Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БАЛКАНСКИЙ ЛЕВ

Милен Русков

web

Отговорите по същество, които мога да дам на статията на г-н Вл. Трендафилов “За доктрините и хората”, се намират в моя текст в бр. 44 на “Култура” от миналата година, писан по повод предишна статия на г-жа Кирова, към която тази на г-н Трендафилов прибавя малко нови неща. Той предпочита да се движи в доста по-безопасната рамка на оценките - възползвайки се от тяхното изначално право на субективност (“Ами аз просто мисля така”), - понеже изглежда няма какво да ми възрази по същество, и се опитва да представи тези оценки като възражение по същество. Най-добрият начин да бъдат оборени тезите му, струва ми се, е като бъде изобличена тяхната преднамереност, за която неосведоменият читател няма как да знае. Но защо му е на г-н Трендафилов да бъде толкова преднамерен? - ще попита той. О, по три причини.

Първата, макар и едва ли най-важната, е малко на принципа “Гузен негонен бяга” и се свежда до опита на г-н Трендафилов да оправдае, да легитимира, тъй да се каже, своето гласуване като член на комисията за наградата “Вик”. Тази история с “Вик” прилича на онази от известното стихотворение на Вапцаров главно по това, че ако бъде разровена, от нея ще се надигне такава смрад, такава миризма на лук и балканско вкиснало, че ако ние решим да се занимаем тук малко по-подробно с нея, рискуваме да осмърдим с нейната миризма целия си текст. Да би бил г-н Трендафилов по-предвидлив, изобщо не би се докосвал до нея. Но той не е. Това е една от основните причини от неговата статия, тъй да се каже, да се разнася един специфичен балкански лош дъх. Но не е най-важната.

Най-важната е втората причина. Тя е паралитературна и опира до една страст. Доколкото аз разбирам, същинската “душа”, моторчето на неговата мотивация проличава ето в този откъс:

“Че кой би могъл да ти попречи да правиш каквото си искаш с листа или клавиатурата на компютъра, щом като от тв екрана вкъщи не те зяпа в ръцете никакъв книговедчески Биг Брадър? Свободен си абсолютно - стига, разбира се, да нямаш претенции някой извън семейството и приятелите да те чете.”

Първото изречение е малко гърчава реторика, второто изречение е важното. Ей кое го мъчи драгия г-н Трендафилов - мъчи го него (и не за пръв път), когато се случи някой да го четат извън семейството и кръга на приятелите му, може би защото на самия него това не му се случва. Драги г-н Трендафилов, опасявам се, че някой би могъл да сметне това за завист. Ако е така, вземете се освободете от това чувство. Това е малко като тютюнопушенето - човек се пристрастява и после цял живот страда. Или Вие пробвате, но не става?

Аз бих Ви посъветвал да се обърнете за помощ към хората от измисления от Вас “екстремистки постмодернизъм отпреди десетина години”, но не знам дали ще можете да ги намерите. Ако подобна настоятелност не изглежда нескромно от моя страна, бих Ви препоръчал да пробвате тогава с Т-Т-Т, като Вашия приятел от магическа Лапландия. Така накрая, освен другото, може да се превърнете и в бял лапландски елен - една мигрираща популация, сред която Вие без съмнение бихте били най-големият литератор на всички времена, тъй че не би Ви се налагало да завиждате никому. Уви, не е така в света на хората. Пък и, нека да допълня, там бихте могли да срещнете Дядо Коледа, който ще Ви донесе голяма литературна слава.

Изобщо, има варианти.

Между другото опасявам се, че хората, които смятат Бай Ганю за типичната българска нега тивна фигура, вече грешат. Може и да е било така по времето на Алеко, но ние живеем в друга и доста по-жалка страна. Днес, ако не вчера, съответната типична фигура е тази на посредственото, лишено от каквито и да било качества и таланти, парвеню, изпълнено със завист. За разлика от Ганю, то е някак потулено и изпитва разрушителна агресия към всичко, което би могло някак да го превъзхожда, иска да го унищожи и да го смъкне до своя малък “възтесничък процеп в битието”, ако използвам възхитения израз на споменатия г-н Трендафилов, навярно познавач в това отношение.

Добре, но каква е, прочее, третата причина?, ще попита читателят, който, разбира се, бърза. Третата причина, отговарям, е че мойта теза застрашава новото амплоа, към което г-н Трендафилов се е устремил. След не особено шумния си успех като поет на две стихосбирки (и на 50 години), той изглежда е решил да се въдвори в новото амплоа на един вид литературен гуру, на виден литературен мислител. Затова и последната книга на този литератор е критическа и се подвизава под бомбастичното заглавие “За рамките на литературата”. Уха! Колко патетично! Страхувам се, че ако мойта впрочем далеч не нова теза за известната глупотевина на прокарването на строги граници в и около литературата се наложи (вече и на местна почва) като преобладаващ възглед, нашият герой ще бъде прекършен още в ранния си полет, и вместо високо издигнат над литературата орел-мислител, който с остър поглед обглежда нейните континенти и контури, ще започне да изглежда едно твърде приземено позакъсняло парвеню. Стига вече!, би възкликнал той, и не без известно основание. Като поет - не става, като литературен мислител - не става... Какъв най-сетне да стане той? Космонавт?

Може би космонавт.

Изобщо, животът на някои хора е тежък. Лошата новина е, че колкото по-либерално конкурентна става средата, толкова по-тежък ще става той. А тя навярно ще става точно такава - все по-отворена и все по-либерално конкурентна. От това няма мърдане. Онези спарени и може би уютни някому времена, в които авторитетът, кой знае как спечелен, беше право, свършиха. Авторитетът става привилегия - много рядка и непрекъснато оспорвана привилегия. Ако някой иска да види докъде може да стигне това, нека прегледа (ултра)либералния английски литературен дебат от първата четвърт на ХІХ в., впрочем стилистично великолепен. Давам го тук като най-добрия и същевременно най-краен пример. А на който това не му харесва, може да отиде, да речем, на луната, но там пък съвсем няма да му хареса, понеже температурата е лоша. А, да, и междувременно е крайно препоръчително този тип хора, за който говоря, да бъдат отстранени от всякакви литературни комисии и други властови позиции, които заемат на литературната сцена, защото от тези позиции те, с присъщата си некомпетентност, вдъбен провинциализъм, тежка морална съмнителност и лош вкус, внушават и репродуцират собствената си посредственост като естетически критерий и превръщат бездарието в ценност. Така те възпроизвеждат една ситуация, която чудесно може да бъде описана със заглавието на един американски роман: “Сговор на глупци”. Книгата впрочем е на Джон Кенеди Тул и е прекрасна, много смешна и много тъжна едновременно. Такъв сговор разбира се има навсякъде, но в България той е особено силен. Казано накратко, на това трябва да се сложи край. Време е вече. Тая парвенюшка тиня взе да става твърде досадна.

 

П.П. Има две интересни нови критики в статията на г-н Трендафилов, които заслужават поне кратък отговор. Първата е защо не съм сложил на “Енциклопедията” подзаглавието роман. Много ясно защо - защото това веднага би демистифицирало книгата, т.е. бе я лишило от една от основните й стратегии и би заменило интересната за читателя неяснота, би заменило играта с малка скучна яснота. На читателя трябва да му бъде интересно. Читателят иска да се забавлява. Не е вярно, че литературата е изправена пред дилемата или да бъде висока, или да бъде популистка. Тя има и трети вариант - може да бъде псевдо-популистка, и да се опита да съчетае силните страни и на едното, и на другото. Навярно има и четвърти и пети вариант. Доколкото показват моите наблюдения, книгата е най-популярна сред два коренно различни типа хора - едните са много силно литературно изкушени, а другите, напротив, са напълно неизкушени - става дума за тинейджъри между 15 и 18 години. Тях ни най-малко не ги интересува дали нещо е роман и как изобщо се нарича. Те искат да поглъщат истории, и това да им бъде интересно. В свят като този, на фона на острата конкуренция на останалите медии, литературата трябва да се опита да бъде интересна и изкусителна за читателя, иначе просто никой няма да я чете, което впрочем и става. Неяснотата, неопределеността е далеч, далеч по-интригуваща от яснотата. Разбира се, че това също е въпрос на мярка и човек може да направи стъпка в повече или стъпка по-малко, в една голяма книга рискува да направи на едни места едното, на други места другото, но принципът, струва ми се, е безспорно верен.

Вторият що-годе интересен или поне показателен момент в статията на г-н Трендафилов е този, в който той критикува смесването на идентичности, считайки това за “нашенско хитруване”. Определен тип хора май наистина се нуждаят от известно образователно опресняване. Доколкото аз знам, синтезът, смесването на различни идентичности, еклектиката и често произтичащата от това ирония са основна художествена ценност на една естетика, възникнала през 50-те год. на ХХ в. в архитектурата и известна като постмодернизъм. Разликата между постмодернизма и предшестващата го школа на модернизма се свежда главно и изключително до това. Без тази разлика не би имало две отделни художествени школи. Нека останем за момент на полето на архитектурата, понеже в случая дори разликата в имената изглежда някак показателна. Лудвиг Мийс ван дер Роо, водещ световен архитект от първата половина на ХХ в., модернист и привърженик на строгите форми, казва: “По-малко значи повече” (“Less is more”). Робърт Вентури, водещ световен архитект от втората половина на ХХ в. и понастоящем, постмодернист и привърженик на (нео-)декоративната архитектура, отговаря: “По-малко значи скука” (“Less is bore”).

Тъй наречените строги форми и изчистени линии на Ван дер Роо впрочем са доста сложна плетка и заплетена направа, а декоративността на Вентури далеч не значи, че от сградите висят розови пискюли. Изглежда много възможно и двамата да са прави. Но хей, Балканский лев! Ела на себе си. И във времето си също.

 

 

© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.01.2006, № 1 (74)

Други публикации:
Култура, № 3, 27.01.2006.