БРЯГ В ПОТОПА

Красимир Бачков

web

Американецът, четвърто поколение, Дюк Пайети, бе видял през живота си много неща, беше прочел доста книги и беше гледал безброй филми (предимно американски), за да мисли, че едва ли нещо на тоя свят може да го учуди. В казармата бе служил като морски пехотинец, след университета направи блестяща журналистическа кариера и сега, задоволен и преситен от облагите на парите, славата и властта, можеше да си позволи почти всичко, което му хрумне. Като шеф на отдел в един от най-големите щатски всекидневници, той се ползваше с привилегията сам да определя командировката си, свързана с репортажа по дадената тема. Зад гърба му стоеше мощно издание, в мнението на което се вслушваха не само редовите читатели, но и политици от най-висок ранг в Щатите и света. Затова мистър Пайети не без основание демонстрираше самочувствие, далеч по-високо от това на редовия американец.

И така, на втори март 1998 година, приключил с последната си задача в Босна, доволен от репортажа, който изпрати светкавично по интернет, Дюк реши да се поразходи малко из бивша Югославия. Разполагаше с голям джип, предоставен му благосклонно от генерал Патерсън, командващия американското подразделение към ООН тук, и с прекрасната си "Минолта" - една висша изява на японската инженерна мисъл. Смяташе да направи малко снимки, които после да използва при удобен случай. Тъкмо излизаше от покрайнините на Пале, когато съзря първия си обект. Край пътя стоеше еднокрак войник, подпрян на алуминиева патерица, и махаше на стоп. Дюк спря, щракна няколко кадъра и като хвърли военната му мешка отзад, помогна на момчето да се качи. Подкара джипа и се опита да завърже разговор. На развален руски скоро разбра, че спътникът му е от българските части за разминиране в района и се прибира в родината си. Пострадал преди месец, младият мъж щеше да се върне при жена си и двете си деца инвалид, със смешните спестявания от три хиляди марки, изкарани за половин година всекидневен риск за живота.

"Тия балканци по нищо не се различават от жълтите, черните и... животните! " - помисли Дюк и предложи цигара на войника. Той отказа, извади смачкан пакет, на който пишеше БТ, и обясни, че е свикнал само с тях. От любопитство Дюк прие една от неговите цигари и бе приятно изненадан от силата и аромата им. Непринудено ги похвали, а войникът тъжно обясни, че в България всичко е хубаво, с изключение на политиците. Журналистът се засмя. Не бе посещавал тази страна, но достатъчно знаеше за нея. През последните години българите се бяха прочули по цял свят с гениалните си крадци, убийци, наркотрафиканти и безумни политици. Изключение правеха само спортистите, за част от които възторжено вика в подкрепа на последното световно първенство по футбол. Дюк знаеше почти всичко за Христо Стоичков и Стефка Костадинова, бе чел стиховете на Ботев и Яворов, но бе наясно също, че италианските мафиоти не можеха да сторят нищо друго, освен да козируват на българските си колеги. Докато си говореха с войника за България, журналистът разбра, че на следващия ден страната ще празнува националния си празник и това внезапно промени плановете му. Без да обяснява нищо, той се насочи към Ниш, в края на деня оставиха Пирот зад гърба си, а привечер вече бяха на българска земя. Войникът се вълнуваше от предстоящата среща със семейството си, като непрекъснато благодареше на Дюк и го уверяваше, че няма по-красива природа от тази на родината му. Носталгията явно си бе казала думата. Журналистът, който бе обиколил цял свят и притежаваше на Карибите скромна шестстайна вила, кимаше мълчаливо с глава. Бе преминал през цяла бивша Югославия, където до скоро имаше война, но такива дупки по пътищата и такива развалини край тях не бе забелязал.

Малко преди полунощ пристигнаха в дома на войника. Там не знаеха за ампутирания му крак, тъй като снимките, които направи Дюк при посрещането им, бяха направо фантастични. След като деликатно отказа гостоприемството на доскорошния си спътник, журналистът се настани в хотела на малкото планинско градче и въпреки мизерната обстановка заспа непробудно.

На следващия ден сутринта го събуди... тишината. Леко разтревожен, Дюк стана, провери дали парите са все още в джобовете му и, успокоен, разтвори прозореца. В стаята нахлуха слънцето, чистият боров въздух и омайната гледка на една сравнително ниска, дива и невероятно красива планина. Взе "Минолтата" и защрака. Май войникът донякъде имаше право с хвалбите си. Закуси набързо и като се метна в джипа, потегли към една поляна, която си бе набелязал от прозореца преди малко. Направи му впечатление, че никъде в градчето не забелязва развети знамена в чест на празника, а хората изглеждаха унили и много приличаха на пациентите, които бе снимал в една психиатрична клиника някъде в Пенсилвания, преди двайсет години. След двайсетминутно изкачване по тесен планински път, Дюк стигна до поляната. От едната си страна тя бе това, което предполагаше, но от другата се простираше огромно сметище, над което кръжаха ято гларуси, гарги и врабци. На места сред боклуците се виеше дим и разтваряше миризмата на мръсотията в чистия въздух. Всичко бе толкова нелепо, че журналистът се сети за фотоапарата едва след десетина минути. Гнусливо, стъпвайки върху отпадъците, той тръгна да дири подходящо място за съпоставяне на природната красота с човешката простотия. Така се натъкна на възрастен скитник с детска количка, пълна с хартия. Опита се да го заснеме, но клошарят го замери с празна бутилка и за малко не улучи. Дюк извади един долар и го размаха съблазнително.

- Заври си го в задника! - на чист английски отвърна скитникът и продължи да бута количката. Журналистът сухо преглътна. Струваше му се, че участва в някой филм на ужасите. Красота, превърната в сметище, дивак, говорещ английски - всичко изглеждаше толкова нереално, че напомняше сцена от Спилбърг. При всички случаи обаче шокът от действителността тук надхвърляше онзи от филмите.

- Слушай, приятел! - провикна се Дюк. - Ще ти платя, колкото кажеш! Само ми разреши да те снимам и да поговорим малко!

Скитникът спря, изгледа го презрително и отвърна:

- Хиляда долара!

За Дюк това бе нищожна сума, но не биваше да допуска изнудване от тоя никаквец. Та средната работна заплата тук не стигаше и сто долара!

- Давам ти сто! - великодушно предложи журналистът.

- Хиляда, като дори ще ти напиша репортажа и ще почерпя! - беше недвусмисленият отговор.

С леко отворена уста Дюк се съгласи. Откакто бе влязъл в тази страна, учудването бе станало нормалното му състояние. Скитникът постели на земята няколко разкъсани кашона, измъкна бутилка ракия и до нея нареди две кисели краставички.

- Сядай! - покани го с жест, достоен за всеки потомствен аристократ на Запад. Разположиха се удобно и отпиха по глътка направо от бутилката. Питието беше великолепно!

След няколко часа разговор на превъзходен английски Дюк вече не се дивеше толкова, защото се оказа, че скитникът му е колега-журналист. Всъщност бивш колега, преди да се пропие и стигне дотук. Второто си висше образование бе завършил в Щатите, познаваше всичко там и нямаше добро мнение за Америка.

- Колос с глинени крака! - язвително отбелязваше бродягата. - Невероятно самочувствие със съмнително покритие! Втора Римска империя! Най-тъпата и нафукана нация под слънцето с общо взето добри държавници! Все пак се съмнявам, че ще дочакате потопа!

- И кой го казва?! - не се остави на гаврата Дюк. - Потомъкът на престъпници и терористи, които възхваляват като национални герои! Една отрепка в собствената си страна! Гражданинът на най-пропадналата в Европа държава!

Така известно време си разменяха любезности, а още малко и щяха да се хванат за гушите, когато случайно събориха бутилката и желанието им за кавга се изпари.

- Видя ли какво направи! - упрекна американецът бившия си колега и се отправи към джипа. - Сега трябва да пием уиски! - донесе неразпечатан литър "Джим Бийм" и го отвори: - Пия за Америка - най-великата нация в света, която ще пропадне точно затова, и за България - най-интересната държава в Европа, която ще пропадне въпреки това!

Скитникът се наду като пуяк, рече гордо "За България", отпи и млясна с отвращение: - И пиенето ви като държавата - кофти!

Двамата се изгледаха под вежди, после се разсмяха неудържимо. Гласовете им дрезгаво полетяха над дърветата, блъснаха се в скалите насреща и се върнаха пречистени. Задъхани и премалели от смях, скитникът и журналистът се сляха в пиянска прегръдка.

- Признай, че американските филми са най-тъпите в света, и ще пия за Америка! - подкачаше го бродягата, а на Дюк му беше тъжно, че в закачките му има толкова много истина. Да осъзнаеш, че собствената ти нация е разложена във всяко отношение и няма начин да не се разпадне в близките години, не бе най-добрият извод, който човек може да направи при посещението си в една банкрутирала, малка държавица, в разговор с най-интелигентния скитник и пияница на земята. Излизаше, че двете страни макар и в две срещуположни крайности се намираха в едно и също ужасно положение. Дюк пи за България, бродягата пи за Америка и накрая дори изпяха "Горда Стара планина". Журналистът направи много снимки, честно си плати уговорената сума и на раздяла замислено рече:

- Едва ли ще напиша нещо за това! След два-три дни всичко ще ми се струва като измислица! Ще запазя снимките за доказателство пред самия мен! Нито ще ми стигнат думите, нито пък някой ще повярва за случилото се тук! Съвсем искрено признавам обаче, че по някакъв начин ви завиждам! Въпреки цялата си бедност, вие имате нещо, което може да ви запази като нация! Не знам какво е то, но знам, че ние го нямаме! С него няма начин да не намерите верния път!

Американецът Дюк Пайети се качи в джипа и бавно потегли. Махна за сбогом с ръка и след малко вече го нямаше. Останаха скитникът, сметището и красотата наоколо. Скитникът се почеса небрежно по задника и въздъхна. Колко много глупаци и в Америка, и в България тръпнеха в очакване на потопа и междувременно празнуваха националните си празници. И през ум не им минаваше, че той отдавна ги е залял! Само че как да им го каже един скитник, който от толкова време се дави, плува и все не намира бряг?

© Красимир Бачков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.07.2005, № 7 (68)