ФИЛОСОФИЯ НА ПРЕНАПИСВАНЕТО

Лора Шумкова

web

Мога да започна лесно: с това, че наскоро Елена Алексиева стана носител на годишната награда за нова българска художествена проза “Хеликон 2006”. Мога да започна и още по-лесно, в стил “Жени печелят Биг Брадър и Сървайвър!”, като преброя колко книги, написани от мъже (все пак наградата не е за автор, а за книга) са били номинирани през последната година, колко от досегашните носители на наградата са мъже и т.н. Това обаче би било проява на неуважение и неразбиране. Предпочитам да спомена, че сборникът разкази “Читателска група 31” бе включен в пролетните номинации за наградата заедно с “Изгубените магарета” на Валери Стефанов и “Призори” на Светлозар Игов. “Кой?” е вторият сборник разкази на Елена Алексиева.

Мога да започна и лично, като призная, че напоследък ми се случи почти едновременно да разглеждам фотографии на Джоел-Питър Уиткин, да препрочитам разказа “Саваните на Вероник” на Мишел Турние и да бъда поканена, но да не успея да присъствам на премиерата на “Кой?” от Елена Алексиева. Когато се запознах с нея, увлечението ми по Турние вече бе започнало да се уталожва и още не бях виждала Уиткин. Елена Алексиева е писала и за двамата - не като “писател”, в друга роля, която в случая няма водещо значение. Изобщо за междутекстовостта сякаш са по-важни читателската (не)компетентност и пристрастия, отколкото какво е чел или гледал авторът (за Димитър Камбуров например по-съществени са връзките с Хавиер Мориас).

Затова сигурно е най-добре да започна логично и да съобщя, че новият сборник разкази на Елена Алексиева, озаглавен “Кой?”, съдържа девет разказа, интерпретиращи библейски сюжети. Това е достатъчно да извика определението “концептуална книга”. Наличието на “Бележка от автора” в началото работи в същата посока, духът на бележката, в която става дума за “тази книга” (не за “тези разкази”) и “този проект” - също. И ето го първият читателски проблем: ако “Цялостният вид на този проект изисква прибавянето на още два разказа - “Месия” и “Заложната къща”, които не са включени в това издание, тъй като сравнително неотдавна излязоха в сборника Читателска група 31”, къде трябва да прибавим разказите - в началото, в края или някъде помежду? Можем ли да разместваме историите? Как се променя “Кой?”, ако не сме чели “Читателска група 31”? А ако сме я чели твърде внимателно?

“Задачата на Кой не е да дава отговори, а да пита.”, заявява авторът. В друг дискурс такова заявление обикновено се възприема като кокетничене (в най-добрия случай) или като признание за недобре свършена работа (в най-лошия). Тук обаче точно питането е съществено - не дори фундаменталните въпроси, изграждащи концептуалната рамка (“Какво се случва с човека, когато божественото му се яви и го притегли към себе си? Толкова ли е просто да се справи със съмненията? Толкова ли е непростимо да ги има? Кое е по-лошо - да ги има, или да ги няма? Ако без Бог човек не може да оцелее, то как оцелява с него?”), колкото самата възможност да се пита и да се пипа Свещеното писание. Работата на Елена Алексиева с текста на Битие и четирите Евангелия е внимателна, изпълнена с уважение, обмислена и категорична. И не се вписва в модната тенденция на “алтернативната история”, която включва както сензационни трилъри като “Шифърът на Леонардо”, така и контра-алтернативни класицистични наративи като “Мария от Магдала” на Анджела Хънт. Защото Елена Алексиева чете Библията не просто като религиозен или дори като философски текст, а като основополагащ културен код. Това, струва ми се, предопределя избора на сюжети - те би трябвало да са разпознаваеми за човек с нормална културна компетентност по отношение на западната цивилизация, дори и без специална християнска подготовка. Сюжетите-първообрази на проекта “Кой?” обаче са споени много по-плътно: всеки от тях се занимава с фундаменталните проблеми, които мотивират всяка философска или религиозна система - началото и края на човешкия живот. Занимават се, разбира се, по различен начин, разигравайки различни ситуации и отношения, предлагайки различни решения. Точно тук свещеният и литературният текст се разделят: Библията предлага решения, “Кой?” ги разколебава. Не с това, че изважда героите от естествения им контекст - проектът оголва универсалността им като ги де-контекстуализира (осъвременяването на средата е преднамерено схематично), а с това, че променя съвсем леко някой от елементите, така че вместо с точка, сюжетът да завърши с въпросителна. Ако автоматизираното решение може толкова лесно да се превърне в колебание, дали наистина е толкова универсално, колкото го представя културната инерция?

Стратегиите на пренаписването в “Кой?” са разнообразни, всъщност всеки разказ е пренаписан по своему; техниката е една и съща. Описанието й само по себе си би било интересно, но твърде специализирано, затова ще се опитам да я обясня с илюстрация. Когато Уиткин снима своите “Менини”, той, разбира се, има предвид Веласкес, но помни - без да цитира буквално - и версията на Пикасо. Когато Турние пише “Горски цар”, той влиза в диалог с Гьоте, използвайки цялото конотативно богатство на фигурата “Христофор”. Не избирам тези два примера само по лични причини: в претворяванията на Уиткин и Турние виждам дълбинно сходство, което бих нарекла “чудовищност във всекидневието”. Неповторимото въздействие на “Менините” (и изобщо цялата Disciple & Masters) и на “Горски цар” се дължи на грижливо дозираната смес от културно клише, демонстративна изкуственост, документалност и ано(р)малност, разколебаваща увереността на зрителя-читателя (Уиткин е подчертано литературен, Турние - подчертано визуален) в границата между всекидневната и фикционалната реалност. Така работят и разказите на Елена Алексиева. Езикът и сюжетите им са привидно напълно прозрачни, достъпни и предвидими, макар и преднамерено литературни, междутекстовостта - сложна, без да е натрапчива; те съвсем леко отместват постановката “обикновен герой в обикновени обстоятелства”. Това отместване обаче е фатално (съдбовно, но и пагубно): то разглобява света, който никога вече няма да може да се сглоби в същия смисъл.

Другата причина да избера именно Джоел-Питър Уиткин и Мишел Турние, за да дефинирам чрез показване механизма на “Кой?”, без да провалям удоволствието от книгата, е Вероника. Припомням, с извинение към специалистите, че Вероника (от лат. verus iconicus ‘истински образ’) е името на светицата, изтрила лицето на Исус с булото си, върху което се появил Неговият образ. Според мнозина този образ може да се смята за първото фотографско изображение. В разказа “Саваните на Вероник” Турние претворява популярния сюжет, описвайки специфична фотографска техника (чувала съм, че има последователи и днес) и поставяйки под въпрос невинността и безопасността на отношенията между фотографа и обекта. Кое е “истинският образ”, кара ни да се питаме Турние, дали “естественото” човешко тяло, дали неговата фотографска интерпретация, или “изкуствената” трансформация на човека за нуждите на художественото произведение? Коя е “истинската история” - дали легендата за Св. Вероника или разказът за фотографката Вероник? (тук опростявам почти непростимо; Турние е все пак само пример). Вероника се явява на два пъти в “Кой?” - в първия и в последния разказ от сборника, единствените два, които всъщност не отпращат към Библията, макар да са свързани с Евангелията. Първата й поява е в плът и кръв: като съдебна писарка, с чието шалче осъденият на смърт Исус изтрива лицето си. Втората е само на булото - от него е взет генетичен материал за твърде съмнителното клониране на Исус. Може би има значение, че и в двата случая реликвата не е разпозната от най-близките на засегнатите: съпругът на Вероника от “Очевидката” първо предлага “мръсното” й шалче да бъде изпрано, след което го продава на колекционер, без да разбере защо е получил такава висока цена за него; икономката-болногледачка госпожа Баум от “Синът” пък направо пуска булото в пералнята. Между двете стоят господин Х. от “Заложната къща” (“Читателска група 31”) и неговият наследник, първоначално свързани чрез търговията с ценни предмети.

Изобщо от кърпите на двете Вероники могат да бъдат изтеглени интратекстуални връзки към всички разкази в проекта “Кой?”, а вероятно и към други разкази от “Читателска група 31”. Така, въпреки очакванията за средищно положение на заглавния разказ, Вероника може да се окаже Ариадната из лабиринта на Елена Алексиева, в който на всеки ъгъл стои по някой депресиран Минотавър. Друга Ариадна би могла да се окаже психоанализата, особено когато трябва да се обясни изборът на четирите сюжета от Битие (“Един час любов”, “Бащата”, “Майката”, “Слугинята”). Между другото един от въпросите, които би трябвало да си зададем, четейки “Кой?”, е свързан с лекотата на преминаването между Битие, Евангелията (които в общата културна канава присъстват по-скоро като един, отколкото като четири разказа) и апокрифните традиции. Проблемът не е на Елена Алексиева, напротив, тя изважда на показ културните автоматизми.

Стана едва ли не задължително да се изтъква, че традициите, в които се вписва Елена Алексиева “не са български”. В известен смисъл това наистина е така: св. Вероника изобщо не фигурира сред православните светии, св. Христофор е “закрилник от внезапна и неразкаяна смърт” във вярванията на западните, а не на източните християни, да не говорим за очевидната дистанцираност на Елена Алексиева от темите и езика на съвременната българска литература (и изобщо за нейната дистанцираност, така нехарактерна за родното разбиране за литература). За щастие българските читатели (и писатели) не живеят в ковьоз - освен “ФСБ” те слушат “Yes”, освен Радичков четат Турние, освен Иво Хаджимишев гледат Уиткин. Въпросът изобщо не е в сравнението, а във възможността за сравнение. “Родното изкуство” не е в родните обекти, а в очите, които ги гледат.

© Лора Шумкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2006, № 1 (85)