Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

1948. СИМВОЛНА ЕУФОРИЯ, СИМВОЛЕН ТЕРОР

Лиляна Деянова

web | Култура и критика. Ч. IV

Ние вече не знаем почти нищо за революцията и за годините преди нея. Всеки документ е бил унищожен или фалшифициран, всяка книга е била пренаписана... И този процес продължава ден след ден, минута след минута. Историята е спряла. Не съществува нищо освен безкрайното настояще, в което права е единствено партията. Аз, естествено, з н а я, че миналото е фалшифицирано, но никога няма да мога да го докажа, дори когато сам съм извършил фалшификацията. След нея не остават никакви следи. Единственото доказателство е в паметта ми, но аз не мога да съм сигурен, че и друго човешко същество е запомнило същото...

Джордж Оруел, “1984”

На първи януари 1948 година Георги Димитров приема септемврийчета, започва работа новосъздаденият Комитет за наука, изкуство и култура, бъдещият автор на “Белене, сказание за концлагерна България” Стефан Бочев е уволнен от Министерството на външните работи и изповеданията, Елисавета Багряна подарява на “Работническо дело” своята “Новогодишна песен”, а Ангел Каралийчев обнародва там разказ за пътепробивачите, “не дочакали днешното велико време”. В обръщението си към българския народ (“мъже, жени и младежи, трудещи се от градове и села, войници, подофицери и генерали, граничари и народни милиционери”!) Вождът и Учителят говори за “окончателното затвърдяване на националната независимост и държавния суверенитет” и за това, че сме посрещнали Новата 1948 година “в лагера на растящите сили на могъщия антиимпериалистически лагер, начело с великия Съветски съюз”, конституцията на НРБ (приета преди по-малко от месец) е “затвърдила историческите завоевания на ВСЕнародното деветосептемврийско въстание”, на нейна основа започва “коренно преустройство на държавното управление и на апарата на държавата”. 1947 е вече осигурила наистина “забележителен прелом”, което не значи, че няма още работа за “доликвидиране на фашисткото наследство”. До голямата снимка на Димитров на първа страница на вестника стои емблематична рисунка на три фигури - работник с каскет, гащеризон и чук, селянин с калпак и аба и неуниформен с максишинел, пушка и каскет, различен от първия, вероятно кожен (третата, преходната фигура, преди собствено времето на “чука и сърпа”); следват снимки на национализираните предприятия, статия за “двата лагера в света”, за “великата крепост на братското сътрудничество”, за бригадирските енергии...

В този текст ще става дума за символните линии на 1948 година, тук, у нас1. Очертавайки ги обаче откъм 1998, не ги ли преначертаваме? Не ги ли проецираме в перспективата на “1984”, Оруеловата? Дали 1948 е наистина “1984”, и ако не е, то как става, а и става ли? Какво е можел да види в 1948 г. Джордж Оруел, когато е завършил своята “1984”?

Как у нас се гради символният свят на 1948 година, по какви утопически и неутопически чертежи? И как се помни и забравя старият символен свят? Как се явява субектът на “всенародното” въстание - митологическата фигура “народ”, прочутото L'Etre Suprême на предишните революции и как започва мобилизирането на масите, разрастването на техните енергии и героическите им кристализации? Как изобщо се гради едно идеологическо общество, където масите се интегрират в политиката чрез езика; откъде идва очарованието (но и насилието) на това общество? Как започва говоренето в новия идеологически ключ и кои символни образи и текстове се разпръскват “все повече и повече” и дали горивото им е само политическо; на какво се дължи тази “воля за маси”? Дали сферата на културата се редуцира до сферата на политиката (ако социализмът е, по израза на Алтюсер, общество, където политиката е “структура в доминация”)? Дали не се допускат никакви алтернативни и маргинални интерпретации на централните символи? Какво изобщо е специфичното за социалистическия тип публичност, “бутафорната публичност”, за “Големия Декор”? Как се втърдява и униформизира езикът и как се свързват в нов синтаксис отделните лозунги и въобще как се образува “граматиката” на новата идеология?

Между новата емблема и новото име - полагане на основите

1948 е настина ключова и много интересна година от историята на социализма в България.

В началото на 1948 България има нова емблема, одобрен е гербът на НРБ, съответстващ на съдържанието на приетата на 4 декември 1947 г. нова, Димитровска конституция.

В края на годината Партията има ново име, съответстващо на новото съдържание на властта - през декември 1948 г. БРП(к) става “БКП”. (С 496 000-на членска маса.) Земеделците са признали нейната ръководна роля, а на 3 януари 1948 Националната конференция на НС “Звено” декларира “пълна подкрепа на курса на изграждане на социализма”. Слели са се БРП(к) и БРСДП, образите на сливането масово се тиражират. Опозицията е омаломощена и обезвредена (в някои случаи - физически унищожена), през 1948 е фактическият край на “многопартийната парламентарна система”2.

Дълго отлаганият Пети конгрес на БКП формулира решението за изграждане на “основите на социализма у нас”, за създаване на “ковачницата” на идеологическите кадри - Висшата партийна школа, оглавявана от сестрата на Вожда, и жена на по-следващия вожд, Червенков. Впрочем новият закон за висшето образование от 1948 г., с което то се е поставило на “марксистко-ленински принципи”, вече е предвидил катедри по марксизъм-ленинизъм във всички висши “учебни заведения”, задължително изучаване на диалектически материализъм и на руски език. Независимо, че на 31 август в Москва е починал главният идеолог на “лагера” Андрей Жданов (Георги Димитров отбелязва в дневника си: “страшна, потресаваща вест”).

В годината след национализацията (от 23 декември 1947 г., дни след приемането на конституцията, в която е записано, че частната собственост е “законна”), след закона за конфискацията на едрата градска собственост и пр. е национализирано и киното. Указ на ВНС за книгоиздаването учредява държавния монопол върху книгата. На 3 август 1948 г. се закриват с указ чуждите езикови училища. С една дума, обществото е започнало да се стабилизира, т.е. да се униформизира и централизира. Много далеч в миналото е останала все пак социалната пъстрота, видима и в най-дребните детайли, като този от 1945 година, за който говори министърът на вътрешните работи Руси Христозов:

Милиционерите отказаха да носят старата полицейска униформа. Поставя се въпросът за нова, но няма плат. Сегашната милиция представлява мозайка от най-различни униформи. В Пловдив намерили един вагон с немски униформи и облекли милиционерите с тях. Всичко това влияе зле върху дисциплината. Тези, които са най-различно облечени, не могат да бъдат обхванати от една стегната, въоръжена сила. Трябва да се въведе обща униформа...” (к.м., Л.Д.).

Недостатъците в работата на агитпропа не са така големи (както се отчита на същия Осми пленум), намерил се е вече отговор на въпроса за “орабочването на партията”.

А Отечественият фронт става неин истински помощник, което личи от “Манифеста към българския народ”, от новия устав и новата програма, приети от Втория конгрес на ОФ, на 2 и 3 февруари 1948 г., когато “секретарите на комитетите на БРП (к) стават и председатели на комитетите на ОФ”. Следват нов закон за устройството на съдилищата, закон за радиото, за временната трудова повинност, мерки против Църквата (на 6 септември 1948 г. Екзарх Стефан - впрочем, стоял на трибуната по време на манифестацията на 24 май до Георги Димитров - подава оставка).

През март 1948 г. е подписан Българо-съветският договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ. (Бюлетинът “Наръчник на агитатора” правилно забелязва, че фактът, че великият Съветски съюз “взе под свое покровителство нашата страна [...] не е обикновено и случайно явление в нашата политическа история”; наръчникът обяснява “голямото търпение на съветския народ”, съзнаващ, че не народът, а управляващата клика е виновна за плацдарма срещу съветската земя, който сме били...) По същото време в Отдела за външна политика на ЦК на ВКП(б) е подготвен пакет от материали за “антимарксистките грешки” на национално ориентираните комунисти (България 1998) и инакомислещите се отстраняват. След влизането в сила на Парижкия мирен договор - 15 септември 1947 г. - е започнало изтеглянето на войските на Червената армия от българските земи. Но контролът е тотален.

Социализмът сякаш е победил, а ЦК взема мерки за усилване на бдителността (21 юли). (Твърди се, че 1948 е по същество преврат, превръщане на партията в “полицейска партия” (България 1998: 65) Масово нараства броят на изселените (сега те са 1666 семейства в сравнение с 184-те изселени от София семейства през 1945 г. и 62-те семейства през 1946 г.); расте и броят на политическите престъпления (“измяна, шпионаж, вредителство”): през 1948 г. - 134 души са осъдени за същото, през 1949 г. - 878, 1950 г. - 1328. По подобен начин расте броят и на осъдените за “посегателства срещу социалистическата собственост”: през 1948 г. те са 1590, а в 1951 г. - 8295 (Огнянов 1993: 225-)3.

Масовият ентусиазъм и Големият декор

Всъщност какво се случва отвъд този институционален “забележителен прелом”, отвъд забележителното не-символно насилие? Какви са образите, формите на имагинерност по-общо, чрез които се възпроизвежда новият социален ред? Как чрез тях той си осигурява легитимност и, позовавайки се на нея, непрекъснато я твори? Какви са ефектите в публичното пространство? Какъв е най-общо нагледът, символната панорама на 1948 година?4

В документалните материали пред погледа ни се простират ентусиазирани маси. Митинги, приветствия, събрания, бригадирски строежи... Мероприятия (синкретична, много изразителна, типична и непреводима дума от обществото на социализма). Една тотална социалност - хармонична споеност, манифестираща воля, илюстрирано единство, ликуваща здравина. Маси, пълни с оптимизъм, защото пред тях, ако си спомним думите на Димитров, “се разкриват прекрасни перспективи”. А ако си спомним думите на Гьобелс - “оптимизмът на масите е също толкова важен, колкото и оръдията и пушките”. Тези маси са целокупният народ, субектът на споменатото “всенародно деветосептемврийско въстание”.

Сигурно няма да разберем случващото се, ако разгледаме една такава монументална употреба на човешкия материал като мощна манипулация над масите, като пропагандна машина, която използва жертвата маса. Но няма да го разберем и ако не отчетем изграждането на “Големия декор”, театрализацията, “мизансценирането” на властта, превръщането, както казва още Брехт, на сценичните ефекти в масова политическа сценография5, бутафорното публично пространство на социализма. (Което, разбира се, се явява в различни форми, както ще видим и нататък, сравнявайки с манифестациите през 1988, 1978, 1968 г...)

Когато обаче (както после надявам се ще стане ясно, тук описвам социалистическата публичност като “бутафорна” и много различна от анонимната публичност на модерното гражданско общество) аз - следвайки изследвания на ИКСИ6 - имам предвид нещо повече от общите места в литературата за тоталитарната култура: общото място, че комунизмът (съответно фашизмът) не е само политика, но и култура; че комунизмът е израснал на благоприятната почва на определен “манталитет” и е свързан със структури на “дълготрайност” (longue durée); че масите са “културно оспорване на модерността”7 (Райхел 1993: 19); че комунизмът (фашизмът) естетизира политиката и политизира естетиката, подчинявайки изкуството на създаването на една “култова стойност” (Дьолаж, 1989; Де Монлибе, б.г.), но подчиняването на масите при естетизация се основава на един вече готов набор от образи и схеми, наличен в предишните културни употреби в съответното общество; че киното е изкуство на масите (Бенямин)8; че в тези “режими” има две лица - очарованието, съблазънта, еуфорията, от една страна, и насилието, отблъскването, терорът, от друга страна. С усета си на архитект тъкмо това З. Кракауер (1989) има предвид в известната си теза за масовия орнамент - масовата култура полага непрекъснати усилия да създаде видимост за реинтеграция на масите, да създаде огромни потьомкиновски села, където обаче мукавата е самият живот.

Още едно симптоматично съвпадение: Когато Георги Димитров в затвора Моабит през 1933 г. е конспектирал Гьобелсовите размишления за задачите на германското кино, той е подчертал мисли като:

Аз не виждам задачата на киното в това да тича след времето, а в това то да бъде знаменосец на времето... Ние няма да допуснем да се промъкнат във филмите идеите, които имаме намерение да унищожим до корен в Германия” (курсивът е на Димитров) (Димитров 1997: 62).

От записките в уникалния дневник можем да видим колко голямо е значението, което Димитров отрежда на киното - той непрекъснато отбелязва филмите, които е гледал, които трябва да бъдат гледани от масите. Още на 7 септември 1945 г. той приема Герминов и Кацман, които възнамеряват да направят документален филм за България, и им дава консултация по филма (Димитров 1997: 62, 497); следи дали кинохрониката е отразила, и как е отразила, едно или друго събитие от политическата публичност; измолва от Жданов десет подвижни кина. Огромна е ролята на киното, на многотиражките, на радиото в тиражирането на нагледа на новото общество. Само че в някакъв смисъл обратно на класическата теза на Бенямин, че на масовото техническо възпроизводство съответства възпроизводството на масите: тук сякаш възпроизвеждащите се маси все още търсят средство да се възпроизведат, тук киното и другите технически средства не са така могъщи, както в нацистка Германия, тук киното и стенният вестник са еднакво важни. А иначе наистина:

...на масовото възпроизводство съответства възпроизводство на масите. В големите празнични процесии, в грандиозните митинги, в масовите спортни манифестации и във войната, понеже всички те се заснемат, масите получават възможност да погледнат сами себе си лице в лице (Бенямин 1983: 4).

Еуфорията на ликуващите маси е първото нещо, което вижда Георги Димитров, когато след дълго изгнание се завръща в България. В дневника под датата 15 ноември 1945 г. думата ентусиазъм е сложена в курсив: “Необикновен ентусиазъм. Трябваше да се покажа на балкона на театъра. Огромно количество стои три часа под проливния дъжд. Възторжени овации.” А на 9 септември 1948 г. е написано: “Прекрасна ентусиазирана манифестация - по-голяма от първомайската. В цялата страна денят е минал без никакви инциденти и смущения”.

Един неомаловажим нюанс - ентусиазмът е контролиран, отработван, насочван. Г. Димитров непрекъснато дава разяснения как да се реагира в “печата и агитацията”, настоява да се “усилва агитпропа”. За деветосептемврийската манифестация в предишната година (22 август 1947 г.) четем инструкциите му от Москва до Владимиров (кодово име на Червенков):

Изключителното значение на празнуването на Девети септември през тази година изисква извънредни усилия от страна на нашата партия... Трябва всичко възможно да се мобилизира в цялата страна. Манифестациите и митингите трябва да бъдат много по-импозантни през тази година отколкото през миналата. Длъжни сме да дадем блестящо доказателство в страната и в чужбина, че народът е с нас, че той здраво поддържа [...] Празнуването [...] през тази година да бъде нов съкрушителен удар върху вътрешната реакция и външната намеса (Димитров 1997: 558).

И пак същия ден пише една шифровка и до Спиридонов (Трайчо Костов) и Владимиров за още едно извънредно организационно усилие: “Трябва да се постараем да получим от Петков собственоръчно и от него подписано писмо... с пълно признание на своята вина и разкаяние, с посочване при това и на неговите връзки с чуждестранните съветници”. Всъщност ще видим как същите маси ентусиазирано ще излязат да заклеймят предателя Никола Петков. (Други маси го защитават - когато той е арестуван, опозицията пее в Народното събрание “Тоз, който падне...”).

Не мога да не цитирам един забележителен документ от същия дневник:

От утрешния ден събрания по предприятия и села в цялата страна ще гласуват резолюции на одобрение (Димитров 1997: 569).

(“Утрешният ден” е денят на изпълнението на смъртната присъда на Никола Петков, 22 срещу 23 септември 1947 г., по повод на който Димитров, по това време все още в Москва, е поискал организиране на събрания по градове и села, а Спиридонов - кодовото име на Трайчо Костов в тези разменени шифровки - му ги обещава.)

По същия повод Димитров е подготвил и инструкция как да се разбие митът за аналогиите между процеса срещу Никола Петков и Лайпцигския процес; как да се пресекат протестите отвън и да се отговори, че “суверенното българско правосъдие достойно изпълни волята на народа”. А един ден след изпълнението на присъдата пита в шифровка, точка пета, “как стои въпросът с пласирането и използването на моята книга” (Димитров 1997: 569); след въпроса следва указание: “да се внуши комуто трябва...”. Може да се продължи с примери: Четем в дневника телеграма, която конгресът на ОФ (март 1945 г.) изпраща до живеещия в Москва Димитров, но тя е превод от руски език. Големият приятел (кодовото име на Сталин) съветва нашата конституция да е “по-дясна от югославската” - “не плашете трудовите слоеве”; Дружков - друго кодово име на Сталин - ни предлага създаване на трудова партия, “която по същество ще бъде комунистическа, но ще получи по-широка база и много удобна маска (изразът е курсивиран в оригинала - б.м., Л.Д.) за сегашния период.” (Димитров 1997: 534-35). Йерархиите са ясни, контролиращите са контролирани. (През есента на 1947 г. се създава международното Коминформбюро, което контролира процеса на развитие на социализма; на Учредителното събрание полковник Тюлпанов ни успокоява: “Югославия почти е достигнала до отсрещния бряг (социалистическата държава - б.м., Л.Д.), на България й трябват само още няколко загребвания, за да го достигне”)9.

А иначе манифестацията е “бляскава” (едно от най-честите прилагателни през 1948 г., наред с императивната модалност - “трябва”, “да излезем да”, “да посрещнем”...), “величествена”, “могъща”. (“Величествена първомайска манифестация”, отбелязва в дневника си на 1 май 1947 г. Георги Димитров, а за седящия на трибуната редом с него Екзарх Стефан - “хитра лисица”...) Има и факелни шествия, Димитровска щафета в чест на 66-годишнината от рождението на Вожда, ентусиазирани паради на физкултурата, на младежките дни, на “Деня на земята” (в чест на този ден Димитров избира лозунги - “нека проникнат до последната селска къща лозунгите...”, “на позорния стълб лентяите и безделниците”, “смърт на саботьорите, диверсантите, предателите” (Димитров 1997: 570).

В чест на друг ден пише:

Лозунгът да пазим като зеницата на окото своята независимост, да не допускаме никаква чужда намеса в нашия собствен дом, да обезпечим пълна свобода и сигурност за мирния труд на нашия народ [...] трябва да бъде през най-близкия период лозунгът, на който трябва да бъде подчинено всичко останало (Димитров 1997: 561).

Затова е доволен, че “по сведения от София манифестацията (деветосептемврийската, която той нарича “нашият национален празник” - б.м., Л.Д.) е била по-добра от миналогодишната - по масовото участие и по ентусиазма”. (Сведенията са от Червенков - “господстваха лозунгите за защита на националната независимост”, пише му той.)

Но нека се върнем към нагледа на самите манифестации, за да разберем повече за социалистическия тип публичност. (По това време в “Работническо дело”, бр. 91, се публикува “Маршът на септемврийчетата” по текст на Асен Босев - “Пейте в светлата родина, септемврийчета безчет...”; в бр. 262 - “Нашата Партия”, вкл. нотите на проф. Г. Златев-Черкин - “Вей се ти, знаме, на класа корава...)

Не всички масови шествия, разбира се, са публични, не всички имат достъп в публичното пространство. В архива на партията могат да се намерят други сведения за бляскавите шествия, например, че организаторите на първомайската манифестация забелязали “лошите настроения сред младежта” (Огнянов 1993: 210); или едно решение на националния съвет на ОФ, чрез което се постановява да бъдат прекратени масовите поклонения в Рилския манастир. Това не е пространство на социалистическата публичност: “масовите поклонения в Рилския манастир придобиват характер на известна демонстрация против народната власт и следва да бъдат прекратени” (Огнянов 1993: 224).

Мавзолейното (утопомитическо) публично пространство и “върховното божество народ”

За да се проследи по-добре анализът на публичното пространство през 1948 г., който се опитвам да правя тук, за да не се виждат отделните факти като случаен набор от любопитности, ще направя теоретическа скоба и ще се опитам да резюмирам водещото ме тук схващане за социалистическата публичност. Тривиален е фактът, че социалистическото публично пространство (Мавзолеят е само метафора) е различно от публичното пространство на модерното гражданско общество, което е пространство на формално равни позиции, гарантирано и регулирано от една трета, невидима, но можеща да бъде заемана от всекиго (ако е нормален, възрастен, европеец в цивилизационния смисъл на думата), позиция, на Нормата, на Будното гражданско око. Тази позиция се е конституирала благодарение на парите като “вещна”, “формално рационална” свързаност на атомизирани индивиди; благодарение на парите е възникнала нов тип власт, анонимна публична власт, която не извира от лице, която няма център и централа; нов тип представителство. Приемам тезата на Корнай, развита в интересуващата ме перспектива от Д. Деянов (1992) и А. Бунджулов (1996), че социалистическото общество напротив е общество на обезвластените “вещи” - т.е. на пари, които не купуват, на пазари, които не функционират по логиката на пазара, на вестници, които не информират; общество на “дефицита”, компенсиран от функционирането на различни дублиращи структури. Последните обаче не са публични, те са вън от публичното пространство, а самото то се пълни с бутафория. Манифестацията е една особена публичност, публичност-показност.

Старите символически езици не са допуснати до публичен живот, хералдиката на стария свят е прегазена, претопена10. Политическият език на новите вождове става доминиращият и легитимен език. Различните области на културата стават подведомствени на политиката, политическите символи са “символите в доминация” (Деянов 1997). Политическите речи са новите литургии, площадите са новите храмове, политическите вождове - новите богове. Не-политическите интерпретации на централните символи, на централния символен свод (“Мавзолеят”) не са допуснати до публичен живот. Пространството около Мавзолея не приема алтернативността дори на традиционната народна култура - за нея няма място на народния площад11. Неговата сериозно тържествена истина изключва народно-смеховото, карнавалното, там народното хоро само имитира народна култура, то всъщност е хоро-манифестация, хоро-мероприятие (“сценарий за непринудено народно веселие”, както се казваше в един разказ от епохата на изстиналите вече символи...)

Интересен материал за видимите и невидимите мавзолейни пластове ни дават записките на един от патологоанатомите, отговарящи за мумията на Вожда, и техният алегоричен прочит. Балсаматорът доцент Гълъбов (1991) твърди, че в нашия вожд нямало нищо “мумиеподобно”, защото методът, по който бил балсамиран, на професор Воробьов, е “съвършен” (балсамиран в Съветския съюз и пренесен у нас): След като се извадят вътрешностите, тялото се перфузира с разтвор от спирт, вода и други съставки, след това се поставя в специален балсамационен разтвор. Периодично тялото се разшива, за да се подменят тампоните. При всяко пребалсамиране се е проверявала еластичността на кожата - “никакви отклонения не бяха установени”. Балсамираното тяло, стегнато в “латексови комбинезони” се е обличало “с бельо, риза...всичко, което облича един жив човек”. Като за всяко преобличане дрехите били нови, шити от все един и същи човек, който шиел дрехите още на живия Димитров. Когато саркофагът се качвал “горе”, в залата за посещения, двама военни проверявали “да не стане гаф”. Нашите патологоанатоми били такива професионалисти, че успявали да компенсират дори слабеенето на мумията - под кожата вкарвали “малко разтвор и така лицето изглежда по-пълно”. Материал за анализ на бутафорността ни дава и разказът за вътрешностите на самия Мавзолей, на самата сграда. Отвъд манифестацията отвън, вътре има специална правителствена стая, барче, “да пият по един швепс, да хапнат някаква закуска [...], имаше и тоалетна”.

Напускайки равнището на алегорическия език, трябва да анализираме какво наистина е “мумиеподобното” в Мавзолея и какво е мавзолейното в самата манифестация, която е един дефилиращ Мавзолей - особена слятост на видимо и невидимо, на ликуване и премълчаване, спонтанност и имитиране, показване и скриване, лик и маска. Но това не би могло да се направи тук - достатъчно е да се приеме, че става дума не за митическо, а за утопомитическо пространство. И утопическо време. Митическото време е сакрално, то черпи своята енергия от миналото. Всеки път, когато трябва да се обясни същността на нещо, се разказва за неговия произход, то се съотнася с началното време на генезиса. Това е времето - според Касирер - за което не се пита “защо”, “защото то е защото на нещата”. Утопическото време не сакрализира миналото, в този смисъл е различно от митическото. Но то не е и линейното време, абстрактното количествено изчислимо, машинно неумолимо време на модерността, което не препраща към нещо, към рай назад или напред (в линейното време на модерността миналото, сегашното и бъдещето наистина протичат и протичането не се нуждае нито от архаичните празници на зараждащото се време, нито от жертвоприношенията пред Светлото Утре.) Утопичното време е зависимо от този, който го мери - тук партията, грубо казано, държи “пулса на времето” и неговите единици-мерки са петилетките. Или пък революционните годишнини (които впрочем също са с различна степен на сакралност - Годишнината на Октомври е по-сакрална от годишнината на Септември и пр. И тук, както при мита, времето не е отношение, където “сега”, “минало” и “бъдеще” непрекъснато сменят местата си. Социалистическото време не е линейно, не е чисто количество, а е миг към бъдещето. Бъдещето е сакралното начало, “защото на нещата”, което обратно осветява пътя към него. Тоест, утопомитическо време.

Това бъдеще ни кара да живеем в една винаги отсъстваща реалност - тъй като никога не е сега, както казва Мамардашвили (в интервю за списание “Театр”), а е винаги утре. От друга страна, “утре”-то е в някакъв смисъл днес, то е буквално тук - то е в героя-стахановец, в живия или мъртвия вожд, в комините на града-символ. Иначе казано, новото е тук. И тази уникална диалектика, тази утопо-митическа магика създава особен вид реалност, чиито основни “елементи” са подплатени, сдвоени с “утопеми”. “Сега”-то е сега само доколкото не е сега, а е бъдеще. Мисля, това имат предвид авторите - като Ивайло Дичев (1990) например, които говорят за “дефицит на реалност” при социализма. Тоест, Новото всъщност не е действително движение, защото вече се е случило. В най-лошия случай, остават още еди-колко си крачки, за да живеем в него. Така че именно принципът на дейността е заместен от принципа на ритуала. Действието за производството на “новото” става ритуал за възпроизводство на онази част от него, която е вече тук. Следователно утопическият свод тежи наистина реално, претенцията, че утопията може да бъде построена пречи на действителното движение и на действителното модернизиране на публичното пространство (Деянова 1992: 260-69)12.

В омагьосаната реалност на утопомитическото пространство се преплитат различни форми на представителство. От една страна, вождовете на трибуните представляват бъдещето, те са негови пратеници, говорители, а от друга страна - те представляват настоящата политическа власт. Представляват я, но не са самата власт, те са само посланици на народа. Вождовете представляват обаче и революционната традиция. Те са свързани с мъртвия вожд, в тях се слива тялото на живия и тялото на мъртвия вожд (Броса 1990: 165-97)13. Така в тях се синтезират различни времена, различни социални времена. Във всеки случай, става дума за представителна публичност, която е различна от класическата модерна публичност. Става дума за власт, която отново не е власт на публиката - модерна публична власт. А е власт извън публиката, макар че в бутафоризираните публични пространства дефилира като власт на публиката, власт на народа.

Впрочем тъкмо тази упълномощеност от народа обяснява символния и несимволния терор по време на революцията14. Защото революцията е наистина “свят, населен с воли”, стремеж желанието да надделее над действителността. “Демиургичното същество”, народът, т.е. въображаемият носител на идеята за революцията, легитимира всичко, което се изпречи на пътя на революцията, в негово име се премахват пречките, противниците, предателите на същинската “Воля на Народа”. А това предполага иманентен, не случаен терор - терорът следва от идеологическата модалност на социалното действие. Всичко се превръща в политика и се чака спасение чрез историята15. Такава “месианска концепция за политиката” предполага, че социалното е продукт на волята. По този начин демокрацията се мисли като механизъм за производство на “обща воля”, следователно като абстрактно равенство. Затова е прав Фр. Фюре (в случая следващ една идея на О. Кошен), че ключът към загадката на революцията е скрит в тази “обща воля” - Народът, който трябва да бъде представляван. Представляването става чрез серия от “абстрактни еквивалентности” - народът е представляван от Партията, Партията от една мрежа или малък вътрешен кръг, той - от водача... Различните представители са само инструменти на “революционната машина”, чрез които тя осигурява своята власт, а чистките след революцията са “обективен механизъм, чрез който машината произвежда своите интерпретатори” (Фюре 1996)...

(Впрочем, според документалните материали от това време, въпросът кой ръководи Партията и държавата е окончателно решен. Това, разбира се, не означава, че няма вътрешна борба между различните “мрежи” в партията, между различните партийни елити, тези, които са свързани с Коминтерна, тези, които са свързани с вътрешнопартийните структури, между различните партизански отряди и пр., но това не става публично.) Публично партийната позиция е лаконично, но ясно изразена от Трайчо Костов още на Осмия разширен пленум на ЦК на БКП от 1945 година:

По въпроса кой ръководи партията, аз смятам, че цялата партия и пленумът трябва да бъдат наясно. Нашата партия се ръководи от другаря Георги Димитров, от водача на партията, който взема буквално всеки ден участие в живота й... Нашите амбиции са да бъдем добри помощници и съратници на др. Георги Димитров (к.м., Л.Д) (Вести 1990: 109).

От друга страна, Георги Димитров изразява волята на народа. На “българския народ, сплотен като гранитна скала! под знамето на ОФ” (РД 1948, бр. 61). Всички все още съществуващи опозиционни декларации се посрещат “с възмущение от целия народ”:

“Декларацията (на опозицията - б. м.) против бюджета е един нов позор на жалката опозиционна групичка. Тя ще бъде посрещната с възмущение от целия народ...”

“Правителството е изпълнило волята на народа да посегне на депутатите хулигани, шпиони и агенти във Великото народно събрание (смях) [...] Вие се спотайвахте като мишки в дупка... Вие сте чужда грамофонна плоча...”

“Цял народ е мобилизиран, а някакви жалки кречетала...”

(Това са все реплики на Георги Димитров от РД (1948, бр. 7) при обсъждането на бюджета. Може да се цитират и неговите реплики (Димитров 1997: 569) по повод необходимите одобрителните телеграми от народа, одобряващ присъдата над Никола Петков, приветстващ факта, че “суверенното българско правосъдие достойно изпълни волята на народа”.)

Така се раждат архетипите на говоренето от името на народа и в името на народната демокрация. “Въстанието” на Девети септември все по-често започва да се нарича “всенародно”. ОФ-комитетите стават юридически лица и от лятото на 1946 година издават бележки за “благонадежност”, помагат за прилагането на закона за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите, т.е. “зозите” и “суингите” (Огнянов 1993). Още през септември 1947 правителството е спряло младежките опозиционни вестници под предлог, че липсва хартия, или че - по думите на тогавашният министър Казасов - те “разделяли народа, омаломощавали силите му и опропастявали бъдещето му”, възмущавали работниците, пречели на изграждането на онзи мироглед, “който бил съкровената мечта на българския народ” (Огнянов 1993). Така част от народа е изключена от народа. Георги Димитров е рязък в борбата срещу парламентарни представители на част от българския народ (които на свой ред наричат себе си антифашисти, а новото българско законодателство - “фашистко”!): “Няма да допуснем тази велика сграда да се превърне в селска кръчма на пияни, деморализирани типове”. Червенков също - “Това е една контрареволюционна опозиция [...] ние трябва да вземем линия да ликвидираме тази опозиция. Ние не трябва да й позволим каквато и да е публична дейност по места”16.

В 1948 г. непрекъснато се внушава, че при капитализма няма контрол, а у нас “всичко е подчинено на народните интереси” и съществуват различни форми на общ контрол - “като се почне от другарска критика и напомняне и се стигне до публичното изобличаване в събрания и печат [...] съдебна отговорност” (РД 1948, бр. 79). Печатът е в служба на народа, “правото на народната демокрация охранява не егоистични и групови, а общонародни интереси” (РД 1948, бр. 57), наказва различни форми на вредителство срещу народа, изкуството трябва да се приближи към народа... Прокрадват се и странни съчетания като “народ и войска” - “на първи май народ и войска манифестираха своята радост...” (РД 1948, бр. 103). “Народната войска е кръвна част на нашия народ” - са думи на Димитров... Разнообразни са предлозите... но в крайна сметка има “държавен контрол върху народното образование” (РД 1948, бр. 6) и Партията е народът, а народът - Партията. Магиката на предлозите (с формите на конюнкции, модалностите на транзитивност) е покоряваща.

Публичността през киноокото

Сега можем да се върнем към “нагледа”, към конкретните фигури на публичността през 1948 година. За да разберем защо Мавзолеят е обществено-валидна метафора и през 1948, макар фактически да е построен след това. За да разберем защо е нямало как да не бъде построен...

Заглавието на параграфа, метафората за киноокото, препраща към съмишлениците на Дзига Вертов и концепцията за киноокото, към ролята, която действително има руският киноавангард в Октомврийската революция. Но, както стана дума, у нас ролята на киното е друга, големите експерименти на художествените творци в сътворяването на реалност са вече минало. А и няма големи традиции в това изкуство (петият конгрес на Комунистическата партия отчита, че все още нямаме игрален филм), няма и средства. Така че Голямата революция вече се е състояла. Другаде. От други. Малката страна има задачата да я пренесе, да копира образеца, да го усвои. Да имитира, а не да твори. (Впрочем имитацията доста често прераства в плагиатство, картини и плакати са просто пряко заимствани, повечето лозунги са лош превод от руските лозунги.) Но така или иначе, трябва да мобилизира. Като пропагандира нагледно. А какъв по-хубав наглед от киното. “Да се развие използването на киното като едно от най-могъщите средства за въздействие върху населението”, се казва на Петия конгрес. Димитров е очарован от силата на нагледната агитация. През 1934 в Съветския съюз, в книгата за посещения на музея на Архангелское, той е оставил поздравленията си с удивлението “настоящая наглядная революционная политграмота!”. Стана вече дума за отношението му и към киното. Този, пак според документите на Петия конгрес “важен сектор на идеологическия фронт”. (Там се посочва броят на кината - 358 постоянни кина, 10 подвижни, увеличаване на вноса на съветски филми - след отстраняването на частните предприемачи това става по-възможно и петият конгрес отчита 70 на сто внос на съветски филми.) В “Работническо дело” започва рубриката “Нов съветски филм”.

Нека видим най-напред образите от документалните филми (по изданието на филмотеката “Филмография на документални филми 1945-1960”). Документалните филми през 1948 са 24 - от № 30 до № 53. Най-късият от тях е “Мачът Югославия - България”, 203 метра; “Мачът Полша - България”, на който присъства Димитров, е 257 метра. Най-дългият е посветен на Петия конгрес на БКП, “Исторически ден” е заглавието му, съдържанието е на 2319 метра; а има и други филми за този конгрес. “Под знамето на труда”, хроника за конгреса на ОРПС е също дълъг филм - 2263 метра. “II конгрес на ОФ” е от 3 части - 435 метра. (В каталога понякога има технически грешки, на места не е даден метражът, но съотношенията са релефни).

Какви са образите и сюжетите на тези 24 филма според заглавията и метража? С каталожен № 30 - “Посещението на Георги Димитров в Москва”, 272 метра; № 31 - “Българската правителствена делегация в Прага”, 725 м; № 32 - Будапеща - София (за унгарската правителствена делегация), 522 м; № 33 - “В братска Полша”, 383 м; № 34 - “Гласът на Америка” (сатиричен филм за съответната радиостанция - б.м., Л.Д.), без посочени метри; № 35 “Гребен поход по Дунава и Черно море”, 305 м; № 36 “Живият мост над Дунав” (сключването от Г. Димитров на договора с Румъния), 404 м; № 37 “Исторически ден” (за откриването на Петия конгрес), 2319 м; № 38 “Под знамето на труда”, за ІІ конгрес на ОРПС, 2263 м; № 39 - “II конгрес на ОФ”, 435 м; № 40 - “Първи май”, 271 м; № 41 “Мачът Полша-България”, 257 м; № 42 “Мачът Югославия - България”, 203 м; № 43 - “Перник - Волуяк”, 540 м; № 44 “Пловдивски панаир - 1948” - 380 м; № 45 “Правителствена делегация във Варшава”, 743 м; № 46 “Празникът на физкултурата”, 391 м; № 47 “Пътят е начертан” (за петия конгрес на БКП в 8 части), 2210 м; № 48 “Девети септември”, 419 м; № 49 “С лице към народа”, втори вариант на филма за Петия конгрес, 507 м; № 50 “С Димитров напред”, трети вариант на филма за Петия конгрес, 580 м; № 51 ”Бялото злато” (за морската сол, впрочем последният филм от 1947 г. пък е за “черното злато”, т.е. за въгледобива); № 52 “Електрификация”, 525 м; № 53 “Изкуствено осеменяване на животни”, 405 м.

Сумарно това са около 16 000 метра и над 666 минути (ако делим на 24). От тях очевидно е - има ли смисъл да смятаме по-точно? - само една малка част не са посветени на делегации, конгреси, договори, бригадирски и политически ентусиазъм. Единственият чужд, западен, глас - “Гласът на Америка” - звучи сатирично. Единственият наш исторически монумент и събитие е мярналият се в гребния поход по Дунава паметник на Козлодуйския бряг, но в същия филм повече метри са отделени на Вишински; съотношението на политическото и стопанското (макар то да е косвено политическо) е значително в полза на политическото. Георги Димитров присъства в поне две трети от филмите; съветската страна е също там. С една дума - братските страни, с Димитров напред и облагородяването на Родината.

Кинопрегледите (според изданието “Филмография на кинопрегледите 1948-1950” и според някои анализирани от мен отделни цялостни записи на кинопрегледи) очертават кои са доминиращите тенденции и образи. Всеки кинопреглед през 1948 година започва с огромни разкази за съветската страна и за братските страни. (В кинопрегледите в началото на годината братската страна, намираща се винаги на второто място и със също така много метри кинолента, е Югославия. Така е, докато ЮКП не е елиминирана от публичността, заради “недружелюбната политика по отношение на Съветския съюз” (“това го съобщаваме “с огорчение и загриженост”, казват в кинопреглед от 1948). Следват митинги, конгреси, делегации, срещи, договори, спогодби, събрания, чествания, награждавания, учредявания на комитети на ОФ - учредяването е масово в тази година - приеми, събрания за набиране на бригадири (също масово през 1948), сключване на договори, предконгресни обещания. (Достатъчно е да погледнем какво съдържа юбилейният кинопреглед № 200, за да разберем, че това е така.) Доста често Георги Димитров и другите политически лица се срещат с деца - от борческа Гърция, от Италия и пр., или просто септемврийчета (септемврийчета връзват кърпа “Септемврийка” - така се нарича тогава, поне в материалите с които ние разполагаме - на вожда). Събитията на политическата публичност са с много ръкопляскания, цветя и скандирания (това може да се измери в минути, не е нашата цел тук, просто показваме тенденцията). Включително неполитически събития се политизират - “есенна оран в чест на петия конгрес” (№ 217); Партията се стреми да обхване и да контролира всички “полета”.

В 1948 година прегледите са вече стандартизирани, езикът е по-хомогенен, канонът е ясен17. За разлика от първите кинопрегледи, кинопрегледът за Девети, където гласовете са еднакво радостни, но нестройни, където звучат много възрожденски песни, които веднага след това изчезват, заместени от новите социалистически маршове.

Безкрайно интересен за анализ е начинът, по който се внася готовата вече парадигма на соцстроителството. На СССР (абсолютно задължителното начало на всеки кинопреглед, с много метри) във втория кинопреглед от тази година - № 171 - са отделени 52 метра от общо 219 метра; в № 172 - 102 метра от общо 220-230; в № 173 това са 59 плюс 29 метра, т.е. 88 метра. В № 177 има три материала от СССР - московският цирк, 49 метра, запорожки химически завод - 28 м, на еди кой си меридиан 43 метра (общо 120 метра); в № 203 - 94 метра за СССР и още 44 за Югославия. В кинопреглед № 192 също има три репортажа от Великата страна - работническа флотилия, 39 м, събор на младите читатели в Москва -36 м, и военни учения в Тюркестан (впрочем доста често се показва съветската военна мощ) - 36 м, следователно общо 122 метра, към които се добавят 77 метра материали за Югославия и Чехословакия. Дори за по-дребни неща щедро са отделени метри - в № 187 за геологически работи на Курилските острови плюс лов на делфини са дадени 66 метра. Явяват се неизвестни имена и далечни места - хидростанция в аула Сталин, Дагестан, Николаевския югнотръбен завод, пустинята Каракум, Каменогорски цинков завод, колхоз “Победа” в Сахалин, фабрика за семена, сормовския локомотивен завод, първата съветска жена-капитан на кораб, майстор-каменоделец, художествено обработващ уралски камък; 64 метра плодове на колхозния труд (кинопреглед № 179). И, разбира се, лауреатите на наградата “Сталин”, съветското празнуване на 100-годишнината на “Комунистическия манифест”, Института “Маркс-Ленин”, 56 метра прием в съветското посолство. “Родината на локомотивите с вътрешно горене е Съветският съюз”. С една дума, имената от съветската страна заемат изключително място в публичното пространство. След тях следват братските страни - Югославия с тъкачница “Сталинград”, изграждането на Титоград и риболов в Кадарското езеро (№ 189). В кинопрегледите за срещите на Димитров през 1948 г. с прогресивните деца от западните страни доминира образът му на “приятел на децата и младежите”...

Историческите имена и събития на България рядко (особено рядко се появяват “буржоазните” исторически имена) се появяват през тази следреволюционна година на киноекрана: на панихидата на гроба на Вазов са отделени само 15 метра (в сравнение например с метрите, отделени на годишнината на “Краткия курс” - 53 метра (кинопреглед № 219). Дефилира новото - силата и младостта, с много спортни паради, военни игри, състезания - “323 пъти вдигна гирата ст. лейтенант Андреев”. Двадесет и два килограмовата гира се вдига в Москва така.

Възходът на манифестациите и блясъкът на лозунгите, много преди техния залез

Първомайската манифестация от 1948 година е такава, каквато Георги Димитров я е желал - “блестяща манифестация на народното единство” (това е и заглавието на уводната статия на “Работническо дело” от 4 май). Грандиозна - внушава ни бр.102 (с надслов “Да живее Първи май - празник на труда”), с многото снимки от петте й часа в София. “Прииждащите откъм Ректората редици” са отразени отряд по отряд: “Слава на миньорите”, “Първомайски привет на доблестните граничари”, “следват стройните карета на подпоручиците от новия Димитровски випуск на НШЗО”, “бригадирите, които строят физкултурния комбинат”, “моряците, посрещнати с овации”, “септемврийчетата отличници”... И още: първомайско обръщение на Димитров към членовете на БРП(к), статия на Трайчо Костов, доклад на Р. Дамянов, първомайска заповед на А. Югов, статия на Жана Авишай, първомайското писмо на Г. Караславов “До другаря безпартиен” и др. ... чак до двете баби от село Галево, които за един ден унищожили 4 килограма сиви червеи под лозунга “Смърт на сивия червей”. “Първи май и борбата за мир”, стихотворение на Иван Бурин, бляскави чествания тук и там, под знамето на ОФ, “българският народ манифестира крепкото си единство, сплотеността си зад народното правителство и готовността си да построи...”, и брани. В уводната статия от РД (1948, бр. 103):

“Запретнал ръкави в усилено строителство нашият народ манифестира [...] тазгодишният първи май е първата всенародна манифестация след големите преобразувания в нашата страна, извършени въз основа на нашата Димитровска конституция, национализацията и приемането на закона за едрата градска собственост [...] всенародната радост от тия преобразувания намери бляскав израз в първомайските тържества”...; “чиличеното единство на народа ни...”; “освободена завинаги от капиталистическата експлоататорска класа [...] героичната работническа класа манифестира на първи май своето високо съзнание и пораснало самочувство [...] освободени от лапите на едрия спекулантски капитал селяните манифестираха своята сплотеност [...] масовото участие, стегнатите редици, високият дух и ентусиазъм - ето първият белег на тазгодишните първомайски тържества...”; “престъпните домогвания, целящи да смущават нашия мирен творчески труд и спокойствие...”; “На първи май народ и (! - к.м., Л.Д.) войска манифестираха своята радост от сключените съюзни договори...”

Споменава се за ударници, а вече и за рационализатори (през 1948 година е създадена ИНРА, това съвсем не е маловажен факт). Някъде се вижда “Животът ще бъде празник” (заглавие на статия, с текст: “докато целият живот не се превърне в светъл, китен май”), някъде - “Да живее най-големият приятел на българския народ - гениалният Сталин”.

Лозунгите за Първи май 1948 са публикувани на огромна част от страница на Работническо дело (1948, бр. 94) от 22 април. Впрочем и това не е ново, то също е цитат от страната на Големия брат, на Големия приятел (ако я наречем по споменатото вече кодово име на Сталин...). Там те се изобретяват, тук - копират. Такива лозунги публикува с декрет КПСС (като ВКП(б) от 1918 година преди всяка манифестация. А самата институция соцманифестация датира от пролетта на 1918 година, свързана е с институцията на революционния календар (който не трябва да се бърка с въвеждането от 1 февруари на Григорианския календар)18. Тогава Луначарски мечтае за синкретизма между традиционния религиозен празник Великден, езическия празник на пролетта и революционния празник първи май (Берелович 1995). Първомайските лозунги у нас през 1948 са от името на НС на ОФ и отразяват целия спектър от задачи, отряди, емоции - “да пазим като зеницата на очите си националната независимост...”, “бъдете бдителни, разкривайте шпионите...”, “да живее народната милиция”, “това, което другите народи са направили за столетие...”, “писатели, изобразявайте ударния труд...”, “науката - в служба на народното стопанство”...(В “Правда” за първи май са “спуснати” лозунги срещу формализма и “буржоазния декаданс”.)

Аналогично е положението и с лозунгите и текстовете в чест на Девети септември. Лозунгите са 56 на брой, публикувани на 28 август 1948, от името на ЦК на БКП и НС на ОФ. Първият е “Да живее славното антифашистко народно въстание на Девети септември”, вторият - “Пламенен привет на болшевиките начело със Сталин”, третият - “Да живее съветската армия”. Следват лозунги за възхвала на Димитров - поне три на брой, преминава се към световното комунистическо движение - китайската армия, гръцкия народ и пр.; срещу извращенията и бюрокрацията; разбира се “да живее Народната милиция”; лозунг № 31 - “Работници и работнички, следвайте примера на съветския стахановец Александър Чутких”; следват специфични лозунги за отделните отряди - транспортни работници, текстилци и пр. (№ 38: “Текстилци и текстилки, усвоявайте многостанъчното и многовретенно обслужване!”); лозунг № 40 е за земеделските стопани, “пресичайте вражеските опити на кулашките елементи...”; после се преминава към лозунги за служещите - “научни работници, развивайте науката въз основа на маркс-ленинизма” (№ 43); писатели, учители, младежи, “привет на жените и девойките”, “Да живее НРБ” (№ 52) “Да живее ОФ” , “Да живее народното правителство”. И кулминиращият лозунг, № 56, е “Да живее нашият учител и вожд, учител и вожд на цялото прогресивно човечество Й. В. Сталин”.

Манифестациите, както видяхме и от цитирания дневник на Димитров, се режисират и организират, за да се възпроизведат и тиражират новите образи. (В Съветска Русия през 1927 г. е издаден наръчникът “Масова мистерия. Гид за организиране на 10-годишнината от Октомврийската революция и други празници.”19) Спонтанността се канализира и насочва. Масите четат сами себе си - в буквалния смисъл, те са текст пред трибуната, носят букви и сглобяват лесен за прочитане текст; или изобразяват историческо събитие, да речем Лайпцигският процес. Историята пак се повтаря, тя е стара - подобно на легендата за завземането на Бастилията, завземането на Зимния дворец се разиграва пред масите, участват 10 000 фигуранти, спектакълът е величествен и става исторически, защото често този именно по-късно режисиран и филмиран епизод се тиражира в пропагандата като оригиналното събитие Завземане на Зимния дворец, от което не са останали никакви снимки, още повече, че то е станало нощем.

Портретите са ретуширани. Не знам дали е имало конкурс за най-добрия портрет на Димитров, аналогичен на конкурса за портрет на Ленин, който Луначарски организира през 1920 (Ленин умира януари 1924), но портретите на Димитров през 1948 са по-хубави от годините след неговото връщане; има и много картини с Вожда. Не знам дали лично Димитров е подписвал указите за наименованията на много “обекти” с неговото име (така както през 1951 на 2 юли Сталин лично подписва указа за издигане на собствената му статуя на Волго-Донския канал), но още приживе той посещава детска градина “Георги Димитров”, бригада “Г. Димитров”, завод “Георги Димитров”, говори за “Димитровград”, сниман е на президиуми под свои портрети непрекъснато... “А портретът на Георги Димитров се усмихва за приветствие и подканя за нови трудови успехи” (РД 1948, бр. 62).

Портретите се носят в определен ред. Често се подреждат по големина, или в различни части от вестникарската страница - най-важният, примерно Ленин или Сталин, най-горе, под тях по-долу и в диагонал Димитров и пр. Така например, в РД (1948, бр. 65 от 19 март) - “този велик ден за България”, когато се подписва българо-съветският договор за приятелство и взаимопомощ - има три неравни по големина снимки, на Сталин, Димитров и Молотов, като тази на Сталин е най-горе, най-вляво, най-голяма. (Не е ли плод на подобна йерархия и онази на пръв поглед странна, но всъщност съвсем не, съвсем не нелогична, а общественовалидна в това време фраза на Цола Драгойчева, в РД (1948, брой 21): “След жените в Съветския съюз и Югославия, българските жени заемат първо място в борбата за социализъм”. (Все “първо”, но някои са по-първи от другите. Освен това, така е до началото на 48-ма, допреди влошаването на отношенията ни с Югославия). В зависимост от конюнктурата може да изчезне някой от портретите - например този на Тито, боготворен до началото на 1948 (“Добре дошъл” се казва стихотворение на Багряна за него) като “най-големият след...”, ала разконспириран като враг още през същата година. Поради което Тито изчезва от паметта (но тъй като това е трудно, защото лозунгът “Сталин, Тито, Димитров” е бил доста “затвърден”, набит в скандиранията, то в тях се появява “Сталин, Дупка, Димитров” (това си го спомнят много от интервюираните, марширували по това време, тогава млади).

Особени са “в условията на ОФ действителността” отношенията не само в самата публичност, а между частно и публично. Дори лириката е хвърлена в окопите20. Но “разграничение на интимна и политическа лирика в условията на ОФ-действителността е неправилно”, обосновава Радой Ралин (РД 1948, бр. 85): “Щом един поет има интимно отношение към политическите проблеми, то неговата политическа лирика добива интимен характер”, “интимно бе отношението на Маяковски към съветския паспорт”. След като критикува Б. Делчев за това, че не е оценявал “поезията на Йонков”, Радой Ралин заключава, че “нашата поезия прави решителни опити да ликвидира метафизиката в образите, болнавите настроения, безперспективността [...] скъсва с робското обаяние пред стаите, враните, прашните албуми и рамки с морски охлювчета - с целия мухлясал реквизит на смешната дребнособственическа идилия” (РД 1948, бр. 85).

Лозунгите, комбинирани с образи и със скандирани маршови ритми остават дълбоко в паметта. Впрочем някои участници в събитията си спомнят и друг тип митинги. Като събранието с М. Барнс, американския представител в Съюзната комисия (“отидохме, но умрях от страх...” ми казаха в едно биографично интервю), големият митинг на николапетковистите, с друг тип лозунги като “Долу карабината, горе бюлетината”, “Смърт на червения фашизъм”... Но в 1948 те вече не са се “викали”, поне не в София; от града, или поне от Площада, се изчистват “бившите”.

За да може да създаде маса, за да може хората да реагират всекидневно на едни и същи думи, вестниците не стигат - трябва да се промени целият наглед, снимките, витрините, образите по стените на хоремаговете, площадите, гарите. Да се промени всекидневният звуков фон, още повече, че в България тогава е имало огромно количество нечетящи маси (вкл. поради неграмотност). И още нещо, подобни структури в България не са само от Девети (достатъчно е да сравним езика на кинопрегледите преди девети септември 1944 с езика после, същите ликуващи младежи, само че този път от “Бранник”, ограничен набор от образи).

Така е с бляскавите манифестации в 194821. Съвсем различен е нагледът 40 години по-късно. През 1988 година първомайска манифестация просто няма. В “Работническо дело” се вижда надслов “Честит Първи май, другари и другарки”, и съвсем малък материал на тема “Ден за възхвала и почит на труда”. Няма празник, няма снимки, няма шествия, само художникът Т. Върбанов е скицирал няколко лица. Същата година и Девети септември се чества скромно, 44 години от победата - “честит празник, скъпи съотечественици”, тържествено събрание, доклад на Гриша Филипов, спомени на Цола Драгойчева (до които тече анкета “Преустройството - нашият днешен революционен дълг” и се мярка заглавие “Велика проверка на вярата...”)

Даже и 1978 година е също без грандиозна манифестация (на 29 април са публикувани тезисите за социалистическата организация на труда и на плановото ръководство на икономиката; до тях е статия за Николай Рьорих, до нея - празнични рапорти). Брой 118 има голямо заглавие “Прослава на мирния, градивен труд”. Лицата на трибуната са много, може би са се увеличили, но партийните ръководители не са изброени поименно. А масите са снимани съвсем отдалеч, не се виждат лицата, няма ликуване, няма диференциране на отделните “отряди”, няма, разбира се, и готов пакет от лозунги.

През 1968 г. първомайската манифестация е “възторжена”, “светъл празник на труда и международната солидарност”, но тя заема малко място във вестника. В деветосептемврийската манифестация от 1968 има отново леко повишаване на градуса на прилагателните - “величествена манифестация на трудещите се...”, но маршируващите отново са снимани в гръб, а не в лице, текстът на една от малкото снимки е по-голям отколкото самата снимка. Съветските войски - както се казва в Декларацията на БТА - “встъпиха на територията на Чехословакия” (РД 1968, бр. 224). “Българските трудещи единодушно одобряват действията в помощ на чехословашкия народ”, продължава пак същият брой, но на съответната снимка от събранието за единодушното одобрение не е снимано нито едно одобряващо лице, нито една вдигната ръка... Няма ръкопляскания. Възторгът се е отлял от лицата, ентусиазмът е стихнал - успокоен или задушен... Символите не излъчват свят. Рутинизирани, изстинали. Утопията се е овсекидневила, тя вече не генерира “живи символи”, а повторения и самоцитати. Почти няма удивителни22.

Но 1948 г. е пълна с удивителни. Те сякаш енергетизират и изразяват волята на масите за масовост.

Мобилизираната маса като “будно око”

И така, масово е равно на публично, масата, а не автономният гражданин е принципът на публичността, масата (а не атомизираният частен човек, равно зависим от и свободно разменящ - стоки, новини, ако си спомним класическите тези на Хабермас... - с всеки друг такъв) е “будното обществено око”. За да разберем механизма на всичко това, ще използвам още една водеща метафора: стенният вестник.

Стенният вестник не е собствено новина, той е особена размяна на новини, той именно (нещо различно от вестника в модерното, гражданското общество) е будното око на общественото мнение. Стенният вестник трябва да “стане будното око на всяко предприятие”, се казва в една програмна статия, озаглавена “Стенният вестник в служба на строителството” на “Работническо дело” (1948, бр. 114) от 16 май 1948 г. Той трябва да е масова инициатива:

Стенният вестник е една от тези масови, народни инициативи. Той се появи и наложи като прекрасно средство за низова агитационно-пропагандистка и мобилизаторска работа, чиято роля става все по-голяма и активна...

(Забележителна в този текст е всяка дума, всяка дума ни насочва към ключови за епохата на първоначалното натрупване на “маси-като-производителна сила” идеологеми: “мобилизаторска работа”, “низова агитация”, “все по-активно”, “конкретността е най-ценното качество на стенния вестник”... Стенвестникът - този така да се каже по-малък и по-беден брат на киното - комбинира активизма и нагледността, нагледността е активистика, активизмът е нагледен...) За да можем наистина да направим за 10-15 години онова, което другите са направили за столетия, ни трябва неговата активизираща мощ - “в това велико строителство стенният вестник има да играе твърде важна роля... той е близък до работата и интересите на трудещите се”. Той “трябва да отрази живота по места, вярно и всестранно”, трябва да “разгаря съревнованието и ударничеството”, да активизира и затяга, да се бори смело срещу бюрократизма и лентяйството, срещу прахосничеството и немарливостта. Затова е нужно да е конкретен, “а тъкмо тук има най-много да се желае” - доколкото се пишат бомбастични статии, които “се откъсват от действителността и навлизат в чужда задача и роля”. (“Това увлечение трябва да се ликвидира решително”). Тоест, инициативата на отделните лица е ограничена, инициативата на масите трябва да бъде низова, конкретна, с беден ролеви репертоар, самодейността е преградена. (Другото идва от плана, а планът се “спуска”. От “отговорните фактори”.) Значи тук будното око е всъщност бдителното око, “изнасящо в печата”, разобличаващо... “Известно е каква огромна работа извършиха в тази насока съветските рабкори, особено през първите години на съветската власт. Те изнасяха в печата случаите на саботажи, прахосничество, некадърност... не един от тях е бивал жертва на злобата на засегнатите.” (Когато няма нормално регулиране на граждански хоризонтални връзки, чисто гражданските отношения се психологизират!). Масовият агитатор чрез насърчаването на дописничеството трябва да допринася да “разгаря съревнованието”, особено на бригадирите; да бележи “градежа на новия човек”. Много материали от рода на читателската трибуна “На борба с нередностите” насърчават дописничеството.

Обаче конкретната активност също е канализирана. Тя не може да не е “отечественофронтовска”. Ето например, едно списание през 1948 г. стои на “реакционни мистични и неотечественофронтовски позиции”, “не насажда прогресивен научен мироглед” и затова - казва се в края на статията на “Работническо дело” от 14.03.1948 г. по повод вредното списание “Обединени домакински списания” - “съответният отдел при КНИК би трябвало да се заинтересува от това списание”. Въпросното списание е разрешено от Министерството на информацията през 1946 година, но то е написало, че ВОСР е дело “на няколко будни младежи”, че Ибарури “успяла да се изплъзне от правосъдието”, че Гьоте, Бетовен и Рафаело “посветили много творби на Бога”. “Това безотговорно списание се пълни с материали за чара на жените и с блудкави, сладникави разкази, а няма нито ред за новата жена-героиня - бригадирка и ударничка”. “На всичкото отгоре” написало , че “бъдещото преуспяване не трябвало да се мисли само като мираж, а и като дали си си “излъскал обувките, преди да излезеш от къщи”. Следователно то заблуждава, “отклонява вниманието от големите задачи”, “трови съзнанието на абонатите” (РД 1948, бр. 61)23.

“Трови”, защото 1948 година е година на голямата мобилизация: “Всенародна акция за набиране на 250 000 бригадири”. В “Работническо дело”, брой 79, четем - “вече 100 000 се записаха”; в брой 90 - “вече 200 000 се записаха” (там има и тяхна снимка, записаните са с вдигнат юмрук)... Непрекъснато се правят събрания за набиране на бригадири, посрещат се и изпращат бригадирски смени - през октомври се посреща третата бригадирска смяна и се изпраща четвъртата, войнишка, бригадирска смяна (РД 1948, бр. 244). И т.н.

“Акция”, “кампания”, “активизиране”, ”усилване”, “да засилим разяснителната кампания”, “да се ускори” (млеконадоят (РД 1948, бр. 104), пролетната сеитбата (РД 1948, бр. 77); “да напрегнем всички сили за изпълнение на...” (бр. 248), “пълно провеждане на тези мероприятия”, “на борба за ликвидиране на грешките и пропуските в изоставането на пролетната сеитба”. Различни акции. Акция, литературно четене в чест на акцията, което на свой ред е акция на писателите, а и на самите работници-поети, искащи “да мобилизират с чук и перо другарите си от фабриката” (РД 1948, бр. 61)24. Различни ударни вълни на разгаряне - първо в чест на конгреса на ОФ, после в чест на профсъюзния конгрес, по-после в чест на първи май (РД 1948, бр. 71)... Най-после “в чест на партийния конгрес в страната се разгаря масово ентусиазирано състезание...” Разгаря се дори патриотизмът25. И така нататък. (А в Коминформбюро искат да се интензифицира революционният процес.)

Страната има проблем с изхранването, страната трябва в ускорени срокове да се модернизира, индустриализира и т.н. (което другите народи са направили за столетие), но главната налична производителна сила е мобилизираната маса, значи нужна е почти военна трудова дисциплина.В уводната статия на “Работническо дело”, бр. 237 от 8 октомври, “Трудовата дисциплина и дългът на комунистите” се развива тезата, че на социализма пречи “слабата трудова дисциплина”, че “субективният фактор е решаващ”, т.е. решаващи са ентусиазмът, упоритостта, активизирането... Статията “Към масова просветителска работа” констатира, че “народният ентусиазъм все повече и повече расте” (РД 1948, бр. 45). По време на една друга “разяснителна акция” в Плевенска област са проведени “в 7 околии 220 махленски и (!!! - б.м., Л.Д.) публични събрания” (РД 1948, бр.16). Кинопрегледите са пълни с “изпълнение и преизпълнение...”

“Позив” е озаглавено публикуваното в РД стихотворение на К. Масларски: “Елате в завода, другари,/ ...във чест на народа да стане/ днес всеки младеж бригадир/ в Балкана при гроб партизански/ да зидаме нов язовир” (РД 1948, бр. 50).

Призивите са прости, сигналите са ефикасни, фронтът се пренася в мирни дни: “тракторите, тези танкове на мира” (цитатът е от кинопреглед от 1946 г.), това е езикът, който е разбираем за масите.

Мобилизацията е два вида - “мобилизация за” и “мобилизация против”. Още червеният надслов (впрочем цветът много рядко се използва по това време) на първия брой на “Работническо дело” от 1948 илюстрира тези два вида: “Да бъдем винаги готови за самоотвержен труд и за решителна борба срещу империалистическата реакция и агресия”. За: построяването на Димитровград, за пълната победа на ТКЗС, за събиране на вълна... Срещу: селската буржоазна реакция, срещу “подлите номера на кулаците, които слагат желязо във вършачките”, срещу тези, които “подриват народната власт, саботират прехраната на трудещите се и вършат шпионаж”, “с нагорещено желязо да горим проявите на корупцията” (РД 1948, бр. 56). Необходимите са и съответните мобилизиращи образи.

Мобилизаторите

В дневника на Димитров можем да прочетем за срещата му с Бешков, комуто разяснил, че “Неговите карикатури, бичуващи лентяйството, разточителството и бюрократизма - три големи злини - са абсолютно необходими. Разплака се, обеща да се преустрои и изпълни своя дълг.” Георги Димитров е обсебен от идеята, че идеите стават материална сила - както е според известната формула на неговите учители - когато завладеят масите.

Агитатор е ключова дума на епохата. Агитпропът е мобилизиран да мобилизира - с оглед на предприетата от партийната пропаганда стратегия, на свой ред свързана с по-висши стратегии26. В спомените си Жак Натан (натоварен след връщането си от Москва да организира първата книжарница за марксистко-ленинска литература, директор на партийното издателство и пр.) пише: “Бях включен в Агитпропа на ОФ [...] пращахме оратори по градове и села”. Теоретиците на пропагандата смятат, че за разлика от пропагандата, понятието “агитация” “отразява такива страни на идеологическата работа, които имат преди всичко, образно казано, “тактически задачи”.

“Наръчник на агитатора”, издание на НС на ОФ, излиза в невероятно голям тираж. Темата на бр. 1 от 1948 е Вторият конгрес на ОФ, а на бр. 2 - пролетната сеитба; на бр. 3 - народните съвети, а на бр. 4 - надничният блок, на бр. 5 - българо-съветският договор и приетите закони от Великото народно събрание; на бр. 13 - “реакционна Турция”, а на бр. 12 - събиране и оползотворяване на отпадъците. И т.н. Агитаторът трябва да е подготвен - тактически - по широк спектър от въпроси (списанието има специална рубрика въпроси и отговори и други подобни): колко са добивите от зърнени храни в ТКЗС; колко струва Втората световна война на човечеството (340 милиарда долара); какви отпадъци се събират (вкл. “семки и костилки от любеници, пъпеши, грозде, праскови, кайсии, сливи...”); едногодишната равносметка на войната в Китай (150 генерали взети в плен...), “фасонираният дървен материал”... Агитпропът трябва да умее да организира празника.

Добре организираните народни празненства и веселия също могат да създадат и повишат ентусиазма, необходим за повишаване на успеха на кампанията...” (Не мога да се сдържа да не курсивирам този “блестящ” израз!)

В бр. 2 на “Наръчник на агитатора” от агитаторите се иска:

“да насочат своята работа така, че на тържествените събрания хората да дадат обещания за изпълнение в срок...”

“десетниците [...] са отговорниците по махали...” (Наръчник 1948: 47).

Това, което тук се опитвам да извлека като извод от събраните “нагледни” материали е формулирано експлицитно в програмата за осъществяване на социализма, приета на Втория конгрес на ОФ - главната задача е видяна така: “Да възпитаваме и превъзпитаваме народните маси (курсивът е в оригинала, цитирам по бр. 1 на “Наръчник” (1948: 20), Л.Д.) и тяхната младеж в духа на народната конституция, внедрявайки и укрепвайки в тях високо самосъзнание на (така е в оригинала! - б.м., Л.Д.) своята сила и роля като господар на съдбините си”.

В самите партийни вестници (има разлика, разбира се, между “Работническо дело” и стилистиката на “Земеделско знаме”) непрекъснато се тиражират лозунги, отразяващи стратегическите за момента мобилизационни пунктове. Особено релефно мобилизирането за бърза индустриализация може да бъде проследено в кинопрегледите от 1948 година - там, както се опитах да покажа, присъствието на фабриките, на мините, на големите бригадирски строежи и пр. е пропорционално много по-голямо от присъствието просто на плодородните полета. Това се отнася и за първия български локомотив от локомотивния завод “Георги Димитров” (кинопреглед № 206), пускането на пещ от циментовия завод в Димитровград, металните фабрики, уедряването на фабрики, национализираните фабрики (за стъкло, “Въгледвуокис”), корабостроителница, електропроводници, мините в Перник, ударници от фабрика “Пролетарий”, язовири, студенти от политехниката и ученици от заводски училища, образцовата индустриализация в СССР, онагледена от огромни металургични и др. комбинати, вкл. петхилядният трактор в Чехословакия.

Разбира се, и в селското стопанство отношенията са нови - напоителни канали и диги, социалистически иновации - като например опитите с клонеста пшеница на Лисенко, на които се отделя много място, в кинопреглед № 211 - 50 метра, в № 218 - 103 метра.

Очевидно е поет курс към индустриализация. (В 1948 година заетите в промишлеността са със 150 хиляди повече.) На петия конгрес на Партията това е дадено в цифри така: отношението промишлено / земеделско производство, което в момента е 30:70, е необходимо да стане в края на петилетката 47:53; отношението лека / тежка промишленост трябва да стане от 70:30 на 54:45... Затова е пълно с фрази като “Никога под 200 на сто! Ето една истинска героиня.” “Седем пъти ударничка” “Инициатор на многостанъчното обслужване...” Тези фрази се свързват с други - “323 пъти вдигна гирата... “нито стъпка пустееща земя!”, та дори и “Кравата Цона - 22 литра мляко всеки ден” (РД 1948, бр. 58). После - “Ние градим линията, линията гради нас”. Силата тържествува. Всичко е воля. Желанието твори реалност, то може да надделее над реалността. (На равнището на този анализ не обсъждам тези като “социализма като опит за модернизация на изостанали аграрни страни”. В този смисъл модернизацията по необходимост е насилствена, с политическа, а не с икономическа принуда към труд.)27

Тук ни интересува това, че желанието наистина надделява над реалността, че символната ефикасност на думите е голяма, увлечени са във водовъртежа на строежите огромни маси от хора. И се създава - с огромно символно и несимволно насилие - тъй нужното “подавляващо мнозинство”, “циментира се народното единство”.

Не може да не се спомене огромната роля на литературата за неговото циментиране. Имам предвид масово тиражираната от периодичните издания литература в епохата когато - ако ми бъде позволен този израз - се наливаха езиците.

Тя е в пожара на акциите от 1948 година с нейните собствени акции: за изграждане на читателските маси, за тяхното одържавяване, т.е. опартийностяване; за изграждане на точки и мрежи от слушателски маси; за приближаване на изкуството до народа. И дори с апела за “временно изоставяне на втори план на спецификата на изкуството”28.

Наистина, стихотворенията в “Работническо дело”, които фабрикува Бицин по всякакъв повод, десетки на брой, трудно могат да бъдат наречени литература, но нека не учетворяваме термините: “Към комунистически манифест”, “Другар” (за вестник “Работническо дело”, бр. 107), стихотворения за всички партийни събития, за всички фази на Петия конгрес - първо “Конгресът почва”, после “Ечи конгресът” (РД 1948, бр. 299), “Гласът” (Успоредно с Бицин за петия конгрес в същия вестник четем - Иван Бурин “Между два конгреса”, Асен Босев “Мисли на конгреса”...) Нужни ли са още примери за функцията на стихотворението в тогавашната пропаганда? И не само на стихотворението, ако си спомним например яркия плакат с прекрасната рисунка на Н. Мирчев29 “Помни, че прикрит в Уол-стрит/ не спи джентлеменът-бандит/ насъсква по нас лешояди”...)

Силни са позициите на критиката, на литературните критици, въоръжени с “меч и перо”. Ясни са и опозициите: правилно / неправилно писане, здраво / болно, прогресивно-упадъчно, народно / вражеско, истинско / фалшиво, народно / буржоазно... Копира се, разбира се, съветската страна. В България започва борба срещу формализма, без да има референт, просто защото в Съветския съюз вече се е състоял пленум по въпроса за борбата срещу формализма. (Копирането можем да забележим дори само ако вземем равнището на езика, на внесените от Голямата страна думи - “неустрашимият от Лайпциг”. В бр. 67 от 1948 г. на в. “Работническо дело” читател се безпокои от нахлуването на фрази като “основните установки на осмия пленум”, “ние стоим за мир”, “да отразим удара”, “нападнахме на Манджурия”, “ние указваме на източниците”; но всъщност източниците на този език са известни.)

У нас през 1948 година критиката е съветска по дух. Статията на Е. Петров (РД 1948, бр. 79) срещу Ал. Геров е типична илюстрация. Поетът Геров не бил “проникнат от здрава вяра в живота, в новата действителност и новия човек”, откъснат от колективната революционна борба на масите, със стихове с “вредна и гнила класова природа”, израз на “абстрактен хуманизъм” (на дребнобуржоазния интелигент и неговия малък бунт). “В “Сам” Геров рисува образа на потресен от живота човек [...] но живеещ откъснато от хората [...] спокойствие и утеха той намира единствено при своята любима котка...” Някой мечтае да е сам - значи “дезориентиращо, отрицателното обществено значение на тези стихове е повече от очевидно”. Поезията, дори казва Р. Ралин, трябва да скъса с мухлясалия реквизит на дребнособственическата идилия. (В бр. 70 е преведена, което е честа практика на идеологическия фронт през 48-ма, статията на съветския критик Субоцки - “Образът на прогресивния човек в съветската литература”. Една статия срещу индивидуализма на Сартр и Камю и техния “човек, който е гложден от масите”; срещу мечтата за “щастие за себе си”, невъзможно “вън от борбата на (?) общото щастие” (един от новите съветски герои за пръв път изпитва щастие, едва когато отива да се сражава за родината си). Накратко, изводът е, че в съветската литература “е обречено на изживяване противоречието между личността и обществото.” Правейки преглед на “Литературната критика и литературната история през 1947 година” в брой 57 от 1948 г. на “Работническо дело”, критикът преценява дълга на литературата “да мобилизира съзнанието на читателите за изграждане на нашата народна република”. Той е за “политическа тенденциозност, партийност в широкия и принципния смисъл на думата”. Затова според него романът на К. Константинов “Кръв” е вреден. (Вредата е в това, че в него “е пренебрегната историческата и житейската правда, изопачени са образите на народните борци за свобода, обрисувани са фалшиво образите на народните врагове”.) По подобен начин и в “Боеве” на Й. Вълчев била “грубо изопачена художествената правда”, доколкото Отечествената война е изобразена като “пагубно кърваво и жестоко дело, което отблъсква войниците”. А в “Синият залез” Вежинов бил “изместил центъра на романа от обществено-политическата проблематика към личната, по-специално любовно-еротичната и биологично-половата”. В същата критическа статия научаваме, че “Никола Вапцаров получи научно-обосновано признание, което никога не би му дала една реакционно-формалистична критика”. Наред с формализма главен враг на критиката са “антиисторизмът, субективизмът и биологизмът”. Те са особено характерни за “упадъчната литература на капитализма”, която не би трябвало да продължава да се превежда.

Силно се контролира литературата за деца. (Цитираният по-горе типичен за литературните страници на официалните издания обзор заключава, че досега “нашата литературна критика е почти напълно пренебрегнала художествените произведения за деца. А това дава възможност в детската литература на воля и буйно да растат плевели”.) Изреждат се недостатъците на излязлата през предишната година реакционна литература за деца (през 1947 година са публикувани 250 книги за деца, с общ тираж 1 милион и 550 хиляди, половината от книгите са преводни, при това повечето все още са англо-американските книги, които “пренасят в един отдавна престанал да съществува свят”). На прицел се оказва дори “Мишокът Мики”. Не се гледа с добро око и на празната фантастика от рода на Емил-Кораловата. Изискват се друг тип книги - за новите революционери, просветители, партизани, военни, вождове, герои на труда. В архива на Министерството на Просветата, съхранен в ЦДА, могат да се проследят детайлно акциите на новоназначената цензурна комисия (наследила старата цензурна комисия към Дирекцията за националната пропаганда, която цензурна комисия преди създаването на Дирекцията през 1941 г. е била в рамките на МНП...)

Литературата следва партийната линия. Пропагандата чрез литературата - също. Един пример от сбирката на Главно политическо управление на войската, предназначена за изучаване от младите армейци. Стихосбирката е “Нашата партия”, ДВИ, Войнишка библиотека, 1951, год. VII, кн. 6. Съдържанието: Иван Бурин - “Огнено съзвездие”; Божидар Божилов - “Рабочий”; Славчо Чернишев - “Гората”; Иван Бурин - “Майсторът”; Божидар Божилов - “Димитров”; Никола Фурнаджиев - “Двамата”; Славчо Чернишев - “Червенков”; Никола Фурнаджиев - “Начело на народа”; Иван Рудников - “Радио “Христо Ботев”; Радой Ралин - “Стените говорят”; Веселин Андреев - “Среща с вожда”; Давид Овадия - “При гроба на партийния секретар”; Богдан Глогински - “Комунист”; Давид Овадия - “ЦеКа”; Павел Матев - “Уставът”; Никола Фурнаджиев - “Кандидат”; Младен Исаев - “Пред конгреса”; Божидар Божилов - “След партийната конференция”; Иван Рудников - “Партията”; Климент Цачев - “Бълг. работническа партия /к/”; Николай Стайков - “Към партията”; Иван Бурин - “Цвете за партията”; Пантелей Матеев - “Народна песен за партията”; Божидар Божилов - “Димитровград”.

Общото количество на стихотворенията е 25. Само в 6 от тях няма споменаване на Димитров. Партията говори чрез този пръв вожд - “ти говориш чрез нашия вожд и другар Димитров” (В стихосбирката е цялото “огнено съзвездие”: “Благоев, Кирков, Димитров, Коларов/ туй не е просто низ от имена/ а огнено ядро от пролетарии/ съзвездие над родната страна”... ) Финалната творба се нарича “Да живее Бе Ка Пе”.

През 1948 година започва да излиза списание “Септември”, с главен редактор Людмил Стоянов. Издават се антологии като: “Младо поколение” (20 едноактни пиеси, съставител Веселин Ханчев), “Строители”, “Септемврийско поколение”. Библиотека “Естрада” осигурява основните текстове. (Естрада през 1948 година няма по-късните си конотации, тогава тя е по-скоро сцена, масово представление, “сценка”; освен “сказките”, които пълнят салоните през 1948 година, има и сценки, сценките са художествена илюстрация на сказките...). През 1948 г. в конкурса за юношески творби са наградени: поемата на Н. Ланков “Партизанинът Бойчо”, романът на Марко Марчевски “Сините скали”, пиесата на Емил Коралов “Нощен поход”; одобрени са за печат повестта на Калина Малина “Симовата чета”, повестта за съпротивата от Веселина Геновска “Братя”, сборник от стихотворения на Цветан Ангелов. Започва да излиза библиотека за бригадирите. В “Работническо дело” в броя от 16 май е публикувано стихотворението на Блага Димитрова “Говедарче” (присъединилото се към бригадирите говедарче, 18 куплета). Тук поетическите куплети са плакат. (Голяма е ролята на плаката, като изкуство за масите, както казва Калинин - “картината е пропаганда, а плакатът е агитация, той е изкуство за масите”.)

Все пак езикът на новото изкуство още не се е усъвършенствал докрай, не е обхванал всички хоризонтални редове, не се е подчинил на чистата вертикалност - партийната линия. Затова например не е присъдена награда за бригадирска творба в конкурс на Съюза на българските писатели, а в доклада на Петия конгрес са констатирани слабости на идеологическия фронт. Твърди се, че този фронт още не се бил “обърнал към настоящите потребности на социализма”, “още далеч не сме пристъпили към сериозното разчистване на българската идеологическа нива от гнилежа, от буренаците и трънете на капитализма”; без това не бихме могли да “сеем семената” на марксизма и социализма. (Можем по този повод в скоба да забележим колко широко се използва метафориката на покълването, не само в цитирания тук документ от 1948 година; тази метафорика е почти толкова мощна колкото и метафориката на фронта и героизма, на строителството и разгарянето - наред с “блясъка” - важни ядра в “дискурса” на 1948-ма). Тъй като досега е била “насаждана капиталистическа идеология в главите на интелигенцията [...] пуснала е корени и в другите слоеве на народа”. Петият конгрес разчита с могъщия светилник на идеологическия фронт “да извадим на бял ден гнилото, негодното, вредното, да прочистим и проветрим позициите, окопите, траншеите, бункерите на този фронт, да прегледаме редиците на бойците, тяхното досегашно въоръжение, да сменим ръждясалите кримки, да превъоръжим по този фронт с великолепните, всепобеждаващи и никога не остаряващи оръжия на марксизма-ленинизма” (РД 1948, бр. 301); срещу “онова наследство, което въплощава в себе си феодално-крепостническата и буржоазно-монархическата робия и реакция”.

На петия конгрес се предвижда в бъдеще да се укрепи вестник “Литературен фронт”, наред със списание “Философска мисъл”, да се осигури такова развитие на литературата, при което тя да няма други интереси освен интересите на държавата, по-точно - “да помага на партията”. Също там се настоява “да се развие използването на киното като едно от най-могъщите средства за въздействие върху населението”, особено документалното кино, което наред с радиото “да прошепне...” правдата. С една дума, “да надникнем във всички ъгли на идеологическия фронт, да извадим на бял свят гнилото, негодното, вредното, да прочистим и проветрим позициите, траншеите [...] срещу фашизма и великобългарския шовинизъм”. На историческата наука се поставя задача да се справи с него. Този конгрес, положил строителството на основите на социализма, полага основите и на модела на новия човек. За да настъпи “щастие за всички” (както гласи едноименният разказ на Л. Стоянов от 1948 година, публикуван в бр. 251 на официоза на Партията-Държава).

Тук не бих могла да обсъждам съществени аспекти на “очарованието на комунизма”; или изобщо “сталинизма като цивилизация” (ако използвам една друга формула - от заглавието на труда на Коткин (1995). Тоест, не бих могла да си поставям въпроси от рода на каква част от хората са се идентифицирали с този език, с този вид ценности, които са ги формирали и са им дали идентичност, след като са били захвърлени по една или друга причина вън от орбитите на своя тесен патриархален свят; каква част от хората са мислили по противоположен начин - за комунизма, за милицията, за ударниците, за управляващата номенклатура, за много други неща. Това е въпрос на подробно изследване на формираните нови маси и на масовото обществено мнение (по различни архиви), което не съм в състояние дори да поставя като проблем30. Няма да си поставям и въпроси от рода на този дали са виновни всички, които са вярвали в комунистическите идеи, или просто те са били манипулирани от един елит, били са жертва на един удържащ на всяка цена своята власт политически елит (тезата на т.нар. тоталитарна парадигма). Или още по-вероятно - те са намерили адекватен на техните желания език? Този начин на поставяне на проблема за социализма по начало не е особено продуктивен, а на равнището, което тук се опитвам - все пак - да удържам, не би могъл да се осъществи... Избраният от мен подход не ми позволява обобщения по значими въпроси: дали особената смес между патриархален традиционализъм и порив за модернизация, технологическа модернизация, е свързана с това, което наричат “реакционен модернизъм” (понятие на Джефри Херф); дали е вярна - вече споменатата тук - теза на Барингтън Мур и пр. Целта беше по-скоро да се опише - онагледи - “нагледът”, панорамата от образи, арсеналът от езици, от представи за пространство, време, ритъм, скорост, сила, колорит, с които се посреща новата 1949 година. И също - съответните институции и социални тъкани, които възникват, за да ги произведат.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Този вариант на текста е част от по-голям текст “1948. Символна еуфория - символен терор. Опит върху символните форми на изграждащия се социализъм”, в рамките на колективно изследване на Софийски университет “Св. Кл. Охридски” “Изграждане и разграждане на символния свят на комунизма”, с ръководител Александър Кьосев, предадено за печат в изд. “Фигура” през 1998 г. (Това обяснява липсата в библиографията ми на много интересни по-късни изследвания.) Влияния върху текста са оказали и предишните колективни изследвания по историческа социология на социализма, осъществени от Институт за критически социални изследвания (едно от тях е публикувано през 1992 г. от ИК “Критика и хуманизъм” под заглавието “Докладът на Броуди”). Монографията “1948” предстои да бъде издадена в ИК “Изток Запад”. [обратно]

2. Вж. по-подробно систематичния труд на Л. Огнянов от 1993 г., автор, комуто дължим много за разбирането на целия революционен контекст и за първоначална ориентация в архивите. [обратно]

3. Вж. също за решението на ЦК от 21 юли за засилването на бдителността (Огнянов 1993: 225). [обратно]

4. Анализираният архивен материал е от следните източници: Непубликувани интервюта от Архива на УИЛСВ; спомени, автобиографии, биографии (официални издания); документалните филми през 1948 година (от № 30 до № 53 по каталога “Филмография на документални филми 1945-1960”), кинопрегледите през 1948 година (по “Филмография на кинопрегледи 1948-1950”) с контент-анализ на кинопрегледи № 170 (1946) и № 250 (1949) за построяването на мавзолея; брошури с инструкции към читалища за оформяне на витрини и други образни материали (от читалището в с. Голямо Конаре, Пловдивско) и бюлетини с материали за изучаване на историята на БКП.

Освен цитираните по-долу броеве на в. “Работническо дело” (обозначавани за краткост с РД), анализът в изследването се базира на цялото течение на вестника от 1948 г. (бр. 1-311), на материали от броевете от 1-4 май и 9-12 септември от 1958, 1968 , 1978, 1988 г., както и на публикации в органа на БЗНС, в. “Земеделско знаме”, от януари 1948 и празничните броеве в по-следващи годишнини. Изданието на френски език на служба “Образна информация” към Дирекцията на печата - сп. La Bulgarie (годишнини 1948-1950), също е обект на изследователски интерес. [обратно]

5. По-подробно за това вж. Райхел (1993: 22) и Спасова (б.г.). [обратно]

6. По този въпрос вж. още Деянова (1992: 260-69). [обратно]

7. Това е общо място в изследванията върху тоталитаризма; имам предвид също и първата част на теоретичния модел на споменатото рамково изследване “Изграждане и разграждане на символния свят на комунизма”. [обратно]

8. Вж. множество изследвания освен класическите тези на Бенямин. Тази теза се развива напр. от Сюзан Зонтаг (1991) и Райхел (1993). По въпроса за киното и историята вж. също и Феро (1993). [обратно]

9. За тази международна коалиция вж. работите на Искра Баева. [обратно]

10. Вж. Грекова и кол. (1997), Еленков (1998), Илиев (1997). [обратно]

11. Повече по този въпрос вж. Деянова (1997). [обратно]

12. Тезата за утополитическото време и пространство и за особената противоречивост на модернизацията в соцутопически рамки съм развила и в сб. “България на кръстопът”, изд. в САЩ от Жак-Коенен Ютер през 1997 г. - вж. Деянова (1997). [обратно]

13. Вж. също и Русия (1995), статията на Ямполски, стр. 26-34, която коментира корена на представите за властта в дълговечни традиции, тръгвайки от тезите на Е. Р. Курциус в “Европейската литература и латинското Средновековие”; която обяснява странните реторични оксиморони, свързани с противоречивия статут на новата власт (напр. Сталин като военизиран мъдрец - Сталин на работната си маса във военната си униформа... (цит. труд с. 30). [обратно]

14. По този въпрос приемам тезата на Фюре - вж. Фюре (1996) и Деянова (1996а). [обратно]

15. Това е тема, която често е била обект на изследователски интерес от различни методологически ракурси. За направените изводи вж. Бачко (1984), Гелер, Некрич (1989), Тодоров (1990), Тодоров (1991), Утопия (1991) Годелие (1991), Капаева, Кипосов (1992), Деянов (1995), Антропология (1997). [обратно]

16. Цитирано по Огнянов (1993). [обратно]

17. По този въпрос вж. Деянов (2001). [обратно]

18. По въпросите за празничните чествания в България след 1944 г. вж. Генова (1988). [обратно]

19. По този въпрос вж. Берелович (1995: 14). Този автор има изследвания и върху афишите, руските, от 1914 до 1921, върху начина, по който гражданската война бележи съветския режим и клишетата и образите за класовата война “стават матрицата, която ще детерминира мисленето и действието им във всички области на социалния живот.” Трудът е фронт, военният речник прониква в по-късното трудово всекидневие “Давай, пролетарий”, “На коня!” “На машината”, защото “разрухата” - доминираща дума! - е голяма, защото промишленото производство е 13 на сто от довоенното равнище от 1913 г. (затова според Берелович се създава трудовата армия и Троцки лансира идеята за трудовата повинност, която е едновременно и гражданска, и военна); това не е метафора, буквално, през 1920 година, Трета армия от Източния фронт става първата трудова армия. (Вж. по тези въпроси и една друга книга с образи - Плакатите (1982: XV-) А вездесъщността на съветската пропаганда се обяснява чрез самата й концепция - отначало агитпропът е бил институционално организиран от Политическата дирекция на революционния съюз, другояче казано от Армията, която разгръща систематично усилие в тази посока, особено в областта на афиша, този, по определението на Берелович и др., “щастлив брак между изкуството и пропагандата”... Едва от 1920 г. с политическа пропаганда се натоварва отдела от Наркомпроса - комисариат по просветата (Русия 1995: 20). [обратно]

20. Повече по този въпрос вж. Кьосев (1994) и Кьосев (б.г.). [обратно]

21. Аналогичен е и нагледът на празнуващия народ в “Работническо дело”, бр. 241 и бр. 242, от девети и десети септември 1949 година. [обратно]

22. По въпроса за революционните символи и тяхната принципна разлика от ритуалните и др., както и логиката на тезата за символите като “излъчващи свят” вж. Деянова (1996б). [обратно]

23. Ако разгледаме дори само заглавията на спрените в 1948 година или просъществувалите в междусветието след 1944 година издания, можем да забележим как пъстрите цветове на гражданското общество изчезват, централизира се печатът, одържавява се - както казва Евгений Добренко (1993) - читателят. [обратно]

24. По въпроса за провеждането на тези акции и ролята на интелигенцията в тях вж. Попов (1966), Чичовска (1979), Попов (1987), Христова (1998), Статистика (1987). [обратно]

25. Вж. Героичното (1958: 3, 19). [обратно]

26. Повече по въпроса вж. Нашата партия (1951), Материали (1961), Идеологическата (1988). [обратно]

27. По този въпрос вж. Димитров (1995). [обратно]

28. Цитирано по Делчев (1995). По въпроса за езика и усвояването на манипулативните му функции вж. Йорданова, Тодорова, Шамрай (1992). За ролята на печатните издания вж. Кьосева (1990). [обратно]

29. Повече за плаката вж. Стаменов (1959). За основите на социалистическия реализъм в изкуството - Попов (б.г.). [обратно]

30. Може да се видят в тази връзка изследвания по архивите на НКВД на Сара Дейвис (1977), разработките на Шейла Фитцпатрик, Моше Левин, Н. Верт, М. Лазар, Б. Пудал , М.-Кл. Лавабр, както и посочените тук работи на Лазар (1998а), Лазар (1998б) и Пудал (1989). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Антропология 1997: Anthropologie du politique. Sous la dir. de Marc Abeles. Paris: A. Colin, 1997.

Аренд 1993: Аренд, Хана. Тоталитаризмът. Превод И. Васева. София: Панорама, 1993.

Бачко 1984: Baczko, Bronislav. Les imaginaires sociaux. Memoires et espoires collectifs. Paris: Payot, 1984.

Бенямин 1983: Benjamin, Walter. Essais 2. Paris: Denoel/Gonthier. (ср. бълг. пр. на “Съдбата на произведението на изкуството в епохата на неговата техническа възпроизводимост” от В. Константинов, сп. Литературна мисъл)

Берелович 1995: Berelowitch, Wladimir. Le pouvoir des symboles. // Russie en images 1917-1981. Paris: BDIC, 1995.

Броса 1990: Brossat, Alain. Le culte de Lénine: le mausolée et les statues. // A l'Est la mémoire retrouvée. Sous la dir. de Alain Brossat, Sonia Combe, Jean-Yves Potel, Jean-Charle Szurek. Paris: La Découverte, 1990, p. 165-197.

Бунджулов 1996: Бунджулов, Андрей. Хетеротопии. София: Критика и хуманизъм, 1996.

България 1998: България в сферата на съветските интереси. Българско-руски научни дискусии. София: АИ “Проф. Марин Дринов”, 1998.

Вести 1990: Вести на Висшия партиен съвет на БСП, бр. 6, юни 1990.

Гелер, Некрич 1989: Геллер, М. А., Некрич, А. Утопия власти. Ленинград, 1989.

Генова 1998: Генова, Яна. Националната памет на социализма. Наблюдения върху празничните чествания на 24 май и 2 юни. // Социологически проблеми, 1998, № 3-4.

Георгиев 1992: Георгиев, Никола. Нова книга за българския народ. София, 1992.

Героичното 1958: Героичното минало на нашия народ - гордост за всеки български родолюбец. Материал за семинарите и курсовете с пропагандистите. София: Изд. на НС на ОФ, 1958.

Годелие 1991: Godelier, Maurice. Contextes illusoires de la transition au socialisme. // Transitions et subordination au capitalisme. Paris: Ed. de MSH, 1991.

Грекова и кол. 1997: Грекова, Майя, Деянова, Лиляна, Якимова, М., Димитрова, Снежана, Бунджулов, А., Канушев, М. Националната идентичност в ситуация на криза: исторически ресурси. София: Минерва, 1997.

Гълъбов 1991: Гълъбов, Петър. Овлажняване на открити части. // Култура, бр 50, 13.12.1991.

Де Монлибе б.г.: De Montliber, Catherine. Etudes de la construction et de la déification du pouvoir communiste et des formes actuelles de sa dénegation. // Texte au seminaire de Maurice Godelier EHESS.

Дейвис 1977: Davies, Sarah. Popular Opinion in Stalin's Russia: Terror, Propaganda and Dissent. Cambridge University Press, 1977.

Делчев 1995: Делчев, Борис. Дневник. София: Народна култура, 1995.

Деянов 1992: Деянов, Деян. От етнометодология на сондажите към некласическа демоскопия. // Докладът на Броуди. София: Критика и хуманизъм, 1992.

Деянов 1995: Деянов, Деян. Учебниците по история и общите места на паметта. // Пренаписванията на новата българска история в учебниците за гимназията. София: Изд. на МНП, 1995.

Деянов 1997: Деянов, Деян. Държавата и общите места на паметта. // Архив, 1997, № 3-4, КХ, 1997.

Деянов 2001: Деянов, Деян. Седмичните кинопрегледи: към историческа социология на социализма. // Митове и медии. Съст.: О. Спасов и Г. Лозанов. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 2001.

Деянова 1992: Деянова, Лиляна. Битката за Мавзолея. // Докладът на Броуди. София: Критика и хуманизъм, 1992, с. 260-269.

Деянова 1996а: Деянова, Лиляна. Интервю с Франсоа Фюре. // Социологически проблеми, 1996, № 3.

Деянова 1996б: Деянова, Лиляна. Социология на символните форми. София: Критика и хуманизъм, 1996.

Деянова 1997: Deyanova, Liliana. The Battles of the Mausoleums. Traumatic places of collective memory. // Bulgaria at the Crossroads. Jacques Cohenen-Hutherq (ed). New York: Nova Scientia Publishing House, 1997.

Димитров 1993: Димитров, Г. Михов. Спомени. София: Отворено общество, 1993.

Димитров 1995: Димитров, Георги Г. България в орбитите на модернизацията. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1995.

Димитров 1997: Димитров, Георги. Дневник (9 март 1933 - 6 февруари 1949). София: УИ “Св. Кл. Охридски”, 1997.

Дичев 1990: Дичев, Ивайло. Границата между мен и мен. София: Български писател, 1990.

Добренко 1993: Добренко, Евгений. Метафора власти. Литература сталинской эпохи в историческом освещении. Verlag Otto Sagner, 1993.

Дьолаж 1989: Delage, Christian. La vision nazie de l'histoire (А travers le cinéma documentaire de Troisième Reich). Lausanne: L'Age d'homme, 1989.

Еленков 1998: Еленков, Иван. Родно и дясно. София: ЛИК, 1998.

Зонтаг 1991: Sontag, Susan. Fascinating Fascism. // Under the Sign of Saturn. NY: Picador, 1991 (1972), p. 73-109.

Идеологическата 1988: Идеологическата работа - система, структура, организация. София: Изд. на АОНСУ при ЦК на БКП, 1988.

Илиев 1997: Илиев, Илия. Социализмът и семейството. София, 1997.

Исусов 1991: Исусов, Мито. Сталин и България. София, 1991.

Йорданова, Тодорова, Шамрай 1992: Йорданова, Любима, Тодорова, E., Шамрай, T. Наблюдения върху манипулативната функция на езика у нас. // Социологически проблеми, 1992, № 4.

Кабакчиева 1991: Кабакчиева, Петя. Героите на нашето време. // Социологически проблеми, 1991, № 4.

Капаева, Кипосов 1992: Khapaeva, Dina, Kipossov, Nicolai. Les demi-dieux de la mythologie soviètiques, ètudes sur les reprèsentations collectives de l'histoire. // Annales, juillet-octobre 1992, № 4-5, pp. 963-987.

Клямкин 1987: Клямкин, И. Октомврийская революция и проблема субьекта истории. // Вопросы философии, 1987, № 9.

Коткин 1995: Kotkin, Stephen. Magnetic Mountain: Stalinism as a Civilization. Berkeley, 1995.

Кракауер 1989: Kracauer, Siegfried. The Mass Ornament. // Critical Theory and Society. A Reader, Stephen Bronner , Douglas Mac Kay Kellner. Routledge, 1989.

Кьосев 1994: Кьосев, Александър. Проект на изследването “Изграждане и разграждане на символния свят на комунизма”. София, 1994.

Кьосев б.г.: Кьосев, Александър. Нежният език на силата. (Ръкопис).

Кьосева 1990: Кьосева, Цветана. От информационен към директивен печат. Съветското влияние върху българския печат 1944-49. // Исторически преглед, 1990, № 4.

Лазар 1998а: Lazar, Marc. Le parti et le don de soi. // Vingtième siècle, № 60, oct.-dec., 1998. Presse de Sciences Po, pp. 35-42.

Лазар 1998б: Lazar, Marc. Totalitarianism and Communism in France and in Italy. // Journal of Political Ideologies, 1998, № 3, pp. 275-87.

Маринети 1980: Marinetti, F. T. Le futurisme. Lausanne: L'Age d'homme, 1980.

Материали1961: Материали по история на БКП (9.IX.1944-1960). Катедра “История на БКП” при ВПШ на БКП. София, 1961.

Митев 1996: Митев, Петър-Емил. Комунистическата идея или комунистическите идеи. // Култура, бр. 20, 17 май 1996.

Наръчник 1948: Наръчник на агитатора. Бюлетин, бр. 1-21. София: Изд. на НК на ОФ, 1948.

Нашата партия 1951: Нашата партия. Кн. 6: Войнишка библиотека. София: Главно Политическо управление на войската, 1951.

Николов 1991: Николов, Любен . Незавършената личност. // Годишник на СУ “Св. Кл. Охридски”, Философски факултет, Книга “Социология”, 1991.

Огнянов 1993: Огнянов, Любомир. Държавно-политическата система на България 1944-1948. София: Изд. на БАН, 1993.

Остоич 1980: Остоич, Петър. БРСД (9.9.1944-11 август 1948). София: Изд. на ОФ, 1980.

Плакатите 1982: Affiches et imageries russes 1914-1921. Paris: Musée des deux guerres mondiales, BDIC, 1982

Попов 1966: Попов, Г. Н. Болгарские коммунисты в борьбе за осуществлении культурной революции 1944-1948. Харьков: Изд. Харьковского госсударственого университета, 1966.

Попов 1987: Попов, С. БРП(к) и някои проблеми на литературно-обществения живот 1944-1948. (Дисертация). София, 1987.

Попов б.г.: Попов, Чавдар. Академично-класицистичните основи на социалистическия реализъм. (Ръкопис).

Пудал 1989: Pudal, B. Prendre parti. Pour une sociologie historique du communisme francais. Paris: PSPo, 1989.

Рагару б.г.: Ragaru, Nadeje. La Bulgarie a la croisée des chemins: qu'y a-t-il apres le (neo)communisme? (manuscript).

Райхел 1993: Reichel, Peter. La fascination du nazisme. Ed. Odile Jacob, trad. de l'allemand. Pdris, 1993.

Русия 1995: Russie en images 1917-1981. Paris: BDIC, 1995.

Спасова б.г.: Спасова, Йоанна. Тоталитарният език на тялото в театъра (изследване, ръкопис).

Стаменов 1959: Стаменов, Ал. Мисли за нашия плакат. // Изкуство, 1959, № 2.

Статистика 1987: Статистика на културата. София: Изд. на ЦСУ при МС на НРБ, 1987.

Стоянова, Илиев 1991: Стоянова, П., Илиев, Е. Политически опасни лица. Въдворявания, трудови мобилизации, изселвания след 1944. София, 1991.

Страшимирова 1993: Страшимирова, Светла. Свое и чуждо в българското политическо съзнание. // Политически изследвания, 1993, № 3.

Тодоров 1990: Тодоров, Владислав. Утопия на “същото”. // Философска мисъл, 1990, № 1, с. 118-127.

Тодоров 1991: Тодоров, Владислав. Адамов комплекс. София: ИК “Иван Вазов”, 1991.

Том 1987: Thom, Francoise. La langue de bois. Paris: Julliard, 1987

Утопия 1991: Утопия и утопическое мышление. Москва: Прогресс, 1991.

Феро 1993: Ferro, Marc. Cinèma et histoire. Paris: Gallimard, 1993.

Фотев 1992: Фотев, Георги. Преструктуриране на социалния свят в посттоталитарното общество. // Социологически проблеми, 1992, № 4.

Фюре 1996: Франсоа Фюре и превъплъщенията на социалната утопия. Съст.: Ивайло Знеполски. София, 1996.

Хавел 1994: Хавел, Вацлав. Силата на безсилните. София: Избор, 1994.

Христова 1998: Христова, Наталия. Художествената култура в България след Първата световна война - от европеизация към съветизация. // България в сферата на съветските интереси. Българско-руски научни дискусии. София: АИ “Проф. Марин Дринов”, 1998. с. 208-215.

Чичовска 1979: Чичовска, В. Българската интелигенция в народно-демократичната революция 1944-48. // Исторически преглед, 1979, № 4-5.

 

 

© Лиляна Деянова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.06.2005
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.