаднало време ученият мъж може да стане жертва на най-неочаквани странични обстоятелства, нямащи нищо общо със света на знанието, които могат обаче крайно да затруднят и дори да преустановят неговите благородни начинания. Злощастна жертва на подобни обстоятелства станах и аз: Оказа се, че градските власти арестували някакъв индивид, който бил забелязан да тича гол по улиците, надавайки нечовешки викове, след което се хвърлил в Темза. Властите помислили, че нещастникът е някакъв самоубиец и вече си тръгвали, когато най-изненадващо го видели да излиза от реката. Раздразнени, те го арестували за непристойно поведение, след което този субект казал, че изпитвал непоносима горещина и един още по-непоносим сърбеж - тук аз добросъвестно посочвам думите му, както ми бяха предадени впоследствие - “от вътрешната страна на корема и бедрата”. Тъй като цялото му тяло било покрито с червени петна, властите решили, че той е хванал краста и го вкарали в банята, където двама затворници - доброволци го обливали с гореща вода. Как точно те са го обливали с тази вода и защо властите са решили, че крастата се лекува по този начин, аз, разбира се, не мога да знам. Така или иначе в края на краищата този човек умрял и когато повиканият тогава д-р Бърк установил, че той няма краста и следователно тя не може да бъде записана като причина за смъртта, представителите на властите си спомнили, че този субект изтъкнал като причина за неразположението си тинктурата, която бил изпил при мен по-рано същия ден. Ето защо на следващата сутрин аз бях посетен от шериф Доглет, съпровождан от двама гвардейци, и бях принуден веднага да преустановя проучванията си, което впрочем далеч нямаше да е най-лошото, което щеше да се случи с мен, ако, Слава Богу, аз не се радвах на добро финансово състояние, което дори това посещение на властите не можа да накърни значително. Що се отнася до смъртта на неясния субект, вината за нея беше отдадена на действията на двамата затворници - доброволци, които по тази причина бяха обесени.” (“За субстанциите”)

Двата символа на розенкройцерите - кръстът и розата - насочват към алхимическата образност. В алхимията кръстът е символ на светлината. “Rosa” пък асоциира думата “ros”, “роса”, която е символ на разтварянето, една от алхимическите операции. Но и розата има алхимическо значение - тя е цвете, което дава и червени, и бели цветове, а червеното и бялото са символи на двата благородни метала, златото и среброто съответно (именно червеното, а не жълтото символизира златото в алхимията).

Розенкройцерският знак може да бъде тълкуван и в друга посока - към символа (и герба) на Мартин Лутер, в който присъстват розата и кръстът. Мотото на Лутер пък е: “Des Christen Herz auf Rosen geht, wenn mitten unter Kreuze steht” - “Християнското сърце стъпва по рози, когато отдолу стои кръстът.”

При интерпретацията на светогледа на розенкройцерите обаче тази връзка - към Лутер и протестантството - е по-скоро погрешна, за разлика от първата. Разглеждайки историята на това движение, човек има чувството, че присъства на раждането на един исторически феномен, на един субект в историята на идеите, който израства пред очите му и се превръща в нещо своеобразно и може би доста различно от онова, което неговите бащи са имали наум за него.

Изглежда алхимиците от онова време са правели злато, ако това е уместен израз, като са го смесвали с живак, след което са получавали нещо, поне на око неразличимо от златото - но затова пък доста повече като количество, - което може би обяснява множеството свидетелства за успешна трансмутация на металите от ХVII в. За това говори и “Златният трактат за Философския камък” - чието пълно заглавие впрочем не е лишено от очарование и гласи “Златен трактат за Философския камък. Написано от един още жив, но неназован философ, като поука за децата на учението, а за братята от Братството на златния кръст на розата като обяснение”. В този трактат от 1625 “живият, но неназован философ” пише за получаването на злато следното:

“Ето защо, мили мой изследователю на природните тайни, остави всички растителни и животински неща... всички несъвършени и нечисти метали, и търси Философския камък в Меркурий и Слънцето (съответно символи на живака и златото - б.м.), за да постигнеш злато, а в Меркурий и Луната (символ на среброто - б.м.), ако искаш да получиш сребро, в което се крие цялото Изкуство на алхимията. Защото ако огънят е началото на огъня, както казва Риплеус в porta I., то и златото е началото на правенето на злато.”

Този текст е колкото розенкройцерски, толкова и алхимически - до голяма степен съвпадащи неща. Той използва алхимическа символика, цитира алхимически авторитети (Риплеус е английският алхимик Джордж Рипли (1415-90), автор на “Книгата на дванайсетте врати”, към която е отпратката) и преследва алхимически цели. Съвременното мислене обаче, с присъщата му буквалност и еднопосочност, рискува да пропусне същностно важното за разбирането на алхимическите текстове движение едновременно на два плана: плана на материите и този на духа. Тъй както съвършеният логически език трябва винаги да означава едно и само едно нещо, така и, обратно, съвършеният символен език би трябвало винаги да обозначава едновременно две неща, да прави едновременно две предикации, и езикът на алхимията е именно такъв. В нейните текстове - и в частност в розенкройцерския “Златен трактат” - основните средства, чрез които се добива съвършеният Философски камък, са живакът и сярата, първият от които, този течен метал, е същевременно символ на духа, а втората, сярата, е символ на земята и земното (тя често и бива обозначавана така - “Смеси живак и земя...”). Живакът е летлив, издига се във въздуха, а сярата е огън и гори. За да бъде превърнат един метал в злато - което е знакът на Божието съвършенство в света на неживата природа, - той трябва да бъде разтворен, да загуби собствената си несъвършена природа и да се слее с живака, който е дух:

“Морзолей казва също така в “Turba”, че всяко тяло бива разтваряно с духа, с който е смесено... а всеки дух бива променян от телата и оцветяван, като с духа се смесва едно оцветяващо и устойчиво на огъня багрило.” (“Златния трактат...”)

Разтварянето на телата е неизбежна процедура за получаването на Философския камък, един от чиито символи в алхимията е и Христос. Нейната цел е да доведе телата до съвършенството, което е скрито в тях, но е примесено със земното, със сяра, след като се е отделило от първоматерията на живака, откъдето всъщност е дошло. Като имаме предвид всичко това, можем да си обясним защо алхимиците не са наричани експериментатори или просто химици, а “философи”:

“Философите много са разсъждавали как да примамят да излезе от съвършените тела сярата и как по-добре да пречистят качествата им, та да може с помощта на природата да се получи онова, което по-рано не е било видно в тях, въпреки че вече са го имали у себе си скрито. След това философите стигнали до извода, че подобно нещо никога не би могло да стане без разтварянето на тялото и неговото връщане обратно в първоматерията, която не е нищо друго, освен живак.” (“Златният трактат”)

Това е голямата тайна на всеки херметизъм, изхождаща още от мотото на древния Хермес Трисмегист - “Каквото е горе, това е и долу”. С други думи тази тайна е в съзнанието, че трансцендентното присъства във всички неща, а нашият свят е огледален (но изкривен като в криво огледало) образ на трансцендентния, горния свят. Който говори за металите, говори и за хората и безсмъртната душа. Затова в “Сборник с разни достоверни вселекуващи рецепти”, и по-точно в трактата “Книга за металите”, Игнаций Бърд пише:

“Има руси метали и черни метали, високи и ниски, умни и глупави, силни и слаби, златоносни и пълни само със земя, но няма и никога не е било те да са равни пред законите на нашата Майка Природата или пред всеобхватния взор на нашия Отец и Господ.”

Сякаш репликирайки много по-късното всъщност съчинение на поляка Михаил Сендивогий, критикуващо алхимията през нейната теза, че само златото и среброто са угодни в очите на природата и тя би правила само тези два метала, ако не бе срещала най-разнообразни и злощастни пречки - теза, на която Сендивогий възразява, че “и неблагородните метали са угодни в очите на Бога и нужни на хората, и понякога много по-нужни от златото и среброто”, - Игнаций Бърд пише нататък:

“Ти сигурно си срещал в някои писания за Изкуството [на алхимията], че нашият Камък може да се извлече от едва ли не всички метали и един казва, че с помощта на сярата и Меркурий той може да се извлече от Венера (медта - б.м.), друг казва - от Марс (желязото - б.м.), трети - от Юпитер или Сатурн (калай и олово съответно - б.м.). Тези лъжеадепти казват също, че всеки метал може да се превърне в злато, ако е подходящо обработен. Повярвай, любезни сине, че тези хора изобщо не познават Изкуството на превръщението и нищо не са разбрали от думите на Мъдреците. Защото в падналото състояние на света, причинено от нашия прародител и архиглупак Адам, чиято зловредна сянка продължава да виси като мрачен облак над главите ни, повечете метали са напълни безполезни и непотребни и не стават за нищо, и разтворени, те се превръщат в най-обикновена сяра и земя и нищо друго няма в тях. Понякога тези метали могат да изглеждат много обнадеждаващи и обещаващи в очите на разпространителите на лъже-Изкуството, може да приличат на благородните по цвят и отблясък, но отвътре са мъртви, излишни и непотребни като тиквени кратуни, пълни със сяра, или като книга с богато украсени корици, нo празни листи, или като чучелата по нивите на селяците, които отдалеч може да вземеш за живи хора. Повярвай ми, сине мой любезни, че в своите дългогодишни занимания с Изкуството на мъдреците аз съм се срещал с всякакви метали, от най-различни разновидности и с най-различни примеси, и ако в младостта си, когато бях ученик на мъдрия Рипли, вярвах, че всеки метал може да бъде превърнат в злато с помощта на Тайната на философите, то сега вече аз най-сетне знам, че Тайната на философите е в това, че само от благородния става благороден, и от нищо друго. А понякога може да се случи, дори като знаеш това, да попаднеш на метал, за който да се зачудиш дали от него не може да излезе злато. Зачудиш ли се, не се колебай и не губи време с него, а го изхвърли; защото, ако си достатъчно обучен в Съвършеното Изкуство на пречистването, ще познаеш благородния веднага без сянка на съмнение. Тъй че чуй последната дума на Мъдростта на древните: ако искаш злато, вземи злато и нищо друго и го разтвори в Меркурия на философите; ако пък искаш сребро, вземи сребро и постъпи по същия начин.

Но ти може да се почудиш в ума си и да запиташ: Не създаде ли Господ света и ако е така - а то е така, - не е ли създал Той и неблагородните метали и не може ли следователно и от тях да се пречисти златото на философите? Отговарям ти веднага: Не може. Защото ти забравяш, че нашият свят е грехопаднал и до голяма степен окаяното му състояние се дължи на това объркване на благородните с калая и оловото, и на това, че последните заемат мястото на първите, а жалкият човешки ум не може или не иска да разграничи едните от другите, а казва: Бог създаде всички метали, и всички те са равни пред Него. Но ти имай предвид, че Бог ни най-малко не се интересува какво казва жалкият човешки ум, а е създал едните благородни, а другите - не, и така ще бъде, докато свят светува, а ако човешкият ум не ще да разбере това, толкова по-зле за него.” (“Книга за металите”)

Вкоренени в алхимията и херметизма, през ХVIII в. розенкройцерите се обръщат срещу Просвещението и стават една от основните сили на германското Контрапросвещение. Един от тях, Фон Плуменек (псевдоним на щутгартския адвокат Карл Вахтер), излага накратко в книгата си от 1777 г. причините за това:

“Не виждаме ли ние как същностният елемент на знанието бе изкривен в нашата лъжливо наречена “просветена епоха”? Не виждаме ли как вратата бе отворена за всякакъв вид безчестие под мантията на пречистеното светско знание? Тази убога философия издигна разума до позицията на върховен съдия дори над най-светите доктрини на вярата; тя изобрети един Бог, който безразлично е потънал в бездната на Своето съвършенство.”

Острието на последните думи е насочено срещу Декарт и неговите последователи. Декарт ни най-малко не бил атеист; напротив, второто нещо, което той доказва в своите “Размисли за Първата философия” (1641), е съществуването на Бог (а първото е неговото собствено съществуване - “Мисля, следователно съществувам”; но той не би могъл да построи доказателството в обратния ред, тъй като нещо, което не съществува, не може да доказва каквото и да било). Декарт обаче смятал, че Бог е създал света, след което го е оставил на самия себе си и не се намесва в неговия ход. Това прекъсва същностната за херметизма връзка - “Каквото горе, това и долу” - и розенкройцерите не можели да се съгласят с него. Напротив, те смятали, че Бог участва в хода на света и по трудно разбираем начин го направлява, смятали, че трансцендентното присъства в материалния свят, който не може да бъде обяснен току-тъй само с помощта на картезианската рационална механика, което пък е ключова просвещенска теза.

Повсеместното настъпление на Просвещението, което контрапросвещенците считали за ново варварство - оглавявано този път от остроумни, но безмозъчни французи, - сгъстило песимизма в техните редици (което пък ги направило още по-непривлекателни), както свидетелства едно съчинение на Хризофирон, член на Ордена на златния кръст на розата (или Златния розенкройц). Подемайки мотива за грехопадението на Адам, той пише през 1782:

“След падението на Адам и развалата на света по времето на Ной (когато Бог се принудил да прати потопа - б.м.) елементите потънали още по-дълбоко в мрака и това, което е чисто и райско по природа, се отдръпнало още по-навътре в себе си и още по-далеч от нас в горните царства. Така нашата Земя вече не е чисто, райско място, където всичко се е раждало без труд и с много по-голямо съвършенство, и парата, която излъчва земята, вече не може да бъде сравнявана с плодотворната, оросяваща някогашна пара, а често е отровна и нездрава, понеже всичко се намира под Божието проклятие.

Но над нашата атмосфера - продължава Хризофирон - е светлината на небето, на чистия огън и въздух, и оттам ни се разкриват блаженството и животът.”

Ето в края на краищата в какво вярвали розенкройцерите, както и цялото Контрапросвещение (където, понеже Съдбата може да бъде доста иронична, наследниците на някогашните протестантски реформатори се озовали рамо до рамо с наследниците на някогашните йезуити, авангарда на католическата реакция):

Вяра, а не скептицизъм; Божието откровение, а не разума; християнското учение, а не атеизма или някакъв неопределен деизъм; монархията и установената йерархия, а не демокрацията; традицията и стабилността, а не промяната и прогреса, както това обикновено бива наричано.

Но Бог, който според тези мъже винаги присъства в света, отсъдил друго. Бидейки неведом, Той, изглежда, харесвал повече Волтер.

Една от истинските мистерии, обграждащи розенкройцерската история, е въпросът за авторството на манифестите и “Химическата сватба”, и трите публикувани анонимно. Последното изречение във “Фама Фратернитатис” гласи:

Sub vmbra alarum tuarum Jehova (“Под сянката на твоите криле, Йехова”)

и се смята за закодирано съобщение за автора на текста, което може да бъде разчетено чрез сравнението на първите букви на тези думи с първите букви на неговото име. Познавачите на тази история твърдят, че скритото съобщение е следното:

J(ohann) V(alentin) A(ndreae) S(tipendiarius) T(ubingensis) -

Йохан Валентин Андрее, тюбингенски стипендиант.

Й. В. Андрее (1586-1654) е внук на именития протестантски теолог Якоб Андрее, известно време ректор на Тюбингенския университет. След смъртта на бащата на Андрее семейството, в лицето сега на майка му Мария Мозер и шестте й деца, се преместило от Херенберг в Тюбинген, където Йохан започнал да учи математика и латинска литература и история. Освен това не чак толкова необикновено за времето си образование той знаел перфектно гръцки и доста добре английски, френски, испански и иврит, имал и добри познания по естествена и гражданска история. Станал бакалавър през 1603 и магистър през 1605, след което започнал да учи теология. През 1607 обаче прекъснал, навярно поради венерическа болест - която, оказва се, не щади и богословите, - и обикалял из Европа до 1612. При пътешествията си посетил Швейцария, Франция и Италия, обиколил и Германия. (Това изпълва с известна завист Де Куинси, който (през 1824) пише по този повод: “Тогава пътуването не било толкова скъпо за учените, колкото е сега. Много учени пътували по същия начин, по който сега пътуват германските занаятчии - упражнявайки професионалното си знание на всеки етап от своето пътуване, при което печелели респектабилен доход.” Да бе жив сега любезният Де Куинси да види как в нашите просветени времена тълпи учени, тези автори-на-проекти-и-епохални-доклади, обикалят насам-натам из Европа и Америка, проектирайки едно-друго и получавайки стипендии, помощи, подкрепи от образователните институции, от чието благо сърце капе мед и може би масло - дали не би свалил той шапка да я размаха към щедрите небеса? Все пак по някаква причина на човек му се струва, че не би свалил.)

И така, след като се върнал в Тюбинген, Йохан Андрее завършил теология през 1614 г., когато се и оженил. През 1639 станал придворен свещеник на херцога на Вюртемберг, както и съветник във висшата църковна администрация в Щутгарт. В старостта си се превърнал в меланхолик и мизантроп, дворцовият живот го отвращавал със своята порочност и след неколкократните му настоявания вюртембергският херцог Еберхард се принудил да го пенсионира през 1650 г. След продължителна и мъчителна болест Андрее умрял през 1654 в Щутгарт.

Интересното за нас е, че той цял живот отричал авторството на розенкройцерските манифести “Фама” и “Конфесио”, макар да признавал авторството на “Химическата сватба”. И действително днес споровете се водят за това дали той е написал и трите, или само последното произведение, авторството му над което обикновено се приема за нещо установено. Дори Де Куинси споделя абсурдната теза, че тази книга, с дълбоката й алхимическа символика, е написана от 16-годишния Андрее, през 1602. Тая теза се основава на автобиографията на Андрее, чийто ръкопис (на латински) той завещал на своя покровител херцог Аугуст фон Брауншвайг-Люнебург; ръкописът бил публикуван чак през 1799, след като Андрее бил преоткрит от силно благосклонния към него Хердер. Обаче нищо в литературното наследство на Андрее не ни насочва към такъв тип писане, който е характерен за “Химическата сватба”. Повечето негови произведения са написани между 1614-20 г. и обхващат: една “Summa Doctrinae Christianae” (“Обобщение на християнското учение”); комедията “Turbo”, критикуваща тези, които са твърде потънали в своите науки и не проявяват гражданска активност; утопията “Християнополис”, изобразяваща една идеална, организирана върху основите на християнството държава, и др. През 1602, когато според установената версия Андрее трябва да е написал “Химическата сватба”, той написал и повлияните от английски образци комедии “Естер” и “Хиацинта”. Подобна широта на таланта, тъй да се каже, както и на интересите, към която ни насочва последното съвпадение във времето, изглежда повече от невероятна - все пак човек не може да бъде двама души едновременно (а в редките случаи, в които е, това едва ли остава неизвестно).

Обаче действително има един детайл в “Сватбата”, който сочи към Андрее - когато тръгва към кралския дворец, Кристиян Розенкройц закичва на шапката си 4 рози, а кръст с 4 рози е фамилният герб на Андрее. Хората, които твърдят, че и двата манифеста са написани от него, и че изобщо той е измислил цялата история с Ордена на кръста на розата, изтъкват като довод именно тази прилика, и доводът действително не е слаб.

Една от малкото що-годе достоверни алтернативни версии е посочена от (един друг) Хайдегер в неговата “История на живота на Фабриций” (1698), където той твърди, че “Фама Фратернитатис” е написана от известния математик (един друг) Юнг от Хамбург, който също така основал Ордена на розенкройцерите. Това твърдение обаче се основава единствено на думите на Алберт Фабриций, който при това предава думите на секретаря на хайделбергския двор при един техен разговор. Няма нищо черно на бяло. Което иде да покаже едно от тези три неща: или че истината далеч не винаги излиза наяве; или че тя излиза, но в своята мнителност ние не й вярваме; или Бог знае какво. По-скоро последното.

Макар през ХVIII в. Златният розенкройц да се оказал в конфликт с последователите на Декарт, в действителност розенкройцерската връзка е една от най-интригуващите страни на неговата биография. През 1619 младият, 23-годишен тогава, Рене Декарт изкарал вече една година във военната академия в Бреда, отишъл в Германия, за да се присъедини към армията на водача на Католическата лига, баварския херцог Максимилиян. През лятото на с.г. Декарт пристигнал във Франкфурт, за да присъства на коронацията на новия германски император Фердинанд II - събитие, което продължило 50 дни. Малко преди коронацията Франкфурт бил сполетян от рядко срещано двойно нещастие - пожар и наводнение, - и когато пристигнал в града, Декарт се включил в мащабното разчистване на останките от това бедствие. В книгата си за Декарт, специално посветена на неговата розенкройцерска връзка, О. Мишле дьо Кот-Таран (Michelet de Caut-Tarrane, 1935) разказва за един интересен детайл от този период:

“Бедствието във Франкфурт било една от причините новият германски император да избере тъкмо този град за място на своята коронация - това трябвало да бъде символичен жест, подчертаващ смелостта пред лицето на Съдбата и представляващ в известен смисъл предизвикателство към нея. Изкушеният фаталист би казал, че подобни жестове не винаги остават безнаказани и би видял в последвалото управление на новия император мрачно доказателство за това (има се предвид Трийсетгодишната война в Германия, която започнала именно при управлението на Фердинанд II - б.м.), но младият Декарт реагирал възторжено на това решение и се включил с готовност в разчистването на останките от сполетелите града нещастия, целящо да го приведе в необходимия за такова тържествено събитие вид. При това той намерил в тинята “очарователен малък медальон” (който първо взел за древна монета), изобразяващ двуликия Янус, с разперени криле, на които имало някакъв нечетивен вече надпис, а отстрани на изображението в кръг се разгръщал надписът “Una est Fortuna” (“Една е съдбата” - б.м.). Свързвайки това изображение със случилото се във Франкфурт, младият Декарт, впечатлен, отбелязва в дневника си от този период “колко удивителни съвпадения съдържа Истината, защото градът бе сполетян от две нещастия, пожар и наводнение - толкова различни едно от друго, - но от една Съдба: лоша. Дали винаги С.[ъдбата?] се разгръща по този начин, подобно на двуликия Янус, и какво може да ни подскаже това за науките?”, пита се той - един въпрос, който остава без отговор в “малката тетрадка” (както често се нарича дневникът на Декарт от Германия - б.м.). По-късно той решил да върне този медальон на законния му притежател и се поинтересувал чия е къщата, в чиито разрушени основи го намерил, и след немалко усилия успял да открие собствениците й. Но когато ги видял, изведнъж променил решението си и изтъкнал друга причина за желанието си да се срещне с тях. В записките си Декарт не посочва какво във вида им го е накарало да промени решението си и все пак да задържи медальона (за което после изпитвал понякога угризения), но можем да предположим, намирайки се изцяло в сферата на гаданията, че уравновесеният практичен вид на германския бюргер трудно се съчетавал в съзнанието на младия френски офицер с двусмисленото очарование на намерения от него загадъчен медальон.” (“Декарт и розенкройцерите”)

Есента и зимата на 1619 Декарт прекарал в едно предградие на Улм (а именно Нойбург), където се запознал с много авторитетния по това време математик Йохан Фаулхабер, за когото упорито се говорело, че е член на тайнственото братство на розенкройцерите. И действително Фаулхабер посветил своя труд “Тайните на аритметиката” (“Mysterium Arithmeticum”, 1615) на “най-прославените и просветлени братя Р.К.”. Затова мнозина смятат, че Фаулхабер е въвел Декарт в братството. Възможно е, разбира се, близостта им да се е дължала единствено на общите им математически интереси. Но в дневника на Декарт от това време (известен като “Olympica” или “малката тетрадка”) намираме следното откровение:

“Подобно на актьора, който си слага маска, за да не видят руменината на бузите му, аз, излизайки на сцената на света, където досега бях само зрител, се появявам замаскиран.”

Маската е един псевдоним, а в намеренията на Декарт “излизането на сцената на света” е трябвало да стане с математически трактат. Следвайки установената по онова време практика на подробни, изчерпателни заглавия, заместващи днешните рецензии, Декарт е озаглавил трактата си така:

“Математическо съкровище на Полибий Космополит, в което се показват истинските средства за разрешаването на всички трудности на тази наука и се доказва, че човешкият ум не може да стигне по-далеч в решаването на нейните задачи. Целта му е да събуди скромността на едни и да смири дързостта на други, обещаващи нови чудеса във всички науки, а също и да смекчи угнетението и труда на загубилите се в Гордиевите възли на математиката и напразно разхищаващите силите на своя ум. Съчинението се предлага на учените от целия свят и особено на знаменитите братя от Кръста на розата в Германия.”

Доколкото е известно обаче, работата свършила само със съставянето на заглавието на този трактат (не че това е малко работа). Когато Декарт се върнал в Париж през 1623, там тъкмо се бил разпространил слухът, че розенкройцерското братство е изпратило 6-ма емисари във Франция и Декарт бил сметнат за един от тях. Това обаче не обгърнало неговата личност с тайнствените пари на мистерията, а го превърнало в обект на всеобщ присмех. Розенкройцерите послужили като добър повод за разгръщането на френското остроумие, по улиците на града били разлепени карикатурни афиши, приветстващи розенкройцерите с “добре дошли” в Париж, а на Понтньоф се пеели комически песни за “невидимите” (както те били наричани). Декарт, с онова чувствително самолюбие на ниските мъже, се оказал в твърде деликатна за него ситуация и започнал да се появява навсякъде в обществото, за да покаже, че не е “невидим”, а по-късно напуснал града. През 1627 той отишъл в Холандия, където действително в някакъв смисъл живял като невидим, понеже за 22-годишния си престой там сменил 13 града и 18 адреса. Има и други черти на неговия житейски стил, които съответстват на розенкройцерския идеал: той живял усамотено (но не съвсем - имал дъщеря от една прислужница), лекувал болни безплатно, търсел средства за удължаване на човешкия живот (съня до обед, според него) и споделял вярата на ранните розенкройцери в науката и нейната способност да подобри радикално положението на хората. Когато през 1649 напуснал Холандия на път за Швеция, където бил поканен от кралица Кристина, той оставил един сандък с книжата си на своя приятел, лекаря - розенкройцер Корнелиус ван Хогеланд, който управлявал деловите му работи в Холандия. Съдържанието на този сандък така и остава неизвестно, макар че от време на време се появяват хора, които твърдят, че им бил даден достъп до част от тези книжа. Така например Лайбниц след посещението си в Холандия (в търсене именно на книжата на Декарт) публикувал част от дневника на младия Декарт от Германия под заглавието “Частни мисли”, а първият биограф на Декарт - Беле (Baillet, “La vie de Monsieur Des-Cartes”, 1691) - също имал достъп до неговата “Olympica” и обширно я цитира на някои места в книгата си. Дори през ХХ в. О. Мишле дьо Кот-Таран и Гуйе (Gouhier, 1958) в книгите си за Декарт твърдят, че им бил предоставен достъп до неиздадените книжа на философа.

За пръв път розенкройцерската връзка на Декарт се споменава още през 1624 в съчинението на холандеца д-р Николас Васенаар “Historish Verhal”. Този Васенаар е баща на Якоб Васенаар, холандски розенкройцер и приятел на Декарт. За такава връзка свидетелства и Пиер Даниел Хюе в мемоарите си, публикувани през 1692, но там се застъпват и доста екстравагантни тези, като например тази, че Декарт не е умрял през 1650, а подправил погребението си и отишъл в Сев. Швеция, където до края на живота си се занимавал с окултните науки. Това, разбира се, станало със съучастието на неговата благодетелка, шведската кралица Кристина, която - казват застъпниците на тази конспирация - продължила да си кореспондира с Декарт, и действително са открити две такива писма от 1652 и 1656, най-вероятно добра (и много скъпа) изработка на изобретателен антиквар.

Тъй или иначе, и историята с розенкройцерската връзка на Декарт си остава неизяснена, като тази с Андрее и авторството на манифестите. Понеже все пак ще трябва да се съгласим, че никой не знае какво по-точно съдържат колекциите на колекционерите. Може би всъщност никое от тези фолиа от зората на книгоиздаването не е напълно изчезнало или загубено, както се смята; може би - а това е даже сигурно - има книги, за чието съществуване ние дори не подозираме, но те стоят в нечия колекция; може би Декарт всъщност е написал онова “Математическо съкровище на Полибий Космополит”, както е написал и един трактат по фехтовка, днес напълно изгубен; може би някой продължава да разполага с книжата на Декарт, оставени на д-р Корнелиус ван Хогеланд през 1649; може би колекционерите биха могли да разкажат една малко по-различна интелектуална история на Европа. Те обаче няма да го направят. Най-сетне и те не я знаят, понеже всеки от тях разполага с една малка частица от нея.

Докато бил в Германия, младият Декарт преживял нещо, което имало - макар и често подценявано от потомците - огромно значение за неговия житейски път и което самият той смята за най-важното събитие в своя живот. Става дума за един сън, осенил, може да се каже, Декарт в нощта на 10 срещу 11 ноември 1619 г. Ето как сам той описва “прелюдията” към това събитие близо 20 години по-късно, в част II на “Дискурс за метода” (1637):

“Докато се връщах от коронацията на императора, за да се присъединя към армията, настъпването на зимата ме задържа в една квартира, където, тъй като не намерих никакво общество, което да отвлича вниманието ми, а същевременно за щастие нямах нито грижи, нито страсти, които да ме безпокоят, аз останах цял ден сам в една затоплена с печка стая...”

Всъщност сънят на Декарт се състои от 3 съня, последвали един след друг. В първия той сънувал, че върви по някаква улица и имал неясното усещане, че хората, които среща по нея, са фантоми. При това Декарт вървял по улицата, криволичейки наляво-надясно като пиян, което го накарало да се засрами и да се опита да върви в права линия.

“Но тогава той почувствал един стремителен вятър - пише Беле, неговият първи биограф, основавайки се на германския му дневник, - който, поемайки го като във водовъртеж, го накарал да се завърти 3-4 пъти на левия си крак.”

За щастие Декарт видял един отворен колеж край пътя си и влязъл вътре, за да намери там убежище от вятъра и “лек за лошото си състояние”, по думите на Беле. После той преминал през сградата, отишъл във вътрешния двор и се запътил към намиращата се там църква, за да се помоли.

“Но забелязвайки - продължава Беле, - че се е разминал с един човек, когото познава, без да го поздрави, той поискал да се върне и да му изкаже почитанията си, но бил силно блъснат назад от вятъра, който духал към църквата.”

Ето този вятър изглежда е характерен юнгиански архетип. Най-неочаквано вятърът, който пречи на човека да се върне назад, се появява и в розенкройцерския “Златен трактат” (1625):

“При тази мисъл се уплаших и много ми се прииска да се върна обратно, но подобно нещо не бе вече в моя власт, защото зад мен задуха страховито толкова силен вятър, че по-скоро можех да направя десет крачки напред, отколкото една назад.”

Същият образ се среща и в “Химическата сватба” (1616). Без съмнение Беле не би пропуснал да спомене тези съвпадения, но изглежда не ги е бил забелязал и продължава нататък със съня на Декарт:

“В същото време той видял в средата на двора друг човек, който го повикал по име по любезен и задължаващ начин... Той му казал, че ако пожелае да отиде при господин N, той (г. N - б.м.) има нещо да му даде. Господин Декарт си представил, че този дар е пъпеш, който бил донесен от чужда страна.”

По-късно Декарт интерпретира този пъпеш като означаващ “чаровете на самотата”. В този момент, впрочем, той се събудил. Бидейки силно впечатлен от този сън, той прекарал следващите 2 часа в размисли “за доброто и злото в живота”, след което отново заспал и този път му се присънило, че чува силен гръм на гръмотевица, уплашил се и веднага се събудил, при което видял, както му се сторило, в стаята му да се носят хиляди искри, подобно на тези, които летят от жаравата. Опитвайки се да си обясни разумно това тъй ясно видение, по-късно в “Диоптрика” (1637) Декарт пише, че понеже оптическият нерв се захваща за ретината със своите влакна в много точки, при внезапно дразнение той предава този импулс на влакната си, при което възниква представата за искра, точка светлина, на всяко място, където влакната се захващат за ретината - сега вече Декарт е можел да се успокои, че видяното от него не е пробив на някаква друга и непонятна реалност в нашата, а физиологически обусловена илюзия.

Мишле дьо Кот-Таран обаче твърди, че това далеч не е целият втори сън на Декарт. Той подкрепя твърдението си с пояснението, че описанието на втория сън започва в долната половина на една страница от дневника на Декарт, последните думи на която са “чух гръм на гръмотевица”, и завършва буквално на първия ред на друга страница с думите “и от уплаха се събудих”. Между тези двете обаче (едната е лява, а другата дясна) имало друг лист, твърди Дьо Кот-Таран, откъснат, заедно с още няколко от други места в тетрадката, било от ръката на самия Декарт, било от разрушителната сила на времето. Според версията на Дьо Кот-Таран, Беле не е описал целия втори сън на Декарт, защото му е бил предоставен достъп до дневника (“Olympica”), но не и до откъснатите страници от него, размесени с други книжа, а може би и той не е забелязал липсата на един лист в описанието на Декарт на собствения му сън. Според Дьо Кот-Таран сънят е значително по-дълъг:

“На липсата на този лист ме насочи интерпретацията на Декарт, изложена след описанието на съня, в която той споменава за Духа на Истината, който снизходил и го обладал при прогърмяването на гръмотевицата. Формулировката на самия Декарт обаче е доста неясна и двусмислена, и тъй като страниците в тетрадката не са номерирани (тяхната поредност е потвърдена единствено от последователността на датите на дневниковите записи), аз щях да си остана само с подозрението, че някаква съществена част от съня липсва, ако сред предоставените ми книжа не попаднах на един хвърчащ лист, с формата на малката тетрадка, на който пред учудения ми поглед се разгръщаше разказ, в който този Дух на Истината играеше, поне в началото, важна роля. Когато поставих листа между двете страници, на които тече краткото описание на втория сън на младия Декарт, аз установих (с онова божествено чувство на ликуване, което откривателите познават по-добре и далеч по-заслужено от мен), че той се вписва идеално между тях и че това е следователно загубена част от втория сън на Декарт. В действителност след като чул гърма, Декарт сънувал как над него се спуска голям саламандър, за който той насън знаел, че е Духът на Истината. Саламандърът се спрял точно над главата му, след което изведнъж изчезнал, при което обаче Декарт заключил, че по някакъв начин той се е слял с тялото му, въпреки огромния си, както му се сторило, размер. Впечатлението на Декарт било потвърдено и от това, че той забелязал как тялото му започнало да свети. Всичко това се развивало в дълбока нощ, насред някакво поле, на което младият философ бил застанал. Продължило да гърми и да просвятва (но без да вали), при което всеки път Декарт виждал в далечината различни неща. Първо той видял някакви древни мъже, увлечени във вихрените празненства на Сатурналиите. После видял себе си и една млада дама, която не познавал, докато се разхождали из увиснала високо във въздуха градина, която аз се изкушавам да свържа с висящите градини на Семирамида. След това видял голям морски фар, който познал, понеже бил виждал изображения на Александрийския фар. После се видял, с изцапана с кръв престилка, да слага вендузи на някакъв завързан и отвратително изглеждащ човек. При следващото просвятване той видял носещи се във въздуха листа, между и над които в лунната светлина летели някакви птици, за които обаче в съня си той знаел, че са числа. След това като в бързо сменящите се картини на калейдоскоп видял някакъв мъж, в чиито разтворени длани се мятала странна, елипсовидна и почти прозрачна рибка, после се видял легнал сред някакви високи треви да отправя гореща молитва към Бог, събрал ръце на гърдите си и стиснал в дланите си медальона с изображението на двуликия Янус, след това най-изненадващо се видял застанал на една платформа на Вавилонската кула, но облечен с фрак и с елегантно бастунче в ръка, а накрая видял едно бебе, отнасяно от водите на голяма река покрай някакъв мост и пред учудения поглед на двама мъже. Същевременно той разбрал, че самият той е това бебе, “и от уплаха се събудил”, както гласят първите думи на следващата страница. Той разпознал себе си в отнасяното от водите бебе благодарение на това, че тялото му блестяло, както сънуващият Декарт знаел, че блести неговото собствено тяло след обладаването му от саламандъра, т.е. Духа на Истината. Сега именно той се събудил, уплашен, и видял в стаята му да се носят стотици огнени искри.” (“Декарт и розенкройцерите”)

Макар после да си обяснил рационално това видение, в онази нощ на 1619 Декарт бил съвсем объркан, и така заспал отново, за да сънува трети и наистина енигматичен, “майсторски” - би казал човек, ако това бе въпрос на направа - сън. Беле разказва:

“В третия си сън той намерил книга на бюрото си, без да знае кой я е оставил там. Той я отворил и като видял, че тя е Речник, бил много доволен, надявайки се, че той ще му бъде от полза. В същия момент видял отдолу друга книга, също без да знае откъде се е взела тя. Това била колекция от стихотворения на различни автори, озаглавена “Corpus omnium veterum poetarum Latinorum”. Той бил любопитен и поискал да прочете нещо; и отваряйки книгата, попаднал на стиха “Quod vitae sectabor iter?” (“Какъв път да поема в живота?”, стихотворение на Авзоний - б.м.) В този момент той видял пред себе си непознат мъж, който му казал за едно стихотворение, започващо с думите “Est et non” (“Да и не”) и му го препоръчал, като го похвалил, че е великолепно. Декарт му казал, че знае кое е то, и че то е сред “Идилиите” на Авзоний, които могат да бъдат намерени в обемистата “Антология на латинските поети” на неговото бюро. Той поискал да го покаже на мъжа и започнал да прелиства книгата, чието съдържание и подредба, както се похвалил, знаел много добре. Докато той търсел стихотворението, мъжът го попитал откъде е взел книгата и г. Декарт отговорил, че не знае как му е попаднала тя, но че само преди момент е държал в ръка друга книга (Речника), която просто изчезнала, без той да знае кой я е донесъл или кой отново я е взел. Още преди да е довършил изречението си, той видял, че книгата се е появила на другия край на бюрото. Но този Речник не бил толкова пълен, колкото първия.”

През този странен период от младостта си Декарт неведнъж имал и наяве впечатлението, че разни неща неочаквано се появяват и изчезват, поне доколкото може да се вярва на Мишле дьо Кот-Таран. Той твърди, че в “малката тетрадка” Декарт е описал няколко такива случая:

“През зимата на същата година - пише Дьо Кот-Таран - той бил крайно озадачен от следната случка: Излизайки веднъж на съвършено пустата, побеляла от натрупалия сняг улица, той най-неочаквано видял до краката си едно малко кученце, черен пудел, но със съвсем гола опашка. През ума на младия Декарт мигом преминала мисълта, че с голата си тънка опашка и прилепналата към лапите му мокра козина това кученце приличало малко на дявола - мисъл, която го накарала да се засмее, като си представил как дяволът се е превъплътил в малък бездомен пудел. Тъй като изпитал съжаление към кученцето, той го прибрал в квартирата си и излязъл. Когато се върнал, била започнала буря, от чийто вятър прозорорецът в стаята му треперел. Декарт нахранил кученцето и си легнал. На следващия ден, събуждайки се, той чул в просъница, че стъклото на прозореца продължава да трепери и изпитал известна досада при мисълта, че го очаква още един много студен ден от суровата германска зима, но когато отворил очи, с изненада установил, че, напротив, е настъпил един от онези ясни и тихи зимни дни, със слънце и без никакъв вятър. Въпреки това прозорецът му треперел и продължил да го прави без прекъсване през следващите две седмици. Освен това Декарт започнал да изпитва непривични за него смущения на съня: когато затворел очи, той веднага бил спохождан от неприятното усещане, че пропада с бясна скорост в безкраен черен тунел, огрян от някакви жълти светлини. Това усещане било толкова неприятно, че той се сепвал уплашен и скоро започнал да изпитва известна боязън от съня и заспивал едва когато бил вече напълно повален от умората. При това късно нощем започнало да му се привижда, че крилата на гардероба му са танцуващи офицери, играещи впрочем един непознат за него танц. През цялото това време пуделът стоял в стаята му, без да му създава никакви затруднения, обикновено свит край печката. Въпреки това той започнал да подозира, че както постоянното и изнервящо го трептене на прозореца, така и внезапно сполетялата го беда на безсъницата и виденията с танцуващите офицери са по някакъв начин свързани с кученцето, и вече сериозно се замислил върху впечатлението, което го споходило в първия момент, в който го видял. Това го накарало, въпреки моралните му колебания, съпровождани от насмешливите възражения на неговия разум, да остави кученцето отново на улицата. Тъй като взел това решение тъкмо в навечерието на коледните празници, той трябвало да изчака те да отминат, преди да пристъпи към осъществяването му, за чиито странни детайли научаваме от дневниковия му запис от 28 декември 1619 г. А именно: когато Декарт отворил вратата на къщата, пуделът кротко минал край него, излязъл на снега навън и, по думите на Декарт, мигновено изчезнал. Декарт отхвърля каквато и да е възможност това да е резултат на сетивна илюзия, тъй като през цялото време не бил свалил очи от кученцето, а освен това улицата била празна и побеляла от снега, тъй че един черен пудел върху белия сняг би представлявал твърде отчетлива гледка и той не би могъл да не го забележи, още повече, че внимателно се огледал и в двете посоки и дори направил няколко крачки по улицата, за да се увери, че кученцето не е убегнало от погледа му, а просто е изчезнало. Това кара младия философ да отбележи в дневника си, че “ние трябва да подлагаме всичко на съмнение, и когато направим това, бързо забелязваме колко очевидно и близко до ума е онова, което поради предразсъдъците си смятаме за невъзможно: защото не е ли очевидно, че архидемонът, от когото би трябвало да очакваме архиковарство, би приел именно формата на беззащитно същество, което да събуди нашата симпатия и съчувствие, тъй като не чрез страха, а именно чрез тези благородни чувства той би могъл да ни измами и много по-сигурно да ни постави под своята мрачна власт; може би дребният демон би се превъплътил в тилилейско страшилище, но дяволът е бездомен пудел, дете или беззащитната жена, която някой германски селянин налага на улицата.” Последвалият опит би могъл само да затвърди това предположение на Декарт - продължава Дьо Кот-Таран, - тъй като за щастие смущенията на съня му скоро престанали, както и виденията му и треперенето на прозореца.”

Връщайки се към съня на Декарт, би трябвало да отбележим, че повторното появяване на изчезналия Речник не било единствената изненада за него. Въпреки че, както смятал, познавал прекрасно съдържанието на Антологията, той, след като стигнал до секцията с Авзоний, с почуда установил, че не може да намери в нея стихотворението, започващо с “Est et non”:

“...и като не можел да намери това стихотворение, той казал на мъжа, че знае едно дори още по-хубаво стихотворение от същия поет, което започва с “Quod vitae sectabor iter?”. Човекът го помолил да му го покаже и Декарт започнал да го търси, при което попаднал на няколко малки портретчета - медни гравюри, - което го накарало да каже, че книгата е много красива, но че това не е изданието, което той познава.” (Беле, “Животът на господин Декарт”)

Какво прави сега посредственият фабулист? Какъв път поема той, ако не в живота, то в сюжета? - Той кара Декарт да не може да намери и това стихотворение, довежда линията докрай и, ах, колко чудно е всичко в света! Не така се развива сънят на Декарт:

“В този момент книгите и мъжът изчезнали... но при това той не се събудил (курсивът е мой). Чудейки се дали току-що видяното е сън или видение, той не само решил, спейки, че това е било сън, но дори и го разтълкувал, преди да се събуди. Той решил например, че Речникът означава съвкупността на всички науки.”

Този сюжет е сюжет на самото Провидение - както решил и Декарт на следващия ден, докато се чудел какво, за Бога, може да значат медните гравюри от съня. Размислите му били прекъснати от изненадващото посещение на един непознат нему италиански художник, дошъл да го търси. Това е пръстът на Провидението, решил Декарт: непознат италиански художник търси младши френски офицер в малък баварски град посред студената германска есен, и то точно в деня след този загадъчен сън, с кой знае защо присъстващите в него “малки портретчета - медни гравюри”. Мишле дьо Кот-Таран твърди, че този художник бил днес почти напълно неизвестният Маурицио Брунелески - италиански късноренесансов художник, типичен и неотличим с нищо представител на характерния за това време италиански живописен стил, по-точно на течението, известно като неороманизъм.

“Маурицио възнамерявал да нарисува картина - пише Дьо Кот-Таран, - един от чиито компоненти била група мъже, обграждащи в полукръг и протегнали ръце към “Mysterium magnum”: голям бокал, в който се съдържала наричаната по този начин универсална животворна течност, излъчваща светлина, която пада под различен ъгъл върху техните лица и тоги. Когато той описал на един свой приятел как си представя мъжете в тази група, последният, бидейки офицер от армията, го насочил към Декарт, който според него съответствал на това описание. Декарт се съгласил да позира за картината, след което двамата отишли до Улм и след обиколка на пазара и занаятчийските улици купили подобен бокал, посребрен и на висока цена, която Маурицио дал с готовност благодарение на щедро отпуснатата му предварителна сума от поръчителя на картината (чието име Декарт не разбрал, или поне не го споменава в дневника си). Декарт позирал с протегната към този бокал ръка през следващите няколко дни, докато Брунелески скицирал детайла, след което той изненадващо престанал да идва - въпреки че скицата не била довършена, - а Декарт не проявил по-нататъшен интерес и не го потърсил. Тази картина изглежда никога не била нарисувана или е изгубена, тъй като подобен мотив отсъства сред запазените днес произведения на Брунелески. Самият италиански представител на неороманизма навярно скоро е напуснал Германия, тъй като има сведения за него, че през зимата на 1620 г. е бил във Венеция, където в пияно състояние откраднал една гондола, след което за малко не се удавил, но за негово щастие преследвачите му го застигнали достатъчно бързо, за да се отзоват на виковете му за помощ.” (“Декарт и розенкройцерите”)

В “Olympica”, дневника си от своя забулен в мистериозна неяснота германски период, Декарт говори за някакъв дух или гений, който го бил обзел и събудил в него един Ентусиазъм (Декарт го изписва с главна буква), който той чувствал още от известно време преди съня си. Оплитайки в едно този дух/гений, Ентусиазма и Провидението, Декарт завършва записките си за своя знаменит сън с думите:

“Геният (подчертано от Декарт), който беше събудил моя Ентусиазъм, беше предизвикал сънищата, още преди да си легна. Човешкият ум няма роля в тях.”

Но кой е този гений, или дух? Малко по-горе, разсъждавайки за втория си сън, Декарт отново го споменава: “Гърмът, който чух, е обозначавал снизхождането на Духа на Истината, който ме обладава.”

На друго място Декарт отбелязва кога точно бил обладан за първи път от този дух/гений. Според Мишле дьо Кот-Таран това станало вечерта на 2 октомври 1619 г., докато той се прибирал у дома си:

“Пътем Декарт минал покрай голям огън, който се извивал над една купчина боклуци според тогавашните хигиенични практики на германските градски власти. (Б.м. - Към това изречение има бележка под линия, която гласи: “Запалването на боклуците съвсем не било общоразпространена европейска практика по това време. Във Франция например, и в частност в Париж, отпадъците се събирали на няколко извънградски сметища, които с разрастването на града се оказали насред неговите по-бедни квартали, и били оставяни да гният там. Що се отнася до Англия - продължава този френски автор, - там не се правело дори това и улиците на Лондон били потънали в боклуци, чиято специфична миризма гостът на града усещал още отдалеч, като гражданите оставяли грижата за отпадъците на благосклонните сили на природата, надявайки се, че дъждът и вятърът ще ги измият или отнесат някъде по-далеч.”) Край огъня се била събрала шумна група играещи деца, и тъй като децата са понякога жестоки в игрите си, докато Декарт минавал край тях, парцалената кукла на едно от тях била хвърлена в огъня. Подтикнат от мигновен импулс и без да се замисли, френският лейтенант с няколко скока се озовал пред огъня, пристъпил в него и извадил оттам куклата, която дал обратно на момченцето (чието име било Йоханес Фаулус). В следващия момент той си дал сметка колко поразителен е всъщност фактът, че въпреки буйния огън, в чиито високи пламъци парцалената кукла би могла да изгори мигновено, тя, напротив, била практически непокътната, само леко опърлена по краищата, а и той, макар че бръкнал в кладата с голи ръце, останал напълно незасегнат от огъня, като изключим няколкото искри от жаравата, полепнали по дългото му палто, които по капризните и загадъчни пътища на асоцииращото въображение му напомнили на свещите върху коледна елха. В този момент младият Декарт бил обзет от огромно радостно учудване, сякаш несъответстващо по мащаба си на породилия го повод, примесено с известна носталгия по дома, и когато погледнал огъня, той му заприличал на големи разперени криле от светлина в хладната франкфуртска нощ, подобно на птицата Феникс, която се самоизгаря, за да възкръсне, или може би на саламандър, огнен дух, който най-изненадващо се възправя от сметта на града. Така Декарт бил обзет от този ентусиазъм, за който често споменава в малката тетрадка и който се оказал изненадващо траен. По-късно той споделил това свое преживяване с Фаулхабер, който му изтъкнал, че случилото се е станало точно в деня, в който планетата Сатурн упражнява най-силно влиянието си, или казано на езика на астрологията, достига екзалтация - 2 октомври, когато тя е на 22° в знака Везни. Според традиционната астрологическа интерпретация Сатурн е планетата на знанието, покровителка на учените; и тъй като след онази случка обзетият от ентусиазъм Декарт често бил изненадван от собствените си мисли, сякаш те му били нашепвани от някакъв чужд нему глас, той убедено заключил, че е щастливо обладан от един гений на знанието, наричан от него Дух на Истината или Сатурнов дух - по асоциация с астрологическите качества на планетата Сатурн. По тази причина той често го обозначава със съкращението S. M. - най-вероятно значещо Saturnis Morale, Сатурнов Дух.” (“Декарт и розенкройцерите”)

Сънят от 10 ноември 1619 оставил огромна, незаличима следа в съзнанието на Декарт, който превръща съня в епистемологически проблем. Как можем да знаем нещо, след като никога не можем да докажем, че сме будни или спим? Той, разбира се, намира решение на този твърде педантичен въпрос, но така или иначе има огромна разлика между Декарт и по-късната просвещенска рационална механика, между Декартовия и модерния рационализъм - разлика в дълбоките течения на мисълта и светогледа, картината на света. Декарт има живо съзнание за мистериозността на света, и макар че това съзнание е внимателно и изкъсо контролирано и често потискано, за да не го въведе в заблуда, то е там (но човек трудно може да го види, ако не знае за неговата “германска” младост). Оттам идва и огромната тежест в неговата философия на мисълта (а не на търкалящите се надолу по силата на гравитацията камъни, да речем), и този акцент върху воъбражението:

“Аз притежавам също силата на въображението; защото дори нищо от това, което си представям, да не е вярно, въпреки това тази сила на въображението е постоянно в действие и тя е част от моята мисъл. (“Размисли за Първата философия”)

Декарт познавал добре тези игри на въображението и съня, както личи например от онова широко известно място в “Размисли за Първата философия”, където той описва как най-живо и ясно си представя, че седи в едно кресло срещу камината, докато в същото време в действителност бил дълбоко заспал в леглото си. Дьо Кот-Таран обаче, основавайки се на неиздадените му книжа, твърди, че по време на престоя си в Нойбург през есента на 1619 г. Декарт имал подобно преживяване, видение, след чието прекратяване се видял действително седнал срещу печката в стаята, с протегнати към нея ръце:

“Връщайки се от Франкфурт към Бавария, докато пресичал Франконския лес, Декарт бил поразен от гледката, която му се разкрила за кратко в едно студено утро през замъгленото от дъха на многото хора прозорче на претъпкания файтон, с който пътувал - той видял едно малко момченце, което изхвърляло листа иззад отворената капандура на един замък край пътя (може би замъка Шласенкасел, край който минава пътят от Ноймаркт за Регенсбург; Декарт не уточнява това). Той бил толкова поразен от тази необикновена гледка, толкова дълбоко се отпечатала тя в съзнанието му, че по-късно, вече в Нойбург, бил споходен от видение, което охотно описва в “Olympica”: “Бях готов да се закълна - пише младият философ, все още отдаден на армейска кариера, - че действително влязох в този замък, изкачих се по извитите му каменни стълби без перила и се озовах пред една полуотворена и очевидно много тежка, масивна врата от дебело дърво, и след като я отворих, се озовах в голямо, полупразно помещение, до чийто прозорец, с гръб към мен, седеше 7-8 годишно момченце и изхвърляше навън листа от струпаната край него купчина. Когато влязох, момченцето се обърна към мен и ме загледа, без да каже нищо. Тогава аз го попитах защо прави това, а то отговори: “За да разпространявам в света лъженарицаемото знание и добрия стил, който само изглежда такъв.” Спомням си, че бях впечатлен от зрелостта на неговия отговор, така несъвместим с крехката му възраст, както и от още едно неясно усещане, което, като си мисля сега, е било известно учудване пред богатството на неговия речник. В този момент един лист, духнат от вятъра през отворения прозорец, полетя към мен и падна в краката ми. Аз се наведох да го вдигна; листът беше изписан с думи, които не си дадох труда да прочета, понеже вниманието ми беше привлечено от ето този знак, или по-скоро печат:

(Не е ли удивително, че си го спомням с такива подробности! И все пак е така!)

“Защо правиш това?” - попитах отново момченцето. А то отговори: “Защото името ми е Игнаций.” Тогава изненадващо усетих топлина по тялото си, и особено на дланите, и като погледнах встрани, забелязах на стената очертан образа на двуликия Янус, също като този на моя медальон, но много ярък, сякаш начертан с огън, и като жив. В този момент се събудих и видях, че седя срещу печката, с протегнати към нея ръце и загледан в пламъците, които се виждаха през отворената й вратичка.”

Макар Декарт да употребява думата “събудих се” - продължава Мишле дьо Кот-Таран, - най-вероятно тя не би трябвало да се разбира буквално и в случая става дума за видение, една фигура на въображението, чиито капризни “атаки” често спохождали младия философ. (“Декарт и розенкройцерите”)

Беле, познаващ съчиненията на Декарт прекрасно (в т.ч. и някои от неговите неиздадени, “изгубени” книжа, както той твърди) и имащ грамадното преимущество да е много по-близо до него във времето, човек от същия век, описва Декарт по начин, който би ни изненадал, ако ни свари по-неподготвени. Вземайки повод от неговия сън, от Ентусиазма в младежкия му дневник, от тази своенравна “Антология на латинските поети” с променливо съдържание, той пише:

“Защото г. Декарт не смятал за толкова удивително това, че поетите, дори тези, които само се преструват на такива, са пълни със сентенции по-сериозни, по-смислени и по-добре изразени от тези, които човек намира в съчиненията на философите. Той отдавал това чудо на божествеността на Ентусиазма и на силата на Въображението, което изкарва на бял свят семената на мъдростта (които могат да бъдат намерени в ума на всеки човек като огнени искри в кремъчните камъчета) много по-лесно и дори много по-брилянтно, отколкото Разумът може да направи у философите.”

Все пак Декарт не разчитал на едното въображение, а разработил своя Метод, който изложил в “Дискурс за метода за правилното ръководство на разума” (1637). Гръцката дума “methodos” значи “път”.

Кой път, “Quod vitae sectabor iter?”...

За разлика от ранните розенкройцери, които вярвали в точните науки и чийто представител Декарт чудесно би могъл да бъде, късните розенкройцери от следващия ХVIII в., обединени сега в Ордена на златния кръст на розата, или Златния розенкройц, отхвърляли съвременните постижения на науката. Някои от тях например предпочитали старата геоцентрична система пред коперниканския хелиоцентричен модел, за което е представителен неиздаденият ръкопис на някой си Аркарион от 1802 г., където Коперник не е просто Коперник, а върви с определението “архиглупак”:

“Колко абсурдно е това, че от едното арогантно желание да бъдат взети за умни, дори стойностните хора са привлечени към системата на Кеплер и архиглупака Коперник. Един християнин трябва да се срамува, ако одобрява тази система, която отрича Св. Дух, Петокнижието на Моисей и особено книгата Битие.” (“Aleph”)

Причината за това обръщане на Златния розенкройц срещу науката е, че тя демистифицира алхимията, в която розенкройцерите продължават да бъдат вкоренени. Придобилата изненадваща за тях прагматичност наука - прагматичност, която те смятат за повърхностна - отхвърляла също ключовото за Златния розенкройц понятие “квинтесенция”, впрочем понятие, показващо ясно влиянието на Парацелс. Според розенкройцерите божественият елемент пронизва цялата природа, и това е петият елемент - за разлика от четирите добре известни: вода, огън, въздух и земя, - а именно квинтесенцията, която е универсалният животворен елемент. Тя е необходимо условие за приготвянето на панацеята (универсалното лекарство) и Философския камък, с който се трансмутират металите. Тази квинтесенция според тях се съдържа особено концентрирана в росата (ros), кръвта и телесните секрети, за което говори “Свидетелството на Братството на златния кръст на розата” (“Testamentum”):

“Човекът има всички съкровища на свое разположение и ги носи в тялото си.

Ако е богобоязлив, той може да търси и да приготви Голямата тайна (Mysterium magnum) от собственото си тяло:

Първо, той има тази сила скрита в кръвта му, защото тя съдържа животворния дух и от нея можеш да приготвиш тинктура, която ще постави всички духове под небето на твое разположение... и от която можеш да получиш лекарство, което съживява мъртвите.

Второ, ти можеш, ако живееш скромно и чисто, да приготвиш от урина Камъка на обичните Древни, както и алкахеста.”

Алкахестът, нека напомним, е универсалният разтворител, следователно той е първоматерията, а заради това - и универсалното лекарство. А идеята, че такива чудесни неща могат да се добиват от урина, е била широко разпространена и извън средите на розенкройцерите, както показва например делово озаглавеният трактат на Йоан Исак Холанд (ХVI в.) “Два прости начина за приготвяне на Философски камък от пикоч”, в който става дума за “Камъка Урина”.

Представата, че Философският камък може да се получи чрез дестилирането на роса, изглежда се разпространила малко по-късно, но затова пък се разпространила наистина широко през ХVIII в. Така например през 1780-те год. във Виена съществувало тайно общество с доста помпозното име “Възвишени, мъдри, благородни и превъзходни рицари на Падащата звезда”, които се срещали 2-3 пъти седмично в имението на един граф (недалеч от Виена), винаги през нощта и тайно, за предпочитане през студените и ясни нощи на късната есен, за да събират роса. “Падащата звезда”, за която става дума, е, разбира се, росата, която поетично наричали потта на звездите, но впрочем, когато приписва подобни поетични, метафорични словоупотреби на хората отпреди Просвещението, човек трябва доста да внимава, понеже всъщност нерядко те са вярвали в тях съвсем буквално, а често наистина има метафора, но тя е друга, върви в неочаквана за нас посока. Така или иначе, един от пионерите на идеята за чудотворната сила на росата бил и Корнелий Агрипа, който запознал с нея Игнаций Бърд при посещението си в Лондон през 1510 г. Двамата пристъпили към осъществяването на тази идея през есента на същата година:

“Тази есен се случи доста мразовита - пише Бърд, - поради което трябваше да се обличаме много дебело, докато реализираме начинанието си, а това донякъде затрудняваше нашите движения и допълнително усложняваше и без това нелекия и трудоемък процес по събирането на божествения дар. А това става така: взема се малка стъкленица и в нея се събират капките, след като внимателно биват избутвани с малко ножче от листенцата, които те са оросили. Приятелят ми Агрипа дори носеше седем стъкленици (по-точно носеше ги слугата ми Джон), в които той събираше росата от различните планети. Неговите познания в тази област бяха толкова удивителни, че той умееше да различава росата на Слънцето от тази на Марс, или Юпитер, господар на хората и боговете, или Венера, или която и да е планета. Тъй като аз не можах да скрия огромното си учудване и дори възхищение от това изумително умение, той, струва ми се с донякъде излишна скромност, поясни умението си с думи, които аз ще помня винаги:

- Ти знаеш, стари друже, че тъй наречената роса е всъщност потта, която планетите, увлечени в неспирния си бяг в космическото пространство, отделят при това нескончаемо движение. Не мисли, че в нейното различаване има кой знае какво умение. Не е ли близко до ума, че потта на Слънцето ще бъде малко по-светла от другите? Или че тази на мрачния Сатурн ще има най-силна и отчасти отблъскваща миризма? Или че, когато се колебаеш, най-вероятно е да си имаш работа с потта на Луната, която просто е най-близо до нас? Ще видиш, че с течение на времето и ти ще се научиш да познаваш потта на различните планети.

Действително малко по малко аз отбелязах известен напредък в тази материя, за което получавах щедри похвали от германския джентълмен, макар че, разбира се, бях далеч от неговата тънка проницателност. Що се отнася до слугата ми Джон, с характерното за простолюдието нежелание да научи каквото и да било, освен може би имената на кръчмите, той категорично отказваше да сортира и събираше росата не в стъкленица, а в една голяма кофа, в която набутваше растението или храста и го тръскаше с видимо ожесточение, съпровождайки варварските си действия с неспирни ругатни. В резултат на това полетата, по които събирахме космическата течност, скоро започнаха да изглеждат като опустошени от ураганна буря, с изпочупени растения и търкалящи се тук-там клонки. Мислено благодарих на Бога, че достойният Агрипа беше отклонил моето предложение да събираме росата в малкия розариум в моя двор. Там ние оставихме една кофа, завързана за напречната греда на кладенеца, в която да се събира росата. Въпреки това обикновено не намирахме в нея нищо, и учудването ни пред лицето на този факт най-сетне се разсея, след като се оказа, че Джон, ставайки сутрин, утолявал жаждата си с нея, подтикван от най-обикновен мързел да изтегли вода от водоема. Бях принуден неколкократно да му правя най-строги забележки за това, които, разбира се, не дадоха никакъв резултат, поне дотогава, докато Джон, без да забележи, че през нощта е валяло, беше пил дъждовна вода, от което получи опустошително разстройство. Не щеш ли и аз пострадах в хода на нашето начинание. Тъй като, както вече имах случай да отбележа, утрините се случиха твърде мразовити, аз бях повален на леглото от тежка простуда, която би могла да има и крайно неприятен изход, ако не бях подкрепил организма си с една от моите тинктури, която аз ни най-малко не смятам да държа в тайна и най-добросъвестно привеждам тук:

1/10 пинта червена течност Урод Джон

1/10 пинта глостърширски селянин

1/25 пинта благородния Агрипа

1/20 пинта лондончанин, светлокож и светлокос

1/20 пинта нордически индивид

Всичко това на гранули, смесено с хмел, мащерка и Cucurbita pepo (т.е. тиква; 1 пинта е 0,57 л. - б.м.). Да се поглъща няколко дни в зависимост от знака в съчетание с:

½ пинта уиски

1 пинта горещо бургундско

Тъй като аз бях повален от тази болест в огнения знак на Стрелеца, приемах описаната тинктура сутрин.

Моят слуга Джон също се разболя, макар и от по-лека настинка, която, струва ми се, той излекува не толкова с моите лекарства, колкото с неспирни ругатни по адрес на Бог и Божията майка, които той не преставаше да отправя въпреки силно прегракналия си глас. Тъй като в хода на нашето начинание непоклатим остана единствено германският джентълмен, ние се принудихме да го прекратим, с твърдото намерение да го подновим отново следващата година по същото време.” (“За субстанциите”)

За събирането на роса става дума и в инструкциите за 7-та степен на Златния розенкройц, тази на Свободния адепт. Тук обаче предпочитанието клони към друг сезон:

“Вземи колкото можеш от този материал, който може най-лесно да се намери в каменистите ливади, прозрачен и светещ като смарагд, а също и по песъчливите хълмове... Събирай го в знака на Овена рано сутрин.”

Но какви са тези “каменисти ливади” и нима наистина е най-лесно да се събира роса по “песъчливите хълмове”? Това може би трябва да ни подскаже, че значението е алегорично. На което ни насочва и друго място в текста, описващо “обработката” на росата, при която, оказва се, човек трябва да изкопае огромна дупка в земята:

“След като внимателно запечаташ съда, в който си събрал тази течност, изкопай дупка около 2 фатома дълбока (1 фатом = 1,82 м. - б.м.)... След като заровиш дупката, остави материала да путрефицира (т.е. да “гние” - б.м.) в продължение на 40 дни. Като го извадиш след изтичането на това време, ти ще видиш за свое голямо удивление, че твоят материал се е превърнал в най-чиста кръв... и се е възстановил в състоянието на истинската квинтесенция на природата.”

Описаната тук технология на обработка на росата обаче може и да е истинска, тъй като я срещаме и в “За субстанциите” на Игнаций Бърд, който решил все пак да оползотвори събраната преди разболяването си роса, макар и в недостатъчно количество. Той я сортирал в няколко стъкленици, запечатани с восък, и накарал слугата си Джон да изкопае дупка именно 2 фатома дълбока. Осъществяването на този план обаче не се оказало толкова лесно:

“След предварителен оглед намерих, струва ми се, подходящо място за изкопаването на тази дупка в моя малък розариум и запознах слугата си Джон с неговото ново задължение. Той прие възложената му задача с крайно и шумно недоволство, чийто позорящ слуха речник аз ще се въздържа да изложа. Познавайки специфичния нрав на този характерен представител на простолюдието, в който смайващата леност се съчетаваше с не по-малко поразително твърдоглавие - което именно ме безпокоеше, тъй като допусках, че той ще се опита да провали работата даже не толкова от мързел, колкото от инат, - аз се опитах да отговоря на въпросите му (доколкото те можеха да бъдат извлечени измежду многото му недоволни възклицания) защо трябва да прави това. След като му напомних очевидния факт, че той е мой слуга, а не нещо друго, аз засегнах и същността на делото, като накратко и възможно най-ясно му обясних, че това е единственият начин росата, тази на пръв поглед обикновена, но всъщност съдържаща в себе си магически сили звездна течност, да претърпи putreficatio. Мигом бях върнат, уви, към действителността и убеден колко напразни са били моите надежди, понеже този субект счете за нужно да отговори с думите:

- I have not eateth nor drinketh that putrefuck! (“Не съм я нито ял, нито пил тая путрефакция”, приблизително казано - б.м.)

Подобен възмутителен език по отношение на Изкуството аз не можех да оставя безнаказан и той излезе на споменатия индивид солено, като му костваше заплатата за един месец - мярка, която той посрещна с поток от ругатни по адрес на Бог и нашата мила Застъпница, пресветата Богородица, които аз понесох със стоическо мълчание, но тъй или иначе решението ми се оказа изключително резултатно, понеже никога след това не го чух да се изказва с подобен непристоен тон по отношение на Философските изкуства.

Въпреки недоволството си, Джон пристъпи към работа още на следващия ден, който бе третият ден от знака на Овена (т.е. 23 март - б.м.), 1511 г. след Христа. Обаче поради споменатото от мен съчетание на мързел, нежелание и липса на какъвто и да е ентусиазъм, тъй характерно за простолюдието, работата се забави много и днес, когато пиша това - 20 ден от Рака, 1513 г. след Христа, - тя все още не е приключила, макар че е близо към края си, като ни остава още не повече от фут до достигането на желаната дълбочина. Без съмнение резултатите от този експеримент ще бъдат изложени в следващо съчинение и ученикът на Изкуството няма да остане излъган в очакванията си.”

Това съчетание на действителното и легендарното, на буквалното и символното значение е същностно характерна черта на алхимическия, а в частност и на розенкройцерския дискурс, и прониква също описанието на произхода на Ордена, тъй както е изложено от Херман Фиктулд в неговия трактат “Aureum Vellus” (“Златното руно”, Лайпциг, 1749). Той твърди, че Златният розенкройц е възникнал от действително съществуващия Орден на златното руно, основан през 1429 от Филип III, дука на Бургундия. Руното, казва Фиктулд, било направено от Фрикс, сина на царя на Тива, и през Язон и много други ръце стигнало до бургундския дук. Впускайки се в етимологии, Фиктулд подчертава приликата между думите “vliess” (“руно”) и “fließen” (“тека”), с което подкрепя тезата си, че златното руно символизира философското злато, течна огнена субстанция, която - но вече в газообразна форма - се стели в горните пластове на атмосферата, това е именно божествената квинтесенция, която оживотворява живите същества на земята и от която изтичат към тях духът и мъдростта. Тази тайна била притежавана от Ордена на златното руно, който след смъртта на Филиповия наследник Шарл Смели преминал, тъй да се каже, “в нелегалност” под името Златен розенкройц.

Това може да е истина или не, но факт е, че Златният розенкройц трябвало наистина да мине в нелегалност след управлението на пруския крал Фридрих Вилхелм II (1786-97). Има, изглежда, един вид ирония на събитията, при който нещата свършват много зле, тъкмо след като са започнали да се развиват неочаквано, изключително добре. За розенкройцерите настъпил златен период, когато Фридрих II, самият той член на Златния розенкройц, се възкачил на пруския трон. Той назначил за свои съветници розенкройцерите Вьолнер и Бишофсвердер, негови наставници в Ордена. Бишофсвердер виждал навсякъде духове и скоро научил и краля да ги вижда. Трансцендентните сили също откликнали на Фридрих - той се свързал с една полска гадателка от Бреслау (Вроцлав), която му разкрила важни откровения на духовете относно неговата политика (тъй че, нека вметнем, не е вярно, че всички поляци са графове, както смятал Достоевски; някои са врачки). Откровенията били наистина важни, тъй като подтикнали Фридрих да сключи съюз с Австрия срещу Франция. Това довело до обявяването през 1792 на война, която завършила с пълно фиаско през 1795. Както можем да се досетим, след смъртта на Фридрих II две години по-късно за розенкройцерите настъпили тежки времена.

Едно уточнение, впрочем - тази полска гадателка от Бреслау не била графиня.

А печалната комуникация със света на духовете изглежда сложила същинския край на Златния розенкройц, тази екстравагантна алхимия на реформаторско Контрапросвещение, на реформаторски консерватизъм - път, който така се извива, че накрая се затваря в кръг, сякаш за да стане “Est et non” диалектично двусмисления отговор на “Quod vitae...”.

© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.08.2005, № 8 (69)

Други публикации:
Милен Русков. Джобна енциклопедия на мистериите. София: Жанет-45, Стигмати, 2004.