Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОНЕТАТА НА АМУНДСЕН
(Истински истории
*)

Милен Русков

web

Тази монета била подарена на Роалд Амундсен от баща му Йенс, била изсечена от Норвежкия монетен двор през 1872 г., годината на неговото раждане, и представлявала дефектна отливка на слепени една за друга монети от 5 крони с лице (еза) и от двете страни. Това ще се окаже важно.

Амундсен не е бил никак суеверен, тъй че не е имал полумистично отношение към нея и не я е смятал за тясно свързана с дългата поредица на неговите успехи. Въпреки това постоянно я е носил със себе си и не е обичал да я показва.

Амундсен е човек, на когото вървяло изключително добре дълги години. Въпросът за късмета го е занимавал, както ще видим малко по-долу, и той е имал ясна позиция по него.

Той бил пръв в много неща, историята му е богата на събития. Участвал в белгийската антарктическа експедиция от 1897, първата, която презимувала на Антарктида. През 1903-05 г. водил първата експедиция, която преминала по т.нар. Северозападен морски път, свързващ Атлантическия и Тихия океан на север от днешна Канада.

След това идва главното събитие в живота му - експедицията към Южния полюс от 1910-12 г. Тук амбициите на норвежците се сблъскват с тези на британците, представлявани в случая от Робърт Скот. Надпреварата за полюса е интересна и като сблъсък на скандинавския манталитет с по-типично европейския английски характер. През 1910 Скот тръгва към полюса с кораба Terra Nova. Амундсен потегля с “Фрам”. Има две важни разлики помежду им: Скот е имал опита на една неуспешна експедиция към Южния полюс; Амундсен е щял да пробва това за пръв път. И второ, английската експедиция е била щедро финансирана и широко разгласена. Тази на Амундсен била по-скромна и зачената в тайна: За да заблуди Скот, той съобщил, че целта му е да заобиколи Америка от юг и да стигне до Беринговия проток покрай западния й бряг. Едва когато стигнали до островите Мадейра, Амундсен съобщил на моряците, че истинската им цел е Южният полюс, след това се почувствал длъжен да уведоми Скот и му праща телеграма със следните 9 думи: “Имам честта да Ви уведомя “Фрам” продължава Антарктида, Амундсен.” Скот обаче нито за момент не се е заблуждавал за истинската цел на своя конкурент.

На 14.I.1911 норвежците стигат до Залива на китовете в Антарктида и построяват лагера си. Terra Nova на капитан Скот минава оттам на 4 февруари и англичаните се отбиват в техния лагер. През следващите няколко месеца (южната есен и зима) норвежците се подготвят за експедицията си към полюса и построяват продоволствени складове на 80, 81 и 82° S. Те успяват да намалят собствената тежест на шейните, с които се движат - впрочем от същия модел и производител като тези на Скот - от 80 кг на 20. За да не бъде изпреварен, Амундсен повежда експедицията към полюса още преди края на зимата, на 8 септември 1911. Няколко дни по-късно обаче температурите падат до -51° С и охлаждат ентусиазма на норвежците. Те се връщат обратно, изчакват един месец и на 19 октомври 1911 тръгват отново. Бързали са, били са буквално в надпревара с англичаните. Амундсен пише: “Какво щяхме да намерим, когато стигнем до полюса? Голямо, безкрайно ледено поле, което ничие око още не беше виждало и на което ничий крак не бе стъпвал; или... Но не, това беше невъзможно; със скоростта, с която се движехме, ние трябваше да стигнем до целта първи, в това не можеше да има никакво съмнение. И все пак, и все пак...”

Ето хронологията на движението им: На 23 октомври стигат до склада на 80° S. Оттук до полюса им остават 10°, т.е. 600 географски мили, или 1110 км (по невъзможната права линия). Решават да се движат със скорост 15' на ден, една четвърт от градуса. На 3 ноември са на 82° S, на 15 - на 85°. Това е подножието на Трансантарктическите планини. Изкачват се на Полярното плато, 3500 м височина, покрай ледника Аксел Хайберг, на 21 ноември. Тук правят лагер, който нарекли “Касапницата”, понеже убиват половината си кучета (24). Част от месото дават на останалите, друга запазват за пътя на обратно. Следва Балната зала на дявола, наречена така заради дълбоките цепнатини, понякога от по няколко десетки метра, в леда. Тъй да се каже, ако паднеш вътре, даже душата ти може да не успее да се измъкне. Излизат от Балната зала и пресичат 87° на 4 декември, на 7 достигат най-южната ширина, до която човек (англичанинът Шекълтън) бил стигал дотогава - 88°23'. 180 км до полюса, градус и половина, по 4 дни на градус, и ето че в 3 часа следобед на 14 декември 1911 те стигат на Южния полюс. Били са петима души (и 16 кучета). След това се връщат. Експедицията от базовия им лагер до Южния полюс и обратно продължила 99 дни. Всичко минало толкова гладко и бързо, че когато се върнали в лагера в Залива на китовете, Хенрик Линдстрьом, готвачът на експедицията, попитал Амундсен: “А какво става с полюса? Нали щяхте да ходите до него?” “Бяхме там” - отговорил Амундсен.

Скот също стигнал до полюса, на 18 януари 1912 г., 35 дни след Амундсен. Намерил там палатката на норвежците и писмото, оставено за него. Разочарованието му било огромно. Той пише в дневника си: “Това е страшно място и е още по-ужасно за нас, че трябваше да положим всички тези усилия, без да имаме наградата на първенството.” Но това е само началото на неговите неприятности. Експедицията на Скот свършила катастрофално, всичките й петима членове умрели на връщане. Защо? Защо един успява, а друг не, и то в игра с големи залози - губещият губи живота си, тъй че обяснението рядко може да се сведе до небрежност или липса на мотивация. Този въпрос открай време е занимавал познавачите на тази история, в т.ч. и самия Амундсен, който пише в книгата си “Южният полюс” (1912): “Мога да кажа, че най-важните фактори са тези: екипировката на експедицията, както и предвиждането на трудностите и вземането на предпазни мерки за посрещането или избягването им. Победата очаква този, на когото всичко му е наред - хората наричат това “късмет”. Поражението е сигурно за този, който не е взел необходимите предпазни мерки навреме; това обикновено се нарича “лош късмет”.”

Какъв образец на позитивна житейска философия, просмукана от позитивизъм! Нищо чудно - това е времето преди Първата световна война, позитивизмът е господстващият светоглед, неговите нагласи са проникнали дълбоко духа на епохата и умовете на европейците. Което не значи, че тази философия е невярна. Тя ще намери много основания в случая, за който говорим. Наистина експедицията на Амундсен е била по-добре оборудвана от тази на Скот, макар и по-евтино. Горе стана дума за шейните, чиято собствена тежест един норвежец успява да намали почти четирикратно, запазвайки функционалността им. Облеклото на хората на Амундсен е по-топло. Те разчитат за придвижването си изцяло на кучета - гренландски хъскита. Скот, напротив, залага в различни посоки - той решава да използва и кучета, и трактори (които се развалят), и монголски коне (които измират до един). Накрая кучетата се оказват малко и хората трябва да дърпат шейните си сами. В движение Скот решава да увеличи групата си от четирима на петима души. Хранителните припаси обаче са предвидени за четирима. Пък и капитан Скот бил до такава степен жертва на характерните британски предразсъдъци, че връщайки се от полюса, въпреки забавянето, което е можело да коства и действително е коствало живота на всички им, все пак отказал да изхвърли от шейните скалните проби, които носел обратно за изследване. (Нищо особено нямало в тези скални проби, както после се оказало.) А една сама по себе си малка небрежност накрая се превърнала във фатална злополука - преди да тръгне, Скот разположил първия си продоволствен склад на 79°29' вместо на предвидените 80°, т.е. на 30 мили по-назад. Скот умрял от изтощение на 11 мили от този склад. И най-сетне - тук вече позитивизмът свършва - той извадил най-обикновен, или по-скоро необикновен лош късмет и на връщане бил сполетян от ужасни снежни бури. Поне след въвеждането на модерни метеорологически уреди на Антарктида през 1960-те г. такива снежни виелици като описаните от него са наблюдавани само веднъж, на руската станция “Восток”, при което температурата пада до умопомрачителните -88° С. Подобен едва ли не космически студ се е стоварил върху Скот на връщане от полюса. Това не е резултат на лоша преценка - Скот е пътувал в антарктическото лято, с непредставляващите никакъв проблем за хора като него средни температури около нулата. Накрая той се е намирал в палатката си на 11 мили от продоволствения склад, което е в края на краищата само един ден път, но как би могъл да измине дори 10 крачки в подобни условия?

Учудващото по-скоро е, че макар и в тази палатка, той не е загинал още в първите няколко часа, а е издържал с дни и е продължил да пише в дневника си. Последните му три изречения са: “Ще се съпротивляваме докрай, но разбира се, ние отслабваме все повече и краят не може да е далеч. Жалко, но не мисля, че мога да пиша повече. За бога, погрижете се за нашите роднини.”

Прочее има ярка разлика между настроението в дневника на Скот и това в книгата на Амундсен. Споменахме написаното от Скот в деня му на полюса. А ето сега настроението на Амундсен вечерта след пристигането му там: “Носех със себе си една стара лула от изтравниче, върху която бяха гравирани имената на много места в Арктика, до които се бях добрал, и сега исках Вистунг да гравира върху нея надписа “Южен полюс”. Щом я видя, Вистунг ми направи един съвсем неочакван подарък - даде ми тютюн за пътя на обратно. Той имаше в мешката си няколко блокчета пресован тютюн за дъвчене, които искаше да ми даде да изпуша. Може ли някой да си представи какво значи подобно предложение на място като Южния полюс, и то за човек, който, честно казано, много обича да пуши след ядене? Малцина могат да разберат това. Аз приех предложението, едва ли не подскачайки от радост, и на връщане пушех по една лула чудесно, ситно нарязан тютюн всяка вечер.”

Дневникът на Скот, обратно, е изпълнен със сдържан, но дълбок, някак литературен драматизъм. И въпреки неуспеха си (ако е неуспех), или може би тъкмо заради него, именно Робърт Скот, а не Амундсен, е големият герой на полярния епос, впрочем много богат епос. И не само защото участниците в следващата антарктическа експедиция, тази на споменатия по-горе Ърнест Шекълтън, твърдят, че неколкократно виждали привидението на капитан Скот да броди над ледовете в далечината, в онзи “парообразен, бял въздух - по думите на Амундсен, - който сякаш се утаява от горе на долу”.

Амундсен обаче премълчава нещо, което всъщност би могло да размести акцентите и да промени съотношението на силите в този епос; най-сетне това е единственият му шанс. По време на полярната си експедиция той си послужил на два пъти с монетата, за която споменахме в началото. И двата пъти при спор с човек на име Хансен. Първият спор възникнал, когато по идея на Амундсен те решават да се изкачат на Полярното плато покрай ледника Аксел Хайберг. Това бил непознат път. Смятало се, че подходящият маршрут за изкачване на Полярното плато се намира на няколко десетки километра от там. Хансен обвинил Амундсен, че в стремежа си да изпревари англичаните подлага експедицията на ненужен риск, опитвайки се да я прекара по този опасен път. Амундсен, който при гласуване е щял да се окаже в малцинство, предлага на Хансен просто да хвърлят жребий. Той не е имало как да изгуби, понеже и двете страни на монетата били еза, но Хансен, нито пък който и да било друг, не е знаел това. Понеже духал силен вятър, двама души разтварят палтата си и правят завет на Амундсен, той хвърля монетата и тя се пада еза. Така експедицията се изкачва на платото покрай ледника Хайберг.

Вторият път е само няколко дни по-късно, на “Касапницата”, което място не би се наричало така, ако отново не се бе наложила идеята на Амундсен, пак в спор със споменатия Хансен. Той бил против избиването на половината кучета. “Смъртта на един е храна за друг” - отговорил Амундсен, впрочем популярна северна поговорка, но това не го убедило. Той смятал, че трябва да убиват само тези кучета, които са крайно изтощени, и така да разполагат с повече от тях, пък макар и по-слаби. Амундсен възразил, че така накрая вместо 20 здрави, ще имат 40 полумъртви и безполезни кучета, и ще им се наложи да теглят шейните си сами. Парадоксално казано, той искал да убият половината, за да има на кого да разчитат. Този спор е действително важен и е можел да има съдбоносни последици. Работата отново стига до чоп, Амундсен хвърля монетата и тя пак се пада еза. Защо ли не съм изненадан. Амундсен не разкрива истината на никого, освен на Вистунг, в знак на благодарност за онзи тютюн, и то седмица или две по-късно. Тъкмо Вистунг разказва за това. В книгата на Амундсен го няма.

Той никъде не споменава също дали е носел тази монета и при прелитането си (пак за пръв път) със самолет над Северния полюс 13 години по-късно, и когато изчезва след катастрофа с хидроплан някъде в Баренцово море на 18 юни 1928 г. Впрочем последното и не би могъл да каже. Търсят го напразно три месеца. Той изчезва, монетата също.

Тъй че може би онази “позитивистка правда” за добрия и лошия късмет не е съвсем вярна. Или пък все пак е вярна - както казваха някога прославените италиански бриджори от “Синя трефа”: “Десетата Божа заповед е: Помогни си сам и щастието също ще ти помогне.” Обратното би трябвало да гласи: Навреди си сам и съдбата също ще те накаже. В духа на каламбура обаче, тук не може да се твърди, че монетата има две страни, понеже в случая тя имала само една. Така че всъщност човек не знае какво да каже. Освен може би да го разкаже.

 


* Както читателят навярно вече е забелязал, освен ако не е съвсем млад, не всичко, което се нарича по определен начин, непременно или в пълна степен е такова. [обратно]

 

 

© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.09.2006, № 9 (82)