Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСТОРИЯТА НА КРЪСТА НА 1876 И ОБРАЗЪТ НА ВОДАЧИТЕ В НАЦИОНАЛНАТА ИСТОРИЯ
Мазхар паша и участта на Общи, Левски, Бенковски и отец Кирил

Иван Русков

web

От телеграмата, която се получи снощи от орханийския каймакам, се разбра, че проклетата глава на въпросния Георги и заловеният и ранен поп Кирил са откарани в Орхание.

След като получихме съответно разрешение от Вилаета, наредихме веднага на Орхание да изпратят бързо тук в София главата на въпросния бунтовник, специалното му облекло с отличителни знаци и заловения поп, за да бъдат показани на затворените тук бунтовници, та да не се осмели някой друг под негово име да продължи въстанието. Току-що бяха докарани в София главата, униформата, списък, документи, войводското пауново перо на главата, въпросният поп, двама юзбашии, няколко въстаници и големият кръст, пред който попът карал бунтовниците да дават обет, като го целуват, че ще следват твърдо пътя на революцията. Когато в присъствие на специалната комисия на тукашните бунтовници бе показана главата, те всички потвърдиха, че това е главата на техния войвода Георги Бенковски; същият, който им бил водач, който запалил къщите, който събирал от ръцете им парите. Всички заплюха главата в лицето и я проклинаха. Те се нахвърлиха и върху попа, който едва можа да бъде избавен от ръцете им.

Из телеграмата на софийския мютесариф Ахмед Мазхар до видинския мютесариф от 15 май 1876 година (Из телеграмата 1956: 22)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Най-трагичната страница в историята на Възраждането ни е изградена от събития и имена, които по поразителен начин са свързани с кръста както в преносен смисъл, така и в по-конкретен - със сребърния кръст на църквата "Света Троица" в Поибрене, станал кръст на Хвърковатата чета. И събитията, и особено някои от имената, които предизвикват тези събития, са сред най-спорните в българската история. Страницата се пише и изпълва с ликове не само от действията на българите - тя се формира и с пряката намеса на видни турски ръководители, които имат за задача да противодействат с всякакви средства на опитите за нарушаване "на тишината" в империята. Такъв ръководител е и софийският мютесариф (окръжен управител) Мазхар паша. В следващите редове ще видим неговото "иждивение", т.е. как той "прахосва" сили и средства - а в негово лице и на турската административно-политическа власт - и прави българския кръст. Ще се базирам най-вече на писаното от Стоян Заимов, Захарий Стоянов и поп Минчо Кънчев, т.е. на съвременници на епохата и при това - поборници. Ще използвам и редове из телеграми на Мазхар паша в качеството му на софийски мютесариф - част от една вече цитирах, друга, за която ще стане дума по-долу, е най-обсъжданата телеграма в последните години у нас и се отнася до залавянето на Васил Левски. Две от телеграмите на пашата познава всеки българин, чел "Записките" и по-конкретно том трети, първия текст - за затвора в Троян, където Захарий Стоянов ги цитира по брой 1070 на в. "Дунав" от 16 май 1876 г., който, за жалост, не е запазен в библиотеките ни. Няма да разглеждам твърде обхватния и сложен за проследяване обмен на информация между тримата поборници и автори, в някои случаи достигащ до пълно съответствие на написаното от тях, без да е налице обозначаване на пряк цитат или поне на най-обща препратка към източника на текста (информацията). Предвид събитията, на които се спирам, на места обръщам внимание на отделни аспекти от интертекста Заимов - Кънчев, без да поставям въпроса за авторство, за хипотекст и хипертекст. Разглеждам частично, без да преминавам в обстоен нарочен анализ, как двамата боравят с факти и фикция и разгръщат изложението, изпъстрено с различни жанрови, реторически и оценъчни особености. Не навлизам в същината на въпроса как и защо Заимов преработва свои страници и книги. Отбелязвам накратко онези моменти в написаното у поп Минчо Кънчев и Заимов, в които се долавят разлики в осмислянето на събития и герои. Всичко това обаче няма да е достатъчно, за да се твърди, че със сигурност тези разлики са присъщи не само за тях двамата и че в тях е вписан начинът, по който, най-общо казано, битуват образите на събития и герои в социокултурните кръгове, към които Заимов, от една страна, и свещеникът, от друга, принадлежат, бидейки иначе от кръга на поборниците1.

През писаното от тримата поборници ще видим как Мазхар паша избива синовете на България, после връща труповете им, за да не остане на практика и следа от тях: Димитър Общи, Васил Левски, Георги Бенковски. Изпратен на заточение е отец Кирил Слепов, кръстоносецът, който не изоставя Сребърния кръст на 1876: неговият труп остава също без знаен гроб, но извън пределите на България. Мазхар паша връща и кръста на България - конкретния, този, за който сам пише в своята телеграма и който изисква да му бъде предоставен в София ведно с главата на войводата: кръста на Хвърковатата чета. Четири имена и един сребърен кръст, образуващи голготата в духа на безсребрениците у следходните поколения, дирещи гробната плоча на синовете, за да я снемат от душите си.

Първоначално Захарий Стоянов пише за Мазхар паша в биографията си за Васил Левски по повод съставянето на следствената комисия в София и във връзка с очната ставка между Димитър Общи и Апостола. Левски заплюл Общи и го нарекъл прост хайдутин (Стоянов 1983: 83). По същия повод пише за пашата и Заимов (вж. Заимов 1884: 189-260; Заимов 1986: 154-238). Мазхар паша разплита обира на Арабаконак2 и стъпка по стъпка, от телеграма на телеграма и от свещеник на свещеник заплита най-мерзкия и неразрешен възел (и защото е сложен, и защото не искаме някой да е нарочен за виновен, и защото не искаме да приемем горчивата истина) в националната история: от Общи към Левски през поп Кръстю, чието име се среща в телеграмата на пашата, с която изисква свещеника на разпит в София, така и несъстоял се. Преводът на телеграмата - и най-вече на думата "мухбир" (muhbir) от нея - показва доколко историографията е не само превод на понятия и социални роли от един социокултурен контекст в друг, но и доколко тя е и тълкуване, за чийто трон постоянно претендират логиката и софистиката. Дали "мухбир" значи доносник, информатор, осведомител за социалния статус на миряните, посредник между две вери или две социални системи, е изключително съществено, разбира се, и не ще заема позиция на компетентен по този въпрос - тъкмо напротив, ще кажа, че телеграмата на Мазхар паша е част от кръстопътността във фактографията, подхранваща с напрежение свещенописа3.

Захарий Стоянов, знае се, има категорично мнение по въпроса за предателя на Левски, без да подозира за съществуването на телеграфическите императиви на Мазхар паша. Името на пашата срещаме изрично изписано и в "Записките", където е представена накратко историята на кръста след смъртта на Бенковски: "А поибренският кръст, който са носеше пред четата ту от поп Неделя, ту от о. Кирила, така също бил занесян в София заедно с главата. После го изискала от Махзар4 паша българската община в София, която го и предала пак на поибренската черкова, гдето са и намира до днес" (Стоянов 1884: 312; Стоянов 2009: 206). Същият паша се разпорежда с живота и труповете не само на Общи и Левски, а и на Бенковски: "В София с голям алай-малай ме посрещнаха циганете, евреите и шопите от Подуени. Оплюха и брадата ми и мъртвата глава на Бенковски. Главата и кръста занесоха на пашата, а мене хвърлиха в тъмницата" (Заимов 1895: 126) - споделя отец Кирил пред Заимов, който предава думите му в своите "етюди".

По-долу ще се върнем към случилото се в София пак според "етюдите" на Заимов, като се спрем на редове и извън изрично обозначените като разказ на отец Кирил, макар че някои от нещата, за които пише, Заимов е могъл да научи само от свещеника. Следвайки хронологията, ще се спрем най-напред на срещата на пашата с Димитър Общи, а след това на срещата му с Левски и с главата на Бенковски.

Димитър Общи се ползва със специално внимание: Мазхар паша излиза да го посрещне на 20 км извън София, нататък е познатата ни история с "чорап сюкюлдю": "Накъсичко да кажем: Общи изказа всичко - от игла до конец" (Кънчев 2006: 321-322)5; "Но Общи-Пантата от жена по-страшлив... Язък за агнетата, пуйките, патовете, кокошките, баниците, виното и сливовицата, гдето го храни народът, на когото Димитър ефенди не забравя добрините - сега ги изплаща: той сега е ефенди, а по-подир..." (Кънчев 2006: 323). Срещу храната на народа имаме възкачването на Общи до титлата ефенди, "а по-подир" поп Минчо Кънчев представя доразплитането на чорапа: "Неоценимий дякон Васил Левски се оцени от къкринский свещеник Кръстя за шестдесет желтици - от 100 гр[оша] т[урска] лира." (Кънчев 2006: 323-324). Поп Кръстю изхарчил тридесет и пет хиляди комитетски пари, с които си направил къща и за които Левски му поискал сметка. Още двадесет и пет хиляди му обещало турското правителство, когато предал "неоценимий герой в ръцете на Мазхар паша, въкичен с железа от глава до крака". Подобно на Захарий Стоянов, и за поп Минчо Кънчев няма съмнение кой е предателят: "35 и 25000 хиляди - всичко 60000 хиляди гроша. Юда предаде, продаде Христа за 30, тридесет, сребърника, които струваха всичко 1500 гроша. От тези предатели Юда се обеси, а попът полудя" (Кънчев 2006: 324). Не мога да взема отношение по правотата на обвинението в предателство, но е очевидно, че българският Юда е представен като по-алчен предател, това внушават изчисленията и аналогиите, правени от поп Минчо Кънчев.

Заимов е различен в оценката си. В бележка под линия той изтъква, че мотивите за парите не издържат, слаби са и не вярва, че поп Кръстю е същинският предател. Той обещава да опише данните и съображенията си във връзка с несъгласието си, но и при второто издание на биографията си за Левски не променя същата бележка (Заимов 1895а: 137; Заимов 1917: 159).

Съвременник и жертва на събитията, довели до заточаването му, поп Минчо Кънчев конфигурира разказа за разпятието в българската история по модела на библейския разказ. И в двата разказа е необходим не просто предател, необходимо е и чудо. Преди да стигне до чудото, поп Минчо Кънчев ще срещне Апостола с друг свещеник: "От Т. Пазарджик нощно време излезе Левски, придружен от Николча Бакърджията, и пристигна в село Поибрене, скрил се в къщата на поп Неделю" (Минчев 2006: 324). С известна разлика в думите същото изречение четем и у Заимов, който добавя, че Левски се крил няколко дни в Поибрене, но онова, за което вече сме се досетили - че поп Неделю от Поибрене е същият поп Неделю, първият кръстоносец на четата на Бенковски, Заимов пише в бележка под линия: "Поп Неделю през 1876 год. бе кръстоносец на Бенковски" (Заимов 1895а: 135, курсив С.З.). Десницата на поп Недельо е държала кръста, държала е десницата и на Апостола, хранила го е, укривала го е. В тази верига от срещи и споделяне на тайни и дом, на слово и идеал, на трапеза и олтар, която споява съзаклятието и която в даден момент по-късно се проваля заради сребърници, липсват преки данни - за учудване би било обратното - Левски да е държал с десницата си Сребърния кръст или в негово присъствие с този кръст да са извършвани ритуали по посвещаване в делото, но това не е от съществено значение, нито е толкова важен условният досег с кръста посредством десницата на свещеника. Важното е, че Левски е повел всекиго към кръста си и към общностния олтар. Не само образно казано обаче, а и в контекста на приемствеността на идеи, сред които и идеята за разпятието, десницата на Левски е въздигнала Сребърния кръст през 1876 г. Съответно - към иждивението, изписано на дръжката на кръста, видяно в контекста на щрихирания вид обмен и споделимост на думи и дела, на трапеза и олтар между съмишлениците, е вписано иждивението на Левски, "похарчил" живота си за въздигането на кръста на българската пролет. Мисля, че в това е чудото, вписано в историографския разказ. Вписано, а не изписано. Поп Недельо Иванов не съобщава нищо в ръкописа си за такова идване на Левски. Затова Звезделин Цонев настоява да се поправи една преувеличена страница в биографията на Левски, като цитира въпросните редове на Заимов, защото според него свещеникът не би премълчал такъв факт и би оставил няколко реда (Цонев 1939: 158-159). Обратно, привеждат се аргументи - повечето по устни разкази - за посещение на Левски в Поибрене през 1870, където евентуално е създал и революционен комитет (няма документи за това), твърди се, че и след обира при Арабаконак в края на октомври и началото на ноември 1872 в продължение на 10 дни се крие в къщата на поп Недельо в Поибрене и пирдопското село Мирково, като сред източниците се посочва и Иван Унджиев (Топузов 2002: 164-165). Без да съм придирчив, тъй като не познавам масива от текстове за живота на Апостола, ще отбележа, че у Унджиев се споменава за четирикратно идване на Левски в Панагюрище, без обаче мемоаристът, на когото се позовава - Тодор Манев, да е посочил кога по-конкретно евентуално е станало това идване за основаване на комитет през 1870 година с "десетина до шестдесет последователи" (Унджиев 1980: 168; Унджиев 1993: 345). По-нататък се привежда мнение на Кр. Зумпалов, според когото Левски е посетил Панагюрище за пръв път през 1870, и доста неопределено се добавя: "Съществуват известни указания, че освен Панагюрище Левски е посетил и някои от съседните му села: Стрелча, Поибрене, Мечка, Лесичово, Попинци. По-жив спомен обаче има запазен само за посещението на Стрелча" (Унджиев 1980: 169; Унджиев 1993: 347). В обширното изследване на Унджиев не открих данни Левски да се е срещал с поп Недельо и да се е укривал в къщата му, друг е въпросът, че между 25 и 29 октомври 1872 Апостола е посетил Панагюрище.

В разказа на поп Минчо има и друго чудо. То започва с угощение - много по-различно празненство от тайната вечеря, макар че на това тържество присъстват българи, чиито имена ще пропусна, повече или по-малко играли ролята на юда. Левски е заловен. За комисарите от съда Мазхар паша дава вечеря в конашкия салон, на която били поканени турци, евреи и българи - от софийските първенци. Двама от пашите пожелават да видят Левски: "На 6 януарий преди обед Саиб и Мазхар направили визита на затворника" (Кънчев 2006: 328). Процесуалните действия на следствената комисия изискват разпознаване на лица чрез очна ставка, такава е определена и за изясняване самоличността на Левски: "На 11 януарий комисарите наредили лична ставка на Левски с Общи. В присъствието на парадните мундири Левски заплюл Общи с думите: "Проклета, черна душа, ти не си българин, ти си народен предател!" Тамо, гдето се залепила храчката на Левски на Общи на челото [му], минутно излязла една буца колкото кокоше яйце. И станал черен като циганин. И с това се свършила личната ставка. // На 15 януарий 1873 год. Общи увисна на бесилката софийска. След него идеше редът на Левски..." (Кънчев 2006: 331, подч. И.Р.) Може би заради буцата на челото и превръщането му в циганин не помним обесването на Общи, а само помним лишената от чудо история на обира и разприказвалия се език на ефенди Димитър Общи за общите работи. Разказът на поп Минчо Кънчев обаче се нуждае от чудото, за да удовлетвори народната жажда за справедливост и възмездие. Този разказ е пълен с драматични събития, в които фабулата на историята и фабулата на мита сякаш са се слели в едно. Една в разказа е и бесилката. Една е тя и у поп Минчо Кънчев, и у Заимов, един е и текстът, с който я представят6:

Бесилката, която на 15 януарий умъртви Общи, грозна стърчеше и с нетърпение чакаше новата си жертва. Свиканите общински съветници стояха на групи около бесилката. Пред тях членовете на ираде-меджличи (управителен съвет) официално се мъдреха. Рота войска от страните на бесилката волно стоеше. Взвод конни стражари зад ротата мируваше. Шопи и цигани около лобното място се разтъпкваха и у бесилката зяпаха. Мазхар паша, яздейки на кон, по лобното място се ширеше и някакви си заповеди на палачите даваше... Всичко бе приготвено, наредено, натъкмено... Войската и тълпата чакаха бунтовника. Откъм казармите позорната кола се зададе. На Мазхар паша "парадът" се раздвижи. Позорната кола пристигна, близо при бесилката се спря. Заптиите изнесоха из колата полумъртвия труп на дякона Левски, предадоха го в ръцете на палачите-цигани. [...] трупът увисна. Али чауш го залюля. Бесилката се заклати и заскърца, от цигани и от подуянски шопи лудешки се закикоти... (Кънчев 1983: 303; Кънчев 2006: 332).

Образа на грозно стърчащата бесилка асоциативно извеждаме-припознаваме през Ботевия поетически свят, както чрез Фурнаджиев чуваме гласа на пеещите бесилки7. От Вазов ("Левски") знаем, че по срам и по блясък бесилото е равно с кръста и че е свещено. Но метафората бесилката лудешки се закикоти, която волно или неволно строи поп Минчо Кънчев в последното цитирано тук изречение, не е адаптация на познати в българските текстове образи, оформили концептуални парадигми или литературноисторически сюжети. Тази метафора е сред най-страховитите образи, сътворени в български текст. Причината за зловещото въздействие на образа е и контекстът, в който парадното стоене и "мъдрене" на официалните лица се конфронтира с "разтъпкващите се" и зяпащи цигани и шопи, като всред тях, яздейки кон, на лобното място "се шири" и дава заповеди Мазхар паша. Съответно - при това разположение на изпълнители и зяпачи стърчи бесилката: първо грозна, после, когато трупът увисва и бива залюлян, лудешки кикотеща се. Преносът на действието на шопите и циганите върху бесилката е потресаващ. Комбинацията парадно : цинично поражда асоциация и с изреченията от финалните страници в романа "Хоро", в известен смисъл приравнява и действащите лица, но да не забравяме времевата, етно-религиозната и политико-идеологическата разлика в историческите събития. Затова не бих казал, че Мазхар паша сам по себе си "точно" съответства на Гнойнишки у Страшимиров, а че от картината израства надреден образ на гротескно-циничното, отделни крайни измерения на който са, от една страна, пашата, а от друга - циганите и подуенските шопи, "средината" между които, разбирана като административна йерархия и като разположение на лобното място, се заема от останалите изброени лица. По-нататък обаче - вече в писаното от Заимов по повод участта на Бенковски - образът на пашата ще бъде представен подчертано само в светлината на цинично-мерзкото поведение. В контекста на темата за кръста и за разпятието, стига да имаме нужда от подобна аналогия, ще разпознаем генотипа на Пилат и в отделното поведение на пашата, който на лобното място язди кон, и в други моменти от цялостната му роля в съда и процеса на разследването като механизъм, включващ и уточняване на идентичност - "този ли е човекът / ето човека". В резултат от този механизъм същият паша може "във всеки момент" да каже: "вие го казахте", "вие го показахте", "ето човека", "ето мръсника". Субектът, комуто приляга да се припише амбивалентният смисъл на архетипната фраза "вие го казахте", са както отделни конкретни лица - било мухбирът свещеник, било ефенди Димитър Общи, така и вкупом съставът на съда, в който има и българи. А както видяхме в изреченията на приведената по-горе телеграма, това могат да бъдат и отделни въстаници, познали и заплюли главата на войводата Бенковски. Гротескно-циничното, от една страна, и пилатовското, от друга, са различни ролеви измерения на една институционална личност - Мазхар паша, представителна за приети в империята властови практики.

Изречението, че на 11 януари е наредена очна ставка между Общи и Левски, е съвсем еднакво и у Заимов (1986: 235), но съставителите на изданието уточняват, че срещата е била на 8 януари (Заимов 1986: 661, бел. 304)8. Заимов си служи с белетристични похвати и с популярни библейски имена, за да представи очната ставка между двамата. В неговия текст се срещат Левски и Общи, но това е така само за външния наблюдател. От психологическа гледна точка обаче, към която се прибягва в описанието, се срещат двама души, всеки от които - през дадена призма - вече не може да каже за другия, че е същият. Срещата е моментът на засвидетелствания разрив в идеологически и морално-психологически план. Клишето - да забиеш нож в гърба, стои в основата на този колосален исторически провал, стои в основата на залавянето на Апостола и най-сетне - на организираната от съдебния състав очна ставка. Когато Левски влиза в стаята, Общи трепва. Заимов, който бездруго познава и поговорката, че който вади нож, от нож умира, извежда в самото начало на срещата фигуративното явяване на ножа: "Общи трепна, сякаш нож забиха в измъчените му гърди". Сравнението е важно и с това, че макар и да е все още съхранено съчувствие, вписано в израза "измъчени гърди", с него ясно се оразличава измъчен човек от мъченик - Общи е изпаднал от класа на свещеномъчениците. Следва кръстосването на погледи. Заимов решава, че Левски злобно е изгледал "другаря си по мисъл и дело". Пропуснал е да напише "някогашния си другар по...", но този "пропуск" е част от търсения контрастен ефект, а и бързо е компенсиран, тъй като Заимов поставя един от любимите си графични знаци - точка и запетая, бележещ в дадения случай рязката граница с миналото, и продължава със "сега". Ситуацията е коренно различна и в този момент Левски вижда пред себе си не Димитър Общи, "а някакъв си сатана - виждаше Юда Искариотски..."9. Просто казано, Заимов прибягва до общопознати библейски символи за назоваване на подмолното, но си служи с повествователната визия, при която сякаш четем мислите на самия Левски. След това повествователят "вижда" просълзения от морални мъки Общи. Той умилително изгледал човека, който му бил дал власт да убива врагове на организацията и да управлява от негово - на Левски - име съзаклятието в Западна България. В този контекст изборът на "умилително", а не на "умолително", подчертава смалеността на Общи, с него се внушава слабост, беззащитност и предадено доверие. Отново чрез маркера "сега", подчертаващ драматичната напрегнатост на ситуацията на гледане, кръстосващо минало и настояще на някогашните съмишленици, Заимов акцентира върху несъизмеримостта между двамата. Сега Общи вижда пред себе си не своя другар Васил Левски, "а върховния си морален съдия" - вижда "мъмрението на съвестта си - измамата си - морално разбитото си сърце..." (Заимов 1898: 259; Заимов 1986: 235; курсив - С.З.). Левски е интериоризираният съд, в който Димитър Общи вижда изгубения си революционен и човешки морал. Поколения наред по-късно ще виждат в Левски своя идеал за революционер и човек, съответно - в процеса на сакрализация на героя, започнала от Ботев насетне, Левски ще е Единият Син на България, всевиждащото око и творящият дух - едновременно далечен, едва ли не трансцендиран, пред чието величие, чистота и мощ всички се смаляват, пречистват, смиряват и в чието име се обединяват за едни или други каузи и идеали, и едновременно близък, съкровен: сърцевина на нравствения автоимператив, формираща самоличности.

Относно заплюването у Заимов четем: "Левски събра всичките си сили, изправи се юначно и енергично и заплю рицаря на камата..." (Заимов 1898: 259; Заимов 1986: 235). Но в първата редакция на "Миналото" заплюването е описано така: "...щом Общий свърши последните си думи, Левски събра всичките си сополиви течности из белодробните, гърлените, носните и устни кухини по направлението на авантюриста. Храчката сполучливо удари в мускулно-набитата буза на Пантата; и след като се плезна по гладката му и мазна на лицето кожа, увисна на тънкия му коприненообразен мустак" (Заимов 1884: 259). Буца на бузата не се появява и заплютият не става черен циганин като у поп Минчо. Заимов демонстрира други компетенции. Анатомическите подробности за "извора" на храчката и въобще цялостното натуралистично описание къде е "плезнала" омразата на Апостола бездруго говори за натрупания гняв у Заимов към Общи, но явно десетина години по-късно той е схванал, че с такава "белетристика" злепоставя Левски, поради което е поправил написаното. Промяна забелязваме и при представянето на смъртта на Димитър Общи: "От 2 - 5 часа тялото му се кандулка на бесилницата" (Заимов 1884: 259). Картината внушава пустота, в която "кандулкащото се" тяло е като зловещо махало на времето. Във второто издание, 14 години по-късно, ракурсът на описанието е друг - използват се две изречения, бесилото и Общи са подлози на действия, изразени с по два глагола - създава се драматичен паралел между действията на бесилото и на бесения. Заимов се осмелява да изрече и обичайните думи за покойник, с които се снема всяко осъждане на човека: "Бесилото заскърца, захленца. Общи потрепери и издъхна... Бог да го прости, вечна му памят...". След това отваря нов абзац, в който се спира на тялото. Така почти дословно пренаписва изречението от 1884, но добавя и субекта на гаврата с трупа, като откроява храбростта на героя и чрез нарочно изписване с главна буква на местоимението, заместващо името му - така, както се пише в свещените книги за боговете: "Цял ден трупът на Общи се кандулка на турската бесилка; голите циганчета какви не щеш забавления си правиха с трупа на Оногова, който от никой турски големец на тоя свят не се боеше." След като извисява по този начин образа на Общи, Заимов отново в отделен абзац откроява загубата на Левски, без да загатва ни най-малко за сблъсък между антагонист и протагонист, за кощунствен досег на профанно и свещено: "На 6 февруари 1873 год. на същата бесилка и на същото въже увисна и Васил Левски - душата на българските революционни комитети..." (Заимов 1986: 236, курсив - С.З.).

Въпреки че от фактическа гледна точка изглежда разточителство, ще си позволя да се спра на обесването на Левски този път по текста на Заимов. Видимо, разликите с цитата по Минчо Кънчев се състоят в това, че Заимов поставя акценти чрез курсиви, характерен за слога му е синтактичният период, оформен с точка и запетая, оттук броят на изреченията у него е по-малък. Но това е само видимият израз на по-различен синтактичен ритъм, от една страна, и на оформяне на тематични ансамбли, от друга. Освен това той изписва с главни букви или с кавички някои думи и названия, в което също може да се забележи вид лично отношение и акцент:

Бесилката, която на 15 януарий умъртви Общи, грозно стърчеше и с нетърпение чакаше новата си жъртва. Свиканите общински съветници стояха на группи около бесилката; пред тях членовете на "Идаре Меджлиси" (управителен съвет) официално се мъдреха; рота войска от страните на бесилката "волно" стоеше; взвод конни стражари зад ротата мируваше; шопи и цигани около лобното място се растъпкваха и у бесилката зяпаха. Мазхар паша, яздейки на кон, по лобното място се ширеше и някакви си заповеди на палачите даваше!... Всичко бе приготвено, наредено, натъкмено... Войската и тълпата чакаха бунтовника... Откъм казармите позорната кола се зададе; на Мазхар паша "народа" се раздвижи10; позорната кола пристигна, близо при бесилката се спря; заптиите изнесоха из колата полумъртвия труп на Дякона Левски, предадоха го в ръцете на палачите-цигани. [...] трупът увисна. Али чауш го залюля. Бесилката се заклати и заскърца, публиката от общински съветници, от ази и агалари, от цигани и от Подуенски шопи, лудешки се закикоти... (Заимов 1895a: 147, курсив - С.З.).

Очевидно е, че името на управителния съвет е изписано различно у двамата, но няма да се спирам на тази особеност, нито на промяната на прилагателното грозна в наречието грозно, нито на жертви спрямо жъртви, нито на поставеното в кавички "волно" стоене на войската, нито на курсивите и главните букви, въпреки че смисълът и въздействието на текста се променя. Малка част от посочените случаи биха били знак за неустановеност на правописни принципи или за правописна грешка. При писането Заимов се стреми към разнородни акценти, опитва се да види по-нюансирано и комплексно представяното, като понякога имаме усещането за прекаленост, но нека не забравяме, че това са ресурси на белетристиката и реториката, от които той съзнателно иска да се възползва. Няма да се спирам на изразеното на различни места негово виждане за миналото и за начините на представянето му. Достатъчно е да си припомним - вж. напр. Заимов (1884) - как той още на равнището на заглавието и подзаглавието обвързва белетристиката и историята (историографията). Но има две разлики у Заимов спрямо варианта на цитирания текст по "Видрица", които са по-съществени и по-забележими от поначало трудно доловимия и определим нюанс на мисълта, маркиран с курсив, главна буква и т.н. Първо, вместо "парада" (по поп Минчо Кънчев) у Заимов четем "народа". Второ, последното изречение в цитирания откъс у Заимов е по-обхватно. Решителната промяна на смисъла настъпва с въвеждането на подлога "публиката" и с изясняването на влизащите в нея лица, от една страна, и на техните действия, от друга. Метафората за лудешки кикотещото се бесило е изчезнала, а парадността остава снета в цялостното описание, но не е изведена като иронична бленда. В този вариант по-подчертано се изтъква циничното удоволствие на публиката от спектакъла. Не мога да кажа как по-конкретно се е стигнало до представеното съществено различие в сцената с обесването на Левски у Заимов и свещеника - дали единият от двамата е пре(на)писал другия по свой начин, или това се дължи и на работата на други хора, чели и редактирали техните текстове и пресъздали ги от ръкопис на печатна книга. Каквато и да е причината, свещенописът на двамата поборници за бесилото вече е факт. Както е факт и ролята на Мазхар паша, един от героите в тези позорни от една и славни от друга гледна точка събития и символи. Че у Заимов четем "народа", а у Кънчев "парада", ще се убедим и от следващия споделен текст у двамата, изписан непосредствено след текста за Левски на бесилото. Този път цитирам по Заимов, но целта на цитата не е установяването на разлики в оформянето на един споделен текст, а представянето на злокобната роля на пашата, от една страна, и как едно тяло и една глава намират вечен покой, за да не намери никога покой нашата съвест, неискаща да приеме, че где им е гробът днес никой не знай:

"Умря Левски!... да живее свободата!...11

След малко "народът"12 на Мазхар паша си разотиде; останаха циганчетата и шопчетата с камъни да мерят висящия труп!...

Надвечер комисарите царски бесилката посетили; Мазхар паша* няколко пъти с бастунът си студения труп залюлял и на Али чауш заповядал: "Трупът на мръсника предайте на поп Тодора!"...

Левски е заровен в старите Софийски гробища; там е заровена и главата на Бенковски!... Да, главата на Бенковски и тялото на Левски са заровени в старите Софийски гробища!... Легка им пръст, вечна им памет!..." (Заимов 1895a: 147; Кънчев 2006: 332)13.

* "Мазхар паша е син на прочутия турски държавник Рашид паша, англоман и франкофил. След Русско-турската война, Мазхар паша зае длъжността Цариградски кмет. През 1893 год. той умря от апоплексия" - бел. на Стоян Заимов под линия (Заимов 1895a: 147).

Обилието от многоточия и удивителни в този текст не пречи да видим, че между първото и второто изречение, изписани в курсив в началото на цитата, стои не просто апосиопеза, както е прието да наричаме подобни обозначения, а и странна елипса. Метафорично казано, е налице пропаст, която не може да бъде преодоляна. Дали ще определим двете изречения по една или друга класификация на речевите актове, има значение, разбира се. Но тя ще очертае твърде общо онова, което остава неизречено между "констатива" (или "асертива") и изненадващо появяващия се лозунг ("директив"), започващ с малка буква, сякаш произтичащ от предходните думи и продължаващ мисълта, но всъщност разчитащ на неизпълнимостта на "условието": от една страна, да се приеме за вярно първото, от друга - да се продължи като естествено следствие от него с второто. Ако над тази "пропаст" поставим "мост" от съюз, който да свърже първата и втората част, той изглежда неуместен или поне недостатъчен, тъй като с него сякаш правим опит да съгласуваме първото - смъртта на Левски, с второто - призивно-патетичното утвърждаване на свободата, чрез определена връзка между тях, приемлива от формално-синтактична гледна точка. Реториката на написаното обаче не се интересува от логико-синтактични правила и уместности, тя разчита не на ясното и мотивирано преминаване от едно към друго, а на многопластовото съотнасяне на първата и втората част от казаното, без непременно едното да произтича от другото. В случая няма правилно изречение, но не от синтактична гледна точка, а от риторико-идеологическа. Да "запълниш" пропастта между двете части, означава да унищожиш реторическата мощ на написаното. Например: "Умря Левски, но да живее свободата!" // "Умря Левски, за да живее свободата!". Двете съставки, разделени от "пропастта", не са части от едно или друго по вид изречение, нито са просто две изречения - те са реч в пространството на тъгата и отчаянието и в същото време в пространството на волята и силата. Тази реч е неизречена, но и неизречима. Ненаписана, но всъщност изписана по уникален лаконичен начин така, че смърт и живот, загуба и спасение се съгласуват в едно надредно единство - идеала за свобода.

Завръщането при обесения е станало привечер. Заимов показва залеза на човешкия живот и залеза на деня. Спешеният Мазхар паша залюлява трупа на Левски с бастуна си, сякаш за последно да се наслади на победата си; в бележка под линия четем за смъртта на пашата: махалото на времето не прощава никому. Мазхар паша се разпорежда кому да предадат трупа на "мръсника". Според Заимов тялото на Левски и главата на Бенковски се оказват заровени на едно и също място - в старите софийски гробища. Това той твърди в своята книга от 1895 г., биография на Левски, писана по случай откриването на паметника на Апостола в София.

През 1895 година обаче Стоян Заимов пише и своите етюди върху "Записките" и в тях можем да прочетем по-подробно какво се случва с главата на Бенковски14, защото Заимов допълва казаното от Захарий Стоянов със собствени проучвания след Освобождението и с разказаното му от отец Кирил, чиито думи, оформени като пряк цитат, вече приведох - циганите, евреите и шопите от Подуене посрещат свещеника, оплюват както него, така и главата на Бенковски, която заедно с кръста занасят на пашата. Но разказът на Заимов, включващ и критични бележки към написаното от Захарий Стоянов, които тук ще пропусна, е много по-обстоен и разностранен.

Най-напред Заимов създава атмосфера на тайнственост и фатализъм, като въвежда с кавички "казаното" уж неизвестно къде и в неизвестно коя неписана книга. Като разделя писани от неписани книги, той, пишещият, се явява, разбира се, в ролята на условен "медиум" и пише в своята книга какво е казано в неписаната. Така тайната на тайната книга става достояние. Без да персонифицира по никакъв начин мистичния субект на казване, сякаш самата неписана книга, съдържаща "казаното", сама по себе си е провиденциалният глас-разпоредител, Заимов извежда централния момент в нея: тя е определила не просто резултата от априлското движение, но нещо по-специфично, тя сякаш е редила сценария за театрална пиеса: какви са условията, за да бъде "напълно ефектна кървавата драма". Концептуалното ударение пада върху кървавата драма, но със специална грижа за пълнотата на ефекта от нея: драмата е била неизбежна, трябвало е да се прецизират условията, които ще я направят незабравима. Заимов е заложил капан. Той ще каже какви са условията, знаейки много добре, че реторическата модулация на изказа изключва "нулевата степен на почерка", т.е. че не бихме могли да определим, без да изпаднем в цинизъм от една или друга гледна точка, какво ще рече "пълен ефект" от една кървава трагедия. Така всеки се оказва безпомощен да намери подходящата дума, за да обясни какво означава изискването на неписаната книга: дали това е условие за пълноценността на спектакъла, или е условие за неговата зрелищност, или за наслада, или за катарзис и т.н. Безпомощността ни преследва, ако поискаме да определим и "зрителя" или "режисьора", чийто вкус трябва да се удовлетвори. Като оперира с "гласа" на неписаното слово, с неписаните закони, с неизказаните мисли и чувства, с една дума, с неявеното и неявимото пред очи "казване", "решение", "предписание", което обаче се разпорежда с участи на личности и народи, Заимов е намерил видимо тривиален, но въздействащ начин за изказване на неизговоримото. За да остане извън обхвата на определимото с ясни и безспорни критерии и думи, той започва етюда си като текст, явяващ ни нечий тайнствен замисъл за революционния етюд на 1876, неизменното условие за осъществяването на ефектността на трагедията в който е заплащането: главните организатори и ръководители на въстанието в Пловдивското революционно окръжие трябва да изплатят с главите си пролятата кръв на тълпите башибозуци и султанските войници. В това извеждане на условието можем да видим иждивението на заплатилите с главите си - то е залогът на въжделението им за свобода. Но в Заимовия текст всъщност "заплащането" е по модела око за око. Освен това "казването" в неписаната книга не свършва само с конструирането на драмата по закона на отмъщението: книгата дава и три конкретни персонални задачи на актьорите, които Заимов отбелязва с букви от азбуката като в протокол или като извадка от режисьорска тетрадка. С оглед на фактите, той не предлага нищо ново спрямо казаното в "Записките", но като реторика изреченията, възсъздаващи думите от "казаното" в "неписаната книга", се изпълват в Заимовия етюд с експресиви, чиято илокутивна сила е и гневно, и иронично снета в детайлите на описанието, както и в отделни натурализми - все особености, характерни за регистрите на речта в текстовете му.

На първо място е отредена участта на Бенковски: а) трупът на Бенковски трябвало да остане в Тетевенския балкан, ала помаците имат задачата да разнасят главата му, поставена в конска торба, по Софийското поле и да я показват на "дивите французи", сиреч на шопите. Където има "диви французи", не би могло да има строга йерархия на ценностите и оттук логично следва, че класицистичното триединството на време, място и действие на драмата се разпада, както се разпада тялото на Бенковски. Пиесата всъщност се разпада на етюди и както ще видим, шопите имат съществена роля за това. Волов и Икономов споделят обща участ; б) преследвани от потерята, двамата трябвало да загинат в река Янтра, а задачата на псетата от село Бяла е "с апетита на тюркестанската хиена" да изтърбушат подутите им трупове, изхвърлени от реката. Според този етюд следователно от двамата не е останала и следа, буквално се сбъдва фразеологизмът "кучета ги яли". Само един привидно държи съдбата в ръцете си; в) виновникът за първата пушка - Тодор Каблешков, трябвало да се самоубие с пищова на габровско заптие. След тези три точки Заимов извежда отделно изречение, с което резюмира, че така било писано в неписаната книга и така станало, после отваря нов абзац от изречение, за да открои ефекта вече на своите думи относно ефекта на драмата, и обобщава отново: неписаният закон в писаните книги е, че водачите на "кървави смутове" плащат за делата с главите си. Може да се каже, че дотук (Заимов 1895: 114-115) е оформено своеобразно въведение, а в следващите редове основно внимание се отделя на Бенковски, главно действащо лице, и на второстепенни персонажи с незаменима роля за изпълненията на неписания закон в писаните книги: това са самопожертвалият се за Бенковски бай Станчо15, от една страна, и предателите му Нею и Вълю, от друга.

От първоначалното намерение - да бъде критика на "Записките", текстът на Заимов се разгръща в разказ с много акценти. Първоначално този разказ, следвайки писаното от Захарий Стоянов, от когото включва обширни цитати, и казаното от отец Кирил Слепов, представя последните дни и часове от живота на Бенковски, след което преминава в разказ за шествието с главата на войводата, подложена на гавра в София и накрая - погребана. Като фабула, представяща участта на Бенковски, този разказ е триединство, изградено от Стоянов - Слепов - Заимов, но в сюжета властва почеркът на Заимов, особено изпъкващ в стремежа му към ритмизиране на прозата, за да открои напрегнати моменти, и в честото му прибягване до контрастни паралели по оста на времето, за да сблъска "преди" и "сега" в орисията на своя герой. С въведението за пълнотата на драмата съобразно императива на неписаната книга той, както видяхме, в резюме представя основното фабулно ядро на кървавата драма: научаваме какво се е случило с героя Бенковски и с кръста. Оттук насетне следват сцените от драматичното повествование, в което личността на героя е проецирана едновременно върху преките и асоциативни кореспонденции с Via Dolorosa. Първо, и това е добре известно, Бенковски и тримата му другари вървят към моста, оказал се лобно място на войводата. С тях през цялото време е Сребърният кръст. Носят го и буквално, и символично, а освен това са предадени. Вървят към своята голгота, носейки кръста със Сина и неговата Голгота, като на този кръст има изобразено разпятие, има възкресение, има и череп - на Адам, поставен под разпятието на втория Адам, който със своята кръв трябва да изкупи греха на праотеца. След това, и това е добре известно също, отец Кирил Слепов е ранен и заловен, Бенковски е убит, отрязана му е главата, тялото е захвърлено, за да бъде храна за свинете, а главата - забита на върлина, е разнасяна триумфално от помаците, наставлявани впрочем и телеграфически какво и защо да правят и накъде да вървят с нея. През цялото време, докато главата е носена парадно16, с нея е и кръстът, и свещеникът. Пътят на черепа17 и Пътят на кръста са неразривни, заедно са обект на поругание. Вероятно това е единственият подобен случай в българската история, когато буквално и символично тези два пътя са заедно. Сребърният кръст е с Бенковски до сетния час на неговото тяло и неговата глава. В плана на аналогиите може да се смята, че "Одисеята на отрязаната глава е Голготата на Бенковски", съответно, че това е неговото "шествие на мъртвия крал" по Пътя на черепа, както пише Цонев в контекста на разказа в "Записките" за тялото и главата на Бенковски (Цонев 2004: 108). За разлика от тълкуването на някои фолклорно-митологични сюжети обаче, струва ми се, не може без уговорки да се твърди, че "Разполовено, тялото е тотално умъртвено и пътищата към възкресението са загубени - душата е вградена в пространството на насилническия ритуал и служи за обновяване на чуждите жизнени сили. Г. Бенковски е разчленен, за да бъде "открадната" душата му, която подобно на земеделския ритуал трябва да бъде "зарита" в "нивата" на османската държавност" (Цонев 2004: 108). Обвързването на аграрните ритуали с държавността дори когато се прави така директно, без да се рефлексира върху сблъсъка между архаика и модерност при извеждането на тезата, е само една от съдържащите се в базирания на конкретни данни разказ перспективи за тълкуване. Не бива да изпускаме из очи и неизменното наличие в дадената история не само на главата на Бенковски, но и на Сребърния кръст, явяващ се кръстът на Бенковски и кръстът на делото, с помощта на който победителите също преутвърждават своята сила и своята подигравка с победения. Кръстът постоянно обозначава Христовия път и неотделимо е знак за поруганието и възкресението, съответно - препраща към християнския аспект на жертвата и участта на Христовите последователи, поради което кореспондира и с мита за Страшния съд. Ето защо и в разказа на Захарий Стоянов, и в разказа на Заимов - особено в неговия край, в който се появява Страшният съд - успоредяването на Бенковски и Христос върви непрестанно, като Бенковски изразява символично пътя, иждивението и въжделението на цял народ.

Поруганието е средищният елемент в текста на Заимов, изобличаващ пряко действията на "режисьора" Мазхар паша и на тълпите, които непосредствено се гаврят с главата на войводата и с кръста. Спирайки се на поруганието, почеркът на Заимов позволява през конкретни действия и детайли в представяното да откриваме сноп от буквални и символични, преки и асоциативни връзки между пътя на черепа и пътя на кръста, за което съществена роля оказва не само въведението за кървавата драма, а и последвалите размишления, аналогии, иронични и саркастични вметки. Ще пропусна изключително силните му редове, в които утвърждава постъпката на бай Станчо и заклеймява предателството на Нею и бай Вълю - това са преди всичко наблюдения, в които дори самото тематизиране на предателството полага Бенковски в мрежа от преки и алюзивни аналогии с Христос. Думите за драмата според критерия на неписаната книга се префункционализират в думите на Заимов за това какво би следвало да представи на сцената народната българска драма, съответно - в неговите "напътствия" към българските творци. Писаните книги и театралните сцени трябва да пресътворят лицата и събитията, свързани с последните дни от живота на войводата, да потърсят своите герои по лобните места на Стара планина, а не по Алпите и Пиренеите.

Заимов изтъква, че от 13 до 15 май главата на Бенковски стърчала, натъкната на върлина, в двора на конака в Тетевен, а на 18 май18, "турната в конска торба, представена била в София на Махзар паша" (Заимов 1895: 120).

Пашата и неговият "народ" отново стават главното действащо лице. Този път няма как да обесят Бенковски и да люшкат трупа му, затова пък организират изложба - от 18 до 21 май главата му е била експонат, служил за задоволяване на културните потребности на пашата и ръководената от него мултиетническа общност: "Софийските евреи и шоплаци са извървявали в Пашевския конак (днес княжевски дворец) да гледат главата на человека, който от върховете на Еледжик Планина и от Белевската станция бе испоплашил мирното население в Тракия и Шопландия" (Заимов 1895: 120). Припомням, че цитирам "Миналото", но от книгата с "етюдите" върху "Записките" на Захарий Стоянов. Три години по-късно (Заимов 1898), когато преработва втора книжка на поредицата си за миналото, конкретно тази за обира при Арабаконак, чието първо издание е от 1884, Стоян Заимов пространно и в детайли засяга темата за конака на пашата, превърнат след Освобождението в дворец на българския княз. Подробно описва както конака, така и харема на пашата, намиращ се на изток от конака в двуетажна паянтова сграда, затвора към конака и др. Не е пропуснал да напише, че историята е капризна и променлива като жените - сгради и места, които са били центърът на турското управление, след Освобождението са превърнати в централни топоси на българската държавност, сред които е бил не само княжеският дворец, но и народният музей и др. (Миналото 1986: 207-211). Като всеки земен човек и Заимов не е можел да подозира, че години по-късно републиканската власт, от своя страна, ще преобрази сграда и място и ще ги превърне в музей на изобразителното изкуство и етнографски музей. Вярно е, че и в "етюдите" си Заимов поставя акцент върху презаписа, върху палимпсеста на града, но това той прави в края на своя драматичен разказ за случилото се с главата на Бенковски в София. Изречението, което цитирах, е от началото на същия разказ, когато стратегията на пишещия е по-различна. Вмятайки в скоби думите "днес княжевски дворец", Заимов така или иначе задава двупосочен времеви поглед за осмисляне на картината, като поставя акцент върху превратностите на съдбата, но преди всичко вурху синусоидата в ориста на Бенковски. На повърхността на казаното е резкият контраст между силата и краха на войводата, но заскобираният израз, крадешком и амбивалентно изразява, от една страна, недоумението му от тази гъвкава функционална пригодимост на топоса, зад която прозира може би известен цинизъм, безразличие, духовна бедност или обикновено недомислие, съпътстващи политическия театър, а от друга страна - по-оптимистично или иронично погледнато, кой да ни каже, - така Заимов изразява вписаната в превратностите на времето победа на Бенковски и сякаш чудесното сбъдване на иждивението му за освобождение на България. Нали помним разказа на "добрий Иванча" за попа с хубавия кръст в ръце и за главата, набодена на ножа на турчин, за която башибозуците казвали: "Пезевенклер, хубаво го гледайте! Той щеше да ви стане крал" (Стоянов 2009: 218). А дали духът на Бенковски витае в музея на изобразителното изкуство, дали сянката на черепа му се оглежда във вещите из етнографския музей, това знаят само неписаните книги с тяхната неписана балада за вградената душа на войводата, чиято глава е била оплювана в конака. Като оставим мистиката настрана, но без да ставаме поданици на строгия позитивизъм, ще допуснем, че в българската история, поне символично, има такова вграждане. Остава да гадаем дали това прави темела на конкретната сграда по-як, а устоите на националността, разбирана като символичната сграда на българската общност, неразривно вписани в душите ни. Етюдът на Заимов (ама наистина ли?) ни кара да се замислим дали вградената душа на войводата проклина, или благославя участта си. Дали пък отрязаната му глава не е символ на неосъществения националистически проект, т.е. на разкъсаното тяло на България - една идеологическа метафора, с която се е оперирало години наред след смъртта на войводата и която е била знамето за възходи и погроми в новата ни история от 1912 година насетне?

 

Картини от една изложба в драмата на 1876

Нека изоставим мистиката, привиденията, реториката за неединното национално тяло и далеч несимволичните устои и провали на водачи и водени. Етюдът на Заимов "бърза" към действията на зрителите, присъствали на експозицията с главата на Бенковски. Като се опира на сведения на митрополит Мелетий, Заимов представя поруганието с "краля": евреите и кадъните плюели главата на войводата Бенковски, дупчели с игла посинелия му и подут език и казвали, че така се пада на този, който е въстанал срещу падишаха. Най-язвителни в текста са думите срещу циганите, ухажвани след Освобождението като избиратели в столицата: те обръщали клепачите на мъртвеца и с това "правили смях на непочитаемата публика!...". Това е точката в гаврата, отключваща редица паралели (Заимов 1895б: 121). Първият от тях е между случващото се с Бенковски и случилото се с Левски през 1873 - същите цигани люшкали на бесилото мъртвото тяло на Левски. Вторият паралел е по оста на времето: същите цигани, погаврили се с мъртвите Левски и Бенковски, в свободна България продават с наддаване (мезат) избирателното си право, от една страна, а от друга - в деня на изборите гонят с ками и сопи "братята шопи" и "синовете израелеви", които - както стана дума - боцкали с игла езика на мъртвия войвода. Заимов недвусмислено внушава, че циганите са все със силния на деня и винаги изобретателни в пренагласите си, но в редовете е изказана и нескрита горчивина, че им се позволява да правят това, че политиците ги превръщат в протежирани избиратели и ги използват за своите цели. Ще рече, каквото им е позволявал Мазхар паша, използвайки ги за целите си, това - пригодено за съответния случай и време - им позволява българската държавност, използвайки ги за своя угода. Порочността е положена върху икономиката на ползите.

За Заимов е изключително съществено да се спре на езика на мъртвеца, разчитайки на принципната многозначност на лексемата "език". Езикът, очевидна метонимия на словото на войводата, който от 20 април до 1 май е командвал "въстаническите трупи" в даден регион на Тракия, на 20 май е "подхвърлен на позорна изложба в столицата на дива шопландия!...", но в гаврата с езика като анатомичен орган е вписана и гавра с езика като слово и въжделение за свобода. Драмата, за която Заимов пише в своя изглеждащ ни наивен увод към частта "Убийството на Бенковски", тематизиращ казаното в неписаната книга, се развива с представяне на детайли в близък план, посредством които може да се осмисли личностната и историческата драма. Вижда се, че авторът си служи с израза "въстанически трупи", а не "групи", тоест казаното в уводните изречения за драмата се съизразява както с представянето на случилото се с войводата, така и с подбора на лексиката, на термините19. В "по-далечен" план това се свързва и с уводните му думи от началото на "етюда" за том втори на Записките, когато за пръв път Заимов използва термина "трупи" - първата пушка избухва в Копривщица и гласът й се разнася от двете страни на Стара планина: "С бързината на вихъра бунта обхвана Тракийската долина. Бенковски поведе бунтовническите трупи" (Заимов 1895б: 87)20. Още в това начало на етюда за том втори, типично в свой стил, търсейки резките контрасти, Заимов противопоставя черешовите топове и топовете на Круп, едни пушки на други, първоначалната победа на бунтовниците срещу фаталния край: "На първи май клането се започна, а на 11-и (Кирил Методи) главатарите, бидейки напустнати от народните тълпи, немили недраги се скитаха по Стара Планина" (Заимов 1895б: 87-88). Така "далечен" и "близък" план в текста се активират от общи тематични ядра и от принципа на конструиране и разгръщане на картината чрез контрастни сблъсъци и чрез множество повторения на различни равнища в автотекстуалната мрежа. В същото време обаче в сюжета с драмата и изложбата с главата на войводата терминът "трупи", който русофилът Заимов е имало откъде да научи въпреки немския произход на думата, се схваща и през българските си значения, т.е. поражда връзка с труп на мъртвец. В това е най-голямата сила на изречението: в мегаспектакъла, зададен от странното провидение (неписаната книга), театралните асоциации с действията на въстаниците се оказват пресечени със значението и на трупове, на мъртъвци. Никой от тях не е осъзнавал, че е персонаж от тайнствения режисьорски замисъл, че трупата актьори, водени от Бенковски, са четени като трупове на хора, персонажи в мистичната пиеса. Но изречението е още по-въздействащо, защото Бенковски - общо казано - е труп, мъртвец, но трупът му липсва. В "изложбата" е налична само главата, само езикът, който е управлявал трупите-трупове, но същият език е останал и без трупите, и без трупа си. Изложбата в конака на Мазхар паша е част от драмата, недаваща покой на поборника Заимов, опитващ се да бъде критик на поборника Захарий Стоянов, но практически превърнал се в критик на демонологичните изстъпления, до които стигат едни или други представители на власт и простовати тълпи. Другият детайл, на който също с едно изречение се спира Заимов, са очите на войводата. Паралелът отново е по оста на времето: тези соколови очи, които на 27 април са стреляли мълнии на станцията в Белово, на 20 май служат "за смешка на "братята шопи" на "синовете израелеви" и на потомците "Фараонови"!...". Шопи, цигани и евреи - тълпите, участвали в гаврата, са подведени под общ знаменател. Курсивите в изречението разкриват презрението на пишещия към гаврилите се с войводата. С това - поне "за момент" - той забравя "публиката", за да се насочи в отделен абзац към "куратора" на изложбата - Мазхар паша, който се отървава от ценния "експонат":

На 21-и май, 1876 г. после обед, Негово Високопревъсходителство Махзар-Паша се обърнал лично към негово Високопреосвещенство Милети, тогава Софийски Митрополит, със следните думи: "давам ви главата на онзи мръсник и каквото щете, такъва правете с нейния продупчен език!"... (Заимов 1895б: 121).

Заимов противопоставя титли и социални роли в хода на драмата: пашата говори, митрополитът мълчи. Така ругателно-циничният език на пашата има за обект на своето презрение езика като част от тялото, но и като метонимия на главата на войводата и главата и словото на въстанието. Заимов е пишещ, който съзнателно използва едни и същи детайли, за да поставя акценти, като често ги подсилва с ритъма и римата на думите, както прави и с казаното от пашата. Стреми се към многоаспектно представяне и осмисляне на събитията и в този смисъл "какво да се каже" в разказа му често е подчинено на "как да се каже": elocutio доминира над inventio. Какво все пак се случва с главата на Бенковски, той разказва в кратък абзац - митрополит Мелетий дал грош на един шоп и му заповядал да отнесе торбата във владишкия конак, а привечер по заповед на митрополита свещеник Христо Павлов "погребал главата на Бенковски в новите гробища, що са расположени от дясната страна на шоссето, което води от София за Княжево..." (Заимов 1895б: 121). Забелязваме фактическото разминаване: когато пише за Левски, Заимов добавя, че тялото на Апостола и главата на Бенковски са погребани в старите софийски гробища. Пишейки за Бенковски, мястото се оказва друго - новите софийски гробища край пътя за Княжево. Същото място сочи и Захарий Стоянов - новите гробища, отдясно на шосето, като се отива към Княжево, местността Халкалъ Капусъ (Стоянов 2009: 206).

Къде е погребана главата на Бенковски, ще проследим в друг текст, в друга "картина" от изложбата на 1876. Билет за спектакъла ще поискаме от турския топоним Халкалъ Капусъ, който открихме в редовете на апостолите. Тук ще завършим с "картина" за гибелта на войводата и въпроса за не/простимото.

 

Смъртта на Бенковски, кръстът и възелът на въпросите за простимо и непростимо

Като възпроизвежда и моделира разказа на отец Кирил в своите етюди, Стоян Заимов си служи с устойчиви сравнения. Три от тях са за смъртта на войводата. "Бенковски распери ръце, като орел крилата си" е сравнението, представящо резултата от изгърмяването на пушките. В същото време Джандаки като сърна се мята от мостчето в реката както по разказа на отец Кирил (Заимов 1895б: 123), така и по разказа на Заимов по-късно (Заимов 1895б: 127). Чрез образа на сърната може да се изрази невинност, безпомощност, жалостивост. Затова е използвана още веднъж като термин на сравнение: този път при обезглавяването на Бенковски. "Висок и плещест, с рунтави гърди и каделести мустаци помак някой си се тръшна върху трупа на Бенковски, запърши главата му като на агне Гергйовско, и я отряза с острия си ятаган; сетне я натъкна на ножа си и гръмогласно се провикна: "на ти, хаджи българско царство!... Обезглавения труп на Бенковски трепереше, като трупа на току-що заклана сърна, а главата му, натъкната на ятагана, ту смигаше, ту растваряше посинелите бърни, и като да ми казваше: "Отче, прощавай!"... О, колко бе грозно и страшно... и сега, като си вспомна треперящия труп и отсечената глава на Бенковски, косите на главата ми настръхват!..." (Заимов 1895б: 123).

От разперените като орел криле, през гергьовското агне до треперещата сърна - в текста са включени три фигури, съизразяващи три момента от края на живота на войводата и три момента от делото на живота на войводата: полет, жертвеност, заколение, нееднозначно смислово натоварени. Едно е, когато ги мислим като част от личния и народния устрем, като жертвоготовност за осъществяване на въжделението, друго е, когато заколението е представено през призмата на поруганието за провалено въжделение. С главата и кръста отец Кирил стига до София. Отрязаната глава се явява в кошмарите на отец Кирил, с кошмарите той напуска този свят (Заимов 1895б: 126).

Прекият и духовният кръст на революционното време имат своята история, общо място в която са кървавите ръце на Мазхар паша, лудешкият кикот на бесилката и "караулът на паметта" - текстове като "Видрица", "Миналото", "Записките". Мазхар паша убива синовете, но връща кръста на България. Как да прочетем този жест? Връщане, дарение или "иждивение"? И какво ли е бил кръстът за него? Трофей, подобен на пушките и сабите, или трофей, равнозначен на пленено знаме: знамето на вярата и упованието в могъщия, справедливия и милостивия Христос? Средство за изнудване на пленените въстаници, които при вида на честния кръст трябва да кажат истината при "истиндак"? Каквото и да кажем, ще бъде недостатъчно. Да не би пък върнатият кръст да е знак за помирение: каквото било - било? Прощавайте значи.

В такива случаи е лесно да се хванем за фраза из масива на помирителната реторика на нашето време. Няма да прибягвам до подобна тактика. Предпочитам да не подхващам темата за трудната прошка, да спекулирам с християнството или с модерни историко-философски виждания за отношението към миналото, законността и престъпленията. Най-силно тази прошка е изречена от Стоян Заимов, затова ще си позволя да я предложа макар и в силно, твърде силно съкратен вид: важен е жестът на прощаването.

В първото издание на "Миналото", кн. ІІ от 1884 г., цялата част ХV е за Димитър Общи и Мазхар паша (Заимов 1884: 215-242). След това сюжетът на тази част намира продължение в част ХVІІ (Заимов 1884: 219-261), т.е. до самия край на книгата, като се представя ефектът от предателството върху психиката на Общи, настъпил с началото на 1873, идването на Левски и очната ставка помежду им. На около пет страници от част ХV на това издание (Заимов 1884: 224-228) намираме пространен портрет на Мазхар паша с акценти върху психологическия му облик, неговата нравственост, образование и управленски маниери. Започвайки с физическите му черти, Заимов преминава към нравствено-психологическите и веднага обобщава в курсив, че този човек е "продукт на цариградското турско аристократическо общество, отличителната черта на което е анадоло-византийската лукавщина" (Заимов 1884: 225). Подмолността на пашата се мисли като представителен синтез от културно-регионални ядра, маркирани негативно в съзнанието на възрожденския българин. Подмолността е видима, от една страна, и предопределена от похотта на пашата, от друга: всеки проницателен физиономист може да прочете в лицето на пашата "онзи вид умствено-житейска нотка (струнка), която смело може да се нарече: анадоло-византийско фарисейничество. Исходната точка на неговото жизне-съзерцание е: чувственните удоволствия в областта на топлите мускулни кухини (еротическите наслаждения) [които] са каймака на человешкия живот; топлата мускулна и нервна област са щастливото кюшенче в земните наслаждения; с други думи: негова милост е Азиятски Епикуреец" (Заимов 1884: 226). След тези анатомични наблюдения, прощъпалник на белетристиката ни в табуираните полета на еротиката, към които се пристъпва с евфемистични описания на философската чувственост на азиатския епикуреец, портретът на пашата продължава да се разгръща в посока на нравствената поквара. Част от нея е несъобразяването на пашата със законите: неговото желание се изпълнява независимо до какво се отнася. Мазхар паша е "византийско-анадолска лисица", чиято пристрастеност към плътските удоволствия е многоизмерима: "Той е терекия: и на ракията, и на наргелето, и на кафето; по отношение на педифилизма до толкова той е развинчен, щото сам той употребява "Улани" и сам себе си дава на "уланите" да го употребяват както той тях" (Заимов 1884: 227). Изброените услади и особено хомосексуализмът на пашата дават повод на културолога Заимов да направи рязка разлика между християнския морал и Мохамедовия нравствен аршин. Сладострастникът е типологично представителен като "административно високопоставен фарисей от пасмината на Анадоло-византийските лицемери". С обобщението не се въвежда ново измерение, но преповторението е начин да се изразява негативно отношение. С очевидна ирония портретистът изтъква: "Този "високопоставен чапкънин" Софийци зоват Мазхар паша" (Заимов 1884: 228). Приведени са данни и за образованието на пашата, за известността на баща му и т.н. В края на портрета е поставена бележка под линия, сочеща високия военен пост (маршал) на пашата: "Мазхар паша от освобождението на България до днес е мюшюр-паша в Цариград" (Заимов 1884: 228).

Във второто издание на книга втора на "Миналото" пространното представяне на физическия и нравствен портрет на пашата е заменен от сбито представяне на облика и нравите му. Отпадат всички курсивирани в първото издание изрази, свързани с византийщината, лукавството, фарисейството и т.н., отпадат и редовете за отношенията на пашата с войниците, няма и следа от "топлите мускулни кухини", извора на щастие за азиатския епикуреец. Съпоставен с първия портрет, новият сякаш е правен от друг автор: почеркът на Заимов се е променил твърде съществено. Четем, че пашата е към 38-40-годишен, мек като памук пред силните на деня, тиранин над слабите, "явен почитател на еротиката, таен гонител на етиката", обича французите, гони българите, "жлъчен русофоб, унесен англоман" и др.под. (Заимов 1986: 211).

Просто казано, във второто издание говори лаконизмът, сведен до ефектни контрастни съчетания. Заимов не е простил - простил се е с възгледа си, че белетристическите и историческите очерци трябва да се правят с естетиката на прекаляването, от една страна, и че така поднесеното четиво е занимателно за широката публика, от друга. Впрочем разминаването му с публиката не е само проблем на писането му. Знаем какво се случва, когато авторът и публиката са единомишленици, от изложбата с главата на войводата Бенковски. С портрета на Мазхар паша - "пълния" и "краткия" - Заимов очертава и пътя на постепенно изтръгване от определени стереотипи в представите си и в представянето на другия. Все пак да не забравяме, че през 1898 година, когато излиза второто издание, пашата вече е мъртъв: за този мъртвец Заимов не може да си позволи да пише добро, нека поне писаното е по-сдържано.

Не е прошка, но е поучително.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Аретов напр. припомня трудното датиране на "Видрица", посочено и от издателите на ръкописа, както пътя на идеологията от Каравелов към свещеника (Аретов 2006: 204-205). [обратно]

2. По този повод поп Минчо Кънчев пише "чорап сюкюлдю" - чорапът се разплете (Кънчев 2006: 313), а Заимов - "чорапът се разплете" (Заимов 1986: 179). В последвалите страници поп Минчо Кънчев е изцяло критичен към Общи, докато Заимов разделя намерение и резултат в поведението на Общи и затова е по-разностранен в оценките си. [обратно]

3. С телеграмата на Мазхар паша до търновския окръжен управител от 24 ноември 1872 г., спомената като факт за дадена аргументация, а понякога и с подбрани цитати от нея, се оперира в разнородни по жанр текстове, в които сакрализираният образ на Левски има за свой антагонист образа на предателя, чието конкретно историческо име се оспорва. Впрочем с клеймото на позора понякога бива увенчан не един или друг свещеник от Ловеч, но позорът - каква проницателност само - се приписва и на българина въобще. Текстът на телеграмата, представен и по превода на Васил Шанов от 1937 година, и по превода на Мария Михайлова-Мръвкарова от 1973, придружен и с разяснения на преводачката, може да се прочете у Левски (2007: 52-54). Не са без значение някои разлики в превода на тази шифрована телеграма, позната всъщност по препис в тетрадка, част от изходящия дневник на софийския мютесарифлък. И двамата превеждат muhbir с доносчик, у Шанов четем "поп Кръстьо", у Мръвкарова - "поп Христо", но с бележка е пояснено, че става дума за поп Кръстьо Никифоров. Проблемът е не в името на свещеника и как то е било записано, а в схващането на някои нюанси в израза на Мазхар паша, допълнително усложнени от етапите, през които минава съобщението: шифроването, препис на зашифрованото в тетрадката, намиране на ключ за шифъра, дешифрирането, превода на текста от турски на български. Безусловно е едно: всичко има своето начало в обира на Общи при Арабаконак, а още по-конкретно - в неговите "показания" (по Шанов) или "обяснения" (по втория превод), за които се говори в първия абзац на телеграмата. Административната лексика бездруго е фиктивно покривало за извършеното от Общи предателство: оттук нататък е само въпрос на време и на подробности как се разплита чорапът и се плете въжето за бесилото. [обратно]

4. Името на пашата е изписано с метатеза - Махзар вместо Мазхар. Не може да се каже кой вариант е по-лесен за изговаряне, но за това изписване от страна на автора или на словослагателя влияе и популярната в политическия език на онова време дума "махзар", която най-кратко се превежда с "петиция" или с "прошение". [обратно]

5. Посрещнал го при Враждебна (Заимов 1986: 203). "Общи отворил уста и от конец до игла раскрил [...]" (Заимов 1895a: 131). [обратно]

6. На разликите у двамата, отнасящи се до следващия пасаж, ще се спра по-долу. Коректността изисква да посоча, че Общи е бил обесен не на 15, а на 10 януари 1873 (Заимов 1986: 662, бел. 306). [обратно]

7. Н. Георгиев чете "Обесването на Васил Левски" и "Конници" в широк компаративистичен диапазон, като проследява и образа на бесилката, и хумора при обесването (Galgenhumor) у ред европейски автори (Георгиев 2011). [обратно]

8. През 1898 г. излиза второ издание на "Миналото" с ред промени спрямо първоначалния текст от 1885, включително в заглавието и подзаглавието (Заимов 1884, Заимов 1898). Тъй като е по-достъпно, но и анотирано, по-нататък цитирам преди всичко по изданието от 1986, направено по текста на второто издание от 1898. Когато е необходимо, прибягвам до по-ранните издания. В увода си ("Вместо предговор") към второто издание Заимов пише, че се е освободил от психологическите портрети, заемащи голямо място в първото издание, тъй като те се оказали тежък материал за широката публика, но все пак се е опитал и след преработката да е "спазена психологията на дейците" в конкретна тяхна проява (Заимов 1898: ІІ-ІІІ). Страниците са неномерирани, обозначенията ІІ и ІІІ са мои - И.Р. [обратно]

9. Курсивите са по Заимов (1898: 258), като Искариотски там е изписан с малка буква, в Заимов (1986: 235) няма курсиви. [обратно]

10. Цялото изречение е съкратено в изданието, предназначено за войниците (Заимов 1917: 173). [обратно]

11. Курсивираните изрази са предадени с изцяло големи букви в текста на свещеника (Кънчев 2006: 332). [обратно]

12. Във "Видрица" е "парадът" (Кънчев 2006: 332). [обратно]

13. У поп Минчо Кънчев липсва индексът и бележката под линия с данните за Мазхар паша; по съвременната норма са изписани "бастунът", "софийски", "лека". Няма нито един курсив и нито един знак точка и запетая (;). Има точка, а не многоточие след изречението със заповедта на пашата кому да предадат трупа на Левски; точка, а не удивителна и многоточие след изречението за главата на Бенковски; само многоточие в предпоследното изречение, втори път уточняващо къде са заровени труповете на Левски и Бенковски. [обратно]

14. Вж. частта под наслов "Убийството на Бенковски" (Заимов 1895б: 114-127), в която разглежда главата "Убийството на войводата Бенковски" по Стоянов (1887: 243-313). [обратно]

15. Въпросът за това, че всъщност бай Станчо е останал жив, тук няма да разглеждам - И.Р. [обратно]

16. Като описва как турският конвой с пленения Левски е пътувал нощно време и тайно, защото турското правителство се бояло да не би българите да освободят своя юнак, Захарий Стоянов прави паралел с 1876 година, когато турците с удоволствие и тържествено минавали с пленените българи или с техните глави през най-многолюдните улици на селищата. Каблешков и Найден поп Стоянов са докарани в Ловеч по пладне, и то с няколко цигулки и зурни начело. И след това добавя: "а главата на Бенковски през същата година, която бяха накичили с лев и паунови пера, предвождана от поп Кирила с кръст в ръка, носеха парадно през Орхание и я показваха на затворниците даже, и тем да произведе впечатление" (Стоянов 1983: 76). Този тип парадност кореспондира с описания от поп Минчо Кънчев при обесването на Левски - и двата открояват комбинацията между атавистични прояви и институционални норми в разправата с провинените. [обратно]

17. За Бенковски и Пътя на черепа в контекста на древни представи (Цонев 2004: 107-109). [обратно]

18. В телеграмата на Мазхар паша пише, че главата е била занесена в София още на 15 май, но когато се чете тази дълга телеграма, усещането е, че тя е била дописвана и продължена във времето - И.Р. [обратно]

19. В наши дни изразът е разчетен като "въстанически групи" (Заимов 2004: 123). Това не е нито единственият случай, с който не съм съгласен, нито единственият тип причина, поради която не си служа с това издание. В него не само не са доогледани важни текстуални особености (има и пропуснат текст - вж. с. 286 спрямо с. 155-156 от 1895 г.) - в края на краищата и разночетенията, и определени пропуски съпътстват работата на всички редактори. Същественият момент от изследователска гледна точка, който не приемам и на който не мога да си позволя да се спирам обстойно, не е свързан с нормализацията на правописно-пунктуационните особености на изданието от 1895, нито пък в защитата на една или друга теза сама по себе си, а този момент опира до въпроса защо е допуснато, уж под формата на обективен историографски поглед, едностранчиво оценъчно отношение към модела на писане, присъщ на Захарий Стоянов, без да е направено усилие ако не да се анализира, то поне да се постави като въпрос в какво все пак се състои въздействащата страна на написаното от двамата и дали в оценъчно-реторически план Заимов и Стоянов по същество не конструират текстовете си по сходен начин, влагайки цялата си пристрастност. Същественото в написаното от тях се състои не само в една или друга не/точност, в него се пресичат съгласия и сътрудничество, взаимни нападки и недоразумения, но въпреки отделни фактически, оценъчни и идеологически разминавания между двамата над всичко стои страстната им грижа за изграждане на националната памет и идентичност. [обратно]

20. Този път няма промяна в термина по новото издание на "етюдите" (Заимов 2004: 89). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Аретов 2006: Аретов, Н. Национална митология и национална литература. София: Кралица Маб, 2006.

Георгиев 2011: Георгиев, Н. Пътища между живота и смъртта. // Български език и литература, 2011, № 2, с. 3-23. Също: Електронно списание LiterNet, 16.08.2011, № 8 (141) <https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/statii/pytishta.htm> (19.08.2016).

Заимов 1884: Заимов, Ст. Миналото. Белетристически и исторически очерки из областта на Българските революционни движения от 1870-1877 год. Арабаконашкото събитие. Кн. 2. Варна: Печатница Л. Нитче, 1884.

Заимов 1895а: Заимов, Ст. Васил Левски-Дяконът: Кратка биография, написана по повод откривание на паметникът. София: Издател Хр. Олчев, Книгопечатница и литография на Янко С. Ковачев, 1895.

Заимов 1895б: Заимов, Ст. Миналото. Етюди върху записките на Захари Стоянов. София: Придворна книжарница Ив. Б. Касъров, Печатница Вълков, 1895.

Заимов 1898: Заимов, Ст. Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни и революционни комитети от 1869-1877 год. Кн. 2. Пловдив: Христо Г. Данов, 1898.

Заимов 1917: Заимов, Ст. Васил Левски. София: Щабът на действующата армия. // Походна войнишка библиотека, № 22, 1917.

Заимов 1986: Заимов, Ст. Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1870 година. Съст.-ред. Ана Меламед. Бележки: Ана Меламед, Илия Тодоров. София: БЗНС, 1986.

Заимов 2004: Заимов, Ст. Миналото. Етюди върху "Записките" на Захари Стоянов. Съст. и научни студии Крумка Шарова. София: Парадокс, УИ "Св. Кл. Охридски", 2004.

Из телеграмата 1956: Из телеграмата на софийския мютесариф Ахмед Мазхар до видинския мютесариф от 15 май 1876 година. // Априлско въстание в 1876. Том 3. Сборник от турски документи. Ред. Ал. Бурмов. Съст. и прев. Б. Недков. София: Наука и изкуство, 1956, с. 21-22.

Кънчев 1983: Кънчев, Поп М. Видрица. Спомени, записки, кореспонденция. Съст. Кирила Възвъзова-Каратеодорова, Илия Тодоров. София: Български писател, 1983.

Кънчев 2006: Кънчев, Поп М. Видрица. Спомени, записки, кореспонденция. Ръкописът разчели, проучили и подготвили за печат: Кирила Възвъзова-Каратеодорова, Илия Тодоров. София: Труд, 2006.

Левски 2007: Левски пред съда на Портата. Процесът в София 1872-1873 г. в османотурски, дипломатически документи и домашни извори. Общобългарски комитет и фондация "Васил Левски". Съст. Д. Дойнов. София: Златен змей, 2007.

Стоянов 1884: Стоянов, З. Записки по българските възстания (Разказ на очевидци) 1870-1876 г. Том 1. Издание първо. Пловдив: [Областна печатница] 1884.

Стоянов 1887: Стоянов, З. Записки по българските възстания (Разказ на очевидци) 1870-1876 г. Том 2. Русе: Печатница на Н. Л. Каравелова и Сiе, 1887.

Стоянов 1983: Стоянов, З. Съчинения в три тома. Том 2. Биографии. Четите в България. София: Български писател, 1983.

Топузов 2002: Топузов, Нед. Село Поибрене. Страници за неговото минало. Пазарджик: Роден край, 2002.

Стоянов 2009: Стоянов, З. Записки по българските възстания (Разказ на очевидци) 1870-1876 г. Том 2. Велико Търново: Фабер, 2009.

Унджиев 1947: Унджиев, И. Васил Левски: Биография. Първо издание. София: М-во на информацията и изкуствата, 1947.

Унджиев 1980: Унджиев, И. Васил Левски. Биография. София: Наука и изкуство, 1980.

Унджиев 1993: Унджиев, И. Васил Левски. Биография. Второ стереотипно издание. София: БАН, 1993.

Цанков 1939: Цанков, Ст. протопресв. д-р. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. // Год. на СУ, Богословски факултет. Том 16, 6. София, 1938-1939, 1-372 с.

Цонев 1939: Цонев, Зв. С кръст и меч. Поп Груйо и Априлското възстание 1876. София: Панагюрско околийско свещеническо братство, 1939.

Цонев 2004: Цонев, М. Митологични мотиви и хероизация в литературните и фолклорни извори за Георги Бенковски. // Българско възраждане. Идеи - личности - събития. Годишник на Общобългарския комитет "Васил Левски". Том 6. Ред. Д. Дойнов. София: Общобългарски комитет "Васил Левски", 2004, с. 107-117.

 

 

© Иван Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2016, № 8 (201)