ЩОМ КАМЪКЪТ ПОТЪНЕ ДЪЛБОКО

Людмила Балабанова

web

Имам удоволствието да представя една уникална книга. Уникална - защото такава книга, доколкото ми е известно, не съществува като литературна форма, поне в българската традиция.

Може да се направи една имплицитна връзка с древните източни духовни практики, където най-общо, духовният учител хвърля камъка, а ученикът се опитва да разчете кръговете. И двамата се надяват, че някой от тези концентрични кръгове ще се превърне в слънце, в звезда и ще озари тайните на битието.

Възможна е и друга връзка директно с източната литературна традиция. В предговора София Филипова споменава, че „тристишията не са хайку, макар че някои от тях носят духа на японската поетична форма.” Напълно съм съгласна с нея. Повечето стихотворения не са хайку, защото интелектуалното търсене, характерно за западната култура, играе водеща роля в тази книга. Но не може да остане незабелязана една друга връзка с хайку. Имам предвид древната японска поетична форма ренга, от която „се откъсва” хайку, за да продължи по свой собствен път през времето и пространството до наши дни, далече извън границите на Япония. Ето какво пише за ренга Светлана Иванова в предговора към книга с класически хайку (Хайку 1996), преведени от Людмила Холодович: „Така се появява класическата ренга (верижка) - нещо като съвместно откриване на истината. Очарованието й се крие в безкрайните възможности за преосмисляне на темата с приближаване чрез всяка следваща строфа до същността, в синхронното преплитане на два таланта.” До голяма степен това е вярно за търсенията на двете авторки. Разликата е в използваните средства, които в повечето случаи са заети от западния мета-инструментариум. Самата духовна връзка, намираща израз в общо лирично произведение, е аналогична на връзката между авторите в ренга. В много от случаите стихотворенията не са директно зададен въпрос и пряк отговор, а са именно в духа на източната литературна традиция, за която са характерни т.нар. от Пол Уилямс „скрити метафори”.

Тази книга има връзка и с често използваната на запад практика, няколко реда от едно стихотворение да служат като мото на стихотворение от друг автор. В такъв случай втората творба е малко или повече „отглас” на цитираната, тъй като е вдъхновена от нея. При това, стихотворението може да заема идеята от мотото, да бъде продължение и доразвиване, или спор и противопоставяне на цитираната мисъл. При всички случаи е налице една поетична реакция на произведението на друг поет, като обикновено цитатът е много по-малък по обем от новата творба. Това е и едно от основните различия на представените творби, които са приблизително еднакви като обем. Освен това, за разлика от споменатия случай, тук първото стихотворение е специално създадено, за да провокира поетичната реакция на точно определен автор. Впрочем в текста не липсват и такива цитати от известни автори, поставени като мото, които формират едно трето ниво. В случая е налице реакция на дадена мисъл, предназначена да породи друга реакция.

Така предпоставките за създаване на такава литературна форма могат да се търсят както на Изток, така и на Запад. Може да се каже, че тази книга е една своеобразна среща на източната и западната естетика. И то не само поради своята форма, а и поради характера на стихотворенията. В нея се срещат типично западни стихотворения, като следното:

Да се избавя от своя Аз
с непоносимата му сложност.
Има ли надежда?

(София Филипова)

както и хайку, като това на Александра Ивойлова:

Две облачета в небето
се състезават
с пеперудите...

Тъй като тази книга е нетрадиционна, липсва и методология за нейното оценяване. Един възможен подход е разглеждане на стихотворенията, условно наречени „въпроси”; разглеждане на стихотворенията, условно наречени „отговори” и разглеждане на връзката между тях.

И така, първите стихотворения, автор на които е София Филипова, задават темата на всяка двойка творби. Може би затова те са по-близо до западната традиция, характерно за която е изследването на света посредством интелекта. Много от основните въпроси на битието са зададени директно: въпросът за границата между позволено и непозволено, въпросът за греха, въпросът за различните нива на Аза и за бездните вътре в нас, въпросът за мястото ни между земята и небето и най-важният въпрос - за приемането на смъртта. Тези въпроси разчитат на поетичната интерпретация на Александра Ивойлова, на нейните метафорични отговори. Но има и немалко имплицитно зададени въпроси, които са по-скоро една поетична провокация, която допуска безброй рефлексии, като например:

Попитах вятъра:
„Откъде идваш?”
„Защо питаш?” - отвърна ми.

Или:

Кацнал е облак
на покрива -
ту птица, ту риба, ту змей...

Ролята на Александра Ивойлова в текста е интересна. От една страна, нейният отговор е поставен в известни рамки, тъй като има зададен въпрос или тема. Това е едновременно ограничение и предизвикателство. Често отговорите са не само неочаквани, но и изискват усилие и интуиция от страна на читателя, за да се открие връзката с първото тристишие. Макар че и при нея има разсъждения в типично афористичен западен стил, преобладават поетични интерпретации с многопластови метафори, например:

Растат тревите в нас
насън -
растат тревите...

Или:

Там ябълката
още крие
своите семки.

Отговорите на Александра Ивойлова изчерпват почти всички възможни проекции на поетичната рефлексия - от подхващане на дадената тема с цел разширяване на смисъла и обобщаване, през предлагане на паралелен образ или идея, които имат вътрешна връзка със стихотворението на другата авторка, без показано отношение, до повече или по-малко явно противопоставяне на дадено разсъждение.

Може да се каже, че ролята на Александра Ивойлова е по-отговорна и за връзката между двете стихотворения, тъй като неин е изборът да отговори пряко или чрез дълбоко скрита метафора. И все пак начинът на задаване на темата също има значение за постигане на едно изваяно единство между въпрос и отговор. Там, където всяко от стихотворенията е една изящна и дълбока миниатюра и където е постигнато онова празно пространство между двете стихотворения, което в хайку се нарича кире, са най-успешните страници в книгата. Ще цитирам само някои от тях:

С.Ф.	Отворих прозореца - влезе писък на птица. Затворих го - писъкът вътре остана.
А.И.	Мълчание пронизано. Мълчание пронизващо. Писъкът вътре остана.
С.Ф.	Звезда единствена в небето свети. Къде са другите звезди?
А.И.	Изгряват в нощните треви Светулки.

Това метафизично усещане на света като едно цяло, в което звездите и светулките са равни, това пребиваване „Близко до тревите/ До звездите близко” и виждането на света като „единен”, който „в огледала незрими/ сам себе си оспорва” е общото постижение на авторките. Такова метафизично усещане е характерно за хайку, но също и за най-добрата западна поезия.

Книгата прилича на хайку и по необходимостта от съавторство на читателя. Следователно и от нас зависи колко дълбоко ще потъне камъкът. А щом камъкът потъне дълбоко, кръговете после дълго отговарят.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Хайку 1996: Хайку. Съставител и преводач Людмила Холодович. София: Еквус Арт, 1996.

© Людмила Балабанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2010, № 2 (123)

Текстът е четен на представянето на книгата на 30.10.2009.