Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Джобна енциклопедия на мистериите

3. ГНОСТИЦИТЕ

Милен Русков

web

Вятърът духа, гдето си ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа.

Евангелие на Йоан, 3:8

Поздрави! Искам да знаете, че всички хора, родени от основаването на света до сега, са прах.

Началото на “Евгностос Блажения”, гностически апокриф

В средата на II в. Юстин Мартир, човек с лош късмет, както показва и името му (“мартир” значи “мъченик”), обвинил гностиците, че всъщност те са виновни за преследванията на християните; според него поведението на гностиците се характеризирало с промискуитет (т.е. сексуална разюзданост), склонност към кражби и безогледни лъжи, което скандализирало езическия свят. Бедата идвала от там, че тези хора се представяли за християни. Те били християни - гностици, и като такива - представители на най-голямата и могъща ерес, с която християнството се е сблъсквало някога. Една ярка редица от ересиолози (критици на ересите) си поставили за цел да се справят с тази “хилядоглава Лернейска хидра”, по думите на един от тях, Ириней Лионски, и довели тази кауза до успешен край след около 300 години. Ириней ги нарича така, понеже гностиците били разроени в множество разнородни школи, чиито общи характерни черти не е никак лесно да бъдат намерени. Те се свеждат до две общи убеждения:

1. Възможно е човек да придобие знание за всички тайни на битието. Тъкмо това е гнозисът (γνωσις), който е езотерично проникновение, плод на Божие откровение, а не на познавателните усилия на мисълта. Той не е нещо, което се учи. В старогръцкия език думата “гнозис” обозначава знание, което човек добива сам и, тъй да се каже, лично - ако си бил в някой град или си срещал някой човек, имаш гнозис за тях. Ако си общувал с Бог, имаш гнозис за него.

2. Господ няма власт над нашия свят; над него власт има Демиургът, създателят му, който е пленил изпадналите в хората божествени искри. Техният Източник може да унищожи този свят, но не и да го управлява. Но ако го унищожи, Той би унищожил и тези искри. Според гностическата космогония светът, какъвто е, е резултат на грешка, лоша случайност с грандиозни последствия. Гностиците спорят за това дали Демиургът - който съвпада с Яхве, Бога от Стария Завет - е зъл, или не, което значи: дали е пленил изпадналите искри божествена светлина умишлено, или не. Тази неяснота, както и самата породила я трагична случайност, произтича от изключително разгърнатите властови йерархии в гностическата космогония. В интерес на истината, изпадането на спинтерите (духовните искри) в долния свят се дължи на едно погрешно движение в многосъставното “тяло” на Бога, състоящо се от същински център и множество излъчвания, еманации. Това погрешно движение става в самата му периферия, в последния еон (от гр. Αιων, “вечен”). Оттам искрите духовна светлина изпадат в материята, която пък е на самото дъно на властовата йерархия на Демиурга. Той не се занимава пряко с нея, а през една поредица от породени от него архонти - управители. Двете “царства” си приличат и по още нещо - те функционират като огромни магнити или водовъртежи, така са устроени, че нищо тяхно да не излезе навън. Веднъж попаднали в системата на Демиурга, божествените искри се оказват част от нея и тя, съобразно самото си изначално устройство, ги завърта в себе си. От друга страна, техният източник ги притегля обратно по силата на същия конститутивен, движещ принцип. А и те се стремят към него. Така двете царства се оказват въвлечени в неизбежен конфликт поради самата си природа, а не толкова поради центровете на техните огромни властови йерархии - такива разгърнати йерархии могат да бъдат управлявани единствено от изначалната си природа. Ето защо не е сигурно, че Демиургът е за нещо виновен. Което, от друга страна, няма никакво значение. Той е лош не по причина, а по природа.

Ние трудно можем да разберем този начин на мислене, трудно можем да усетим настроението му - никой от нас не живее в световна империя, управлявана от един-единствен човек, когото никой край теб никога не е виждал, там някъде в далечния Рим, на тази огромна, широка планета, на която най-бързото нещо е конят и чиято тишина, например, дори не можем да си представим.

Затова още по-впечатляващи изглеждат свидетелствата колко малко се е променил светът в други отношения, както показва едно писмо, открито, заедно с 52 други гностически ръкописа, през 1945 г. край Наг Хамади в Северен Египет. Впрочем тези ръкописи били открити от един арабски селянин с популярното име Мохамед Али и неговия брат Халиф, докато копаели за тор, която да пренесат на градината си. Така те попаднали на гърне, високо около 1 метър, в което, за тяхно разочарование, имало не злато, а подвързани в кожа папируси с гностически апокрифи. Неизвестно каква част от тях била изгорена същата вечер, докато те палели огън, на който да сготвят вечерята си. Кой знае какво би станало с тези ръкописи - или кодекси, както ги наричат учените, - ако, първо, бащата на тези братя (общо 7) не бил убит 6 месеца по-рано и, второ, убиецът на баща им не се появил в тяхното село малко след откриването на папирусите. Братята го хванали, отрязали му крайниците и накрая (но не на последно място, както се казва) изяли сърцето му. Но не тази история имахме предвид - макар че и тя онагледява някои изненадващо трайни нрави, - а самото писмо, отправено до някой си Хефестион от жена му (обръщението “брат”, което тя използва, вероятно е било приетото обръщение на жените към мъжете им в онези времена). Писмото е писано най-вероятно между 385 и 391 г. сл. Хр.:

“Изис до нейния брат Хефестион, привет,

Ако си добре и другите неща са наред, това ще е в съгласие с молитвата, която непрестанно отправям към боговете. Самата аз и детето и цялата къща сме добре и мисли за себе си винаги.

Като получих по Хорус твоето писмо, в което съобщаваш, че си задържан в Серапеума в Мемфис (серапеумът е езическо светилище - б.м.), заради новината, че си добре, аз веднага благодарих на боговете. Но относно това, че не се връщаш вкъщи, докато всички други, които са били уединени там, си дойдоха, бях разочарована, защото след като преведох себе си и детето ти през тези тежки времена и бях принудена да изпадна в какви ли не крайности поради цената на зърното, мислех, че сега най-после, когато си дойдеш у дома, ще се наслаждавам на малко почивка, докато ти дори не си помислил да се връщаш у дома и не обръщаш никакво внимание на нашето положение, и то като си спомняш как бях в нужда за всичко, дори когато ти си беше вкъщи, да не говорим за този дълъг период от време и тези тежки дни, през които не ни изпрати нищо. Тъй като, освен това, Хорус, който ми предаде писмото ти, донесе и новината, че си вече свободен, аз съм съвсем огорчена. Моля те, върни се в града, ако нищо по-наложително не те задържа.

Ще ми направиш услуга, ако се грижиш за своето телесно здраве.

Довиждане.” (Кодекс ХIV)

А папирусите? След като братята Али убили убиеца на баща си, Мохамед, очаквайки полицията да го потърси, предал свитъците на местния имам (мохамедански духовник) и избягал. Имамът ги продал на антиквари. Свитъците били написани на изчезналия вече коптски език - елинизиран египетски, писан с гръцки букви, - тъй че дълго време никой не разбирал какво точно е попаднало в ръцете му. Когато това станало, египетското правителство веднага национализирало кодексите, с изключение на един, който след много машинации успяла да откупи фондацията на швейцарския психоаналитик Карл Юнг (по случай 80-ия му рожден ден). Не е ясно каква е цената на тези ръкописи от IV в., понеже от този момент нататък собствениците им отказват да ги продават, но вероятно е с пъти по-голяма, отколкото ако това гърне е било пълно със злато, както се надявал злополучният Мохамед Али. Между другото, всички усилия да се разбере какво, за Бога, е станало с него - понеже без тази информация историята изглежда някак непълна, незавършена - удрят на камък. Той се появява на сцената, когато открива гностическите кодекси, и изчезва от нея, когато те излизат от ръцете му. Очевидно от този момент нататък той вече не интересува никого.

Или може би наистина е избягал?

 

Анонимните гностически системи се наричат офитски системи. Това, че не са кръстени на някой основал ги учител, свидетелства, че са по-стари; името им идва от гръцката дума οφις, “змия”. Тези братства почитали змията, която внушила на Ева и Адам да опитат забранения плод на познанието. За техните култови практики разказва ересиологът св. Епифаний (315-403):

“Те имат змия, която държат в един сандък - cista mystica - и която в часа на техните мистерии изваждат от там. Те нарязват хляб върху масата и приканват змията. Понеже сандъкът е отворен, тя излиза. Това е хитър звяр и като познава техните глупави обичаи, тя пропълзява на масата и почва да се вие между парчетата хляб; това, казват те, е съвършеното жертвоприношение. След това те не само начупват хляба, по който е пълзяла змията, и го раздават на присъстващите, но и всеки от тях целува змията по устата, защото тя е била опитомена от заклинание, или пък е била омилостивена за тяхната измама от някакъв друг дяволски метод. И те падат пред нея и наричат това евхаристия.” (“Panarion”, 374-7 г.)

Евхаристията е тайнство и на ортодоксалната църква, изразяващо се в това, че на вярващите се дава залък хляб, а някога и глътка вино, като символи на тялото Христово.

Вярванията на същинските офити са описани от св. Ириней Лионски в неговата книга “Разобличения и опровержения на лъженарицаемото знание”, много по-известна с подзаглавието си “Против ересите” (ок. 180 г.):

Съществува Първият човек, това е всъщност Бог, източникът на светлината. От него се ражда Вторият човек. Съществува също женското начало - Св. Дух (староевр. дума за “дух” - “руах” - е от ж.р.). Тя ражда Христос, когато върху нея пада светлината на Първия и Втория човек. Но понеже тя била твърде много за едно същество (но малко за две), част от нея преляла от Св. Дух като от чаша. От тази част се родила несъвършената София (“Мъдрост” на гръцки), наричана също Ахамот - по староевр. “хокма”, “мъдрост”, но в множ. число. Тя изпаднала в материята и била покрита с тяло, от което успяла да се освободи и да се върне при Майката. Небесата възникнали, когато тя се борела с материята, за да се освободи, те са част от нейното някогашно тяло. Но преди това да стане, тя родила съществото Ялдабаот, Демиурга, който създал 7-те планетни духа (Хебдомадата) и с тях сътворил света и човека. Като му вдъхнал живот, той му предал и съдържащия се в него пневматичен (от pneuma - “дух”) елемент - понеже, макар и без да знае, той наследил частици духовна светлина от своята майка Ахамот. След това Ахамот, приела образа на змия, “изкушава” човека да вкуси от дървото на познанието, човекът разбира кой е, Яхве го изгонва от рая и започва борбата на спинтерите да се върнат на своето родно място. Христос е пратен от горния свят да ги научи как да се освободят, заради което се съединява с Исус, когото разпват. След това Исус е възкресен в духовно тяло и в продължение на 18 месеца проповядва тайните на гнозиса на избрани свои ученици - именно на това знание се опират офитите, а не на онова, което месията разкрива преди възкресението си, макар че точно то е записано в каноничните евангелия. Сега, казват офитите, Христос седи на небето отдясно на Ялдабаот и взема при себе си всяка душа, в която е събудена Божията искра.

По този повод Хефестион, ако наистина той е авторът на Кодекс ХIV - както, донякъде за удобство, е прието да се смята, понеже в него е намерено писмото на Изис до Хефестион, - описва един спор между гностическия учител Сатурнин Матропатер (края на IV в.) и християните. Такива спорове се провеждали редовно в квартала Брухеум в Александрия, край сградата на Серапеума, в която се намирала библиотеката, поне преди опожаряването й по нареждане на александрийския патриарх Теофил през 391 г. Сатурнин е последният известен понтифекс, т.е върховен учител, на гностическата секта, наречена “култ на гениите”, и очевидно споделял докетическия възглед за Христос (от гр. δοκειη - “изглеждам”, “създавам видимост”), но в малко по-радикален вид - смятал, че Христос е самият Бог, а не негов Син (теолозите наричат това “отричане на ипостасното триединство”):

“Вечерта, като отидохме при Серапеума, Матропатер за пореден път обясни на невежите, наричащи себе си християни, за да петнят името на Съвършения, как Бог и Христос са едно лице, и че сам Бог слезе в света като Христос, и че тогава немислимо е да се говори, както те казват в своето безумие, че Той имал материално тяло, а напротив, тялото Му е било духовно, и само по домостроителство (?) привидно е изглеждало материално, а иначе и не би могло да бъде и е немислимо, понеже как може самият върховен Бог да има тяло. Но те, като желаеха да превърнат глупостта си в светотатство, дюдюкаха и спореха дори с Гений-Понтифекса. А един от тях излезе напред и рече: “Не е ли казано в Псалми Соломонови: “Седни от дясната Ми страна, и Аз ще направя враговете ти подножие на нозете ти”? А другаде не е ли казано също, че на небето Христос седи от дясната страна на Бог? Но ти, богохулнико, казваш, че Бог и Христос са едно и също лице, не е ли така?”

А нашият Матропатер кимна с глава и онзи, като си мислеше навярно, че задава много труден въпрос, извиси глас и каза: “Като е така, кажи ми ти кой тогава седи от дясната Му страна?”

А Матропатер, като ги изгледа с най-голямо презрение, веднага отговори и рече: “Самият Той седи от дясната си страна, глупако.” (Кодекс ХIV)

Този спор, разбира се, е малко встрани от тезата на офитите, защото според тях Христос седи от дясната страна на Демиурга, а не на Бог. Тъй или иначе, неговата цел е да събере всички божествени искри и да ги пренесе в горния свят, след което ще настъпи краят на този.

Най-лоша слава сред офитските секти имали каинитите, кръстени на Каин, сина на Адам. Те били либертинци, т.е. твърдели, че човекът е свободен от всякакви наложени отвън норми, особено от моралните. Нещо повече, те считали за свой религиозен дълг да погазят всички 10 божи заповеди от Стария Завет, понеже това всъщност били заповедите на Демиурга Яхве, замислени с единствената цел да държат духа в робство и плен. Който иска да се освободи, трябва да ги нарушава систематично. Каинитите признавали съществуването на 2 първични начала - едното е София, еон на светлината, а другото е Истера, създателката на света. Колкото и странно да изглежда, Ева се съвокупила с тях и родила съответно Каин и Авел. Първият убил втория и така възтържествувал над низшата сила. Положената от него горда традиция на борба срещу злата Истера била продължена после от гражданите на Содом и Гомор и достигнала своя апогей в Юда Предателя, чието днес напълно изчезнало евангелие било тяхната свещена книга. Споменатият вече Епифаний хвърля известна светлина върху тези хора:

“Тези мъже и жени имат знак, чрез който се разпознават. Когато протегнат ръце, ужким за поздрав (забравена традиция, възобновена, а не открита, по-късно от кръстоносците - б.м.), те гъделичкат дланта на другия по определен начин и така разбират дали новопристигналият е член на техния култ. Щом се уверят в това, те веднага се приканват на празненство, като сервират щедро меса и вина, дори да са бедни. И след банкета, напълнили коремите си, така да се каже, до насита, те преминават към взаимно възбуждение. Съпрузите се отделят от жените си и мъжът казва на собствената си съпруга: “Стани и празнувай любовния празник с твоя брат.” И нещастниците се смесват един с друг. (“Panarion”)

Ала не това е най-страшното, смята Епифаний. И наистина не е. Но с присъщата си решителност на човек, който, макар и вече 88-годишен, предприел пътуване по море до Константинопол, с цел да разобличи в ерес тогавашния патриарх (не успял и на връщане умрял), той казва, че “не ще се поколебае да изрече това, което те не се колебаят да правят”, и продължава така:

“След като са се съвокупили в страстен разврат, те не спират дотук със своето богохулство към небето. Жената и мъжът вземат еякулацията на мъжа в ръцете си, отмятат назад глави в себеотрицателен жест към небето - и дори с тази нечистотия в дланите си, претендират, че се молят като тъй наречени Войници на Господа и гностици, предлагайки на Отеца, Най-висшето същество в цялата природа, това, което е в ръцете им, с думите: “Носим ти тази облата (храна за причастие; друго значение - лекарство с неприятен или горчив вкус, б.м.), която е самото тяло Христово.” След което, без по-нататъшно суетене, те го поглъщат, гълтат от своите собствени срамотии и казват: “Ето тялото Христово, пасхалното приношение.” (“Panarion”)

Те смятали, че възпроизводството е непростим грях, понеже увековечава света на Демиурга. Поради което, както не на шега пише в една модерна книга, “те били може би първите, които започнали да упражняват контрол върху раждаемостта”. А го упражнявали ето как:

“Ако се случи жената да забременее - това вече го пише Епифаний, - то чуйте сега на какво още по-ужасно нещо те се осмеляват: те откъсват ембриона веднага, щом той може да бъде достигнат, вземат неродения плод и го счукват в хаван, след което го смесват с пипер, мед и някои други балсами и билки, тъй че да не ги отвращава... и всеки бръква и си взема залък от принесеното в жертва дете. И след като са извършили своя канибалски акт, те се обръщат към Бог, както следва: “Ние не се оставихме да бъдем подлъгани от Архонта на желанието, а пожънахме грешката на нашия брат.”

Самият Епифаний обаче отбелязва, че половият акт при тези сектанти не бил просто проява на разврат, а имал ритуален характер, целящ да уподоби възнасянето на Христовата душа. Тя според каинитите се възнасяла през 365-те небеса (колкото са и дните в годината), обгръщащи земята. Целта на ритуалното сношение била душите на вярващите да изминат този път. Затова мъжът трябвало да си намери партньорка, към която се обръщал с думите “Сноши се с мен и аз ще те издигна чак до Управителя”, имайки предвид Управителя на тези 365 небеса. Ако жената се съгласяла, то двамата трябвало така да съгласуват движенията си, че в един момент да спрат и заедно да извикат по име ангела - управител на съответната сфера, след което мъжът казвал, имайки предвид партньорката си:

“Нося ти своето предложение, от еди-кой си, за да го занесеш ти като предложение на този-и-този.”

“Този-и-този” в случая замества името на следващия по ред управител. Като стигнели до следващото небе, мъжът и жената повтаряли процедурата, с имената на съответните ангели. Както човек може да установи след кратко замисляне, този ритуал всъщност не е бил никак лесен за изпълнение, понеже и двамата партньори е трябвало да помнят, и то в точния ред, имената на управителите на 365-те небеса. И това, без да държим сметка за останалите трудности.

Когато - и ако - двамата достигнели до 365-то небе, това все още не бил краят. Сега душите им трябвало да слязат обратно на земята. За тази цел те поемали по обратния път, изпълнявайки същата процедура, но този път в обратния ред. Изкачването и слизането се броели за един полов акт. Ако по пътя станела някаква грешка, след това човек не можело да продължи от съответното небе нататък и този акт не се броял за успешен. Следващия път се почвало отначало.

Ако посветеният успеел да направи 730 успешни акта, той имал право да възкликне:

“Аз съм Христос, Помазаният, аз слизам от 365-то небе.”

Епифаний твърди невероятното, а именно, че е срещал такива хора, които са имали право да възкликнат това, по горното поречие на Нил около средата на IV в.

365-те небеса се срещат и в системата на първия голям гностически учител Василид, предавал учението си в Александрия между 115 и 130 г. сл. Хр. Те се обозначавали в неговото учение с енигматичното име Абрасакс. Част от загадката на това име е разбулена - сборът от числовите стойности на съставящите го гръцки букви е 365: Α = 1, β = 2, ρ = 100, α = 1, σ = 200, α = 1, ξ = 60; Αβρασαξ = 365. Μежду другото, същото число носи и елинското име на персийския бог Митра (според една хипотеза гностицизмът изхожда от персийския митраизъм): μ = 40, ε = 5, ι = 10, θ = 9, ρ = 100, α = 1, σ = 200.

Според учението на Василид отначало Бог излъчва от себе си 7 еманации, 7 еона: Нус (т.е. Ум), Логос (Слово), Фронезис (Благоразумие), София (Мъдрост), Динамис (Сила), Дикайосюне (Справедливост) и Ейрене (Мир). Заедно те образуват върховната огдоада, т.е. осмица. От нея се разгръщат още 7 небеса, от тях други, и така, докато се стигне до 365 (съвпадението с броя на дните в годината едва ли е случайно, особено като се има предвид, че обозначаващото ги име Αβρασαξ, κакто се вижда, съдържа 7 букви, според броя на дните от седмицата и първите еони). Така еманациите на светлината се приближили до силите на хаоса и материята, които ги нападнали и откъснали частици от тях. Бог изпратил Христос, който е просто другото име на първородния му еон Нус (Ума), за да им посочи пътя към освобождението. Когато бил уловен от хората на Понтий Пилат, Христос се трансфигурирал в образа на Симон от Кирена, а на самия Симон наложил своя образ и той бил разпнат вместо него. По тази причина василидианците смятали, че да умреш на кръста, е абсолютна нелепост, ето защо винаги, когато имало гонения, те с готовност се отричали от християнството. Така, бихме казали ние, те възпроизвеждали съобразно собствените си сили чудото на трансфигурацията, както разказва Ириней Лионски:

“Както Синът Божи в истинската си природа бил непознат за всички, така и те не трябва да бъдат познати от никого... защото те казват: “Опознай всичко, но нека никой не познае теб.” По тази причина хората с такива убеждения са винаги готови да се отрекат от тях... и е невъзможно те да пострадат заради простото име, защото приличат на всичко.”

Способността на учениците на Василид да се трансфигурират, тъй да се каже, изглежда е причината за тях да има коренно различни описания у античните ересиолози. Изложението до тук съответства на това описание, което им дават Ириней Лионски и по-късно Епифаний. Между тях двамата във времето стои Иполит, който в своите “Философумени” (нач. на III в.) обозначава като василидианство съвсем различна система:

Началото на всичко съществуващо е едно до такава степен трансцендентно божество, че никакво човешко понятие не може да го опише, можем да го наименоваме само чрез негации. Накрая Василид го определя като “несъществуващия Бог”. Това определение се родее не с атеизма, а с нега тивната теология. Кардиналната фраза на учението е “Несъществуващият Бог сътвори неволно несъществуващия свят от нищото”. Отнесено към Бог, това определение значи приблизително “неподдаващ се на каквото и да е определение”. Несъществуващият свят не е нещо, което го няма, а е съвкупност от потенции, които могат да се развият или не, но в това има елемент на случайност. Някакви потенции са се превърнали в реалност, а други не, което няма никаква дълбока онтологическа причина, можело е да се случи и обратното, или пък ще стане тепърва, в този смисъл битието е неистинско, илюзорно - то няма причина и посока и е безсмислено. Василид нарича света - или неговата първоначална основа - “панспермия”, т.е. “съвкупност от семена”. Тя е изпаднала неволно от Бог, който тогава изглежда много странно, но нали тъкмо затова Василид го нарича “несъществуващ” - извън всякакви човешки представи. След появяването на панспермията започва процес на “разделяне по видове” - филокринезис. В нея се съдържат неща от три произхода, или както Василид ги нарича - “три синовства”. Никой от елементите на тези 3 синовства не иска да участва в света. Елементите от първото синовство, които са най-чистите, още в първите секунди на света отлитнали със скоростта на мисълта към несъществуващото. Елементите от второто синовство били по-мръсни и тежки, заради което не можели веднага да отлитнат от света, но успели да направят Св. Дух, който им послужил като крила и те също отлетели към несъществуващото. Оставало да се освободи само третото синовство, т.е. духовните хора. Когато и третото синовство бъде освободено, филокринезисът ще бъде завършен и Бог ще спусне над света “голямото неведение”, т.е. светът ще продължи да съществува, но никой в него няма и да подозира, че някога е съществувало такова нещо като духа. Понеже не изглежда съвсем лишен от смисъл въпросът дали пък междувременно филокринезисът не е завършил, трябва да се отговори, че не е - когато това стане, според Василид, ще настъпи вечен status quo, всички ще са доволни и всичко непрекъснато ще се повтаря; наличието на големи промени говори, че нещата още не са се разделили по местата си.

Изглежда обаче, че чрез Иполитовата версия на учението на Василид някой анонимен древен автор широко е размахал крилата на могъщото си, впрочем, въображение. В книгата му има и други напълно оригинални версии на еретически системи и внимателното стилистично изследване на тези откъси показало, че те най-вероятно са писани от един човек, чийто стил се различава от този в останалите части на книгата. Това довело някои учени до извода, че Иполит е станал жертва на измама. Според тях, за да напише сборника си против ересите, той е купувал еретически писания, което навярно е подтикнало някой негов съвременник да му продава измислени от самия него текстове. С това този предприемчив, изобретателен, а защо не и весел мъж (във всеки случай, ако преди това не е бил, след това сигурно е станал) потвърждава убедително своята теза, че в света на панспермията няма никаква дълбока онтологическа причина да се сбъдне една потенция, а не друга, и ето че днес, близо 2 000 години по-късно, в повечето енциклопедии учението на Василид се представя по Иполитовата версия, понеже тя е далеч по-стройна от другата, има начало, кулминация и край, и това я прави доста истинска.

Практиката да се пишат фалшиви изложения на еретически учения или жития на еретически учители изглежда била доста разпространена в античния свят. Свидетелство за това намираме в кодекса на Хефестион. Произвежданите от него апокрифни жития на големия гностически учител Карпократ (II в.) били купувани от матроната Емилия, вдовица на римския сенатор Гай Лициний Андроник и притежателка на големи поземлени имения в Галия и Италия. Както можем да се досетим от този откъс, колкото по-скандални били тези апокрифни жития, толкова по-търсени били:

“Докато траеше петгодишният обет на Хорус [за мълчание; инициационна практика в някои гностически секти - б.м.], той много ми помагаше и живеехме в самия Брухеум, на хвърлей място от стария дворец на [П]Толемеите. Написахме с Хорус: житието на Карпократ, в което се открива как той бил крадец в Смирна като младеж, житието, в което той убива баща си, преди да се отдаде на Бога; а също това, в което той продава майка си и сестра си в робство, а после пророкува на пазара в Александрия; а също онова, в което се открива как той отишъл в Ефес, където сразява словесно психика Поликарп в храма на Артемида, а после с магия разрушава банята, но къпещите се не засяга, а после с магия я построява отново, както е била; и онова как той лети в левитация пред самия цезар и цезарят го пита какво иска в награда и че каквото поиска, ще му се даде, а Карпократ казал: “Това, което аз искам, ти, цезарю, не можеш да ми дадеш. Понеже аз искам да спася душата си” (и оттам именно отлита и отива в Ефес да спори с психика). И много други свидетелства се написаха, и всички отидоха по пратеник в ръцете на матроната Емилия, а ние живеехме в Брухеум. Но като свърши обетът на Хорус, той престана да помага, а се отдаде на безполезни занимания и по цял ден ходеше да поучава и да се бие с християните на Серапеума, и трябваше да се преместим да живеем до пристанището. И тогава се чу, че матроната Емилия, благословено да е името й, ще дойде в града да ни види кои сме.

Аз рекох на Хорус: “Хорусе, да напишем житие, защото, ето, матроната Емилия идва в Александрия.”

А той каза: “Не мога вече нищо да напиша и не искам.”

А аз рекох: “Но искаш да ядеш и да пиеш.”

А Хорус се хвана за главата и рече: “Проклето да е тялото! Какво да напишем? Написа се вече как Карпократ бил разбойник в Смирна, и за Ефес се написа и за майка му и сестра му и как възкресил убиеца от Синоп Понтийски и за другите неща също. Разказа се даже как Карпократ убил баща си като дванайсетгодишен, за да посочи към дванайстия еон, Мъдростта.”

И тогава, като спомена той Мъдростта, мен ме осени божествена светлина и му рекох: “Да напишем сега за Сатурнин, как той убил баща си като осемгодишен, за да посочи към съвършената огдоада и че доброто и лошото са едно.”

И този животопис също е написан от нас, за да се прослави името на Сатурнин Матропатер, нашия понтифекс.” (Кодекс ХIV)

Когато човек прочете отново Иполитовата версия, след като е разбрал за хипотезата, че тя е мистификация, той я чете по съвсем друг начин и има чувството, че е изправен пред една гръмка, грандиозна и възхитителна шега, и изведнъж вниква как точно “Несъществуващият Бог сътвори неволно несъществуващия свят от нищото”.

 

Най-великият гностически учител по общо мнение е Валентин. Той е грък, роден ок. 90 г. във Фребонис, близо до Александрия, в която учил философия и бил посветен в тайното знание от Тевдас, някогашен ученик на апостол Павел. Около 137 г. Валентин отишъл в Рим и спечелил такава известност, че след смъртта на папа Хигин през 140 г. бил една от кандидатурите за следващ римски епископ. Но пред него предпочели Пий. Валентин проповядвал гностическото учение докъм 155 г. в Рим, след това заминал за Кипър, където умрял ок. 161 г.

Системата на Валентин се състои от учение за плеромата (πληρωμα - “пълнота”), т.е. пълнотата на най-чистото Божие битие, и учение за кеномата, т.е. пустотата, небитието.

Според Валентин отначало съществувал първоотецът на всичко, наречен Витос (т.е. Дълбина), който влязъл в брачна двойка, или сизигия, с Тишината (Сиге). От тази двойка посредством еманация произлязла следващата - Ума (Нус) и Истината (Алетея). Тези четири еона образуват т.нар. тетрада, т.е. първа четворка. По-нататък Умът и Истината породили Логоса (Словото) и Зоя (Живота), от които пък произлезли Човекът (Антропос) и Църквата (Еклесия). Тези еони образуват огдоадата, т.е. върховната осмица. Оттук Словото и Животът пораждат още 5 двойки еони, т.е. декадата, а Човекът и Църквата - още 6 двойки, наречени додекада. Така се образуват 30-те еона на плеромата.

Еоните от декадата, породени от Логоса и Живота, се съчетават в следните двойки:

Витиос, т.е. Присъщ на бездната, Бездънен - Смешение; Нестареещият - Единство; Самобитност - Хедоне, Радост; Неподвижност - Сливане; Единородният - Блаженство.

Еоните от додекадата, породени от Човека и Църквата, са:

Параклет, Утешителят - Пистис, Вярата; Бащиният (Патрикос) - Надеждата; Майчиният - Любовта (Агапе); Вечният Ум - Разумът; Църквата - Блаженият; Възжеланият (Телетос) - София, Мъдростта.

Отношението между Логоса и Човека донякъде се онагледява от съпоставката на значенията на еоните на първия и тези на втория. Като цяло еоните от декадата на Логоса имат по-общ, абстрактен, космически, тъй да се каже, смисъл - Неподвижност, Смешение, Сливане..., - а тези от додекадата на Човека имат по-екзистенциален, по-близък до човешкия опит смисъл - Вяра, Надежда, Любов и т.н.

Кръгът на еоните се охранява от безбрачния Предел, или Кръст.

Силата на духовната светлина намалява в низходящ ред от първата тетрада до додекадата, чийто последен еон - София - изпитал страст. Причината за тази страст се кореняла в неосъществимото й желание да опознае непознаваемия Отец, Витос. Ириней (“Против ересите”) има по-изобретателна версия за възникването на Софиината страст, но оттам нататък изложението му е точно:

“Премъдростта почувствала страст, като не познала обятията на своя съпруг Възжелания... този еон, извратен на пръв поглед от любовта, а всъщност от дързостта, нямал такова близко - каквото има Умът - общение със съвършения Отец. Страстта се състояла в желание да се изследва Отецът. Премъдростта обаче не успяла, тъй като се била заела с невъзможно дело; и бидейки в много голямо напрежение по причина на дълбината и неизразимостта на Отеца, и поради особената си любов към него постоянно простираща се напред, тя в края на краищата... се натъкнала на сила, пазеща всичко извън неизречимото величие. Тази сила се нарича Предел (Орос); от тази сила била тя удържана и утвърдена, и връщайки се с труд на себе си и убеждавайки се, че Отецът е непостижим, отстранила предишното си Помишление (Ентимезис), заедно със страстта, произлязла вследствие на чрезмерното й удивление.”

Ентимезис била “същност безобразна, от женски пол” и с нейното изхвърляне от плеромата започва учението за кеномата, или историята на пустотата, запълнена сега с вещество, което възникнало от чувствата, които изпитала Ентимезис, а именно - печал, страх и изумление.

Същевременно с това в плеромата настъпила много важна промяна, понеже Витос, като не желаел и друг еон да пострада като Мъдростта, наредил на Ума и Истината да създадат нова двойка, а именно Христос и Св. Дух, които обяснили на всички еони, че Отецът е непознаваем и че именно благодарение на тази непознаваемост плеромата ще съществува вечно. Тогава цялата плерома с общи усилия еманира от себе си последния еон - Исус. Важно е може би да се каже, че макар той да е плод на цялата плерома, все пак неговото пораждане се ръководело от двама “бащи” - Христос и Словото (Логоса). Неговото предназначение е да спаси загиналото и загиващото, заради което е наречен Сотер (Спасител). Накрая на времената той трябва да спаси Ентимезис, изпаднала от плеромата, и да сключи сизигия с нея.

Както се вижда, Валентин разгърнал с изключителна пълнота учението за Бога вътре в себе си, което именно е целта на всяка теология. По този въпрос Ириней Лионски има да каже следното:

“Много по-приятен е разказът, който Антифон, един от древните комически поети, дава в своята “Теогония” за произхода на всички неща. Той казва, че Хаосът е създаден от Нощта и Тишината; разказва, че после Любовта се породила от Хаоса и Нощта; а от нея - Светлината; и че от тази, според него, произлезли всички останали богове от първото поколение... На мястото на Нощта и Тишината те слагат Витос (Дълбината) и Сиге (Тишината); вместо Хаоса слагат Ума; и вместо Любовта (от която, казва комическият поет, всички неща са поставени в ред) те предлагат Словото... и твърдят, че само те са запознати с тези неизброими и неизразими мистерии. Тези неща, които се играят навсякъде в театрите от комедианти с най-ясни гласове, те превръщат в своя система и просто променят имената... И не беше ли поетът Омир изказал мнението, че Океан, заедно с майката Тетис, е източникът на боговете? Тази идея тези хора прехвърлят на Витос и Сиге.” (“Против ересите”)

Неясно защо след изпадането му от плеромата Помишлението Ентимезис започва да бъде наричано Ахамот. Тя се устремява към плеромата, но Пределът я спира и отблъсква обратно, тогава от неосъщественото си стремление тя създава психическата природа и нейния Баща и управител на материята - Демиурга, а самата материя създава от по-низшите си афекти: равнините - от печал, планините - от ужас, моретата - от сълзите си, въздуха - от смущението си, а от отчаянието си създава демоните.

Като не може да се върне в плеромата, Ахамот решава да създаде свят по нейно подобие, симулакрум. Това тя прави чрез Демиурга, който дори не подозира за нейното съществуване. По нейно внушение Демиургът създава човека, без да знае какво е това човек (а той е подобие на горния Антропос, сина на Логоса), създава и всички други неща в света, без да знае какво представляват те, каква е тяхната идея. Ахамот вдъхва на човека искрата на духа, но тя може да бъде развита или не, и така с течение на времето се очертават ясно три типа хора: материални (илици), душевни (психици, единосъщни на Демиурга и негови любимци) и духовни (пневматици, които Демиургът не разбира, но към които се отнася със смътно уважение).

Месията всъщност бил обещан и пратен от Демиурга. При кръщението му обаче с него се съединил горният Исус, слязъл върху него във вид на гълъб. Учението на Валентин за Исус Христос е докетическо - според него Христос имал духовно, привидно тяло. Естествено, той не пострадал на кръста, защото само материята може да бъде разпната. Привидното му страдание целяло да изобрази чувствата, които изпитала Ахамот, когато Кръстът я отблъснал от плеромата - страх, печал и безпомощност. Другите действия на Исус също имат символично значение - той започнал да проповядва на 30 години като алюзия за 30-те еона, възкресил 12-годишната дъщеря на Яир и излекувал кръвоточивата от 12 години, за да посочи премеждията на 12-ия еон от додекадата, София, и т.н. След това си отишъл, откъдето дошъл.

Разбира се, преди това посочил на хората пътя на спасението. Но на някои - тайно; тяхната традиция Валентин бил призван да пренесе нататък.

 

Ако Валентин е най-уважаваният гностик, то най-скандалният е без съмнение Карпократ, чието учение било много популярно в големите градове на империята. Основаната от него секта се наричала “Съвършените синове на Царството”.

Карпократ, който предавал учението си в Александрия между 130 и 150 г., бил либертинец, т.е. твърдял, че човекът е свободен да постъпва, както желае, не е длъжен да спазва Божиите заповеди, нито да уважава институциите и законите. Той трябва само да усвои тайните практики, които именно го правят съвършен.

Показателен за разбиранията на либертинците е един откъс от гностическите ръкописи от Наг Хамади:

“Попитаха Матропатер: “О съвършени, можем ли да крадем?”

А Сатурнин рече: “Разбира се.”

Попитаха го: “А можем ли да лъжем?”

Сатурнин отговори: “Можете.”

Попитаха го: “А да прелюбодействаме можем ли, и да ходим при чужда жена?”

Сатурнин им рече: “Можете. Не сте ли съвършени?!”

Попитаха го тогава: “А можем ли да убиваме?”

Сатурнин каза: “О, невежи! Защо ме питате като глупаци и деца на плътта? Не сте ли вие съвършени, нямате ли съвършено знание? Можете да убивате илици, понеже те са обречени на погибел и са самата погибел, защото са материални. А пневматици и психици не можете да убивате; понеже първите са от Духа и ако им посегнете, посягате и на спинтерите в тях; а вторите може и да се спасят според делата си.”

Тогава Селевк го попита: “А как да познаем кой какъв е?”

Учителят каза: “Психика ще познаете лесно, понеже той в каквото вярва, в това живее. Духовния не гледай как живее, а го питай в какво вярва, понеже той вярва в едно, а живее в друго. И телесния също е така, но него не питай в какво вярва, а го гледай как живее.”

И те го попитаха: “А как ще различим духовния от телесния, за да знаем по какво да съдим?”

Сатурнин им рече: “Някои можете да познаете и на око. Виж го - дебел ли е, охранен ли е? Тогава е илик, телесен. Но все пак гледай - ако не оставя следа по земята, когато върви, значи не е. И още нещо вижте - отруден ли е? С пот на чело ли изкарва прехраната си? Тогава този е от най-жалките творения на Демиурга, боклука на земята. Всичко, което този иска, е хляб, зрелища и размножение. Тези са товар за земята и илици до един. А има и някои, които не са бедни, нито пък алчни, и все пак искат по цял ден да работят. Това те правят, защото са като празни миди, зейнали на слънце - празни са отвътре и не знаят с какво да се напълнят. Тези са илици до един и товар за земята.” (Кодекс ХIV)

Според карпократианците светът бил създаден от зли ангели - светодръжци. Те били носители на принципа на индивидуалността - затова и се откъснали от Бог - и закрепили този лош принцип в света чрез заповеди и морални закони, които ги обслужват. Човек трябва да се слее отново с Бога, като престъпи заповедите на светодръжците. Потъпкването на законите става с помощта на божествената свобода, която човек носи в себе си (онази божествена искра).

По-късно в империята се разпространила втора карпократианска секта, известна като “култ на гениите”. В този контекст думата “гений” има по-специфично значение - някой, който е от ранга на ангелите (но не е ангел). Може би това значение произхожда от асиро-вавилонската митология, в която гениите са демони, които участват в живота на хората, но са невидими и неуловими.

Името на сектата се оказало голямо попадение, макар че огромното мнозинство от римляните едва ли са знаели неговата, тъй да се каже, “митологическа етимология”. Като се прибави към името и известният ореол на загадъчност и тайнственост, с който се ползвала сектата, нищо чудно, че тя предизвиквала голям интерес сред някои кръгове на римското общество. Един от тези кръгове били църковните среди, които се стремели да я унищожат - например чрез хора като Сцила, наричан Синаеца, христистиянски аскет, отшелник в Синай, който убивал посочени му от църковните власти еретически лидери. Но сектата събуждала и далеч по-добронамерен интерес, примесен дори с възхищение, както показва следният разказ на Хефестион, в който една римска благородничка за пръв път попада сред гениите:

“Докато провеждахме службата, портата изведнъж се отвори и в светилището нахлу широк сноп слънчева светлина, като отрязан с нож от двете страни. Обърнахме се към вратата, но никой не се появи там. Тогава Хорус се приближи към мен и ми прошепна на ухо: “Това е Сцила. Сега ще влезе и ще ни избие до крак.” Но тогава на вратата се появи жена, цялата в бяло, като ангел в слънчевата светлина, а след нея поне десет нубийци, черни като нощта, явно нейни слуги. Аз възликувах и рекох в сърцето си, че това може да е само матроната Емилия, нашата благодетелка. А тя, като влезе с бързи крачки сред нас, хващаше ни за лактите и викаше: “Гении, гении.” А щом видя Сатурнин Матропатер, който й се поклони, облечен в богато украсената мантия на мага, възкликна и рече: “Ти трябва да си Сатурнин, понтифексът.”

Следва размяна на въпроси и отговори, и така стигаме до:

“После тя го попита: “А вярно ли е, че си убил баща си, когато си бил осемгодишен?”

Това тя беше научила от житието, което й пратихме, като го подписахме с подписа на самия Сатурнин.

А Матропатер, без за миг да се поколебае, веднага й отговори и рече: “Вярно е, милостива госпожо. Но знаеш ли ти защо го направих?”

А тя веднага му каза: “За да посочиш към огдоадата и да покажеш, че доброто и лошото са едно”, понеже беше много доволна, че знае отговора.

А Матропатер каза: “Точно така.”

По-късно привечер, докато се разхождахме из градината, Матропатер ме извика и ми каза: “Чувам, че за мен се разнасят какви ли не слухове и се носят какви ли не неща, и някои от тях с моя подпис. Ти чувал ли си за тях?”

Аз рекох: “Чувал съм за някои.”

А Матропатер продължи и каза: “Но аз никак не се сърдя в сърцето си и не тая омраза заради това. Защото така се разнася учението, а то не е като стоката на пазара и за него не е важно дали го знаят с добро, или с лошо, а да го знаят. Понеже тези двете действително са мнения и се менят, но от незнанието знание не правят, както не правят от дупката купчина.”

И като рече това, той се обърна и се смеси с другите съвършени.” (Кодекс ХIV)

Изглежда “гениите” наистина вярвали, че са неуловими, понеже разполагат с благоволението на Сиге (Тишината), съпругата на първоотеца Витос. Във всеки случай Ириней свидетелства за това:

“Те се обявяват за “съвършени”, тъй че никой не може да се сравнява с тях по огромността на тяхното знание... Те твърдят също, че са се издигнали над всяка сила и че следователно са свободни да действат във всяко отношение, както пожелаят, и няма никой, от когото да се страхуват за каквото и да било... Те не могат нито да бъдат задържани, нито дори видени от никой съдия. Но дори ако се случи той да ги хване, тогава те могат просто да повторят тези думи, докато стоят пред него: “О ти, която седиш до Бог, мистична и вечна Сиге, чрез която ангелите получиха отгоре своите форми, по които ти ни създаде като техни образи, с ум, съсредоточен върху горните неща, като в сън - виж, съдията е пред мен, и глашатаят ми нарежда да се защитавам. Но ти, като запозната с делата и на двама ни, представи каузата на двама ни на съдията, понеже това е в действителност една кауза.” Щом Майката чуе тези думи, тя слага върху тях Омировия шлем на Плутон, за да могат те невидимо да избягат от съдията.”

Ириней предава текста на молитвата съвсем точно, доколкото можем да съдим от един конкретен случай на използването й, описан в гностическите ръкописи от Наг Хамади. Описаната случка трябва да е станала през 389 г. - “десетата година от царстването на Теодосий”. Има се предвид император Теодосий I, 379-95. (Между другото, понеже в този откъс се споменават понятията “ябълка сирийска” и “ябълка африканска”, налага се пояснението, че римляните наричали “ябълка” няколко плода, чийто конкретен вид се уточнявал от названието на страната, където този плод растял. Така например “ябълка сирийска” означава обикновена ябълка, а “ябълка африканска” наричали портокала.) Ето и текста с молитвата:

“В десетата година от царстването на Теодосий в Александрия дойде един чудноват мъж на име Илюминатус Максимус, който пристигна от Сирия. Той не беше гений или съвършен, нито християнин, нито езичник, но твърдеше наляво и надясно, че бил срещнал небесния си двойник, който бил Случаят, когото той наричаше “императора на императора, истинския император”. И дотолкова беше убеден, че нищо лошо не може да му се случи, понеже самият Случай бил небесният му двойник, че говореше на висок глас пред Серапеума и призоваваше хората да се кланят на Случая, истинския император, и още казваше: “Почитай своя истински император, императора на императора, и му се преклони.” А още казваше в безразсъдството си: “И императорът се кланя на своя император.” А войниците, като чули това, идват и го питат кой е този император на императора, и го прибраха и го пратиха на съд. А какво беше моето учудване, когато, като застана пред съдията, той започна да произнася нашата молитва за спасение към Майката Сиге. Но понеже не беше съвършен, или по друга причина, той не я помнеше добре и като кажеше “с ум, съсредоточен върху горните неща”, оттам преминаваше на “виж, съдията е пред мен, и глашатаят ми нарежда да се защитавам”, но като се досещаше, че нещо изпуска, после се връщаше назад и почваше да я повтаря, опитвайки се да си спомни. А войникът Пантера, който пази осъдените и стоеше до него, се обърна към нас с разтворени в жест на учудване ръце и каза: “Какво приказва тоя? Луд ли е, какво?”

А до мен стоеше Хорус, с когото този Илюминатус веднъж беше спорил кое е по-добро за хората - ябълка сирийска или ябълка африканска, и Хорус каза: “Ябълка африканска”, а онзи, понеже имаше голям дар слово, го направи за смях и после където го видеше, така го наричаше. Но пак не се сдържах и следващия път, когато той стигна до “ум, съсредоточен върху горните неща” и спря, понеже не можеше да си спомни следващите думи, извиках: “Като в сън”, и после той продължи молитвата до края. Но без резултат, понеже, изглежда, молитвата му беше несъвършена. Защото той стоеше пред очите ни, докато съдията го осъди на съсичане за измяна на императора. А войникът Пантера се засмя, потупа го по гърба и рече: “Ще ти падне главата.”

Тогава за кратко време стана тихо, и тъкмо тогава Хорус се обади и рече: “Ябълка сирийска.” (Кодекс ХIV)

Етическата система на карпократианците е изложена най-ясно в един трактат на Карпократовия син Епифаний, озаглавен “За справедливостта”. Макар че неговият основен патос е в това, че жените трябва да бъдат общи, сред обстойната аргументация на това твърдение на места са разпръснати по-генерални тези, както е например в следния откъс:

“Бог създаде всички неща да са обща собственост на човеците. Той достави жената да бъде с мъжа общо и по същия начин обедини всички животни. Така той показа, че справедливостта е общо споделяне... Но тези, които бяха родени по-късно, отрекоха споделянето, което е техен произход и казаха: “Нека този, който е взел една жена, да я пази”, докато всички могат да я споделят, точно както ни показват другите животни. Така законите прокараха идеите за мое и твое.”

Епифаний въвел практиката на общите жени, заради което бил честван като божество в родната му Кефалония. Той порицава законите в духа на пантеизма:

“Законите накараха земята, парите и дори брака вече да не раждат плод за обща употреба. Защото Бог направи лозите да ги ползват всички общо, и по подобен начин жените, зърното и другите плодове.”

Според Епифаний, ако 10-те заповеди наистина са спуснати от Бог, то той се е пошегувал:

“Следователно човек трябва да разбира афоризма “Не пожелавай...” като шега на нашия Законодател, към която той прибавя дори още по-комичните думи “... благата на ближния си”.

Подобни убеждения сигурно са превърнали Майката Сиге в една от най-заетите богини на Античността и направо са изтъркали от употреба шлема на Плутон. Понякога обаче Майката Сиге изглежда наистина помагала, както разказва Хефестион - макар че в конкретния случай “Спасителят” е може би друг:

“На следващия ден, понеже бяхме празни, отидохме да гледаме съсичането на Илюминатус Максимус и още един мъж, осъден за кражби. И като ги доведоха на двайсет разкрача от мястото, войникът Пантера тръгна от там към Илюминатус. И като го наближи, Илюминатус бутна с рамо този до него, онзи залитна и излезе напред, и Пантера го взе него. А той възропта и, понеже беше вързан, посочи с глава към Илюминатус и рече: “Защо мен? Онзи трябваше да е пръв.”

А Пантера го прегърна през рамо и му рече: “Трябваше, но не е.” И го заведе при другите войници, та го посякоха.

А после се върна Пантера, та взе Илюминатус под мишницата и го поведе и него. Тогава видяхме, че тича насам глашатаят, като викаше “Спрете, спрете” и размахваше един свитък над главата си. А те спряха и той дойде и прочете едикт от императора Теодосий, в който се известяваше, че му се е родила дъщеря, принцесата Евдокия (Бог да удължи дните й!), и в нейна чест се помилват всички, с изключение на убийците и тези, които дължат данък на императора. А понеже Илюминатус не беше нито едното, нито другото, рече на Пантера: “Развържи ме.” А Пантера се засмя и му сряза въжетата. Тогава Илюминатус отиде при глашатая, който беше младо момче, почти дете, и го прегърна и целуна. И му рече: “Знам кой си.” А после, като мина край нас, видя Хорус, посочи го с пръст и му извика: “Кой е твоят император?” А войникът Пантера го бутна по гърба (понеже Пантера вървеше зад него). А Илюминатус пак посочи Хорус и, като не спираше този път да върви, пак му рече: “Кой е твоят император?” А после почна да се смее и да вика: “Да живее императорът, да живее императорът.” А войникът Пантера, като чу, извика и той. Но хората се двоумяха. Тогава Пантера се ядоса, извади меча си и го опря о гърлото на един, но така, че главата на този отскочи назад, и рече: “Викайте, кучета!” И всички почнахме да викаме: “Да живее императорът, да живее императорът!” А Илюминатус, както вървеше напред и се смееше и викаше, изведнъж се шмугна в тълпата и се изгуби.” (Кодекс ХIV)

Научното наименование на етическите системи от рода на карпократианската е антиноминализъм - убеждението, че не е нужно да се спазват нито законите, нито 10-те Божи заповеди, понеже от тях ни е освободила Божията милост. Щом Спасителят е изкупил греховете ти и Божията милост действа, значи си свободен да постъпваш, както искаш. Но Божията милост действа далеч не за всички, а само за едно избрано малцинство от “съвършени синове”. Тук се срещаме с вече споменатото триделение на хората на материални, душевни и духовни. Материалните не могат да се спасят и са осъдени на гибел, каквото и да правят. Душевните, които са обикновените християни, могат да се спасят или не, но за да се спасят, те трябва да вършат добри дела и да изпълняват 10-те заповеди, които по принцип са безсмислени, но не за тях, а за третия вид хора, духовните, тези, на които е дадена духовната искра, и както духът е нетленен, така и духовните хора ще се спасят във всички случаи, както разказва Ириней:

“За самите себе си твърдо са уверени, че във всички случаи и непременно ще се спасят, не посредством дела, а защото по природа са духовни... Понеже както златото, сложено в мръсотия, не губи своята красота, но съхранява природните си качества и мръсотията не може да му направи нищо лошо, така и те, по думите им, до каквито и веществени деяния да се унизят, няма да претърпят ни най-малка вреда и няма да загубят духовната си същност.”

Според карпократианците да се поставя духът в някаква обратима зависимост от плътта е неуважение към него и към Бог, чиято субстанция не може да зависи от нещо толкова нищожно като материята, затова и в гностическото Евангелие на Тома е казано:

“Исус рече: “Проклета да е плътта, която зависи от душата. Проклета да е душата, която зависи от плътта.”

Ето защо те без притеснение се отдавали на плътски наслади, като казвали, по думите на Ириней, че “въздават плътското на плътта, а духовното на духа”. В частност те си спечелили лоша слава с прелъстяването на жени.

Зад моралния релативизъм на либертинците стои тяхното разбиране за действителното сливане на противоположностите в изначалното единство. Мисленето в опозиции е погрешно:

“Светлината и мракът, животът и смъртта, дясното и лявото са братя едно на друго. Те са неразделими. Поради това нито добрите са добри, нито лошите лоши, нито животът е живот, нито смъртта смърт.”

(Евангелие на Филип, гностически апокриф)

Карпократ учел, че “добро” и “лошо” не съществуват и са само човешки мнения за нещата. Моралните закони били създадени от Управителите, за да ни държат в робство, а като внушили на човека да конструира реалността в понятията на противоположностите, те го държали мотивиран от награди и наказания и по този начин го въртели вечно в цикъла от живот и смърт, възпрепятствайки божиите искри да се освободят и да се слеят отново с Бога. Така че земята била всъщност планета - затвор и този, когото обикновено наричат Бог, а именно Демиургът, върховният Архонт, е неговият началник. Карпократ казвал: “Бог е дяволът, земята е адът, хората са хипнотизирани ангели.” Следователно не трябва да се спазват заповедите на дявола, няма от какво наказание да се страхуваш, понеже вече си в ада, и трябва да освободиш ума си, да се събудиш от съня, след което откриваш, че, тъй да се каже, си голяма сила - ангел; гений. Идеята за греховете е част от хипнозата на хората. Всъщност греховете не съществуват, както не съществуват “добро” и “лошо”, а са само човешки мнения.

 

Книгата на Ириней Лионски “Против ересите” е написана в частност против гностическия мисионер Марк Сириец, който проповядвал по това време в Галия, където се намирало и епископството на Ириней. Пишейки против него, той, по ирония на съдбата, обезсмъртил името и възгледите му.

Марк, всъщност родом от Александрия, бил най-големият гностически мисионер, проповядвал в Александрия, Сирия и Галия. Бил валентинианец, но неговата интерпретация на това учение го прави предтеча на по-късната кабала. Според него Първоотецът Витос, като желаел да придаде вид, да облече във форма невидимото, произнесъл Словото. По-точно, произнесъл името си, което се състояло от 30 букви и 4 срички. Първата сричка се състояла от 4 букви и онагледявала върховната тетрада. Втората сричка - от още 4 букви; двете заедно онагледяват огдоадата. Третата сричка, която по необходимост Марк е трябвало да приеме за доста дълга, се състояла от 10 букви - това е декадата, а последната сричка се състояла от 12 букви - додекадата. Произнесеното така име образува понятието на Бога за самия себе си. Марк онагледява същността на отделните еони и Бога така:

Δ
1
Δ
Ε
Λ
Τ
Α
5

ΔΕΛΤΑ

Ε
ΛΑΜΔΑ
ΤΑΥ
ΑΛΦΑ
18

Отначало има един знак - Δ. След това той е наречен - това е буквата делта. Всяка една от буквите на тази дума - “делта” - на свой ред има свое име, и т.н. По този начин във всички тези редове се изразява едно и също съдържание - 18 = 5 = 1. Така и Бог се разгръща в еоните, всички те в съвкупност го изразяват и той се съдържа във всеки от тях, но не е никой от тях поотделно.

Отношението между еоните от огдоадата е онагледено от гръцката азбука по следния начин:

Витос и Сиге нямат съответствие в областта на звуковете, понеже Тишината (Сиге) е самото отрицание на звука. Умът и Истината, втората двойка еони, са онагледени от 9-те съгласни на гръцката азбука, които се чуват най-слабо. По-нататък Логосът и Животът са сравнени с 8-те полугласни (сонори) и съскащи съгласни, които се чуват по-ясно. И накрая Човекът и Църквата са онагледени от 7-те гръцки гласни:

Ума и Истината: βγδ θκπ τφχ

Логоса и Живота: λμνρ ζσξψ

Човека и Църквата: αεηιουω

По този начин във всеки следващ еон съдържанието на Абсолюта намалява, но затова пък печели откъм яснота.

Според Марк азбуката е мистичното тяло на истината, както разказва Ириней:

“Виж, казва той, нейната глава във висините, Алфа (α) и Омега (ω); нейния врат, Бета (β) и Пси (ψ); раменете и ръцете й, Гама (γ) и Хи (χ); гърдите й, Делта (δ) и Фи (φ); диафрагмата й, Епсилон (ε) и Упсилон (υ); гърба й, Зета (ζ) и Тау (τ); стомаха й, Ета (η) и Сигма (σ); бедрата й, Тета (θ) и Ро (ρ); коленете й, Йота (ι) и Пи (π); краката й, Капа (κ) и Омикрон (ο); глезените й, Ламда (λ) и Кси (ξ); стъпалата й, Мю (μ) и Ню (ν). Такова е тялото на истината според този магьосник, такъв е образът на елемента, такъв - знакът на буквата. И той нарича този елемент Антропос (Човек) и казва, че той е фонтанът на цялата реч и началото на всеки звук и изразът на всичко, което е неизразимо, и устата на мълчаливата Тишина.”

Използваното тук деление на човешкото тяло съвпада почти напълно с онова, прието в астрологията, по което астролозите определят кой зодиакален знак върху коя част на тялото влияе. Това съвпадение не е учудващо - като представителите на всички херметически традиции, и гностиците познавали добре астрологията, макар че изглежда имали доста двусмислено отношение към нея, както показва следният откъс:

“На пазара имаше един старец астролог, който твърдеше за себе си, че се казва Хермес и се беше прославил много, понеже казваше, че може да прочете по хороскопа не само какво ще се случи на човека до края на дните му, но и какъв ще бъде той в следващия живот. Понеже аз исках да разбера, ако е възможно, дали наистина ще спася духа си, или ще живея отново, отидох да проверя и при него. А при него се отиваше един път, за да му кажеш деня и часа на раждането си, и втори път след пет дни, за да ти прочете хороскопа. И двата пъти вземаше по една нумизма.

Той ми каза: “Ти ще имаш много необикновена смърт. Виждам те да бягаш в тъмното през някоя си градина, спъваш се в едно коренище и си разбиваш главата на диня, голяма като корабно кормило.”

А аз му казах: “Виждам, че се глумиш с мен. Защото къде се е чуло и видяло някой да си разбие главата в диня.”

А той каза: “Ти ще си първият.”

Оставих това да мине край ушите ми, понеже, което наистина ме интересуваше, беше дали ще живея пак, или ще се спася. А той рече: “Да, ще живееш пак. Ще се родиш в град на северния бряг на Адриатика, след 900 години, и ще се казваш Александър.”

А аз му казах: “Не можа ли поне да измислиш друго име, ами в града на Александър ми казваш, че ще се родя след 900 години и ще се казвам Александър?”

А той отговори: “Ако го бях измислял, това ли щях да измисля? Истината ти казвам. На младини ще бъдеш моряк, ще пътуваш насам и ще срещнеш един човек и ще тръгнеш с него, а после няма да бъдеш нищо определено, а много неща, ще се занимаваш с магическите изкуства и ще пътуваш много, а накрая ще свършиш точно като мен на един пазар.”

Аз му казах: “Не ти вярвам. Но да видим какво показва съдбата - хвърли нумизмата и ако падне лице, значи си прав и ще ти дам още една, а ако падне гръб, значи не си познал и аз ще си я взема.”

А той каза: “Няма да я хвърлям, а ще ти я покажа, както е в ръката ми.”

Казах: “Добре”, и го видях как опипва нумизмата, за да разбере дали е с лицето нагоре. После отвори ръка и рече: “Лице.” А аз го чукнах с едната ръка по опакото на дланта, с другата улових монетата и казах: “Видях”, и си тръгнах. А той, като обзет от бяс, викаше в гърба ми: “Ще си разбиеш главата в диня, ще си разбиеш главата в диня.” Не се стърпях така да се глуми с мен, върнах се и го направих да пострада. Но нали дяволът е навсякъде, сякаш от самия Тартар изскочи войникът Пантера и извика: “Каква е тая безредица?” И като разбра каква е причината, взе нумизмата и си тръгна.” (Кодекс ХIV)

Тартарът, споменат в този текст, е името на ада и, както ще видим, също играе роля в учението на Марк, но много по-незначителна от тази на числата. Заедно с буквите, Марк омесва и тях в магическа смес, съдържаща символа на всички тайни. Той знае числото на Исус Христос, както го разкрива числовата стойност на съставящите името му букви: Ι = 10, η = 8, σ = 200, ο = 70, υ = 400, σ = 200; Ιησουσ = 888.

Числото 888 като символ на Бог намираме и в оцелялото описание на меса на гностическата секта на гениите - заедно, впрочем, с едно любопитно загатване за отношението им както към парите, така и към правилата и изключенията:

“Сатурнин реши да посвети веднага матроната Емилия сред гениите, въпреки че това дотогава ставаше след петгодишен обет за мълчание. И като ни съобщи за решението си, попита: “Защо да посветим веднага матроната Емилия сред съвършените?”

А Хорус и Селевк отговориха в един глас. Хорус рече: “А защо не?” А Селевк рече: “За да отвърнем на щедростта с щедрост.”

А Матропатер, като ги чу, възкликна и рече: “Дълъг живот на Хорус! Защото той показа какво е съвършено разсъждение.”

А Селевк съжали, че е казал онова, и рече огорчено: “И на мен първо това ми дойде на ум.”

И още същата вечер матроната Емилия се превъплъти като София, а на Хорус, който прояви съвършенство, Матропатер възложи да извърши свещенодействията на мага.

И магът (който беше Хорус) влезе с каната, а София (която беше Емилия) влезе с чашата. И сложиха връзките на източния олтар, а кадилницата и книгите на централния олтар. А ние отворихме литургийните книги.

Тогава София коленичи, обърната на изток, и рече: “В името на Отеца и Майката и Матропатер, амин.”

А събранието каза: “Ти си ни майка, ти си ни баща, о наш Матропатер.”

А после магът рече: “Света майко Ахамот, ние обръщаме своя поглед с твоя далеч от стремленията, далеч от скръбта и страха, към лицето на Даващия живот. Нашите страсти са превърнати в дело на творението с две природи. Нека се възродим с теб, така че в този материален храм да участваме в природата на твойта небесна църква и духовно семе, за да приемем съвършения Логос. Амин.”

А ние всички казахме: “Амин” и прочетохме Псалма на наасените.

А после София прикади олтара и себе си с тези думи: “Когато семето бъде усъвършенствано, нашата майка Ахамот ще бъде като един със своя младоженец, и скритият огън ще погълне всички неща и самия себе си.”

А магът каза: “Благословен да е невидимият 888, вечен и нероден, необозрим и без другар. Благословена да е св. София, която създаде Желанието чрез своя копнеж по 888. Благословен да е 888, Пределът и Кръстът, който пречисти Майката и очаква Дъщерята.”

А София извика: “Нека приветстваме пристигането на Помазания сред нас с целувката на мира.”

Тогава излезе пред нас Матропатер, вдигнал ръце за поздрав, а събранието възликува и рече: “Ти си ни баща, ти си ни майка, о наш Матропатер!”

А Матропатер прегърна София и я целуна с целувката на мира и рече: “Аз съм Христос, Помазаният, и днес отново слязох от 365-то небе.”

И като рече това, отново се скри.

А София, като остана сама, събра ръце в молитвен жест, обърна глава нагоре и рече: “Съвършен и вечен 888, ние те обожаваме от дъното на нашите души. Всяка малка вълна от времето е копнеж и молба към теб.”

И като рече това, тя си свали дрехите и отиде до кръста. А Емилия беше жена пълна, обла и с големи гърди. А магът, като взе връзките от източния олтар, върза я за кръста.

А тя пак обърна глава нагоре и рече: “Позволи ми да обхвана твоята огромност и да се разтворя сладко във вечността.”

Тогава пак излезе Матропатер, като държеше в ръка една връзка, която се състои от голямо лозово листо и стръкове метличина, мента и шибой. Той отиде до София и като я почукваше леко по корема с лозовото листо, каза: “Не се спускай в този мрачен, огромен свят, където постоянно лежи безвъздушна дълбина, и Хадес, обвит в мрак, се наслаждава на неразбираеми образи, стръмна, завихрена, черна, вечно въртяща се бездна, която вечно се жени за тяло без светлина, безформено и празно.”

И като каза това, той направи знака на кръста в осемте посоки, казвайки: “Изток.”

А ние извикахме: “Дълбина.”

А той: “Запад.”

А ние: “Тишина.”

А той: “Юг.”

И ние: “Ум.”

А той: “Север.”

А ние: “Истина.”

Следва изброяване на другите 4 посоки - югоизток, северозапад, североизток и югозапад, чието значение е съответно Логос, Живот, Човек и Църква. След това изложението продължава така:

“Тогава магът отвърза София и Матропатер я прегърна и целуна с целувката на мира, а София рече: “Семето ще бъде усъвършенствано.”

А събранието каза: “Амин.”

А тя: “Демиургът ще напусне света на материята.”

А ние: “Амин.”

А тя: “Този свят ще бъде погълнат от скрития огън.”

А събранието: “Амин.”

Тогава на събранието се раздаде хляб и вино за причастие, а Матропатер благослови и рече: “В силата на Свещеното Знание, вървете си в мир, като направите своя дух достойна компания за ангелите на Светия.” (Кодекс ХIV)

Според Марк скритият огън ще погълне света тогава, когато бъдат произнесени всички възможни съчетания на буквите; тогава всичко ще се слее в един-единствен звук, както молитвите завършват с една дума: “Амин.” Що се отнася до началото му, то светът започнал с друга четирибуквена дума, за да символизира върховната Тетрада на Отеца, и тази дума била αρχη - “начало”.

Марк знаел всички тези неща, защото:

“Той твърди, че безкрайно издигнатата Тетрада снизходила върху него от безкрайно издигнатите и неописуеми места и му обяснила само на него своята природа и произхода на всички неща, което никога преди това не била разкривала на никого нито от боговете, нито от хората.” (Ириней)

В Галия, където проповядвал и Ириней, Марк си спечелил сред ортодоксалните християни славата на изключително опасен човек. Дотолкова, че те съчинили за него разобличаващ химн (ако това е думата), който пеели при среща с него или неговите ученици. Ириней цитира този химн:

“Марк, ти, който създаваш идоли, тълкувател на поличби,
обучен в допитването до звездите и потънал дълбоко в черните изкуства на магията,
о чудеса на сила, напълно откъсната от Бог, отстъпническа,
които Сатаната, твоят истински баща, ти позволява още да извършваш...”

Марк твърдял, че първоначалната Тетрада снизходила върху него под името Харис (Милост). Ето защо той се обявявал за апостол на Харис. Неприятностите на ортодоксалните християни - и в частност на Ириней - се дължали главно на това, че по някакъв начин той действително извършвал неща, прилични на чудеса, и действително имал пророческа дарба:

“Изглежда много възможно, че този мъж притежава демон като свой познат дух, чрез който той е способен да пророкува и също да дава възможност на всички, които смята за достойни да споделят неговата Харис, сами да пророкуват. Специално се посвещава той на жените, и по-точно на тези, които са хубави и елегантно облечени и с голямо богатство.”

Въпреки че никой друг от големите гностически учители не се свързва с чудотворство, то навярно се е ползвало с респект в гностическите среди, както впрочем и в целия античен свят. В “Деянията на Сатурнин” - гностически апокриф, открит при разкопките в Капернаум - е запазено описание на чудотворство, както и пример на може би по-любопитната концепция за “обръщане на чудесата”:

“4 На сутринта Сатурнин рече: Днес е ден за чудеса.

5 А понеже той никога преди не бе правил чудеса, учениците вървяха в голямо удивление след него и се питаха един друг какво значат тези думи.

6 Когато стигнаха на пазара, видяха там един сляп. А Сатурнин приближи до него и го попита: Човече, откога си незрящ, откога имаш това увреждане?

7 А той отговори: Сляп съм по рождение, господине.

8 А Сатурнин, любимецът на Бога, положи ръце на очите му и рече: Гледай.

9 И онзи човек се просна, и прегърна нозете му, и отправяше на висок глас благодарности на богоподобния Сатурнин и казваше: Господине, никога не съм виждал такова нещо, каквото ти направи.

10 А Сатурнин му рече: Не на мен благодари, не на мен, а на нашия Бог в небесата, който е Исус Христос, и двамата са едно, и сам Бог слезе тук в духовно тяло. А сега си върви в мир.

11 После продължиха нататък и видяха един младеж, стъпкан от кон, че бере душа и умира. А майка му се беше навела над него и плачеше и си раздираше дрехите.

12 А богоизбраният Сатурнин отиде и й рече: Млъкни, жено, защото синът ти ще живее.

13 А тя рече: Ще живее, ба!

14 И като се наведе Сатурнин над него, положи ръце на гърдите му и рече: Душо, върни се в тоя човек и нека той да живее.

15 И онзи младеж отвори очи, та се изправи, и му отправяше много благодарности. А той пак им рече същото, като на слепеца, който бе направил да прогледне - да благодарят на Бог, който е с Христос едно.

16 И като вървяха нататък, видяха един сакат, че седи на постелка и проси. И Сатурнин положи ръка на него и му рече: Човече, ела на себе си, стани и ходи.

17 И онзи рипна и каза: Господине, не вярвам на очите си.

18 А Сатурнин пак му рече да благодари на Бога, и че Бог и Христос са едно.

19 После се обърна към учениците си и рече: Който има очи, да гледа. Защото всичко е възможно за този, който има гнозис.

20 И ги прати да му намерят жена, кръвоточива от дванайсет години, за да я изцели, както е била изцелена София, дванайстият еон. И те доведоха една и той я попита: Жено, откога си кръвоточива?

21 А тя му рече: От дванайсет години съм така, господарю.

22 А Сатурнин се обърна, та прошепна на любимия си ученик Хефестион: Излъга ме, но нищо.

23 (А другият му любим ученик беше Хорус, който също беше там.)

24 Тогава Сатурнин положи ръце на кръвоточивата и рече: Бесове, излезте от тая жена.

25 А бесовете пропищяха и рекоха: Господарю, що имаш ти с нас? Но позволи ни поне да влезем в другиго.

26 А богоподобният Сатурнин погледна и видя едни хора, които по това време се случиха да минават по улицата на пристанището, и рече на бесовете: Идете в онез.

27 И като отидоха бесовете в онези хора - а те бяха към двайсет души, мъже и жени, - те се затичаха, та се хвърлиха в морето и се издавиха до един.

28 А Сатурнин рече на жената: Изцелена си.

29 А излекуваната жена се просна в нозете на учителя, прегърна ги и благодареше, и казваше: Господарю, не съм достойна да целуна полата на дрехата ти.

30 И ето, много хора се бяха насъбрали и се дивяха на чудото, което стана.

31 А Сатурнин й рече: Не казвай на никого какво се е случило, но си върви в мир и благославяй името на нашия Господ Исус Христос, който е с Бог едно.

32 На другия ден Сатурнин събра учениците и рече: Какъв ден е днес?

33 А Селевк, който беше писар, отговори: Днес, господарю наш, е тринайстият ден от деветия месец.

34 А Сатурнин възкликна и рече: О, невежи! Докога ще ме отегчавате с вашето незнание! Докога ще гледате чашата само отвънка, а не и отвътре!

35 Защото днес е ден за обръщане на чудесата. Да идем да видим дали онези хора, които бяха изцелени вчера, знаят тайното име.

36 (А той имаше предвид тайното име на Христос, което е Кавлакав и значи: заповед след заповед.)

37 И като излезе с учениците си, срещна слепеца, когото беше изцелил предишния ден. И той се хвърли насреща му и му целуваше ръката и казваше: Благословен да си, господине мой, защото вече гледам, и никога не мога да ти се отблагодаря, че, ето, целият пъстър свят на Бога е пред очите ми.

38 А Сатурнин му рече: Ти грешиш, понеже този свят не е на Бога. Но кажи ми, Йосифе (понеже този човек се казваше Йосиф), какво е тайното име на нашия Бог Исус Христос?

39 А Йосиф му рече: Не знам, господине.

40 А Сатурнин сложи ръце на него и рече: Като е така, върни се, какъвто беше.

41 И онзи човек в миг ослепя и краката му се подгънаха, та падна на земята.

42 А Хорус, като видя това, излезе напред и рече: Господарю наш, защо ослепи пак този човек?

43 А Сатурнин му каза: Аз илици не спасявам.

44 А Хорус пак попита: Но как би могъл този човек, който цял живот е бил сляп, за един ден да узнае кое е тайното име?

45 А Сатурнин му отговори: Както го знаят всички, които го знаят. Ако имаше божествена искра в него, щеше да го научи.

46 После той прати учениците си да му намерят кръвоточивата жена и да я доведат. И като дойде тя, попита я: Кое е тайното име?

47 А тя веднага рече: Кавлакав.

48 А Сатурнин я попита: Чие е това име?

49 А тя замълча и после рече: Твое, господарю.

50 Тогава Сатурнин сложи ръце на нея и каза: Върни се, както беше.

51 И бесът начаса се върна в нея, и тя стана като преди.

52 Понеже учениците му й бяха казали: Пита ли те кое е тайното име, речи: Кавлакав, що значи заповед след заповед. Но не й бяха казали чие е това име.

53 После те намериха сакатия, който беше изцелен, и Сатурнин го пита: Къде ти е постелката, на която седеше?

54 А онзи рече: Хвърлих я, господине. За какво ми е?

55 Тогава Сатурнин го пита за тайното име, а този не го знаеше и се върна, както беше.

56 После намериха младежа, който беше стъпкан от кон, и Сатурнин пак го попита: Кажи ми, кое е тайното име на Христос?

57 А младежът рече: Тайното име на Христос, господине, е Бог, понеже те двамата са едно, както ти сам каза.

58 Ха!, възкликна Сатурнин. А после му рече: Върви след мен, и ще се спасиш.

59 А като се върнаха в Брухеум, където живееше понтифексът Сатурнин (а той живееше в голяма бяла къща на два ката, с голям двор и висока ограда от бял коринтски камък), видяха голяма тълпа пред къщата му - един куц, друг сляп, трети болен от друго. И те чакаха да бъдат изцелени и напираха да влязат, понеже мислеха, че боголюбимецът е вътре, та слугите му едва удържаха тълпата. Като видяха Сатурнин, те се хвърлиха към него и учениците му едва успяха да го увардят и с голяма мъка влязоха в двора.

60 А Сатурнин се подразни и рече: Махнете тая гмеж оттука, що напира в къщата ми.

61 Но това се оказа невъзможно.

62 Тогава Сатурнин извика ученика си Хефестион, даде му една кесия и му рече: Иди дай това на войника Пантера и му кажи да дойде.

63 Хефестион отиде при Пантера (а Хорус също отиде с него) и му обясни какво става, и след като се върна той, по петите му дойде Пантера с други войници и с впрягове.

64 И Пантера влезе сред ония хора, отиде при едного, който беше сакат и лежеше на постелка, бутна го с крак и му рече: Кой си ти, друже, и що дириш тука?

65 А онзи му каза: Болен съм, господине. Чакам чудотвореца Сатурнин да ме изцели.

66 А Пантера му рече: Че защо да те изцели? Да не си му баща или брат, или сестрин син? И с теб, и без теб, небето няма да падне.

67 А тези хора бяха дошли с роднините си и никак не искаха да си ходят, а викаха срещу Пантера и спореха с него. А той се разгневи и каза на войниците: Махнете тия плевели оттука!

68 И те почнаха да хвърлят сакатите във впряговете като талпи, един връз друг, а който беше с един крак или по-здрав, гледаше да изскочи. А конете се подплашиха и някои не можаха да ги удържат, и един впряг препусна, друг се обърна.

69 И стана голяма бъркотия и онези кълнеха Пантера и викаха насреща му, а той ги риташе и ги блъскаше с плоското на меча и викаше: Махайте се! Болници! Изроди! Плява и бурени! Или искате да изсипя тия живи камъни в морето за храна на рибите и морските зверове!

70 А понтифексът Сатурнин през цялото време седеше на втория кат на къщата и гледаше. И като свърши това произшествие и онези бяха махнати, той събра учениците на двора и каза: Който има уши да слуша, да слуша. Когато бях осемгодишен и убих баща си, за да посоча към огдоадата, и че доброто и лошото са едно, му рекох същото.

71 По-скоро птиците и полските зверове ще проговорят, отколкото Бог да отговори на такива молби. Понеже тези молби са за тялото, а Бог е Бог на духа и не е от този свят. Тъй че не се гърчете пред Бога и не Го молете, понеже Бог е на небето, а вие сте на земята, която е на Демиурга.

72 Защото, ако тя беше на Бога, нямаше ли Той да откликне на молбите им и да ги чуе?

73 А още, ако ви е дал духовна искра, дал ви е всичко, което Той дава. Но Той я дава, на когото иска, а не по молба. Защото кой си ти, че Той да ти дължи нещо - да не си Му баща или брат, или сестрин син, дето рече оня?

74 А още, не бъдете като ония невежи, които се молят на Демиурга, а казват: “Господи, това, Господи, онова”, и си мислят, че това е Бог, понеже така им отърва.

75 Чували сте ги да казват, че Бог е любов, защото много им се иска някой да ги обича. А това им се иска, защото са психици. Но Бог не е любов, а е дух.

76 Затова вие знайте, като гении и съвършени, че Бог е толкова високо, че никакъв глас не достига до него, затова не се молете за нищо.

77 А Хорус излезе напред и рече: Господарю мой, истина ти казвам, че аз ще спася душата си и повече никога няма да се върна тук.

78 А Сатурнин го целуна по главата и влезе в къщата (а после излезе и целуна Хефестион по главата, и пак влезе в къщата).”

Християните са били прави, че гностиците имат дълбок, потулен езически корен. Езическият светоглед е отразен и в учението на Марк. Според него първоначалната тетрада била означена в четирите елемента на древните (огън, вода, въздух, земя); като се прибавят към тях техните операции - горещина, студенина, сухота и влажност, - се получавал символът на огдоадата. Декадата на свой ред била навеки означена от 10-те сфери: Тартарът, или адът, който се намира във вътрешността на земята; после Бехемот, пространството между земята и луната; после 7-те небеса, т.е. сферите на известните тогава 7 “планети” - луната, Венера, Меркурий, слънцето, Марс, Юпитер и Сатурн; а над тях стои сферата на Уробороса - гигантска змия, захапала опашката си. Уроборосът символизира вечния цикъл, вечното повторение на нещата, при което краят се връща в началото. Що се отнася до додекадата, тя се изобразява от 12-те зодиакални знака. Така всичко съществуващо обозначава категориите на учението и може да бъде обяснено от тях. Светът - една гигантска система от огледала, в които се отразява (но само това!) Божият лик - е познат и по този начин - овладян, а знанието е съвършено - няма неразбулени загадки, няма неизвестности, нищо не му се изплъзва.

 

Ортодоксалните християни не били някакви злосторници, водени от злоумисъл в стремежа си да унищожат гностиците; нито пък сблъсъкът между тях бил сблъсък между приоритета върху вярата (християните) и този върху знанието (гностиците), както твърдят модерните идеализации на този конфликт. Християните просто смятали гностиците за измамници, хора “с изгладена като с ютия съвест”, по думите на Ириней, и оръдия на Дявола. Освен това на християните никак не им били чужди фанатизмът и параноята. Те не подбирали средствата в борбата си срещу гностиците и в някои провинции на империята ги избивали нелегално - практика, която се поощрявала и от факта, че тези убийства най-често оставали безнаказани. Един от най-известните такива убийци бил и вече споменатият Сцила Синаеца, който убивал еретиците с палихера - стреличка с размера на човешка длан, досущ като днешния дарт, но с една допълнителна сферична тежест в задния край. Така бил убит и Сатурнин Матропатер:

“Като влязохме с Хорус в къщата на нашия Матропатер, извикахме, но никой не ни отговори, и като минахме навътре, видяхме Сатурнин проснат в леглото, а в сърцето му беше забита палихера. И ако не беше тя, нямаше и да разберем, че е убит, защото той беше облечен с пурпурна мантия и кръвта не личеше по нея. Недалеч от него, промушен в корема, седеше Епиктет, който беше най-верният му роб, и рече: “Сцила беше.”

А близо до къщата имаше пристройка, пред която се беше насипал пясък от морския вятър, и в пясъка имаше следа. Аз извиках Хорус и влязохме и видяхме, че в пещта имаше някой, понеже се виждаха краката му. Издърпах ги и ето, това беше Зосима алхимикът, убит по същия начин. И като се огледах, видях, че нататък е пълно със златни пари - някои в гърнета, а други направо натрупани на земята на купчини. Там бяха и калъпите, по които ги лееха. А Хорус скочи, та зарови ръце в златото и като ги вдигна, парите падаха и дрънчаха едни в други. И рече: “Това е наследството на гениите! Ето, това остана от тях! Да вземаме, защото то ни принадлежи!” А аз отидох, та взех една монета в ръка и я разгледах добре и я опитах със зъб - като истинска беше. Но не можехме да вземем по едно гърне с нас, защото, докато стигнем до пристанището, в тоя град щяха да ни ограбят и заколят десет пъти. Рекох му на Хорус: “Ако сега живеехме в Брухеум, щяхме да вземем гърнетата и да си отидем без никаква трудност.” А Хорус почна бързо да си сваля ризата и рече: “Да се направим като бедните. Ще си направим ризите на вързопи и ще сложим парите в тях.” А за щастие тоя ден се случи в началото на студените месеци и духаше остър вятър, та се бяхме облекли дебело. Но както връзвахме и пълнехме, чухме гласовете на другите ученици, че идат, и аз помислих, че някой ще види следите в пясъка пред пристройката и те ще дойдат, и кой знае какво щеше да стане тогава. И скочих и отидох до вратата и видях, че Селевк идва насам. И като отвори той вратата и влезе, аз му рекох: “Здравей, братко.” А той, като видя златото в работилницата, отвори уста и каза: “Какво е...”, но не можа да довърши, понеже Хорус, който се беше скрил зад вратата, го удари с едно дърво по главата и го свали на земята. Провървя ни тогава, понеже Селевк беше дошъл сам. Взехме вързопите, изтичахме през двора, прескочихме оградата и излязохме на улицата. И изглежда, че никой не ни видя.

А ние трябва да сме изглеждали твърде особено, понеже бяхме полуголи в тоя вятър. И както вървяхме по улицата, видяхме насреща си Пантера, следван от други войници. А той, като ни видя, засмя се и рече: “Хей, здрави хора сте били вие, студ не усещате.” А ние го поздравихме и понечихме да отминем, но той застана пред нас и ни препречи пътя и рече: “Чакайте, чакайте.” А после извади от дрехата си едно руло, опъна го пред лицето ми и рече: “Чети, що пише тука.”

И аз прочетох и видях, че това беше едикт на императора Теодосий, който обявяваше всички еретици за изменници на империята и врагове на римския народ, и нареждаше те да се уловят и съдят. А Хорус, който също прочете, подаде вързопите на войника Пантера и му рече: “Пантера, вземи тези пари и ни пусни да си отидем.” А Пантера, като видя какво има във вързопите, възкликна и после каза: “А защо да ви пускам, като мога и вас да уловя, и парите да взема?”

А ние мълчахме, понеже наистина нямаше причина.

Тогава той отпрати войниците надолу към къщата на Матропатер и ни рече: “Вървете си и ако ви е мил животът, не се връщайте вече в тоя град.” И ни остави и тръгна нагоре. А аз извиках в гърба му: “Иди, хвани Сцила, защото той уби Сатурнин Матропатер.”

А Пантера се извърна и рече: “Що да диря в Синайските пустини? Я виж какво имам тука!”, и той потупа вързопите и парите звъннаха. И рече: “Аз обичам града на Александър.”

А Хорус, който беше взел едната палихера, като видя, че войниците са се изгубили надолу по улицата, а Пантера е с гръб, и като знаеше, че той няма да тръгне да ни гони, за да не остави парите, метна я по него и, като по чудо, го уцели право във врата. И онзи изпусна вързопите и парите се затъркаляха надолу по улицата. А Хорус, като видя какво е направил, плесна с ръце и извика: “Ха! Не съм ли аз съвършен?!”

Тогава Пантера се свлече на земята и каза: “Какво правите вие?”

А Хорус му рече: “Ще вземем парите.”

И взехме парите, колкото бяха останали във вързопите, и избягахме.” (Кодекс ХIV)

В края на краищата християните спечелили битката с гностицизма, не без помощта на държавата, и особено след едикта на римския император Теодосий I (379-95), който обявил ересите за държавна измяна. Но тази победа не била абсолютна, гностицизмът оставил една странна следа:

“Такива са думите и делата, с които в нашия собствен район на Рона те заблудиха мнозина, които имаха своята съвест изгладена като с гореща ютия. Някои от тях... се пречистиха изцяло; а други се колебаят между двата курса и си навлякоха това, което е означено в поговорката “нито вън, нито вътре”; имайки това като плод от семето на децата на знанието.”

 

 

© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.06.2005, № 6 (67)

Други публикации:
Милен Русков. Джобна енциклопедия на мистериите. София: Жанет-45, Стигмати, 2004.