ЖИЛ ЛИПОВЕЦКИ, СЕБАСТИЕН ШАРЛ. ХИПЕРМОДЕРНИТЕ ВРЕМЕНА

Лидия Денкова

web

Вече не сме постмодерни, а хипермодерни! - Ако днешната интелектуална среда подеме и задейства, донякъде безкритично, но с възторга на всяка промяна и лекотата на всеки етикет това ефектно определение на новата ситуация от началото на XXI век, заслугата несъмнено ще е на известния френски философ Жил Липовецки, който в края на 2004 година публикува в съавторство с канадския философ Себастиен Шарл малката книга "Хипермодерните времена", посветена на ред диагностициращи времето въпроси. Един по-задълбочен прочит на книгата обаче несъмнено би открил зад "етикета", че самият автор няма претенцията да дава универсално определение на съдържанието на епохата или да периодизира "качествени скокове" в духа на някаква историцистична Хегелова парадигма. Става дума действително да се посочат, да се диагностицират тенденции на съвременния живот в цялото му многообразие и най-вече в бързо променящата се динамика, заради която като че ли има време само да се набележат, но не и да се създадат устойчиви явления. Подобно набелязване винаги очертава само преобладаващото, онова, което за дадения момент е излязло на преден план или е взело превес най-вече на повърхността, без да се търсят някакви дълбоки метафизични основания, още по-малко коренни преориентации на битието. Самият Липовецки обича да казва, че е "философ на повърхността" и че предпочита да изследва "живия живот" - да поставя огледало пред лицето на съвременността и да описва това, което вижда като отражение, вместо да се стреми да изтрие "грима", маската на самото лице в духа на изконната философска претенция за търсене на истината. Защото истината на лицето само по себе си е не по-малко значима от истината за това, как лицето "изглежда", какви са образите, в които то се представя. Погледът несъмнено се преобръща и - както метафорично заявява авторът - философът има право да реабилитира сенките от пещерата на Платон най-малкото защото самата съвременност престава все повече да вярва в някаква друга, по-висша и по-истинна от себе си реалност. Самите "сенки", или "образи", добиват онази реалност, която доскоро е била отнасяна единствено към големите трансцендентни - но и невидими, недокосваеми, недостижими начала, които доскоро са били представлявани от големите колективни идеологии и вярвания и са били налагани като основни мисловни оси на културата.

Как Липовецки достига до подобни обобщения? Естествено, насочвайки вниманието си към онези явления, вътре в които протичат конституиращите процеси на промяната и които някакъв смисъл съставят "интимната" сфера на съвременността, в която живее "хипермодерният индивид": това са консумацията, саморегулиращата роля на пазара, модата, медиите, морала на фирмата или на ежедневното общуване, начините на живот, залагащи все повече на изкристализирането на "индивидуалната парадигма" около личната реализация, удоволствието и отговорната загриженост. По една ясна идея на автора ние вече не сме в постмодерността, когато основната тенденция е била борбата за освобождаване, тоест за еманципация на тази "интимна" сфера и затова преобладаващи са били процесите на отричане, разпад, дезориентираност или загуба на ценности. Хипермодерността като че ли връща естественото равновесие на еманципирания индивид и той отново може позитивно да заложи на най-дълбоките традиционни ценности на модерността (които са и общочовешките ценности на всяко време, като любовта, приятелството, солидарността и др.), като същевременно се освободи от опростенческия оптимизъм или апокалиптичния песимизъм, разчитайки на един житейски проверен умерен скептицизъм. Хипермодерността - по думите на автора - "избягва крайните присъди" и най-много се доближава до качеството на мисленето и възприемането, наречено "реалистичност", отчитайки, разбира се, и всички тревожни или негативни тенденции, които продължават да съсъществуват в "синдрома на махалото". Най-важното в крайна сметка е, че хипермодерността насърчава "по-сложното осмисляне на явленията от нашия свят", но и тяхното далеч по-човешко решение, в смисъл на съобразяване с ценностите на либералната демокрация и общочовешките, хуманни идеали, с "естествения ход" на нещата, гарантиращ отвътре добрата, тоест нормалната и желаната посока на развитие.

Всички тези теми не са съвсем нови за автора. След първата си книга Ерата на пустотата (1983) и последвалите етюди върху съвременността, като Царството на ефемерното (1987); Третата жена; Метаморфози на либералната култура. Етика, медии, фирма (2002); Вечният лукс (2003), които го правят световноизвестен, сега Жил Липовецки - защитникът на т.нар. “парадигма на индивидуализма”, философът, който не се поколеба да изтъкне значението на модата, лукса, промените в отношенията на половете, динамиката на пазара и новите предизвикателства пред днешния индивид и днешното общество, обявява не само края на постмодерността, но и се стреми да обобщи характеристиките на “втората модерна революция”, означена като “хипермодерност”. Оценностяването на новото или на настоящето (неофилията и презентизмът), потъването в синдрома на "винаги повече" и хиперявленията - сред които най-осезаема е "хиперконсумацията" - поставят по нов начин проблемите за загубата на смисъла, за всемогъщието на консуматорската логика, за етиката на отговорността, за доверието и отношението към бъдещето, за трансформирането на постмодерния хедонизъм, за абсолютизацията на ефективността и успеха, за ускореното време и промененото отношение към миналото, за паметта, новите начини за постигане на идентичност, завръщането на колективните идеологии и новата роля на философията. В книгата на всички тези въпрси е посветено специално място, като общото впечатление е, че те по-скоро проблематизират рефлексията върху съвременността, приканват към диалог и дори полемика, защото самият предмет на размисъл е достатъчно "флуиден" и многопосочен, та да бъде обхванат само от една гледна точка. Едно възможно възражение например е въпросът, дали всички отбелязани от автора процеси са относими към общества като българското, където преобладава по-скоро хипо-, а не хиперконсумацията? Което ще рече по-просто, дали книгата не визира само развитите западни общества? Или дали в крайна сметка означаването на "хипермодерността" не попада в порочния кръг на една лоша безкрайност, където следващите времена - ако покажат тенденции за коренна промяна - не трябва да зациклят в парадигмата, търсеща означение вече над "хипер" (например "ултра хипер" и т.н.)?

Никак не е парадоксално, че книгата дава простор за множество такива питания. Вероятно в това се състои и едно от достойнствата й, защото само скучните книги не дават повод за усъмняване и критичност. А и не бива да забравяме, че по принцип отговорите, които ни дава една книга, зависят от въпросите, които ние самите й задаваме. Питащият или възразяващият читател е шансът на една книга да отговаря по различен начин, може би всеки път наново. Доказателство за различните начини, по които книгата на Жил Липовецки "Хипермодерните времена" ще говори, е, че вече е преведена или се превежда на 18 езика, волно или неволно влизайки по такъв начин във вълната на бестселърите, които най-добре отразяват моментния вкус на настоящето.

Във всеки случай, както оптимистично се отбелязва в края на книгата, хипермодерността е едва в началото на своето приключение. Авторът Жил Липовецки приканва да осмислим добре това начало, защото от него зависи как ще продължим. Самият Липовецки продължава: новата му книга ще бъде посветена на Щастието.

© Лидия Денкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.06.2005, № 6 (67)