ТОЛЕРАНТНОСТТА КАТО МАРГИНАЛИЗАЦИЯ: ОБРАЗИ НА ХОМОСЕКСУАЛНОСТТА В БЪЛГАРСКИТЕ МАСМЕДИИ

Моника Писанкънева

web

Доминиращият в българската масова култура консуматорски ориентиран хетеросексуален стандарт се нуждае през последното десетилетие от медийното присъствие на хомосексуалността като другост, за да поддържа илюзията за собствената си каноничност. Това обяснява зачестилите гостувания на хомосексуални в медиите, които създават илюзията за повишена толерантност, но на практика съдействат за поддържане на тяхната маргинализация. Обсъждането на хомосексуалността се допуска само в маргинални медийни пространства, където хомосексуалният гост се съгласява да говори на езика на хетеросексуалния домакин. Затова липсата на собствени медии, които да представят нашата гледна точка, ни превръща в манипулируем обект на хетеросексуалния интерес. Който плаща, той избира музиката. Изправени сме пред алтернативата да бъдем показвани с изкривени от различни хетеро-интерпретации образи или да се откажем от каквото и да било медийно присъствие. Предрешен избор в една действителност, в която да съществуваш, означава да бъдеш видим.

Българските масмедии отпускат на хомосексуалната субкултура точно толкова пространство, колкото е необходимо за поддържане на нейната маргиналност. Спорадичното представяне на хомосексуални личности във вестник "Шок", в "Нощен магазин" по телевизия 7 дни, или в "Радиопирати" по Дарик радио, цели да заинтригува, да впечатли или да шокира, но не създава условия за интегрирането им в родния културен мейнстрийм. Подобен е ефектът от включването на интервюта с хомосексуални в медийни издания, които обслужват културния елит. Масовата публика остава с впечатлението, че хомосексуалността е "привилегия" на звезди от шоу-бизнеса, на представители на отегчения хайлайф, търсещи нови развлечения, или на ексцентрични интелектуалци - всичките еднакво отдалечени от екзистенциалните проблеми на средностатистическия българин. Медийното пространство, което ни се отпуска, се ситуира в 4-5 жълти и 1-2 елитарни печатни издания/предавания, така както присъствието ни в българския обществен живот се толерира в подземията на 4-5 нощни заведения в София, 3 във Варна и 2 в Пловдив.

Медиите продължават да поддържат съществуващия в масовото съзнание негативизъм по отношение на излизането на хомосексуалността на светло. Това става като не допускат обсъждането на нашите социални проблеми в авторитетни политически предавания от рода на "Панорама", да речем. Единственият случай, когато централна медиа пожела да отрази мнението на активисти от Българска гей организация (БГО) "Джемини" по важен вътрешно-политически проблем, беше през април тази година, в предаването "Преди всички" по Хоризонт, посветено на промените в семейния кодекс. Изказванията на двама представители на борда на организацията - Генко Генков и моя милост, бяха пуснати на запис, без обаче да ни се дава възможността за открит дебат с авторката на новия законопроект, поканена в студиото. Победите, които "каноничната" хетеросексуална култура печели срещу хомосексуалната субкултура, по традиция са служебни. А типизацията на хомосексуалните образи винаги ги изтласква в сферата на личното и политически несъщественото. Разговорите с тези личности касаят преди всичко тяхната сексуалност (начини за получаване на оргазъм, любов, интимни партньорства и отношение към проблема за възпроизводството), но не и мнението им по основни политически проблеми като например акцентиращото върху себе си хетеросексуализиране на образователната система, на законодателството и на властта. Всичко това означава, че у нас на хомосексуалните се отказва по дефиниция правото за равнопоставеност в публичния живот. Представянето на хомосексуални винаги следва вкусовете на специфичната аудитория, която едно издание/предаване обслужва. 

Ще дам пример с моите собствени гостувания в медиите, които демонстрират най-различни хетероинтерпретации на понятието лесбийка. Бях сексуално освободена жена в "Нощен магазин" на Белла Белчева по 7 дни, смела активистка за равноправие в "Без контрол" на Петър Волгин по Хоризонт, сексапилна мъжемразка в "Радиопирати" на Мартин Карбовски по Дарик радио, и накрая - радикална, но непривлекателна интелектуалка, в интервю за списание Post Scriptum на Виргиния Захариева. Въпреки пределно широко поставяния ми въпрос "Какво е да си лесбийка в България?", нито една от изброените медии не се стремеше да предаде нещо повече от онова, което собствената й публика би могла да възприеме. Разговорите се свеждаха до ситуиране на лесбийската идентичност в рамките на хетерокултурата (пространството, в което тя е дискриминирана по дефиниция) и до съпоставка на лесбийското сексуално желание с хетеросексуалното желание (една йерархически построена съпоставка на различното към "нормалното").

Поуката, която успях да извлека от тези свои участия, е следната: не може да се гради равнопоставеност с чужди средства. Ако искаме да заемем едно по-достойно свое място в медийното пространство, а оттам и в общественото съзнание, ще трябва да потърсим ресурси за създаване на собствени медии, както и да мотивираме професионалисти в областта на изкуството, науката и политиката да подкрепят хомосексуалната еманципация у нас. За съжаление в българското общество хетеронормативността, която цензурира хомосексуалната субкултура, се поддържа и от самите хомосексуални. В името на утвърждаването им като професионалисти повечето хора предпочитат да прикриват или да омаловажават тази страна на личността и творчеството си. Затова визуализирането на хомосексуалността в българското изкуство остава под формата на едва доловимо загатване и напълно отсъства в сферата на професионалната политика. Въпреки наскоро появилия се интерес към тази проблематика в социалните науки, у нас все още липсва открояващ се академичен дискурс върху нейните обществени измерения.

Ще дам един пример за интерпретирането на хомосексуалността в българското изкуство. Мариус Куркински внася чрез индивидуалното си творческо присъствие различни художествени интерпретации на гей-идентичността в българската масова култура, но въпреки това предпочита да не определя творчеството си като продукт на хомосексуалната субкултура. Тази негова позиция се популяризира от масмедиите и се превръща във фактор за повишаване на маргинализацията на хомосексуалното малцинство у нас. Безспорно творчеството на Куркински изразява много повече от неговата гей-идентичност и затова се харесва от най-различни аудитории. Но ако приемем, че "Шу-шу-шу" засяга проблеми на любовта изобщо, а не на хомосексуалната любов, последната се изтласква от масовото съзнание на заден план и дори остава незабелязана. Ето как интерпретативните схеми на българската масова култура омаловажават либерализиращия ефект на изкуството по отношение на възприемането на хомосексуалността.

Пътят за преодоляване на хетеросексуалния културен монополизъм (който отдавна е остарял и не функционира в страните с развита демокрация, чиито модели се опитваме да усвоим) минава през обединяване на усилията на хомосексуални активисти с тези на подкрепящи хомосексуалната еманципация творци, учени и политици. Само така могат да се осигурят необходимите ресурси за усвояването на по-широко медийно пространство за хомосексуалните хора, както и за различните форми на популяризацията на тяхната култура, с което постепенно ще се промени и масовото отношение към нея. Остава отворен въпросът къде са професионалистите, които споделят убеждението, че преодоляването на дискриминацията спрямо хомосексуалните е една достойна човешка кауза, за която си заслужава да се работи.

© Моника Писанкънева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Литературен вестник, № 19, 2000.
Нова публичност (Съст. Бл. Златанов. София: Център за изкуства Сорос - София), 1999, № 1.