Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ДЕВОЙКИТЕ ОТ ЗАВОДА" НА КРЪСТЬО БЕЛЕВ И "ТЮТЮН" НА ДИМИТЪР ДИМОВ: ЗА ДВЕ ЛИТЕРАТУРНИ ПРЕМИЕРИ НА СЦЕНАТА НА ЕПИЧНОТО ОТ 1951 ГОДИНА

Мая Ангелова

web | НРБ-литературата

"Сериозна и справедлива оценка на книгите ни!"

След острите дискусии около връчването на Димитровска награда за литература на излезлите през 1951 г. произведения и намесата на Вълко Червенков в полза на романа "Тютюн" по страниците на литературната периодика може да бъде наблюдавано едно интересно летоброене. Не е рядкост автори, читатели и критици да ориентират своите публични изказвания, критики и самокритики спрямо "партийния документ"1 "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици", който излиза в централния печатен орган на БКП през март 1952 г. в защита на Димитър Димов. Без да навлизаме в подробности, искаме да споменем, че налагането на романа на Димитър Димов като мяра за литературност през споменатия период предизвиква сериозно преразглеждане на художествените качества на останалите произведения и най-вече на литературата с производствена тематика. Кулминация на този процес е организираната дискусия "Книги за хората на труда"2 на страниците на в. "Литературен фронт" от 1955 година, където от бр. 4 до бр. 17 се дава думата на автори, читатели и критици да изразят своето мнение за състоянието на литературата. Дискусията е официално открита с обзорна статия на Пенчо Данчев "Книги за хората на труда" (Данчев 1955). В нея той повтаря основните постановки от статията си "За художествено отражение на живота", излязла през 1954 г. в сп. "Септември" (Данчев 1954), като по този начин потвърждава двойно отказа си от пристрастност към производствената проблематика, прокламирана от него през 1951 г. като "най-важната тема" (Данчев 1951). Пенчо Данчев далеч не е единственият, която отбелязва недостатъците на литературната продукция, посветена на живота и труда на работника и в която се обявява "война" на схематизма и шаблона. Върху причините, поради които именно неговата статия става най-обсъждана в споменатата дискусия от 1955 година, ще се спрем по-нататък. Засега ще отбележим само, че тя отразява една обща тенденция, спрямо която авторите на производствени романи и конкретно Кръстьо Белев, чийто работнически епос ще бъде фокус на нашето изследване, възроптават, издигайки лозунга "Сериозна и справедлива оценка на книгите ни!":

"Пенчо Данчев отделя литературата, свързана с живота и труда на работническата класа, от общото течение на нашата национална литература и се опитва да я "бие" и "разгромява" [...]. На същото основание, на което е взел например романа "Девойките от завода", би могъл да вземе романа "Тютюн". И двете книги третират почти еднакви проблеми по различен начин и стил и разликата е тази, че единият роман е из живота на тютюневите работници, а другият из живота на текстилните работници." (Белев 1955).

Изборът на Кръстьо Белев като представителен автор за жанра "производствен роман", не е основан на ценностна съпоставка на неговото творчество и това на останалите автори, които мерят сили в тази област. Сред тях най-обсъжданите имена са Никола Маринов и неговият роман "Завод 17" (1953), Емил Коралов и "Край Марица" (1952), Веселина Геновска и романът й "Светлини" (1950), Павел Вежинов и "Сухата равнина" (1952), Иван Мартинов и "Младост" (1951). Не е по силите на настоящото изследване да реставрира цялостно литературноисторическия контекст, в който производствените романи играят важна роля. С риск да се лишим от широкообхватност на обобщенията, в настоящия текст ще се съсредоточим предимно върху един сюжет, чиято завръзка е по време на дискусията около Димитровските награди за 1951 г., където "Девойките от завода" на Кръстьо Белев е сред претендентите за високото отличие, връчено по-късно на Димитър Димов за романа му "Тютюн". Преплитането на следпубликационните истории на двете произведения позволява да разположим в ярката светлина на литературноисторическия ореол, обгърнал един от най-престижните български романи, диапозитивът на един "производствен"3 роман, прераснал количествено за кратко време от очерк, през сценарий за филм, до "крупна епическа творба"4. Смятаме, че по този начин, веднъж чрез ярките контрасти и, втори път, чрез припознатите прилики между двете произведения, ще можем, ако не да очертаем, то поне да посочим онази зона на номенклатурното в областта на изкуството, която е охранявана от партийния принцип на социалистическата литература и задържа в изследователското поле на критиката една многочислена армия от полубелетризирани творби през всичките литературни десетилетия на НРБ. Именно чрез конкретни наблюдения на разливите на конюнктурното (конкретната политическа поръчка) в застоялите води на концептуалното (схематизираната литература) могат лесно да се отличат различните аспекти на големия социокултурен проект на социалистическата култура - произвеждането на новия човек, конструирането на глобален човешки колектив. Утвърден през най-догматичния период от най-новата ни история - петдесетте години на ХХ век, като застъпник на най-важната тема - художествено отразяване на епохалните строежи, производственият роман акушира раждането на новия културен герой на социализма и положителен герой на литературата5, подпомага изграждането на единен литературен стандарт, мултиплициращ идеологически послания.

Освен това смятаме, че при изолиране на литературата за живота и труда на работническата класа от творбите на престижния каталог на социалистическия реализъм има опасност от редуциране на литературната експресия в НРБ до една категория, приоритетно улавяща колебанията между представителния канон и онези творби, които по един или друг начин се опитват да развиват алтернативно (неправилно) значение. Производственият роман обаче не успява да излъчи пълноценни литературни образци от своя строго постулиран жанр, нито към единия, нито към другия списък с произведения. Въпреки впечатляващите издателски ресурси и държавна закрила, неговото съществуване се обезпечава чрез един контролиран рецептивен режим, налагащ корекции в областта на правилното усвояване на книгите. Но също така е вярно и друго: отделни концепти, отгледани в лабораторията на производствения роман, проникват в различни структурни и идейни нива на останалите произведения, или поне осигуряват формална партийна виза на някои изпреварили времето си творби.

По дефиниция при социализма промяната в икономическата сфера и индустриалният напредък имат първостепенна важност. Това се превръща в комплекс за малоценност на литературата, която се оказва изоставаща от динамиката на социалистическия живот и от грандиозните промени. Известна компенсация на тази травматична празнота6 в официалния литературен канон са такива белетристични творби като "Лош ден" (1965) на Генчо Стоев, "Пътуване към себе си" (1965) на Блага Димитрова, "Жените на Варшава" (1968) на Георги Марков, "Белот на две ръце" (1973) на Вера Мутафчиева, "Низината" (1977) на Васил Попов, "Златната река" (1982) на Георги Богданов, които по един или друг начин обаче демонстративно странят не само от епическия формат и от художественото ниво, а и от идейните "открития" на производствения роман от петдесетте години. Посочените романи отстояват своята различност и по отношение на многобройните производствени творби от т.нар. "сив поток"7, които в голяма степен запазват матрицата на жанра и през следващите десетилетия на социализма. Повече или по-малко за такива смятаме "Смърт няма" (1960) на Тодор Монов, "Чинарите зашумяха" (1965) на Емил Коралов, "Цената на Щастието" (1968) - трилогия на Христо Траянов, "Благословен Живот" (1975) на Климент Цачев, "Светът вечер - светът сутрин" (1977) на Атанас Наковски и много други. Въпреки желанието да бъдат видени като един своеобразен култовски емпием8 в иначе здравата храносмилателната система на романа-чудовище, който се храни с всичко срещнато по пътя му, което не е той (Ничев 1978), тези произведения и през следващите десетилетия ще продължат да предизвикват смущения и неудобства на соцреалистическия дискурс. Методът на социалистическия реализъм, който все повече ще предпочита да се отъждествява с неоспоримите художествени постижения на белетристиката, чрез мащабна издателската дейност още дълго ще обезпечава производството на производствена литература, защото да се отричат явно качествата на тази продукция, означава да се отрича и партийното ръководство на литературата.

Многобройните задълбочени и изчерпателни литературноисторически материали, събрани около "Случаят "Тютюн"9, както и широката известност на едно от най-представителните произведения от литературния каталог на социализма, позволяват на настоящия анализ да се съсредоточи в конкретиката на по-малко познатия производствен роман "Девойките от завода". За изключителния престиж, с който разполага романът на Кръстьо Белев в началото на 50-те години, говори фактът, че по сюжета, залегнал в написването на този работническия епос, е създаден четвъртият игрален филм на Българска кинематография. Новоучредената студия в тези първи години произвежда едва по един филм на година. Филмът "Данка" (1952), който донася на изпълнителката на главната роля Милка Туйкова Димитровско отличие и награда за женска роля на международния кинофестивал в Карлови Вари ’52, е неоспоримо доказателство за партийно доверие към сценариста. През годините, в които Димитър Димов работи върху ръкописа на "Тютюн" (1946-1950), когато замлъкват редица утвърдени белетристи, Кръстьо Белев издава и преиздава над 20 книги. Всички издателства са впрегнати в надпревара да размножават творчеството на продуктивния соцреалист. Само през 1945 г. в "Нариздат", "Профиздат", "Руска книга", "Иван Куюмджиев", "Народен печат", "Гологанов", "Труд", "Просвета", "Христо Г. Данов", "Агитпроп" излизат общо 14 произведения, които количествено запълват оголелите след литературната чистка жанрови ниши на романа, повестта, пътеписа, художествения репортаж, разказа, мемоара и т.н. Този количествен актив (което е показателно за политическата уравниловка в областта на изкуството през периода) издига Белев до претендент за престижната Димитровска награда.

Случаят обаче щедро ни предоставя и други любопитни обстоятелства: Кръстьо Белев, който е сочен от Георги Бакалов и Тодор Павлов за основоположник на няколко направления в пролетарската ни литература, осъден е на смърт за нелегална дейност през 1926 г. и е близък съратник на Георги Димитров и Васил Коларов, се оказва и вещ познавач на тонгата. Под ръководството на Васил Коларов в Москва той преработва и издава писания във фашистките затвори роман "Пробивът", за който Бакалов пише: "Романът на Кръстьо Белев "Пробивът" е най-значително явление в българската изящна литература през последните години. Изобразява сблъскването на империалистическите интереси в тютюневата търговия [...]. Изобразил е тиловата война и то не като схема, а в напълно мотивирани постъпки на нейните носители, в които влизат българи, турци, немци, гърци" (Бакалов 1948)10.

Преди обаче да правим каквито и да е обобщения, се налага да се запознаем с най-важните особености на соцреалистическия роман, които произведението “Девойките от завода" на Кръстьо Белев презентира. В своето изследване върху съветската литература "Советский роман: история как ритуал" Катерина Кларк изолира като основа на идеологическия градеж основополагащата фабула в романите. Тя прави съпоставка на тази фабула с ритуала, където знакът придобива най-ниска степен на произволност, като откроява функцията на ритуалите да персонализират абстрактни културни значения и да ги превеждат в наративни понятия. Субектът на ритуала преминава от едно състояние в друго: от дете във възрастен, от класовонеосъзнат в пролетарий. По същия начин сюжетното развитие на положителния герой на литературата е символно повторение на стадиите на исторически прогрес в съответствие с учението на марксизма-ленинизма. Кларк посочва като структурообразуващо начало на основополагащата фабула диалектиката стихийност/съзнателност11. Кулминацията на романа е триумф на съзнателността, краен синтез, който разрешава противоречията между индивида и обществото (Кларк 2008).

В този теоретически контекст "Девойките от завода" се явява образцова соцреалистическа творба. Сюжетът ще се съсредоточи около организиране на партизанския живот на работниците, тайни съвещания, слушане на Радио Москва, четене на постановления, разказване на емисии, подготовка и избухване на работническа стачка в тъкачната фабрика и ще завърши с победата на Отечествения фронт на 9 септември 1944 г., обявена тържествено по Радио София в първия ден на свободата. По канона на соцреалистическия роман, проследен в изследването на Катерина Кларк, централен герой ще бъде подрастващата/осъзнаваща се героиня Данка, която търси личностна инициация в колектива под опеката на пряк идеен наставник. В приказките това е добрата старица/старец, а в партийната литература - преждевременно узрял в битки и акции партиен функционер12. Тъй като този роман на Белев, както споменахме, количествено и за кратко време се разраства от очерк през сценарий към роман, а повествователната техника е натрупване и дублиране, Данка ще си има две наставнички - конспираторката Ана, и по-късно - политзатворничката другарката Ангелова. Под опеката на Ана тя ще преодолее вътрешната си природа, стихията на чувствата, класовонеосъзнатото си селско минало и ще се слее с ценностите на пролетариата:

"Но нейният още недисциплиниран ум не можеше да се подчини на машината не само от страх. Трябваше и навик. Такъв тя придоби след дълги месеци работа при становете. Най-после тя заработи при стана с усърдие [...], а заедно с работата тя усвояваше толкова други чудни познания от Ана. Стана й ясно не само защо трябва да се мразят капиталистите и фашистите като Асенов, но още и защо трябва да се ненавиждат господарските копои като Евдокия, Тодор и лумпенизираната тъкачка Магда и дори защо хладно трябва да се държи с чиновници като Лена. Ана й внушаваше ден след ден, че те не само не вървят по правилния път на класовата борба, но и служат като маши на господарите за по-жестока експлоатация, терор и потисничество13 над работническата класа и трудовия народ (подч. мое, М.А.)" (Белев 1952: 135).

Важен момент в нейната инициация е получаването на вълшебен дар - това са партийните прогресивни книги. Под ръководството на Ана Данка чете "Майка" от Максим Горки, "Желязната пета" от един американски писател, също работник, като Максим Горки. После за Чапаев, един руски герой от революцията, после "Цимент", после "Железният поток", "Разораната целина", "Тихият Дон", "Живи приказки" и "Делото Артамонови" от Максим Горки, брошурките от Джек Лондон "Кой на чий гръб живее", "Войната - грабеж на империалистите", "Да бъде ден" от Христо Смирненски, "Аелита" от Алексей Толстой, "Разгром" от Фадеев и други книги от съветски и български автори (Белев 1952: 180, 187).

Тук, освен всичко друго, можем да наблюдаваме как романът на Белев снема на нивото на текста си контекста, в който е създаден. Един вид митологизира със средствата на литературата процеса по формиране на левия канон, по активното за периода въобразяване на предходници. Действието се придвижва търпеливо и изчерпателно през най-важните произведения от партийния каталог, опитвайки се в постъпателната монотонност на прости фрази (той й даде, после й даде, тъкмеше се да й даде, най-сетне успя да й даде) да насложи някаква идейна градация: Най-сетне успя да й даде и биографията на Сталин. Тя бе подвързана със съвсем невинната корица: "С ракета на луната" (Белев 1952: 187).

И тук, както във вълшебните приказки, безценният дар е замаскиран, принизен, привидно обезценен. Не само биографията на Сталин, а и другите романи са укрити в невинните корици на "Капитан Немо", "Конникът без глава", "Българи от старо време". Не се ли опитва точно по същия начин актуалното политическо съдържание да стане факт на литературата, използвайки комуникативния статус на невинните популярни жанрове?

В затвора Данка под ръководството на другарката Ангелова и под съпровода на любимата песен на другаря Сталин "Сулико" още веднъж ще прочете биографията на Сталин, този път по-внимателно и, разбира се, по-резултатно. А още - "Политическа икономия", "Основни въпроси на ленинизма", "Кратък курс по история на ВКП (б)". Последната книга е загърната с друга невинна корица - "Тримата мускетари" от Александър Дюма (Белев 1952: 369). Ангелова използва случая и държи цяла беседа за художествената литература и писателите, като започва от древногръцките Омир и Есхил, споменава за римляните, за Сервантес, Шекспир, Молиер, Байрон, Гьоте, Шилер, Лермонтов, Толстой, Чехов, Максим Горки, Джек Лондон, Ромен Ролан, Анри Барбюс, Маяковски и други съветски писатели и завършва с българските Ботев, Вазов, Смирненски. Те са велики учени, мислители, великаните на мисълта и делото, синовете на Прометей - като почнем от Спартак и си спомним за безсмъртните Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, Благоев, Димитров (Белев 1952: 370).

Накрая Данка завършва своята идеологическа подготовка върху диалектическия материализъм и история на ВКП (б), изучава прогресивното направление в българската литература и така приключва процеса по своето класово осъзнаване. Романът има оптимистичен финал: в последните му страници Радио София съобщава за новото правителство на Отечествения фронт.

В работническия си епос обаче Кръстьо Белев е проиграл и един друг любопитен за нас сюжет, въвеждайки в повествованието висшистката Лена. Тя идва с готов набор клишета от традицията на буржоазния социален роман, които Димитър Димов творчески претворява в образа на Ирина от "Тютюн". В "Девойките от завода" образът на Лена е употребен, за да засили назидателния елемент на произведението на Белев, да подплати дидактическата задача на романа. Пропаднала жена от булеварден роман, изоставена любовница на текстилен магнат, изкушена интелигентка, която свири на пиано - всичко това категорично я прави неподходящ претендент за героиня на социалистическата литература, функционално непродуктивна за основополагащата фабула. Затова ни говори и облекчението, с което сюжетът се дистанцира от нейния образ точно когато се засилва към първата си кулминация - потушаването на стачката сред работничките. Бремето на нейните лични противоречия са баластрата на един подозрителен подвиг - лично отмъщение, който действието изхвърля, за да излети стремглаво към висините на идеологическата си трансценденция.

Чрез сюжетната двойка Лена / Данка, освен че се постига чисто количествена симетрия между героите от двете враждуващи класи, се поставят и разрешават още няколко задачи. Едната е дидактическа и черпи символна сила от ролята, която играят фалшивият и истинският приказен герой за възстановяване на нарушената хармония (безкласовото общество). Фалшивият герой предявява необосновани претенции към героичния ореол. Лена се приобщава към делото, но нейните действия са мотивирани в една сфера на персонална драма, принадлежаща към областта на булевардното, докато подвигът на истинската героиня, Данка, е ритуално въплъщение на кулминацията на историята при достигането на комунизма, където личността умира, за да се роди колективът. Освен това чрез фалшивия и истинския герой Белев сочи фалшивата и истинската соцреалистическа литература. За Лена "Девойките от завода" е подвързан в готическата корица "Крепостта на сините робини". За Данка "Девойките от Завода" е подвързан в корицата на "История на ВКП (б)". Лена е въведена в повествованието сред "романтични декори", беседки, балкони, дворци, езера, водоскоци - бедна заключеница във вулгарен кръг от чудовища. Тя е морално погубена по каноните на своя жанр - не развива идеологически правилен мироглед и не прераства в истински класов герой. А Данка, която идва от кирпичена селска къщурка, е подложена на проверка. Четейки партийна и прогресивна художествена литература, развива свое актуално, партийно значение и в този двойно и тройно опасан в булевардни и публицистични жанрови матрици свят Данка прераства в героиня на антифашистки и производствен роман.

Повествованието се отличава с прости синтактични лозунгови конструкции - "Мъдростта на Сталин е проста и велика, като слънцето тя разпръсква всяка тъмнина и мъгла" (Белев 1952: 147) или с преки идеологически декларации - "Да се чете за живота на великия човек бе интересно и поучително. От тази книга обикновените хора черпеха смелост, мъдрост и сили за преодоляване на трудностите в борбата за народна свобода" (Белев 1952: 369). Текстът се разраства количествено по протежението на документи14 и радиоемисии, достигайки до смислова непроходимост. Монотонно натрупва еднородни части, като това линейно разрастване на обема блокира художествената комуникация. Като следствие развива некомуникативно, нетранзитивно, нефункционално слово. Използвани са клишета от различни области, като така се ражда един вид смес от езика на публицистиката, партийния документ, позива, и нещо като пролетарско койне, а текстът се разпада в художествено нетрансформирано слово. Авторът се превръща в регистратор и организатор, а оттам намалява и възможността творбата да развие някаква епическа романова перспектива.

Не е изключено в повествователната си техника Кръстьо Белев да е бил повлиян от някои идеи на "лабораторния" период на социалистическия реализъм. Нека припомним идеята на Горки за създаване на велика, универсална форма, която да вмести елементи от различни, достъпни за широките маси литературни жанрове (прости форми от типа на притчи и приказки) заедно с материали от журналистиката. На много места в разглеждания роман, често в рамките на една фраза, абзац или сцена, повествование с елементи на приказка мутира в публицистично обобщение: "От мандрата на своя чифлик Асенов пращаше в двореца млечни продукти, от своите хладилници месо и фазани, а от своите гори - сърни. И не само това: говореше се, че самият цар и брат му княз Кирил имали акции в това крупно предприятие и определено време получавали своя не малък дял от неговите големи печалби [...]. И в тази страна, която преди около половин век бе тръгнала бързо по пътя на капиталистическото развитие, вече се създадоха ония затворени кръгове от богати фамилии и техни сателити - парвенюта и висши военни, които се сродяваха помежду си по линията на икономическите интереси. Те гравитираха обикновено около някоя чуждестранна банка и компания, които имаха интереси в търговията и индустрията на тютюна, в износа на жито, грозде и пулпове, а също така и в текстилната индустрия, която бе една от добре развитите в страната" (Белев 1952: 11, 12).

Ако си припомним теорията на Б. Ничев, по-точно частта й за отстояването на една вътрешна граница и жанрова мяра, минимумът епичност, който охранява романовото при навлизането в чуждите наративни територии, то можем да изведем следното обобщение: производствените епически творби от 50-те години, чийто ярък представител е произведението на Кръстьо Белев, освен всичко друго, са едно свидетелство за невъзможното завръщане на романа към себе си.

Но особеностите на литературната комуникация, някои от които ще разгледаме на следващите страници, и приоритетната роля на литературата за внедряване на високия идеологически смисъл в текущите социални практики, позволяват полубелетризираната творба "Девойките от завода" да бъде предложена като конкурент на "Тютюн" за Димитровска награда на обсъжданията през 1952 година. В категоричната препоръка, чрез която Здравко Сребров номинира произведението на Белев, можем да открием основните критерии, прилагани към партизираната литература на 50-те години: творбата създава един "убедителен образ на девойка, излязла от средата на селяните, която закономерно се превръща в един съзнат работник. Партийно е разработил романа си, засегнал е експлоатацията над работничеството (подч. мое, М.А.)" (Дойнов, Свиткова 2010: 150).

 

"От едно към друго отклонение в социалистическия реализъм"

През 1955 година, когато още се усещат трусовете на най-изненадващото литературно събитие в периода на догматизма, известно като "Случаят "Тютюн", Иван Мешеков публикува в сп. "Септември" полемичната статия "От едно към друго отклонение в социалистическия реализъм", в която подчертава, че да се отричат явно производствените романи, означава тайно да се отрича партийният принцип в изкуството (Мешеков 1955). Тази статия е предизвикана от теоретичната студия, носеща заглавието "За художествено отражение на живота", в която Пенчо Данчев ритуално се отказва от "най-важната тема" - художественото изображение на социалистическите строежи, прокламирана от самия него през 1951 година (Данчев 1951). В статията си от 1954 г. Данчев издига прекрасното15 като нова естетическа цел на изкуството и чрез сравнение между героите на Йовков от цикъла "Ако можеха да говорят" и тези от производствения роман на Никола Маринов "Завод 17" (в полза на Йовковите) прави алегоричен намек за невъзможността на производствената литература да проговори в сферата на човешкото. Споменавам този паралел, прокаран в статията на Данчев, защото той е многократно и неедностранно коментиран през 1955 година. На единия полюс поставяме читателската рефлексия, заявена в рубриката на "Литературен фронт" "Читателите ни пишат": "Та един Аго, загубеният Аго на Йовков, е далеч по-богат от Големанов на Н. Маринов, защото първият е жив литературен образ, а вторият - книжно измудрен" (Божинов 1955). На другия полюс застава критиката: "И днес при изграждането на социалистическия човек и на социалистическото изкуство, да илюстрираш метода на реализма в изкуството, като сочиш в него за "център" човека, човешкото, без да изтъкваш разликата между двата обществено-исторически класови типа [...] без да сочиш принципалната разлика между идеалистично-естетическия и социалистическо-реалистическия подход на двамата сравнявани писатели - това означава да ликвидираш партийността в изкуството за сметка на естетическия космополитизъм" (Мешеков 1955). В студията на Данчев "За художествено отражение на живота", освен всичко друго, откриваме и онези самокоригиращи операции, чрез които рационализираното литературнокритическо поле завзема териториите на различното. Нека си припомним, че при формирането на принципите на социалистическия реализъм "прекрасното" е изпратено в зоната на скучаещата буржоазна чувствителност. След авторитарно заявената партийна воля, наложила "Тютюн" като бъдеща мяра върху литературата на периода, критиката се опитва да възстанови не само прекрасното, но и други естетически категории, като опресни паметта на традицията в доскоро непроходимите зони на буржоазната естетика. За да открие, че прекрасното винаги го е имало, че именно то е лакмус за класовата същност на творбите. След дискусията от 1952 г. започва акция по разширяване каталога на представителните творби от българската преддеветосептемврийска литература, като "прекрасното" е само друго название на историческия оптимизъм. Редица критици бързат да заявят лоялност към новата партийна поръчка, като се отричат не само от критиките си към "Тютюн", а сякаш по подразбиране и от пристрастията си към най-важната тема. Данчев е сред ония критици, които правят свръхинтерпретация на политическия момент и налагат мярата за прекрасното в изкуството, без да поставят ясна граница между класовоосъзнатите и класовонеосъзнатите герои, между новия и стария човек, т.е. без да покажат класовата същност на прекрасното.

 

"Най-важната тема"

През четирите години, предхождащи дискусията по удостояването на Димов с Димитровска награда, литературното поле след поредица от държавни акции е поставено под строга партийна опека. Нашумява колективният метод на творчество, който е планов, методичен, с йерархически изградени звена под централизирано политическо ръководство. Властта над текста се разпределя между критици и читатели, като на автора се пада крайно незавиден дял. Специални профсъюзни звена и различни служби на "Просвета и култура" следят за идеологически правилна рецепция и интерпретация на литературните факти. Излизат методически ръководства за четене, произведенията се групират в специализирани тематични серии и библиотеки, ориентирани към специфични отраслови нужди на социалистическия труд. Жанровото разнообразие се ограничава до форми, които да разгърнат обемните епически платна, да обхванат епохалните промени през социализма.

През първата половина на 1948 г. се изготвя проектен план за бъдещата литературна продукция, в който приоритетно място заема изображението на героичното строителство, а за най-важна тема се сочи работническата класа. Създават се инструментите на административното управление на културата и нейното идеологическо насочване16. След V конгрес на БКП (декември 1948) са закрити всички частни издателства, а в специална резолюция партията "гарантира" брутния литературно-идеологически продукт на следващата петилетка17. Само след три години, през 1951, главният секретар на СБП Христо Радевски докладва пред общото годишно събрание на СБП: "През изтеклата година ние имаме похвално литературно плодородие - най-обилното ни след освобождението ни от фашизма [...] излязоха около 60 книги от български автори", а общите успехи се изразяват "главно в количествено засягане на онези теми, които сега са основни за нашата литература" (Радевски 1951).

Така се ражда тази реалистична литература, създавана "тук и сега", чийто виден представител е романът "Девойките от завода". Един вид литература на факта, устремена да развие актуално политическо съдържание при условия на строги жанрови ограничения, съобразени с прагматизиращите комуникативни цели на партийната поръчка. Литературният дискурс е командирован в строежите на социализма, а годишните отчети фактурират паралитературните параметри на писателския "книгоден". Това са (пара)литературни опити, които припомнят лабораторния стадий на съветския производствен роман, когато от изкуството се иска да стане от край до край утилитарно и да се слее с производството. Когато Горки сочи като най-добра и известна книга "История на Сталинградския завод за трактори", която съдържа автобиографии на работници-стахановци, партийни организатори и директори, обработени от екип литератори. Когато се разработват проекти за литературни цехове, където писателите ще изработват специфични детайли, всеки според възможностите си - един ще рисува природни картини, друг лирически отстъпления, а накрая специална комисия ще сумира окончателно произведението18.

За влиянието на следреволюционния авангард конкретно върху творчеството на Кръстьо Белев свидетелства поемата му "Градове. Конструктиви" (1937). Въпреки че в предговора си към тази книга авторът тенденциозно се разграничава от "конструктивизма", определени поетически похвати насочват към постановките на левия авангард от първото социалистическо десетилетие в Русия. В статията на Тодор Павлов, включена в излезлия през 1948 г. сборник "Кръстьо Белев. Живот и творчество"19, впечатлява трудността да се назове характерът на изкуството на "основателя на борческия художествен репортаж": "Самата върховна цел у него е такава, че предполага и налага изкуството да не бъде нито само голо художествено майсторство, нито само реализъм, нито само романтика, нито само социален епос, нито само лирическа изповед" (Павлов 1948).

Атанас Йончев в статия от същия сборник дава показателно свидетелство за ранния творческия метод на Белев, проявен в сборниците "Машини и хора" (1937) и "Песен на налъмите" (1933): "Младият още писател тръгва като апостол от предприятие в предприятие, изучава живота на работника, процеса на производството, тежките трудови условия и от така събрания художествен материал той изковава стоманено твърди образи. Натрупва огромен опит и познания за процеса на производството и живота на трудещите се" (Йончев 1948). Тази статия се отнася към ранните етапи на формиране на левия канон, в който Кр. Белев заема почетно място. При едно от пребиваванията си в Москва Белев, под ръководството на Георги Бакалов, освен че се заема да ревизира българската литературна традиция, плод на което е съставянето на двутомна антология на българската литература, се захваща и с амбициозната задача да попълни изтритите страници на българския исторически роман. Под ръководството на Бакалов той пише "Борис Първи", "Калоян", "Ивайло", където дава "нова марксическа оценка на богомилството и на големите образи в старата българска история" (Йончев 1948).

В своето изследване върху развитието на романа между двете световни войни, публикувано в последната социалистическа година на НРБ (1989), Любен Бумбалов също отрежда видно място на Кръстьо Белев сред прогресивните български писатели през разглеждания в монографията период. Ще цитираме фрагмент, поместен в частта на изследването, озаглавена "Психологическият анализ - възможност за установяване на нови идейно-естетически нива в българския роман", не само защото Бумбалов като че ли е единственият, който забелязва особеностите на психологизма в творчеството на Белев20. По-скоро искаме да покажем контекста, в който е поставен прогресивният романист, да илюстрираме уравниловката в художествените критерии, която продължава дълго след 50-те години на ХХ век и увлича утвърдени и задълбочени учени: "В романите на Кр. Белев зримо се налага публицистичната острота на позицията, от която се възприема и анализира действителността [...] насищането на човешките взаимоотношения със стойностите на политическите категории, от една страна, откриват нови нюанси в структурата на романа между двете световни войни, а, от друга - отразяват активната заангажираност на писателя с историческите процеси на неговото време. Но за разлика от романисти като Анна Каменова (насочила своята творческа инвенция изцяло към индивидуалното битие на героите), К. Константинов (интересуващ се предимно от мястото и съдбата на отделната личност в средата, която я заобикаля), Д. Талев (локализирал своите идейно-естетически изводи в съдбовната борба на българските македонци), А. Гуляшки (критикуващ социалните и нравствените норми на буржоазното общество, но неспособен да се добере до революционните процеси на епохата) и др. един творец като Кр. Белев се стреми да разбере историческия смисъл на обществените явления, да утвърди идейно-положителното в тях и най-вече да определи мястото и ролята на народните маси и на отделната личност в революционната борба. В романите на Кр. Белев [...] се долавя вътрешният спор с традицията на битоописанието, някои модернистични веяния [...]" (Бумбалов 1989: 64, 65).

Но да се върнем към 1952 година. От изложеното дотук можем обобщим: когато "Девойките от завода" се изправя до "Тютюн" при обсъждането на Димитровските награди за 1951 година, критериите за литературно творчество, след система от партийни маневри, не изключват романа на Кр. Белев като претендент за високото отличие. Ловкото заобикаляне на художествените критерии, заклеймени в термина буржоазен формализъм, позволява на писателя и на критиците удобно да недовиждат разликата между двете произведения. От изказването на Кръстьо Белев при обсъждането на кандидатурите за Димитровската награда, непосредствено след статията във в. "Работническо дело", излиза, че "Тютюн" е със "значителна сила и мощ" по изцяло конюнктурни и извънлитературни съображения: "Големината на книгата на Димов се състои в това, че тя действително разгръща една действителност, която е много характерна за нашето историческо развитие и за днешния политически момент. Неговите герои, тютюневи магнати, които за мое удоволствие са били и мои герои, макар и шестнадесет години преди него - той е разгледал тези тютюневи вампири в друг етап на нашето развитие. Затова и неговата книга е с по-голяма сила и мощ сега, защото Жак-Асеновци са живи и са някъде в Америка шпиони на разузнаването - всички тютюневи бандити, които познавам лично, са врагове на нашата родина, на мира и на цялото човечество [...] Аз казах, че рано или късно тая книга ще си пробие път. Дадох я на пет души работници и на кръжочниците, които носят моето име, да я разгледат, писаха ми."21

В това изказване, освен всичко друго, намираме пример за риторика, владееща похват, който ще наречем "принцип на матрьошката". За да стане по-ясно, ще дам един пример, приведен в раздела "МЕХАНИЗМ - ЧЕЛОВЕК" от книгата на Владимир Паперний "Культура Два": при строежа на един от най-престижните архитектурни комплекси, този за Всесъюзното селскостопанско изложение (с пусков срок 1939 г.) било решено пред павилиона "Механизация" да бъде поставена 25-метрова железобетонна статуя на Сталин. При финализирането на монтажа представителите на НКВД, които следели строителния процес, изпитали боязън за съдбата на малката макетна отливка, по която била изработена статуята. Имали усещането, че ако някой я унищожи, сякаш посяга на вожда на целия прогресивен свят. Затова през специален отвор в монолитните плещи на Сталин спуснали макетчето на старата в недрата на новата монументална култура (Паперний 2006: 195-205). Не се ли опитва Белев по подобен начин да укрие своята макетна схематична творба в монолитната, плътна художествена тъкан на "Тютюн" чрез няколко ловки словесни маневри: Димовите герои са тези на Белев. В кръжока, който носи името на Белев, се чете творба, която носи името на Димов на корицата си (да си припомним сюжета за партийната литература, укрита в невинна корица, за което говорихме по-горе). Белев познава лично героите, които Димов познава задочно. А някои по-паметливи читатели могат да си представят самия пролетарски писател, приседнал на дъното на повествованието на "Тютюн", с няколко книги на Горки в ръка22. Ако вземем предвид и постулата за взаимната заменяемост на авторите и творбите в колективния метод на творчество, семантичната стойност на Белевата фраза ще бъде следната: Димовата творба, носейки недостатъците на авторството, може да бъде приподписвана от всички ония "колективни толстоевци", които да добавят в нея символен капитал от своето творчество.

 

"Другият "Тютюн"

"Не е трудно да различим в историята на създаването, публикуването, възприемането и трансформациите на романа контурите на друг роман - роман за един еманципиран от книжното си тяло, следпубликационен "Тютюн", продукт на сложните напрежения между дискурса на властта и авторския почерк, между отделните равнища на институционалната система на литературата, между догматизираните норми и конюнктурната пластичност на социалистическия реализъм" (Дойнов, Свиткова 2010: 19).

В уводната си студия към излезлия през 2010 г. сборник "Другият "Тютюн" Пламен Дойнов е обхванал богатия семантичен потенциал на другостта, спрямо който нашият текст няма какво да прибави. Точно обратното - задачата, която сме си поставили, ще ни принуди по-скоро да отнемем от символния ореол, да буквализираме "другото". Да очертаем онази литературна (на)същ(н)ост или тенденциозност, запълнила преднамерено очертания, предпубликационен критически хоризонт на очакване, при която разлика между отговорно поставените задачи и тяхното изпълнение няма. Или поне не трябва да има. "Другото" тук е обратно на адекватното. Другото е грешка в свръхрационализираните критерии за литературност. Както става и с изпреварващи времето си неоспорими художествени произведения на следващите десетилетия на социализма, системата ще се заеме не толкова с корекции на резултата, колкото с промяна на условието. По този начин "другите" творби стават "наши".

Свитата, сред която романът "Тютюн" се появява на обсъждането на предложенията за Димитровски награди за 1951 година, може да ни даде ценна информация за нагласите и очакванията към литературата в най-догматичния период от новата българска история. В реставрирания по-горе контекст на планово (отраслово) очакване, разработено на основата на партийни укази и постановления, можем да очертаем силуета на онази неадекватност спрямо партийната задача, която хвърля в смут критиците на романа на Димитър Димов. Нека споменем "Мелницата Липовански" на Ст. Ц. Даскалов, "Обикновени хора" на Георги Караславов, "Септемврийци" на Емил Коралов, "Младост" на Иван Мартинов, "Винаги със Сталин" на Богдан Ботев и Стоян Нинов, "Девойките от завода" на Кръстьо Белев. Прави впечатление, че всички изброени творби, претенденти за високото отличие, освен романа на Д. Димов, са написани или от "ветерани" соцреалисти, или от прохождащи белетристи, които бързат да заявят своята лоялност към партийния курс в литературата и адекватността си към най-важната тема. Искаме да допълним, че Павел Вежинов, който заема ключово място в разразилата се дискусия около Димитровското отличие, през същото това време пише своя роман "Сухата равнина" (1952), посветен на един от амбициозните строителни проекти на петилетката - изграждането на Бръшлянската напоителна система. В тази си белетристична творба Вежинов старателно следва каноните на жанра производствен роман - ярко откроява ръководната роля на Партията; ревниво защитава съветския рационализаторски научен опит от вредителска конспирация и подмяна; убедително въплъщава един от основните концепти на соцреалистическото изкуство - победа над стихията на природата, чрез мотива за реката, която тръгва да тече към извора си нагоре по възвишението; изобразява земята като пустиня, като този образ е двойно услужлив както към повествователното намерение (пустинята е един предпочитан контекст, в който напоително се изливат пророчествата на соцреализма), така и към пропагандния образ на овършания от буржоазната алчност капиталистически свят; заглавието на романа е негативна номинация на несъвършената, неудобната, враждебната природа в и извън човека, спрямо която Партията предприема точно в тези години мащабна ударна акция.

Позволих си това разширяване на контекста по две причини: едната е, че към темата за епохалните строежи и подвига на стахановеца, този нов културен герой на социализма, прибягват не само млади кандидати за членство в писателския съюз и утвърдени преди Девети септември леви писатели (какъвто е Кръстьо Белев), но и немалко литературни "грешници". Недолюбваният Йордан Вълчев например, след поредица от репресивни акции и концлагер, е принуден да напише повестта "Надбягване с пътища. Из бележника на един снабдител" (1956), която се отличава с характерния за писателя майсторски повествователен стил и като че ли е единственото изключение в морето от силно прагматизирана производствена книжнина през периода. Втората причина е свързана със сложната позиция и роля, която Павел Вежинов играе не само в "Случаят "Тютюн", а и в задкулисната подредба на силовите зони в литературното поле, които въпросната дискусия временно размества. Несъмнено талантливият и амбициозен автор е принуден да "преустрои" и ревизира чрез сложни повествователни и тематично-идейни маневри заявения в "Синият залез" сладостно-тръпчив уклон към буржоазно съзерцание. Ако не съвсем метафорично наречем производствената тема чистилище23, и си припомним, че другото чистилище е темата за антифашистката борба, то можем да твърдим, че Павел Вежинов, синьозалезният декадент на 40-те години, изгрява след най-догматичния период в нашата литература двойно и тройно пречистен - "Втора рота" (1949), "В полето" (1950), Сухата равнина" (1952).

Неоспорим факт е, че този вид литературна продукция, въпреки многохилядните си тиражи и силно раздути политически полици, обезпечаващи "изправна" критическа и читателска рецепция, не успява да излъчи нито едно престижно литературно произведение, изцяло издържано в канона на жанра и съобразено с актуалния политически курс. Този главоломен провал се усеща като травматичен комплекс в самата самоидентификация на социалистическия реализъм, чиито прогностични цели дефинитивно съвпадат с наименованието "производствен роман". Имам предвид това, че от изкуството се иска да стане утилитарно, да се слее с производството, а една от задачите до самия край на партийното ръководство над литературата ще си остане тиражирането на лесносмилаеми за широката трудова маса популярни литературни отливки на тежките социално-антрополого-инженерни постановки на марксизма и ленинизма.

*

В редица знакови изследвания в областта на историята, генеалогията и теорията на следдеветосептемврийския роман крупните работнически епопеи от края на 40-те и 50-те години най-често се споменават като ранен и преодолян негативен опит, нещо като нежизнеспособна популация с ограничени репродуктивни способности в генетичните алгоритми на жанра. Те, заедно с първите романи, посветени на национализирането, кооперирането и механизирането на селското стопанство, са заклеймени като култовски рецидив по пътя към крупните епични форми.

Монолитен догматизъм, обидно спокойствие, втвърдени схеми за обяснение на всичко, декларативни калъпи, нетворчески и чисто външни заемки от съветския художествен опит, нещо служебно в характеристиките на образите (Жечев 1980: 102-110); небрежни, опростени произведения, грубо социологизиране, очерково илюстративен характер, декларативен патос, изкривена картина на света, липса на философска и психологическа рефлексия върху съвременната проблематика, пренебрегване на естетическия критерий, сектантско тълкуване на художествените задачи, принизен подход към художествените проблеми и образи, вулгаризиране на марксистко-ленинската естетическа мисъл, пример за вредата от административното ръководство на литературния живот, силно прагматизирани преки декларации на политически идеи и лозунги, които да мобилизират масите в класовата борба и в трудовия съзидателен процес (Константинова, Куюмджиев 1979: 104, 105). Боян Ничев посочва като основен органически недъг на производствените романи, че в голямата релация на романната поетика човек-среда те предпочитат и абсолютизират втория елемент, но вижда в съществуването на този жанр школа за млади неукрепнали романисти (Ничев 1978).

Въпреки това, писането на тези романи до края на НРБ си остава школа за млади таланти, трамплин към членство в писателския съюз, материално благополучие или нещо като поправително училище за сериозни грешници. Още в средата на 60-те години те излизат от ядрото на критическите търсения, не се антологизират, споменават се в изброяването, въпреки че остава тъгата по неосъществената престижност на този жанр. Прогресивно натрупващият се дефицит на внимание, както от страна утвърдените писатели, така и от страна на уважаваните критици и теоретици, е щедро компенсиран с мощни тиражни тласъци на "второстепенни романи" от "второстепенни писатели" - такива, при които изборът на работническа тематика изкупва художествените недъзи (Мутафов 1973).

За финал предлагам най-баналната интерпретация на другостта: Историята на следпубликационния "Тютюн" отрежда на злополучните производствени творби почетно място в графата "и други".

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. "Още преди да се появи партийният документ за романа "Тютюн" и неговите злополучни критици П. Данчев излезе в "Литер. фронт", бр. 22, 1951 г. с уводна статия "Най-важната тема", в която той прокламираше като първа и главна задача на нашата съвременна литература възсъздаването живота на пролетарската, работническата класа, по-определено - "гигантската трудова практика" на индустриалния работник от заводи, фабрики и др. (подч.м., М.А.)" (Мешеков 1955). [обратно]

2. Дискусията е повлияна и от промените в съветската литература и критика след смъртта на Сталин, където започва мащабна акция по преразглеждане качествата на произведенията с производствена тематика. [обратно]

3. Нататък в текста определението "производствен" роман и производните му форми ще бъдат изписвани без кавички. [обратно]

4. През 1950 г. под номер 4 в библиотека "Герои на труда" излиза в книжно тяло очеркът на Кр. Белев "Тъкачката Сава Михайлова", а през 1952 е премиерата на четвъртия игрален филм на СИФ със заглавие "Данка" (работно заглавие "Крепостта на сините робини") по сценарий на Кр. Белев, който е разработен на основата на споменатия очерк. Романът "Девойките от завода" е още една модулация на същия производствен сюжет. Работническият епос е писан по време на снимките на филма "Данка". Излиза в края на 1951 или началото на 1952, което е трудно да се установи само по коричната дата (в библиографиите също има различни датирания на тази книга). При обсъжданията през 1952, тя се причислява към литературната продукция на 1951 година. [обратно]

5. Индоктринирането в литературата на ударника като нов културен герой на социализма е проява на концепта за преодоляване на всички граници и препятствия, ограничаващи конструирането на глобален човешки колектив - проекция на абсолютна воля, абсолютна саморегулация и самоограничение. Идеята за природната стихия, като граница на възможностите и фактор за ограничаване на свободата, позволява на новия културен герой да се изяви чрез управление и контрол над стихиите - един устойчив мотив в разглежданите очерци и романи, но и частно проявление на идеологическия императив за управление на реалността. Идеята за преодоляване на вътрешната природа (афективното битие на човека, стихията на чувствата) позволява изявата на най-характерните качества на новия културен герой, разкриващи го като свръхчовек - желязна воля и високо самосъзнание. Идеята за преодоляване на миналото (стихийно, буржоазно, селско, тежко наследство) позволява на новия културен герой да се разкрие като коригиращ - от миналото извлича само онези качества и ресурси, които спомагат за реализация на управлението на реалността. [обратно]

6. "Литературата ни е създала съвсем малко творби с герои промишлени работници. Това снижава патоса, верността на цялата картина. То спъва и възможността нашите литературоведски наблюдения върху конкретния художествен материал да имат обобщаваща стойност" (Мутафов 1973). [обратно]

7. Понятието "сив поток" е прилагано към най-различни литературни явления и неговото припомняне може да предизвика противоречиви асоциации, затова ще уточним, че тук то се възползва от контекста на статията "Третият път" на Михаил Неделчев, където той нарича "сив поток"  "не жалките несръчни графомани [...], а цялата гвардия от усърдни и утвърдени писачи на "ярки", идеологически издържани в комунистически дух кресливо-одически поетически или социално-лъжливи белетристични съчинения" (Неделчев 2000). [обратно]

8. Събиране на гной в естествена телесна кухина. [обратно]

9. Необходимо е да споменем поне най-важните за нашето изследване. Това са сборниците "Случаят Тютюн". 1951-1952" (1992), "Димитър Димов. Архив" (2009) и "Другият "Тютюн": документи и спомени" (Другият 2010). [обратно]

10. Посочено е, че статията е препечатана в монографията "Кръстьо Белев. Живот и творчество" от в. "Заря", 1937 година. [обратно]

11. Изображението на борбата между стихийното и съзнателното има алегорическо значение и затова социалистическият роман се явява ключов документ за социалистическата културна история. Стихийно/съзнателно е бинарна опозиция, сравнима с опозицията реално/идеално в схоластиката или със субект/обект в немската философия. Тя е руска версия на противопоставянето природно и културно. Опозицията стихийно/съзнателно се оказва крайно ефективна формула за присаждане на немския марксизъм в цялата социалистическа култура от съветски тип (Кларк 2008). [обратно]

12. "Годините на преживените страдания бяха набраздили лицето й (на Ана - уточн.мое, М.А.) с гъста мрежа от бръчки [...]. Само сърцето и любовта й към работния народ и към тези неопитни работнички - нейни по млади класови сестри - бяха все така млади, а омразата й към фашистите, капиталистите и техния мръсен свят на експлоатацията и онеправдаването на работническата класа нямаше граница" (Белев 1952: 119). [обратно]

13. Върху езиковите особености на повествованието ще се спрем по-нататък. [обратно]

14. От с. 132 до с. 138 един от героите чете "Окръжно № 2 от Централния комитет до окръжните, районните и местните ръководства, организации, групи и членове на партията" (Белев 1952: 332). Текстът на постановлението е предаден без съкращения, оформен в протоколен стил, с номера на параграфите (арабски цифри) и подточки за алинеите (кирилски малки букви, оградени със скоби). На друго място, е препечатана програма на Отечествения фронт в дванадесет параграфа (Белев 1952: 248-250). По-нататък в пасаж от пет страници повествованието стенографира реч на Сталин на руски език, излъчвана по Радио Москва (Белев 1952: 360-364). В затвора "на един дъх" инструктор от ЦК на Партията изчита доклад върху военното и политическото положение, оформен като документ в пет подточки чрез кирилски малки букви, оградени със скоби (Белев 1952: 400-404). Прилагат се също позиви, междудържавнически ноти и други документи. [обратно]

15. "Характерна, специфична за пълноценното реалистично изкуство особеност е това, че неговото обобщение се извършва винаги с цел да бъде показано прекрасното в живота, винаги с цел да бъде извоювано прекрасното в живота [...], тенденцията към прекрасното, борбата за прекрасното, показването на прекрасното произтича от самите живи и правдиви художествени образи" (Данчев 1954). [обратно]

16. Процесът на администрирането на литературата е разгледан подробно от Иван Еленков в раздела "Комитетът за наука, изкуство и култура и функциите му на средищен идеологически институт (1948-1954)" в изследването му "Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма - политическо управление, идеологически основания, институционални режими" (Еленков 2008: 137-181). [обратно]

17. Конкретна информация за този период намираме в раздела "Фази на социалистическия реализъм" от изследването на Пламен Дойнов "Българският социализъм: 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ." (Дойнов 2011: 68-71). [обратно]

18. Тези опити в областта на съветската литература са подробно разгледани в книгата на Евгений Добренко "Формовка советского писателя. Социальные и эстетические истоки советской литературной культуры" (Добренко 1999). [обратно]

19. В монографията е уточнено, че статията е препечатана от в. "Заря", 1940 година. [обратно]

20. Всъщност Любен Бумбалов, макар че разглежда романа "Пробивът" в раздела "Психологическия анализ..." на научния си труд, никъде не споменава думата психологизъм и нейните производни, пряко за творбата на Белев. Бумбалов говори за "вътрешен свят", "семейна характеристика", "социално-политическа същност на действията" на героите, "душевния им драматизъм", "конкретни житейски прояви", "идеологическо осмисляне на събития и преживявания" и т.н. Единственото изключение е, когато в по-широк контекст Бумбалов обобщава: "Именно чрез активната позиция, чрез разкриване в дълбочина и в ширина на историческото битие прогресивния български писател постига обхватността на социално-психологическия анализ [...]" (Бумбалов 1989: 62-65). [обратно]

21. Изказването на Кръсто Белев е цитирано по сборника "Другият"Тютюн": документи и спомени" (Другият 2010: 356). [обратно]

22. В споменатата по-горе монография "Кръстьо Белев - живот и творчество" Атанас Йончев цитира част от статия на Белев, излязла в "специален лист за Горки" под заглавието "Моят пръв учител". Там освен автор, апологет и антолог на "реалистическото" направление в литературата Кр. Белев е видян и като типичен герой на това изкуство, деклариращ пролетарския си произход, формиран в традицията на Горки: "По онова време, аз правех на пестил тютюневите листа, чиракувах и тъпчех в денк "рафузата", най-долнокачествения тютюн, който ме задушаваше с облак тютюнев прах. На обед излизах заедно с бледоликите тютюноработнички и тютюноработници, с пъстра бохчичка, в която майка ми завързваше оскъдния ми обяд и в която аз завързвах някои книги на Горки" (Йончев 1948). [обратно]

23. Основанията ни са подплатени с красноречив пример от съветската литература, където дори Андрей Бели е принуден да обикаля промишлените обекти и да събира материали за производствен роман, който поради смъртта му остава неосъществен. Вж.: Лавров (2002: 114-134). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бакалов 1948: Бакалов, Георги. Със широк размах. // Кръстьо Белев. Живот и творчество. София, 1948.

Белев 1955: Белев, Кръстьо. Сериозна и справедлива оценка на книгите ни! // Литературен фронт, бр. 13 от 31 март 1955, с. 2.

Божинов 1955: Божинов, Георги. Шегата на болтовете, нитовете и гайките. // Литературен фронт, бр. 16 от 21 април 1955, с. 2.

Бумбалов 1989: Бумбалов, Любен. Българският роман между двете световни войни. София, 1989.

Данчев 1951: Данчев, Пенчо. Най-важната тема. // Литературен фронт, бр. 22 от 01 февруари 1951, с. 1.

Данчев 1954: Данчев, Пенчо. За художествено отражение на живота. // Септември, 1955, кн. 10, с. 139-160.

Данчев 1955: Данчев, Пенчо. Книги за хората на труда. // Литературен фронт, бр. 5 от февруари 1955, с. 2, 3.

Димов 2009: Димитър Димов. Архив. Подбор и ред. Екатерина Иванова, 2009.

Добренко 1999: Добренко, Евгений. Формовка советского писателя. Социальные и эстетические истоки советской литературной культуры. СПб, 1999.

Дойнов 2011: Дойнов, Пламен. Българският социализъм: 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ. София, 2011.

Другият 2010: Другият "Тютюн": документи и спомени. Съст.: Пламен Дойнов, Анна Свиткова. София, 2010.

Еленков 2008: Еленков, Иван. Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма - политическо управление, идеологически основания, институционални режими. София, 2008.

Жечев, Тончо 1980: Българският роман след Девети септември. София, 1980.

Йончев 1948: Йончев, Атанас. Основател и майстор на художествения репортаж. // Кръстьо Белев. Живот и творчество. София, 1948.

Кларк 2008: Кларк, Катерина. Анализ условного советского романа. Основополагающая фабула. // Кафедральная библиотека. Кафедра новейшей руской лирературы, 21 май 2008 <http://novruslit.ru/library/?p=18> (18.11.2011).

Константинова, Куюмджиев 1979: Константинова, Елка, Куюмджиев, Кръстьо. Развитие на разказа и повестта. София, 1979.

Лавров 2002: Лавров А. В. Производственный роман - последний замысел Андрея Белого. // Новое литературное обозрение, 2002, бр. 56, с. 114-134.

Мешеков 1955: Мешеков, Иван. От едно към друго отклонение в социалистическия реализъм. // Септември, 1955, кн. 6, с. 145-150.

Мутафов 1973: Мутафов, Енчо. Работникът в днешната проза. // Проблеми на съвременната българска проза. София, 1973.

Неделчев 2000: Неделчев, Михаил. Третият път: или за участието на Държавна сигурност (ДС) в литературния живот - с благодарност и погнуса. // Литературен форум, бр. 9 от 24-30.10.2000.

Ничев 1978: Ничев, Боян. Съвременният български роман. София, 1978.

Павлов 1948: Павлов, Тодор. Литературното творчество на Кръстьо Белев. // Кръстьо Белев. Живот и творчество. София, 1948.

Паперний 2006: Паперний, Владимир. Культура Два. Москва, 2006.

Радевски 1951: Радевски, Христо. Българската литература през 1950 година: Отчетен доклад от главния секретар на Съюза Христо Радевски. // Литературен фронт, бр. 42 от 21 юни 1955, с. 1.

Случаят 1992: Случаят "Тютюн". 1951-1952. Съст.: Алберт Бенбанаст, Анна Свиткова. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1992.

 

 

© Мая Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.11.2011, № 11 (144)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.