ВРЕМЕТО, СВОБОДАТА, ПАМЕТТА

Лора Шумкова

web

Любовта към отечеството днес изглежда дотам естествена, че дори на най-заклетите глобалисти и космополити през ум не им минава да се усъмнят в нея. В краен случай навличат тениски с надпис “Proud to be Bulgarian!” върху дизайнерските си костюми или подправят лайфстайл колонките си с прочутия софийски графит “Обичам родината, мразя държавата!”. Ако отношенията с отечеството изобщо са повод за дебат, то той се свежда до избора дали да бъдеш “националист” или обикновен “патриот” (каквото и да означава това). Прекрасно, но що е отечество?, пита една поема, която поколения българчета недоучват в училище. Прекрасно, но що е любов?, продължавам да се питам. И как можеш да обичаш родината, ако я познаваш само от гимназиалните си контролни и научнопопулярните филмчета на National Geographic и Discovery Channel? Как можеш да обичаш родината, ако не обичаш сънародниците си? Как можеш да обичаш родината си, ако отричаш основанията за подобна обич на онези, с които споделяш прадеди, история и традиции - включително традиционната нетолерантност към другостта? Любовта към отечеството е невъзможна без любов към човечеството: към Човека като Божие творение, като образ и подобие Божие, и към съ-творения от човеците свят.

Евангелието от Иоана свидетелства: “В света беше и светът чрез Него стана, но светът Го не позна.” Светът, изобщо, рядко разпознава светлината си, “светлината, която просветява всеки човек, идващ на света”, и още по-рядко я запомня. По делата им ще ги познаете, ще кажете. Делата на светлината обаче рядко попадат под прожекторите на праймтайма, за тях са нужни други очи и други уши. Делата, които променят света, се виждат само със сърцето - дори да са изградени от камък или от думи. От камъка остават руини, от думите - пожълтели страници. Само граденото с дух надмогва времето и изпълва паметта на потомците.

Времето също е човешка конструкция. “Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме”, пише Левски на Панайот Хитов. Превърнали сме тези думи в клише, натоварили сме ги с твърде много и твърде метафизически значения, но напълно сме забравили първоначалния им смисъл. С тази знаменита фраза Апостолът отговаря на предупрежденията на Хитов, че “времето сега ни носи погрешки”. Прекрасно, но що е погрешка? И как я разпознаваме, освен чрез опита на миналото и визията за бъдещето, които единствени позволяват съвременността да не бъде изстрадвана като предопределение, а да бъде пълноценно изживявана като свобода?

Свободата, Санчо, е велико нещо, най-голямото човешко благо! Свободата обаче не е своеволие, не е анархия, не е отсъствие на правила. Напротив, да бъдеш свободен, означава да познаваш себе си: да си овладял своите възможности и да се съобразяваш със своите ограничения, да съзнаваш ролята и отговорностите си в обществото, да си човек на място, за да заемаш достойно място в света. Да бъдеш свободен, означава да бъдеш съвременен, да си в крак с времето, да си своевременен - иначе казано, да си усвоил времената. Да си усвоил правилата на своите общности, историята и археологията на своята идентичност. Свободата е просветление.

Красотата също е просветление. Красотата, твърди Достоевски, ще спаси света. Прекрасно, но коя красота? Дали само красотата, която се излага в музеите и се разхожда по модните подиуми, красотата на “класическите” стихотворения и на възпяваната от тях, не по-малко класическа, природа? Досегът до красотата на изключителното е посвещаване в светлината; да си се посветил на светлината обаче означава да виждаш и да създаваш красота както в трансцендентното, така и във всекидневното: красотата на добре свършената работа, на добре възпитаното дете, на доброто дело, което не чака отплата. Красотата на добрия човек, градящ по-добро общество. Красотата на вярата, хуманизма и родолюбието.

Историята, такава, каквато ни я представят учебниците и Viasat History, се състои от поредица върхови моменти - моменти, в които изключителни хора извършват изключителни дела. Археологията, такава, каквато ни я представят холивудските филми и новинарските емисии, е търсене на Свещения Граал - изключително пътуване към изключителни тайни. Съвременността - и тази от телевизионния екран, и тази от интернет, и тази от “реалния” живот - е резултат от наслагването на всички тези изключителни моменти и изключителни тайни, тя е палимпсестът, който наричаме “културна памет”. Дори когато изглежда непоносимо ускорена и обикновена на фона на славното минало, съвременността е мярата за всички човешки неща. От нея зависи как ще бъдат чествани подвизите на героите, как ще бъде помнена мъдростта на древните. От нея зависи дали Разпятието ще бъде повод за всекидневна саможертва или за всекидневна жестокост, дали Бесилото ще поражда любов или омраза. От нея зависи дали свободата ще означава да умреш за родината или да живееш за нея.

© Лора Шумкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.07.2007, № 7 (92)