ROSSLYN CHAPEL

Мирослав Дачев

web

На около пет километра южно от Единбург се намира село Рослин. То има една-единствена улица, от двете страни на която са наредени магазини и къщи, а в дъното й - две кръчми. Селото, разположено в долината на Северен Еск, започва в края на стръмна залесена клисура... В самия край на клисурата е кацнала мрачна странна сграда - параклисът на Рослин. Първоначалното впечатление е, че е миниатюрна катедрала.

С тези думи през 1989 година Майкъл Бейджънт и Ричард Лий описват Рослин. Седемнайсет години по-късно някои от нещата са си същите, други са променени до неузнаваемост. Улицата, магазините, кръчмите - устойчиви като всичко на този остров (know what I mean, както казва Юлия Кръстева) - са си там, все така чисти и подредени. Клисурата обаче е станала почти незабележима от туристическия облик на мястото, който една книга и филмът, вдъхновен от нея, са успели да придадат за по-малко от две години. Ето защо нищо странно, още по-малко пък мрачно, не очаква посетителя през 2006. Напротив. Сграда, опасана от скелета за реконструкция, неизбежните извинителни табели, асфалт до самия вход, зеленина и цветя, типичното британско усещане за спокойствие и уют, дори малък спретнат магазин с всичко, което историята на храма може да предложи като търговска марка. Това е Рослин, поне отвън - храмът, мястото, превърнати в туристическа атракция.

Тук една езотерична мечта е започнала да придобива плът през 1446 г. Четири години по-късно храмът е посветен на св. Матей, чиито знаци и до днес стоят вдясно до вратата на храма, сякаш да спазят желанието на първостроителя сър Уилям Сейнт Клеър (Синклер, както се изписва впоследствие), принц на Оркни. Неговият устрем да построи Рослин е пропит от символика - дори с това, че строежът на храма продължава 40 години: като изход, като пътуване към обетована земя. Оттогава до днес храмът неизбежно е свързван с теми, които будят повече любопитство и неверие, отколкото разбиране. Свързват го с тамплиерите след мрачния петък 13 през октомври 1307 (съвсем наблизо е тамплиерският център в Балантрадох); с масоните (тук е Едингбургската ложа № 1, а и до днес Рослин е сред най-почитаните емблеми на масонството), с поверия и легенди за първото откриване на Америка... Храмът е устоял на капризите и на времето, и на хората. Когато по време на Гражданската война Кромуел е разрушил всички храмове по пътя си, този е оставен непокътнат. Знае се защо и не се коментира. Но това още повече разпалва въображението, смесва разказаните и премълчаните истории. Довежда дотам, че преди храмът е бил посещаван от хора, на които са гледали с недоверие. Днес, обратно, гледат на теб с недоверие, ако в туристическото бюро на Единбург избереш, не дай си Боже, вместо маршрута “Da Vinci and Border Quest” (Рослин - Мелроуз Аби - Скотс Вю - Гленкихи Дистилъри), поизтъркания и за самите шотландци маршрут до Лох Нес. Резултатът: нескончаем поток от туристи с камери и специални туристически указания, следващи стъпките на книгата и филма “Шифърът на Леонардо”. В официалния сайт, който настоятелството на Рослин поддържа, може да се прочете, че посетителите на храма след 1997 г. са над 4,5 милиона души. А една от най-разпространяваните на място брошури гласи следното: “Рослин е бил винаги мистериозен. Но след появата на бял свят на книгата и филма “Шифърът на Леонардо” (част от снимкиге са правени в Рослин през 2005) най-добре пазените шотландски тайни вече са достояние на целия свят. Архитектурните и символните игри на Рослин все още обаче не са напълно разбрани. Всеки посетител на храма има своя теория за тях, но всички са изумени от видяното”.

До голяма степен е така. Би трябвало обаче да бъде изумен и този, който е гледал филма: там Рослин е видян като в платно на импресионист - прозирно мечтание, неясен, смътен, споменен, не тук и сега. Нито един акцент от параклиса, с изключение, разбира се, на криптата. Книгата и филмът имат своя цел, свой сюжет, Рослин им противопоставя своето минало и своята същност. Че някъде се пресичат, че това пресичане е значимо, е факт. Че филмът и книгата преекспонират, че за тази цел подменят и заличават - също. Рослин се нуждае от вътрешно зрение. Храмът стои далеко отвъд “Шифърът на Леонардо”. Не храмът се нуждае от художествена измислица, а тя от него. Той има своя история, много по-интригуваща от съвременните художествени истории за него. Изкуството на живота е оставило отпечатъка си и в историята на храма на Рослин, и в неговите многобройни всепоглъщащи символи. Безсилен си да не го признаеш. В Рослин, има какво да се наблюдава - истинско пиршество за вътрешното зрение. Пред теб, като на своеобразна инициация, са ръзгърнати десетки различни по формат и цвят ритуални килими от камък и стъкло, които разказват. В разказа им оживяват изгубени думи, ритуални жестове, замлъкнали значения. Не случайно наричат Рослин “катедрала на символите” и “градина от камък”; не случайно етимологичните спорове около значенията и смисъла на келтската дума не стихват (комбинациите им включват географски нос и водопад, блато и езеро, древно знание, падащ от небето камък).

И все пак, с какво най-вече е известен Рослин? С историите си, повечето от които забулени в мистерии, с архитектурата си, или с това, че неусетно е превърнат в символно място?

Мнозина свързват храма със символиката на двете известни негови колони - тази на чирака (Apprentice Pillar) и тази на майстора (Mason Pillar). За тези, които не са го виждали, известността им идва от впечатляващата история за колоната на чирака. Тези, които са го виждали, знаят, че визуалното впечатление се усъмнява в разказаната история, задава й неудобни въпроси. Колоната е повече от виртуозно направена (заради твърдението, че тук е скрит Граалът, години преди Дан Браун да се впусне в украсяването на сюжета, колоната е изследвана с радар). Самата история обаче е разказвана доста противоречиво, макар че настоятелите на храма Рослин я включват както в сериозните издания, така и в туристическите брошури. В най-общи линии докато майсторът зидар бил в Рим, за да получи вдъхновение да извае колоната според вдъхновилия го образец, чиракът вече я направил и издигнал вътре в храма. Гневът на завърналия се майстор бил голям и според легендата убил чирака от завист. Главата на убития чирак, според тази интерпретация, може да се види още на влизане в храма - вдясно, малко над знамето на Св. Матей (една от поставените табели в храма указва точно това). Според друга интерпретация тази легенда пресътворява мита за Хирам Абиф, строителя на Соломоновия храм, и по-точно историята на неговата смърт. Би отнело и време, и място да се разказва сега за това, още повече че ще изскочат и имена от египетската история, като това на Секененре Тао, както и неизбежните връзки с мита за Озирис и Изида. Но точно това преплитане - на истории и на визуални ефекти - прави Рослин неповторим храм. Тук много религии са сложили отпечатък. Синкретизмът не е получил се, а съзнателно търсен. Вярата е, че вярванията могат да живеят съвместно в завиден диалог, какъвто често липсва в пространствата на отделните религии. Строен по модела на Соломоновия храм и с подобно разбиране, храмът очевидно няма как да побере миналото си в една непротиворечива и цялостна история.

Тук е и образът на Зеления човек. Честотата, с която този образ се среща в Рослин, изумява - той е почти на всяка крачка. Този езически култ е много важен. Рослин всъщност е храм, в който различните вярвания вървят ръка за ръка. Затова е бил затварян през годините и отварян наново. За някои в него няма нищо християнско, други без притеснение посещават неделните му служби, които продължават и днес.

Всъщност образите на Зеления човек са част от едно запомнящо се множество на фигури от камък, които - понякога симетрично (около прозорците с витражи), понякога не съвсем (в нишите или дори в горния край на много от колоните) - правят интериора на храма неповторим. Тук са фигурите на Синклер, Робърт Брус и неговото сърце от запомнящата се шотландска легенда, множество ангели със свитъци и разтворени книги, сред които се откроява образът на Луцифер. Множество фигури на цветя, чиито символни редове впечатляват с подредбата си, и не на последно място - фигурите на култури, донесени от Америка, като кактуса алое и царевицата. Невъзможно е да се пропуснат тези фигури. Те отприщват нови, а всъщност стари истории, за рода Синклер (Хенри Синклер, Мореплавателя, който през 1398 г. стига до Америка със своите кораби), и те на свой ред ситуират Рослин в едно ново измерение - колкото привлекателно, толкова и противоречиво.

Виното е силно. Кралят е по-силен. Жените са още по-силни. Ала Истината побеждава всичко. Сър Уилям Синклер оставя този надпис на латински в близост до известната Колона на Чирака. Дали само за да ни насочи към книгата на Ездра? Дали защото, знаейки някаква истина, е искал да ни я завещае? Или може би е знаел Истината и е искал да провокира поколенията след себе си? Подсказване, игра, превъзходство, приемственост - коя от всички думи е по-подходяща? Истината може да не е тази, която търсим и въобразяваме днес под различни форми, но със сигурност е такава, че да си струва внимателното вслушване в тишината на храма. В тази тишина неговите безкрайни фигури и орнаменти оживяват и проговарят. Историите, които разказват, могат да бъдат чути и разбрани само там. Това е Рослин отвътре - храмът, мястото - продължаващи да излъчват символика, на която се прекланят не само хората, но и времето.

© Мирослав Дачев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.08.2006, № 8 (81)