АКОРДЕОН И ЗЮМБЮЛИ

web

Обикаля къщата и свири. Няма друг такъв баща. Два след полунощ е. Съседите не спят, лежат и мърморят до жените си, псуват наум и не им стиска да излязат, да прекъснат музиката. По-добрите от тях са свикнали, най- добрите съседи са двете ми баби - къщите им обграждат нашата отляво и отдясно. Обграждат и обгрижват едновременно.

Татко разпъва акордеона, върви бавно, свири бавно, това е външна обиколка. Вътре го чака майка ми - добрата тишина: не брои чашите, нито часовете. Чашите намаляват часовете му, но лозето е наследствено и заслужава ежедневното пиене на баща ми за бог да прости дядо. Умрялото ми братче, братята на татко и всички, които отдавна са при дядо, те също заслужават и чашите, и часовете.

Обикаля навън и свири. За повечето хора в селото е голям и силен, но това е външна обиколка. Знам, че ако влезе вкъщи, ако смъкне акордеона от гърдите си, ако целуне майка, ще си легне, ще сънува кротък до нея. Но той сега е навън, обикаля къщата и ще осъмне така, криейки сърцето си с акордеона, иначе няма да го знаят като голям и силен.

Акордеонът е черен, велтмайстер, сто и двайсет баса. Имаме го толкова отдавна, че нямам спомени преди акордеона. Подарък е на татко от баба и дядо. Свирил е с него на почти всички годежи и сватби наоколо. Така на практика навън акордеонът му е весел, но вкъщи е аксесоар на мъката.

Може да ти изсвири всичко, дори да е мелодия, която е чул току-що. От акордеона никога не е излизал фалшив звук, макар че татко не знае нотите. Знае наизуст акордеона си. Нищо, че не е ходил на специални уроци, добър музикант е, самоук музикант. Когато го слушам, си мисля как в мъката всички сме самоуки. И добри.

Мъката на баща ми не е точно в музиката, но идва едновременно с нея. Разтваря акордеона, разтваря сърцето си, прибира акордеона, прибира сърцето си. С ремъка на раменете сякаш е завързан завинаги в това състояние на мъка. Мълчалива мъка, независимо от акордеона. Може би защото татко винаги свири с поглед встрани.

Заради този поглед встрани, когато бях малка, си мислех, че акордеонът е разтворена книга, а баща ми не особено старателен ученик. С времето осъзнавах, че акордеонът наистина е бил книга, а книгата е била учебник, граматика на мъката, ученикът сега съм аз, сестра ми е още малка.

Мъката на татко е тематична, стига да се заслушаш правилно. Наблюдавала съм я, опитвала съм да я науча тази граматика. Изменяема мъка, неизменяема, преходна мъка. Преходната мъка се нарича тъга. Нарицателна мъка, собствена мъка, събирателна мъка. Мъката винаги е събирателна. Събирателната мъка е като събирателното съществително име, бащинство например. Граматически и при мъката родът зависи от родовите окончания. Родовите окончания на мъката са децата и внуците. Татко има две внучки - децата на сестра ми. Дори когато им се радва, когато ги целува, мъката не си отива от очите му, от онзи поглед встрани. Понякога това е мълчаливият укор към мен и неродените ми деца, страхът, че няма да ги дочака, да доживее раждането им, страхът от нулевото родово окончание.

Когато майка и татко се оженили, и двамата били родови окончания на различна мъка, но много се обичали. Когато умира първото им дете, двете мъки се сливат в една, неизменяема по род. С годините тази мъка ставала все по-дълбока, все по-стара, старобългарска, с двойнствено число - с две сърца, с две души, с две деца. И един акордеон.

Обикаля къщата, свири, индивидуален в мъката си, макар че двамата с акордеона са взаимни като двойка глаголи от свършен и несвършен вид: тъжа-тъгувам, изплача-изплаквам. Това са мъжки, нощни глаголи, за външна обиколка. Майка ми е “ж”-то в тази обиколка. Много е важно “ж”-то в думата да не те подмами, да не те прибере вкъщи. “Ж”-то е женско и затова не му се обръща внимание. Двамата с акордеона знаят, че това е външна обиколка, по мъжки, по мъжки без “ж”, по мъки.

Обикаля къщата, върви и свири. Зюмбюлите не идват по-късно, а накрая. Те са от една песен, която татко пее винаги, често преди да се прибере да спи. В песента двама млади толкова се обичат, че хората им завиждат и в завистта си убиват единия от тях. Композиционно всеки първи ред разказва, а всеки втори припява “син-бял зюмбюл, малка моме”. Не знам защо татко обича тази песен. Едва ли заради зюмбюлите.

Страхувам се заради зюмбюлите. Заради това, че идват накрая. Това е вътрешна обиколка. В нея акордеонът издиша, прилича на астма. Съседите са доволни, двете съседни къщи плачат.

Акордеонът го прибират в калъф. Затрупват калъфа с много зюмбюли.

Два след полунощ е. Със сестра ми не спим, държим се за ръце и обикаляме тишината. Сто и двайсет басова тишина.

© Йорданка Белева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.07.2005, № 7 (68)