|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СЛУЧАЙНА СРЕЩА Людмила Балабанова Тя чака пред кафенето на площада и се взира в неговия осветен прозорец. Той свършва работа по различно време - понякога в пет, понякога в осем. Тя не може да седне вътре в кафенето, защото прозорецът не се вижда добре оттам. Понякога е студено, понякога вали сняг или дъжд. Тази вечер е топло за края на февруари. Чака светлината в прозореца да угасне. Тогава тръгва по първата улица вдясно. Върви бързо пет минути, после се обръща и с небрежна походка тръгва обратно. Знае, че ще го срещне. Знае, че след работа в редакцията се отбива в кафенето на журналистите, по-надолу на същата улица. Този път е сам. Изглежда приятно изненадан, че я среща, и предлага да изпият по кафе. Тя колебливо се съгласява и избягва погледа му. Следва математика и разбира от теория на вероятностите. Да срещащ някого два пъти в седмицата случайно е невъзможно според всички формули. Добре, че е журналист и не е учил теория на вероятностите. Преди две седмици беше много тъжна и го срещна случайно три пъти - в понеделник, сряда и четвъртък. Това е съвсем невероятно, не само формулите, но и опитът го доказва. В светлите летни вечери никога не го среща. Миналото лято го срещна само веднъж и той разсеяно я попита: “Ти къде се изгуби?” В кафенето почти никога не са сами. Той има много приятели и винаги някой сяда на тяхната маса. И сега сядат двама, после още един. Започва разговор, който тя няма да си спомня после. Слуша гласа му, диша един и същи въздух с него. Той понякога бърза, защото някое от децата му е болно или заради нещо друго. Когато се е оженил, тя е била на дванадесет. Тази вечер не бърза и остават до по-късно. Изпраща я до спирката на метрото. Разказва й нещо. Тя съжалява, че не се прибира с автобус. Автобусите понякога закъсняват. Влаковете на метрото са винаги точни.
© Людмила Балабанова |