ИСТИНСКИ БЪЛГАРИ

Красимир Бачков

web

Иван бе висок, симпатичен тридесетгодишен мъж, който имаше два основни недостатъка. Беше честен и много обичаше жена си. В друго време те щяха да бъдат качества, но в сегашния интересен свят само пречеха и на него и на семейството му. Макар и с университетско образование, той от две години се луташе безработен, а съпругата му Мария напоследък бе толкова отчаяна от липсата на средства дори за храна, че спря да го упреква за каквото и да било, а само гледаше с едни такива тъжни очи и мълчеше, мълчеше. Тя бе красива жена, искаше й се да е облечена добре, като се връща у дома да носи на дъщеря си поне по един банан, защото малката Мария много ги обичаше, но нямаше възможност нито за едното, нито за другото. Ходеше с досада на работа, защото учениците, на които преподаваше математика, бяха мързеливи и в по-голямата си част задоволени с всичко, ненавиждаха я заради настойчивостта й да ги кара да мислят, а тя съответно си го връщаше, като съвсем заслужено им пишеше двойките. От известно време се замисляше над предложението на един стар семеен приятел. Всъщност преди той бе приятел на мъжа й, после станаха семейни приятели, а от няколко години прекъснаха връзката, защото Божо, - така се казваше той, забогатя и се отдръпна като човек с по-високо положение. Отначало започна бизнес с износ на царевица, после купи два магазина, а сега вече никой не знаеше докъде е стигнал в завладяването на нови територии. Беше едър, черен и много нахален. Най-доброто у него бе чувството му за хумор, което не го напускаше и в най-трудни моменти. Преди месец я срещна случайно и недвусмислено й предложи добра работа в неговото счетоводство, но срещу малко топлинка от нейна страна. Мария усещаше мераците му още от началото на запознанството им, но досега посрещаше всичко само с усмивка. Не би сменила Иван и за десет Божовци. Така ли беше обаче? Колко още щеше да изтърпи мизерията и празните надежди, че все някой ден нещата ще се оправят? Не беше ли всъщност съпругът й просто един неудачник? Ех, ако можеше поне за малко да надникне в бъдещето!

Три дни Иван ремонтира старото ЧеЗе, лепи гуми, смазва частите и регулира запалването, докато днес, още с първото ритане, моторът запали и заръмжа възбудено в ръцете му. Сложи си каската и с удоволствие потегли. Свежият пролетен въздух остро брулеше лицето и нахлуваше свободно в дробовете му. До морето имаше половин час път, който беше удоволствие, забравено от младежките му години. Мария се страхуваше от мотори и след женитбата им “ЧеЗе”-то ръждясваше, забравено в двора на родителите му. Сега обаче изтегляше уверено всеки завой, а на прав път минаваше стоте километра без усилие.

Малко преди Варна го задмина жълтият мерцедес на Божо. Странно, но му се стори, че до него в колата стои Мария. Даде газ на мотора и до първия светофар ги застигна. Престрои се леко, вдясно зад колата и стисна зъби от това, което видя. Жена му, която никога не пушеше цигари, сега държеше цигара в ръката си, издухваше някак пошло дима и спокойно си приказваше с Божо. А трябваше да е на работа в гимназията!

Светна зелената светлина и се наложи отзад да му свирнат, за да се сети да потегли. Вместо към пристанището, където отиваше, Иван подкара след мерцедеса на разумна дистанция, за да не го забележат. Не след дълго Божо паркира пред луксозен ресторант и, усмихнат, поведе жена му към входа. След десетина минути Иван остави мотора и влезе в ресторанта. Спря до вратата и видя как келнер с бяла кърпа през ръката внимателно налива вино на двамата. Върна се обратно. Вървеше като робот. Сякаш му бяха източили кръвта. Нищо не мислеше, само очите му горяха от болка и унижение. Реши да чака какво ще стане нататък. Минутите минаваха отвратително бавно, но все пак по някое време те излязоха. Преди да влязат в колата, някакво момиче с кошница цветя ги пресрещна и Божо подари цял наръч рози на жена му. Иван се усмихна тъжно. Преди два дни бе обиколил всички лозя край града, за да намери няколко стръка едва напъпил люляк. Бяха любимите цветя на Мария и тя искрено се зарадва. Сега пак се радваше и чисто по женски зарови лице в цветята, за да ги помирише. Влязоха в колата и потеглиха. Иван след тях. В близкия курорт "Св. св. Константин и Елена" имаше много хотели, но Божо беше богат човек и естествено спря пред най-скъпия. На влизане прегърна Мария през раменете и така, заедно, като щастлива двойка влюбени потънаха вътре. Иван слезе от мотора и седна на бордюра на тротоара. По това време нямаше туристи и макар слънцето да грееше приятно, курортът бе безлюден и тих.

Какво трябваше да направи сега? Струваше му се, че главата му всеки момент ще експлоадира. Беше глупаво да влезе в хотела и като разбие вратата, да хване прелюбодейците. А и нищо нямаше да оправи в крайна сметка! Тежко въздъхна.

Щом се съблече, Божо заприлича на тюлен, с тая мазна кожа и увиснало голямо шкембе. Мария надигна бутилката шампанско и, макар въгледвуокисът да й пречеше да пие нормално, тя изгълта почти половината. Отпусна се напреко на леглото. Алчните ръце на мъжа я потърсиха и тя затвори очи. Мразеше лепкавото туловище, което я затисна и остави без дъх, мразеше себе си, мразеше и Иван, заради това, че е добър, че не умее да я защити и опази от мръсотията на живота, само малката Мария не мразеше! Малката! Дъщеря й! Боже, какво правя! - жената се опита да отблъсне противното тяло, но мъжът, вече проникнал в нея, я притисна по-силно и загрухтя от удоволствие. Тя безмълвно заплака и се отпусна.

Като насън, Иван се качи на мотора и подкара към пристанището. Имаха уговорка с един приятел да работят като хамали при разтоварването на корабите. Въпреки модерната техника и сега се налагаше хора да вършат такъв вид труд. Поразпита охраната и скоро намери кораба и приятеля си. Записаха го в някаква ведомост и се спусна през бункера по тесни стълби към трюма. Там му качиха огромен чувал на гърба и той го отнесе до платформата, която кранът щеше да вдигне после. След това пое втори чувал, трети и им загуби сметката до края на деня. Тялото го болеше, но умора не усещаше. Друга бе болката му. Накрая му броиха няколко банкноти и той машинално потегли към своя град. Преди да се прибере, спря пред един магазин и купи цяла връзка банани за малката Мария. С разтреперана ръка натисна звънеца на апартамента. Отвътре се чу тупкане на малки крачета и дъщеря му го посрещна с банани в двете ръце и щастлива усмивка.

- Тате, виж мама ги донесе! Милата мама спечелила парички и сега ще ям, колкото искам! И ти ли си спечелил парички, тате? - едва сега детето забеляза бананите в ръцете на баща си.

- И аз! - глухо отвърна Иван и влезе в дома си. Съблече работните си дрехи и седна на кушетката в кухнята. Жена му миеше чинии на мивката. Погледнато отстрани, всичко излеждаше както преди, само в малкото панерче до телевизора стърчеше пачка банкноти.

- Хванах се към една фирма! - някак безразлично прозвуча гласът на жена му. Ще върша счетоводна работа, за която плащат добре!

- Знам! - отвърна Иван. - Видях ти работата! И аз изкарах малко пари! Не колкото твоите, разбира се! Моят труд е ниско квалифициран! - извади и сложи няколко банкноти до пачката на жена си.

- Иване! - с разширени очи го гледаше тя.

- Няма нищо, Мария! Просто такъв е животът!

- Не, не е такъв! Не е! Обичам те, Иване! - викаха очите на жената, докато безмълвно преглъщаше сълзите си.

- И аз те обичам, Мария! - отвръщаше тъжната му усмивка. До тях дъщеря им безгрижно подскачаше и припяваше някаква току-що измислена песничка.

На вратата се позвъни. Беше инкасаторът за водата. Не бяха плащали от три месеца и сега парите дойдоха добре дошли. Утре щяха да платят тока, вноските по заема и още няколко борча, натрупани досега. Точно като едни нормални граждани на държавата. А като ги свършеха, щяха да изкарат още. Вече знаеха как.

Единственото, което им липсваше, бе някой да пусне химна, за да се почувстват истински българи!

© Красимир Бачков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.07.2005, № 7 (68)