Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АХАСФЕР В КАФЕНЕ “ЩЕФАНИ”

Лора Шумкова

web

На М., заради изпитанията


Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Человечески да иде в царството Си.

Мат. 16:28

И той не може да умре. Каноничният образ седи в тесния кабинет на драматург на Народния театър, а покрай бюрото му в неспирна върволица и сякаш на поклонение се стичат актьори, начинаещи поети и интелектуалци, нуждаещи се от морален ориентир и утеха. Унижените, оскърбените, разгневените, срамежливите. А той пише и все весел. Въпреки че нито един публикуван негов стих не е писан през “драматуржките” времена. Мястото за театър не е време за поезия.

А бихме могли да си го представим сред тютюневия дим и шумните литературни спорове в “Арменското кафене” да рецитира непечатани още стихотворения, пристрастен както към кафето, така и към кафенетата. Или в даскалското кафене “Бурел” на “Алабинска” и “Леге”, рано сутрин, когато няма много хора, надвесен над някакви коректури под грижовния поглед на келнера. Или в някоя от виенските сладкарници на “Екзарх Йосиф” или “Търговски”, заобиколен от младежи, които черпи с меланж и торти.

Но най-сетне (или по-напред) искаме да си го спомним така: в прочутото кафене “Щефани” в мюнхенския квартал на изкуството “Швабинг”, на партера на “Амалиенщрасе” и “Терезиенщрасе”, отпиващ от “шварца”, увлечен в разговор за любимите си по онова време поети Хуго фон Хафманстал, Райнер Мария Рилке и Стефан Георге. В друга, по-красива епоха, Георге също е посещавал “Щефани”, около масите му са се разполагали Ибсен, Стриндберг, Пшибишевски и отбрано общество баварски писатели и художници. В началото на 20-те обаче там гнезди българската интелектуална колония и можем да чуем как Иван х. Генадиев подхваща: “На Мюнхена във центъра/ в голямо кафене”, а Лилиев продължава, без да се замисли: “ний чакаме студента Ра-/ дославова поне”.

Заспиват вековете своя сън
и пригвоздено времето трепери

А той не може да умре, нито дори да заспи. Времето е спряло; пространството се е отместило, за да заглуши трясъка на историческите катаклизми - войната, Ноемврийската революция, Баварската република, Деветоюнския преврат, погрома над Септемврийското въстание. Райското безвремие на библиотеките, театрите, концертите, галериите и кафенетата е пир по време на чума, пир след чумата, Пирова победа, поредното затишие пред буря, пронизано от “самота смутена”, “отчаяние без име”, неразрешимото от ума противоречие между надеждата за опрощение и ужаса от продължаващото проклятие. Безсънието не е просто липса на сън, нито само състояние между две будности, то е невъзможност за преход: между деня и нощта, между миналото и бъдещето, между вън и вътре.

Аз падам пак, и моля, и греша,
но няма смърт
под тая няма твърд
за моята изгубена душа.

Защо да не може да умре? По думите на самия Лилиев средновековната легенда за скитника-евреин “отговаря на вътрешното безпокойство, покорило нашата младост, преди още да сме почувствали прелестта й”. Така сюжетът, вълнувал лирика от детските му години, полага основите на мащабен проект за серия поеми, изразяващи “многообразието на човешката трагедия и на героизма на белязания човек”. Но “странните ветрила” на времето отнасят неродените, несънувани поеми, в пясъка на литературната история остава само една мидена черупка: заглавието на следващия замислен опус - “Свети Себастиян”. Има ли изкупление за ненаписаните стихотворения? Има ли облекчение за болката от погубените идеали, приятели, думи? Роден и незавършен, попарен в своята младост, мечтан и несбъднат, проектът продължава да се люшка между безсънието и безсмъртието.

Погледни, планините блестят
и издигат високо в лазурите
на мечтите кристалния съд!

Където той не може да умре: алпийското село Унтерфлинтсбах, в което между 1 и 15 януари 1924 г. се ражда “Ахасфер”. Естествено е един романтически поет да бъде обсебен от мисълта за страданието, невъзможността, смъртта, не дотам естествено е да няма влечение към естеството в първичната му красота на звяр и природа. Многобройни са свидетелствата, че Лилиев предпочита кафенетата пред разходките на чист въздух, но ето, че кристалната красота на Алпите успява да събуди надеждата му, да моделира словото му. Повече от две години след като е заменил реалната България с библиографската България от търговските архиви, Алпите успяват да се смесят с Балкана, жетвата с коледната ваканция, “гора зашуми, вятър повее” с “дървесата зоват” и “ветровете ме помнят на път”, водачът на чета със скитника евреин. “Звезди обсипят свода небесен” са се разтворили в копнеещата звезди и смърт “безкрайна, глуха нощ”.

но в тая тежка нощ,
безкрайна, безначална
полята са безлюдни,
земята е без вожд.

Той не може да умре, защото пътува. От край време хората не правят нищо друго: те вечно пътуват, казва друг скитник-евреин - този на Жан Д’Ормесон. В Мюнхен има неколкостотин български студенти, писатели, художници, политици. Почти по едно и също време там са Никола Михов, Николай Лилиев, Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев и Елисавета Багряна, както и художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков, Дечко и Маша Узунови, Кирил Цонев. В колонията не липсват “политически емигранти”, но нито те, нито тревожните новини от родината могат да пробият политическата незаинтересованост и пренебрежение на бохемата. И все пак кафене “Щефани” е с едната стена в Бавария, с другата - в България, по тях раснат “студените сенки” на едно несигурно бъдеще, гаснат светлите надежди на печалната земя, над която не се носят нито песните на жетварките, нито духът на Караджата. На 2 януари Лилиев съчинява “Ахасфер”, а Чавдар Мутафов пише писмо до Владимир Василев, в което мечтае за “един голям град, който едновременно да съчетава сладкарницата “Цар Освободител” с кафене “Стефани”, да е евтин като лятос, да е наблизо като пансиона ми до Техниката, в него да се говори по възможност български и да се чудят на това всички ахмаци”.

Чаках години,
чакам и днес
пътник да мине
с благата вест.

От чакане не може да умре. Благата вест - и в легендата, и в поемата - разбира се, е друга, тя е другаде, за другиго. Но разпънатият между софийския “Златорог” и мюнхенската Stadtsbibliothek поет копнее удвоено: денем оплаква загубата на вярата, нощем се опитва да повярва, че космополитната мисъл може да прозвучи на български в цялата си пълнота и красота - фино като брюкселска дантела, плътно като бордо, с елегантния вкус на шведския пунш, който Светослав Минков, Владимир Полянов и Чавдар Мутафов отпиват със сламки в “Щефани”, поглъщайки с него подобаващи дози експресионизъм и диаболизъм. Той чака завръщането на Спасителя, повторното раждане на “младия бог”, но копнее за спасителното за българската култура изкуство, което ще може без срам и грях да отправя родните си очи към Париж, Рим, Берлин и Мюнхен. Ще го призове, нанасяйки най-космополитния европейски мит върху платното, изтъкано от Ботев и грундирано от Пенчо Славейков, в което нишките на фолклора са здраво споени с нишките на литературата. Според Мишел Сер философията на смесванията трябва да заеме място, сходно с мъдростта.

Да няма мир за тебе, и вечно сам в нощта
Да скиташ, докогато се върна пак в света!

Но кой е този, който не може да умре? Този, който чува. Този, когото - за проклятие - са чули. Пътят към Голгота е постлан с реч: божествените слова, викове - на тълпата? на бичуващите? - и най-сетне несвестната реч на този, който ще бъде осъден на безсмъртие. Той е образът в кривото огледало, говорил тогава, когато трябва да се мълчи, затова няма да може да постигне мълчанието на смъртта, нито мълчанието на молитвата. Онзи, който е проговорил след като Божието слово е пресекнало, отронило се е и е запряло “сред тъмната мъгла”, ще трябва да го чуе още веднъж - този път не като благослов.

И все пак - кой е този, който не може да умре? Евангелските текстове не назовават Ахасфер/ Малк/ Катарфил. Иисус не отваря уста за проклятие; той умее да прощава. Скитникът-евреин е рожба на Средновековието, най-радушно е приет в Германия. Модерната литература също има слабост към него, а през 1920-те (в Германия!) е заснета и първата екранизация на историята му. Скитникът-евреин не е нито християнски, нито еврейски персонаж, при все че европейската митология го вписва в евангелския наратив. Той е част от един алтернативен разказ, от една друга литература, затова няма да бъде чут. Или - по-лошо - в свирепата си отмъстителност адресатът ще се престори, че не го е чул.

За разлика от белязания, обречен на скиталчество Каин, комуто прословутият със суровостта си юдейски Бог дарява живот, за да изтърпи наказанието си, на този, който е проговорил неуместно, му е отнета смъртта. Къде е надеждата, че времето да живееш се уравновесява от времето да умреш?

И застанал в пещерата сам
аз пред тебе кротко ще се моля
да измиеш моя вечен срам.

Не само той не може да умре. Преди внезапно подмладената и порозовяла от облекчение песен на окаяния скитник, която няма да се осмели да се нарече “химн”, вече е прокънтяла една “Симфония на безнадеждността” по мотиви на същата балада. Още едно (криво) огледало: от едната му страна смъртният, позволил си да съгреши спрямо вървящия към кръстната си смърт Бог, е наказан с безсмъртие, от другата му страна безсмъртният Прометей чака облекчение за вечните си мъки, които живият човешки дух му отказва. Ботевото лято е преминало през Пенчо-Славейковата есен, за да се уталожи в Лилиевата зима, а може би да чака някаква - пролетарска? вапцаровска? - пролет.

За Хаджи Димитър понятия като “гордост”, “срам”, “смирение” и “грях” са неупотребими, но тъкмо те образуват повърхността, която пречупва Прометей в Ахасвер и живия човешки дух в оттеглилия се дух Божий. А някъде сред превръщанията, сред химическите реакции, сплавящи националния митопоетически текст с двата големи наратива на европейската култура - гръко-римския и юдео-християнския - самодивите в бели премени са се изпарили от Историята. И ако в “Симфония на безнадеждността” все още се чува совата на богинята дева Минерва, то в “Ахасфер” и благата вест, по право полагаща се и на девствената Мария, и вестта за Възкресението, която Мария Магдалина би трябвало първа да чуе, вече са в ръцете на незнайни пътници и знайни царе: само и единствено мъже. В кафенето трудно се намират свободни маси за жени.

Да чакам ли? - Годините не спят
От писъците земни ужасени,
Веявици опасват моя път,
О Господи, смили се ти над мене!

Да чака или да не чака? Няма да умре. Ще се скита между религията и литературата, ще обхожда земите на кристалния дух, “разпръснат по цялата вселена”. Въпреки демонстративното пренебрежение на Далчев, Лилиев не е сред новите поети, на чиито устни постоянно се мярка думата “Господи”.

Той не иска, не умее да чака. В тази пламенна молитва за смърт има толкова гордост, колкото и покаяние - но няма надмогване на онзи тайнствен, тъмен грях, няма отказ от идентичността на грешника, а жалба заради нейната непоносимост. Изгнанието е ритуал на преход, но той няма да стигне до края му. И ако тайната на живота е това, че се слива със смъртта, той не може да живее, защото не може да умре.

Няма да чака дълго: някой все ще го чете. Далчев е публикувал “Болница” още през 1923 г., три години и три месеца остават до “Дяволско”. А месец след като е пренаписал “Хаджи Димитър” в диаболичен ключ, Далчев ще моли не по-малко пламенно да заживее като всички хора и ще жали, че така и не е срещнал любовта - същата, от която Лилиев доброволно се е отказал.

Дори да не дочака, няма да умре: крачката, която е понечил да направи, вече е подета от другиго: един още по-нов поет.

Напразно аз чакам да блеснат сред мрака
        в небесната твърд
звездите незнайни, предвестници тайни
        на моята смърт.

Напразно ще се опитва да умре - или да се разтвори в кръговете на безкрайната тема с вариации. Ще опитва нови гласове, ще описва нови структури, но проклятието ще остава непроницаемо, грехът - неизкупен и неизкупим. Напразно ще притуря към сместа нови дози традиция, щипки родолюбие, капки единение със света. Ако в литературен план смесването наистина се доближава до разтварянето, както настоява Сер, този solution няма да бъде изход, нито решение на проблема, а болезнена невъзможност за дефинирането му - постоянен опит за определяне, за идентификация. Той е този, който не може да стигне до края, да завърши започнатото, да спре интерпретацията, да положи последния пласт смисъл. В херменевтичния кръг се влиза със скок, но се излиза с мълчание. Той е говорил неуместно, затова няма да разбере.

И с нея расне, съвест на света,
на Ахасфера сянката огромна.

Този образ не може да умре, този спомен е гравиран в един национален канон, едновременно по-широк и по-тесен от литературния - галерията на етическите образци. Отчаяното бродене из нощта и греха ще се уталожи година по-късно в “Родина” - предпоследното му публикувано произведение. То ще говори за другиго, другояче, ще бъде не вопъл и скитане, а обет и завръщане, обещание за изход, който Лилиев с невиждано благородство ще повери на нови поети.

Но той ще продължи да се заседява в литературните кафенета, ще продължи да се усмихва. Този, който е започнал поетическия си път със закачливите кореспонденции до “Българан”, ще го завърши с не по-малко закачливи писма до своите приятели. Но “Помня Запад и Лозана/ цяло звуци и лучи -/ низ разкошните рътлини/ край брега на Lac Léman’а” ще се вгорчи в “повярвайте, не ми е никак жал, че/ и в Рим от злоба мира няма Далчев”, “невидима ръка извая/ от разхвърлени без ред кривулици/ столицата с името Paris” ще помръкне в “и че наскоро Жорж-Асен Дзивгов/ ще дири сам Христовата любов/ в града на градовете, у Паризу”.

Времената са други, други са и кафенетата, и кафетата, и кафепиещите. През 1927 г. Лилиев често се отбива в кафене “Сердика” на бул. “Дондуков”, в компанията на Георги-Асен Дзивгов, Ал. Филипов, Илия Бешков, Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев. До и за последния Лилиев пише: “Утеха е за мене, че поне/ ще се намери някъде наблизу/ за нашата досада кафене,/ където ние двама с Коля/ ще пиеме и псуваме наволя”. Опакото на молитвата е смехът, опакото на духовното пътуване - заседяването на маса, опакото на “Ахасфер” е “Щефани”. Замълчаването, като повърхност на огледало, събира и смесва двата образа.

И той не може да умре. Тоз, който...

 

 

© Лора Шумкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.04.2006, № 4 (77)