Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Джобна енциклопедия на мистериите

9. ХЕРМЕТИЦИТЕ

Милен Русков

web

Нищо не е невидимо, дори и безтелесните неща; умът е видим в своята обич и Бог в своите дела.

“Corpus Hermeticum” XI, I век

Не е толкова чудно това за този, който е виждал онези знаменити меланхолни мъже, които вървят насън и минават през места дори непроходими, и достигат до места дори недостъпни, и вършат разни неща като будни, които обаче, когато се събудят, те не могат да направят; и за които неща няма друга причина в природата, освен силното и издигнато въображение.

Хенрих Корнелий Агрипа, “Окултна философия”, т. 3, 1531 г.

Ако се опитаме да прокараме път от меланхолните мъже до Словото, той би могъл да започва и със сътворението на света. Като древно религиозно учение херметизмът прави същото, т.е. започва със своя мит за сътворението. Този мит е изложен още в първата част на “Corpus Hermeticum” (CH нататък), писана през I в. от н.е.:

“Умът-Бог, живот и светлина, роди със слово друг Ум-Демиург, бог на огъня и духа, и той създаде седем управители (т.е. седемте планети - богове, от Слънцето до Сатурн - б.м.), които обгръщат в кръгове сетивния свят, и тяхното управление се нарича съдба.

Тогава Логосът на Бога изскочи от ниските елементи на природата и се съедини с Ума-Демиург (защото му беше единосъщен), а ниските елементи на природата останаха неразумни, така че да бъдат само материя.

Умът-Демиург, който обгръща сферите и ги носи със свистене, завъртя своите творения и ги остави да се въртят от неопределено начало до безграничен край. Защото движението им започва там, където свършва. Както пожела Умът, тяхното обикаляне изведе от ниските елементи безсловесните животни (които не задържаха Логоса), от въздуха изведе летящите, а от водата - плуващите. И както пожела Умът-Демиург, земята и водата се разделиха, и земята изведе от себе си четирикраките животни и влечуги, дивите и кротки зверове.

А Първият Ум, Баща на всички, роди Човек, равен на Него, в когото се влюби като в собствено дете, защото беше прекрасен.” (СН I)

Игнаций Бърд описва как Хенрих Агрипа онагледил част от този мит пред него, д-р Бърк, абат Прайс и слугата Джон. Той имал доста любопитен преподавателски метод, описан от Бърд в ръкописа, озаглавен “Тайни проповеди от “Фенчърч Стрийт”, относно древния Хермес, изнесени от Германския Джентълмен с обвито в тайна Име, и то в град Лондонес, лето MDXI (1511 - б.м.) от Въплъщението Христово; с няколко приложения за субстанциите и лечебните им свойства, и за Изкуствата изобщо”. Като имаме предвид, че според тогавашния изискан правопис съществителните обикновено се пишат с главни букви, нека видим как Агрипа обяснява на слушателите си херметическия мит за Сътворението:

“G.G. (съкратено от Gentlemenus Germanicus - б.м.): Разбирам, джентълмени - а също и ти, Джон, - че тези древни Идеи, макар и да наподобяват написаното в нашата Книга “Битие”, може отпърво да ви изглеждат странни и неразбираеми.

Джон (слуга): Наистина не разбрах Нищо.

Абат Прайс: Действително, сър, тези древни Идеи наподобяват нашата Свещена Книга, и особено “Битие”, Глава първа, но и немалко се отклоняват от нашето Разбиране. Къде е например това, за което се сещам в първия Момент, а именно Битие едно, стих 28: “Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я”, и т.н.? А също откъде се взема тука Логосът, и как да си представим неговото Действие?

Д-р Бърк: Ясно е откъде, драги. В Сорбоната всеки Ден ви говорят за това. Но първо Човек трябва да вникне в Естествоизпитателството.

Ignatius Birdus: Господа, господа, да не навлизаме в детайлни Спорове за Естеството.

Джон (слуга): Лично аз разбирам Естеството много добре. Ха! Но го мразя. Баща ми имаше Градина по пътя за Елсъм...

Абат Прайс: Наистина не разбирам защо този Индивид е тук.

Ignatius Birdus: По-бавно, отче, моля. Не мога да записвам.

G.G.: Абат Прайс зададе хубав Въпрос относно появяването на Логоса и неговото Действие. Ще обясним това нагледно. Да си представим, че има един Ум-Бог, който създава друг Ум-Демиург. Сър - обърна се той към мен, - съгласен ли сте, в името на Начинанието ни, да се превъплътите в този Демиург?

След като аз изразих Решимостта си за това, Германският Джентълмен ме покани да стана от Мястото си и да отида до него, а после посочи слугата ми Джон с Шпагата си (която той използваше като Показалка) и го прикани незабавно да легне на Пода, на което последният с готовност се подчини.

G.G.: Сега, месери, да начертаем около любезния Джон един мислен Кръг. Да си представим, че той е запълнен с Елементи и непрекъснато се върти.

Ignatius Birdus: Завърти се, Джон.

G.G. (като вдига ръка): Не е необходимо. Сега, Джон, ти си Логосът. Изправи се бавно и после бързо притичай до месер Бърд.

С изненадваща за мен отзивчивост Джон изпълни много стриктно Препоръката на нашия Преподавател и застана от дясната ми Страна.

G.G.: Ето, месери, как Логосът изскача от ниските Елементи и се присъединява към Ума-Демиург, с когото са единосъщни, ако позволите, сър (с последните Думи той се обърна към мен).

Трябва да призная, че всички бяхме много изненадани и не по-малко впечатлени от нагледния Урок на Германския Джентълмен. Като чувствителен Човек, нашият Приятел и Възпитаник на Парижкия университет не можа да прикрие силното си Впечатление:

Д-р Бърк (възклицава): Колко изумително!

Абат Прайс: А можем ли от показаното да заключим, сър, че Логосът прислужва на тъй наречения от Вас Демиург, както някои Обстоятелства биха ни накарали да мислим.

G.G.: Не, отче. Тези Обстоятелства са странични. Съсредоточете се върху главния Принцип.

Джон (слуга): Значи аз съм Логосът? Блага Мери, тая Дума ми звучи добре!

Д-р Бърк: Това е стара гръцка Дума. Гръцката Реч има цели седем Гласни, поради което е изключително мелодична, както би знаел всеки, който може да я говори (при последните Думи той се обърна към абат Прайс).

Абат Прайс (след кратък размисъл): Словото е дар Божий!” (“Тайни проповеди от “Фенчърч Стрийт”)

И така, Първият Ум създава втория, Ума-Демиург (т.е. творец; най-старото значение на думата “демиург” на гръцки е майстор - занаятчия). Демиургът създава планетите и животните. Човекът обаче не е създаден от него, а отново от Ума-Бог, който е създал и Демиурга. Така тези двамата са нещо като братя. После човекът слиза в долния свят, което става така:

“И той, който беше издигнат над света на смъртните и неразумни животни, се наведе отвъд хармонията, като разкъса небесния свод и показа на ниската природа красивата форма на Бога (чието подобие е - б.м.), а тя, като го видя... се усмихна от любов, защото беше видяла изображението на прекрасната форма на Човека във водата и сянката му на земята. А той, като видя подобната му форма в нея, отразена във водата, я обикна и пожела да живее в природата. И с мисълта възникна действие, и той насели неразумната форма, а природата, като пое любимия си, го обгърна и се смесиха, защото се бяха влюбили един в друг.”(СН I)

Тази част от мита се има предвид в твърдението на херметиците, че “причина за смъртта е любовта”. Но в херметическото учение изпадането на човека в света на природата не е непременно нещастие, както ще видим по-нататък.

В “Corpus Hermeticum” ХI е изложена и друга версия на мита за сътворението. Самият Първи Ум казва на Хермес:

“Богът създава вечността, вечността - света, светът създава времето, а времето - пораждането. Мъдростта е същност на Бога, а на вечността е същност тъждеството. Същност на света е редът, на времето - промяната, на пораждането - животът и смъртта. Енергиите на Бога са умът и душата, на вечността - устойчивостта и безсмъртието, на света - възстановяването и заместването, на времето - нарастването и намаляването, на пораждането - качеството и количеството. И така, вечността е в Бога, светът е във вечността, времето е в света, пораждането е във времето. И вечността е неподвижна около Бога, светът се движи във вечността, времето завършва в света, пораждането възниква във времето.” (СН ХI)

Това е пример за класическа космогония, която трябва да изведе крайното и преходното от вечното и непреходното. Този митологически стереотип продължава да действа и днес, например в Теорията за големия взрив, според която Вселената възниква от едно извечно (но материално) “космическо яйце”. Тук “космическото яйце” играе ролята на Бога, а тази на творческия акт се играе от “Големия взрив”.

 

Ренесансът бил щастлива епоха и една от причините за това е, че възродил много забравени неща. Така той открил колко широк и пъстър е светът, погледнал оптимистично на човека и в резултат създал хуманизма.

Едно от нещата, които Ренесансът съживил, бил античният херметизъм. Пико дела Мирандола (1463-94) бил ренесансов херметик, който пише в своята “Беседа за достойнството на човека”:

“Прочетох в древните книги на арабите, че сарацинът Абдал, когато го попитали кое е най-прекрасното зрелище върху световната сцена, отговорил, че не вижда нищо по-красиво от човека. Това мнение съвпада с възклицанието на Хермес: “Асклепие, човекът е най-великото чудо!” (“Беседа...”)

В края на краищата човек не е отговорен за името си, и очевидно случаят с мъдреца Абдал е такъв. Но по-важното за нас е, че Пико свързва своя хуманистичен възглед с античния херметизъм. Това е отчасти правилно и обосновано, а отчасти съвсем неправилно и необосновано. Правилно е то заради онази част от херметизма (понякога наричана “оптимистичен херметизъм”), която не гледа на тялото непременно като на зло. В херметическия диалог “Асклепий”, писан около началото на новата ера, Хермес казва:

“Тялото, Асклепие, служи за обвивка на онази част от човека, за която казахме, че е божествена, та в това убежище, все едно укрита зад крепостта на тялото, божествеността на чистия дух да почива необезпокоявана... Човек трябва да отговаря на двойното си начало: да благоговее пред небесните неща и да им се възхищава, да се грижи за земните неща и да ги управлява.” (“Асклепий”)

Оптимистичният херметизъм подтиква човека да харесва “красивата подредба на материята”. Човекът има двойствена природа - безсмъртна душа и смъртно тяло, - но това не е непременно лошо, а може би е и добре:

“Бог е създал човека от душа и тяло, от вечна и от смъртна природа, за да може съставената по този начин твар, благодарение на двойния си произход, и да съзерцава небесните неща, и да се грижи и управлява това, което е на земята... Така че човекът не е унижен заради това, че притежава смъртна част, а напротив, тя увеличава неговите възможности и могъщество; неговата двойна роля му е достъпна именно благодарение на двете му природи.” (“Асклепий”)

И все пак, от друга страна, Пико е съвсем неправ да извлича хуманизма от херметизма, понеже т.нар. “песимистичен херметизъм” има подчертано отрицателно отношение към тялото, но не за друго, а защото то се превръща в болест на духа. Посредством него, и най-вече сетивата, в човека проникват “12-те мъчителя”: незнанието, скръбта, нетърпението, похотливостта, несправедливостта, алчността, заблудата, завистта, измамата, гневът, безразсъдството и злобата. Тези “12 мъчителя” съответстват на 12-те зодиакални знака, оръдията на Съдбата. Противостоят им 10-те божествени сили, които са: гнозисът (т.е. знанието), радостта, самоконтролът, въздържанието, справедливостта, щедростта, истината, доброто, животът и светлината. Когато човек се изпълни с тези 10 сили, той се преражда в Ума (noera genesis). И “който извърши това рождение в Бог, като изостави телесните сетива, той познава себе си и разбира, че се състои от тези десетте, и така се изпълва с блаженство”.

Това “прераждане в Ума” било изпробвано от Игнаций Бърд, но не върху самия него и по доста странен начин. Първоначалната идея на Бърд и Агрипа била да усъвършенстват слугата Джон, но след като последният категорично отказал да се преражда в каквото и да било, Бърд бил осенен от идеята, че на този експеримент може и трябва да бъде подложен известният лондонски Урод Джон (Degenerate John; да не се бърка със слугата), самото въплъщение на “обзетото от безсмислие тяло”. В един от честите разговори на Бърд и Агрипа с демона Гласия-Лаболас, когото те викали в черна кристална топка, последният им продиктувал съставките на 10 тинктури, съответстващи на 10-те големи херметически добродетели (Сили), които те трябвало да дадат на Урода Джон, за да се извърши пред очите им чудотворното прераждане. Бърд разказва (в приложението “За Изкуствата изобщо”):

“Като имахме предвид печалния си Опит от предишните, на моменти дебелашки Лъжи на демона Лаболас (които той наричаше “Шеги”), ние се отнесохме с голямо Недоверие към Думите му, но той се закле във вечния си Живот, че този път ни казва Истината. Затова още на следващия Ден уловихме Урода и го доведохме в моята Къща на “Фенчърч Стрийт”, и след като го принудихме да преспи, за да изтрезнее, на по-следващата Сутрин пристъпихме към Експеримента. Уродът, знае се, представлява печална Гледка и въплъщава цялата Отвратителност на безсмисленото Тяло - защото Главата и Ръцете му се тресат постоянно от Тикове, предизвикани от Алкохола, а от Устата му излизат нечленоразделни Звуци. Ето в какво Състояние се намираше той, когато пристъпихме към Дело.

Първо под претекст, че това е Вино, на него му бе дадена тинктурата на Знанието, в следния Състав:

1/20 пинта отвара от Lavandula spica; 1/25 п. Cichorium intybus; 1/50 п. Allium sativum; 1/20 п. червена течност от нордически индивид; 1/25 п. червена течност, благородния Агрипа; 1/20 п. червена течност, самия Урод; и 1/25 п. Ч.Т., италиански моряк. (Рецептите за другите Тинктури ще намериш в приложението за Субстанциите.)

Тази същностно важна Тинктура предизвика у Субекта видимо Замайване, след което в ритмично Темпо на Урода Джон бяха дадени и останалите Тинктури. Генезисът протичаше без особени видими Промени до седмата Тинктура, тази на Истината, след чието Поглъщане цялото Тяло на Урода Джон се разтресе тежко, дотам че той падна на Земята заедно със Стола, на който беше привързан, Устата и Очите му се отвориха широко, а Дишането му стана хрипливо и се учести неимоверно. Подготвени за такова Развитие и вече обнадеждени от видимата Трансформация, ние продължихме с останалите три Тинктури, като след Поглъщането на последната, тази на Светлината, Очите на подопитния Урод се изцъклиха, а Тялото му се успокои и престана да показва каквито и да е Признаци на Живот. Настанихме го в Килера, където за целта бе поставено едно Легло, и обзети от трудно укротима Възбуда, зачакахме Промени. Такива обаче не настъпиха до късно през Нощта и като заподозряхме, че демонът Лаболас отново си е направил с нас една от неговите грозни Шеги, ние (джентълменът Агрипа, в частност) го повикахме в Кристала. Той обаче не се яви, а вместо него дойде подчиненият му Сахил-Рахиил, който каза, че Господарят му не може да ни посети в момента, защото е зает, но му е поръчал да ни поздрави, както и да ни покаже среден Пръст. След тези Думи той се оттегли. Няма да описвам тук какви Чувства на благородно Възмущение предизвика у нас тази - ще се опитам да я нарека най-безстрастно - Постъпка, ще кажа само, че преди зазоряване Уродът Джон все така не показваше никакви Признаци на Живот, и тъй като се опасявахме, че случилото се може да ни въведе в някои нелепи Неприятности с Властите и дори с градския шериф Доглет, ние счетохме за най-благоразумно да се освободим от Тялото, като го оставим на възможно най-незабележимо Място. За целта, възползвайки се от последните остатъци на Нощта, пренесохме Тялото до Сметището и го оставихме на едно по-скътано Място там, във връзка с което се чувствам длъжен да отбележа, че в това трудно и опасно Начинание двамата с Германския Джентълмен (в чиято Лоялност и Решителност в подобни Моменти едва ли някой би могъл да се съмнява) бяхме отзивчиво подпомогнати също от прекрасно образования Младеж д-р Бърк и от Божия човек абат Прайс, както и, разбира се, от моя верен слуга Джон.

Затова пък каква неимоверна Изненада изпитахме ние, когато на по-следващия Ден слугата ми Джон, пребледнял и заекващ, влетя у Дома и ни съобщи, че току-що е зърнал Урода Джон в кръчмата “При Фенера”. Моментално се запътихме натам и действително видяхме Урода, в привично за него Състояние и крайно увлечен в Нещо, което ние, след известни Спорове, счетохме за пиянска Песен. Макар да успях да подтисна напиращия в мен поток от Възклицания, аз за пореден път се уверих каква огромна Сила представлява лишеното от мисъл Тяло, подобно Скала, вековно Дърво или железен Обръч, и заключих, че древният Хермес действително е бил много прав да се отнася към него с непресторен елемент на Уважение и дори Възхищение, като към Втори Принцип. А най-дълбоко Удовлетворение предизвика у мен Мисълта, че с подобни изследователски Постъпки човек може да усети как Знанието му расте с всеки следващ Ден. (“За Изкуствата изобщо”)

Въпреки двойнственото отношение на самия херметизъм към двете човешки природи, преобладаващата в него теза изглежда е, че човекът наистина има изначална божествена природа, но пътят към самопознанието и реализацията на тази природа е път назад, а не напред - той е завръщане към изворите, затрупани от пръстта, от която е създадено тялото, покрити от забравата на времето, назад към Изгубения рай на меланхолния Милтън. Ето ги, впрочем, сенките на Меланхолните мъже, що “минават през места дори непроходими, и достигат до места дори недостъпни”, в нещо като толкова стария - оказва се - унес на Носталгията.

 

Херметизмът има парадоксално светоусещане. Той до голяма степен отрича непреодолимите граници, смесвайки противоположностите в едно, за да може адептът на учението поне в мисълта си да се постави на мястото на Бог, който е отвъд разграниченията, на които човек се чувства подвластен - отвъд времената и местата, отвъд отделните качества и количества, отвъд “отделността” изобщо:

“Събери в себе си усещането на всичко сътворено, на огъня и на водата, на сухото и на влажното, представи си, че си едновременно навред, в морето и на небето, че още не си роден, че си в майчината утроба, че си юноша, старец, че си умрял, че си отвъд смъртта. Ако обхванеш с мисъл всички тези неща едновременно - времена, места, вещества, качества, количества, - ще можеш да разбереш Бог.” (СН ХI)

Подобно преживяване изпитал в младостта си Алесандро Ескалатор, подтикнат към него от легендарния алхимик Раймонд Лулий, с когото младият, едва 17-годишен тогава, юнга Ескалатор пътувал към Генуа през 1288 г.:

“С Майстора Лулий бяхме легнали по гръб на палубата, и като ми показваше съзвездията и звездите в небето, той ми обясняваше кои от тях с кой елемент или метал са свързани, а също ми разкри някои азбучни тайни относно природата на философията, и по-точно на Философския камък, и как той е жив и обединява в себе си свойствата на всички елементи - сухото и влажното, горещото и студеното. Рекох му колко много желая да си представя Камъка на философите и, щом като е жив, какво ли чувства той и какво ли усеща.

- Представи си - рече Майстора Лулий, - че си самият огън и тялото ти е обзето от горещина.

- А как да си представя? - попитах аз. - Тъй както си седя ли?

- Да - рече Майстора. - Както си седиш.

Аз затворих очи и като не виждах, не чувах и не усещах нищо, освен лекото полюшване на кораба, започнах да си повтарям наум “Огън, огън”. А после, незнайно как, започнах да усещам топлина, която се разстилаше на вълни по тялото ми, като тръгваше от пръстите на ръцете, дотам че в един момент се почувствах горещ, като че ли съм под обедното слънце.

- Усещам - казах.

А Майстора рече:

- Сега си представи, че те облива вода и че по тялото ти се излива студена влага, но не само отвън, а сякаш и отвътре.

Като напрегнах пределно ума си, за свое собствено изумление твърде скоро аз се почувствах целият мокър, сякаш са излели отгоре ми кофа вода, и се усетих съвсем студен, дотам че чак зъбите ми затракаха.

- Ще стане ученик от теб! - рече одобрително Майстора Лулий. - Представи си сега, че си съвсем сух и си самата сухота, като пясъка в пустинята.

И наистина постепенно аз се почувствах дотолкова сух, та ми се струваше, че ако помръдна пръсти, те ще изскърцат, както скърца пясъкът под краката.

- Сега - рече Майстора - представи си, че си в утробата.

Нямаше край учудването ми, когато след малко аз се почувствах като невръстно бебе, и даже не бебе, а още плод нероден, и си рекох: “Ако сега отворя очи, какво ли ще видя?” Но ме достраша и останах така, и чух гласа на Майстора, що рече:

- Представи си сега, че се раждаш сиеминутно.

Думите му не останаха напразни, и аз усетих как нещо голямо и могъщо ме тресе насам-натам, а после ме повлече надолу като мощна река, и в тоя момент през ума ми мина мисълта: “Сега се раждам. Малкият Хефест съм аз”, извиках и отворих очи. Като отворих очи, видях се на сламеника в каютата на юнгите, всичко наоколо ми се люлееше, а някакви хора, които в първия момент не познах, тичаха край мен и ме прескачаха. Надигнах се, но от бурята залитнах и усетих, че ми се повдига. Онова трябва да съм го сънувал, рекох си, но то ми изглеждаше толкова истинско, че така и не можах да разбера сън ли е било наистина, или някое потайно чудо на Древните Изкуства на превръщението.” (“Рибата и огъня на философите”)

Лулий трябва да е познавал поне отчасти херметизма, понеже древният Хермес се смятал за един от основателите на алхимията. Подобно на Философския камък в алхимията, в херметизма човекът може (поне в ума си) да премахне противоречията и да слее противоположностите, при което се осъществява неограничен обмен от него към нещата и обратно. Човекът преодолява границите си и се разтваря в света, усеща го в грамадната му пълнота:

“Аз съм в небето, в земята, във водата, във въздуха; аз съм в животните, в растенията; аз съм в утробата, преди утробата, след нея; аз съм навсякъде!” (“Асклепий”)

Причините за парадоксалното светоусещане на херметиците са три. Преди всичко това е изключителната сложност на света. От една страна, светът заслужава възхищение, защото има огромна креативна енергия, безспирно създава неща. От друга страна обаче, той е печален, защото е материален и със същата огромна енергия сее гибел - непрекъснато някакви неща в него изчезват. В херметизма това противоречие се снема в красотата: и такъв, и онакъв, светът е преди всичко красив - “красивата подредба на материята”. Освен това той е драматичен, а носи също и онова тънко изящество на реда - защото светът е безупречно подреден, независимо дали този ред е добър или лош, по-скоро и двете; той прилича на безупречен механизъм, винаги точен, невлияещ се от нищо, автономен и вечен: perpetuum mobile. Противоречието е част от неговия съвършен ред. Човекът не разбира това, защото е роб на своя “малък ум” - ума на тялото, “вегетативната” душа. Но той може да преодолее това ограничение, защото в него има и божествена природа.

Втората причина за парадоксалното светоусещане на херметиците е възгледът им за Бога. Бог се проявява чрез всички неща, и макар светът - или Умът-Демиург от херметическия мит за сътворението - да е автономен, все пак той е създаден от Него и въпреки че не Го онагледява, все пак Го съдържа във всичко - доколкото може да се каже, че моите ръце или крака ме съдържат. Херметизмът е близко родствен на по-късната нега тивна теология, но докато тя казва “Бог не е това, нито онова, нито третото; Той не е тук, нито там, нито другаде”, то херметизмът казва “Бог е и в това, и в онова, и в третото; Той е и тук, и там, навсякъде”. Тази обратна фигура на agnosia-та, това изобилие на агностицизма също така онагледява парадоксалната природа на Бога, в Който се сливат всички противоположности. След като Бог е така парадоксално разтворен във всичко, то и човекът, който се стреми да сбъдне божествената си природа, по силата на това се стреми да преодолее границите си. А и самото опознаване на Бога в херметизма е парадоксален акт: “Къде е Той, къде отива, откъде идва, как постъпва, каква Му е природата - всичко това е неизвестно за нас” (“Асклепий”). И все пак това незнаещо знание на херметизма говори много за Бог, има учение за Неговата същност. Като фигура на знанието това напомня човека в изказването на някои модерни философи, че “човекът е неидентичен на себе си”.

И най-сетне третата причина за това светоусещане на херметизма е генеалогична - гръцкият бог Хермес е прототип на преодоляването на противоречията. Той е и архетип на трансформацията през противоположното - Хермес превръща “птицата в камък”, прави “камъка крилат”. Самият той се превръща в змия и птица, стои на кръстопътищата и обърква пътниците - накрая те стигат на по-добро място, или на по-лошо, но не на същото. Най-сетне той обърква и самите пътища - пътят наляво стига вдясно, този надясно стига вляво. Превръща неблагородните метали в злато и златото - в неблагородни. Защо прави той това? Защото такава е природата му. Хермес е “неидентичен на себе си”. Това именно го прави онова, което е.

 

Хермес не е бог в херметизма, а е “само” Спасителя, главният учител, комуто Бог в откровение е разкрил тайните. Едно от нещата, които Бог разкрива на Хермес, е и това как може да бъде видян. Понеже Той е видим, но само за поглед, разполагащ с голяма широта:

“Ако ти можеше да станеш птица и да литнеш във въздуха, и като се издигнеш по средата между небето и земята, да видиш твърдостта на земята, разлятостта на морето, коритата на реките, лекотата на въздуха, остротата на огъня, пътя на звездите, бързината на небето, кръговото му движение покрай едни и същи места - каква щастлива гледка би било това... Тогава би могъл да видиш Неподвижния задвижващ и Скрития явен чрез нещата, които прави: това е редът на света и това е красотата на реда.” (СН V)

Понеже древните не са вярвали в самоорганизиращата се материя, те са търсели това Съзнание, което поддържа реда на света. Иначе защо планетите вечно обикалят по един и същи път? Защо не се разбягват встрани? Защо звездите са увиснали в небето, а не се сринат на земята? Античният човек е обожествявал този ред - Бог е редът, или по-точно този Ум, който го поддържа:

“Ако искаш да Го видиш, мисли слънцето, мисли пътя на луната, мисли реда на звездите. Кой запазва реда?” (СН V)

Впрочем не само древните се учудвали от реда в света - подобно учудване продължавали да изпитват и ренесансовите хора, както свидетелства Игнаций Бърд. В “Тайните проповеди” е описано как Агрипа доказал наличието на организиращо божествено Съзнание в света, използвайки като пример именно “функционирането” на 7-те планети:

“...За съжаление след като се преброихме два пъти, установихме безспорно, че сме едва пет души, и то включая и самия ни Наставник. С известно Съжаление, споделяно впрочем от всички ни, Г. Дж. бе готов вече да се откаже от текущата си Идея и да премине към следващ Пункт от древното херметическо Учение, когато Случаят щедро ни се притече в Помощ (в което по-късно ние видяхме недвусмислен окуражителен Знак). Д-р Бърк, който стоеше до Прозореца, отмести Завесата, воден от непонятен Импулс, и в същия Миг възкликна, че вижда на Ъгъла трима Души - точно колкото ни трябваха, - двама от които той познаваше много добре: защото това бяха лондонският шериф Доглет и сержант Греншо.

Ignatius Birdus: Аз също ги познавам доста добре. Имал съм си Вземане-Даване с тях, главно Даване.

G.G.: Това вече е достатъчна Причина да не ги каним тук, месери. Макар че, от друга Страна, искам да ви уверя, че в нашата Дейност няма Нищо незаконно.

Абат Прайс: Но щом е така, сър, защо да не ги поканим да се присъединят към нас? Или може би в Заниманията ни все пак има Нещо... как да кажа... нередно?

Д-р Бърк: Господа, по силата на Случая аз познавам отблизо шериф Доглет и мога да ви уверя, че той няма да намери Нищо нередно в нашата Дейност, а дори напротив, тъй като е Човек с много по-широки Разбирания, отколкото някой би могъл да предположи.

“И с много по-широки Джобове”, прииска ми се да добавя, но като взех под Внимание току-що отзвучалата Забележка на д-р Бърк, и особено първата й Част, сметнах за по-разумно да се въздържа. Явно повлиян от Препоръката на нашия добре образован Сподвижник, Г. Дж., със свойствената му Решителност, взе мигновено Решение и прикани д-р Бърк да извика при нас шерифа и другите двама, на което докторът откликна с видим Ентусиазъм, и след малко тези тримата влязоха в нашето Помещение. Това обаче бе съпроводено с една донякъде неприятна Изненада, тъй като третият Човек, когото шерифът и сержантът водеха със себе си, с вързани на гърба му Ръце, се оказа всеизвестният Разбойник, Крадец и Убиец бастарда Ричард, от когото трепереше цял Лондонес. Но пък този неприятен Факт бе компенсиран от изненадващото Разбиране, което шерифът прояви към нашите Занимания с древното херметическо Учение, както и от впечатляващата Отзивчивост, с която той изрази Готовност да участва в живата поучителна Картина, замислена от нашия Преподавател. Последният, след като ни прикани да си изберем по една Планета (на мен се падна Меркурий), произнесе следната многозначителна Реплика:

G.G.: А сега, господа, моля всеки от вас да се движи свободно накъдето иска, без, разбира се, да излиза от Вратата (последните Думи той явно адресира към бастарда Ричард).

Ние започнахме да се движим безредно насам-натам из Стаята, при което дори настъпи известна Суматоха, понеже бастардът Ричард, играещ Ролята на мрачния Сатурн, непрекъснато и сякаш нарочно се блъскаше в д-р Бърк, поел Ролята на Венера, а слугата ми Джон, превъплътил се в Луната, кой знае защо непрекъснато вървеше по петите ми.

G.G.: Виждате ли какъв Хаос, господа! Сега можете да си представите какво Безредие би настъпило, ако всяка Планета бе оставена сама на себе си и се движеше по собствената си Воля. Има ли това нещо общо с действителното Движение на небесните Тела? Очевидно не. Но нека сега направим нещо друго. Представете си, че някаква неведома Воля ви кара да се движите в Кръг около едно Тяло, което в случая ще съм аз, като най-близо до мен ще обикаля Джон (който бе Луната), след него д-р Бърк, и така нататък до бастарда, който, в качеството си на Сатурн, ще описва най-външния Кръг.

Първо обаче се наложи едно Разместване, продиктувано от практически Съображения, понеже на бастарда се бе паднала най-външната Сфера, която бе и най-близо до Вратата, тъй че той бе принуден да си смени Мястото с абат Прайс и да заеме позицията на Слънцето, точно в средата на Седемте. След което всички като един пристъпихме към Осъществяване на поучителния Замисъл и въплътихме без Трудност небесната Хармония.” (“Тайни проповеди...”)

 

Из “Изложение на шериф Доглет до Лорд-Канцлера Уоръм, относно крайно съмнителните индивиди от лондонското Сити, “Фенчърч Стрийт”:

“Ваше Превъзходителство,

С радост бързам да Ви съобщя, че плановете ни се увенчаха с успех и ние проникнахме в групата на съмнителните индивиди, за които ни бе информирал нашият агент “д-р Парижанин”. Това стана по следния начин: След петдневно напразно чакане на ъгъла на “Фенчърч” и “Ледънхол”, ние получихме дългоочаквания сигнал от нашия агент, който излезе и лично ни въведе на сбирката на т.нар. херметици, където успяхме да се включим в жива поучителна картина (по техния израз, Сър), изобразяваща седемте планети. За да не възбудим никакви подозрения, аз и сержант Греншо водехме със себе си известния разбойник бастарда Ричард, давайки си вид, че току-що сме го уловили и го водим към ареста, тъй че срещата ни с наблюдаемите индивиди да изглежда напълно случайна. След като участвахме в живата картина и изслушахме някои общи положения относно тяхното т.нар. “херметическо учение”, ние бяхме приканени от присъстващите там субекти (а те бяха, както ни информира и “д-р Парижанин”, Игнаций Бърд, слугата му Джон, абат Прайс и германецът Агрипа) да посетим отново тяхната сбирка вдругиден, сряда, 16.VIII. т.г. Както и можеше да се очаква (с оглед на факта, че това беше първото ни посещение сред тези индивиди, Сър), на тази сбирка не бяха чути никакви изказвания срещу нашия Благочестив Крал, нито пък призиви в подкрепа на германския император Максимилиян.

P.S. След сбирката аз изплатих 2 (два) паунда на “д-р Парижанин”, който ги поиска много настоятелно (той поиска пет, Сър), за да плати с тях някакви сметки на любовницата си, известната сред заможните младежи вдовица Бетси от Степни, за което прилагам разписка.

Ваш покорен слуга,

Шериф Доглет”

РЕЗОЛЮЦИЯ: Напомнете на този шериф, че английската хазна има и други цели, освен да осигурява луксозен живот на леките жени. Разследването да продължи. Уоръм”

 

Всъщност не само редът в него, а и самото наличие на света учудвало херметиците. Причината за това учудване е отново убеждението им, че материята не може да се самоорганизира, не и в определени форми. Кой тогава е създал всички тези неща?

“Виж колко умения са употребени върху една материя, и колко произведения са поставени в една рамка, всички прекрасни и всички отмерени, и всички различни помежду си. Кой ги е изработил всички тях?” (СН V)

Специфично за херметическата теология е твърдението, че Бог е видим и в двата свята: и горе, и долу. Това твърдение се съдържа имплицитно в може би най-известната сентенция на херметизма, изразяваща идеята за огледалността на световете. Става дума за 1-ия стих от “Изумрудената скрижала”, приписвана на Хермес Трисмегист:

“Вярно е без лъжа, вярно и най-вярно: това, което е долу, е същото като онова, което е горе; и това, което е горе, е същото като онова, което е долу, за да се сбъднат чудесата на едно-единствено нещо.”

Или, казано с неимоверния речник на ренесансовия херметик Хенрих Агрипа, “в природата се проявяват ред чудеса, породени от въображението на висшите движения”. Но освен отгоре надолу, верен е и обратният път:

“Всички платоници са единодушни - пише Агрипа, - че както в истинския и Съвършен свят, така и в материалния свят всички неща са във всичко; така елементите се съдържат не само в по-низшите тела, но също и в небесата, в светлината, в дяволите, в ангелите и най-сетне в самия Бог - Създател и Първопричина на всички неща.” (“Окултна философия”, т. 1)

Ето как Бог се оказва съставен от 4-те елемента на древните - огън, вода, земя и въздух, макар и в техните “идеални” форми, - което силно сближава късния ренесансов херметизъм с пантеизма: природата бива проникната от Бога, но и Бог бива проникнат от природата. Впрочем от казаното дотук човек може да остане с впечатлението, че херметизмът говори за това как може да бъде видян Бог, но не и за това какво именно е Той. Не е така, херметизмът дава и преки определения на Божието “естество”, отново обаче пречупени през процеса на търсенето Му:

“Ако можеш да мислиш Бога, ще мислиш красотата и доброто... Ако изследваш нещата, свързани с Бога, ще изследваш и нещата, свързани с красивото. Един е пътят, който води към Него - благочестието, съчетано със знание.” (СН VI)

Бог е красив и добър, “Той дарява най-прекрасната душа с най-красиво тяло, заради което мъдрите етиопци избирали царете си по красота”, ще каже по-късно Агрипа. И, за разлика от Еклисиаста, тук знанието не носи печал, а радост - понеже е път към красивото и доброто. Знанието е онази бяла нишка - оставена там от мъдрия Хермес, от древните Учители, - която те прекарва през лабиринта на света, за да излезеш от другия му край, на светло - “в светлината на Живота”, сред красивите и добри неща, пред огрените от “лъчезарния Солей”, огромни хоризонти.

 

Херметизмът е, освен другото, и учение за спасението, и поради това в него въпросът за човешкия живот на земята е особено важен. Какво трябва да правиш, за да живееш правилно, т.е. да се спасиш? На този въпрос може да се отговори с етически норми, както прави християнството (10-те заповеди), или с версия на знанието, както прави херметизмът. Но пътят към това знание е преграден от заблудите на тялото:

“Това е враждебната дреха, която си облякъл, и тя те притегля надолу към себе си, за да не погледнеш нагоре, та като видиш красотата на истината и обитаващото я добро, да намразиш нейната лошота. За да не проумееш коварството, с което те обсажда, тя е направила сетивата, които само изглеждат сетива, а са всъщност безчувствени: преградила ги е с изобилна материя, и ги е изпълнила с омразна наслада, та да не чуеш, каквото трябва да чуеш, и да не видиш, каквото трябва да видиш.” (СН VII)

Всъщност, както пише в “Стобеевите фрагменти” (V в.), човек живее едновременно два живота: един съгласно същността и друг съгласно тялото. В този “дуализъм на направата” е характерният драматизъм на човешкото положение, понеже, макар двете природи на човека - божествена и телесна - да му дават възможност както “да съзерцава небесните неща”, така и “да се грижи за земните и да ги управлява”, това го превръща в твърде деликатно балансирано същество, което непрекъснато е изправено пред избор, защото тези два живота не само не се съгласуват добре, но и си пречат:

“И щом съществуващите неща са две - тяло и безтелесно, - в които е смъртното и божественото, изборът на всяко остава за онзи, който иска да избере. И там, където едното се изключва, подценяването му води до изява на действието на другото.” (СН IV)

В херметизма думите “същност” и “тяло” покриват големи полета от значения. Стремежът да се живее според “същността” не е продиктуван от, да речем, желание да се опознаят изчерпателно нещата, а от копнеж да се преживее Доброто. Живеейки според същността си, човек опознава Доброто, понеже то и същността му са единосъщни.

По подобен начин да живееш “според тялото” (в преобладаващия нега тивен смисъл на тази характеристика) означава нещо много повече от това да удовлетворяваш неумерено телесните си нужди. Стремежът към богатство например също е “от тялото”, въпреки че целта на богатството не е да удовлетворява телесните нужди. Жаждата за власт също не удовлетворява такива нужди, но е осъдителна по същите причини. Тъй че борбата срещу “тялото” не се свежда до дадена съвкупност от аскетични практики, а е вид дисциплина на духа.

В херметическата традиция “тялото” е символ на всички онези земни неща (стремежи), които могат да погълнат живота на човека. Неслучайно се казва, че тялото е направено “от пръст” - тялото и земята имат един елемент, те са единосъщни, както са единосъщни същността и Доброто. Самият факт, че си на земята, е вече една преграда за знанието. Земята не може да те научи на нищо истинно, понеже всичко на нея е преходно: “Това е истина, че няма нищо истинно тук” (“Стобеевите фрагменти”).

Ако тази носталгия не бе ни станала вече привична и позната, изразявана от различни хора от много поколения насам, сигурно щяхме да видим, че тя е толкова странна, толкова неочаквано далеч от ума, допряла вече самата граница на поетичното и нелепото (но все пак оставаща в поетичното), че човек е склонен да повярва в истината й, понеже иначе не може да си обясни как изобщо тя е възникнала - това е носталгията по един дом, който изобщо не е тук, на земята, а е някъде отвъд, откъдето духът се е спуснал в тези ниски места; “раждането е изгнание”, както казва “Първата книга на Хермес”.

 

Няма смърт, твърди херметизмът, “само названията тревожат хората”. Това, което те наричат с тази плашеща дума, е просто разделяне на душата и тялото, чиято цел е обновяването; те, тъй да се каже, биват “рециклирани”:

“Хората не умират, а се разпадат като съставни тела: а разпадането не е смърт, а разделяне на сместа; и те се разпадат не за да изчезнат, а за да станат нови.” (СН ХII)

Хората се плашат твърде много от смъртта, понеже я наричат с неправилна дума. А я наричат така, понеже не разбират смисъла й; нито пък правят разлика между живота и явното, явлението:

“Те наричат смърт промяната, поради това, че тялото се разпада, а животът отива в неявното... но скриването е обновяване.” (СН ХI)

Очевидно херметиците вярват в прераждането. То става необходимо, понеже хората, както и всичко останало на света, се износват, “замърсяват се”, за което впрочем Бог не може да бъде винен:

“Нито ковачът е създал ръждата, нито родилите тялото - нечистотията му, нито Бог - лошотата: самото траене на породените причинява нещо като прецъфтяване, а Бог е създал промяната, за да служи за очистването им.” (СН ХIV)

Херметиците имат доста ясна идея за случващото се при настъпването на тази “промяна”. Това, което в християнството е наречено просто “душа”, тук е разделено на части и всички те имат различна съдба:

“Когато душата се издигне към себе си, тогава духът се свива в кръвта, душата - в духа, а умът, който е божествен по природа, се очиства от обвивките си, съединява се с огнено тяло и обхожда цялото пространство, като оставя душата за съд и присъда съгласно нейните заслуги.” (СН Х)

Този елемент от херметическото учение също бил обяснен от Агрипа чрез жива картина, както разказва Бърд в “Тайните проповеди”. Възникнал обаче известен спор за това кой да играе ролята на кръвта:

“G.G.: Както обикновено, ще обясним Мисълта на мъдрия Хермес нагледно. Но да започнем отзад напред. Джон, ти ще бъдеш Кръвта.

Джон (слуга): Но, сър, аз съм Логосът. Не ми отива да играя Кръвта.

G.G.: Признавам, че Доводът ти звучи убедително. Кой тогава, в името на Начинанието, ще се съгласи да изиграе Кръвта? Може би д-р Бърк, като Учен и Естественик, човек на Медицината...

Д-р Бърк: О, не, сър, в моята Работа аз почти никога не се докосвам до Кръв. Днес Медицината е стигнала далеч напред и вече почти няма Досег до тази Субстанция, която някои наричат “червена Течност” (при тези Думи той погледна към мен, което бе една от малкото Постъпки на този чувствителен и учен Джентълмен, които не му правят Чест).

Тук забележителната Находчивост на Г. Дж. отново прояви себе си. Решението беше толкова близко до Ума, че ние се учудихме как не сме се сетили за него още в първия Момент.

G.G.: Ето какво. Бастард, ти ще играеш тази Роля. И без това Ръцете ти са облени в Кръв.

Бастард Ричард: Много добре. Аз ще играя Кръвта. Разчитайте на мен.

По-нататък Ролите се разпределиха лесно и много бързо: д-р Бърк пое ролята на Духа, абат Прайс тази на Душата, а аз имах Честта да ми бъде поверен самият Ум. Шериф Доглет и сержант Греншо получиха ролята на Съда, пред който Душата се изправя. Вече щяхме да пристъпим към Действие, когато се появи неочаквана Пречка:

Джон (слуга): Ами Логосът, сър? Къде се дяна той?

G.G. (след кратък размисъл): Въпросът ти не е лишен от резон, Джон. Но в тази картина Логосът не участва. Обаче ето какво: застани тук встрани, и когато месер Бърд, т.е. Умът, се отдели от абат Прайс, хвърли върху него това червено Наметало, за да подчертаем как Умът се облича в огнено Тяло. (При тези Думи G.G. подаде на Джон собствената си яркочервена Наметка, след което продължи:) Сега, джентълмени, моля да имате предвид, че вие, от една страна, се притегляте един друг, а от друга се мъчите да се освободите. Ала само месер Бърд ще успее.

Сега вече можехме да пристъпим към Осъществяване на живата поучителна Картина, като за целта се наредихме в Колона, с мойта скромна Личност начело и бастарда Ричард в края, като по нареждане на Германския Джентълмен тези зад мен се бяха прихванали за Кръста или Раменете.

G.G.: Сега, джентълмени, когато Душата започне да се издига към себе си, както се казва в древното Учение, моля всички вие да започнете да отстъпвате назад, докато най-сетне Гърбът на бастарда Ричард не опре в Стената, след което, по силата на един невидим Натиск, бастардът започва да притегля към себе си д-р Бърк, който се опитва да се освободи, и така нататък до месер Бърд, който ще се откъсне от вас. Да започваме.

Щом бастардът опря в Стената зад нас, след кратка, но не и дотам лесна Борба аз успях да се освободя от абата и отскочих встрани, а Джон метна върху мен огненото Тяло. В този момент Вниманието ни бе привлечено от бурните Протести на д-р Бърк, който напразно се опитваше да се освободи от коравите като клещи Ръце на бастарда. Макар добрият доктор да бе близо Глава по-висок от него, той изглеждаше доста хилав на фона на ниското, но изключително набито Тяло на бастарда, който видимо с голяма Сила го бе прилепил към себе си от Кръста надолу. Докторът, хванал с ръце Раменете на абат Прайс, с всички Сили се опитваше да се откъсне от тази желязна Хватка, но успяваше да върти Тялото си само от Кръста нагоре, а на Роптанията му бастардът отговори само веднъж, с характерния си провлачен Маниер:

Бастард Ричард: No Way, ma-a Ma-aan.

Г. Дж. не реагира на случващото се там, а се обърна към мен с Думите:

G.G.: А сега, месер, моля обходете Пространството. Но имайте предвид, че след като сте облекли огнено Тяло, Вие се движите леко и бързо.

Като притичвах леко, аз започнах да обикалям нашето, за щастие, просторно Помещение, придържайки с две Ръце огненото Тяло, а в това време на другите трима бяха дадени Наставления да се обърнат наляво, като от Колона образуват Редица, и да пристъпят, в съвкупното си качество на Душа, към шериф Доглет и сержант Греншо, за да получат Присъдата си.” (“Тайни проповеди...”)

 

Из “Изложение на шериф Доглет до Лорд-Канцлера Уоръм, относно крайно съмнителните индивиди от лондонското Сити, “Фенчърч Стрийт”:

“Ваше Превъзходителство,

На последното събрание на наблюдаемите индивиди беше обяснен един елемент от т.нар. “херметическо учение”, отнасящ се до момента, в който душата напуска тялото. За целта бе поставена жива картина, като ролите бяха разпределени, както следва: Игнаций Бърд - ума; абат Прайс - душата; д-р Бърк - духа; кръвта - бастард Ричард. (Те смятат, че душата се дели на части, Сър, а не е едно цяло.) Бастардът опря гръб в стената, а всеки стоящ пред него трябваше да придърпа към себе си предния, чиято цел е да се освободи от задния, но да не изпусне предния. Съгласно тяхната легенда накрая се освободи само умът (Бърд), а останалите, съставляващи заедно душата, се явиха за съд и присъда пред небесния съд, представян в случая от мен и сержант Греншо. В това време упоменатият Бърд наметна върху себе си едно червено наметало, което те наричат “огнено тяло”, и започна да обикаля тичешком стаята, което те наричат “обхождане на пространството”. С това сбирката приключи. Не бяха чути никакви изказвания срещу нашия Благословен от Бога крал Хенри VIII, нито призиви в полза на германския император Максимилиян.

Ваш покорен слуга,

Шериф Доглет”

РЕЗОЛЮЦИЯ: Има нещо дразнещо в този шериф. Разследването да продължи. Уоръм”

 

В тази жива херметическа картина се появява задълбоченото по-късно от гностиците разграничение между духа и душата, за която те вярват, че има по-ниска природа от него, понеже е “психична”, т.е. изпитва афекти. Тя именно остава на съд според заслугите си, духът обаче се връща при Бог, понеже той не би могъл да бъде грешен. Гностиците казвали, че “духовните хора (пневматиците - б.м.) събличат душите си и стават мислени духове... но нищо психично не влиза при Бог” (Ириней Лионски). В херметизма тази съвършена част в човека е умът, който се връща в естественото си състояние:

“Когато умът се отдели от земното тяло, той веднага облича собствената си огнена дреха, с която не е могъл да го обитава: защото земята не понася огъня.” (СН Х)

Но какво става с изоставените назад души? Отговор намираме в “Стобеевите фрагменти”. В един от тях Хорус задава на Изида същия въпрос и тя му отговаря, че душите се завръщат на естественото си място, а именно в “подлунното пространство”, разделено на 4 нива, в които те биват настанени според достойнствата им (отгоре надолу). След това те се прераждат пак според тези достойнства, като най-заслужилите се вселяват в най-изтъкнатите мъже, а най-незаслужилите се вселяват в животни, но в различни животни в зависимост от склонностите им. “Corpus Hermeticum” обаче категорично отрича такава възможност:

“Благочестивата душа, след като се е освободила от тялото и е успяла в състезанието по благочестие (а в това състезание тя се стреми да познае божественото и да не постъпи несправедливо спрямо никого от хората), цялата се превръща в ум. А неблагочестивата душа остава при собствената си същност, наказвана от самата себе си, и търси земно тяло, в което да влезе, но да е човешко: защото друго тяло не приема човешка душа, а Божията наредба забранява човешка душа да попадне в тяло на безсловесно животно.” (СН Х)

Наистина би било твърде жестоко да накараш човешката душа да живее безсловесно. Странно, но на никой от херметиците (доколкото ни е известно) не е хрумнало, че именно уникалната връзка между човека и словото може да обоснове твърдението, че човешките души могат да се прераждат само в хора. Нито пък някому е дошла наум тази - впрочем прекалена - теза, че хората се прераждат заради словото, понеже без тях то очевидно не би могло да се (въз)произвежда, а ако те не се “променяха” от време на време, то и словото не би могло да се обновява. Вярно е обаче, че и за двете тези цели е достатъчно и най-обикновеното раждане, няма нужда от пре-. Но впрочем херметиците отричат, че животът е раждане, в един прекрасен именно словесно откъс от “Корпуса”:

“Целият свят, взет заедно, е неизменен, сине, докато всички негови части са изменяеми, но нищо не се ражда и не изчезва, а само названията тревожат хората: защото животът не е раждане, а усещане, нито пък промяната е смърт - тя е забрава. И щом тези неща са така, всичко е безсмъртно: материята, животът, духът, душата, умът, от които е съставено всяко живо същество.” (СН ХII)

Човек има усещане, че дори “Corpus Hermeticum” да е неверен отначало докрай, той все пак е стилистичен шедьовър, и дори има усещане, че това е качество, което би могло да преведе някого по-лесно през “промяната”.

 

“Corpus Hermeticum” е сборник от запазени на гръцки език текстове, писани между I и III в. сл.н.е. и преоткрити през Ренесанса. Той се състои от 17 трактата, развити като диалози между повтарящи се персонажи - главно Хермес, Тат и Асклепий, - което е карало откривателите на сборника да мислят, че той е (част от) единно произведение, писано от един автор, но по-сетнешния текстологичен анализ показва, че става дума за текстове, писани от различни автори по различно време. В най-общи линии митът за учителя Хермес Трисмегист (т.е. Тривелик, три пъти велик) може да бъде реконструиран така:

В много древни времена в Египет живял жрецът Хермес, който получил откровение от Бога, Върховния Ум на вселената, и приобщил към неговите тайни един кръг от ученици. Той измислил йероглифното писмо, с което тайните на учението били записани на стели (т.е. каменни плочи, стълбове) в египетските храмове, откъдето били преведени на гръцки в епохата на елинизма.

Тази сравнително проста картина се усложнява от факта, че според по-известните древни текстове Хермес бил не един, а няколко души. Например арабският астролог от VIII в. Абу Машар пише:

“Имало е трима, наречени Хермес. Хермес Първия, върху който слязла Тройната Благодат, е живял преди потопа. Хермес е нарицателно, както при Цезар... Персите казват, че прадядо му бил Гайомарт, сиреч Адам. Евреите казват, че той е Енох, сиреч Идрис на арабски... Той бил първият, който говорил за горните неща като движението на звездите, и неговият дядо Адам го научил на часовете на деня и нощта. Той бил първият, който строял светилища и прославял Бог в тях, първият, който мислил и говорил за медицина... Той живеел в областта Саид в Египет, която избрал за себе си, и там построил светилищата на Пирамидите и храмовите градове. Понеже се боял, че мъдростта може да бъде загубена, той построил храмовете... храма в Акмим (известен днес като Панополис - б.м.)... В преданието, оставено ни от прадедите, се казва, че Идрис бил първият, който четял книги и мислел за наука, и че Аллах му разкрил тридесет страници от Небесната книга... Вторият Хермес живял във Вавилон. Той живял след Потопа... Бил изявен в медицината и философията и вещ в качествата на числата. Негов ученик бил аритметикът Питагор. Този Хермес подновил медицината, философията и аритметиката, както били изучавани преди Потопа... Третият Хермес живял в град Мисър в Египет... Той бил лекар и философ... Написал също една ценна книга върху изкуството на алхимията, която се отнасяла за изработването на стъкло и стъклени предмети, керамика и подобни. Той имал ученик, наречен Асклепий, който живеел в Сирия.”

За Хермес споменават също Цицерон, Августин Блажени и Лактанций (IV в.) и според всички тях става дума за няколко души, наречени с това име. Според Цицерон той бил син на Зевс и Мая - на Небето и Земята, - което може би обяснява много неща във връзка с дълбоко вкоренения в херметическото учение дуализъм. Марсилио Фичино, който превел “Корпуса” на латински през 1463 г., казва, че Хермес бил първият в т.нар. “Aurea Catena”, Златната верига, която продължава с Платон, Питагор, Плотин и стига до Ямблих и Прокъл. Самият Фичино изглежда се е смятал за нейна следваща брънка и като възродил тази дотогава забравена традиция, превеждайки за пръв път на латински още Платон и Плотин (колкото и невероятно да изглежда днес, Западът открил тези големи философи едва през ХV в.), той действително е станал такъв.

 

Брънка след брънка, сфера в сфера - така се разгръща “Златната верига” на света. “Всички неща са навървени с взаимни връзки във верига, която се издига от най-долното до най-горното”, казва Хермес в “Асклепий”. Ю. Евола пък твърди (в книгата си “Херметическата традиция”), че “херметическото изкуство се състои в разбуждането на смисъла на аналогиите”. Ето нещо, което би могло да потвърди неговата мисъл, този път от “Корпус Херметикум”: “И така, вечността е изображение на Бога, изображение на вечността е светът, на света - слънцето, а на слънцето - човекът” (СН ХI). Но как стоят нещата вътре в самия човек? Той също е, тъй да се каже, сферичен, и една “златна верига” го задвижва като с лост:

“Душата на човека се носи по следния начин: умът е в логоса, логосът е в душата, душата е в духа; духът, като преминава през вените, артериите и кръвта, задвижва живото същество и по някакъв начин го носи.” (СН Х)

“Корпусът” изглежда е единен по отношение на сферичната картина на света, която се издига от материята до самия Бог, като най-“тежкото” в дадена сфера се намира в ядрото й, а по-“финото” в нея се издига над ядрото и го обгръща. Погледнат отстрани, светът би изглеждал една поредица от елипси, “увиснали” по средата. Тази напластена сфера тръгва от елементите, сред които най-финият е въздухът, после продължава към душата, ума и най-сетне самия Бог. Можем да си представим това като слънчевата система - в чийто център обаче (и това е доста важно в случая!) според древните е стояла земята, - като най-отдалечената от центъра й орбита, “обхващаща” всички други, е сферата на Бог:

“Най-финото от материята е въздухът, най-финото от въздуха е душата, най-финото от душата е умът, от ума най-финото е Бог: и Бог е около всички и през всички, умът е около душата, душата - около въздуха, въздухът - около материята.”

Навярно по тази причина в “Изумрудената скрижала” се казва, че “трябва да разделиш финото от грубото и рядкото от гъстото”. Алхимиците впрочем разбирали това буквално и вярвали, че при подходяща обработка може да се добие злато от всеки метал, ако от него се отстрани “грубият елемент”, за да се стигне до съвършената му същност - златото, Божият отпечатък в света на металите.

Организиращите оси на този сферичен свят са истината и страданието, които обаче достигат пълната си реализация в различни посоки:

“Умът е в Бог. Разсъдъкът е в човека. Логосът е в Ума. Умът не страда. Нищо телесно не е истинно. Безтелесните неща не лъжат.” (“Първа книга на Хермес”)

“Истината ще те направи свободен”, казва Христос, което е всъщност едно доста сдържано обещание. Херметиците са много по-радикални - в действителност те казват, че истината ще те направи щастлив, ще те освободи от страданията. Оттам у тях този изключителен пиетет към знанието - гнозисът, който ще те трансформира в същество от друг порядък. Трябва преди всичко “да изключиш сетивата си” и тогава ще преминеш “през места дори непроходими”, ще достигнеш “до места дори недостъпни”.

Човек би казал, че пиянството е някаква форма на народен херметизъм.

 

Херметиците вярват в съдбата, която е част от извечната йерархия на сферите. Това, което хората наричат “съдба”, е най-ниското ниво на тази йерархия, спускаща се от Бог към планетите, от тях към невидимите духове (същества, подобно на ума, с огнени или въздушни тела, затова и невидими), и оттам към хората:

“Баща на всички е Бог, създател е слънцето, а светът е инструмент на създаването: мислимата същност управлява небето, небето управлява боговете, а демоните, подчинени на боговете, управляват хората.” (СН ХVI)

Боговете, за които става дума тук, са планетите - херметизмът споделя генералната идея на астрологията, че планетите управляват живота на земята, и тяхното управление се нарича съдба. То се изразява в приписването на свойства, както казва Агрипа: “Всичко, което може да се намери по целия свят, е създадено според управлението на планетите и получава съответно свойствата им.” Така красотата е дадена някому от Венера, силата - от Марс. Планетата, с която самите херметици са свързани, е Меркурий - римското име на Хермес, - чийто отпечатък върху “меркурианския човек” е подвижността на духа, разнородната и разнообразна природа, интелектуалното любопитство; този вид човек е “изобретателен, фин, любопитен, ту забогатяващ, ту обедняващ”, по думите на Агрипа, описващ себе си. В зависимост от това какви качества и в какво съотношение притежават хората, те са управлявани от различни планети. Най-сетне планетите управляват не само хората, а и животните, както посочва Агрипа:

“Измежду животните слънчеви са благородните, смелите, жадуващите победа и слава като лъва - царя на зверовете, - крокодила, петнистия вълк, овена, глигана, бика - царя на стадото, който бил посветен на Слънцето от египтяните в Хелиопол и се именувал Verites. В Мемфис един вол бил посветен на Апис, а в Хермонт - бик, наречен Pathis. Вълкът бил посветен на Аполон и Латона. Песоглавецът също е слънчев, защото лае дванадесет пъти през деня, т.е. на всеки час, а по време на Равноденствието уринира дванадесет пъти, т.е. пак всеки час. Същото, казват, правел и през нощта и затова египтяните го изобразявали в близост до изворите си.” (“Окултна философия”)

Игнаций Бърд е описал крайно любопитен случай на човешко поведение, силно наподобяващо това на споменатото митично животно. Човекът, за когото става дума, е неговият слуга Джон:

“Той беше силно повлиян от Разказите на Германския Джентълмен за Песоглавеца, чиято Роля с голямо Желание играеше в нашите живи поучителни Картини, най-вече заради Думата, с която това древно Животно се нарича (scamp, което значи също и “негодник” - б.м.), като с голямо Удоволствие се смееше е повтаряше:

- I am the Logos & the Scamp!

По това време гореспоменатият Субект изпълняваше Дълга си, като копаеше в моя Розариум една Дупка, дълбока два фатома (приблизително 4 метра - б.м.), в която трябваше да бъдат заровени няколко Стъкленици с небесна Течност (роса - б.м.), която през отминалата Зима бяхме събрали под вещото Ръководство на Г. Дж. Той правеше това вече няколко Месеца, с явно и отчетливо Нежелание, когато към края на Лятото аз започнах все по-често да го улавям в Отсъствие от работното му Място. Причината, която той изтъкваше в свое Оправдание, бе наложителната Необходимост да облекчи телесните си Нужди, или, казано с езика на Естествознанието - да уринира. Обърнах му Внимание, че не е възможно Човек да уринира толкова често, с което той с готовност се съгласи, но допълни, че въпреки всичко тъкмо това ставало, и че през последните Седмици усещал Нужда да извършва този житейски Акт (“житейски” после е задраскано - б.м.) все по-често, което самия него го изпълвало с известна Тревога (той, разбира се, не се изрази точно така). Той свързваше това с думите “I am the Logos & the Scamp”, тъй като, според него, усещаният от тялото му естествен Повик зачестил многократно, откакто той започнал на шега да ги повтаря. “Това беше Игра с Огъня”, каза той. Изпълнен с крайно Недоверие, на следващата Сутрин аз започнах тайно да го наблюдавам какво прави. В 10-ия час от Сутринта го забелязах да излиза от Дупката и след като притича до далечния Край на Розариума, да се облекчава върху Лехата с прословутите кипърски Рози, особено ценени от мен, което той направи с видимо Удоволствие, като въртеше Таза си, така че изригващата от тялото му Струя да покрие по-голям Периметър от тези прекрасни Създания. Костваше ми огромни Усилия да потисна импулсивното си Желание да изляза и да сложа Край на тази, бих казал, Злоупотреба с Красотата, но се подчиних на тежката Необходимост на Знанието и в името на обективното Наблюдение не предприех Нищо, а продължих да наблюдавам Субекта. Каква беше Изненадата ми, когато забелязах същото да се повтаря в 11-ия час, а после в 12-ия и в първия следобед. Изумен, аз изпратих да повикат Германския Джентълмен, който посрещна възбуденото ми Обяснение със забележителна Сдържаност и след като (в 4 и 5 часа) се увери в истинността на Думите ми, проведе, в мое присъствие, Разговор със слугата ми Джон, който не можа да допълни нищо към вече известното ни. Първото Предположение на Г. Дж. беше, че може би ставащото е свързано по някакъв начин с Тинктурите, които аз в различно Време бях давал на слугата ми Джон, за да установя експериментално Въздействието им. След кратка Проверка в някои от моите Бележки (не можах да намеря всички) се оказа, че той е погълнал общо 112 Тинктури от различен Вид, никоя от които, доколкото ми бе известно, не би могла да има такъв (задраскано и заменено с “чак такъв” - б.м.) Ефект. По Препоръка на моя германски Приятел освободих Джон от Задълженията му, за да видим дали Почивката няма да има известно затягащо Въздействие. Нищо такова обаче не последва и дори Нещата се задълбочиха, както имах Възможност да установя малко по-късно. Една Вечер, събуждайки се по силата на Телесността и нейните по-скоро неотменни Нужди, чух познати Гласове пред Къщата, от Розариума, и сварих Джон и Германския Джентълмен увлечени в оживен, макар и приглушен Разговор. Оказа се, че напоследък Джон изпитвал все по-учестяваща се Необходимост да се облекчава и през Нощта, което не му давало мира и той не можел да спи добре.

Г. Дж. предположи, че случващото се с Джон може да е свързано с наближаването на Деня на есенното Равноденствие (22 септември - б.м.), когато ще достигне Апогея си, а след това, да се надяваме, ще започне да отслабва. Затова той предложи на последваме Практиката на древните Египтяни и да изсечем Изображение на Джон на Стената на Кладенеца в Розариума ми, но после решихме да се ограничим само с Думите “Джон, слуга, Anno MDXI”. На следващия Ден повикахме каменоделеца от Гробищата, който изсече този Надпис на Стената на Кладенеца още до вечерта. По Предложение на моя германски Приятел гореспоменатият Надпис бе допълнен за всеки случай с още една Фраза, тъй че накрая гласеше:

“Джон, слуга, Anno MDXI

I am the Logos & the Scamp”

Както предположи Г. Дж., в последния ден на Девата, 22 септември, протичащата със слугата ми Джон Трансмутация достигна Апогея си и той чувстваше Нужда да се облекчава веднъж на всеки Час, и което е най-забележително - именно на кръгъл Час. Като не знаехме докъде може да стигнат Нещата, ние се подготвихме много сериозно за този Ден. Моят германски Приятел например освен Шпагата си донесе и един голям швейцарски Меч, а също и масивен сребърен Кръст и две Шепи морска Сол, понеже не изключвахме Възможността Джон, подобно на някои описани в древността Случаи, да претърпи голяма Трансмутация и ние да се окажем изправени пред описаното от древните Египтяни митично Животно, което би могло да погледне на нас по най-различни Начини. Излишно е да казвам, че и аз взех някои предохранителни Мерки, като през цялото време Колата ми стоеше запрегната на Улицата пред Дома ми. За щастие обаче нищо изключително не се случи през това Денонощие и на другия ден Джон си беше все същият, като изключим крайно измъчения му Вид, дължащ се на честото му будене през Нощта, впрочем безсънна и за нас. Още по-радостното е, че през следващите Дни това странно Поведение на Организма му започна рязко да се нормализира и само след Седмица той се върна към привичните си телесни Функции. На произтеклото с него Чудо ние не можахме да намерим никакво друго Обяснение, освен че това е мистериозен Знак, даден ни от Духовете, за да потвърди Истинността на Словата на древния Хермес, а как по-точно това става ние не можем да си обясним поради всеизвестната Слабост на човешкия Разсъдък.” (“За Изкуствата изобщо”)

 

Из “Изложение на шериф Доглет до Лорд-Канцлера Уоръм, относно крайно съмнителните индивиди от лондонското Сити, “Фенчърч Стрийт”:

“Ваше Превъзходителство,

През изтеклия период събрания на наблюдаемите индивиди не бяха проведени, по следната причина:

Джон, слуга на известния Ви Бърд от “Фенчърч Стрийт”, започна да уринира все по-често, достигайки накрая до веднъж на всеки час, по-точно на кръгъл час. С наближаването на деня на есенното равноденствие (22.IХ. т.г.) той започна да уринира и през нощта, пак на кръгъл час. Той обяснява това с факта, че според учението на т.нар. Хермес така постъпвал и египетският scamp (тук, Сър, се има предвид митическото значение на тази дума, в което тя означава животното Песоглавец, Сър), а именно уринирал на всеки кръгъл час през деня, а при настъпването на есенното равноденствие - и през нощта; освен това той (слугата Джон) смята, че случилото се с него се дължи на това, че много често е повтарял думите “I am the Logos & the Scamp”. По предложение на германеца Агрипа върху кладенеца в градината на упоменатия Бърд каменоделецът Джеймс Джигс, понастоящем работещ на гробищата, изсече надписа

“Джон, слуга, Anno MDXI

I am the Logos & the Scamp”

Това бе направено по обичая на египтяните, които имали навик да изсичат изображения на Песоглавеца в близост до изворите си. При настъпването на деня на есенното равноденствие наблюдаемите Агрипа и Бърд взеха предпазни мерки, понеже се страхуваха, че слугата Джон ще се превърне в Песоглавец. С оглед на това наблюдаемият Агрипа донесе на “Фенчърч Стрийт” голям швейцарски меч, обемист сребърен кръст и известно количество морска сол, а наблюдаемият Бърд се разпореди колата му да бъде запрегната и непрекъснато да го чака пред вратата на къщата му в случай на опасност. Аз видях в това удобен повод, Сър, и предложих услугите си, като сержант Греншо през цялото време остана в колата, а аз се присъединих към съмнителните индивиди. След като нищо по-необичайно не се случи тази нощ, на следващия ден слугата Джон започна да уринира по-рядко, което продължи и през следващите няколко дни и сега той се е върнал към нормалното си състояние.

Ваш покорен слуга,

Шериф Доглет”

РЕЗОЛЮЦИЯ: Защо държавните служби са пълни с умопобъркани? Уволнете този идиот незабавно! Уоръм”

 

Макар и да не се превръщат едни в други, според астрологията хората получават същите качества като животните и затова животинското царство може да бъде използвано донякъде като огледало на човешкото, както и обратното. А и двете заедно изобразяват безкрайната игра на планетите, невидими в небето.

 

“И така, словото е изображение и ум на Бога”, пише в “Corpus Hermeticum”. То е най-висшата реалност, с която е дадено на човек свободно да борави. В LXXIV глава на “Окултна философия”, т. 1, показателно озаглавена “За съотношението, съответствието и възхождането на буквите към небесните знаци и планети”, Агрипа свързва словото с небесните реалности, разглеждайки го като огледало на високия свят. При това в характерния за Ренесанса дух той конкретизира общите тези на античния херметизъм, проследявайки тези огледални съответствия буква по буква. Първо обаче той изтъква мистериозния произход и характер на словото:

“Бог е дал на човека разумна душа и слово, които, по думите на Хермес Трисмегист, се смятат за дар с единосъщни свойства, сила и безсмъртие. В своето Провидение Всемогъщият е разделил човешката реч на различни езици, които в разнообразието си са получили разни, свойствени само на тях, писмена, разположени в определен ред, съответстващи на определени числа и представени с определени знаци, дадени и формирани не по силата на случая или случайността, нито на немощната човешка преценка, а свише, поради което те се схождат с небесните тела и свойства.” (“Окултна философия”)

По-нататък Агрипа се спира на трите най-стари, свещени езика - еврейски, гръцки и латински - и проследява съответствията между буквите и небесните реалности. Тези реалности са разделени на три - знаци, планети и елементи, - а измежду езиците еврейският е обявен за най-съвършен, защото е най-стар:

“Според евреите има три букви-майки - Йод, Вав и Алеф (трите еврейски гласни, които съответстват на елементите огън, вода и земя - б.м.), седем двойни... и дванайсет прости... Гласните в гръцкия език отговарят на Седемте планети (α, ε, η, ι, ο, υ, ω - α. м.), а останалите се разпределят към дванайсетте знака на Зодиака, четирите елемента и Душата на света. В латинския те имат същото значение, защото петте гласни - A, E, I, O, U, а също и J и V, се отъждествяват с планетите; съгласните B, C, D, F, G, L, M, N, P, R, S, T отговарят на дванайсетте знака, а останалите, т.е. K, Q, X, Z съставят елементите; буквата Н, т.е. диханието, представлява Душата на света.”

В латинския има още една буква - Y, за която Агрипа казва, че просто е заета от гърците и се изписва само в заимстваните гръцки думи, което впрочем е вярно. За разлика от съвременната латиница, например от английската азбука, в латинския език няма буква W. Що се отнася до Седемте планети, за които говори Агрипа, това са “планетите”, известни на древните - Луната, Венера, Меркурий, Слънцето, Марс, Юпитер и Сатурн. Агрипа прилага и таблица, в която показва конкретно кое на кое съответства в еврейския, гръцкия и латинския. Тук ще се ограничим само до последните два езика:

Небесни тела,

знаци и елементи

Букви

Гръцки

Латински

Овен

Β

B

Телец

Γ

С

Близнаци

Δ

D

Рак

Ζ

F

Лъв

Κ

G

Дева

Λ

L

Везни

Μ

М

Скорпион

Ν

N

Стрелец

Π

Р

Козирог

Р

R

Водолей

Σ

S

Риби

Т

Т

Сатурн

А

А

Юпитер

Ε

Е

Марс

Η

I

Слънце

Ι

О

Венера

О

V

Меркурий

Υ

J

Луна

Ω (омега)

U

Земя

Θ (тета)

К

Вода

Ξ (кси)

Q

Въздух

Φ

Х

Огън

Х

Z

Душата на света

Ψ (пси)

Н

Агрипа използвал тези съответствия, за да разтълкува имената на своите сподвижници от лондонския херметически кръг. Накрая той стигнал и до бастарда и пристъпил към тълкуванието на името Ричард, но бастардът възразил:

“Бастард Ричард: Ричард не ме интересува. Разтълкувай “Бастард”.

Доглет (бивш шериф): Действително така е по-добре. Понеже в Бристол му викали “бастарда Джак”. В Лондон му викат Ричард. Обаче навсякъде му викат “Бастард”.

Бастард Ричард (Джак): Аз сам си викам “Бастард”.

G.G.: Да видим тогава. Първо буква В - Символ на Овена, огнен Знак, силно и опасно Животно. Плиний разказва за един Овен от град Филипи в Гърция, именувал се Мегас, който бил толкова голям и силен, че когато веднъж един Камък го ударил по Главата, Камъкът се счупил, а на Овена не му станало Нищо. После тоя Овен се появил в Северна Италия. Отпечатъкът от гигантската му Стъпка още може да се види близо до град Милано... Сега буква А - тя е Символ на Сатурн, най-мрачната Планета, с най-тежък Нрав, затова и Философите открай време я използват като Знак на най-тежкия Метал - Оловото. После буква S - Символ на Водолея, въздушен Знак. И както е трудно да уловиш Водата и Въздуха, така и Бастарда дълго се е изплъзвал от ръцете на Закона.

Доглет (бивш шериф): Много дълго. Едва напоследък той беше уловен.

Бастард (Ричард, Джак): Ти само почакай!

G.G.: Ето на. Така и Плиний разказва за онази Вивера, която се изплъзнала на цял римски Легион в горите на Галия. Понеже дотогава никой не бил виждал Вивера, а само били чували за това Животно, и когато войникът Публий я видял за пръв път в Историята и извикал “Ето Вивера”, всички се впуснали да я хванат, но не могли. Плиний разказва, че целият Легион я търсил в продължение на четири Дни, но така и не могли да я уловят. Именувала се Vestis... Сега буква Т - Символ на Рибите, воден Знак. Това иде да подчертае Хлъзгавостта и Неуловимостта на Бастарда. И както Рибите са хлъзгави и неуловими и плуват във Водата... (След кратък Размисъл:) А сега пак буква А - двоен Сатурн. За него вече говорихме, но забележете колко тежък става той у Бастарда. И дори още по-тежък, защото следва буква R, Символ на Козирога - мрачен Знак, който дава тежък и сърдит Характер, и Нищо чудно, понеже в него домува мрачният Сатурн. И моля забележете, джентълмени, че досега в името на Бастарда се изредиха и трите последни Знака - Рибите, Водолея и Козирога, - сякаш той е като тях прогонен в дъното на Зодиака. Така и Плиний разказва за онзи Козел, който бил прогонен от Гражданите на Ефес заради лошия си Нрав, а после всяка Вечер се връщал в Града и нападал Хора и Животни по Улиците, докато накрая не го уловили и обесили на задните Крака в близост до храма на Артемида. А когато после хвърлили Трупа му на Кучетата, те били толкова уплашени, че не посмели да доближат дори мъртвото му Тяло. Затова го хвърлили в Морето.

Сержант Греншо: А той как се именувал?

G.G.: Именувал се Pistis... И накрая буква D, Символ на знака Близнаци. Както всеки знае, Близнаците са Знак на гъвкавата и раздвоена Природа, затова и неговата Планета е Меркурий, която Философите използват като Знак на Живака, що е Чудо на Чудесата, понеже е течен Метал. Но вижте, че в случая на Бастарда върху Близнаците влияе троен Сатурн, и затова както Близнаците са раздвоени, така и Бастарда е и Крадец, и Убиец!

Бастард (Ричард, Джак): Умен Мъж е този! Всичко е, както го каза.” (“Тайни проповеди от “Фенчърч Стрийт”)

Ако се върнем към таблицата горе, ще видим, че съгласните в гръцки и латински вървят в реда от Овен към Риби, както върви и зодиакът, гласните вървят от Сатурн (най-отдалечената планета) към Луната (най-близката), а буквите, изразяващи елементите, вървят в реда от земя към огън. “Буквите са тялото на Истината”, казва античният гностик Марк Сириец, впечатлен, навярно, от тази хармония на съответствията. Но неговите съвременници от херметическата школа, въпреки голямото си преклонение пред словото, прокарват едно по-обезкуражително разграничение:

“Защото словото не стига до истината; виж, умът е велик, и след като е воден донякъде от словото, той може да стигне до истината.” (СН IХ)

Словото е прекрасно, в него хармонично се оглежда Високата реалност, “корените му растат от небесата към земята”, и все пак то не стига до истината. Защо тогава херметиците се отнасят с такова преклонение към него? Очевидно не заради истината. Словото е като света - красив, макар и може би не добър, - то е “Златната верига” на Фичино. В него е вплетено могъществото на небесните тела, по непонятен начин то изразява същността на сферите, и също като тях е креативен гигант.

Сполучлив пример за това, че словото чудесно може да служи на лъжата, както и да сее нещастия, дава едно донесение до английския крал Хенри VIII - впрочем човек едновременно екстравагантен, очарователен и жесток. Донесението гласи:

“Ваше Величество,

Чрез един от посещаващите ме младежи до мен достигна приложеното тук “Изложение”. Моля обърнете внимание на резолюцията на Лорд-Канцлера Уоръм, и в частност на думите “АНГЛИЙСКАТА ХАЗНА ИМА И ДРУГИ ЦЕЛИ, ОСВЕН ДА ОСИГУРЯВА ЛУКСОЗЕН ЖИВОТ НА ЛЕКИТЕ ЖЕНИ”, в които аз виждам хитро завоалиран намек по Ваш адрес.

“Светицата от Степни”

РЕЗОЛЮЦИЯ: Мислите ли, че нещата стигат чак дотам? Много е възможно. Колко души наблюдават Уоръм? Впрочем все едно: Да се удвоят! Хенри

(твоят Крал, лекомислени глупако)

P.S. Тази “Светица” не ми харесва. Когато нещата се изяснят, да изчезне! И не ме карайте да напомням! Хенри”

 

Херметизмът, като много други проявления на античния светоглед, бил бавно залят от християнството. Съществуването му през Средните векове тъне в историческа тъма, преди през 1460 г. Леонардо ди Пистория да намери ръкописа на “Corpus Hermeticum” в България и да го пренесе в Италия, за да бъде той възроден от Ренесанса, и после отново забравен, както си му е редът. Но вече не толкова и ако човек желае, може да се докосне до начина, по който са гледали на света тези мъже, отдалечени на стотици и дори хиляди години от нас, да чуе ехото от гласа им, завръщащ се през времената - понеже светът е кръгъл, да речем, - да встъпи в словото им, в тяхното издигнато въображение, в драматизма на тяхната отдалеченост - буквална и метафорична.

 

 

© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Милен Русков. Джобна енциклопедия на мистериите. София: Жанет-45, Стигмати, 2004.