Йорданка Белева

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХОЛИЯ

Йорданка Белева

web

“...Или пък сънувам, че облизвам витрината на тъгата си и така забавям преминаващите, че се спират в мен поотделно. После харесват тъгата ми и я практикуват в средата на стаята, даже изброяват името ми, докато я практикуват. Понякога един мъж разбива витрината, открадва си нещо, така че да се събудя с една тъга по-малко. Когато се събудя, езикът ми търси този мъж и винаги намира друг, така че да се събудя с една тъга повече.”

(из дневника на Холия)

Искаш ли да го направим с много тъга, каза тя. Кажи ми каква ме искаш - много тъжна, средно тъжна, малко тъжна. Мога да бъда всякаква, защото не съм щастлива. Щастливите жени нямат въображение. Не, че съм нещастна, но имам фантазия да страдам. По два часа на ден, не повече, и предимно следобед, между два и четири, когато щастливите жени си почиват. Тогава си правя кафе с много захар и докато разбърквам захарта, си измислям някакво нещастие, от кратките, но да ми стигне до четири следобед. Гледам да не се повтарям, всеки следобед да е различно, да не изхабя тъгата си. Една жена изхаби ли тъгата си, вече е наполовина жена. Виждал ли си ги - има много такива наполовина жени, с една и съща тъга си ходят цял живот. Няма сезони, няма температура, захар няма в тъгата им. Моята е друга, не е от онези, които се виждат отдалеч, пигментирана е. Огромна бенка с косъм, само че върху душата ми. Някои мъже се плашат, други се гнусят, отказват се. Тя ми е по рождение тази тъга. Лятото потъмнява, става гъста, наситена, тежка. Най-много я харесвам нощем, на отворен прозорец. Проветрявам я. Тя сяда на перваза, говорим си. Аз така я задоволявам - докато си говорим.

Тя иска да я храня с истории. С тъжни истории. Затварям очи и си представям, после й разказвам всичките тъги, които си представям. Например, любимата ми тъга е как се самоубивам. Много красива в смъртта. Стилна смърт, качествена. После си представям всички мъже, които съм имала, представям си очите им, поотделно всяко едно око си представям. Търся тъгата им там, измислям си как тъгуват, че никога повече няма да ме видят, няма да ме целуват, няма да ме натъжат. Няколко тъги им измислям, в която ги харесам - тя остава в очите им. Може да имат една тъга в едното око, и друга - в другото. Тогава много ги обичам. Искам да обичам всички тъжни мъже по света. Да наливам тъгата им в себе си, ето тук, под очите, в тези тъмни кръгове под очите. И по-надолу. Концентрирана тъга, чиста, мъжка, без примеси. Да влиза в мен, да излиза, много да ми е тъжно, когато излиза.

На мене от дете ми е тъжно. Така съм се родила - тъжна. Кръстили ме Холия, от меланхолия. На всички им станало тъжно, когато съм се родила. Особено на майка ми. Помня, че вместо коса и гърди, тъга ми растеше на тяхното място.

За първи път се любих тъжно на тринайсет. Затворих очи и си представях тъжни неща. Колкото по-тъжни си ги представях, толкова по-щастлив беше мъжът върху мен.

Щастливите мъже ме натъжават, от тях няма какво да вземеш, празни са, нямат тъга, която да ги изпълни, да ги осмисли, да ги подчертае.

Ти можеш ли тъга, каква тъга можеш?

Ако я видеше втори път в същата тъга, сигурно щеше да се влюби, тя обаче си имаше принципи и никога, ама никога нямаше да се върне заради онова малко тъжно, което забрави върху нощното му шкафче.