Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИДЕОЛОГЕМАТА "НАВСЯКЪДЕ И НИКЪДЕ" И МЯСТОТО НА СИНА В САКРАЛИЗИРАНАТА НАЦИОНАЛНА ИСТОРИЯ
Видимо и невидимо в разказа за главата и сабята на Бенковски

Иван Русков

web

На 21-и май, 1876 г. после обед, Негово Високопревъсходителство Махзар-Паша се обърнал лично към негово Високопреосвещенство Милети, тогава Софийски Митрополит, със следните думи: "давам ви главата на онзи мръсник и каквото щете, такъва правете с нейния продупчен език!"... (Заимов 1895а: 121).

Съдбата на Бенковски след краха на въстанието през 1876 е като цяло известна. Тук ще се спра на моменти от текстове на Стоян Заимов и Захарий Стоянов, в чиято фактографска и реторическа същност са вписани оценностявания и митонаративни алюзии, позволяващи ни да мислим откъслечните данни за гроба на войводата, от една страна, и за неговата сабя, от друга, през отношението видимо и невидимо, земно и небесно в архитектурата на битието.

Какво се случва с главата на Бенковски, Стоян Заимов разказва в кратък абзац от своите етюди, в които разглежда Записките на Захарий Стоянов. Митрополит Мелетий Софийски, четем у Заимов, получил главата на Бенковски от тогавашния управител на София Мазхар паша. Състоялата се приемо-предавателна "процедура" с обект главата на Бенковски в срещата между високопревъзходителството и високопреосвещенството е описана в приведения тук епиграф. Титулуванията на предаващия и приемащия далеч "непротоколно" спомагат да се види изпадането от системата на реда и йерархията в него, низвергването на бившия главатар, дори цар, дори припознаван и като Христос от въодушевеното население водач на въстанието.

Митрополитът, от своя страна, дал един грош на някакъв шоп и му заповядал да отнесе торбата с главата на войводата във владишкия конак, а привечер, пак по заповед на митрополита, свещеник Христо Павлов "погребал главата на Бенковски в новите гробища, що са расположени от дясната страна на шоссето, което води от София за Княжево..." (Заимов 1895а: 121). Забелязваме фактическото разминаване: когато пише биографията си за Левски, Заимов добавя, че тялото на Апостола и главата на Бенковски са погребани в старите софийски гробища (Заимов 1895б: 147; Кънчев 2006: 332). Пишейки за Бенковски, мястото за погребване на главата се оказва друго - новите софийски гробища край пътя за Княжево. Същото място сочи и Захарий Стоянов - новите гробища, отдясно на шосето, като се отива към Княжево, местността Халкалъ Капусъ (Стоянов 2009б: 206).

Трудно ще преведем турския топоним (най-общо означаващ вход, врата към халката), следите от който се губят с хода на времето, с преименуването на мястото и с функционалната му промяна, естествен резултат от разрастването на София след Освобождението. Не би могло да става дума за крепостна градска стена, която да се е намирала там, защото следите от "Сердика" отдавна са били заличени след завладяването на града от турците, а и стените на крепостта са обхващали доста по-ограничен район. В посочената местност действително се е намирала градска стена, представляваща "халка", "пръстен", "кръг", на който е имало градска порта1, но както изглежда, това е било насип от пръст, вал. В контекст за укрепителната (отбранителната) система на София през освободителната Руско-турска война 1877-1878 г. Цонко Генов пише: Дотогава градът има укрепителна система, чийто строеж започва в хода на руско-турската война (1828-1829). Градският земен вал, наричан от софиянци "хендеко", е бил най-старият от укрепленията. Той се наводнявал от градската река, Боянския ручей и Перловската река. На вала имало следните порти (капии) с железни врати: Ломска, Пиротска, Боянска (Кюстендилска), Цариградска и Подуянска (Орханийска). Този вал през 1877 г. е нанесен и на руската триверстова карта (Генов 1989: 223).

Водени от тези уточнения, можем да кажем, че главата на Бенковски е донесена в София през Подуенската врата, наричана още Орханийска, а е изнесена от противоположната - към Бояна, която някога е била общата врата и за пътя към Княжево и Кюстендил. Ще рече, Бенковски е трябвало да бъде погребан извън специфичния център, обособен от кръга и отделящ защитено от незащитено място, свое от чуждо, космос от хаос. Мястото за погребение на разбойника е извън предела за своите - в нищото, което - неясно точно кога, преди или след Освобождението - се превръща в нови софийски гробища, а в още по-ново време - в нови софийски къщи, кооперации, блокове: в жилища на вече цивилизованите "диви французи" (по Заимов), в нови квартали, центрирани около колелото на Руския паметник, без следа от вала, халката, кръга. От хаоса на водите, с които се е наводнявал "хендеко", и от космоса на градежа на квартали и жилища се ражда хаосмосът, изтриващ-и-преформиращ предишни места и почерци. Прииждащите реки към халката и прииждащите води на времето отнасят в небитието следите на мястото с главата на водача, но над тези води на хаосмоса стои мостът, съставен от писмената на Захарий Стоянов и Стоян Заимов. В този виртуален мост между брега на миналото и брега на настоящето няма нищо сигурно, няма безусловни опорни колони. Модерните времена познават модерните архитектурни решения, но мостът на Заимов-Стоянов има за свой стожер духа на Бенковски.

Не ще кажем, че мостът трепери от проклятията на поборниците Заимов и Стоянов заради гаврата с тялото и паметта на войводата. Не ще кажем, че трепери и от проклятията на поколенията, закърмени с духа и буквата на народни идеали, свяст и свещенопис. Не ще кажем, че трепери от викащия език на Бенковски, от словото му, темел на бунта през 1876. Ако нещо изобщо ще трепери, то ще трябва да е в нас, читателите, докоснати от въздействието от редовете на поборниците, възсъздаващи участта на войводата. Но както се казва, място за баладни сюжети в модерния живот няма, затова и биването в модерността е гарантирано от стража на разумността.

Игнорирайки историко-ситуативния контекст, в който топонимът е имал своето ясно за всички значение, и надграждайки смисъла над буквалното значение на името Халкалъ Капусъ, което можем да разчетем като Врата към/на кръга (или Вход към/на кръга), без да изключваме неволни заблуждения2, ще кажем, че мястото е Врата към/на кръга, но схващана не само като вход за града. Ще кажем, че не е само име, получено евентуално заради общия изглед на релефа, приличащ на кръг, халка, дупка, "хендек" по думите на шопите, и в този смисъл преносно употребено название, за да обозначи есхатологичния "вход към джендема" (ада, пъкъла). Ще кажем, че мястото е също и вход към небето, към трансцендентното, в което е Бог, Врата към блажения живот. Извън осмислянето в духа на християнската екзегетика топонимът позволява да бъде четен като обозначение на вход към неизвестното, като геометрична метафора за палимпсеста на архитектурата: Бенковски е погребан във Вратата към кръга, нека бъде във Вратата на кръга. В това видно място, незнайно за никого, както никой не знае кой е входът, разбиран като вратата към кръга или вратата на кръга.

 

Навсякъде и никъде. Мястото на Сина в свещенописа

Главата на Бенковски е погребана навсякъде и никъде. Така казано, Бенковски, езикът на бунта, е там, където - според езика на революцията, огледан и в устава на централния комитет - се намира ръководителят, главата й. "Ние тряба да бъдем насякъде и нигде" - са първите думи на Бенковски пред присъстващите, заобиколили го в кръг, когато след осветяването на знамето шествието от Панагюрище стига до една поляна над пътя за Пазарджик и войводата с речта си определя естеството на бъдещата своя "хвърковата" чета (Стоянов 2009б: 49). Думите на войводата се оглеждат и в приетия израз в отговор на въпроса къде се намира главата (гнездото) на комитета - шпионите отговаряли "в Букурещ, в Белград", а съучастниците и членовете му казвали "Навсякъде и нигде" (Стоянов 2009а: 79). Казано е недвусмислено в самия Устав на българския централен революционен комитет: "Чл. 2. Местопребиванието на централният комитет е неизвестно: то е насякъде и никаде - затова и секи член, дето и да бъде, може да представлява сичкият централен комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно писмо" (Стоянов 2009а: 99). С възхита Захарий Стоянов употребява израза и в биографията на Левски, за да подчертае всеприсъствието и неуловимостта му: "Левски беше навсякъде и нигде" (Стоянов 1983: 51). В Заимовата биография за Левски се използва същата формулировка. Например при извеждането на Левски пред съда най-напред му показват куп книжа с писма, протоколи и пр., сред които и снимки с портрети на Любен Каравелов, Раковски, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Ангел Кънчев, на самия Левски, на Димитър Общи. Заимов съставя своеобразен каталог с портрети на български революционери, като сам Саид паша казва: "това, това, това... са портретите на вашите патриоти!...", след което пита Левски дали той познава някого от тях. "Всичките и никого" - каза смутено Левски." И по-нататък в същия разпит четем: "Кой ви даде комитетските пари?" "Всички и никой." "Где се намира "привременното правителство"? "Навсякъде и никъде" (Заимов 1895б: 144, 145). Буквално същия разпит и цитирания диалог срещаме и у поп Минчо Кънчев (2006: 329, 330).

Най-ефектно е използвана тази формула у Заимов, за да сътвори разпита на Димитър Общи пред турския съд. Разпита намираме във втора книжка на "Миналото" от 1898 г. (Заимов 1898: 246-248; същото в Заимов 1986: 230-231). В създадения от Заимов разпит има драматичен прелом: разпитваният се отказва от самоличността си на революционер, като пред смаяните следователи твърди, че не е Димитър Общи, а "смиреният Димитър Николов". А къде е Димитър Общи? Димитър Общи е умрял. Помислилите го за луд членове на комисията в недоумение питат: "Къде му е гробът?" "Навсякъде и никъде" - отговаря Димитър Николов от Скопско за мястото на гроба на Димитър Общи, на "другия", "предишния", наивника в себе си (Заимов 1898: 248; Заимов 1986: 231). В първото издание на книжка втора на "Миналото" от 1884 година няма нищо такова - нито е представен разпит, нито отказване от себе си, от този, който е издал комитетските дейци поради заблуждението си, че турците не ще се осмелят да съдят недоволните от управлението им, а вместо това - ще направят промени.

В запазените и разчетени в наши дни турски документи от делото нещата са много по-различни, но нито Захарий Стоянов, нито поп Минчо Кънчев, нито Стоян Заимов, от една страна, са познавали тези документи, а от друга, те не са имали нужда от фактографските данни на турския съд, за да изграждат образите на своите герои. Свещенописът не се интересува от документа сам по себе си, а от внушението, иначе и тримата са били разпитвани, и тримата знаят какво и как може да се отговаря, като разпитът на самия Заимов пред съда дори можем да прочетем в книжка: Заимов отговаря чинно, подробно, с конкретни имена и дати, но да не влизаме в детайли3. Ако разгърнем турските документи, ще видим, че "Разпитът на Димитра, главатар на бунта" (т.е. разпитът на Димитър Общи), както и на други съзаклятници, разследвани по делото, е пространен, без ефектни изречения (вж. Васил Левски 1972: 94-142). Конкретно разпитът на Общи е на с. 99-114, след това на с. 211-212, а на с. 198-200 е съвместният разпит на Общи и Левски. Никъде не се среща "Навсякъде и никъде". Четем и разпита на Левски и други съзаклятници (Васил Левски 1972: 186-210). В него няма въпрос, на който Левски да отговаря кратко и категорично "Навсякъде и никъде". Очевидно е, че максимата, с която през годините различни автори, видоизменяйки я, са определяли Бог или Вселената - сфера или кръг с център навсякъде и периферия (окръжност) никъде4, - е превърната в градиво както в езика на революционната организация, така и на авторите, членове на организацията, които след Освобождението започват да пресъздават миналото, обожествявайки неговите герои. Показателно е, че Заимов прави пръв по рода си опит в литературата ни да изгради образа на героя си - на черната овца Димитър Общи - чрез поставяне на психологически акцент не просто върху отказа от самоличността му на борец, а върху смъртта на тази самоличност. И както Димитър Николов казва, че гробът на Димитър Общи е навсякъде и никъде, така на практика се случва с гроба му - все едно с коя самоличност се е сбогувал с този свят обесеният, така се случва с гроба на Левски, на Бенковски, на десетки други борци, сред които са Волов, Икономов и отец Кирил Слепов, кръстоносецът на четата на Бенковски.

С начина, по който бе прочетен тук, топонимът Халкалъ Капусъ просто случайно съвпадна с ключовата формула в свещенописа на революционната идеология. Но може да бъде четен и като Врата към небето / Небесна врата. Усилията да се открие гробът на Левски ще продължат въпреки многото страници, посветени на тази тема. Различни укорни думи ще се отправят било по един, било по друг адрес. Няма съмнение например, че Заимов не е еднозначен, когато представя циничната "приемо-предавателна" процедура с главата на Бенковски, осъществена от "високопревъзходителството" и "високопреосвещенството": пашата дава главата на "мръсника", митрополитът я взема, но дори и да не е смятал, че това е глава на мръсник, не е направил нищо както той, така и свещеникът Христо Павлов, за да се обозначи мястото, където е заровена. Захарий Стоянов добавя, че свещеникът е погребал главата в присъствието "на един мелезимен", т.е. младши турски офицер, и "на Николча гробарът само, който изкопал дупката с местирията (с която мажат дюлгерите) и я закопал". Това е станало "на Святи Костадина (21 Маий)", т.е. "подир девят деня е била погребана главата на българският войвода" (Стоянов 2009б: 206). Какво се е случило с бездруго вече разложилата се глава, погребана по този начин, не е нужно да се казва. Но е нужно да се каже, че тъкмо с усилията на Захарий Стоянов и Заимов започва вглеждането не в присъствието на турския офицер, за който само може да допуснем, че е "упражнил контрол" относно спазването на изискване за неоставяне на следи и от гроба на "мръсника" - започва вглеждане към бъдното, на което искат да завещаят историите и ликовете на лицата от българския свещенопис.

Някога при Милвийския мост Константин имал видение, последвал подсказаното му със знака на кръста, победил с него и станал светец. Някога край Свинарската река Бенковски имал видение, не разчел точно целувката на младата жена в съня си, но последвал кръста и загинал на моста над същата тази Свинарска река. На 21 май, в деня на Свети Константин и Елена, на небето може и да се е появил кръст - но погледите са били наведени към земята с името Халкалъ Капусъ и затова никой не е разбрал дали Небесната врата се е отворила, дали българският божествен размирник е отишъл при Вратата (Иоан 10: 9). Захарий и Заимов обаче още не са писали - били по затворите. Свещениците нямали очите, които "Миналото" и "Записките" формират. Но жените са имали сърца, които са им подсказвали какво да правят. Помним как за гроба на Караджата се грижи Баба Тонка, прибрала след време в сандъка си черепа на същия войвода (Стоянов 2009а: 118, 125). Можем да си припомним и стореното от баба Удреница, прибрала смъртните останки от тялото на Бенковски и заровила ги в гробището на църквата "Св. Всех Святих" в Тетевен (Стоянов 2009б: 205)5. Като висш духовник, следващ дълга си на християнин, Митрополит Мелетий се е погрижил за кръста - висш израз на свещеното. Кръстът е измолен от пашата и съхранен. За трупа и главата на войводата Бенковски се грижи свещенописът, дело на поборниците, в конкретния случай - на Заимов и Стоянов.

Убийството на Бенковски е кулминация в историческата кървава драма, чийто образ създава в текста си Заимов. Разказът за случилото се трябва да е приключил с погребението на главата на войводата, но драматургията изисква да се обърне внимание на разделените глава и тяло, въпреки че затова вече е говорено и у Заимов, и в Записките. Заимов обаче строи обобщението си не за да припомни къде какво се е случило или за да подчертае пространствената рамка на сцената с разкъсаното тяло, а за да внуши единосъщието на случващото се - разпокъсване и изяждане на частите от вече разполовения труп на войводата, изчезването на материалните следи от него. Това е важно от две гледни точки. Първо, за да открои зловещата картина, която трябва да се запомни. За тази цел той съзнателно преминава към детайлно анатомично описание, а повторението и метафонията като част от него играят съществена роля за ритъма и драматизма на сцената: главата е заровена в "София, столица на днешна свободна България, а обезглавеният му труп [е край] реката Свинарка (Тетевенския балкан местността Свинарник.) // Свинете на тетевенския "Свинарник" распокъсаха обезглавения труп, а червеите от "шопските гробища" му изядоха мозака, очите, ушите и езика!..." (Заимов 1895а: 121-122). Няма да пристъпвам към анализ на метафоничните връзки, но всеки, говорещ български език, забелязва това странно - а в дадения контекст неимоверно язвително, иронично и богато на значения и преозначавания от ред гледни точки - звуково сближение между [софия] и [сфинарка / сфинарник]. Второ, след като е внушил изчезването на тялото с представената картина за случилото се на земята, Заимов не забравя да прочете случилото се не само през съда на своя гняв и ирония, но и на неразривно свързаната със символа на кръста есхатология за Страшния съд. В обширен пасаж (Заимов 1895а: 122), съставен от пет изречения, той два пъти изписва с любимите си курсиви "всеобщото въскресение", два пъти "столица София" (втория път и "столица" е с главна буква, за да се улови бездруго видимата ирония), два пъти "братята шопи", два пъти "Свинарника", един път "обезглавения труп", но непрестанно става дума за трупа, за тялото, което ще поиска да постигне отново своята цялост. Не съм срещал пасаж в българската литература, наситен с толкова ирония, съчетана с гняв, ярост, открита подигравка и в същото време - с безсилие, че езикът на свещенописа не ще върне езика на войводата. Вярно е, че и Захарий Стоянов иронизира "шопска София", че я противопоставя на любимите си герои от въстаническите селища на Тракия. Заимов прави това по свой безподобен начин. Ще цитирам фрагмент от написаното, но не за да четем как се противопоставят шопи на клисурци, панагюрци, перущенци и пр., а за да видим как авторът решава да направи рамката на своя етюд. Казват, пише Заимов, че в деня на второто пришествие, когато ангелите затръбят сигнала от небето, "разнебитените части на телесните човешки останки изново ще се съберат в едно цяло, та умрелият ще се яви пред Бога в онзи вид и каефет, в какъвто го е заварила смъртта. Навярно в деня на всеобщото въскресение обезглавения труп на Бенковски ще напустни Тетевенския Свинарник и право по шосето в столица София ще доде, да си потърси главата между главите на "дивите французи"!..." (Заимов 1895а: 122). Блестящо разгръщайки нататък проевропейското си модерно мислене, Заимов а-ха да залитне от позитивно отношение към социокултурна ирония или може би - утопия. Дотогава, до този "велик ден" на възсъздаване на целостта на войводата при второто пришествие, споделя творецът Заимов, братята шопи ще са станали повече българи от клисурци и панагюрци и затова вместо с вили и върлини - "с венци ще посрещнат трупа на героя" (Заимов 1895а: 122). Като всеки творец, той не обръща внимание на формалните противоречия в "казванията" си. Затова непосредствено след привиделия му се в бъдното венец категорично заявява, че е време да се съберат костите на героя и "тържественно да се пренесат в Столица София!...", само че пренасянето "не е лъжица за устата на братята шопи от Софийското поле", а е работа на хората от въстаническите селища (Заимов 1895а: 122).

По този начин - използвайки полифункционално страни на провиденциалността - Заимов сглобява начално-финалната рамка на драмата, свързана с убийството на Бенковски и разгрома на въстанието от 1876. Не забравя да затвори и микрорамката на сюжета с поруганието на главата в София, случило се в конака на Мазхар паша. Не забравя да подчертае - за знание "на бъдъщите български историци, драмматици и пр. художници" - къде е била изложена за "всенародно поругание" поставената в конска торба и закачена на висока върлина глава на Бенковски. Конак някога, сградата вече е дворец на княза, "а на онова място, гдето някога е била забита върлината (тогава), днес стои дворцовата караулия, що е срещо градската градина" (Заимов 1895а: 122). Животът продължава въпреки върлината с отрязаната глава, антипод на дървото на живота или негов зловещ пародиен двойник. Дворецът и караулният са новият център на биването, стъпил върху жертвената основа на героите от драмата на 1876. Или тъпчещ ги.

Заимов пресъздава разказа за убийството на Бенковски и случилото се с кръста, комбинирайки писаното от Захарий Стоянов с разказаното му от отец Кирил, с когото са заедно в цариградския затвор от 5 септември 1875 г. до смъртта на свещеника на 15 април 18766. Освен това Заимов явно е имал и лични разговори с митрополит Мелетий, ако съдим от критическия му етюд за биографията на Ботев от Захарий Стоянов. Допълвайки писаното от биографа, критикът се спира на детайли из разговорите в срещите между Ботев и Раковски, като твърди, че Ботев слушал с благоговение съветите на умиращия Раковски (на "заходящото бунтовническо слънце"), който в сетния си час си спомнил и отново благодарил на Ботев, загдето преди години поетът му подарил коня си и сто рубли, за да избяга от руската полиция. Ботев лично завел Раковски в Киприяновския манастир в Бесарабия. "Това ни го съобщава Негово Високо-Преосвещенство Милети Софийски, който в онова време е живял в този манастир, като гост, дошел по ваканциите от Петербургската Духовна Академия в казания манастир. Според уверенията на Негово Високо-Преосвещенство Раковски и Ботев живели тайно в една от стаите на монастиря няколко дни, и една нощ, в тъмнината и силния дъжд, напуснали монастирската ограда. Раковски е бил преследван от Русската полиция по насъскванията на тогавашната Одесска, българска, патриотична дружина[,] представлявана от Тошкович-Мироновича" (Заимов 1889: 215; 1895а: 156). Мелетий действително е учил в Духовната академия в Петербург през 1864-1866 г. (Енциклопедия 1984: 184), но добавката за срещите между Ботев и Раковски и особено историята с интригуващия сюжет за преследването по това време на последния от руската полиция, за даряването на коня и рублите и укриването в Киприяновския манастир - всичко това се смята за несъстоятелно (Бурмов 1974: 754).

Любопитно е да се види, че при опровергаването на Заимов се борави с данни из живота на Ботев, от една страна, с прилагане на "логиката" за правомерно поведение, от друга. Ако представените от Бурмов данни за дати и места, в които е бил Ботев спрямо биването на Раковски, са верни, то всичко в историята на Заимов е измислица. Но Заимов трябва да си е измислил и участието, и разказа на Мелетий, като при това би следвало да е бил уверен, че Мелетий, една изключително ерудирана личност, е бил мъртъв7, съответно - че няма да го опровергае, когато той, Заимов, публикува своя текст за Захарий-Стояновата биография на Ботев в започналия да излиза "Сборник за народни умотворения наука и книжнина" (СбНУНК) - в първата му книжка от 1889 година, непосредствено след първа част на романа "Под игото"8. Например, изтъква Бурмов, Ботев не може да е живял в Знаменка, селище, за което пише Заимов и което не съществува на картите, а е живял в Задунаевка. Това е очевидна грешка на Заимов. Що се отнася до оперирането с данните от страна на Бурмов и търсенето на "логика" от типа защо някой бяга (Раковски), като по това време не би трябвало да е гонен, и при това бяга не като се отдалечава, а тъкмо обратно - като се движи навътре към Русия предвид разположението на Киприяновския манастир спрямо Задунаевка, мисля, че с подобни прочити просто налагаме някаква абстрактна схема за "нормално" поведение, чиято състоятелност и правдоподобие не може да бъде приета за меродавна. Защото, ако добавката на Заимов е измислица, тя си има своята вписана във фабулата "логика", а ако е действителна случка, станала макар и в други години, не познаваме вплетеността й в ситуативния комплекс от обстоятелства и лични мотиви, движещи някого нанякъде.

А във вплетеността на историите Мелетий присъства и във връзка с Ботевите четници. През зимата на 1876 година група заловени четници са в софийския затвор буквално голи и боси. Снабдени са с дрехи, пратени до Мелетий, който чрез свой дякон ги предава на затворниците и добавя от себе си "по една турска рубла пари" (Бурмов 1974: 403). Познати са обаче и драматични случки с предателства на Ботеви четници в Елешнишкия манастир, в които е замесено и името на митрополита. И ако за два от случаите ясно е посочен за предател манастирският говедар, когото владиката проклина, в друг случай се твърди, че при липса на избор в конкретни обстоятелства, свързани с турци, дошли да проверяват манастира за четници, сам владиката след покаяние пред олтара е пристъпил към издаването на бунтовник, за да запази храма и хората. В подобни разкази на свидетели, представени в книга на Бурмов, реалност и измислица се преплитат съобразно нагласите към минало и настояще в дадено време и неслучайно се твърди, тоест съчинява се история, че скоро след Освобождението владиката е бил убит - отмъщение от близки на четниците (Бурмов 1974: 468-471). Това обаче, както показах в бележката под линия, не е истина. За съжаление, подобни "сведения" са оставени без никакъв коментар у Бурмов. Тежък ще е бил кръстът на митрополит Мелетий. Предвид пряката му роля за съхраняването на Сребърния кръст, Заимов със сигурност е потърсил контакт с митрополита, за да научи повече подробности. Така една нишка от историческите събития се оказва преплетена с друга и "отстрани" невинаги може да се проследи доколко реално или привидимо е изнесеното в разказа. Във всички нишки - така е и при конструирането на събитията от Заимов - са важни не само контактите и достоверността на събраните сведения, а преди всичко ценностното отношение към героите и събитията.

В текста си Заимов включва, оформен като разказ от първо лице, спомена на отец Кирил (Заимов 1895а: 123-126). От фактологическа гледна точка споменът е важен, защото допълва казаното от Захарий Стоянов за случилото се на лобното място. Според разказа на отец Кирил Бенковски е прострелян в сърцето и в челото, а самият той е оставен жив по застъпване на бачо Вълю, но не поради християнска милозливост, а заради това, че би могъл да ги заведе до скритите пари на войводата, за които върви мълва: свещеникът може да каже къде е заровил "царската хазна на хаджията". Друг важен момент, мисля, е изричното уточнение (два пъти: най-горе и най-долу на с. 124), че помаците вземат от мъртвия Бенковски "двата револвера, обкованата с чисто "руско сребро" сабя, биноклите, компаса, военната харта, часовника и камата". После събличат дрехите му и го захвърлят гол в храсталаците. Главата на Бенковски със засукани на кравай мустаци, обърнати нагоре клепачи и срясана настрани коса с цел подсилване на подигравката с юначеството на героя, е забита на една върлина, а на друга чаталеста върлина закачват описаното снаряжение и дрехите му. Всичко това така е занесено в Тетевен. На път за Орхание, когато минават по главната улица на Тетевен, отец Кирил е качен на кон, с лявата ръка държи кръста, а на дясното му рамо е конската торба с главата на Бенковски, чиито неща - без да се изреждат поотделно - са накачени по самара. Т.е. от казаното дотук можем да направим извода, че дрехите, снаряжението и другите вещи на войводата са стигнали поне до Орхание.

Третият според мен важен момент е свързан със случилото се след излизането от Тетевен: "Щом излязохме от града[,] освободиха ме от кръста, конската торба и нещата на Бенковски - туриха ги на друг кон" (с. 125). Вписаният в казаното от свещеника въпрос е къде са поставили кръста. Вярно е, не е казано направо, но можем да се досетим - в торбата, при главата на войводата. Хипотеза е, но е приемлива. Не е за вярване, че са извадили друга торба или че кръстът е бил грижливо привързан за самара на другия кон. Това е моментът, в който кръвта на войводата и кръвта на Христос, символично изразена с разпятието на кръста, се сливат. Юдейският цар и българският цар - подиграните, се събират.

Хипотеза е - не факт.

Турците са носели много торби: да има къде да турят отрязаните гяурски глави.

И съкровището на хаджията Бенковски.

Разбира се, бързо трябва да изоставя това романово съизграждане на разказа на свещеника, защото профанизацията лесно се настанява във всяко преекспониране било на факти, било на хипотези. Ако останем близо до информативния пласт на разказа, ще забележим, че отец Кирил нищо определено не казва за дрехите и снаряжението на войводата по-нататък. Изречението - "Утрента ме откараха за София със същия алай-малай, както и в Тетевене", означава преди всичко, че за пореден път се извършва показно шествие. Струва ми се обаче, че ако в това шествие са липсвали изцяло дрехите и снаряжението, в разказа щеше да има дума-две за промяната. Ако обаче са липсвали било кама, било сабя или бинокъл, т.е. отделна вещ-две, пленникът не би могъл да забележи липсата сама по себе си - би трябвало да има изрична причина, за да се интересува от нещо, съответно - за да забележи липсата му. Нека в хода на този размисъл си припомним част от телеграма на Мазхар паша: "Току-що бяха докарани в София главата, униформата, списък, документи, войводското пауново перо на главата, въпросният поп, двама юзбаши, няколко въстаници и големият кръст" (Априлско 1956: 22). В тези думи намираме потвърждение на казаното от свещеника, но не съвсем. Пауновото перо липсва в разказа на свещеника, а и от Записките знаем9, че в деня, в който четата се разпада, пауновите пера се хвърлят (най-вече от далматинците, но и български въстаници не остават по-назад) и след това никъде повече не се говори за тях.

Днес ни се струва нелогично търсещият укритие и загубил самочувствието си на войвода човек да е вървял в Балкана, окичен с паунови пера. Но те се появяват в разказа на "добрия Иванча", от когото Захарий Стоянов научава как преди дни башибозуците водят свещеник с кръст, а вървящият след него турчин носел на ножа си отрязана човешка глава "с червен калпак и с алено сукно отгоре", отстрани на който е "забодена една китка от паунови пера" (Стоянов 2009б: 218). Всъщност калпакът на войводата е "чер астраганян калпак" (с. 88), но как и защо чер и червен могат да са едно и също в езика - у добрия Иванча червен и ален цвят са различни, - не ни интересува. В една телеграма не се очаква да има пълен списък на вещи, но на фона на споменатото пауново перо - преди всичко символичен знак за красота, достойнство - е странно неспоменаването на сабята или револверите на войводата например. Или трябва да приемем, че споменавайки униформата, Мазхар паша има предвид и оръжието, или че случайно то е пропуснато, или че всъщност е останало в Орхание, ще рече - превърнало се е в трофей за победителите.

Където и да е останал този трофей, е трудно да се повярва, че е запазен и че след Освобождението може да бъде разпознат. При все това обаче, доста изненадващо, през 1929 година Иван Т. Белопитов, братовчед на писаря на четата Тодор Д. Белопитов, публикува в регионален вестник поредица статии с общо название "Из далечното минало на Панагюрище" (Белопитов 1929), като в една от тях пише следното:

Находки от стари пари - антики - из нашия край, има из витрините и на Пловдивската държавна библиотека и музей[,] закупени от пишещия тия редове, в битността му техен директор, от нашите съграждени Крайчо Самоходов, от архиерейския наместник свещеник Петко Каролеев и в подарък на дръжка от счупена сабя с надпис "Георги Бенковски"[...] (Панагюрско ехо, бр. 306, 27.ХІ.1929, с. 2).

От недотам безукорно изграденото изречение разбираме, че бидейки директор на Пловдивската библиотека и музей, Белопитов откупва антики и получава важен дар от съвсем неслучайни личности като бившия знаменосец на Хвърковатата чета - Крайчо Самоходов, и свещеник Петко Каролеев. Ако спомените му са точни, библиотечно-музейната придобивка е била закупена през 1887 година, когато в периода февруари - септември Белопитов е бил директор на учреждението за шест месеца, след което е уволнен10. Покупко-продажбата е станала приживе на самия Захарий Стоянов, но за нея той очевидно не е знаел нищо.

Предвид поведението на турците при убийството на Бенковски и по-нататъшната участ на тялото и оръжието му, не можем да не се усъмним в казаното и да не се запитаме как дръжката на счупената сабя и надпис на нея с името на Бенковски се е озовала у посочените панагюрци и не е ли това всъщност нечия спекулация за създаване на исторически артефакти. Кой и защо счупи сабята по образ и подобие от Ботевия стих, това същата сабя ли е, обкована от панагюрските златари с "50 рубли Екатерини", за която говори отец Кирил и пише Захарий Стоянов (Стоянов 2009б: 52), или е друга? На този въпрос може да отговори само роман или неписана книга. А в писаната книга - много любопитна история - Заимов уточнява как в Букурещ Бенковски му поискал пари, как му дал шифрована записка и с нея бъдещият войвода получил "65 сребърни катеринки" от касиера на Врачанския революционен комитет, които така и не похарчил, защото панагюрци не позволили да им се заплаща каквото и да било. Нещо повече - в писмо от 15 март [1876] Бенковски уведомил Заимов, че пази рублите, и шеговито добавил, че в случай на победа ще прати "катеринките" на султан Абдул Азиз, за да изплати дълговете си на Англия11. Врачанският комитет - изтъква с удивление Заимов - случайно е помогнал за обковаването на сабята с руско сребро и да се направи от същото "първия държавен печат на Свободна България!..." (Заимов 1895а: 92-93).

Удивлението на Заимов създава емоционална пауза, в която можем да прекъснем описанието и разсъжденията му във връзка с участта на Бенковски и да разгледаме въпроса за не/автентичността и не/откриваемостта на сабята.

 

Сабята на Бенковски: гравиране и поетизиране

По повод смъртта на майстор Илия Златаров, продължител на известен местен златарски род, панагюрският вестник "Оборище" през 1940 година отбелязва, че той е гравирал сабята на Бенковски и че работилницата на рода им е от 1812 година (Киров 1940: 2). Той всъщност е работил със своя баща Иван, както ще се види по-долу.

В контекста на писаното от Заимов, Белопитов и Киров за сабята ще добавим нов ракурс, свеждащ се до техниката на изработване на обкова. Трябва ли да обръщаме внимание на тази техника? Да, защото научаваме особености, имащи отношение към стремежа на Бенковски да откроява ръководната си роля, придавайки подчертано знаков характер и на своето оръжие. От друга страна, гравирането на оръжието е идентифицикационен белег, който би спомогнал за неговото разпознаване, ако и след изнесените вече данни за физическата участ на Бенковски още вярваме, че сабята е съхранена и може да бъде открита.

"По време на Априлското въстание Иван и Илия украсяват дръжката на сабята на Георги Бенковски с ниело техника (сават12). Не могли да я довършат, защото тя дотрябвала на воеводата преждевременно. Те изработват и герба на поп Грую Тренчев от село Баня [...], а също и лъвчета за калпаците на въстанията" (Благоева 1999: 39). По-нататък се дава още информация за сабята: "Стоманената й част била железароковашка изработка, а Иван и Илия Златарови изчукали дръжката и канията с арнаут калем13 и ниело (сават). [...] Дори и да е съхранена някъде, тази национална реликва трудно би могла да бъде идентифицирана, защото е малка вероятността майсторът Иван Златаров да е успял да постави родовия си знак върху недовършената сабя" (Благоева 1999: 125; подч. С.Б.).

Благоева разсъждава по принцип. Тя не привежда друго писано за сабята освен изречението на Захарий Стоянов. Иначе най-малкото щеше да обърне внимание, че тезата за недовършеността на работата по изковаване на дръжката (и/или канията) се появява само тук, в разказа на Георги Златаров, друг продължител на рода, който е неин респондент. Това най-малкото трябва да означава, че спътниците на Бенковски не са останали с впечатление за незавършена работа, т.е. че за тях сабята е имала отчетливо различен вид спрямо предишния си вид и спрямо сабите на останалите. Гербът на поп Грую е запазен, съществуват и негови снимки, както и тълкувания на изписаната абревиатура, така че не е необходимо тук да се акцентира върху него (вж. Цонев 1939: 47, 64-66; Благоева 1999: 121-123; 212.). Сабята на Бенковски обаче не е открита. Ако е вярно писаното от Белопитов, т.е. че е получил дръжка от счупена сабя, на която е било изписано Георги Бенковски, би трябвало да става дума за същата сабя, чието гравиране евентуално е останало (поне в гледната точка на майсторите) незавършено. В противен случай Белопитов е получил фалшификат, но как да приемем, че знаменосецът Крайчо Самоходов или свещеникът Петко Каролеев (Королеев) биха изготвили фалшификат или биха се оставили да бъдат заблудени с фалшификат, след като и двамата са контактували с Бенковски, а Крайчо Самоходов е яздел до самия войвода? Фалшификат или не, следите на вещта се губят, а би трябвало Белопитов да се е погрижил за нея. В опита си да стигна до сабята, като се позовавах на писаното от Белопитов и на времето, когато той е бил директор на Пловдивската библиотека и музей (февруари - септември 1887 г.), получих любопитни подробности от уредници за начина на заприходяване на вещи в музеите и как понякога (по времето на социализма) съзнателно са се изписвали колкото се може по-малко подробности, за да не бъдат отнети артефакти от музеите в Пловдив за Националния музей в София. Не е щедър на данни и Белопитов, чийто спомен е от 1929 - не всичко можем да обясняваме със социализма. В този смисъл сабята (дръжката) може и да стои някъде, без никой да подозира чия е. Официално тя не се намира в нито един от музеите в Пловдив. В Археологическия музей ми обясниха, че в началото той е бил "музей майка", но на по-късен етап материалите са били разпределени. Попитах за Първа инвентарна книга на музея (както ме бяха посъветвали от Историческия), но се оказа, че всички книги преди 1905 година не са в Пловдив, тъй като отдавна са били взети в София по конкретно съдебно дело. Не се знае къде по-определено евентуално биха могли да се намират същите книги сега. Накратко казано, както в "музея майка", така и в "дъщерните" музеи в Пловдив към месец декември 2015 г. не е регистрирана (дръжка от) сабята на Бенковски и не са чували да е имало такава сабя. Сабята не е заприходявана в експозициите на Историческия музей, където би трябвало да бъде "разпределена", а поради липса на книгите отпреди 1905 не може да се каже дали изобщо е била заприходявана в общия някога музей. Възможно е да не е била спасена при наличие на ред саби: кому е нужна дръжка от счупена сабя, особено ако надписът на нея не е гравиран добре или е бил заличен от действието на патината. И все пак - гравирането (даже и незавършено в някакъв смисъл) я прави различна, кой не би се поинтересувал от една не съвсем обикновена, а от една кована дръжка? Та това е явен знак, че не е принадлежала на "случаен" човек. Да спрем с въпросите. Не бих искал да подозирам Белопитов в злоумишлено действие, довело до изчезване на паметната вещ на недолюбвания от него Бенковски, както това се вижда при по-цялостен прочит на поредицата негови текстове, а и в книгата му (Белопитов 2014). Ако искаше да укрие или унищожи дръжката от сабята, той не би споменал нищо за нея. А споменатото е оскъдно.

Очевидно е, че в опита да "разплетем нишката на историята" невинаги стигаме до отговори, но все пак е по-добре да питаме, отколкото предварително да решаваме, че нещо си (не си) заслужава усилията. Дали да вярваме, че сабята / дръжката е затрупана някъде и очаква да бъде открита? Прочутият фразеологизъм с множественото число на думата "дръжка" чука на вратата, за да ни извести. Все пак знаем два съществени белега:

  1. Счупена е.

  2. Гравирана е с ниело техника и с арнаут калем.

Мигар е малко? Малко е: най-малкото не можем да сме сигурни, че става дума за едно и също оръжие. Темата не предполага да се вади сабя и с иронистки замах да се нападат лица или институции. Би могло, разбира се, да се потърсят свежи метафори, които да ни вдъхнат сили и придадат известен чар на само/изобличителната реторика, с която ритуално изправяме "на съд" личната съвест, институционалния безпорядък, националния нихилизъм - все черти от несъвършената наша природа. Както се вижда от "гореизнесените" данни обаче, разполагаме с два ако не разнопосочни, то твърде неконкретни и неясни ориентира: в разказа на Багоева / Златаров се говори за "украса", "коване", "гравиране", но не се споменава по-точно в какво се е състояла тази дейност, т.е. бил ли е гравиран надпис с името на войводата, което би я идентифицирало. Изследователката акцентира върху знака, чрез който биха се идентифицирали майсторите. Проблемът не е в това, че гравирането е останало незавършено от определена гледна точка (стига споменът на Георги Златаров за чутото от собствения си баща да е точен), защото знакът може да се постави и при незавършена работа. Проблемът е, че без името на Бенковски не може да се твърди дори при намерен знак на майсторите, че това е сабята на Бенковски. Нещо повече - без името на Бенковски никой не би видял какъвто и да е друг знак просто защото никой не е имал за задача да търси такъв, ще рече - не е знаел, че трябва да се търси N-знак = сабя на войводата. Кой и как ли би се досетил за това в следосвобожденското време, когато се изковават институции и когато, ведно с буквите на старите майстори, се съставят буквите на една нова култура: на архивиране и систематизиране на артефакти, на педантично вглеждане в нещата и тяхното щателно описване. Нека не допускаме, че гравираната дръжка е привлякла нечие внимание заради примамката на декорацията и така е започнало нейното пътуване към неизвестното.

Споменът, съизграждащ биографията на златарския род, и националноисторическият сюжет за въстанието и участта на войводата се преплитат. Това не е изненада предвид преплетеността на златото и златарството в произвеждането на отличителните знаци на 1876, когато изковаването на сабята и изковаването на историята са били паралелни и от определен ъгъл единосъщни процеси, съизграждащи делника и празника на бунта. Когато публикуваният в наши дни спомен поражда определени въпроси за неоткритата сабя на Бенковски, морализаторското гравиране по темата за забравата е съблазън, която би попречила да погледнем трезво на случилото се и да си кажем, че никак не е за вярване сабята да е оцеляла изобщо. В този смисъл не сме и закъснели да я търсим. Освен ако не сме склонни да вярваме, че тези, които са отрязали главата на войводата, биха просто счупили и захвърлили неговата сабя до обезглавения му труп, за да се сбъдне по зловещ начин писаното от Поета за захвърлената на една страна пушка, а "на друга сабя на две строшена". Ако сме склонни да вярваме в това, теренът за романиста е отворен и той трябва да изплете историята - все едно дали ще ни предложи версия как баба Удреница заедно с трупа е намерила и сабята (може би и писмо на Бенковски), или пък версия, при която Бенковски много по-рано е дал някому своята сабя, скрил я е в пещера, на недостъпен връх или в усоен дол, в хралупа или просто под шумата, както изпокрива всички уличаващи го като бунтовник свои вещи Захарий Стоянов, чиято пушка днес ни показват като експонат в един или в друг музей, без организаторите на това показване да се попитат поне как така изоставената на едно буково дърво пушка без помощта на романов сюжет е достигнала до витрините; или поне да загатнат, че човекът я е придобил след Освобождението, още повече, че става дума за уинчестър, каквато пушка той изобщо не е имал по време на въстанието14.

Сабята на Бенковски е навсякъде и никъде.

Мястото на идеалните образи и символи в сакрализираната национална история.

Мястото, в което видимо и невидимо образуват интериора на духа, на това особено трансцендиране към святото и вековечното, което - нима? - носим у себе си. Картини от една неизтриваема изложба, до която се стига през Халкалъ Капусъ - мистичните врата към свръхстойностите, към свещената врата на историята.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В статия със сензационно заглавие "Вампир целува жени около Руския паметник" четем за странни произшествия около това място през 30-те години на ХХ век. Някога землището около Руския паметник било извън града, София се разпростирала до днешния площад "Македония". Там се намирала една от градските порти - Халкалъ капас[ъ], пазеща кюстендилския път, край който се разпростирали гробища. Авторът припомня и текста от "Записките" за погребаната тук глава на Бенковски (вж. Тахов 2013). [обратно]

2. Справки с речници ме ориентираха до известна степен, но по-насочващи се оказаха консултации с колеги, познавачи на турския език. [обратно]

3. Вж. "Стоян Заимов пред турските съдилища". Рядко той не дава конкретен отговор. Например на въпроса - "Ти що работи във Враца и де живейше?", отказва да издаде къщата, в която е живял, но казва, че през това време е писал писма до Панагюрище и Букурещ (Заимов 1900: 15). [обратно]

4. Вж. обясненията за това осмисляне у Протохристова (2004: 13). Схващането се тематизира и в разказа на Борхес "Сферата на Паскал" (Борхес 1989: 286-289). Бог е смятан за субстанция на интелектуалното небе, illocalis (нелокализиран) и в този смисъл Бог е навсякъде и никъде (Льо Гоф 1998: 178). [обратно]

5. Тялото на Бенковски е погребано тайно първоначално на лобното място от Мария Цекова, наричана баба Удреница. Тя погребала по този начин телата и на други убити. След Освобождението премества останките им и с подобаващия за целта ритуал ги препогребва в костницата на църквата "Всех Светих". От гробницата в наши дни не е останал никакъв знак, поради което възникват съмнения дали Войводата е бил погребан в църковния двор. Но ръкописният вариант на разказа на баба Удреница (НБКМ-БИА, П.Д., 863) е потвърден от 10 нейни съграждани, т.е. заличените следи от гробницата не могат да се тълкуват като изобщо липсвала някога гробница, а главното - не могат да се тълкуват и като липсвало изобщо пре/погребване на тленните останки на Бенковски (Мухова 2014: 195-198). Подобно на участта на Левски, Ботев и мнозина други, се преплитат факти и хипотези, сводими до стиховете на Боре Вихор (Пенчо Славейков - "На Острова на Блажените", 1910): "И тъмна мълва се мълви зарад тях [...], но гробът юнашки днес никой не знай" ("Сто двадесет души"). [обратно]

6. По други данни отец Кирил е починал на Атанасовден, януари 1877 (Обретенов 1988: 81). [обратно]

7. Но не е. Роден 1832 г. в Струмица, починал през 1891 в Кайро, този висш духовник, завършил Атинската духовна семинария, е бил редовен член на БКД, депутат в Учредителното народно събрание, един от създателите на Народната библиотека в София, на която дарил ценна сбирка от ръкописи и старопечатни книги (Енциклопедия 1984: 184). Напуснал е академията в Петербург заради заболяване и заминава за Киприяновския манастир (Бесарабия), подведомствен на Зографския манастир, където го ръкополагат за йеромонах. По други сведения завършва Московската духовна академия, после се установява в Цариград. Софийски митрополит е от 1872. През въстанието е заподозрян и обвинен от турските власти, затова напуска епархията през 1876, отива в Цариград, потърсил убежище в Българската екзархия, но е принуден да бяга и оттам. Завръща се след Освобождението. На 24.ІІ.1883 е отстренен от катедрата си заради самоволното й напускане през 1876. Със стража е интерниран в Рилския манастир. Огорчен и болен, получава разрешение да се засели в Кюстендил, а след известно време се преселва в Кайро (Цанков 1939: 44-45). Според по-нови данни турските власти го принуждават да напусне София през 1877 по обвинение, че е укривал Ботеви четници и че е събирал сведения за турските жестокости по време на Априлското въстание. Установява се за кратко в Цариград, но още същата година се завръща в София и не след дълго започва да сътрудничи на временното руско управление, участва в организирането на Кресненско-Разложкото въстание. През 1879 е избран за народен представител в Учредителното народно събрание във Велико Търново. Откроени са ред още негови заслуги. Заминал е на лечение в Египет в началото на 1891, умира на 6 май същата година в Кайро, погребан е в манастира "Св. Георги" в стария град (Христова 2015). Възможно е в Кюстендил да се е запознал със Заимов, който там пише и своята критика за биографията на Ботев - първо публикувана в СбНУНК, кн. 1, 1889, и своите виждания за "Записките", които впоследствие обединява в книгата "Миналото. Етюди за..." от 1895. И в двете версии на текста си за Ботевата биография Заимов не променя писаното за Раковски - Ботев - Мелетий. [обратно]

8. Подробно се спирам на тази публикация на Заимов и на критиката му към биографията в друг текст. [обратно]

9. Подробно за униформата и оръжието на Бенковски, окичен и с китка паунови пера, вж. Стоянов (2009б: 88); за снемането на оръжието и отличителните знаци, сред които и пауновите пера, вж. там с. 158. Никъде изрично не се споменава Бенковски да е захвърлил пауновите си пера или други свои отличителни знаци. В публикуваната преди текста от Записките биография за Левски Захарий Стоянов пише, че главата на Бенковски турците са "накичили с лев и паунови пера", и така, "предвождана от поп Кирила с кръст в ръка", носели "парадно през Орхание", показвали са я и на затворниците (Стоянов 1983: 76). За подсилване на травестийния ефект следователно турците са пристъпили към тази "украса". [обратно]

10. С министерска телеграма от 20 февруари 1887 е уволнен дотогавашния директор Илия Йовчев и назначен Иван Белопитов (Колева 2008: 121). [обратно]

11. В шегата, както изглежда, е вписан и особен подтекст не заради банкрута на Турция, а защото една чета, под ръководството на Заимов, е трябвало да подпали Цариград, а Бенковски е избран да убие същия султан. За замисъла, неговия ход и неизпълнението му вж. подр. Заимов (1895: 69-71). [обратно]

12. Вид гравиране. [обратно]

13. Вид едностранно релефно изчукване предимно със замби, чиято работна повърхност е изпъкнала (вж. Благоева 1999: 96-97). [обратно]

14. Мигар сме забравили какво пише в "Записките": "Най-после, аз слязах от букът, което слизание трая няколко минути, защото на сяка стъпка са ослушвах "да не идат". Пушката си оставих закачена горе на дървото. Нямах вече от нея нужда, защото тя престана да бъде вече пушка, откак я потупих въ водите на Свинарица. Тя беше чифте с капсюли, пълна вътре с книжни фишеци, барутът на които беше са преобърнал по сяка вероятност на вакса." (Стоянов 2009б: 208). Макар и по-различна, историята с уж автентичната бунтовническа пушка на Бенковски е несъстоятелна. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Априлско 1956: Априлско въстание в 1876. Том ІІІ. Сборник от турски документи. Ред. Ал. Бурмов. Съст. и превод: Б. Недков. София: Наука и изкуство, 1956, с. 21-22: "15 май, 1876, София. - Телеграма от мютесарифа до видинския мютесариф".

Белопитов 1929: Белопитов, Ив. Т. Из далечното минало на Панагюрище. // Панагюрско ехо, г. VІ, бр. 301, 23 октомври 1929, с. 2. Текстът продължава винаги на с. 2 в бр. 302, 303, 304, 305, 306, 307, 308, 309; последната публикация е от 18 декември 1929.

Белопитов 2014: Белопитов, И. Приноси към историята на град Панагюрище и Българското Възраждане. Съст. Атанас Шопов и др. Редкол. Милен Куманов и др. Панагюрище: ИК Оборище, 2014.

Благоева 1999: Благоева, Сн. Старото златарство в Панагюрище. София: Оникс, 1999.

Борхес 1989: Борхес, Х. Л. Вавилонската библиотека. София: Народна култура, 1989.

Бурмов 1974: Бурмов, Ал. Христо Ботев и неговата чета. София: Наука и изкуство, 1974.

Васил Левски 1972: Васил Левски и неговите съмишленици пред турския съд. Документи из турските архиви. Ред. Ал. Бурмов. Фототипно издание [на изд. от 1952] по случай 100 г. от гибелта му. София: НБ "Кирил и Методий", 1972.

Генов 1989: Генов, Ц. Освобождението на София от османско господство. // София през вековете. Том І. Древност, средновековие, Възраждане. Съст. Г. Георгиев, Б. Матеев. Ред. П. Динеков и др. Обща ред. Д. Косев. София: Изд. на БАН, 1989, 223-231.

Енциклопедия 1984: Енциклопедия "България". Том 4. София: БАН, 1984.

Заимов 1889: Заимов, Ст. Христо Ботев, опит за биография, от З. Стоянов. Първо издание, Руссе, Печатница Н. Л. Каравелова и Сие. 1889 год. 478 ст."* // СбНУНК, кн. І. София: Държавна печатница, 1889, с. 193-256. [*Заглавието на биографията е "Христо Ботйов", а год. на изд. е 1888. Грешка в изписването на Заимов - б.м., И.Р.]

Заимов 1895а: Заимов, Ст. Миналото. Етюди върху записките на Захари Стоянов. София: Придворна книжарница Ив. Б. Касъров, Печатница Вълков, 1895.

Заимов 1895б: Заимов, Ст. Васил Левски. Дяконът. Кратка биография, написана по повод откривание на паметникът. София: Издател Хр. Олчев, Книгопечатница и литография на Янко С. Ковачев, 1895.

Заимов 1898: Заимов, Ст. Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни и революционни комитети от 1869-1877 год. ІІ книжка. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1898.

Заимов 1900: Стоян Заимов пред турските съдилища. Превод от турски. Отпечатък на в. "Изгрев". Кюстендил: Печатница на Бр. Г. Дюлгерови, 1900.

Заимов 1986: Заимов, Ст. Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1870 година. Съст.-ред.: Ана Меламед. Бележки: Ана Меламед, Илия Тодоров. София: БЗНС, 1986.

Колева 2008: Колева, Р., Стоицов, Е. Народната библиотека в Пловдив. Архивна хроника 1879-1945. Пловдив: НБ "Иван Вазов", 2008.

Киров 1940: Киров, К. Майстор Илия Ив. Златаров. // Оборище, г. VІІІ, № 284 от 1 ноември 1940, с. 2.

Кънчев 2006: Кънчев, Поп М. Видрица. Спомени, записки, кореспонденция (Ръкописа разчели, проучили и подготвили за печат: Кирила Възвъзова-Каратеодорова, Илия Тодоров.). София: ИК "Труд", 2006.

Льо Гоф 1998: Льо Гоф, Ж. Цивилизацията на средновековния запад. София: АГАТА-А, 1998.

Мухова 2014: Светлана Мухова. Известният и непознат Бенковски. Второ издание. София: Мултипринт ЕООД, 2014.

Протохристова 2004: Протохристова, Кл. Огледалото. Пловдив: Летера, 2004.

Стоянов 1983: Стоянов, З. Съчинения в три тома. Том втори. Биографии. Четите в България. София: БП, 1983.

Стоянов 2009а: Стоянов, З. Записки по българските възстания (Разказ на очевидци) 1870-1876 г. Т. І. Велико Търново: Фабер, 2009.

Стоянов 2009б: Стоянов, З. Записки по българските възстания (Разказ на очевидци) 1870-1876 г. Т. ІІ. Велико Търново: Фабер, 2009.

Тахов 2013: Тахов, Р. Вампир целува жени около Руския паметник. // 24 часа.bg, 16.10.2013 <http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2370508> (20.07.2015).

Христова 2015: Христова, А. Кратък исторически преглед на Софийска епархия. // Българска православна църква - Българска патриаршия. Софийска света митрополия. Официален сайт, 19.02.2015 <http://mitropolia-sofia.org/index.php/istoriya/kratak-istoricheski-pregled-na-sofiiska-eparhiya> (20.07.2015).

Цанков 1939: Цанков, протопресв. д-р Ст. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. // Год. на СУ, Богословски факултет. Т. ХVІ, 6. 1938-1939, 372 с.

Цонев 1939: Цонев, Зв. С кръст и меч. Поп Груйо и Априлското възстание 1876. София: Панагюрско околийско свещеническо братство, 1939.

 

 

© Иван Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2016, № 7 (200)