из Циганска рапсодия

ПЕЙКАТА

Красимир Бачков

web

- Питаш откъде се познавам със старшия! Да не мислиш, че само арестът може да свързва един циганин с един полицай? Двамата сме приятели, но къде ще го разбереш ти! Седиш до мен, гледаш ме, сякаш съм ти изял десерта, чудиш се какво търси тоя нагизден мангал на такава тузарска полицейска сватба, а след малко като засвиря, ще заиграеш и кючек, макар да мразиш чалгата и всяка просташка музика! А музиката, ако питаш мене, е като хората - хубава и по-малко хубава. Зависи за какво я искаш - за сърце или за корем. А сега, щом настояваш, ще ти разкажа!

Да ти кажа право и аз не обичам циганските работи, но човек едно мисли, а съвсем друго се получава накрая. Една вечер се прибирам вкъщи и мама ме хваща още от двора. Там, по-големият ми брат, Шукри, бе сковал дълга пейка, на която комшийките седяха по цял ден и въртяха клюките в махалата. Някои от тях, ако имаше как, щяха и да спят на нея, да я вземе дяволът!

- Братовчед ти от Плевен прати хабер! - занарежда мама. - Другия петък вдига сватба! Вика те да свириш! Жив-умрял, заръчал, там трябва да си!

- Кой, Салито ли?

- Не, бе! Брат му, Азис!

- Че той, не е ли малък още?

- На есен прави шестнайсе! Решил човекът - ще се жени! А ти? Двайсет и трета година подкара, акълът ти се в тая пуста тръба! Ни момиче свъртя както му е редът, ни нищо! Акраните ти по три деца имат вече, ти се развяваш от софра на софра, кефа на другите да правиш! Ми спри са, че помисли за себе си, помисли за мене!

- Да, да! - запригласяха съседките от пейката. - Толкоз момичета те искат, а ти тръгна с българка, важен да се правиш! Добре, че те заряза, та да разбереш къде ти е мястото!

- Никой не ме е зарязал! - впрегнах се аз, макар да знаех, че да споря с тях няма смисъл.

- А тя ожени ли се вече за друг? - не спираше най-дебелата и зла от всички, Харима.

- Омъжи се! Но ако бях поискал, за мене щеше да се омъжи!

- Да, да, мечтай си! Както си тръгнал и ти като баща си ще свършиш - в затвора!

- Сус, ма! - сряза я майка ми. - Да не си споменала оня луд касапин, че ще взема точилката!

- Ми тъй ли говориш ти за мъжа си ма, да му ядеш кура, да му ядеш! - запени се Харима, а мама стана и я изблъска от пейката. Взе да я гони от двора, но съседката е много дебела, та мама подскача край нея, като кутре на кон. Викнаха всичките, вдигнаха гюрултията, ще помисли някой, че се избиват глупавите му жени. Трябва да взема някой ден брадвата и да я насека тая пейка! Мъжете на всичките повлекани, дето седят по цял ден на нея, мерси ще ми кажат! Прибрах се вкъщи, а отвън разправията продължи до среднощ.

Не ми се тръгваше в петък за сватбата, настроение нямах нещо, но мама ме придума и рано-рано, с колата на брат ми, потеглихме за Плевен. Ладата - комби, но едва събра петте деца, жена му, Шукрито и мен. По пътя брат ми пуска кючеци по касетофона, но жена му и децата не ги щат. Изядоха ми главата, да им свиря! Хеле, малко преди Плевен, изкарах няколко парчета, а на брат ми толкоз му трябваше. Заби спирачки на средата на шосето и всички излязоха да играят. Заподскачаха циганетата по асфалта, захвърля гъобеци жената на брат ми, а той вдигна ръце, подбели очи и без да се интересува идват ли коли по пътя, заигра. Хората минават край нас, намалят скоростта да не стане някой сакатлък и учудено ни гледат. Абе, циганска работа, к`во да ти разправям! Циркът обаче стана, когато след малко зад нас спряха две коли с роднини от Левски. И те на сватба тръгнали, и на тях сърцето им играе! Е-ех...! Добре, че мина една патрулка на КАТ, та успокоихме малко нещата. Обаче чудна работа, на по-старшия от двамата полицаи, му се играе точно като на наште цигани. Уж спря ред да раздава, а ми вика:

- Калашников от Горан Брегович знаеш ли?

Аз веднага го подкарах, наште хора заиграха, а полицаят едва се сдържа. Гледа страшно, отвътре го напира да играе, но нали е на служба... Махна рязко с ръка да спра и с дрезгав глас вика:

- Момче, прибирай тая тръба, че както ме сърби ръката, току-виж съм изкарал пищова, да гръмна два-три пъти в небето! Хайде карайте всичките след мен, да не изтървете сватбата!

Тъй, с патрулка начело, пристигнахме в Плевен като делегация. А там радост, сълзи, гюрултия. А бе, сватба! Половината цигани вече пияни и напират да играят. В средата на двора паркирано едно ремарке, усилвателят е от 1000 вата и са закачени сигурно поне десет тонколони наоколо. Оркестърът на Хасан баба свири, а те са все добри музиканти, момчетата. Подкараха я те, закърши се веселбата. Бил съм на сто сватби и знам как върви. Не са като вашите... културни. Ще поиграят циганите, после ще се скарат, някой ще изпращи и ще започне бой, в който всички ще се включат. Накрая ще се леят сълзи и клетви за вечно приятелство, точно от тия, дето преди малко са се налагали по кухите глави. Бях пресметнал всичко точно, с изключение на една малка подробност. Малкото камъче, дето обръща колата. Булката! Дори не бях се загледал добре в това четиринайсетгодишно момиче, когато зетят - моят братовчед Азис, ме помоли да свиря за нея. Тя се казваше Гюлшен, стоеше пред мен с лека усмивка, а очите й бяха тъжни и молещи. Розовата булчинска носия я правеше да изглежда по-зряла, тъмните устни мамеха за целувка, но погледът й ме смути най-вече. Като на необяздена млада кобилка блестяха кафявите й очи и сякаш подканваха да я освободя от братовчед си, да я докосна нежно, а после...

Знаех, че Азис я е получил като дълг за невърнат заем. При нашите семейства стават такива работи. Само че тя бе жив човек, а не кобила или овца...!

- Ще свиря! - казах. - След малко!

Точно тогава започна боят. Оркестърът си свири, веселбата си върви, а момчетата се правят на каубои. Двама-трима бяха съборени на земята, останалите ги ритаха безмилостно, докато единият не се надигна с нож в ръката. Работата ставаше сериозна. Погледнах булката, тя ме целуна с поглед и аз вдигнах тромпета. Знаех няколко парчета, дето вършеха добра работа в подобни моменти. Засвирих и гледам, как се заослушваха търкалджиите. Като че с камшик ги шибна песента! Оставиха боя, огледаха се и усул-усул заиграха. Няма по-голямо нещо от музиката, ей! Над нея е само Бог!

Момчетата на Хасан баба се включиха за акомпанимент и, разбира се, събрахме махалата. По едно време гледам, познатата патрулка извърта на пътя и двамата полицаи слизат да видят какво става. Спрях малко да си поема дъх и отидох при старшия. Виждаше се, че е мъжко момче, затова подкарах направо:

- Колко ще искаш, за да ме откараш с патрулката до гарата, заедно с едно момиче?

Той се засмя тъй, че коремът му се затресе.

- Кажи колко и ще ти платя! - не спирах аз.

- Стой, бе момче! Аз да не съм такси?! - погледна ме сериозно полицаят. - За такова нещо може да ме уволнят!

- Виж, моля ти се като на баща! Харесахме се с едно момиче, но освен да избягаме оттук, няма как да стане нашата работа! Всички ще скочат срещу нас!

- Ромео и Жулиета значи?

- Нещо такова - съгласявам се и продължавам да го моля. Той мълчи, гледа ме под вежди, но по едно време склони.

- Заради тая глупост, може да остана без работа, но в името на любовта щом е...! - и обяснява къде ще спре колата в края на улицата. Само че при едно условие: да свиря, докато всички сватбари премалеят от игра. Тогава останалите ще са доволни и няма да забележат, че съм изчезнал с момичето. Стиснахме си ръцете и той отиде да обясни на колегата си уговорката. Аз скришом направих знак на булката да влезе в къщата. Там за минутка се видяхме насаме и аз й обясних моя план. Грейнаха очите на момичето и се хвърли да ме целува:

- Докато съм жива - вика - ще съм твоя! Ти си моето слънце!

- Чакай! - отблъсквам я аз. - Тия неща, после!

Излязох на двора и се качих на ремаркето. Помълчах малко да събера вниманието на всички и започнах:

- А сега, за всички сватбари... Вашта мама, циганска! - поздравих ги по микрофона и докато ме гледаха като треснати, продължих, уж много ядосан:

- Или пийте, докато паднете, или играйте, докато паднете! Иначе, каква сватба е това!

Всички ревнаха одобрително, пръв се хвана зетят, с бутилка вино в ръка, а до него и другите юнаци, да не останат по-долу, с пълни шишета алкохол. Пият и играят, правят се на мъже, аз надувам свирката, а полицаите се усмихват съзаклятнически до портата. Вече нямам спомен колко продължи веселбата, но свирих, докато и последният играч рухна на земята.

Когато с Гюлшен дотичахме до патрулката, младият полицай хлъцна от изненада:

- Ама, ти си откраднал булката, бе копеле!

- Не ме е откраднал! - скочи насреща му тя. - Тоя, за когото трябваше да се женя, ме крадна! Хай сега, спасете ме! Нали сте полицаи, трябва да помагате на хората!

- Леле, какъв таралеж си сложихме в гащите! - продължи да се жалва той, но старшият настъпи газта и потеглихме. По едно време даже пусна буркана и сирената в чест на събитието. - Като ще е гарга, рошава да е! - хили се той, а колегата му не знае да плаче ли, или да се смее. Тъй, вместо на гарата, ни откараха чак до Търново. Оставиха ни в центъра и се разбрахме със старшия, като се зажени синът му, да свиря и на неговата сватба. Ей за туй съм тука сега!

Булката ли? Гюлшен излезе злато-момиче! Още не сме се оженили, но синът, който ми роди, другия месец ще стане на годинка! А е бременна вече с второ! В душата ми е тя! Ей тука! Само едно не ми харесва, да ти призная. И тя, наред с другите жени от махалата, се научи да търка пейката в двора и да оправя клюки по цял ден. Ще взема брадвата някой ден и... само на пейка ще ми стане!

Сега какво? Аз да посвиря? Дадено, бе старши! Само да не стане някоя цигания, че аз ще опера пешкира накрая! А-а-а, ти стана значи? Не бой се, няма да съжаляваш! Аз за корем песни не свиря! Моите са за сърце!

А сега, за всички сватбари...!

© Красимир Бачков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.06.2005, № 6 (67)