НЕВИДИМИЯТ ГРАД НА МИХАЙЛОВСКИ

Лора Шумкова

web

Място за усъмняване няма: Михайловски е градски човек, градски поет, поет на Града. Не на града като архитектурно пространство, изтъкано от улици, сгради, площади и топоними. Не на града като битово пространство, изпълнено с навици, ритуали и познати физиономии. А на Града като политическо пространство, като начин за организация и осмисляне на битието, на Града като общност на гражданите. В този смисъл всеки ред, написан от Михайловски - от басните до дневниковите му записи - е за Града и всяко говорене за Михайловски е градско, нещо повече - гражданско говорене. В друг един смисъл обаче градът (вече с малка буква) натрапчиво липсва в тези редове и в това говорене. Наистина “Страници из дневника на Мирза Аббас” предават колорита на Цариград, а не малко други произведения правят по-скрити или по-явни отпратки към софийската действителност, но спорадичната градска конкретика остава затулена от много по-значимите, по-едри и по-решителни щрихи на обобщения Град, нещо повече, конкретиката на градовете е само повод, отправна точка за абстракцията на Града. Тази спорадична конкретика обаче изкушава към един различен, по-частен и частичен прочит на Михайловски - прочит, който да реконструира невидимите му градове, най-плътният от които е следосвобожденска София. Спецификите на неговото творчество, които допълнително усложняват почти всяко изследователско усилие, по-скоро облекчават такава реконструкция: отделните референции, образи и персонажи могат да бъдат изваждани и пренареждани почти без усилие, тъй като са сравнително слабо обвързани с конкретни събития, а и, както неведнъж е ставало дума, Михайловски е склонен да се връща отново и отново, в различен жанр и с различен патос, към едни и същи мотиви.

Удобно място за влизане в тези затулени и все пак конкретни градски пространства, са “Философически и сатирически сонети”, публикувани в самостоятелно издание през 1895 г. Приблизително между четиридесет и четвъртия и шестдесет и първия от тези сонети (с някои неизбежни изключения и с някои необходими допълнения) са поместени група стихотворения, които оправдано бихме могли да наречем “галерия от типове и нрави софийски в следосвобожденско време”. Бързам да се съглася с Михаил Неделчев, че “Михайловски говори за политици, учители, газетари, писачи и пр., но всъщност не навлиза в класовото, социално разслоение на обществото ни от края на века. Описанията в пространните творби са пъстри, персонажите - многолики, но мярката към тях е всеобща”. И отново, онова, което в други случаи затруднява четенето или се чете като недостатък, улеснява нашия проект: тази всеобща мярка към привидната многоликост на градските персонажи позволява да си представим един достатъчно обобщен, но и достатъчно плътен антиутопичен град, една условна София, диференцирана не според социалните, а според политическите роли.

Можем да започнем да си я представяме от може би единственото пространствено описание във “Философически и сатирически сонети”:

Освен че е единственият градски пейзаж в книгата, този сонет е и един от малкото, в които експлицитно са изразени упование и надежда. Да припомним, че той започва с епиграф от Евангелието от Матея: “Surge et ambula!” (“Стани и ходи!”), който в буквалността си може да бъде отнесен към новия град - нова столица на една нова държава, която все пак не е прекъснала връзката си с мъдростта и светостта на (на)родната си (но и родовата си) история. Не би трябвало обаче да спираме дотам: цитатът отпраща към чудото с разслабения, комуто се прощават греховете - така, както Освобождението позволява да се започне отначало, едновременно да се завърнеш и да се отправиш на път. Между другото, глава 9. на Евангелието от Матея започва по следния начин: “Тогава Той влезе в един кораб, отплува обратно и пристигна в града Си”. Завръщащият се има силата да прости - или, както ще бъде във всички останали сонети, да не прощава. Всъщност още тук би трябвало да усетим, че завърналият се няма да успее да се впише в новия град, че ще се загуби в него, но и че ще го отрече: само старият храм (и бащината мъдрост) могат да бъдат опора в новия покварен или просто безпросветен свят.

Но тази опора може да не се окаже достатъчна: завръщането в “От турско по-лошо...” (петдесет и първи сонет) се оказва абсолютно неуспешно: заточеникът Влад се връща “при баща, при братя, при роднини”, но така и не успява да понесе съгражданите си - “от свяст едните, другите от честност пък - лишени”, анатемосва ги и поема отново на - този път доброволно - заточение. “От турско по-лошо...” се намира в средата на галерията от софийски (български) типове и разработва една от най-характерните идеи на Михайловски: че борбата за власт лишава от разум, поне в българския следосвобожденски контекст. Епиграфът на този сонет гласи точно това: “Quos vult perdere Jupiter, dementat prius.” (“Когото Юпитер иска да погуби, първо му отнема разума”). Което би могло да се чете всякак, за разлика от първоначалния епиграф, цитиращ “думи на един селянин - от 1893 г.”: “Ах, господине, българското е от турско по-лошо! Турците грабеха и убиваха нощем - нашите българи грабят и убиват по бял ден, посред пладня”.

Тези българи са преди всичко представителите на новия политически елит, новоизпечените български партизани, най-колоритните персонажи на следосвобожденска София. Но не грабежите и убийствата, а политическите разпри са онова, което гражданинът Михайловски осъжда най-остро. От една страна, защото самите политически активисти не се различават толкова много помежду си, от друга, защото тези разпри подменят политическото с битово, общностното с лично. И ако сатирата в “Гигантът иде...” (четиридесет и четвърти сонет), посветен “На враждолюбивите софийски консерватори, либерали и радикали”, е все пак относително добродушна, то “Леокрокот” (петдесет и втори сонет) открито и твърдо подема мотива от първоначалния епиграф на “От турско по-лошо...”:

Тук ще си позволим едно структурно отклонение. “От турско по-лошо...”, в първоначалния епиграф на който е фразата “нашите българи грабят и убиват по бял ден, посред пладня” непосредствено предшества в книгата “Леокрокот”, където същата мисъл - дори с почти същите думи - е развита в основния текст на сонета. Отнесен към “Леокрокот”, първоначалният епиграф на “От турско по-лошо...” е почти буквален цитат, той просто би подчертал основната мисъл. Отнесен към “своя” сонет, същият епиграф не само подчертава основната мисъл, но и обяснява избора на ситуация и поведението на персонажа. Но пък и вторият епиграф на “От турско по-лошо”, и епиграфът на “Леокрокот” безпроблемно могат да бъдат отнесени към цялата поредица сонети, свързани със софийските типове, а всъщност и към други текстове на Стоян Михайловски. Тази сложна работа на епиграфите не е нехарактерна за “Философически и сатирически сонети”. Сонетите позволяват доста свободно разместване, нюансиращо, но не променящо същностно общия смисъл на книгата, което до голяма степен се дължи на много наситената интертекстуалност на цикъла, а в по-малка - на константността на формата. Но тази строга, единствена форма е минирана от разнородността на темите и модусите, подчертана в заглавието на книгата: философическото и сатирическото, макар и не без връзка помежду си, много рядко и трудно се полагат редом. Все така строго и последователно почти всеки от сонетите има епиграф, но пък тези епиграфи са по-разнородни дори от самите сонети: от латинската класика през евангелските цитати до откъси от “частни писма” и „изказвания на съвременници”, изобщо една странна, на пръв поглед съвсем хаотична колекция. Епиграфите обаче формират свой собствен текст, по-точно свой собствен цикъл, който, също както самите сонети, е подчертано интертекстуален и допуска размествания и игри. Нещо повече - и по-важно: епиграфите могат да бъдат отнасяни към различни сонети, с което добавят, но и фиксират смисъл и в крайна сметка допринасят мярата към пъстрите и многолики сонети и техните персонажи да бъде единна. Да не забравяме, че модерният европейски (но и традиционният източен) град се отличава с огромна пъстрота, споена от особено усещане за общност.

Сега можем да се върнем на “Леокрокот” и да забележим, че той е непосредствено следван от сонета “Има ли диви зверове в България”. От една страна, читателят предварително знае отговора, защото вече познава “леокрокота” - тълкуване, което се подкрепя от разгърнатия вид на епиграфа: “Бъдете трезви и бодърствувайте, защото вашият враг, дяволът, като ревящ лъв обикаля в кръг и търси кого да погуби”. Леокрокотът, знаем, е хибрид между лъв и крокодил. От друга страна, финалът на сонета въвежда нови, болезнено важни за Стоян Михайловски градски персонажи - вестникарите:

В духа на тази поанта са например шестдесет и деветия и седемдесет и първия сонет, съответно “Що значи вестникарска хвалба” и “Двама отровачи”. Предвидимо, “Двама отровачи” е бурен протест срещу маниера на българските вестници да нападат всичко и всички. Злъчта на Михайловски към журналистите е дори по-силна, отколкото към политиците и партийците и има дълбоко концептуално основание: ако партийните активисти и държавниците са онези, които (си) разпределят властта, то вестникарите структурират цялото пространство на полиса, те задават дневния ред на (гражданското) общество, канализират градските клюки, формулират на глас (и манипулират) общественото мнение, изразяват ценностите, въжделенията и възмущенията на всички останали групи. Но всеобщото оплювателство е само едната, по-видимата и по-недвусмислено осъдителна страна на родната журналистика. Към нейния носител - абсолютно покварения газетар-отровител - Стоян Михайловски е по-безкомпромисен и директен, отколкото към властта, която на свой ред е представена като покровител на тази достойна за най-голямо презрение и погнуса част от софийския политически паноптикум. Но вестникарите в града на Михайловски имат един по-голям грях, към който той се връща по-често: всеобщото славословене. И ако в “Двама отровачи” играта с името на отровнохулителския вестник “Слава” е твърде лесна и почти безвкусна, това име придобива съвсем различно значение в контекста на “Що значи вестникарска хвалба” (шестдесет и девети сонет), “Автолатри” (шестдесет и втори сонет) и “Искател на прославление” (петдесет и седми сонет). “Боже Господи, пази ме от всякакви срамове; но опази ме преди всичко от този позор - хвалбите на софийските вестници!”, гласи епиграфът на “Що значи вестникарска хвалба”, който може да бъде отнесен - по познатия ни вече модел - и към другите две стихотворения. Мисълта от епиграфа е доразвита в самия сонет, чрез коментарите на провинциалния учител: “Добър знак! Газетарите детето ми ругаят;/ у нас достоинството с псувни се награждава” в началото на разказа, когато вестниците са все още в хулителски режим, и “Моят син с дела престъпни е окален!”, когато вестниците преобръщат отношението си към младия адвокат.

Още една скоба: макар да описва столичния живот и да е видимо изцяло потънал в него, Михайловски споделя една традиционна нагласа, според която големият град и особено столицата неминуемо е извор на злина и поквара, за разлика от (провинциалното) родно градче или село, което се опитва да опази високите си морални стандарти. Подобна нагласа ни изглежда съвсем естествена у Елин Пелин например, може би малко ни озадачава у образования в Цариград и Екс-ан-Прованс Михайловски и е дотолкова странна, че се правим, че не я забелязваме у христоматийно “градски” поети като Вутимски.

Да се върнем на вестникарските всехулители/всехвалители. Заглавието на сонета “Софийските автолатри - дружество за взаимно хваление и ласкание” (от което в по-късния вариант е отпаднато пояснението “софийски” - с което нищо не се променя, защото софийската референция присъства и в основния текст) е достатъчно красноречиво само по себе си, а епиграфът “Asinus fricat asinum.” (“Магаре в магаре се трие.”) - достатъчно показателен за ироничния тон стихотворението. Тази общо взето снизходителна ирония обаче придобива един обикновено по-грижливо прикриван агресивен привкус в “Искател на прославление”. Макар да носи подзаглавие “Един нашенски списателски тип”, с което се стреми да подчертае характера си на обобщение, сонетът е на ръба да пропадне в бездната на вестникарското всехулителство, обект на вече споменатите сатири. Изобщо цялата група сонети, тематизиращи софийските журналисти, е минирана от полемично-публицистичният им патос, който е ясно доловим и без биографическия спомен, че през 1895 г. Стоян Михайловски вече има опит и като журналист, и като депутат, и че ще продължи да се занимава с политическа публицистика дълго след отпечатването на “Философически и сатирически сонети”.

Биографическата справка ни припомня също, че през 1892 г. Михайловски започва да преподава френски език в Юридическия факултет на Висшето училище в София, а в годината, в която сонетите излизат в самостоятелно книжно тяло (1895) е преместен в Историко-филологическия факултет. Така доста острите сатирични стрели, отправени към един друг софийски тип - учения/професора - могат да се осмислят и като подчертано автоиронични, което пък от своя страна може да ни подтикне да препрочетем останалите сатирически сонети в една нова, автобиографическа светлина. Този персонаж е герой само на два от сонетите - четиридесет и седми и четиридесет и осми, но пък единият от тези сонети, “Нашите просветители”, е сред най-добре шлифованите в книгата. Сонетът не е сред често цитираните творби на Михайловски, но от него могат да се изтеглят интересни интертекстови нишки, затова ще си позволим да го приведем изцяло:

Дори днес, когато общественият престиж на заниманията с научни изследвания и преподаване е спаднал драстично, тези редове звучат най-малкото смущаващо, а в контекста на академичните занимания с литература - вероятно и кощунствено. През 1895 г. Висшето училище в София обаче е не просто младо, то е на 7 години! Да се портретуват по този начин професорите (каквито в България още почти няма) е светотатствено и деструктивно, дори и за портретите да са позирали преподавателите от университета в Екс-ан-Прованс. Причината не е само в общия принцип, че всички форми на смешното изискват устойчиви норми и образци, които да разклащат или преобръщат. Българското общество (а може би не само то) има двойствено отношение към хората, занимаващи се с “просвета и култура” - и в 1795, и в 1895, и в 1995 г. От една страна, “учените” хора гарантират гъвкавост и адаптивност на обществото като цяло, както и получаването на специфичните компетенции, нужни за личен просперитет на всеки от членовете му. Затова всеки български родител се грижи да “изучи” детето си. От друга страна обаче, почти никой български родител не се съгласява охотно детето му да стане “даскал” или “интелигент”, защото това по-скоро му гарантира финансово и цялостно житейско неблагополучие. Така че “Нашите просветители” би било доста рисково, самоубийствено произведение - ако, разбира се, не бяхме сигурни (както по всяка вероятност и самият автор), че то просто няма да попадне в неподходящи ръце, а дори да попадне - ръцете ще го захвърлят още щом очите им се спънат в Кант.

Това, разбира се, са общи разсъждения. Университетите, както и всяка друга институция, изобилстват с хора, достойни за сатирически сонети, както и с хора, които не трябва да взимат себе си чак толкова на сериозно. При това нямаме основания да съдим Михайловски за деструктивно поведение по отношение на българската просвета и култура, защото три години преди да стане автор на “Нашите просветители” (едно, може да се каже, нямо и невидимо стихотворение), той е автор на всеучилищния химн “Кирил и Методий” (по-известен като “Върви, народе възродени...” - едно от най-гласовитите и познати стихотворения в българската литература). Професорите от “Нашите просветители”, както и многоученият господин Малорусов от едноименния следващ сонет в книгата, са послушни читатели на “Кирил и Методий”, и са своеобразно пародийно преобръщане на устойчивия образ на Светите братя.

Нещо повече, авторът на “Нашите просветители” и “Многоучений господин Малорусов” е не само автор-читател на “Кирил и Методий”, но и автор-читател на сонета “Наука”, чиито начални и финални строфи звучат стряскащо далчевски: “В четмо затънал, преживях верига от години;/ обсебих мъдрината на сто мъртви поколенья... / ... / Под лютий гнет на мисълта сал мъртвостта вирее;/ тоз, който знай, е същество, което живо тлее!...” Тази на пръв поглед странна връзка би трябвало да покаже, че Михайловски не е толкова самотен в българската литература, колкото традиционно се смята. Нещо повече, той е част от цяла една традиция на “самотници”, философи-сатирици, в която освен Далчев е естествено да впишем например Емануил Попдимитров. Между другото да припомним, че през 1939 г. цензурата съкращава два по-големи откъса от хумористичната поема “В страната на розите” на Попдимитров - цялата картина, описваща масонски ритуал, и значителна част от картината, представяща ритуала по хабилитация в Софийския университет.

“В страната на розите” напомня на Михайловски и с още нещо: с опита да каталогизират, характеризират и осмеят нравите на българите, притежаващи политическа, икономическа или културна власт. Както и в поемата на Попдимитров, фокусът е основно върху столичното висше общество и присламчващите се към него. Както и в поемата на Попдимитров, интересът е насочен не към самия град, не дори и към цялото му население, а само към публичните му фигури. Както и в поемата на Попдимитров, критиката е безпощадна, образите - пресилени до гротеска, а персонажите - максимално обобщени. За разлика от “В страната на розите” обаче, галерията от софийски типове и нрави на Михайловски не е самостоятелен и цялостен проект, а поредица от нишки, втъкани в пъстрата тъкан на “Философически и сатирически сонети”.

Честата отпратка към Вазовите “Чичовци” не е случайна и неоправдана - в първоначалните си варианти няколко от сонетите носят заглавия, съдържащи думата “тип”: “Атанас Цинцаринът (софийски тип)”, “Тип, наблюдаван в София” (петдесет и четвърти сонет), “Народен служител (още един тип, наблюдаван в столицата)” (петдесет и шести сонет, преименуван в книгата на “Държавен храненик”), “Софийски чиновнически тип” (петдесет и девети сонет, преименуван в книгата на “Един именит сановник”), “Господин “Пара-на-грош-на-ден” (Пловдивски тип)” (шестдесет и първи сонет), дори “Едно семейство - каквито ги има много в София и в Пловдив” (четиридесет и девети сонет). Изобщо идеята за националния паноптикум, който се побира в тясното пространство на един-единствен град, в българската литература задължително се опира върху Вазовите произведения - не само върху емблематичните “Чичовци”, но и върху “Драски и шарки”, отпечатани в две части съответно през 1893 и 1895 г. - точно по времето, когато са писани “Философически и сатирически сонети”, както и върху “Нова земя”, отпечатан година след книгата на Стоян Михайловски с жанрово определение-пояснение “Роман из живота на българите през първите години след Освобождението”.

Желанието да се класифицират и експонират странните нови социални роли, които хората играят в новите градски центрове на новата българска държава, е обяснимо: повечето от тези иначе доста типични модерни градски роли (на чиновника, на политика, на журналиста, на предприемача, на банкера, на професора) не са звучали на български никога преди. И чудно ли е, че неумелите, неубедителни и недотам етични изпълнения будят не само недоумение и смях, но и поучителни слова на тема “криворазбраната цивилизация”? Един от сонетите, изграждащи невидимия следосвобожденски град на Михайловски, е озаглавен “Цивилизация” (петдесет и осми сонет) и със завидна сръчност деформира до абсурд един начин на живот, зад който прозира модерния градски идеал: сексуално освобождение на жените, икономическо освобождение на мъжете. Впрочем същият - осъдителен, но желан - начин на живот ще бъде предмет на едно от най-популярните белетристични произведения, посветени на София, повестта “Хайлайф” (1919, ІІ изд. 1928) от Димитър Шишманов. “Цивилизация” диагностицира още едно модерно градско (т.е. съвсем ново за България) явление, което тепърва ще се превърне в социален проблем - напрежението между половете, разликата между техните страсти и задоволяването им, изобщо възможността на модерните градски мъже и жени да се отдадат на страстите си, вместо да се опитват да ги потиснат. “Servire cupiditatibus gravissima servitus est!” (“Да робуваш на страстите е най-тежкото робство”), настоява епиграфът, с целия следосвобожденски патос на думата “робство”. Това модерно напрежение между мъжкото и женското все още има по-скоро карикатурен, отколкото трагичен облик и все така живо и умело е разиграно в “Едно семейство - каквито ги има много в София и в Пловдив”. Но може би точно в тези закачливи, периферни на пръв поглед сатирически сонети е скрита и една много по-дълбока критика към модерния Град, който не просто не съумява да реализира една приемлива политическа система, но и разрушава традиционните семейни ценности, без да предлага на тяхно място нещо достойно и достатъчно.

Все така дружелюбно-шеговит е Михайловски, когато описва дневния режим на дребния чиновник Грую (едноименния, петдесети сонет), малко по-остър - в хапливия портрет на посредствения човек, предпочел кроткия живот на кредит пред бурния политически ангажимент в “Тип, наблюдаван в София”. От перспективата на 2007 г. и двамата са по-скоро за завиждане, при всяко положение - доста обичайни и нормални, но от позицията на Високото възраждане, отстоявана от философа-сатирик, тяхната посредственост и индиферентност към гражданското общество е непростима. Ако обаче гражданските деформации на Грую и на типа, наблюдаван в София, все пак засягат само тях самите и са дразнещи, но безобидни - те са, така да се каже, доброкачествени тумори, то други, доста сходни персонажи от софийския паноптикум на Михайловски вече са сериозна заплаха за нооизграждащото се общество. Оприличаването им с ракови образования би било съвсем леко пресилване, защото първоначалният епиграф на сонета “Народен служител (още един тип, наблюдаван в столицата)” (петдесет и шести, преименуван на “Държавен храненик” в книгата) гласи: “Червеят, който прояда младата българска държавица, е безсъвестният бюрократ!”. Както и в “Грую”, персонажът е представен чрез дневната си рутина и равния си житейски път, които през 2007 г. биха извикали в читателското съзнание по-скоро наследството на НРБ. Но, за разлика от “Грую”, който все пак е само една частна история, “Държавен храненик” поставя акцента върху обобщената публична роля, с което се помества отвъд границата на снизхождението и добродушния присмех. “Държавен храненик” е политически памфлет, той е социална сатира. И макар за персонажа на този сонет робуването на страстите да не е толкова натрапчиво, окончателният епиграф: “Appetens voluptattum” (“Жаден за удоволствия”) подсказва, че необходимостта от обобщение е спестила някои от най-смущаващите детайли. Още по-рязък и безкомпромисен в критиката си е Михайловски, когато става дума не за обикновен бюрократ, а за висшия чиновник - в сонета, първоначално озаглавен “Софийски чиновнически тип”, преименуван на “Един именит сановник”. Тонът силно напомня онзи от сонетите, характеризиращи политиканите и вестникарите, а най-тежкият грях на софийския сановник е доста сходен с най-тежкия грях на софийския журналист - лицемерието, вървящо ръка за ръка с ласкателство и непоследователност.

Изобщо непочтеността е онова качество, към което Михайловски е най-непримирим и към което се връща отново и отново в сатирическите сонети, описващи следосвобожденската градска култура. За възрожденските българи почтеността е императив, при това не само за просветените даскали и свещеници, а и за “простите българи”, и особено за търговците и занаятчиите. Една от основните задачи на възрожденските еснафи е именно да гарантират почтеността в отношенията - между самите занаятчии и между занаятчиите и техните клиенти. Затова непочтеността - независимо дали под формата на търговска измама, лицемерие пред властващите, безпочвено всехулителство или също толкова безпочвено всехвалителство, - е много по-опасна от останалите пороци и простъпки; непочтеността разрушава основата на обществото, разяжда неговата тъкан. И може би именно заради традиционната еснафска етика на еленския род на Михайловски, проявите на непочтеност са доведени до крайност в два сонета, представящи съответно търговските и финансовите (лихварските) измами - “Атанас Цинцаринът” и “Господин “Пара-на-грош-на-ден”. Сонетите носят подзаглавия съответно “Софийски тип” и “Пловдивски тип” и в рамките на книгата “Философически и сатирически сонети” приблизително рамкират поредицата, представяща основната част от галерията от нови градски типове и нрави. Показателно е, че точно тези два сонета са подчертани с най-радикално критичните епиграфи, “Omnium quos terra tulit sceleratissimus.” (“Най-престъпният от всички, които земята роди.”, четиридесет и шести сонет - “Атанас Цинцаринът (Софийски тип)”) и “Auri sacra fames!” (“Проклетата жажда за злато”, шестдесет и първи сонет, “Господин “Пара-на-грош-на-ден” (Пловдивски тип)”). Може би е показателно и че точно тези два сонета се доближават най-много до социалния критицизъм, най-чувствителни са към социалните диференциации.

Вече би трябвало да е останало малко място за усъмняване: макар градът да не е сред видимите теми на Стоян Михайловски, той е сред неговите интереси и грижи; макар да не са формално отделени, двадесетина от стихотворенията, включени във “Философически и сатирически сонети”, оформят своеобразна галерия от градски типове и нрави, характерни за новата българска държава; макар да изглеждат като твърде фрагментарни парчета, тази група сонети показва ясно и последователно отношение към поредица социални роли (защото не става дума само за професии, а и за функции в обществото), формиращи духа на модерния град. Поредицата включва политици и политически активисти, държавници, разнокалибрени чиновници, търговци, банкери, адвокати, журналисти, учени, професори и писатели и най-сетне - чисто новия тип заможни хора с много свободно време, които още не са наречени “хайлайф”. Някои от тези социални роли са познати на българите от времето на Възраждането, но тогава те са били подчинени на други морални норми, били са свързани другояче с целите и практиките на обществото и най-вече - били са присъщи на малцина. Всички тези социални роли са характеристични за модерния европейски град и неговата публичност, те се подчиняват на неговата (капиталистическа) етика, не служат на обществото, а го манипулират, и най-вече - изпълнителите им са ако не най-многобройната, то поне най-ярката, най-пъстрата, най-представителната част от градското общество. Чрез сатирите, насочени към тези нови или с ново положение столични типове, Михайловски улавя - всъщност много по-прецизно от мнозина свои съвременници - променящата се структура и основа на обществения договор. Промяната е болезнена, непредизвестена и наситена с усещане за неразбиране и измяна; но промяната е неизбежна, необходима и изпълнена с градивен потенциал. Не е работа на един литературоведски текст да съди дали авторът на “Философически и сатирически сонети” е осмислил и приел тази промяна, нито да търси причините за това; но един политически текст - какъвто, поне отчасти, е всеки текст, свързан с Михайловски - може да си позволи да препоръча препрочитането на “Философически и сатирически сонети” като отправна точка за обяснение на онова, което се случи на българските граждани през последното десетилетие на 20. век. Защото, в крайна сметка, едно литературно произведение надхвърля рамките на “литературноисторическото значение” само тогава, когато от него могат да се изтеглят нишки към актуалността.

© Лора Шумкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2007, № 8 (93)