ГЕОРГИ РУПЧЕВ И ГОЛЯМАТА ПУСТА ЗЕМЯ

Иван Христов

web

Има само
една сянка под тая червена скала
(ела на сянка под тая червена скала!)
и аз ще ти покажа нещо различно
и от твоята сянка, която сутрин те следва,
и от твоята сянка, която вечер те среща.¹

С този епиграф от поемата "Пустата земя" на Томас Стърнс Елиът в превод на самия Георги Рупчев започва неговото стихотворение "Стереомузика", а в поемата "Смъртта на Тибалт" направо се казва "Да ти цитирам сър Томас Елиът". Георги Рупчев и Елиът. Защо Елиът? Как така творчеството на американския поет и особено неговата поема "Пустата земя" се оказват ключови, знакови за поетите на 1980-те години? Георги Рупчев и Владимир Левчев са активни преводачи на Елиът.

В настоящия текст ще се спра на поемата на Рупчев "Голямата земя" в нейната скрита междутекстова обвързаност с "Пустата земя" на Елиът. Може би на първо място трябва да отбележим сходството в биографичния момент. И при Рупчев, и при Елиът имаме желание да се улови духът на времето, т.нар. Zeitgeist, да се съберат някои доминиращи тенденции на епохата. И двамата са "трудни автори", които се стремят към изчерпателност и които не се поддават на лесна асимилация. Както много точно отбелязва Владимир Левчев, "поезията на Елиът е неспирен диалог с автори и текстове от миналото и съвременността, пълна е с явни и скрити цитати, перифрази и алюзии" (Левчев 2020: 49). Но същото важи и за поезията на Георги Рупчев. Освен това тази "трудност" е и естетически обусловена - тя цели да се противопостави на предходната "лесна" епоха - в случая на Елиът - викторианската, а на Рупчев - социалистическата. И викторианската, и социалистическата епохи се характеризират с културен консерватизъм, сладост и лекота, вяра в смисъла на нещата, семейството, държавата, морала. Но изведнъж цивилизацията се разпада на парчета и зад кризата на ценностите надничат въпросите "кой е прав?", "на чия страна да застанем?".

И поезията на Елиът, и поезията на Рупчев се обръщат срещу здравия разум и установения ред в търсене на субективната вътрешна истина и така се ражда "стихотворението, което е един вътрешен монолог на лирическия герой, или по-точно "поток на съзнанието" (Левчев 2020: 34). Както отбелязва Владимир Левчев "Пустата земя", поемата на Елиът, която обикновено се приема "като поетична панорама на духовното опустошение на Европа след Първата световна война", има и "силно автобиографична основа", "въпреки че може да се приеме като трудно смилаем колаж от цитати и културни алюзии, това най-известно поетическо произведение на високия модернизъм има и чисто лична мотивация" (Левчев 2020: 65). Но това твърдение важи в пълна степен и за "Голямата земя" на Рупчев. Краят на социалистическата епоха наближава и зад него наднича духовното опустошение на "голямата земя" България.

И при двамата автори наблюдаваме усещане за загуба, идея за края, есен, разпадане, изчезване (едно друго стихотворение на Рупчев - "Чувство за бавно изчезване"). В противовес на предходната епоха, която държи на здравия смисъл на думите, тук те нямат смисъл, изгубили са своето устойчиво значение:

Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.

("Голямата земя")

И при Елиът и при Рупчев има едно епическо усилие да се изгради смисъл от фрагментите. И "Пустата земя" и "Голямата земя" са творби, които представляват фрагмент в други фрагменти, своеобразен палимпсест, като втората творба съдържа първата. И двете поеми говорят за едно време на фрагментация, но и за опит за градеж. Те поставят въпроса "възможно ли е днес да кажем Аз и какво (кой) съм Аз всъщност?".

И в двете творби е трудно да се разбере къде в пространството е ситуиран лирическият говорител, къде се намираме ние, неговите читатели, като се наблюдава едно изместване, една неестествена дислокация:

...

Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.

("Голямата земя")

При Елиът:

Недействителен град,
под кафявата мъгла на зимното пладне

което пък е една алюзия за града от "Цветя на злото" на бащата на френския символизъм Шарл Бодлер. Тук трябва да отбележим, че в "Голямата земя" на Рупчев няма дори град:

...

Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.

...

Това е мястото,
избраното от мен безмълвно място.

...

Тъй вървяхме
по тази празна земя на миражи
и един по един си избирахме място и мисия.

("Голямата земя")

И ако домът, родното място са едни от стожерите на идентичността, то и при двете творби географията остава неизвестна. Няма карта, която да посочи къде се намира домът. И при двете творби наблюдаваме едно усилие за постигане на космическия ред, но безрезултатно. Домът не е намерен, а Голямата пуста земя е обозначена като място, което заключва живота и стагнира виталността.

Усещането за криза води до невъзможност на изкуството да репрезентира само себе си. И в двете творби наблюдаваме една сегментация и фрагментация на Аз-а. При Елиът:

...

Тези отломки издигам срещу своята разруха

При Рупчев:

...

Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни -
каквито ни скимне
в тази празна, голяма, безмълвна земя,
където оставаме.

И двете творби описват подобно трагично множество от мъртви хора - зомбита, и това и при двете е направено с помощта на скрит цитат от "Ад" на Данте. В "Пустата земя":

...

тълпата се точи по Лондонския мост, толкова са много,
не бях и помислял, че смъртта е погубила толкова много.

В "Голямата земя":

...

Още бродиме там -
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.

Виждаме как и в двете творби се нижат едни мъртъвци, отрязани от самите себе си, достигнали пълна алиенация, намиращи се на екзистенциалното дъно, тресавището (тук е мястото да си спомним едно друго Рупчево стихотворение - "Тресавище"). Тези трупове се точат, бродят без сянка, не оставят диря. Те не правят нищо и не произвеждат нищо:

...

На маргейтските пясъци
аз мога да съединя
със нищо нищото.
Изпотрошените нокти на мръсни ръце.
Народе мой, мой клет народе, който не очаква
нищо.

("Пустата земя")

...

Тук е, тогава си казахме, тук е - и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.

("Голямата земя")

Техният Аз е до такава степен социално конструиран, че престава да съществува. Зад тяхното механично действие няма битие, всичко, което са те, е само движение, изпразнено от смисъл - небитие.

Както самият Елиът отбелязва в бележките под линия на "Пустата земя": "Тирезий, макар и просто зрител, а не наистина "действащо лице", е все пак най-важната персона в поемата, обединяваща останалите. (...) Това, което Тирезий вижда, е фактически същността на поемата" (Елиът 2016: 125). Но това, което фактически Тирезий вижда, макар и сляп, е цинична битова сексуална сцена между една машинописка и един застрахователен агент, човек от низините. Събирателната фигура на пророка е редуцирана до някой, който няма какво повече да види - той идва прекалено късно.

При Рупчев липсва подобна фигура от митологията и в ролята на обединяваща персона влиза самият поет, но той е поет в сянка и е сянка, жрец на забравата:

...

Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.

Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.

Освен в споменатите вече цитатност и интертекстуалност, бихме могли да търсим паралели още и в музикалната организация на двете творби, в честото повтаряне на определени мотиви, но една от най-важните общи характеристики на двете поеми е тяхната агонизираща природа. Тези произведения агонизират в търсене на собствения си смисъл. Това са произведения, които се опитват сами да родят себе си. Ако в търсене на своята идентичност вървим към вкъщи, следвайки носталгията си, то тогава бихме имали посока, но тук тази посока я няма, няма го чувството за стабилност.

На финала на двете поеми се откроява и една съществена разлика между тях. В последната пета част на "Пустата земя" "Какво каза гърмът" имаме едно усилие да се намери значение, усилие за събиране на фрагментите, едно постигане на Рая, след слизането в Ада. Напълно в стила на старогръцката митология ние отиваме в нищото, за да се върнем пречистени. А финалното "Шанти шанти шанти", което всъщност е цитат от Брихадараняка Упанишад може да бъде преведено като "Мир и мир, и мир - бъди навсякъде". В поемата "Голямата земя" подобен оптимистичен финал ни е отказан:

...

Тъй затаява в себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестовете, чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.

Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.

Оставаме с впечатлението, че край сухото слънце, сухите клони и ръждивите камънаци смисълът бива заличен, фрагментите не са събрани, Раят и покоят не са постигнати, след слизането в Ада не е настъпил катарзис. Но не прилича ли поразително това описание на Голямата земя на описанието на Пустата земя:

...

в планините тук няма безмълвие даже
само гръм сух безплоден без дъжд

("Пустата земя")

Рупчев ни предлага един много по-трагичен финал на своята поема, но зад неговото заклеване наднича надеждата, че ние читателите му никога няма да попаднем на Голямата земя. Но в крайна сметка и "Голямата земя" постига това, което постига "Пустата земя". Тя насочва българската поезия отвън навътре, насочва я от едно външно противопоставяне между две епохи към дълбинните метафизични и културфилософски проекции на обновяване на традицията. Така произведението на Рупчев, подобно на това на Елиът се включва в общия процес през 1980-те на движение на литературата от един екстравертен модел, експанзивно насочен "навън, напред и нагоре" към един нов интровертен модел, който е насочен "навътре, назад и надолу" (Антов 2008: 161).

"Голямата земя" произвежда един симулакърен свят, паралелен на реалния и дори по-истински от него. Както много точно посочва Пламен Антов, този "вътрешен" симулакър неутрализира "външния" - на тоталитарната квазиреалност (Антов 2008: 169). Този "вътрешен" симулакър е представен като единственото истинско битие, където не са валидни ясните граници, които "външният", "горният" свят налага. В този смисъл това да се чете, цитира и превежда Томас Елиът през 1980-те години придобива един анти-системен, дисидентски заряд. Така поемата "Голямата земя" придобива едно мощно политическо значение - тя е начин за изплъзване от една рационална, квазиреалистична, консервативна, оптимистична и същностно дясна литературна традиция.

БЕЛЕЖКИ

1. Навсякъде цитатите са по: Рупчев (2007). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Левчев 2020: Левчев, В. Поезия и музика: Четири квартета на Т. С. Елиът. София: Унив. издателство "Св. Климент Охридски", 2020.

Антов 2008: Антов, Пламен, Обратната поетика на 80-те: Надолу, навътре, назад. // Владетелят на чудото. Сборник в чест на 50-годишнината на Георги Рупчев. София: Карина - Мариана Тодорова, 2008.

Елиът 2016: Елиът, Т. С. Избрани стихотворения. Съст. и прев. В. Левчев. Пловдив: ИК Жанет 45, 2016.

Рупчев 2007: Рупчев, Георги. Инстинкт за неприспособимост. Стихове, поеми, избрани преводи. София: Военно издателство, 2007.

© Иван Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.03.2021, № 3 (256)