Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Януари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХАЙБУНЪТ: ДВОЙНАТА ХИБРИДНОСТ

Людмила Балабанова

web

1. Корените

Корените на хайбуна могат да се проследят назад във времето до възникването на хайку. Хокку, първата строфа на ренга, се откъсва като самостоятелно поетическо произведение още през XVI век, но едва през XVII век тристишието придобива статут на високо оценявана литература. Всепризнато е мнението, че основният принос за утвърждаване на жанра принадлежи на големия японски поет Мацуо Башьо (1644-1694), макар да има няколко важни имена преди него, както и две школи, в които се е обучавал1. Именно тук са и общите корени на двете форми, поради две причини: първата е, че с Башьо се свързва и появата на хайбуна; втората произлиза от разпространената практика хайку да се пише по време на дълги пътешествия, предприемани специално с тази цел, като се води дневник, изпъстрен с хайку тристишия, отразяващи впечатленията и размислите на автора. И така, макар че като форма хайку възниква откъсвайки се от ренга, по-късно тристишията практически се "изваждат" от тези дневници-пътеписи, които са основата на хайбуна. На Башьо принадлежи и идеята да се публикува целият текст на дневника, като прозата също се издигне до необходимото литературно ниво, и така възниква новата форма, от която хайку фактически се оказва само част. В този смисъл корените на хайку и хайбуна са преплетени, тъй като в тези дневници тристишията израстват като свързани с прозата, в известен смисъл възникващи от размислите на поета за описаните обекти и ситуации - една поетическа рефлексия на прозата, както става ясно от дефиницията:

В своя оригинален японски вид хайбунът е хибридна форма, редуваща фрагменти от проза и хайку, като текстът проследява едно пътуване. Образността на хайбуна следва два пътя: външните изображения, наблюдавани по време на движението, и вътрешните изображения, които прекосяват ума на пътника по време на пътуването (Basho without year).

Като първи хайбун (или най-важен пример на хайбун от XVII век) се смята известното класическо съчинение на Башьо Oko-no-hosomichi (в превод Тесен път навътре или Тесен път към Дълбокия Север2). Той дава и името на формата, като споменава термина "хайбун" за първи път в писмо до своя ученик Кьорай през 1690 (Shirane 1998). Новата форма съчетава класически прототипи от китайската и японската литератури с близкия до разговорния език стил хайкай. Особено влияние върху Башьо оказват произведенията на Ду Фу (712-770), който, наред с Ли Бо (701-762), е един от най-значимите китайски поети.

Хайбуни са писали и други известни японски майстори като Йоса Бусон (1716-1783) и Масаока Шики (1867-1902), но второто класическо произведение, добило широка известност по света, е Oraga haru (Моята пролет) на Кобаяши Исса (1763-1828).

Хайбунът постепенно губи жизнеспособност в родината си и през XX вече е стара класическа форма, към която съвременните японски автори не проявяват интерес. Превежданите сборници и антологии по това време включват поезия в свободен стих, танка и хайку, но не и хайбун. Някои автори обясняват намаления интерес към хайбуна с усилията на Шики (1867-1902) и неговите последователи да утвърдят хайку като основен жанр, подценявайки ренку и хайбун, които са онтологически свързани с хайку.

 

2. Ренесансът на Запад

Причините, поради които Западът е привлечен от хайку културата, са много и се проявяват в различни културни пластове. Ако имаме предвид двуполюсния модел на хипермодерното общество, очертан от Жил Липовецки (вж. Липовецки, Шарл 2005), най-общо можем да смятаме, че е нормално хайку културата да намери своето място в общество на силно развит индивидуализъм и нарцисизъм, най-малко защото е насочена не само към потискане на егото, но и към преодоляване на антропоцентризма. Тези тенденции осигуряват равновесието на протичащите процеси в двуполюсно ориентираното общество. Макар че постмодернизмът поощрява интереса към далечни култури, само този факт не може да обясни изключителната популярност, която придоби хайку и свързаните с него форми на Запад, тъй като никой друг жанр или форма, продукт на чужда култура, не е възприет в такава степен от западната култура.

На този фон са налице и специфични причини, които водят до съживяване и възраждане специално на хайбуна на Запад, като те са свързани със стремежа към колажност, смесване на жанрове и раждане на хибридни форми - характерни явления в постмодерната западна литература. Първите експерименти с хайбун на Запад се отнасят към петдесетте години на миналия век и се свързват с прозата на Гари Снайдер и Джак Керуак. Все още става въпрос за хайбун-подобия (haibun-like). За първи хайбун, отговарящ на формалните изисквания на формата, се смята "Prose of Departure" от книгата The Inner Room (1988) на Джеймс Мерил (Merrill 1988), американски поет, носител на наградата "Пулицър". Книгата съдържа поезия, сред която и стихотворения в проза, както и една драма в стихове. Именно стихотворенията в проза са своеобразен западен аналог на старата японска форма. Развитието на поезията в тази насока поражда и интереса към хайбуна. И досега прозата в хайбуна е по-близка до стихотворение в проза, отколкото до кратък разказ. За поезията на Мерил в рецензия в New York Times от Хелен Вендлер (вж. James Merrill without year) се казва, че макар да е съсредоточен върху себе си, стиховете му "са автобиографични, без да са "изповедни": те не показват нищо от нетърпението на изповедната поезия да разкрие онова, което е неизразимо или невъзможно за вербализиране…". Такава характеристика е подходяща да опише и едно от най-основните качества на хайбуна, който често е автобиографичен (в началото това е дори задължително), като в същото време заема от стила хайкай онази отстраненост на автора, която не му позволява да изразява директно нито идеи, нито емоции, така че той може да разчита само на интуицията на читателя за вникване в недоизказаното.

Десет години след публикуване на първия англоезичен хайбун излиза и първата антология Journey to the Interior: American Versions of Haibun (Пътуване навътре: Американски версии на хайбун, 1998), редактирана от Брус Рос. Първото специализирано списание за хайбун Contemporary Haibun Onlinе, с основатели Джим Кейшън и Брус Рос, стартира през 2005 и продължава да излиза и днес. През 2007 започва да излиза и второ специализирано списание за хайбун Haibun Today, основано от Джефри Удуърд, което излизаше до 2019. Почти всички списания за хайку, сред които най-престижните Frogpond и Modern Haiku (САЩ), наред с Blithe Spirit и Presence (Великобритания) публикуват и хайбуни.

Може да се каже, че след възраждането на хайбуна на Запад, интересът към него в Япония нараства, и в наши дни тази стара класическа форма постепенно се връща към живот и в родината си. През 2004 Брус Рос пише: "Съвсем наскоро японски писатели, вдъхновени от съвременни експерименти с хайбун в световен мащаб, започнаха да практикуват формата отново" (Ross 2004).

 

3. Структурата

Като основен градивен блок на стандартния хайбун Джефри Удуърд посочва един прозаичен абзац и едно хайку (Woodward 2010). Ако с П означим "проза", а с Х - "хайку", най-често срещаните структури са:

П - Х; най-често срещана структура

Х - П; по-рядко срещана структура

П - Х - П; също по-рядко срещана структура

Х - П - Х; втора по честота на поява

Х - П - Х .....Х (поредица от две, три или повече хайку); най-близка до класическата японска форма.

Трябва да се отбележи, че прозата между две хайку може да включва и повече от един абзац. Освен тези най-често срещани комбинации могат да се открият и други, включително "анормални" хайбуни, в които един от елементите липсва. В такъв случай тази липса е компенсирана по оригинален начин. Удуърд посочва като примери хайбун без проза, в който тя е заменена със стихотворение, което не е хайку (сравнително често срещана структура), или хайбун без хайку, като прозата композиционно напомня хайку стихотворение със съпоставяне между две части, подобно на съпоставянето (juxtaposition) в хайку (много оригинален подход, който се среща рядко).

 

4. Двойната хибридност

Във формално структурно отношение хайбунът е съчетание от проза и поезия, респективно разказ и стихотворение. Но отвъд това жанрово смесване е налице и смесване между естетиките на две далечни култури: далекоизточната и западната.

В японската литература съществува древна традиция за смесване на проза и поезия (не само хайку, но и други форми на японска поезия, като например японските песни вака). Поезия се вгражда в прозата още от първите литературни текстове, които документират историята и произхода на Япония (Коджики, 712). Японските автори адаптират формата на проза и поезия към разказването на народни приказки, както и към създаване на първите романи. Нещо повече, съществуват форми (като например uta monogatari3), при които поезията е водеща, а прозата се добавя като коментар около стиховете, за да засили въздействието им. Това е от особено значение за тезата, че хайбунът е надграждане на хайку. Тенденцията в прозата да се включват и стихотворения (най-често това са петстишия вака) продължава и след появата на първите романи (или поне най-ранните оцелели) около 1005. Стихотворенията се включват на местата, където емоциите са най-силни, като постепенно се появяват все по-рядко, но трябва да се отбележи, че по-ранната проза е ритмична и понякога се скандира под музикален съпровод, което я приближава до поезията.

Относно ролята на Запада и западната поезия за формиране на съвременния хайбун4 възникват два основни въпроса: първо, с какво хайбунът привлича западния автор и дали той е по-близо до западната поезия от другите хайкай форми5; и второ, какъв е приносът на западните поети, ако има такъв, извън възраждането на формата след замирането ѝ в нейната родина.

Хайбунът прониква на Запад (появата на първите преводи на Oko no hosomichi е след 1966), когато опозицията проза - поезия е преодоляна в западната литература чрез появата на "стихотворенията в проза" ("poème en prose" - предпочитано определение във френската литература) или "прозаическата поезия" / "прозаическите стихотворения" ("prose poetry" / "prose poems" - по-често срещано определение в англоезичната литература). Нещо повече, този жанр или форма (не е мястото тук да се задълбочаваме в споровете по този въпрос) печели нарастващ интерес с развитието на постмодерната литература. Близо до хайбуна е и друга форма, продукт на постмодерното писане - флаш белетристиката. Не е случаен фактът, че в САЩ за шеста година се издава антологията Best Small Fictions, която включва най-доброто от флаш фикшън, хайбун и стихотворения в проза. Хайбунът, като форма, намира естествено своето място сред тези по-стари или по-нови хибридни западни форми.

Хайбунът има и една, донякъде неявна, близост със западното стихотворение. Повечето хайбуни завършват със заключително хайку, което обикновено съдържа или дооформя най-силното послание на творбата. Подобна роля играе поантата в западното стихотворение.

Относно доразвиването на далекоизточната форма в западната литература могат да се изтъкнат поне два основни приноса: включване на заглавието като важен елемент наред с прозата и хайку стихотворението; и все по-голямото задълбочаване на асоциативните скокове при връзката проза - поезия.

Едно голямо проучване на Джоан Зимерман върху въпроса за заглавията на хайбуна в японската традиция (Zimmerman 2014), направено както по публикувани материали, така и чрез лична кореспонденция с японски специалисти, установява, че японските автори избягват да поставят заглавия на произведенията си. Оказва се, че в повечето случаи на съществуващи заглавия, те най-често са поставени от редактори и преводачи по-късно, а не от самия автор. В редките случаи, когато творбата има оригинално заглавие от автора, то обикновено цитира ред от включено хайку или директно повтаря конкретна тема. Заключението е, че дори в случаите на използване на заглавие, на него не се възлага някаква художествена роля. И макар че този отказ от заглавие може да се тълкува преди всичко като отказ от обобщаване и насочване (нито танка, нито хайку имат заглавия), такъв отказ е и лишаване от една допълнителна естетическа възможност. Точно обратното, западната поезия има богата традиция относно ролята на заглавието. Например речникът на поетическите термини The Longman Dictionary of Poetic Terms посвещава цели 12 страници на темата "Заглавия" (Myers, Simms 1989), като се разглеждат различни видове заглавия с метафорични, символни, темпорални и други препратки. Особено внимание се обръща на многослойното заглавие, което:

...съдържа множество значения, като потенциал, тъй както семето съдържа дърво като потенциал, докато се чете стихотворението. Пълната херменевтична стойност на заглавието не се освобождава, докато читателят не се върне към него. [...] Слоевете на това заглавие могат да се състоят от сензорни, емоционални, интелектуални и духовни нива. [...] Но каквото и съдържание да има многослойното заглавие, то винаги се характеризира с дълбочина.

Именно това е и заслугата на западните поети, които влагат цялото богатство на западната поетическа традицията относно заглавията, в далекоизточната форма. Тежестта на заглавието нараства дотолкова в съвременния англоезичен хайбун, че някои редактори го поставят на едно ниво с прозата и хайку стихотворението.

Задълбочаването на асоциативните скокове е вероятно най-големият принос на западното доразвиване на хайбуна. Най-интересното тук е наличието на едно своеобразно преплитане между две далечни естетики, поради факта, че съвременният хайбун не е прост сбор от техните характеристики, а сложно взаимодействие между идеи и практики в двете различни култури. Корените на асоциативния скок лежат в далекоизточната философия, особено в естетическите принципи на Дзен. Това е техника, която постига специалното внушение, че всичко е свързано с всичко, водещо до една кохерентност, разположена по-дълбоко от видимата. Като практика тази идея намира израз в хайку чрез прекъсване на връзката, кире, което е толкова важно, че понякога влиза в самата му дефиниция. По някакви причини асоциативният скок не е развит в японския хайбун в същата степен, както в хайку, може би поради ранното му замиране, а вероятно и поради друга причина, свързана с конкретни обвързаности. В хайку прекъсването на връзката се реализира на лингвистично ниво чрез специални думи киреджи, имитирани в западните хайку чрез препинателни знаци (най-често тире или многоточие). Често, особено в най-новите хайку, препинателните знаци се пропускат, тъй като прекъсването на връзката, като нарушаване на последователността (граматична и семантична) е очевидно. Поради това западният автор не е толкова обвързан с формални лингвистични модели относно прекъсването на връзката и задълбочава тази идея като асоциативен скок между проза и хайку, а също и между заглавие и творба.

 

5. Третият елемент: 1 + 1 = 3

Освен проза и хайку, съвременният хайбун има и трети, скрит елемент, и той е връзката между първите два елемента. В западния хайбун този трети елемент заема изключително важно място, макар че основанията за асоциативния скок могат да се намерят в далекоизточната естетика.

Хайку стихотворението не е илюстрация на прозата. Много често връзката е отместена толкова много, че на пръв поглед включеното хайку изглежда съвсем откъснато от текста на разказа. Целта е да се стимулира въображението на читателя, за да се открият по-дълбоки връзки и сложни отношения. Стихотворението може да засилва скритата емоция, да подчертава темата в прозата по неочакван начин и от различен ъгъл, а може и да се противопоставя на някаква идея, която се долавя в прозата, като издига цялата композиция на по-високо ниво. Често срещан и предоставящ големи възможности подход е разказването на обикновена история или споделянето на факти, под които тече един втори план, наситен със скрити емоции, и метафорично очертаващ полета за размисъл, както в следния хайбун на Том Пейтинг (Painting 2018):

Отражение

Точно в този момент я закарват в операционната. Макар и отдалечен на много мили, живеещ в друга часова зона, аз чувствам назначения час. Винаги е било така, двамата толкова много сме в синхрон, че човек трябва да се чуди защо нещата не се получиха. Изтръпвам като мисля за хирурга, който прави първия прецизен разрез, локализира злокачественото образувание и го отстранява. Прогнозите ще бъдат добри. След няколко дни тя ще бъде отново на крака, след месец животът ѝ ще се върне към нормалното, годишните прегледи ще показват, че се е освободила от болестта, но ще остане един мъчителен въпрос: какво изобщо се обърка?

зимна луна
леден гланц покрива
хранещия птици

Последното изречение на прозата, този "мъчителен въпрос: какво изобщо се обърка?" подчертава двойния план на краткия разказ за това как понякога нещо необяснимо се обърква в живота ни, както в уж познатото ни собствено тяло. Хайбунът завършва с едно хайку, допълващо размисъла за несбъднатите неща и за илюзиите, като включва символиката на луната и сезонното обръщение към зимата, конотиращо последните години от живота, по изненадващо красив начин, засилен от контекста на прозата. Самото заглавие на английски ("Reflection") има много значения и е трудно да се избере една дума на български. В разглеждания контекст може да бъде "отразяване на светлината", "отразен образ", "отзвук", а също и "размисъл", и всяко от тези значения придава свой метафоричен нюанс.

 

6. Надграждане на хайку

Когато в наше време се анализират дневниците на старите японски майстори, много изследователи забелязват, че някои хайку стихотворения звучат по-силно в контекста на прозата. Това не е изненадващо, ако се върнем отново към uta monogatari, където ролята на прозата е да засили ефекта на поезията. Наистина, силата на хайку стихотворението често е в трептенето между много интерпретации. Има случаи обаче, когато насочването, което идва от прозата, може да изтъкне и засили многократно въздействието на определени аспекти, които остават незабелязани в разсеяната светлина - както насочен лъч светлина осветява обект по неочакван начин. При това въздействието е взаимно и поезията също придава дълбочина на прозата, като активира скрити метафори. Самата връзка проза - поезия се явява често най-въздействащият елемент на хайбуна.

Има спорове и различни мнения по въпроса дали включените хайку стихотворения трябва да бъдат с висока стойност като самостоятелни произведения ("stand alone haiku"), или в случая е важно да звучат добре в контекста на прозата.

Ще илюстрирам казаното с един много добър хайбун от българска авторка - Дарина Денева (2013):

Видимости

Котката никога не е напълно тук, но винаги знае коя част от себе си да направи видима. Сутрин, когато лежи по гръб на кревата, слънцето огрява розовите ѝ лапи. Мушната под одеялото е една извита линия, а започне ли да си играе, се превръща в мъркащо коремче с нокти. На тъмно има само очи. Ако реши - може или да изчезне напълно от стаята, или да бъде навсякъде. Понякога се вижда цялата, но крайчето на опашката ѝ се губи. Друг път показва само него зад някой ъгъл.

прозрачен въздух
винаги знаеш
входа и изхода

Налице е един по-различен подход, при който вместо кратък разказ се предлага наблюдение. Прозата е изградена върху интересна образна метафора, за да ни представи, във втория план, един размисъл върху възприемането на реалността, която ни се разкрива с отделни аспекти, като винаги запазва някаква тайна - тук, където се намираме, между "входа и изхода", единственото, което познаваме със сигурност. Хайку стихотворението, с твърде разсеяни внушения като "stand alone", в контекста на прозата звучи много силно и я подкрепя по един интересен начин.

Хайбунът е фина и изтънчена литература. Ако хайку поезията е изкуство на дълбоките внушения и едва загатнатите връзки, хайбунът надгражда още едно ниво в тази посока.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Могат да се споменат имената на Мацунага Тейтоку (1571-1653), създател на школата Теймон, и Нишияма Соин (1605-1682), създател на школата Данрин, както и на Оницура (1661-1698), създал своя собствена естетическа теория, известна като макото (искреност, правдивост). [обратно]

2. Кратките есета на Китамура Кигин (1624-1705), често завършени с хайку, са смятани също за едни от най-старите предшественици на формата. Смята се, че Башьо е изучавал текстовете на Кигин. [обратно]

3. Uta monogatari е термин за много от колекциите от независими или полунезависими къси произведения, които преплитат японска проза и поезия. Всяко произведение би могло да се възприема самостоятелно, донякъде като сбирка от хайбуни днес. Джоан Зимерман (2014) цитира превода на Tahara на този термин, който гласи "разкази за стихотворения" или по-метафоричното "опашки на стихотворения" (в смисъл на коментари). [обратно]

4. Западната литература има принос и за развитието на съвременното хайку (дори на японското, още от Шики, за когото се смята, че е повлиян от западния реализъм), но ролята ѝ за формиране на хайбуна е специална и много по-голяма. [обратно]

5. "Хайкай" е стилът, който обединява хайку и свързаните с него форми, като хайбун, хайга и ренку. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Денева 2013: Денева, Дарина. Видимости. // Електронно списание LiterNet, 11.02.2013, № 2 <https://liternet.bg/publish29/darina-deneva/vidimosti.htm> (23.11.2020).

Липовецки, Шарл 2005: Липовецки, Жил, Шарл, Себастиен. Хипермодерните времена. Прев. Лидия Денкова. София: Изток-Запад, 2005.

 

Basho without year: Basho 1644-1694. // Poetry Foundation, without year <https://www.poetryfoundation.org/poets/basho> (23.11.2020).

James Merrill without year: James Merrill 1926-1995. // Poetry Foundation, without year <https://www.poetryfoundation.org/poets/james-merrill> (23.11.2020).

Merrill 1988: Merrill, James. The inner Room. New York, N.Y.: Knopf, 1988.

Myers, Simms 1989: Myers, Jack, Simms, Michael. The Longman Dictionary of Poetic Terms. New York, NY: Longman, 1989, p. 310.

Painting 2018: Painting, Tom. Reflection. // Modern Haiku, Winter-Spring 2018, vol. 49, № 1.

Ross 2004: Ross, Bruce. On Defining Haibun to a Western Readership. // Simply Haiku, November-December 2004, vol. 2, № 6.

Shirane 1998: Shirane, Haruo. Traces of Dreams: Landscape, Cultural Memory, and the Poetry of Bashō. Stanford: Stanford University Press, 1998.

Woodward 2010: Woodward, Jeffrey. Form in Haibun: An Outline. // Haibun Today, December 2010, vol. 4, № 4 <http://haibuntoday.haikuhut.com/ht44/Article_Woodward_Form.html> (23.11.2020).

Zimmerman 2014: Zimmerman, J. What English-Language Haibun Poets Can Learn From Japanese Practices: the Mysteries of an Almost-Heard Birdsong First Autumn Abroad. // Contemporary Haibun Online, January 2014, vol. 9, № 4 <https://contemporaryhaibunonline.com/chohtmlarchive/pages094/Article_Zimmerman.html> (23.11.2020).

 

 

© Людмила Балабанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.11.2020, № 11 (252)