Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОТЕВ - ПРОБЛЕМЪТ ЗА СМЪРТТА. АГОНАЛНАТА СЦЕНА

Иван Русков

web | Ботев и българската литература

Темата за смъртта на Ботев ще разгледам по-обстойно в други публикации. Тук в две основни точки очертавам в най-общ вид идеята за агоналността. Позволих си да не обременявам текста с библиографски бележки, за да улесня четенето, от една страна, и най-вече защото в изложението не правя анализ на конкретни схващания на автори, писали по темата след Захарий Стоянов.

 

Вместо увод. Три аспекта на агонията

1) "Войводата бил тоя ден [20 май] нещо необикновенно. Той не приличал нито на Ботйова в параходът, нито на М. камак, нито на Вислец. Нито весел, нито загрижен, а просто отчаян и пропаднал вече човекът, в агония" (Стоянов 1888а: 449-450)1.

2) На 20 май привечер след изстрела: "Свили са жили, набърчело са чело, поотворило са око, но то показало само агония и нищо повече" (Стоянов 1888а: 453).

3) Двустишие от "Хаджи Димитър": очи темнеят, глава се люшка,/ уста проклинат цяла вселена!

В първия случай агонията е метафора за психологическо състояние. Във втория е представена борбата на тялото със смъртта. В третия е финалът на разгърнатото в първите две строфи от "Хаджи Димитър" състояние на ранения юнак, който е сякаш в агония, но по-късно лирическият сюжет представя как той ясно вижда целуналата го самодива и се обръща повелително към нея, като смисълът в думите му е двойствен: от една страна, изразява готовност да заплати с живота си, за да узнае къде са Караджата и дружината му, но от друга, узнаването и желанието за смърт са неизменни, съизразяват двусъставната повеля към самодивата. Двойствеността в смисъла остава и заедно с нея в сюжета остава и траенето на умиране-неумирането и на търсения от самодивите дух на Караджата.

Без край е процесът на умиране-неумирането в баладата и заедно с него е без край търсенето на духа, извор на тревогата и залогът в думите на ранения юнак. По-общо казано, молбата-и-повелята на героя в "Хаджи Димитър" към самодивата и молбата-и-повелята на героя от "На прощаване" към майката формират надреден образ на залога, търсенето, завещанието в Ботевата поезия, като надредното има опори в "До моето първо либе", "Моята молитва" и др. Къде са Караджата, дружината, духът на Караджата, бялото месо по скалите, черните кърви в земята, сабята, пушката, зиналите страшни долове, въстаналият народ - навсякъде, където се сбъдва молитвата до бога в мен, навсякъде, където буря кърши клоновете, а сабя ги свива на венец. Отговорът е вид софистика. Когато поезия и действителност, физическо и метафизическо се смесят, а стане ли дума за смъртта на Ботев това често става, намиране на истината е толкова възможно, колкото получаване на вест от самодивите, литнали да сбъдват желанието на героя. Търсеното винаги е сякаш "някъде там", в не/проклетата вселена, и заедно с това у този, който се терзае и (се) пита.

 

1. От агонията към агоналната сцена

Не зная как "там" и "тук" ще съвпаднат, за да настъпи всевластна и безвъпросна яснота. Затова просто ще се опитам да трасирам генеалогията на сюжет, извеждащ към сцената със смъртта на Ботев, в която агонията на войводата в смъртния му час се превръща от 1926 година насетне в публичен спор и съд за предложената от Никола Обретенов картина за смъртта. Спорът и съдът намират място на страниците на периодичния печат и на различни по вид, изказ и методология книжки и книги. Търсенето на истината в тях неизменно и неизбежно е свързвано с казваното от Обретенов, поради което думите му са подложени на детайлен анализ. Съпоставяни са с предходни и следходни негови изречения, както и с изречения на други Ботеви четници, но с тази все така неизбежна и неизменна особеност на усъмняващите се прочити: всички те, докато Обретенов е жив, са вид директиви с различна илокутивна сила (от молба до закана да каже, за да не му кажат други истината за сетния час на Ботев), а след смъртта му са преоценка не само за казаното и неказаното от него, но и за цялостната история на Ботевата чета. Най-силно е подозрението към дейността на Обретенов и Георги Апостолов. В търсенето на аргументи в подкрепа на доводите си някои автори непрестанно разширяват кръга от проблеми, връщат се все по-назад във времето, прибягват до едностранчив подбор или прочит на данни от източниците. Към виновниците за Ботевата смърт се добавят и имена на лица извън четата, какъвто е Стамболов. Някои добавят и Захарий Стоянов, защото бил стамболовист и поради това крайно субективен (Каракостов 1977а: 7). И без да го обвързват със Стамболов, за някои е достатъчно, че Захарий Стоянов е написал биография за Ботев. Те успоредяват писаното в биографията с редовете за Ботевата смърт, които е публикувал по-рано, и откриват противоречия, плод на небрежност, прибързаност или предумисъл. Въпреки че по времето на социализма спорът за Ботевата смърт е приглушен, той продължава да се води. С нова енергия избухва в средата на 90-те години на ХХ век, когато уважаван тогава автор извежда едно до друго в заглавието на книгата (с второ издание през 2006) въпроса Кой уби Ботев и Политически мистерии. Така тайнството се експлицира, а авторът вдъхва нов живот на появилата се в един вестник през 1937 година статия, озаглавена "Мистерията около Ботевата смърт". Не привеждам библиография, защото тук няма да анализирам написаното.

Смъртта на Ботев е "мистерия", но някой е разбрал това. Формите на изказ, позите на тълкувателите на тайнството, речникът им, похватите им за разбулване на скритото, осъждането на грешниците, нападките към чужди твърдения и хипотези са показателни за хода на съперничеството в името на истината за убийството на Ботев. Така в културноисторическото пространство се оформя и развива драматургичен сюжет, невъзможен без сцената с агонията, въз основа на която се ражда сцената на агоналността, поддържаща сюжета и непозволяваща в същото време на съперниците да прекратят усилията по разплитането на тайнството и явяването на Истината. Истината досега винаги е била някъде другаде и никой не успява да я по/каже по такъв начин, че всички да му повярват и да я приемат. Ходът на сюжета в неговото досегашно разгръщане не дава повод да вярваме, че занапред ще се появи прочитът, слагащ край на търсенето и съперничеството, съпътствано със словесни престрелки. Причината е тъкмо в това, че всеки е посвоему прав и твърди, че прочитът му е логичен. Не би могло да се появи някакъв "надреден глас", някакъв безусловен авторитет, който да докаже и каже "така беше". Затова и все се разширява кръгът от аргументи и "източници", съответно - някои се уповават на надеждата за скрития в турските архиви отговор. Илюзия е, че "документът" ще отговори на всичките ни въпроси, без да породи други въпроси и усъмнявания. Ето защо "откритието" на "истината" за смъртта на Ботев ще е част от бъдещите сензационни и скандални преподновявания на сюжета.

Сцената с агонията се преподрежда непрестанно, ролите на играчите се менят и тъй като свидетелите отдавна са разказали своите не/противоречиви спомени, играта е възможна само като се предложи нова режисура, различна от режисурата на мемоаристите. Агоналността в режисирането на сцената и преразпределянето на ролите на протагонистите и антагонистите в нея, за да се разкрие задкулисието в историческия разказ, няма чертите на една древна култура и нейния начин на биване (вж. Хьойзинха 2000: 66-67), а е жест на несъгласие, трус, който руши представите за участта на демиурзите в една култура, която се легитимира и конституира персоналистично.

Агоналността преосмисля ракурси от ритуално-култовото трансцендиране на Ботев и видовете употреби на неговото име. Ала от кой връх да се тачи върхът Ботев? Кое е свещеното място за поклонение пред духа на епонима? Агоналността е плод на недостига на приемлива за общността конкретност за агонията и смъртта на великия. Стремежът към откриване на истината не е съпроводен със самоцелен или злонамерен стремеж към злепоставяне на Ботевите съратници. Злепоставянето се извежда от неприемането и/или неприемливото възприемане на казаното от съратниците за случайността в смъртта на героя. Неприемливото обаче се нуждае от твърде обстоен задълбочен анализ, талвегът в който е не какво е Ботев за някого през 1926 година, а какво е бил той за някого и за общността и как се е променял образът му през годините. Ще опитам да предложа такъв анализ в друг текст. По-долу правя това чрез писаното предимно от Захарий Стоянов, но то и само по себе си е непълно. През 1926 настъпва моментът, в който даден вид говорения с имплицираното или експлицираното в тях сякаш и критично отношение към героя, дори да са били възможни преди, стават не просто неприемливи, а предизвикващи гняв и потрес. Такъв гняв и потрес намираме например в едно особено мнение, на което също ще се спра в отделен текст. Така някак "естествено" истината за смъртта на Ботев започва да се приема за съзнателно укрита, виновникът за измамата се оказва Обретенов (обкръжението на героя). Стремежът към намиране на съответстващ с представата за величието на героя вариант за неговата смърт намира израз в софистични и еристични редове, в които агоналността е не толкова - или поне не само - продукт на грижата за истината (на любовта към истината), а на грижата за правотата на личната позиция2, легитимирана през общностния интерес. В името на справедливостта и общностния катарзис някои автори се представят за съдници, отказващи давност и прошка за провинението. Съдебният процес е представлявал истински агон в древността, но връзката право - игра, съответно - агоналната сърцевина на правната борба е налична и в модерните времена (Хьойзинха 2000: 119-120; 123-124). При цялата условност на съдебния публичен процес, в който се осъждат виновниците за Ботевата смърт, агоналността е очевидна както в опита им за аргументация, оспорващ или подиграващ чужда аргументация, така и в реториката на изказа и вида на въздаваната присъда, като отново се отхвърля-подиграва друга реторика и присъда. Откриващият истината е само един, съперниците пропускат тъкмо най-важния довод. Потискащите егото си приемат и други да бъдат прави, стига да се придържат към виждането за врага всред своите.

 

1.1. Генеалогия на агоналната сцена

Генеалогията на сюжета с Ботевата смърт е, разбира се, в еманципаторския дух на Възраждането ни и за да загърбим риска да се връщаме все по-назад и по-назад във времето и събитията, нека приемем, че въстанието от 1876 е условна "отправна точка". Още по-пряко сюжетът се конфигурира с похода на четата. Генеалогията на агоналната сцена, най-проблемният пункт в сюжета, би била опростено представена, ако не се има предвид писането в българските и чуждите вестници за четата и войводата още през 1876. Архивите, личните писма, докладите на турското разузнаване или на чужди дипломати и т.н. нямат съществена роля, тъй като са открити от изследователите в различно време след 1876 г., въпреки че ред от тези документи са свързани с активност, имаща отношение към участта на четата и изграждането на образа й. Публикациите в пресата от 1876 отчетливо показват хиперболизиране на похода и липса на надеждна информация. Липсата на надеждна информация обаче не може да е единствената причина за хиперболизацията. Ако направим паралел с бомбастичните писма, писани от апостолите в България, за които не без ирония пише в "Записките" Захарий Стоянов, ще забележим, че желаното се представя за действително, но трябва да направим още една крачка - апостолите лъжат, въпреки че им е забранено да лъжат. Крачката, която трябва да направим, е да наречем този вид заблуда плод от течащото съперничество, от съревнованието кой ще е пръв в борбата. В случая агоналността остава само в посланията апостолови, а на практика, както е бивало, така и сега последните стават първи. Майсторът на епистоларния жанр ръководи Враца, а тя не среща Ботев. Затова пък пресата се напреварва да създава битки и в тях българите громят империята.

Стремежът и в двата случая, т.е. в дейността на апостолите и на вестникарите, е към правдоподобност. Дори някои вестници изрично пишат за опитите си да получат достоверна информация. Въпреки това желаното и преувеличеното се взема за действителност, то надделява над по-строгите и премерени редове, отчитащи принципното съотношение на силите и възможностите на воюващите. Хиперболизацията изпъква в изписваните данни в пресата за броя на четниците, за местата, в които четата е била, и при това, както ще се установи по-късно, е водила сражения дълго време след нейното разпръсване и смъртта на Ботев. Още през 1876 в пресата се появява и първото съобщение - на Тулешков, за съставяне на биография на Ботев, и т.н. (вж. Каракостов 1977а: 35-66; Каракостов 1977б: 130-149).

Действителността след Освобождението е друга. Ако изключим отделни творби на Вазов, различни аспекти на темата Ботев изпъкват в текстовете на Захарий Стоянов. В Източна Румелия, както е известно, той организира честване на деня на Ботевата смърт и пише отворени писма до Кръстевич, в едно от които четем:

В качеството си на член от комисията по Хр. Ботева празник, в качеството си на такъв, който пръв напомни в България, че Ботев е велик, че той се би и умря еди-кой ден, че трябва и за него да гръмнат един ден нашите услужливи камбани - аз ще да се помъча да хвърля едно петно върху вашия фалшив рапорт, който изгори на мнозина душицата, който уби бъдещето на няколко невинни хора, който ни приписа дела и работи от твърде низък характер. Вашето правителство, [вестниците, полицията и пр. твърдят], че празникът на Ботев имал задни цели, че в него участвали водители от опозицията (казионните), че станало едно събрание в Мараша, което е решило да насили затворът и освободи комитите, че числото 19 нарочно било избрано, да се компрометира празникът на султана, че сме имали намерение да проливаме кръв (с турците, разбира се), и пр." (Стоянов 1983б: 96; курсив, И.Р.; Стоянов 1885: 1)3.

Думите, които поставих в курсив, са колкото верни, толкова и неверни, защото в дадения случай е налице реторика: авторът няма как да знае, че напомня пръв, освен ако под "напомняне" няма предвид самото публично честване на Ботев в Източна Румелия. Не е прав, защото Тулешков още през 1876 нарича Ботев велик, посочва и други велики българи, и то тъкмо във връзка със замислената биография за него (вж. Каракостов 1977а: 60-61). Прав е, защото организираното в Пловдив честване предизвиква скандал, с който Захарий Стоянов напомня в България кой е Ботев. В името България има двусмисленост, защото Източна Румелия е (и) България, без де юре да е Княжество България. Но напомнянето в България е нещо надредно, то се извършва колкото в реална като граници България, толкова и в несъществуващата идеална единна България, за която е умрял Ботев. Полемистът Захарий Стоянов след няколко години труд написва биографията за Ботев и издава неговите съчинения (1888). Тогава общата картина на културния и политическия живот у нас се променя заради изострените отношения с Русия след Съединението и настъпилите като последица от това вътрешни политически разноречия. Те имат отношение към писаното за Ботев.

Произходът на биографията за Ботев, четен откъм предхождащите я текстове на Захарий Стоянов, е сводим до няколко публикации в пресата, пряко посветени на Ботев и неговата чета. Но този произход има корени, предшестващи писането. Те не са в едно адресирано до него писмо4, или в писма, недостигнали до нас. Биографията, а това значи, че и агоналната сцена, има своето потекло в съвместния живот на Обретенов, Заимов и Захарий Стоянов в Русе след Освобождението. Това е доказано поне що се отнася до ръкописа на текста "Истинска повест. Вапорът "Радецки", датиран юли 1878 и писан с ръката на Заимов, но съхраняван впоследствие от Захарий Стоянов, който обаче не го използва (вж. Бурмов 1974: 433-448; Каракостов 1977б: 80-104). Има обаче предходен и необговорен досега по-ранен етап. В Ловешкия затвор - в най-мрачното му отделение - Парцала, Захарий Стоянов "посреща" Никола Обретенов и Сава Пенев. Впоследствие е вързан за един синджир с тях и дори пее любимата Ботева песен за провикналата се мома бошнакиня (Стоянов 2009: 97-98). По-късно пак в един синджир тримата са водени за Севлиево, след това за Търново, бити са по пътя, но са били и "на конак" в махалата Бълван (Стоянов 2009: 114-118). Заедно влизат и в Търново, великото, центърът на бунтовническата дейност, чиито жители щели да образуват огнения кон, състоящ се от 2000 души, както пишели до панагюрци. Уви, няма го Бенковски да види с очите си мястото на крилатото въображение (Стоянов 2009: 124). Иначе казано, Захарий Стоянов е първият близък човек, поборник, не от четата, на когото Обретенов и Сава Пенев са разказали едно-друго за Ботев5. Шокът обаче, който Захарий Стоянов изпитва, е от видяното в конака в Ловеч. Обретенов разказва за боя на Милин камък, а един юзбашия, участник в същия бой и незнайно защо присъстващ при разпита на Обретенов в Ловеч, "с карандаш в ръка" чертае на хартия "местността на М. Камак и разположението на възстанниците и войската", като двамата разискват чертежа "съвсем любезно" (Стоянов 2009: 94). Каймакаминът ги слуша с голямо внимание, хвали Обретенов за отличното говорене на турски език, дава му пари за тютюн, а Захарий Стоянов е смутен от тази любезност и затова подозира Обретенов, с когото иначе са добри познати и приятели още отпреди революционните събития, в "козе месо", сиреч Обретенов му "мирише" на предател.

Чудесна картина: Обретенов разказва, а юзбашия (стотник) чертае най-вероятно първата импровизирана карта на сражението въобще. И "миризмата" в картината, без никой да подозира това, ще се окаже неразривно свързана с името на Обретенов от 1926-27 година насетне, когато ще бъде припознат не като сладкодумен разказвач за смъртта на Ботев, а като лъжец или поне като недоразкриващ всички обстоятелства човек, пряк или косвен виновник за смъртта на войводата, (вероятен) съучастник в задкулисни действия. В Ловешкия затвор е кълнът на идеята у Захарий Стоянов да пише, макар че този кълн ще се развие и осъзнае като конкретна обществено-историческа необходимост и авто/повеля след Освобождението. В затвора, когато е бил най-унизен и самоунизяващ се, когато духът и тялото са били най-изтерзани, играещият човек - Захарий, който играе Джендо; революционерът, който се предрешва и играе ролята на самия себе си като циганин; апостолът, който играе с образа на малодушен човечец; водилият си записки помощник на Бенковски, който разказва в затвора опашатата история за своята изгубеност и невинност - този, играещ с образите и ролите човек, оцелява в затворите и след Освобождението е могъл да види миналото в неговите разнородни измерения. Оказва се способен да съчинява, да пре/сътворява ролите и игрите на героите от миналото, да моделира сюжета на драмата от 1876 със съзнанието, че борбата може да се стори на мнозина повече театрална - накратко, да се стреми да освети в пряк и в преносен смисъл действията и илюзиите на онези, които с кръвта си заплащат за появата на сцената, пък било то и сцената, схваната като театрална игра. Той осветява и възпроизвежда тази игра с перото на Свещенописец.

Да бъдеш Свещенописец, не означава да бъдеш хроникьор, архивар, кабинетен изследовател, робуващ на правила историк. Означава да имаш позиция и да отстояваш избора си на герои и преценките си за тях, защото тези лица са изразители на особени качества. От тази позиция казва на д-р Васил Берон, че не приема критиката му за написаното в "Записките" (1884) относно невзелите участие във въстанието хора от "горня ръка". Казва на Берон, че след Тотювата пушка при Върбовка "ние влизваме вече в друга епоха, в която пазарлъкът с милата душица" става ребром; че тази епоха "трябва да делим на две фракции, на горня и долня камара, на философи и на неразсъждающи"; обяснява му кои и защо са поставени от Левски "горе" или "долу" (Стоянов 1998: 35). След това взема за пример четите на Тотю, Хаджи Димитър, Ботев и твърди, че последната чета се е състояла най-вече от прости книжовни хорица и сам войводата е "човек с трикласно образование" (Стоянов 1998: 35-36). Накрая заявява, че не пише история на Възраждането и затова не включва учени и заможни хора в книгата си. А какво пише? Цитирам: "Но аз пиша историята на българските бунтовници" (Стоянов 1998: 38).

Ще приведа цитати и от полемичната му брошура "Не му беше времето" (1886)6:

"Човек, който отива да умира съзнателно, тикан само от оная вътрешна божественна искра, която се нарича убеждение, тоя човек е велик, пред него пада на колени и неумолимата история" (Стоянов 1886а: 12; курсив, З.Ст.).

"Коя е оная сила, оня фактор, или колосал, който да държи в ръцете си терзиите и да мери съдбините на народите? В календарчетата нищо са не споменава за това време; в кормчията на святите отци, доколкото ги познаваме, пак са не споменава подобно нещо; в постановленията и уставите на правителствата така също са пази убийственно мълчение. А пак векът на пророците са измина вече. В днешните грешни времена и небето не се отваря вече, както това [е] бивало едно време, от гдето блаженни и праведни хора чували глас на различни пред[с]казания" (Стоянов 1886а: 12; курсив, З.Ст.)

Като защитава идеята за силата на народното съзнание, за ролята на духа на времето, стремежа към прогрес, свързан с борбата срещу деспотизма, Захарий Стоянов категорично не приема, че народите са стадо или тесто, замесвано според угодата на кой да е авантюрист. Народите създават робеспиеровци и подобните на тях, както българският народ е създал Раковски, Левски, Бенковски и хаджи димитровци. Ядрото на тезата му е изведено като заключение от позицията на опонента му, с която не е съгласен: "Излиза, господине, че не народите раждат и създават [...]; не че тие народи крачат на един век растояние пред историята, а тая последнята подир двеста години неможе още да не лучка [да налучка?] причините и условията на това или онова движение; но че отделни педанти, софисти академисти и историографи, шарлатани конституционисти и проч., решават и създават сичко" (Стоянов 1886а: 13, подч., И.Р.).

Думата софисти се появи. Колкото и да не му се иска някой пишещ да решава какво е било, е явно, че и тази мисъл го е завладяла и не му дава мира. Нарича опонента си безсъвестен клеветник, твърди, че "Нашите апостоли за свободата бяха святци" (Стоянов 1886а: 17), пита го не е ли чул, "че идеите не се набождат на щик, не се убиват с топ, че те чупят железа и пранги и с крила излизат от най-затъмнените затвори". Настоява, че е скандално анонимник да чете поучение на огнените натури, каквито били скитниците (т.е. презрените от опонента) Левски, Ботев, Бенковски и др., пред които клеветникът би трябвало да падне на колене, ако би видял как са проповядвали на народа "словото божие за свобода и човешко право" (Стоянов 1886а: 18). Можем да продължим с цитати не само от този текст. Ще прочетем цитат от личния архив на Захарий Стоянов, свитъка "Обскуранти и мистици (в литературата)": "Мишле, като видял учениците и работниците да преминуват покрай къщата му и отиват на барикадите на 2 декември, казал им: "Идете да създавате историята, ние ще да я пишем" (Стоянов 1981: 194).

Вижда се, че Захарий Стоянов отхвърля възможността историята да е нещо различно от направеното от народите и родените от тях синове като посочените по-горе революционери, но заедно с това схваща, че всъщност написаното прави нещата да бъдат по определен начин. Отхвърля идеята за свещеност и за пророчество в смисъла на църковната свещена история и предание, но пише за словото божие на свободата и нарича водачите на народа светци. Значи няма минало само по себе си - има текст на един или друг автор и този автор може да е софист, да е от "горнята камара", т.е. невзел участие в революционната дейност и епохалните събития човек. Така генеалогията на това, което пише през целия си съзнателен живот в опита да представи картината от лица и събития на революционната епоха, оказва се, не е само в преживяното през празника и делника на борбата, в затвора, през овчарлъка или в чирашката стая, а и в опонентната среда, в която отстоява правото да възсъздава и да оценява миналото и неговите герои. Тази опонентна среда със своите анонимни и явни противници (българи и чужденци), както и достигането до разбирането (колкото и да не иска да го признае), че историята не е равнозначна на направеното само по себе си от някого, а зависи и от избора на позиция за представяне на станалото; че дори може да бъде само самото представено чрез писаното слово и така да освети миналото по неправомерен начин - всичко това е генеалогичното пространство и време, откърмило идеята да пише записки и биографии. Видяното и преживяното някога в ролята на свидетел и/или участник, се помни и припомня, придобива различна стойност и вид в акта на възвръщането към него, който е и акт на предизвикано възсъздаване в контекста на средата със съперничещи си устни и писмени схващания, оценки и въз/произвеждания на образи и сюжети от-и-за миналото. Генеалогичното пространство е променливо и нехомогенно, невъзможно за фиксиране и извеждане на сигурен и общоприемлив правдоподобен облик. Софистът може да се окаже по-въздействащ. Нещо повече, може да иска обяснение за провала, въпреки че е стоял настрани. Така писането за миналото става битка за осветяване на миналото.

 

2. Смъртта на Ботев в статиите и биографията на Захарий Стоянов

Знаем, че Захарий Стоянов променя данни и твърдения за Ботев и историята на неговата чета в хода на публикациите, предшестващи появата на биографията през 18887. Процесът на търсене на сигурна информация и процесът на оповестяване на информация чрез печата са два аспекта от формирането на образа на Ботев. По-неясен за нас е първият, въпреки че в своите публикации (предимно в биографията, но не само в нея) Захарий Стоянов се е постарал да го очертае в общи линии, като сочи лицата, източници на информация. Но този процес все така остава непрозрачен и буди редица съмнения и обвинения към Захарий Стоянов. Мнозина са склонни да го подозират в манипулативни действия от различно естество. Тук няма да навлизам в репертоара с подозрения и обвинения, познат ми в най-различни вариации и като естество на привиждано прегрешение, и като техника на внушение. Свидна рожба на лица, познаващи уязвяващите възможности на българския език също толкова добре, колкото чуждите недостатъци, този репертоар е читав и до днес и скрепва пакта на съобщност от звани и избрани, мъдрословеща от времето от 80-те години на ХІХ век до днес по адрес на Захарий Стоянов като революционер, политик, публицист и създател на текстове, средищни за националната идентичност и паметност. Интересуващите ме тук негови публикации за Ботев, появили се в пресата в периода 1884-1888 година, са ценни въпреки промяната в казаното за едни и същи неща8. Дали са акт на прибързано писане, или на користно политическо боравене с името на героя, мъдрите ще преценят, ако още вярват в илюзията, че е възможно някакво първоначално натрупване на данни, след което да се пристъпи към писането и казването на нещо "веднъж завинаги"9. За мен е по-съществено, че тези текстове разкриват затрудненията по установяването на станалото дори когато то се отнася до най-близки по време събития, каквито са походът на четата, водените от нея сражения и смъртта на Ботев. И заедно с това разкриват необходимостта да се говори за тези събития, за да се знае за тях и за да не се забравят, тъй като ни легитимират като народ. Така се конфигурира двуединната същност на дейността по издирването и оповестяването на данни за лица и събития, предизвикваща интереса да се узнае и запомни оповестеното, който на свой ред поражда нови въпроси и нужда от узнаване и запаметяване. Налице е градивен кръговрат: у кои личности и социални групи и в каква степен се поражда интерес, от какво естество е той, в каква обществена атмосфера възниква и се разгръща и т.н., това са все важни въпроси и фактори, имащи свой специфичен облик в различни периоди от време. На пръв поглед промяната на данните, твърденията и хипотезите за станалото, както става например в публикациите на Захарий Стоянов, "усложнява" формирането на сигурно знаене и запаметяване, ако под това се разбира създаване на единна обществена представа въз основа на конкретни и неоспорими данни, които в същото време са и достатъчните данни. Но този набор е недостатъчен както по времето, когато Захарий Стоянов започва да публикува узнатото към момента за четата, така и след това, без да е възможно в ред отношения да се постигне "пълнота". Това се дължи на ред причини, но неизменна сред тях е разликата във въпросите, възникващи в хода на времето и плод на съответен интерес. Публикациите подсказват, че много неща не са били известни на пишещия (на лицата, които са го информирали) по една далеч не прозаична причина: четниците и техният войвода просто не са знаели къде се намират. Духом са били на едно място, телом са били изгубени в действителността. Защо и как са загубили почва под краката си, защо и как не са знаели коя е местността, защо и как са и не са намирали физическо или духовно убежище - това е невъзможната за назоваване и за представяне история на биването на човека в поредица от трагични изпитания. Дадена публикация може да се направи и въпреки съзнанието на пишещия за непълнота или неяснота в някакво отношение. Тези публикации се различават по жанр и повод за написване, но не това е най-същественото. Въпросът кой ти каза това или кой ти даде право да говориш за това, е стоял пред автора като отговорност. Стоял е и тогава, когато не можем да докажем по безспорен начин как е питан (се е питал) и какво (си) е отговорил. В дадена степен винаги е бил наясно с думи на Обретенов от определено време, но заедно с това - пак без да разполагаме със сигурни данни - можем да кажем, че е забравял казаното му или че не се е задоволявал само с узнатото от едного. Но винаги се стреми да открои паметното, което "вижда" и без безукорна опора в конкретността. Паметността е колкото в уникалността на извършеното от Ботев и четата, толкова и в специфичното му виждане през недостиг. Да си спомним как пресата хиперболизира и заедно с това изобретява тъкмо откъм недостига на информация елементи от сюжета за четата, но липсата на информация е и формално алиби за отприщването на въображението. Недостигът е, може да е, другото име на въобразеното, на желания вид на събитието и героя. В реториката на преклонението и дискредитацията е предпоставено при/виждане "отвъд" конкретността на данните. Затова "тотално наличното" може да е все така недостатъчно, както може да е предостатъчно "свръх/голямото" и в "малкото" ("И само това да беше [направил] Х, то/той пак щеше да е [велик]"). В този смисъл изчерпателността реторически е изключена изначално, доколкото не на нея се основава и дължи паметта за паметното. Паметно е онова, което въздейства въпреки или заради не/обичайността си. Промяната в публикациите на Захарий Стоянов засяга предимно ситуативни данни около недостигащата конкретност за Ботевия подвиг и неразривната от подвига смърт на героя, но не е промяна в оценката за паметността на събитието. Писането му за революционното ни минало е подчинено на максимата, чийто автор не е посочен, изведена като епиграф в статията му за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа по случай 16-годишнината от битката на Бузлуджа: "Въспоминанията за великите мъже поддържат духът на народите" (Стоянов 1884а: 1).

 

2.1. Първа публикаци (1884). Агонията на Веслец

Първият изцяло свързан с Ботевата чета свой текст Захарий Стоянов публикува през 1884 г., като използва свидетелска гледна точка, макар че не е бил свидетел на станалото и не познава лично Ботев. Това не е прецедент, а особеност на неговото писане, без да можем да посочим някаква система10. Обикновено мотивира избора на тема, герои и език11. Кратката статия е публикувана на първа страница на в. "Южна България" в Пловдив на 19 май 1884 г. Още в началото й четем, че "На утрешний ден, 20 Май", е умрял "херойт на Радецки, поетът, револуционерний списател Христо Ботев, родом от Калофер"12. Ще разгледам по-детайлно само финалните изречения, в които авторът, пак за пръв път в свой текст, описва Ботевата смърт. Името на героя се изписва като Ботев13, по-късно Захарий Стоянов предпочита формата Ботйов. В статията се твърди, че на 18 май, вторник, става голяма битка при Баниска, в която пада убит байрактарът Куруто, родом от Ески Джумая. За какво се отнася топонимът "при Баниска", никой читател не би могъл да разбере. Вероятно названието е версия на село Баница или насочва към местност в неговата околност, каквато в по-късните текстове на Захарий Стоянов е Милин камък. На 19 май четата се установява "във Врачанските лозя на мястото Вислец". Топонимът е ясен и подразбираемо ситуиран спрямо Враца: липсват посока и разстояние, както и особености за релефа. Макар и с изречение обаче, укорът към врачани, които в писмо обещали да окажат помощ, е недвусмислен: никой от града не се подал, за да даде "поне капка водица на изнурените момчета". Нищо повече не се казва за 19 май, затова приемаме, че на следващия ден, 20 май, четата осъмва на същото място - Веслец. Да прочетем единственото безглаголно изречение: "На 20 Май, цял ден битка, от сутринта до вечерта, не само с черкези и башибозуци, но и с редовна войска". Липсата на глагол откроява битката като продължителност: сякаш не е достатъчно да се каже "цял ден", затова следва изразът "от сутринта до вечерта", придружен от прибавно-усилващата смисъла на казаното конструкция "не само с..., но и с...", чрез която освен върху продължителността на битката се акцентира върху разнородността и неслучайността на противника.

След това е представена обречеността: четата е обградена от четирите страни, гладна и жадна, поразително отчаяние владее всички, тъй като за четири дни само двама души българи се присъединяват към тях, войводата стои в овчарска колиба, замислен и изгубил кураж, а няколко овчари надничат през вратата и си искат парите за закланите агнета, като наричат дружината "хайдушка" (разбойническа); случката с овчарите почти в същия вид се повтаря в текста от 1886, като този път четниците са наречени "хайдути и плячкаджии" (Стоянов 1884б; Стоянов 1886б № 21: 3).

От контекста се подразбира, че войводата е убит на Веслец. "Късно вечерта[,] часа по 12[,] Ботев ся съветваше с няколко души от дружината при една скала, какво тряба да ся прави". Обстоятелствата са толкова общи, че могат да се отнасят за всяко място. Дори "скала" е квазиопределител като локализация и мащаб, но се подразбира, че е неголям камък, щом с изправянето си - незнайно заради какъв шум - войводата става "видим" за незнайния стрелец: "В долината стана някакъв си шум и пъргавий войвода ся надигна да види що е". Названията долината и усоето, макар че се появяват за пръв и за последен път, са граматически определени14, но не бива да сме толкова придирчиви към изказа, иначе трябва да се питаме дали "пъргавий" е обща, или е ситуативна характеристика на войводата, който в дадения момент би следвало да е изнурен и отчаян като всички. Все пак не е казано "пъргаво", но изписвайки това, не само се самоиронизирам за скрупольозното вглеждане, но си давам сметка за свръхконтролиращите очи на част от изследователите към подобни изречения в разказите на Обретенов за станалото. Ала "кой говори" в дадения случай - Захарий Стоянов, Обретенов и/или други четници чрез свидетелския изказ на Захарий Стоянов? Който и да говори, той се грижи стрелецът да бъде в относителна определеност спрямо съвещаващите се и някак недостижим за тях: "В това време пукна пушка от другата страна на усоито". Ботев се залавя "с двете си ръце за гърдите", където го е ударил смъртоносно куршумът: "И рухна тогава на земята наший войвода с очите на горе". Следват не по-малко съществени детайли, издаващи сякаш наблюдение от близък план за последвалата агония: "Той поиска да каже нещо, но язикът му неможа да ся преобърни, очите му ся наляха съ сълзи и така си останаха отворени, а кръвта бликна вече на вън". Устата не проклинат цялата вселена и не питат къде е верният му народ. Офицерът Войновски и Георги Апостолов се приближават и му вземат кореспонденцията, шарфа и оръжието. Никой друг от дружината не успява да го види - да разбираме, че никой извън съвещаващите се на това място не го е видял, а посочените двама са единствените, които са били непосредствено до трупа на убития. Не знаем кой точно говори в текста на Захарий Стоянов, но в него е игнориран разказът на Обретенов, който знае, че Войновски не е бил на мястото. В предпоследния абзац четем, че така е умрял героят, и сега в разказа заема изцяло своето място Захарий Стоянов: "Гордото и непокорно онова чело, което беше в борба с тираните по всичкий свят, скоро ся покри съ студен пот и остави само тук там няколко бръчки, които показваха, че борбата е още в начало!..." (Стоянов 1884б)15. С последния абзац пишещият призовава всеки българин, който прочете "настоящите редовце", да каже вечна му памет; заедно с това изказва възмущение, че в продължение на осем години от смъртта му "за наший народен херой не ся ставали, ни панахиди, ни парастаси, ни пак какво годе друго някое въспоминание, като че народът, за който ся е той борил, несъществува вече!..." (Стоянов 1884б).

Нека обобщим прочетеното във вестник "Южна България" от 1884 година: Ботев е убит на 20 май 1876 край една скала в местността Веслец в 6 часа вечерта (12 часа по турски), след като той и четниците са водили цял ден сражение и са обкръжени, гладни и жадни, изпаднали в пълно отчаяние. Войводата е убит в момент на съвещание с "няколко души" (неопределен брой като число и състав), когато "в долината" става "някакъв шум" и това го кара да провери "що е".

Вгледани в спора за смъртта на Ботев, който от 20-те години на ХХ век насетне придобива гротесково-агонален характер, някак недовиждаме тъкмо "непреобърналия се език" на искащия да говори в сетния си час, недовиждаме и неговите "отворени очи", налети със сълзи, недовиждаме и това гордо и непокорно чело, за което е казано, че е било в борба с тираните по целия свят и че с бръчките си е изписало, че тази борба е още в своето начало. Нямата уста, отворените очи и челото са трисъставната същност на неизмеримото и неизговоримото в казаното от и за Ботев. Но кръст в живото тяло на конституиращото се и чрез този сюжет национално тяло забива случайният куршум на влюбената в съдбовните истории ирония.

В този смисъл е някак излишно да се продължи четенето на казаното от/чрез когото и да било. Въпреки това ще щрихирам съвсем бегло какво пише в следващите си текстове Захарий Стоянов, давайки си сметка, че не казвам нищо ново за компетентния читател.

 

2.2. Втора публикация (1886). Картата и куршумът

В текста от 1886 г. смъртта на войводата отново е в местността Веслец, само че Ботев с няколко души се намира не до скала, а под едно дърво и докато обсъждат критичната ситуация, се чува неясният шум, предизвикал изправянето на войводата. Тогава от отсрещната страна на долината пуква пушка и той рухва на земята. Този път Апостолов и Обретенов се впускат да го поддържат, но като видели, че от устата му шурнала кръв, "разгърдили го и извадили хартата на Европейска Турция, през половината на която преминал куршума... Тука те оставили Христо Ботйова, върху зелената морава, цалунали го по студеното чело, което се бърчало и проявя[ва]ло още някаква си борба...". Трупът става жертва на хищните зверове и горски птици, а буйната му глава няколко дена служила за тържество на врачанските турци (Стоянов 1886б № 21: 3). Описанието на смъртта в текста от 1886 е най-семпло - няма нищо по-определено за неговоренето на войводата и за знака за борбата, прочетен на челото. Но както изглежда, Захарий Стоянов вече е наясно, че Войновски (с водените от него момчета) не е бил при Ботев.

 

2.3. Трета публикация (1887). Свободна България, Ботев и заветната му реч

Статията "Козлодуйский бряг" (1887) работи с метафората, че новината за избухналото въстание е от гръмовете, запалващи "огън в гърдите на всичко честно, високо и идеално", което е родила дотогава България, а свободна Румъния е приютила на територията си. Метафората се разгръща в нова метафора: "Крилати орли поискаха да станат тогава нашите млади патриоти, за да хвръкнат от чуждата земя и кацнат в своето отечество, в редовете на своите възстанали братия". Един от най-разпалените патриоти се оказва Ботев, който захвърля перо и мастило, оставя "млада жена и дете на месец", за да потърси приличащи на него другари, готови да умрат за България. Доколко не/тривиални са тези метафори, не е съществено, а това, че идеалните като душевност "орли" не се спират пред хилядите пречки, преградили пътя им. Едно безглаголно изречение доизказва решителността: "Ни оръжия, ни пари, нито пък други удобства". Изречението е нужно, за да се направи паралел със ситуацията в свободна България и да се посочат опитите на Русия да дирижира политическия живот у нас: Ботев и неговите идеални съмишленици са противопоставени на българите, продали се на руските имперски интереси. Руското правителство предизвиква бунтове в свободна България "с цел единственна - да я грабне", а по времето на Ботев наравно с турците е преследвало хъшовете, защото е било убедено, че "не може замириса в България". От политическа гледна точка статията "Козлодуйский бряг", като борави с историята за завладяването на "Радецки" и превръщането на Ботев в национална светиня, превръща Ботев в знак за отстояване на национални интереси и в настоящето. Разбира се, с името вече се воюва в полето на идеологията през 80-те години и това знаем добре от предговора към том първи на "Записките" и други страници на Захарий Стоянов. Но за първи път това се прави в текст, замислен като възпоменание за Ботевия подвиг и нещо много повече от това: текст, който разкрива-оценява какво е оповестил на света Ботевият поход. На парахода, между Ряхово и Козлодуй, въоръжените момци със своето знаме и войвода заявяват за своето съществуване в личен и национален план: "Тук те прокламирали твърде високо, че има български народ, че България живее".

След лаконичното посочване, че три дни четата си пробива път между свирепи черкези, башибозуци и редовни войници, давайки жертви, за пръв път в текстовете за войводата Захарий Стоянов ще постави с едно изречение специфичен акцент, който ще заеме обширно място в биографията: "Най-после [четата] наближава балканът при Враца, тоя балкан, който Ботйов така страстно е възпявал със своето перо; но няколко само минути, дордето го поздрави с поглед, паднал на мястото си". Това е всичко - следва сюжетът за смъртта на войводата. Късно вечерта на 20 май (не е посочен час) Ботев стои до една канара над долината, замислен и полуубит; става някакъв шум там наблизо, той се вдига да види какво е. Сюжетът е познат: дървото отново е станало канара (скала), само че вече сякаш войводата е сам - няма съвещание. Освен това се появява ръката на убиеца: "опитна турска ръка, която меряла от другата страна на долината, сполучва го в гърдите!". Макар и недотам категорично, убиецът е назован поне по етнос: турчин. Следва описание на смъртта: "Без глас и без дума, той се повалил на земята, алена кръв рукнала из устата му и върху буйното му чело се образовали някакви си бръчкали, които като да давали да се знае, че борбата е още в своето начало, човекът, който умира[,] и в гробът си няма да мирува!" (Стоянов 1887: 1).

Видимо сме най-близко до версията от 1884 година. Но не във всички детайли. Името Веслец не се среща като изрично посочено място на смъртта - Ботев загива в Балкана, за който като поет е писал, и то още докато го поздравява с поглед. Веслец (изписано Верслец) се появява в края на текста, но като име сред други имена, които българинът сякаш вече познава, но в същото време и трябва да познава, ако е българин. Финалът на тази статия е графично отделен с три звездички и в това обособено пространство смъртта на Ботев и името Ботев отново се полагат в политическия контекст на следосвобожденското време. "Така е умрял Христо Ботйов от Калофер, даскала, поета, публициста и революционера". Захарий Стоянов добавя, че в броя на вестника читателят ще намери депеша, с която се установява утешителен факт "за съвременните български патриоти и партизани на свободна, независима и Чиста България, че Христо Ботйов, героя[т] от "Радецки"[,] живее още, че потомството му плете венци и евангелски испълнява неговата заветна реч: "Той, който падне в бой за свобода" (Стоянов 1887: 1; курсив, З.Ст.). Цитатът от "Хаджи Димитър" включва осемте последователни стиха, изразяващи парадокса с неумирането на падналия за свобода, за когото обаче жалее цялата вселена; който е възпяван, но и се намира под грижата на орлица, вълк, сокол.

Тези стихове са цитирани в политически контекст, който се разгръща. Това, което е наречено "заветна реч", от една страна, служи за идентифициране на Ботев и подобните на него български борци от миналото с образа на падналия и неумиращия герой, а от друга страна, служи за изграждане на национален идентитет чрез образите от ранга на Ботевия. И Захарий Стоянов не пропуска да посочи тази идентификационна картина и начина на нейното биване: картината е възможна, докато има спазващи завета българи, ще рече, българи, които помнят падналите, но неумиращи свои герои, като се гордеят с тях и се учат от тях как да продължат да се борят за България. Не само бръчките по Ботевото чело, но и заветните му стихове са подчинени на идеята, че борбата продължава: "Гордост народна, чест и слава е на днешните борци за България, че зад техните гърбове стоят такива сенки като Ботйова, че тях ги предшествуват такива смели патриоти като: Раковски, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Л. Каравелов и други. Не за воля, не за "спасибо" и за величието на руский цар умряха те, а за свободата и правата на България! Много пъти сме го казвали, пак ще го кажем, че пример няма да са апелирали тия наши светила на коя и да е чужда държава, да са дразнили кефа на тоя или оня монарх". Те са разчитали само на България и жилавите мишци на нейните синове. Съществена е разликата между тогавашната и следосвобожденската епоха: някога е имало само "сляпа и покорна рая", а "сега" българите имат "столица, княз, министри, войска и най-после Българско княжество!" (Стоянов 1887: 1; курсив, З.Ст.). След време само слепият дядо Йоцо ще вижда това имане, но по времето на Захарий Стоянов да се пише така, е не просто "виждане", а политическо боравене с идеята за паметността на героите и автономността на България, застрашавана от руския деспотизъм.

Финалът на тази статия, публикувана във в. "Свобода", е призив за вечна памет на Ботев и борците герои по-общо, както се вижда от изброените места на национална памет: "Местностите: Козлудуй, Верслец, Бузлуджа, София, Русенските гробища и други още святилища тряба да бъдат украсени с памятници, които ще да дават живот и сила на потомството!...". Следва подпис: З. Стоянов (Стоянов 1887: 1-2).

Паметното дава живот и сила.

Захарий Стоянов се е оказал прав. Особено що се отнася до споровете, които се разгръщат в годините след смъртта му (1889) по отношение на Ботев и други кумири: за лобно място, гроб, не/оскверняване на нечия памет, не/присвояване на миналото и неговите герои от партизанските страсти на дадено време. Съответно - редица текстове на Захарий Стоянов се оказват "опасни" и поради това невключвани в определени издания на негови съчинения (така е и с "Козлодуйский бряг"), а пък собствената му идеологическа пристрастност е подлагана на критика още от съвременниците му като Заимов и Вазов например, а и в наши дни. В по-непремерени или недомислени редове негови опоненти изразяват виждането, че с начина си на писане (и/или на мислене) е виновник за редица заплетени въпроси, в частност - за заплетеността на въпроса за смъртта на Ботев. Връщаме се на този въпрос.

 

2.4. Четвърта публикация (1888). Алената шипка. Куршум в гърдите или в челото

През 1888 г. Захарий Стоянов минава пътя от Козлодуй до Врачанския балкан, с него са Панайот Хитов, Димитър Тодоров (Димитрото), и други. Случайно срещат и овчаря Димитър Мазната. През 1876 той продава агнета на четата, а през 1888 сочи мястото на Ботевата смърт. "Мястото на Ботевата смърт" - изразът днес ни звучи като ирония, подсилвана от думите на Захарий Стоянов за съпреживяното. Без Мазната, пише той, нямало да намерят онази "шумка и морава", която е опръскана и напоена с кръвта на "нашия славен поет". Липсата на отколешни и по-нови следи се тълкуват като признак, че са "първите гости на свещеното място". Дори като игнорираме предисторията с отказалите се да водят четата войводи като Хитов, който е на поклонение пред загиналия "тук", иронията би била още по-жестока, ако авторът бе казал с дума-две и как са свещенодействали на това място. Но вероятно тъкмо усещането, че са били на свято място, го кара да бъде сдържан. За пръв път в публичното пространство са отпечатани названията на топоними, които локализират мястото, а не са твърде общите ориентири като долина, усое, една канара, едно дърво. Тази местност е в Стара планина, нарича се Крушевското езеро, то се намира под Манастирското пладнище. Ботев е паднал на 300-350 крачки над езерото, "в едно корито, до една кичеста шипка, със стотина алени цветове". Няма как да знаем дали Мазната само е посочил мястото, или е продължил да разказва и за онова, което четем по-нататък, колкото и лаконично да е то, както няма как със сигурност да решим, че той съзнателно ги заблуждава, а сам не се е заблудил по една или друга причина. Ако Мазната съзнателно ги заблуждава, той не е единственият - такива през годините са и други "свидетели", част от които са Ботеви четници. Ето защо не е особено коректно да се пише, че Захарий Стоянов и спътниците му се оставили да бъдат заблудени от Мазната. Те до такава степен, предполагам, са били обхванати от чувството за святост предвид откриването на мястото, че както изглежда, не са настоявали за някакво по-особено верифициране на казаното им: Мазната е за тях своего рода пряк свидетел, въпреки че разумът отхвърля възможността да е видял конкретността на станалото. Димитър Тодоров, който съпровожда Захарий Стоянов и който е бил с Ботев в сетния му час, би следвало да отхвърли думите на Мазната, но не го прави. Все пак това, което Захарий Стоянов пише по-нататък, преобладаващо би следвало да е научено от Ботеви четници. Шипката се появява за пръв път в сюжета за Ботевата смърт, но тя е и наличност в местността. Ето защо "така беше" и "така може да е било" си съперничат с удалата се невероятна, отвъд всяка предумисъл, перспектива - "ето как трябва да е било", перспектива, нужна за свещенописа и родена откъм свещенопис. Това не схващат умеещите да четат само в един план и недолавящите пластовете на свещеното в култовия сюжет. Точно до алената шипка седи Ботев с няколко другари след края на сражението. Изрично се добавя изречение, че гърмежите и от двете страни са били спрени, за да се дооткрои не просто краят на битката, но и появата на другия нов елемент: "Ненадейно изсвирила турската тръба". Вече е налице не неопределен шум, а съвсем определен сигнал, на който Ботев реагира: "Чакай да видим на какво свирят, казал той и се исправил, но дорде да погледне, пушка гръмнала от насрещните камаци и той се захлупил на земята с очите на горе, без да поговори" (Стоянов 1888б: 3). Забелязваме, че отпада изразът "опитна турска ръка", която се е прицелила, че камъните се оказват някъде "насреща", но както и в по-ранните варианти на сюжета, така и сега Ботев е на земята с очите нагоре, безмълвен. Не е изписано "проговори", както някои редактори предават текста (Стоянов 1983б: 471), а "поговори" - сякаш се очаква от ударения с куршум да говори продължително, а не просто да каже нещо. Сега за пръв път Захарий Стоянов пише за неяснота относно мястото на прострелната рана: "Едни казват, че е в гърдите ударен, други в челото". Още същата вечер му отрязали главата и няколко дена тя стояла при сахата във Враца, а после я хвърлили в реката. Завършва с изречение, което ще разгърне в пространно описание в биографията, че Ботев е умрял "на такова място, за което му ламтяла толкова душата" - сред Стара планина, която толкова възпявал (Стоянов 1888б: 3). И още нещо - посочил е какво ще пише на скромния каменен кръст, който г. Райнов, окръжен управител във Враца, обещал да поставят до алената кичеста шипка: "ХРИСТО БОТЕВ / Поет и войвода[,] паднал за свобода на 20 Май 1876 г." (Стоянов 1888б: 3).

 

2.5. Сцената с агонията по биографията (1888)

Към последната версия за мястото той се придържа и в "Христо Ботйов. Опит за биография" (1888) с тази разлика, че предлага и своето мнение по въпроса и че ориентира разположението на Крушевското езеро спрямо връх Вола, в чието подножие загива войводата (Стоянов 1888а: 447-448). Слънцето започнало да се затуля зад върховете, изсвирва военна тръба, прекратява се огънят, четниците тръгват на югоизток, към езерото; на двайсетина крачки под Манастирското пладнище, на зелена морава край "малкия ръб" (от дребни камъни) сяда войводата да си почине, налягат край него и останалите. Ботев бил до къдрава шипка, "накичена съ стотина алени цветя и пъпки". Около него, налягали на колело, са Г. Апостолов, Перо, Н. Обретенов, Сава Пенев, Янко Боянов, арнаутинът и още две-три момчета. Отчаянието е пълно, всеки си мисли, че ще се мре: "заедно с вечерното слънце тоя ден - четвъртък 20 Маий, засядали и последните надежди". За собствена утеха "бълнували" "за Тракия и нейните байряци": "то става за винаги така, че настоящето гармонира с бъдъщето, последното е по-светло и по-обаятелно, защото е неизвестно" (Стоянов 1888а: 451). Знамето е свалено, за втори път изсвирва неприятелската тръба. Питат се на какво свири, Ботев се повдига да стане, защото му се струва, че правят някакво движение, но преди още да се изправи както трябва, откъм югозападната страна, където е малкият ръб с камъни, пуква пушка и той "рухнал по гърбът си на земята до алената шипка!...". Настава глъчка, едни се спускат към войводата, други пълзят към страната, откъдето гръмва пушката. Перо бил най-съобразителен и дал знак да не викат, за да не разбере никой друг от падналата духом дружина (Стоянов 1888а: 452). Малко по-късно Перо се опира на своето счупено коляно, надвесва се над смъртника и го целува по треперещите още устни, примерът му е последван от всички - покланят се мълчешката и вземат последна прошка. Отсичат няколко вейки от алената шипка и ги хвърлят върху трупа, "което щяло да служи и за погребения, и упяло, и за други обряди" (Стоянов 1888а: 454).

Оттеглят се малко настрана, но някой се сеща, че в пазвата на войводата има писма, списъци и други неща. Връщат се и го претърсват, Апостолов откопчава връхната дреха и изважда картата на Европейска Турция, потънала в кръв. Вземат му часовника (не е казано какъв е), писмата, револвера и други неща. Арнаутинът, без да го видят, му взел сабята16. Бил е мерен нарочно. Не е известно кой го е ударил. Предполага, че някои желаещи по своя воля са се приближили до мястото, гръмнали и после избягали. "Едни от другарите му, очевидци на смъртта му, казват, че бил ударен в гърдите, като показват и на окървавената харта. Други, напротив[,] свидетелствуват, че куршумът го ударил в самото чело. Янко Боянов видял даже кръв на челото му, над окото до косата. Покойният Юрдан Кършовски, на когото имаме бележките, определено говори, че войводата е ударен в челото. Ние поддържаме последното мнение, на това основание, че колкото и на лошово място да беше ударен в гърдите, сè щеше да са помъчи малко, можеше да проговори поне няколко думи[,] преди да умре. А то, щом паднал, и си затворил очите, нито дума продумал, нито изохкал, нито погледнал, нито пак са помърдал. Колкото за кръвта в гърдите му, то тя може да е протекла от челото, като е лежал. Момчетата на мръкване и на бързо неможали да го прегледат" (Стоянов 1888а: 455). От подчертаното виждаме, че "поговори" се замества с "проговори", но четирите "нито" от следващото изречение ясно открояват очаквано говорене, а не просто проговаряне на смъртник в състояние на агония. Това има значение за разгръщането на сцената със смъртта както у Захарий Стоянов, така и за други действителни или самопровъзгласили се свидетели, има значение и за тълкувателите на Ботевия край.

Както е известно, Обретенов чак през 1927 година, като член на комисия, с която търси мястото, разбира-установява, че лобното място е в долината Йолковица до връх Камарата. Четниците не са познавали местността и названията на върховете. Обретенов ги научава от местен човек през 1927.

Захарий Стоянов предлага мнението си за смъртта на Ботев, но не го налага - всеки би могъл да се съгласи с него или да не се съгласи. Очевидно е обаче, че в рамките на 4-5 години в текстовете му се променя мястото на смъртта и като топоним, и като обстановка, и като място на прострелната рана. Неизменно е само неговоренето на Ботев. Дали в тези промени трябва да видим измислици на Захарий Стоянов, или в тях се оглеждат разказите на знайни и незнайни негови информатори, не е маловажен въпрос. Версията от 1886 година е най-близка до тази на Никола Обретенов, с когото Захарий Стоянов е най-близък като саратник, пък е и негов зет (женен е за сестра му). Но дали би могъл да отхвърли версиите на другите и нямаше ли те да го обвинят в премълчаване или в изкривяване "на факти", в създаване на измислици? Всъщност още с публикуването на речта му, отпечатана в "Независимост" (1886), както бе посочено по-горе, в редакцията пристигат възражения от Ботевите другари Хр. Бръчков и Д. И. Б. (Димитър Иванов Багрянов), които откриват неточности в казаното, нещо, което дава повод на Захарий Стоянов да посочи източниците на думите си - "Сава Пенев и Инджето от Търново, Кирил Ботев (брат на войводата), Никола Обретенов от Русчук, Руско Робов от Котел, Иван Кожухаров от Айтос, Димитрото от Габрово, Тенко Христов от Карлово и др. много". Заедно с това той им иска съдействие за доизясняване на неща, свързани с Ботев и четата му, като моли да му простят и за условията, при които в рамките на един ден и със струпани на главата му "по 50 души" е написал своята реч. Молбата му е всички живи другари на Ботев "да явят имената на ония свои другари от четата, които познават, като кажат и отгде са родом", за да може бъдещата му "книга за Ботев и за неговата славна чета да излезе нещо вярно и пълно" (Стоянов 1983б: 611; 612)17. Очевиден е стремежът към изчерпателност на данните и изчистване на неточностите, друг е въпросът доколко това е постижимо.

 

2.6. От портрета на Ботев към смъртта на Ботев в биографията

Колкото и странно да звучи, тук би следвало да се продължи не с друго, а с портрета на Ботев - физическия и духовния, сътворен от Захарий Стоянов. Но в това изложение, бездруго надвишило препоръката на съставителите и редакторите на настоящия сборник с текстове за Ботев, не ще е възможно. Затова ще скицирам само физическия портрет.

(1) Детето, първескинчето, било ангел небесен. Очи черни, па големи, чело широко и надвесено над тия две очи като същинска Стара планина [...] (Стоянов 1983а: 301).

(2) [...] чело изпъкнало и широко, което красяло къдравата глава като венец [...] (Стоянов 1983а: 311).

(3) [...] класическо чело и къдрава глава [...] (Стоянов 1983а: 374).

(4) [...] като заговори, гръм и трясък се чува; който като се разсърди, челото му се изписва с жили като талази; [...] (Стоянов 1983а: 436).

(5) Ботев е пронизан от куршум, по Стоянов (1888а: 452-453): "А нашият герой, поетът и войводата? Как така скоро млъкна тая уста, която никога не е преставала, как тъй са успокои широкото чело, което за винаги представляваше бури и гръмове? Спял той вече тих (сл. с. 453) и доволен, алена кръв вряла из смъртоносната рана и разделена на две, опасвала бялата шия, тая шия, която "никога на влизала в рабски хамут"!18. Ни дума, ни ума, ни поглед за последен сбогом към вярна дружина, към любима балканска природа, към рабска земя, към прелести отечественни, към жива раздяла! Ни прошка, ни завещание, ни пак някаква си тържественност и демонстрация към актът, че поет умира, че байрак пада, че драма са свършва, че епоха загинва, Ботйов са от душа разделя! Спи Ботйов, спи и природата, мирува Балканът, ни бура, ни ветрец гора да са разлюлее, поклон да са поклони пред покойникът, с гръм и с трясък да поеме душата, тая душа, която е толкова много красила и въспявала своето вечно жилище, тоя същият Балкан! Непризнателност!".

(6) Светла бледнина покривала лицето на мъртвецът, което между алената шипка и зелените глогове, потънало въ високата миризлива морава, после захожданието на слънцето изглеждало, че е по-хубаво, по-превликателно и по-виризително станало (Стоянов 1888а: 453)19.

Преди да се върна към подбора с цитати, ще прочетем редове от края на биографията - абзаца от ІІІ част на глава VІ "Смъртта на Ботйова", започващ непосредствено след абзаца за това, че Ботев е умрял в такава вълшебна местност в Стара планина, за каквато толкова му ламтяла душата и в която имало всичко: "Испълнило са неговото поетическо завещание по сичките си пунктове. И тих прахладен ветрец20 имало, и балканска бура, и рев на високите букове, и миризлив здравец, и студена вода, и бели орли, и диви вълци, и росна трева!... Крушевското езеро е на 300-400 крачки там на близо до неговата шипка, долу в долината" (Стоянов 1888а: 456). Оттук, от изпълненото поетическо завещание и от неговата шипка започва абзац, който резюмира казаното от биографа до момента, за да свърже в неразривно ядро героя, епохата, събарянето, величието, отрешението, омразата, смъртта, словото, идеалите. Минава се през нов абзац, в който се прави разлика между Ботев и Каравелов, и след като категорично е казано кой притежава "огъня, възвишените чувства, гения и поетическата дарба", кой е "поет по вдъхновение", се предлага абзацът за поетическото слово на Ботев. В това слово се вижда човекът, който "гори, кипи21, протестира и поразява, който [е] усвоил сичките страдания на своят народ, а после ги предава съ страшен и отчаян гръм". Народът е в Ботевото слово, станало гръм. Гръмовержец и Прометей ведно, Ботев пише не за това, което му диктува разумът, "а което е изригвала неговата пламенна натура". Лирата му може да бъде сатирична ("В механата"), но тя знае и друг глас - може да плете "небесни венци, тя е в състояние да облече героите в някакви си ангелски образи", както е представен Хаджи Димитър в смъртния му час, когато вече ще плаща дълг на свободата: "Юнакът е облечен в такава божественност, картината съ самодивите е нарисувана22 с такова благоговение към бъдъщият покойник, щото просто на колене да паднеш. Само фантазията на поет може да ни показва23 подобни картини" (Стоянов 1888а: 456-459; Стоянов 1983а: 579-581).

И не само разумът на неизкусените от литературознанието читатели ще вижда живота и смъртта на Ботев в същите тези картини като синтез на идеал и духовен облик на Ботев и на героя на епохата въобще. В различна степен и независимо от метода на анализа така постъпват и представители на критиката, литературната история и теория. Визуалният и духовният портрет на Ботев са и не са установеност в два аспекта: първо, като възсъздаденост на физически и духовни черти в биографичен план; второ, като взаимоприлив между черти на поетическия и биографичния герой.

Куршумът трябва да удари в челото като Стара планина онзи, който загива в Стара планина и чието чело винаги е представлявало бури и гръмове (5) и пак е красяло като венец къдравата глава (2), върху който венец е венецът с шипка (6).

Да се опише какво се прави с представянето на Ботев в (5), означава да се напише самостоятелен труд, проследяващ как автотекстуалност (представеното от Захарий Стоянов в биографията или само от Ботев в негови текстове) и интертекстуалност (диалогът на биографичния текст, сам изпълнен и с ред приведени текстове на Ботев, включващ и текстовете на Ботев, неприведени в една или друга степен и форма в биографията) образуват невероятно богат сноп от преки и мълчаливи диалози. Обяснимо е в този смисъл защо в (5) имаме усещането, че се включва цялостното виждане за поета и войводата дори на равнището на портретуването, макар че както в (1) по-скоро е налице квазипластика, когато се говори за успокоеното широко чело, което иначе винаги представлявало бури и гръмове. Със знак минус ("ни") са на практика приведени картини от баладичния идеален пейзаж в Ботевата поезия, за да откроят трагичността на момента и подчертаят величината на загубата. Липсващият "гръм и трясък", от една страна, в рамките на пасажа препраща към фигурата с челото, което винаги е било бури и гръмове, или пък към (4) и фигурата за говорещия Ботев. От друга страна, казаното в (5) препраща към познати ни образи от "До моето първо либе" ("Там, де земя гърми и тътне..."; "Там буря кърши клонове..."), а от трета, пораждат (все със знак минус) асоциация с Евангелието и апокалиптиката при Разпятието на Христос (вж. Мат. 27: 51; Марк. 15: 33; Лук. 23: 43-44). Накрая е описанието (6), в което няма портретни черти не защото те вече са ни известни, а защото за всекиго би следвало да е ясно, че се представя не толкова конкретен мъртвец: гради се асоциация, но вече не със знак минус, както е в (5), с образа на Царя, вписан в картината - и той е подсказан, "нарисуван е" с алената шипка и зелените глогове. Така терминът на сравнението в (2) - "чело ... като венец", което краси главата, в (6) става вписан трънен венец на трансисторическия (ни) герой. Ирония или не, но тъкмо тази алена шипка ще се превърне в трън в очите на "паметни редове" на не един и двама критици на биографа или на неговите "информатори". Редовете на (5) и (6), в тяхната особена връзка с (1) и (2) - в (2) имам предвид целия пасаж, не само фрагмента, който приведох, а и с останалите пунктове, са пределът, отвъд който спорът за физическия портрет работи само на едно сравнително ограничено равнище, тъй като ликът на Ботев е вече и фигура извън територията и обхвата на обозримото и постижимото по/казване и до/казване. Можем да поставим акцент върху вида съотнасяне-и-сливане по контраст ("ни... ни бура, ни тих ветрец...") или по прилика ("и прохладен ветрец имало...") с поетическия герой. Дори в този случай да ограничим интертекстуалния диалог само до поетическите текстове на Ботев, въпреки че биографът под формата на смислово резюме цитира и писмата му, но има предвид и публицистиката му, и ораторските му способности, ще се окажем не просто в интертекстуалните виждания и привиждания на значения и измерения, а ще се окажем пленници на реторическото утвърждаване на имане-нямането, тоест в прицелеността на биографичния израз към идеята за загубата или идеята за величието или пък и на двете заедно, които идеи не са сводими до конкретност от какъвто и да е географски и исторически вид. Героят става култово непостижим, писането за него е свещенопис, който през годините се развива и изпълва с нови и нови пресътворения в зависимост от идеологията и/или естетиката на дадено време, поради което изключва постигане на споразумание както относно "истината" за зримия лик, така и относно "истината" за неговата гибел.

Сред многото "общи места" в знанието ни за Ботев е и това, че когато Обретенов попитал Захарий Стоянов защо е писал, че Ботев е ударен в челото, биографът му отговорил: "За по-голям ефект" (Обретенов 1983: 293; Бурмов 1974: 697).

Може и така да е отговорил, макар че се съмнявам, защото много ясно четем какво всъщност е написано. Настрана какво може да е чул и от Заимов, преди същият да прочете биографията, да се изкаже компетентно дори за удара от куршума, а след години да се отрече от думите си. Но Захарий Стоянов се е водил не от анатомичните обяснения за избора на челото пред гърдите, които намираме в биографията му, а по-скоро от липсващите думи, от липсващия завет. Да, не сме забравили, че стиховете от "Хаджи Димитър" се четат от биографа като завет - приведохме това по-горе. Но успоредно с тях се очаква завет, думи, говорене в последния час. Ала кои са последните Ботеви думи "пред дружина", към "братята невръстни" ("На прощаване"), когато четем биографичния герой по схемата на поетическия? Последните думи на войводата са думи на разочарование, на осъждане и на преценка на случващото се (поне според текста в биографията) и през очите на историята: И ние сме дошли народ да освобождаваме! Где е народът! Где са измъчените синове? Где е [...]. Всичко е вече напусто, изгоряха двеста души, историята никога няма да ни прости... По-добре да бях паднал да се удавя в Дунава, да не виждах тоя позор - как българският народ е стадо говеда! (Стоянов 1983а: 560). Ето ги повторени и по повод искащия парите си за агнетата овчар (Мазната) на 20 май, когато се показва потерята и предстои битка: Ох, боже мой, боже мой, и аз съм дошел народ да освобождавам! По-добре да не съм са раждал! [-] казал Ботйов жално, жално (Стоянов 1888а: 446).

Ударът с куршум в челото трябва да обясни липсващите думи за прошка и завещание. Защото иначе тежат като последни приведените Ботеви думи за липсващия народ, думи, израз на разочарование, проектирано и на "екрана" на всевиждащата и непрощаващата позора история. Тежи отказът от завещание - няма кому да завещава. Захарий Стоянов на практика смекчава ефекта от липсващите думи, т.е. измества отказа от завет с невъзможен за изричане завет. Той ясно дава да се разбере (както видяхме по-горе), че знае и двете версии за удара на куршума, но когато подкрепя версията за прострелване в челото, се мотивира с липсващите думи. А по-горе на същата страница, когато описва изоставения от четата труп на войводата Ботев, четем: До десетина крачки като се отделили от свещеното място, чували още като хъркал героят, не бил още умрял (Стоянов 1983а: 578)24. Бихме могли да видим известно противоречие, но извън тези детайли, които само привидно изглеждат свързани с анатомията - в края на краищата всеки медик специалист би могъл да ги вземе за несериозни и произволни съображения - стои тристишието от "На прощаване", стои Ботев, който изписва образа на Ботев и в биографията на Захарий Стоянов.

Как се интегрира-отказва сцената с Ботевата смърт по Захарий Стоянов в текстове на други автори и как работи за конструирането на агоналната сцена, ще проследя в друг текст. Тук можем да завършим с думите, че когато умира Христо(с), венецът трябва да е трънен, пък целунали го юди все ще се намерят.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. По темата за смъртта работя с първото издание на биографията (Стоянов 1888а). Освен това работя с изданието от 1983 (Стоянов 1983а). Всички подчертавания с права линия са мои. [обратно]

2. Хьойзинха, до чиято книга за краткост предпочитам да се ограничава в случая, пише, че "агоналният умисъл сам по себе си, доколкото надделява над стремежа за истинност, е фалшив". Този умисъл е израз на древната състезателност в дейността на всеки, наричащ се софист или ритор, поначало воден не от любов към истината, а от желанието да наложи своята гледна точка (Хьойзинха 2000: 220). Търсещите истината за смъртта на Ботев, които имам предвид, не са софисти по намерение, една част от тях не осъзнава софистичността си. [обратно]

3. В първия брой на започналия да излиза в. "Борба" четем: "Отворено писмо. До г. Главн. Управител Кръстевича, до неговий частен съвет и до сичките съучастници в насилията на 18, 19, 20-26 май" (Стоянов 1885). По-горе предпочетох да цитирам по нормализирания вариант на текста, чийто оригинал е достъпен в дигиталната библиотека на НБИВ. Хората на Кръстевич започват преследвания още на 18 май. Захарий Стоянов отхвърля всяка зла умисъл в съвпадението на датите и пр., но скандалът вече е факт. Вж. подр. Стоянов (1983б: 96-99). [обратно]

4. На 20 януари 1877 г. заточеният Обретенов изпраща писмо до Никола Табаков в Русе, в което му заръчва да пише на Гурбет Парго (Захарий Стоянов) за смъртта на отец Кирил, кръстоносеца на четата на Бенковски. Другата заръка е Парго да не стои без работа, а да събира материал и да опише всичко, което е видял, за въстанието в Пловдивско, Старазагорско, Сливенско и на други места (Обретенов 1988: 81). [обратно]

5. Припомням за недобре запознатите, че Обретенов, Перо (Петър Симеонов), Георги Апостолов, Сава Пенев и Димитър Тодоров (Димитрото) са единствените, които са били с Ботев в сетния му час (първите трима са непосредствено до него, другите двама - на двайсетина крачки от тях. Това знаем от Обретенов. [обратно]

6. При цитиране от това издание се придържам към правописа, но пропускам излишните запетаи. Текстът е отговор на брошурата "Недоразумението между Българското и Русското Правителства", чийто "скрит автор" е "постъпил проститутски", защото излага мнения и убеждения, но се крие господинът "като разбойник; коджамити човек, а пак го страх да са подише" (Стоянов 1886а: 6). Допуска и привежда аргументи, че авторът е Т. Икономов, но реторически приема да пази "светостта на анонимната брошура" (Стоянов 1886а: 7-8). [обратно]

7. Най-коректна като наблюдения и като отношение към текстовете на Захарий Стоянов според мен е Радка Стоянова. Тук бих посочил една от нейните публикации по темата - Стоянова (1974). [обратно]

8. Разглеждам четири публикации: Стоянов (1884б); Стоянов (1886б); Стоянов (1887); Стоянов (1888б). [обратно]

9. За тази епистемологична наивност вж. Рикьор (2006: 187), който по-нататък (с. 188-191) разглежда връзката между документи и въпроси, от една страна, и илюзията фактът да се мисли като съвпадащ с действително станалото, от друга; фактът не е събитието, а съдържанието на едно изказване, което го представя. [обратно]

10. Свидетелска гледна точка например използва и в статията за Хаджи Димитър и Стефан Караджа (Стоянов 1884а), в края на която поставя подписа си. [обратно]

11. Познаваме предговора към том първи на "Записките" (1884), към "Четите в България" (1885) и биографията на Ботев (1888). Изборът на език е свързан не само с темата или проблема, а и с качествата на опонента. Това изтъква в уводните думи към "Любен Каравелов и неговите клеветници" (1885). Най-трудно е не да се оборят нечии клеветнически твърдения с факти, а да се избере езикът, с който да се говори, сиреч "с коя форма на речта": сериозно, което клеветникът не заслужава, или да псува, което сърцето не му позволява. Ето защо избира един "среден път", подхождащ на опонента (Стоянов 1983б: 434), но и позволяващ му да се чувства напълно свободен в изказа, доколкото тази "средина" е неопределима. В увода към биографията за Чардафон (1887) иронизира опонентите, след което заявява: "Махвайте се отпредя ни, холам - отговаряме ние. - Живейте си вие със своите идеали, възхищавайте са от тях и ги възвеждайте в принципи. Ние ще да си останем при своето. И вие си имате своята публика и кръг, и ние, слава богу, не сме ялови" (Стоянов 1995: 27). [обратно]

12. Изглежда, че е ползвал записките на бат Гичо в техния мистифициран от пресата вариант. [обратно]

13. В този вид се изписва като фамилно име, име на четата или на лица от нея и в целия том първи от "Записките" (1884) - осемнайсет пъти; в том втори (1887) два пъти е изписано Ботев и веднъж - Ботйов; в том трети (1892) осем пъти се среща Ботев и двайсет и един - Ботйов. Вариациите може да са дело на печатарите, но дори и да са на Захарий Стоянов, показват, че е в ход и процес на търсене-утвърждаване на формата на името, или обратно, че това разночетене въобще не е възприемано като проблем. [обратно]

14. В следващите свои текстове З. Стоянов използва или само името долината, или само усоето, което показва, че оперира с тях като синоними. [обратно]

15. С нормализиран правопис и пунктуация вж. текста у Стоянов (1983б: 458-459). [обратно]

16. Впоследствие всичко описано се подлага на критика от Обретенов, особеното идеята, че Ботев е имал някаква кореспонденция, едва ли не архив, какъв е бил часовникът, имал ли е сабя или шашка и т.н. Това не пречи да се разгръщат разкази за откритата сабя например. Янко Боянов и арнаутинът въобще не са присъствали. Ботевата смърт обаче се пресътворява твърде волно от четниците му. [обратно]

17. Отпечатано във в. "Независимост", г. І, № 25, 11 юни 1886 (по бел. в: Стоянов 1983б: 707). [обратно]

18. В: Стоянов (1983а: 577) "хомот". Тук биографът оформя като цитат израз, с който резюмира Ботевите думи в писмо до Драсов от 26 юни 1875. Там Ботев пише, че безпаричието ще го принуди да се ожени, за да може да работи, но Драсов да не мисли, че шията му влиза в хомот; понасял е само хомота на Каравелов, заблуждавайки се, че така е полезен за народа (Стоянов 1983а: 433). [обратно]

19. В: Стоянов (1983а: 577) "по-привлекателно и по-виразително". [обратно]

20. В: Стоянов (1983а: 579) "прохладен ветрец". [обратно]

21. В оригинала "кепи". [обратно]

22. В оригинала "нарисувания". [обратно]

23. В оригинала "да не показва". [обратно]

24. В оригинала е изписано "хвъркал героят" (Стоянов 1888а: 454). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бурмов 1974: Бурмов, Ал. Христо Ботев и неговата чета. София: Наука и изкуство, 1974.

Каракостов 1977а: Ботев в спомените на съвременниците си. Събрал и изследвал Стефан Каракостов. Том І. София: Партиздат, 1977.

Каракостов 1977б: Ботев в спомените на съвременниците си. Събрал и изследвал Стефан Каракостов. Том ІІ. София: Партиздат, 1977.

Обретенов 1983: Обретенов, Н. Спомени за българските въстания. С характеристики, добавки и поправки от акад. М. Арнаудов. София: Изд. на Отечествения фронт, 1983.

Обретенов 1988: Обретенов, Н. Дневници и спомени 1877-1939. Съст. Веселина Дюлгерова и Димитър Минцев. София: Изд. на Отечествения фронт, 1988.

Рикьор 2006: Рикьор, П. Паметта, историята, забравата. Прев. от фр. Т. Минева. София: Сонм, 2006.

Стоянов 1884а: Стоянов, З. Хаджи Димитър и Стефан Караджа (По случай на параста на Бузлуджа). // Южна България, г. ІІ, № 106, 14 юли 1884, с. 1.

Стоянов 1884б: Стоянов, З. Христо Ботев. // Южна България, г. ІІ, № 90, 19 май 1884, с. 1.

Стоянов 1885: Стоянов, З. "Отворено писмо. До г. Главн. Управител Кръстевича, до неговий частен съвет и до сичките съучастници в насилията на 18, 19, 20-26 май". // Борба, г. І, 28 май 1885, бр. 1, с. 1-2.

Стоянов 1886а: Стоянов, З. Не му беше времето. (Отговорът на брошурата: "Недоразумението между Българското и Русското Правителства"). Руссе: Скоропечатница на Ст. Ив. Роглев, 1886.

Стоянов 1886б: Стоянов, З. Христо Ботйов (Реч произнесена на 18 май т.г. въ вечеринката дадена от учениците на Пловдивската гимназия в чест на Хр. Ботйова, Л. Каравелова и В. Левский). // Независимост, г. І, № 20, № 21, 21 май, 24 май 1886, с. 2-3.

Стоянов 1887: Стоянов, З. Козлодуйский бряг. // Свобода, г. І, № 57, 20 май 1887, с. 1-2.

Стоянов 1988а: Стоянов, З. Христо Ботйов. Опит за биография. Русе: Н. Л. Каравелова и сие, 1888, 478 с.

Стоянов 1888б: Стоянов, З. Христо Ботйов. // Свобода, г. ІІ, № 159, 26 май 1888, с. 2-3.

Стоянов 1981: Стоянов, З. Непознати страници. Материали от личния архив на писателя. Встъп. студия, състав. и бел. Йордан Палежев. София: Наука и изкуство, 1981.

Стоянов 1983а: Стоянов, З. Христо Ботйов. Опит за биография. // Стоянов, З. Събрани съчинения в три тома. Том ІІ. Биографии. Четите в България. София: Български писател, 1983, 287-591.

Стоянов 1983б: Стоянов, З. Събрани съчинения в три тома. Том ІІІ. Публицистика. София: Български писател, 1983.

Стоянов 1995: Стоянов, З. Чардафон Великий. Биографическа скица в профил. Предг., посл. и бел. И. Русков. Пловдив: ИК "Хермес", 1995.

Стоянов 2009: Стоянов, З. Записки по българските възстания (Разказ на очевидци) 1870-1876 г. Том ІІІ. Велико Търново: Фабер, 2009.

Стоянова 1974: Стоянова, Р. Захари Стоянов като биограф на Ботев за смъртта на Христо Ботев. // В памет на академик Михаил Димитров. Изследвания върху Българското възраждане. Под ред. на Ив. Унджиев и др. София: БАН, 1974, 371-394.

Хьойзинха 2000: Хьойзинха, Й. Homo ludens. Прев. от холандски Зл. Техова. София: Захарий Стоянов, 2000.

 

 

© Иван Русков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.02.2019
Ботев и българската литературa. Нови изследвания. Съст. и ред. Антония Велкова-Гайдаржиева, Виолета Русева. Варна: LiterNet, 2018-2019