Илия Джерекаров

web | Жертвеник на боговете

1.

Ден по-късно получих отговора от родопското светилище. Беше кратък. "Ела в светилището да обясниш!". Лошото беше, че не исках да обяснявам. Исках Амза, дом, семейство, деца...

Сигурно тези дни съм приличал на безумец. Така избрах и пътя. Вместо направо към Родопа, тръгнах към Атина. Непрекъснато подканях коня и все ми се струваше, че тича прекалено бавно. После съобразих, че така ще настигна Орест и Пилад, а това щеше да ми бъде неприятно. Мога да пътувам с преследван човек, но не за това, че се кани да убие майка си.

Когато пристигнах в Атина, наближаваше обяд. Набързо измих праха от пътя, облякох чисти дрехи и тъкмо тръгвах да търся Амза, една слугиня от нейния храм ми донесе малък папирус. "Чакай ме на кон, при изгрев слънце зад твоя храм."

Разбрах, че не трябва да ходя при нея и тръгнах да се прибирам, но друг слуга, идващ към храма ме извика:

- Жрецо, почакай, господаря Полибий ме прати да ти кажа, че те чака на обяд. Иска непременно да дойдеш!

- Кога успя да разбере, че съм тук?

Слугата гордо отвърна:

- Моят господар вече командва стражата на града. Веднага щом ти дойде и мина край къщата, аз му казах, че приятелят му е пристигнал. Той наистина се зарадва и ме прати да те извикам.

Казах му, че ще дойда и се прибрах. Бях доволен, че има къде да отида. Все ще науча нещо ново. Полибий се е издигнал и ще се похвали.

Така и стана. Гостите бяха малко, едва десетина човека, но явно богаташи. За моя изненада, до Полибий се бяха настанили Орест и Пилад. За миг в очите на Орест се появи някакво смущение. Може би не очакваше, че може да се срещнем точно тук.

Домакинът стана, прегърна ме и ме представи на гостите си. Наистина този човек умее да бъде благодарен.

Настаних се от другата му страна и произнесох приветствието си. Наляха ми вино и пирът почна. Гостите се развеселиха и почнаха да говорят за различни неща, но не казаха нищо, което си струва да се запомни. Още не се бяха наситили и Полибий вдигна чаша в знак, че иска да говори.

- Първенци на Атина! Както разбрахте, синът на цар Агамемнон, убит от съпругата си и от нейния любовник, е гост на нашата трапеза. Майка му, Клитемнестра, и нейният нов съпруг Егист искат да го убият, за да не вземе властта над Микена. Знаете, че Атина и Микена от дълго време са добри съюзници и не ни е безразлично кой ще държи властта там. Искам да ви кажа и това, че братът на Агамемнон и цар на Спарта, Менелай, според някой от върналите се е отплувал за Египет, където има добри приятели. Всички очакват завръщането му. Менелай няма да остави ненаказано убийството на брат си и Спарта ще почне война с Микена.

Всички виждаме как търговията все повече запада. Виждаме как навсякъде царе водят борба да си върнат властта или да превземат още едно царство, за да увеличат богатствата си. Търговията умира, занаятите загиват... Разбойничеството по пътищата не спира. Менелай със сигурност ще върне търговията с азиатските държави, но почне ли война, нищо няма да се промени.

Не сме съдии, та да вземаме решение как да постъпим, но събрани на пир като добри приятели, трябва да си кажем кой какво мисли.

Веднага щом млъкна, се обади Орест.

- Благодаря на нашия домакин Полибий за добрите думи, които изрече, но искам да кажа още нещо. Егист е пратил сестра ми Електра при робините. Той знае, че аз ще се опитам да я освободя и чака да вляза в Микена, за да ме убие.

Допитах се до Делфийския оракул какво да правя. Пития ми каза, че трябва да донеса статуята на Артемида от далечна Таврида и богинята ще ми помогне да си върна властта, която искат да ми отнемат. Щом стана цар на златна Микена, ще ви възнаградя богато, но ако ми помогнете да отплувам с бърз кораб за Таврида. Дотогава ще се върне и чичо ми Менелай, който също ще ви бъде благодарен за помощта. С негова помощ и тази на Атина ще наложим отново законите и реда, както беше при моя баща Агамемнон.

Един от богаташите отпи от чашата си и се прокашля.

- И боговете ще потвърдят, че всичко, казано тук, е истина, но аз трябва да кажа още нещо. Човек не трябва да проси от съседи това, което има у дома си. В пристанището е на котва мой дванадесетвеслен кораб. След три дни, ти, Оресте, заедно с Пилад можете да отплувате с него. Гребците не са роби, а войскари и всички до един са спартанци. Мъже, опитни и в боя, и в морето.

Колкото по-бързо се отървем от тези убийци, толкова по-добре за всички.

Веднага се разнесоха приветствени викове и чашата му се напълни с листенца от венчетата, с които ни бе украсил любезният домакин. Пуснах две листенца и почнах да мисля как да се измъкна от това сборище. Орест не спомена, че Аполоновото светилище му поръча да убие майка си. Явно жаждата му за власт не отстъпва на Агамемновата.

Докато разсъждавах така, Орест се изправи.

- Благодаря за кораба, който ми предоставяш, Зеноне. Сигурен съм, че и чичо ми Менелай ще те възнагради не по-малко от мен. А сега аз тръгвам, защото трябва да се подготвя за пътуването.

Полибий за миг помрачня, но бързо се усмихна.

- Нека Аполон все така ни закриля!

2.

В светлината на утрото още просветваха звезди, а аз вече чаках да се появи Амза. Жребецът нетърпеливо пристъпваше на място, радостен, че е напуснал затворения обор. Най-ранобудните жители на града вече разговаряха в дворовете си, готвейки се за дългия ден.

Недочакала слънчевите лъчи, в тясната уличка се появи тя. Махна ми с ръка, обърна коня и препусна по пътя към морето. Последвах я и скоро се озовахме на малко поле, обградено от гора. Амза спря до огромен дъб и скочи на тревата.

- Радвам се, че се срещаме отново, Адее. Тук ще можем да говорим спокойно за всичко.

Едва сега забелязах, че е облякла дрехите си на слуга и е препасала меч. Досмеша ме и запитах учудено:

- Защо си облечена така?

Тя отвърна също с учудване.

- Ако атиняните видят жрицата на Кибела и жреца на Дионис да отиват към гората, и самият Зевс не би ме спасил. Така ти препускаш със слугата си и никой не може да си помисли или каже нещо.

- А ако все пак те познаят?

- Тогава има меч!

Категоричният отговор ме накара да осъзная смелостта на постъпката й.

- Да те закрилят боговете, не бях помислил за това.

Амза се обърна и свали торбите от седлото на коня си. Извади голяма постилка и я разстла на тревата. След това пусна коня да пасе и почна да подрежда трапеза.

- Слугата кани господаря си на пир.

Освободих и моя кон и седнах срещу нея. Налях вино и отпихме. Време бе да й кажа, че искам да стане моя съпруга.

- Амза, ние с теб минахме много път и вече се познаваме добре. Искам да станеш моя съпруга. Ще те заведа край бързоструйния Ойскос и всичко страшно, което си преживяла досега, ще ти се вижда само като лош сън. Имам всичко. Къща, ниви, добитък...

Тя побледня.

- Боговете са ти взели ума, Адее. Не разбираш ли, че това е невъзможно? Жрица на Кибела и жрец на Дионис. Веднага ще ме убият с камъни.

Нямах намерение да отстъпвам.

- Точно за това ще се махнем оттук. Там, в Тракия, нито ахейски, нито египетски, нито някои други богове или хора не могат да те преследват. Те са силни само в собствените си страни.

- Не искай невъзможното! Всичко, което знам и мога, ми е дадено от моята богиня Кибела. Всичко, което правя, е заради нея, а заради теб правя неща, които тя не одобрява. Дори това, че двамата сме тук, е против нейната воля. Какво искаш повече?

- Пак казвам. Да бъдеш моя съпруга! Спомни си царицата на амазонките Антиопа, станала съпруга на атинския цар Тезей!

- И за това наказана от боговете да я убие собственото й племе.

- Ти самата казваш, че си намерена в гората. Кой ще тръгне да воюва за теб?

- А мислиш ли, че ще бъда щастлива? Съпруг, който е или в светилището, или из земите на ахейците, или на лов, или на нивата, но не и у дома. Аз ще се грижа за къща, ниви, добитък, деца и ще гледам дали няма да се зададе отнякъде любимият съпруг... А като се върне, може да легне пред мен с някоя от робините и аз ще трябва да мълча и да бъда щастлива?

- Ще се откажа от жреческите задължения и ще си бъда винаги у дома, а роби в Тракия няма!

Амза въздъхна и отпи голяма глътка вино.

- Адее, Адее... Мен Кибела и да не ме стигне в тази далечна страна, ти от Дионис не можеш да избягаш! Той е там и светилището му е там. Тази служба на бога е до живот! Сега ще тръгнеш с Орест да го преведеш през Хелеспонта, утре ще отидеш на друго място...

Разсърдих се и я прекъснах:

- Нямам намерение да ходя където и да било.

Тя поклати глава.

- В светилището те чакат да чуят какво правят ахейците, как живеят, увеличават ли се храмовете на Дионис... Какво ще им кажеш?

- Ще им кажа, че съм си намерил съпруга. И се отказвам от жреческите си задължения. Да не говорим повече за това. Просто кажи съгласна ли си, или не?!

- Казах ти вече. Нито на теб, нито на мен боговете ще позволят да не им служим. По-добре да се порадваме на това, че сме живи, че не сме роби или бедняци.

Наля останалото вино в двете чаши и ме подкани:

- Пий! Нека Дионис развесели сърцата ни.

Изпих виното и поръсих по тракийски обичай главата си с последните капки. Амза направи същото.

- Това е единствената почит, която мога да окажа на твоя бог.

Помълчахме. Не знаех какво повече да й кажа. Не разбирах дали приема моите думи, или ме доведе тук за нещо друго. Готвех се отново да й обясня, че не мога без нея, но тя ме изпревари.

- За други неща те доведох тук, Адее. Твоят приятел Полибий спечели много и от смъртта на Менестей, и от смъртта на Агамемнон. Сега се чуди чия страна да вземе.

- Че той вече се разбра с Орест.

- С никого не се е разбрал. Спазил е закона за гостоприемството. Ако стане дума за кораба, той е на спартанец. Ако го запитат за думите му, казал е истината. Не е казал, че трябва Атина да прати войска, за да премахне Егист и Клитемнестра. Сега изчаква. Ако Менелай се върне бързо, ще подкрепи Орест. Ако се забави много и Егист успее да обърне микенските граждани против законния наследник, ще подкрепи него, новия цар.

Бях изумен.

- Кой ти каза всичко това?

Амза се усмихна.

- Не си ли научил, че всеко светилище има хора, които му казват веднага всичко, което се говори в дворците, по улиците и пазарищата...

- Това не ме интересува вече. Искам да ми кажеш кога ще тръгнем за Тракия!

Това я накара да избухне.

- Не те интересува, но други се интересуват. Егист е научил, че когато Орест е избягал от Микена, ти си бил там. Ще ти кажа, че познава баща ти и знае, че той е бил навсякъде, където са се проваляли плановете на ахейците. За това с удоволствие ще накара някой добър стрелец да забие стрела в сърцето ти. Има достатъчно разбойници, с които да се оправдае. Чуй какво ти казвам и не гневи повече боговете! Животът ти е сложен на везни!

Тези думи ме накараха да разбера, че освен Амза има и други неща.

- Добре, добре. Кажи какво трябва да правя според теб?

Тя вдигна поглед към мен и аз едва сега забеляах тъмните сенки около очите й.

- Да разсъждаваш! Защо този говори така, защо прави това или онова.

С тези думи стана и допълни:

- Трябва да тръгвам.

Мислех, че ще каже още нещо, но тя почна да прибира трапезата и аз доведох и приготвих конете за обратния път.

Яздихме мълчаливо до града и преди да се разделим, тя ме погледна и каза отчетливо:

- Не ме търси! Когато потрябва, ще те намеря!

Преди да кажа нещо, пришпори коня и се отдалечи.

3.

До смрачаване лежах в стаята си. Отвращавах се от себе си, от подлостите, от злините... Бях попаднал в свят на умни и коварни злодеи, готови да унищожат цели племена, за да задоволят алчността и властолюбието си. И го постигаха.

Полибий! Уверява ме в приятелството си, но дали наистина е така? Дали не уверява и Орест по същия начин? Вярно е, спази закона за гостоприемството, но не каза нищо за помощ от страна на Атина. Никой не може да го укори. Все пак Орест е наследник на Агамемнон и не може да му откаже гостоприемство.

В Делфи страняха от мен. Или са ме смятали за глупак, или за много хитър човек. А аз наистина се държах като глупак. Мълчах и гледах, без да виждам.

Трябва да благодаря на Дионис, че срещнах Амза, а не някой разбойник, който още първата нощ би ми забил нож, за да ме ограби. Да му благодаря, че още съм жив въпреки глупавата ми доверчивост.

А защо е така? Защо съм толкова доверчив към всяка казана дума? Разбира се, защото никой не ме е лъгал, защото знам, че лъжата е лошо нещо. Защото не съм търпял робски унижения като баща си, като майка си... Никога не съм гладувал, не съм обиждан, пренебрегван... Дадоха ми всичко, за да не страдам като тях, а се оказа, че съм като търтей. Негоден да се справя със служенето на бога и светилището.

И за друго е права Амза. Службата на бога наистина е до живот. Баща ми го доказа. Докато служеше на бога, не пострада нито веднъж. Когато спря да му служи и отиде да се бие като обикновен войн, падна в първия бой. Дионис не е отклонил стрелата или меча, насочени към гърдите му.

Разсъждавай! Обикновена дума, а колко много мъдрост се крие в нея. Наистина може би за първи път в живота си разсъждавам, за да стигна до истина, която ми е нужна.

Не трябва много мислене, за да разбера, че този брак е невъзможен. Нея ще убият тези, които почитат Кибела. Ще я убият, за да не се отметнат и други от богинята. И може би имат някакво право. Баща ми и майка ми се разбираха и обичаха, но колко от хората могат да кажат това. Никога не съм се замислял за отношенията им. Приемал съм всичко за нещо естествено. Агамемнон бе довел Касандра не като робиня, а като втора съпруга. Ако не бях в това положение, щях да приема това за нормално. Щеше да убие Клитемнестра за изневярата й с Егист и пак щях да приема, че това е в реда на нещата.

Наистина колкото и да бият с тояга човека до теб, няма да разбереш колко го боли, докато сам не опиташ ударите й.

Жените искат власт в семейството. Искат власт в държавата. Защо? Защо не искат да си седят вкъщи, да гледат децата, да се грижат за къщата. Нима бащата може да накърми новороденото? Или майката да прогони разбойниците, дошли да ограбят създаденото с тежък труд? Защо не могат да постигат разбирателство и съгласие?

Зазоряваше. Не бях мигнал, а колкото повече разсъждавах, толкова повече мислите ми си противоречаха, заплитаха и не можех да стигна до никакво решение. Само едно не се променяше. Все така исках да замина с Амза за Тракия и там заедно да прекараме живота си.

Станах и излязах на двора. Слугите вече премитаха и подготвяха идващия ден. До вратата на храма стоеше позната фигура. Орест. Водеше едър козел. Щом ме видя, тръгна към мен, теглейки съпротивляващото се животно.

- Идвам при теб, жрецо. Водя жертва за Дионис и искам закрилата му.

Това ме подразни. Не търси, а иска закрила от бога. Сякаш Дионис е длъжен, щом поиска нещо, да му го даде. Тези царе и на боговете гледат като на свои слуги.

Въпреки раздразнението кимнах с глава и го въведох в храма. Двама слуги вече бяха успели да запалят огън на жертвеника. Докато се подготвях за церемонията, Орест се обърна към мен:

- Както разбра при нашия приятел Полибий, аз тръгвам за далечна Таврида. Искам обаче да дойдеш с мен. С теб нещата се уреждат лесно и боговете ме закрилят. Щом се върнем, ще те наградя богато.

Отново това "искам". Сякаш съм длъжен да му служа заедно с бога. Да благодари, че с него ще стигна по-бързо до светилището, като пътувам по море, вместо през пътищата, където върлуват разбойници.

- Оресте, наистина мога да те придружа, но само до Евксинския Понт. Имам работа в светилището. А наградата ти не ми е нужна. Не служа на теб, а на Дионис!

Не получих отговор. Явно думите ми не му допаднаха. Без да чакам повече, почнах да изричам обредните слова. Слугите вързаха здраво козела и аз забих ножа в сърцето му. Нямаше нищо, което да изтълкувам като лоша поличба. Богът прие жертвата и бях сигурен в закрилата му. Отрязах определените за него части и гласът на Орест ме спря:

- За мен не режи. Нека всичко остане за храма.

Обърнах се към него и той продължи:

- Ще те чакам с конете и слугата ти вдругиден на разсъмване. Ще взема храна и вода за всички.

Отвърнах също така кратко по спартански:

- Ще бъда сам с коня си.

Той се обърна и без да се сбогува, излезе. Остана само някакво неприятно чуство.

4.

Поискаш ли да останеш сам, веднага се случва нещо - или някой ще те потърси, или работа ще ти се отвори... Така стана и този път. Едва Орест излезе от храма и главният жрец дойде при мен.

- Ела, Адее, да закусим, че съдът над Аякс може да се проточи.

Бях изненадан. Знаех, че атиняните са готови да осъдят Локрида за провинението на Аякс към богинята покровителка на града, но не вярвах да има съд, след като Аякс е умрял и богинята трябва да е отмъстена.

- Наистина не бях чувал досега да има съд над мъртвец. Дано не си навлекат гнева на боговете за това.

Жрецът се засмя.

- Мислех, че знаеш какво става. Атина отдавна иска да подчини Локрида. Винаги е била по-силната, но преди войната с Троя се боеше, че Ахил ще й дойде на помощ. Микена на Агамемнон също не би одобрила такова засилване на атинската държава. Сега няма кой да я защити. Племенните вождове не одобряват никого от кандидатите. Всеки иска да бъде избран и изглежда всичко ще се реши с битки между тях. Осъдят ли Локрида, значи, че Атина ще наложи свой кандидат, който да изпълни присъдата.

- Чудя се как атиняните ще се съгласят с това. Нима боговете са им взели ума?

Отново предизвиках смях.

- Ти, Адее, си отскоро тук и не си свикнал още с хитрините и коварствата на ахейците. Атиняните ще изпълнят волята на богинята, изречена от жреците. Това, което ти казах, го знаят малцина, някои се досещат, но всички заедно нямат нищо против да го направят. Царете вечно се мразят, мислят как да покорят другия цар и завладеят земите и богатствата му. Те са като боговете си. Пируват заедно и мислят как да се окрадат.

Махнах с ръка.

- Да вървим да ядем. Каквото и да става, стомахът иска храна!

Изобилната трапеза бързо ни засити и ние тръгнахме към храма на Атина, където щеше да се извърши осъждането. Навреме, защото жреците бяха повалили грамаден бик, който принасяха в жертва на могъщата богиня.

Градските старейшини се бяха настанили удобно пред широката порта на храма, а край тях пъстрееха жреческите наметала на поканените жреци. Малко по-настрани бяха седнали трима жреци на Атина и набит мускулест вожд. Те щяха да защитават Локрида. По каменистата поляна имаше доста граждани, също дошли да вземат участие в работата на съда.

Не бях между поканените и затова седнах на тревата до един голям камък, откъдето, удобно облегнат, можех да виждам добре какво става. Гражданите продължаваха да прииждат, бикът беше заклан и богинята прие жертвата. Време бе да почне осъждането.

Заговори едър жрец с мощен глас:

- Драги граждани на Атина, събрали сме се да съдим и осъдим един цар, обидил великата богиня, като е обладал насила жена, потърсила закрила в нейния храм. Жената прегърнала коленете на статуята и се молела, когато той я дръпнал, съборил статуята и я обладал пред очите на всички вътре в храма.

Този безумец е царят на Локрида, Аякс. Бил е наказан, когато по време на буря корабът му се разбил, а той успял да се покатери на една скала и предизвикал боговете, провиквайки се, че се е спасил въпреки тяхната воля. Тогава Посейдон ударил с тризъбеца си скалата, тя се разцепила и паднала в бурните вълни заедно с него.

Боговете го наказали, защото никой смъртен не може да ги предизвиква, хвалейки се, че въпреки тяхната воля е постигнал нещо. Това наказание не е заради обидата към покровителката на нашия град. И тогава и сега тя иска възмездие за поругаването на нейния храм и нейния образ. Иска отмъщение за незачетената закрила на тези, които са потърсили спасение в храма й.

Трябва ли да ви казвам, че Аякс, след всичко, което е извършил, е осъден от войската пред Троя на пребиване с камъни. Тогава побягнал и намерил спасение точно там, в храма, където е обидил великата богиня.

Тя му е дала търсената закрила, защото е искала да покаже, че и за най-големите престъпници има убежище. Знае, че никой смъртен не може да избегне нейния гнев. Напусне ли храма обаче, той получава наказанието си.

Нека старейшините кажат какво наказание ще може да изкупи неговата вина пред богинята и нашия град, който носи нейното име.

След тези думи жрецът се огледа самодоволно. Тук-там се чу одобрителното "евойе" и той седна на мястото си. Веднага един от старейшините се изправи, поглади къдравата си брада и заговори:

- Мъже на Атина, чухме обвиненията срещу Аякс и те са страшни. Но каква е ползата да се съди един мъртъв човек. Нали боговете вече са му отнели живота?

Наистина, той е обидил богинята и по този начин е обидил и нашия град. За това боговете са отмъстили. Ние, гражданите на Атина, трябва да наложим наказание, което да напомня и на потомците ни, че никой смъртен не може да се поставя наравно или по-високо от боговете. Ако ние не направим сега това, утре друг ще извърши същото.

Ето, драги атиняни, какво мисля аз за това. Аякс беше цар на Локрида. За да постъпи по този начин вина имат всички нейни жители. Нима един път са крали добитък, нима не са отвличали жени, нима не са предизвиквали родовете да водят битки за това? Нима това не е предизвикателство към порядките в демократична Атина? Нали техният лош пример доведе разбойниците по пътищата, пиратите в морето, битките за власт между царете.

Това неуважение към боговете идва от самите локрийци. Точно тях трябва да накажем и по този начин да защитим и боговете, и атинската демокрация така, че това да се запомни завинаги. Вярвам, че няма атинянин, който да се съмнява в това, което ви казвам. Нека още веднаж повторя, че вината е в Локрида и ние трябва да защитим боговете и демокрацията, ако се наложи и с битка. Нека приберем добитъка им, изтъпчем нивите им и отвлечем жените им, ако те откажат да се подчинят на вашето решение. Ние сме длъжни да защитим демокрацията и имаме силата да го направим.

Побутнах жреца на нашия храм.

- Има ли смисъл да стоим още тук?

Той поклати глава.

- Трябва да чуем и присъдата.

Друг старейшина се изправи и пристъпи крачка напред.

- Има ли смисъл да се говори за вината на цар Аякс и Локрида? Тя е доказана. Богинята иска удовлетворение и ще го получи. Предлагам, за да се помни навеки това престъпление, всяка година Локрида да изпраща две девици в Троя да прислужват в храма на Атина. Също така, да плаща годишен данък на нашия град по двадесет двегодишни бика. Така всички ще знаем, че никой повече няма да се осмели на подобно светотатство.

Не ми се слушаше повече и почнах да оглеждам събраните хора. Неочаквано зърнах Амза. Беше седнала направо на тревата. Имаше уморен вид и сякаш гледаше някъде далече. Неочаквано за мен си представих как я грабвам и отнасям далече отвъд, в планините на Тракия. Виждах я в родната ми къща, в полето, край реката... Тичахме, смеехме се, пеехме...

От унеса ми ме извади гласът на жреца:

- Хайде да си тръгваме. Ти заспа ли?

Премигнах два пъти, за да осъзная къде съм, и се огледах. Амза бе изчезнала, а хората бавно се разотиваха. Отвърнах гузно:

- Нощес не се наспах и затова съм задрямал.

- Не си пропуснал много. Решиха Локрида завинаги да държи две прислужнички в троянския храм на Атина. Така ги посъветвал оракулът.

- Мислех, че Атина ще иска биковете.

- Не посмяха. Те също са разорени. Такова искане може бързо да обедини племената и да почне война, която никой не иска. Важното бе да поставят този племенен вожд начело и така да си осигурят силен съюзник.

- Наистина всички са преситени от война, но вече почват да правят съюзи, сякаш някой се готви да ги нападне.

С тези думи станах и тръгнах към храма. Време бе за обяд.

5.

Следващото утро отплавахме към Тракия. Морето бе спокойно, но щом слънцето се вдигна по-високо, излезе попътен вятър и вдигнахме платното, което много облекчи труда на дванадесетте гребци.

Орест и приятелят му Пилад ме поканиха да закусим заедно. Бяха в добро настроение и въпреки ранния час пиеха чисто, неразредено вино.

- Сядай, Адее, да почетеш трапезата ми, макар че още не е царска. Бъди сигурен, че и тогава ще бъдеш добре дошъл. Ще те викам винаги, когато вземам важно решение. Какво да правя, като ми върви, ако си с мен.

Настаних се и като произнесох приветствените думи, отвърнах:

- Боговете знаят какво правят. Ние, смъртните, правим, но не знаем каква е божествената воля. Така може да останем разочаровани в желанията си.

Пилад възрази:

- Тук просто не може да бъде друго. Върне ли се Менелай, Орест става цар на Микена. Само да се върнем благополучно от Таврида.

Преглътнах залъка си и отвърнах спокойно:

- Петдесет души изпитани войни на бърз кораб няма от какво да се боят. Едва ли някой ще се осмели да ги нападне. Аполон ви закриля, защото изпълнявате негово желание.

Орест прекрати този безсмислен разговор и почна да ме разпитва за Тракия и нейните обичаи, за пътя до Евксинския Понт и Таврида..

Като се нахранихме, станах да се погрижа за коня си. Той веднага върна мислите ми при Амза и аз хвърлих шепа ечемик в морето и отправих призив към Дионис да не се бавя по пътя си.

На третия ден се показа брегът на Троя. Скоро видяхме и хълма с останките от могъщите й стени. Нямаше го само селището на ахейците.

Орест в недоумение стоеше на носа и внимателно разглеждаше брега.

-. Не разбирам нищо. Тук трябва да има поне хиляда бойци, останали да се заселят и охраняват пътя към Евксинския Понт. Какво е станало с тях?

Пилад посочи малка лодка близо до брега. Възрастен рибар ловеше риба.

- Да питаме онзи рибар. Той ще ни каже.

Човекът първо хвана веслата, но прецени, че не може да избяга и спокойно ни дочака. Орест грубо запита:

- Ей, ти какъв си? Ахеец или троянец.

Човекът спокойно отвърна:

- Троянец. А ти кой си?

Орест го изгледа злобно.

- Вие ли разрушихте селището?

Рибарят се усмихна.

- Ако бяхме ние, щеше да има следи от битка и огън. Както виждаш, следите са от вода. Излезе невиждана буря. Изкореняваше стари дървета, а водата се лееше като река от небето. След това придойде водата на Скамандър, разруши укрепленията, запълни рововете и отнесе всичко в морето заедно с хората. Останаха само неколцина стражи, които бяха в града. Мина месец оттогава, а земята още не е изсъхнала както трябва.

- Откъде да минем, за да стигнем до града. Искаме да вземем храна и вода.

- В града няма да намерите нищо. Вижте по-нагоре, там, дето Скамандър се влива в морето. Има два навеса и рибари. Те може да ви дадат някоя риба, ако са хванали, разбира се. Вода пък може да вземете направо от реката.

Пилад се намеси.

- Най-добре да продължим и да нападнем някое малко селище. Тези тук няма да ни дадат и вода.

Орест почервеня от гняв.

- Ще слезем на брега и ще нападнем тези разбойници. Баща ми е сбъркал, като не ги е избил всички до един.

Тези думи ме предизвикаха.

- Грешиш, Оресте. Слезем ли на брега, едва ли ще се върнем. Знаеш, че двадесет души са достатъчни да ни избият. Тези хора имат добро оръжие и умеят да се сражават. Не предизвиквай боговете. Освен това, дори да успеем да минем Хелеспонта, назад ще ни чакат и няма да оставят нито един жив да разкаже какво се е случило. Само с мир може да стигнеш там, дето си тръгнал.

Орест се задъха от ярост и посегна да вземе копие, но Пилад го хвана за ръката.

- Ако цениш дружбата ни, не вдигай оръжие. Нека жрецът ни води и каже откъде да вземем храна и вода!

Думите му подействаха.

- Добре, Пиладе. Ще те послушам. Ти, Адее, ще ни водиш, но ако ни предадеш, ще убия теб, преди да почнем битка.

На другия ден вече бяхме в Хелеспонта. Имахме чудесен попътен вятър, синьо небе и мрачно настроение. Бяхме гладни, но не смеех да кажа "спрете", защото не бях сигурен, че хората от близките селища няма да ни нападнат.

Към обяд видях, че два кораба плуват срещу нас. Като приближиха достатъчно, се видя, че са пълни с въоръжени мъже. Не можехме да им избягаме, затова гребците отпуснаха веслата и прибрахме платното.

Застанах на носа и зачаках да разбера какво ще правим. Двата кораба намалиха ход и предпазливо се приближиха. На носа на първия стоеше едър плещест мъж. Вдигна ръка да не му блести слънцето и неочаквано се провикна:

- Хей, Адее, къде си тръгнал с тези хора. Ти ли ги водиш, или са те пленили?

Щом чух гласа, познах и мъжа. Беше Зилес. Две лета идваше в светилището да изучава тайнствата и стана не само жрец, а и вожд. Срещата ни означаваше, че няма да има битка.

- Водя ги. Отиват за Таврида в храма на Артемида. Така им каза оракулът в Делфи.

- Значи сега служиш на Дионис в Делфи. Ела да разкажеш какво ги кара да отиват в Таврида. Не знаят ли, че ако не те бях познал, щяхме да избием всички. А и ти как си се съгласил.

Докато разговаряхме, корабите се допряха и аз скочих при него. Орест веднага насочи стрела към мен. Приятелят ми Зилес викна ядно:

- Ей, ти, опиташ ли се да я пуснеш, загивате всички. Само заради него сте живи.

Орест почервеня, но прибра стрелата. Аз се засмях.

- Гладът е лош съветник. Не сме яли от вчера, а не смеем да спрем при някое селище. Така щяхме да гладуваме чак до Симплегадите.

Зилес ме тупна по гърба.

- Сега ще нахраня теб, а ахейците ще гребат до селището. Ще уредя да ви дадат храна колкото ви трябва, но няма да слизат на брега. Този юнак с лъка положително ще предизвика някой и ще ги избият.

Стана точно така. Докато се нахраня и обясня защо придружавам ахейците, корабите стигнаха до пристана на селището. Зилес отиде да докара храна и няколко лодки я пренесоха до нашия кораб. Прегърнахме се и ние поехме по пътя си.

Щом минахме Симплегадите, наредих да спрат и изведох жребеца на сушата. Орест викна след мен.

- Жрецо, щом се върнеш, отиди в Микена и ме чакай там!

Не отговорих. Само махнах с ръка за довиждане. Конят нетърпеливо изпръхтя и ме понесе към светилището.

6.

Жреците ме посрещнаха приветливо, но не бързаха да ме разпитват. Знаеха, че ще се съберем и ще разкажа всичко за патилата си. Слугите весело приготвяха храна за предстоящата трапеза и всичко ми беше познато, вдъхваше спокойствие и увереност.

Когато вдигнахме ритоните, произнесох приветствените слова и разбрах, че ще постъпя глупаво, ако кажа, че не мога да се справя с работата. Не можех да кажа пред всички и за Амза.

Разказах патилата си, не скрих как Амза се превърна от слуга в жрица и това предизвика бурен смях и веселие. Чувствах как всички ми желаят доброто, желаят да върша добре работата си. Разказах за убийството на Агамемнон, за река Скамандър, отнесла ахейското селище край Троя...

До късна нощ разговаряхме и почувствах как в мен кипва нова сила. Сила, появила се от доверието, доброжелателството и вярата в Дионис.

Едва беше зазорило и излязох да посрещна първите лъчи на слънцето. Свежестта на утрото прогони сънливостта ми. Извърших обреда и тръгнах да слизам от върха. Край храма срещнах една от гадателките.

- Добре дошъл, Адее. При мен ли идваш, или само минаваш? Кажи какво да питам бога?

Исках първо да обсъдим на жреческия съвет работата ми, но жрицата ме гледаше право в очите и аз осъзнах, че тя знае какво ме измъчва.

- Ще питам, но не сега. Не съм готов.

Тя само ми посочи вратата на храма.

- Влизай, влизай. Огънят вече гори.

Неволно се подчиних и пристъпих в просторната зала. Наистина слугите вече бяха запалили огън на жертвеника. Гадателката застана до него и се обърна към мен.

- Кажи ми името й.

- Амза.

Тя се взря в жаравата от догарящите клонки и хвърли треви от малка торбичка. Те пламнаха, но тя бързо ръсна вода и над жертвеника се вдигна гъст дим. Приведе се, вдъхна от него и почна да шепне заклинания. Като свърши с тях, извади друга торбичка и хвърли прах върху загасващите въгленчета. Вдъхна отново от синкавия дим, коленичи и опря чело на пода. Постоя така доста време, преди да се изправи и взре зачервените си и насълзени очи в лицето ми.

- Горда, силна и безумно смела. И не я измъчвай с приказките си за любов. Тя сама ще дойде при тебе. Слушай внимателно какво ти говори и изпълнявай всичко. Ако ти каже да убиеш някого, убий го! Заслужи щастието си, защото никое щастие не е вечно. И бързай, тя не тъгува по-малко. Тук няма какво да правиш, а там си нужен за замислите на боговете.

Млъкна и аз не се стърпях.

- Кажи още нещо. Само това ли ти каза богът? Какво ще стане с нас? Амза ще дойде ли в Тракия?

Тя поклати глава.

- Богът казва, че трябва да знаеш това и то ти е достатъчно.

Не ми беше достатъчно, но знаех, че и да питам, и да не питам, няма да науча повече. Неохотно си тръгнах и жрицата ме изпрати до входа на храма. Тръгнах по пътеката и като минах петдесетина крачки, се обърнах. Тя стоеше пред вратата и все така втренчено ме гледаше. Усмихнах се и й махнах с ръка. Трябваше да бързам за жреческия съвет.

Едва успях да хапна и един слуга ме извика при жреците. Бяха петима, което значеше, че въпросите са много важни и не бива да се разгласява всичко. Слушаха, без да ме прекъсват. Разказах това, което снощи бях премълчал. Как помогнах на Орест да избяга от Егист и Клитемнестра, как прибрах в делфийския храм един умен слуга, който щеше да ми казва всичко, което се върши там. За Полибий и начина, по който е забогатял...

Когато млъкнах, почна спор правилно ли съм постъпвал. Ставаше дума за Орест, бягството му от Микена и това, че го придружих до Симплегадите.

- Добре е, че си го спасил в Микена, но не е трябвало да продължиш. Нека сами се оправят!

Веднага друг възрази:

- Не е трябвало изобщо да го спасява. Атридите са прокълнат род, който трябва да изчезне. По-добре Егист, отколкото Орест.

- Нас какво ни интересува кой ще царува. Важното е хората да идват и търсят закрилата на Дионис. Нека се убиват, както искат.

- Ако бяхме спрели спартанците пред Атина и Елена останеше при Тезей, нямаше да има и война против Троя.

- Ти, драги, прекали. Остава да кажеш, че Орфей е виновен, защото не ги е научил на човеколюбие.

- Сега няма какво да се боим от тях. Много време ще мине, преди да помислят за война. Както разбирам, почват да се избиват един друг. Много царски родове са прекъснати и ще се водят войни за власт.

Разговорът продължи доста време. Главният жрец, който слушаше мълчаливо, най-после вдигна ръка и всички млъкнаха.

- Мисля, че се каза достатъчно. Каза се това, което ние всички мислим, но не знаем какво кроят боговете. Нека разсъдим просто. Спасявайки Орест, Адей не е знаел, че Аполоновият храм ще иска той да убие майка си. Егист и Клитемнестра знаят, че Орест е жив. Знаят и това, че ще загине или Орест, или те. Адей просто е помогнал всеки от тях да се подготви за битката, която ще реши кой да царува в Микена. В края на краищата микенците ще помогнат на този, който искат да им бъде цар. Адей няма за какво да бъде укоряван.

Всички се съгласиха с него и аз въздъхнах с облекчение. Вече можех да препусна към Атина, за да срещна усмивката на Амза.

7.

До Атина не е лесно да се стигне по суша, особено ако бързаш. Затова непрекъснато подканях коня, но каменистият път не ставаше нито по-къс, нито по-добър. Когато влязох в града, тръгнах бавно край храма на Кибела и така пристигнах в нашия Дионисов храм. Главният жрец ме посрещна засмян.

- Добре си дошъл. Тук вече питат за тебе. Приятелят ти Полибий и синът на Агамемнон, Орест. С него е не само приятелят му Пилад, а и една жена.

- Значи е намерил Ифигения. Бързо се е справил.

- Коя е тази Ифигения?

Обясних му коя е и заръката на Аполоновото светилище в Делфи. Жрецът се замисли.

- Пък аз се чудех защо не са при хитреца Полибий. Отседнали са при собственика на кораба, с който дойдоха. Спартанец. И жената не се показва, и те почти не излизат. Но не мога да разбера за какво си им нужен ти.

- Не ти и трябва, но не е зле да знаеш какво правят и къде ходят. Ще ми се да знам дали атиняните подкрепят съюза си с Микена.

- На думи го поддържат. Старейшините са хитри. Чакат да се разбере какво става с Менелай, царя на Спарта, и тогава ще решат дали трябва да го развалят, кого да изберат за цар на Атина и кого да подкрепят - Егист и Клитемнестра, или Орест.

- А друг някой не ме ли е търсил?

- Тези двама ти стигат. Усещам, че може да ти създадат неприятности. Най-малко защото Орест иска да убие Егист, а той пък го чака, за да му забие меча в сърцето. На твое място бих отишъл в Делфи и бих стоял там, докато един от тях не умре.

В това време един слуга се доближи до нас. Подаде ми малко сгънато на две листче папирус.

- Донесе го една слугиня. Каза веднага да ти го дам и побегна със всичка сила.

Нетърпеливо го отворих. Беше кратка бележка. "Чакай утре както миналия път." Нямаше нито обръщение нито подпис, но знаех, че това е от Амза. Сърцето ми затуптя и умората от пътя изчезна. Веднага пратих слугата при Полибий да му каже, че на обяд съм при него. След това се обърнах към жреца.

- Ще обядвам при Полибий. Ако ме потърси Орест, кажи му, че съм там, а след това ще отида да го видя.

Жрецът замислено поклати глава.

- Мислех, че знам какво става в Атина, но съм се лъгал.

Засмях се.

- Не си се лъгал. Има неща, които не се замислят тук и не се случват тук.

Реших, че повече няма какво да му кажа и тръгнах да се измия и облека с чисти дрехи. Трябваше да се разбера с двамата, преди да се видя с Амза. Каквото и да искат, лесно мога да им откажа под предлог, че имам работа в Делфи или на друго място.

Полибий истински се зарадва на идването ми. Прегърнахме се и слугите веднага сложиха трапеза. Още не бяхме преглътнали първия залък и той заговори:

- Ти, Адее, не си мой длъжник с нищо, но аз ти дължа живота си. Сега обаче ще поискам да ти бъда още по-задължен. Ще ти кажа направо защо. Мои хора ми казаха, че Аполоновото светилище е посъветвало Орест да убие майка си Клитемнестра. Но това не бива да стане. В Микена майчиното право има много защитници и може веднага да го убият. Не може син да отмъсти за убития от майка му баща, като убие майка си. При това трябва да знаеш, че Егист мнозина го презират или мразят. Ако убие само него, Клитемнестра ще отговаря за убийството и всичко ще е наред. Менелай би решил нещата, но за него се знае само, че е заминал за Египет. При това положение всички племена от микенската държава ще се отделят и ще почнат да враждуват.

Нека Орест убие Егист, но да не посяга на майка си. Съдиите на Микена да определят наказанието й за убийството на Агамемнон!

Полибий изрече на един дъх тези думи, но не ми стана ясно какво иска от мен. Не казах нищо и той продължи:

- Сигурен съм, че при нужда Клитемнестра ще потърси закрила от Дионис. Преди някой да разбере, можеш да я изведеш от Микена и да я спасиш.

От тези думи ми стана ясно, че той има връзка с Микена и ще предупреди Клитемнестра къде да потърси спасение. Кимнах с глава в знак на съгласие и казах важно:

- Дионис е велик бог и закриля всеки, който го почита!

Изглежда тези думи го успокоиха. Заговорихме за незначителни неща и аз побързах да си тръгна. Казах, че имам работа в храма.

Наистина бе така. След разговора с Полибий един разговор с Орест би накарал богаташа да се откаже от търсената помощ за Клитемнестра. Все пак аз бях жрец в Делфи и той смята, че съм участвал във вземането на решение за готвеното убийство. Това ме накара, за да не ме види никой, да предупредя по един слуга, че ще отида при Орест, когато се стъмни.

Така и стана. Успях да поспя и когато звездите се показаха и улиците опустяха, отидох при Орест. Той ме посрещна заедно със сестра си Ифигения. Жрица на Артемида. Мислех, че тя ще си отиде, но противно на обичая остана при нас.

Орест за разлика от Полибий първо почна да ме разпитва как съм пътувал. След това ми разказа подробно как с Пилад стигнали до Таврида, били пленени и очаквали да ги принесат в жертва. За щастие Ифигения и той се познали, успели да излъжат жреците и вожда на племето и да избягат. След това уверено каза:

- Ифигения знае за готвеното отмъщение и е на моя страна. С нейна помощ взехме и статуята на Артемида, която ще се върне в храма й.

Казах предпазливо:

- Ако Егист и майка ти знаят какво подготвяш, ще увеличат стражата в двореца.

Орест се усмихна.

- Никаква стража няма да попречи. Цяла Микена вече знае, че идвам да си взема царството. Не искам да знам какво знаят и какво не знаят. Всички искат да се спази закона!

Това е така, Оресте, но майка ти е убила баща ти, който не й е роднина. Ти обаче ще убиеш родната си майка и ще те преследват до гроб.

Той се ядоса.

- Веднъж говорихме за това. Казах ти и пак повтарям. Баща ми беше велик цар, а не някой прост овчар. По-добре да говорим за друго. Днес си бил при Полибий. Поиска ли нещо от тебе?

Наложи се да заобиколя истината.

- Иска първи да узнае какво става там. Предполагам, че е заради търговията му.

- Точно така. Заради търговията. Верни хора ми разказаха каква търговия е правил в Троя. С десетина опитни в бой и добре въоръжени слуги е обикалял малките селища, където мъжете са воювали пред Троя. Избивал е жените, децата и старците, прибирал е всичко, което може да продаде, и се оттеглял. След това е продавал добитъка на войската и тук са му плащали за това. По този начин е станал най-богатият човек, когото познавам. Малко преди края на войната изпратил слугите си да оберат малко селище, но там имало съюзници на троянците и те избили всичките му слуги. Сега няма кой да каже къде и колко е ограбил.

Внимавай с него. Този човек се интересува единствено от парите. За тях е готов да продаде и рода си, и родителите си.

Стори ми се странно, че говори срещу Полибий, комуто съвсем скоро гостуваше.

- За богатството си самият той говореше. Не ми се видя да е лош човек.

Орест се намръщи.

- Казал е, че не го интересува кой кого ще убие. Неговата търговия нямало да пострада. С тези думи е показал, че не зачита законите и боговете. Аз съм законният наследник на царството и самият Аполон ме закриля.

Знаех как рода му е взел властта, но не биваше да го предизвиквам.

- Съгласен съм с думите ти, Оресте, но не виждам с какво бих могъл да ти помогна.

Той отпи голяма глътка вино и ме загледа в очите:

- Ако боговете решат да намеря смъртта си в Микена, искам да изведеш Електра и Ифигения от града. Ще отидеш там, за да присъстваш на събитията. Ако стане нужда, те ще дойдат в храма на Дионис и ще ти поверят живота си.

Бъди готов да тръгнеш за Микена най-късно вдруги ден сутринта. Ти трябва да си там преди моето пристигане. Може да си потребен и за друга работа.

Нахалството му ме вбеси. Всички царе бяха еднакви. Искам и направи! Изобщо не се интересуват какво правиш, съгласен ли си, или не. Искат! Как ли е издържал баща ми толкова години между тях?

Кимнах с глава в знак на съгласие и станах от трапезата. Време бе да си отивам.

Не се опитаха да ме задържат. Бяха ми наредили какво да правя.

8.

Сутринта още по тъмно изведох коня и застанах на уреченото място. Не чаках дълго. Амза също не дочака да сипне зората. Чух тропота на коня й и тръгнах срещу нея. Тя ми махна и препуснахме по вече познатия път.

На поляната пуснахме конете да тичат и се настанихме в края й, под огромен дъб. Едва седнахме и аз нетърпеливо запитах:

- Кажи кога ще тръгнем за Тракия?

Амза ме погледна укорително.

- Вече говорихме за това. Защо да го повтаряме пак? И не забравяй, че тук имаш още работа. Какво искаха от теб Полибий и Орест?

Въздъхнах.

- Единствената работа, която искам да свърша, е да те отведа в Тракия. Полибий иска да съм в Микена, за да спасявам Клитемнестра, а Орест - сестрите му Електра и Ифигения.

- Боговете искат да си там!

Бузите ми пламнаха.

- Кои богове, нали служиш на Кибела?

Амза се разсърди:

- Аз, Адее, съм пророчица, а не обикновен служител в храма. Не ставай глупав!

Това ме жегна, но трябваше да призная, че е права.

- Значи искаш да отида в Микена. Да се разделим отново?

Тя кимна.

- Не аз. Боговете!

- А ако не отида?

Почувствах, че казах глупост и трябва да изслушам поучението.

- Не забравяй, че си на чужда земя, между чужди хора и чужди богове. Никой няма да ти помогне. Земята е един голям жертвеник. Ние сме безпомощни пред боговете като агнетата пред хората. Могат да жертват един, но могат и цяло племе като кентаврите или град като Троя.

Не исках да се предавам.

- Казваш, че си пророчица, но не съм чул да си предсказала нещо. И на мен само казваш боговете искат да направиш това, което иска Полибий, това, което иска Орест...

- Значи искаш да ме убият като Касандра. Искаш да казвам това, което боговете не желаят да се каже. Искаш да загинем и двамата!? Добре! Прави каквото искаш и повече не ме търси! И да ме търсиш, няма да ме намериш!

След тези думи дръпна постилката под мен с такава сила, че се претърколих встрани, грабна седлото си и затича да прибере коня. Аз гледах безпомощно след нея и не можех да разбера с какво я обидих така. С какво предизвиках гнева й.

След малко чух тропота на препускащия кон и наистина се почувствах в чужда страна сред чужди хора. Амза отнесе всичко. Дори желанието ми да живея.

Дълго седях облегнат на стария дъб. Нямах нито мисли, нито чувства. Само една надежда да чуя препускащ кон и отново да видя очите й. Слънцето бе почти над главата ми, когато най-после станах и бавно тръгнах обратно.

Едва влязъл в града, видях в един двор мъж да бие жена си. Беше я хванал за косата и немилостиво удряше с една пръчка. Спрях и грубо викнах:

- Ей ти, човече! За какво биеш жена си?

Човекът, без да пуска косата й, се обърна към мен.

- Това не е твоя работа, жрецо! Върви си по пътя и не се бъркай в чужди работи. Моя жена е и ако трябва, ще я убия!

Неочаквано ми се стори, че това е Амза, че тя се гърчи под ударите, повалена на земята. Доближих до оградата и направих това, което трябваше да правя само в краен случай. В момента, когато мъжът вдигна пръчката за нов удар, вцепених ръката му. Той уплашено ме погледна, но аз неумолимо подвикнах:

- Отговаряй, ако не искаш ръката ти да остане вдървена завинаги!

Той пусна косата й и тя неочаквано запълзя към мен.

- Прости му, жрецо, прости му! Аз съм виновна. Заспах и двама разбойника отведоха кравата. Заради мен ще умрат от глад децата ни!

Мъжът ядно допълни.

- Всичко е от мизерията, жрецо.

Бях изненадан от думите им. Освободих ръката му и запитах:

- Как така от мизерията?

- Как така ли? Ще ти кажа. Пет години воювах пред Троя. Върнах се с добра плячка и мислех, че ще живеем добре. Оказа се, че имам да давам данъци за пет години. Събираха ги, докато останахме само с тази крава. С нея оряхме, с нейното мляко се хранехме. Сега разбойници отвели и нея.

Доядя ме на глупостта му.

- Защо не тръгна след тях да си вземеш кравата, а биеш жена си?

- Защото и меча продадох. Кого да гоня с голи ръце.

- А дали са отишли далече?

- Не са, но най-добре не се захващай с такива хора.

- Не ме учи, а кажи накъде отидоха.

Мъжът замълча. Жената плахо се обади:

- По пътя нататък. Те не се крият.

Обърнах коня и викнах на мъжа:

- Не я бий, че ще стане лошо!

След тези думи препуснах по посочения път. Беше равен и мек. Жребецът сякаш изпитваше удоволствие да препуска с всичка сила и скоро видях двамата крадци да водят кравата. Бяха на коне, добре облечени и добре охранени. Извадих меча и ги съсякох, преди да разберат, че не ги изпреварвам, а ги нападам. След това подкарах добичето обратно. И изведнаж ме досмеша. Аз, жрец от две големи светилища, карам пред себе си една крава като прост земеделец.

От унизителното положение ме спаси бившият войник. Тичаше с всичка сила, грабнал чепато дърво в ръка. Спря пред кравата, прегърна я, погледна да не е наранена и още задъхан, изрече.

- Сега разбрах кой бог ми е покровител. Само на Дионис ще принасям жертви. Разбрах и какво трябва да правя, ако ми откраднат нещо. Вечно ще съм ти благодарен, жрецо. Ти спаси децата ми. Само кажи няма ли крадците да се върнат пак?

Отвърнах колкото можех по-строго.

- Тези повече няма да крадат, а ако дойдат други, знаеш как да ги срещаш. И помни, че твоята крава никой не я е открадвал! И никакъв жрец не я е върнал. Ако се похвалите някъде с това, може да ви убият! И теб, и жена ти, и децата ти!

Без да дочакам отговор, препуснах напред. Имах достатъчно свои грижи.

9.

Нощта не ми донесе облекчение. Сънувах как Амза си отива и знаех, че няма да я видя повече. Събуждах се разтреперан от мъка и се унасях отново, за да сънувам, че Орест убива майка си. Искам да й помогна, но нямам сили да мръдна и само безпомощно наблюдавам как тя се свлича на земята, и неочаквано виждам, че той е убил Амза.

Станах и излязох на двора. Наближаваше да съмне и ранобуден слуга вече чистеше обора. Постоях на утринния хлад, за да прогони сънливостта ми, и влязох обратно да се приготвя за път. Гнетеше ме и мисълта за двамата крадци. Прав ли бях да ги убия за една крава?

Бях готов да тръгна, когато ме викна главният жрец.

- Ела да хапнем, Адее! На гладно пътят не спори!

Изчакахме да опекат останало от вчерашния ден месо и почнахме да се храним. Жрецът веднага заговори за Микена.

- Говорих с жреца от Аполоновото светилище тук, в Атина. В Делфи искали Орест да стане цар на Микена. Клитемнестра да се осъди за убийството на Агамемнон, а Егист да се изгони. Най-много се опасявали да не би Клитемнестра да изгони или убие Егист и тя да царува. Това би върнало почитта към Кибела и древните обичаи, които ще върнат властта в семейството на жените. Сега, след войната, жени колкото щеш, но мъже няма. Хиляди оставиха костите си пред Троя. Та вземе ли властта Клитемнастра, жените ще я подкрепят и ще настане страшна бъркотия. И тук, в Атина, всички обсъждат само това.

Отвърнах равнодушно:

- Орест трябва да изчака връщането на чичо си Менелай в Спарта и с негова помощ да си вземе царството. И защо толкова се боите от жените? Откога мъжете са станали по-страхливи от тях?

- Всички казват така, но никой не може да каже кога ще стане това. Ако Менелай се забави много, може и той да остане без царство. А от жените се боят, защото жените станаха много. Поне на половината костите на мъжете им гният пред Троя. Сега те управляват имотите и не искат повече някой да ги учи какво да правят.

Налях ритон вино и отпих да прокарам залъка през гърлото.

- Не знам какво ще стане, но едно е сигурно, отново ще има убийства. Уверих се, че баща ми имаше право, когато казваше, че Атридите са прокълнат род.

Жрецът се засмя.

- Все един ден ще се избият и убийствата ще спрат. Ние сме тук и ще чакаме. Само не виждам как ще се справят с жените.

Съгласих се с него и станах. Слънцето вече топлеше. Време бе да тръгвам.

Яхнах коня и потеглих. Пътят бе същият, на който вчера убих двамата разбойници. Подканих животното и то послушно затича. Когато наближих мястото, видях няколко човека, събрани там да разговарят. Спрях и видях разбойниците. Никой не ги бе докоснал. Престорих се на изненадан.

- Кои разбойници са убили тези двама мъже?

Всички се засмяха и един се провикна.

- Сбърка, жрецо, сбърка! Питай кои мъже са убили тези двама разбойника.

Без да слизам от коня, продължих да питам.

- Значи ги познавате и знаете, че са разбойници.

Друг се обади.

- Досега са убили десетина, а са ограбили стотина души по този път. От Атина пратиха трима души, опитни бойци, да ги убият или хванат, но те и тях заклаха. Познах ги, единия по белега на ръката, а другия по белега на врата. Запомних ги, когато ме оставиха да се връщам у дома гол. Няма да забравя нито този ден, нито тези грабители. Казват, че вече почнали да грабят по крайните къщи на самата Атина.

Един злобно го прекъсна.

- Грабят, убиват и после хоп, превръщат се в почтени богаташи. Не са само те. Мнозина го правят.

Престорих се, че не съм чул, и забързах, понеже се сетих за Полибий и забогатяването му.

- Заровете ги някъде да не се вмиришат!

Подканих коня и чух глас зад мен.

- Ще оставим да ги заровят гаргите и лисиците! Друго не заслужават!

Не се обърнах. Нямаше защо да се срамувам от постъпката си. Нито хората, нито боговете биха ме укорили.

10.

Когато човек върви по запустели пътища, неволно почва внимателно да оглежда пътниците, идващи срещу него. Очите му спират върху неща, които дотогава не е забелязвал. Ушите чуват нови, непознати шумове и ръката неволно стиска дръжката на меча. Знаех, че няма пътник без оръжие, но и тези, които работеха по нивите, носеха меч или брадва. При това, повечето от тях бяха жени.

Спрях при една такава група само от жени да обядвам и дам почивка на коня. Заговорихме и аз запитах какво ги кара да носят оръжие, като са на двеста-триста крачки от селището. Въпросът ми не ги учуди.

- Не си тукашен, жрецо, и за това питаш. Мъже нямаме. Повечето ги избиха във войната, останалите ги удави морето. От девет двама се върнаха и то сакати. Могат само да хранят кокошките и да търчат по жените. Ако ни нападнат разбойници, трябва да се бием ние. Тук ли, в селището ли, оръжието трябва да ни е под ръка.

- Значи има много разбойници?

- То, кой ли не е разбойник. Идват кораби с войска от Троя и всеки тръгва към дома си, но види ли нещо, което може да отмъкне, веднага напада и го прибира. Има други, дето само ходят и грабят. Има и такива, дето жените им не ги искат. Или са си намерили други мъже, или са се избавили от лошотията им и ги гонят от селището. И тук имаме един такъв. Върне ли се, ще го изгоним. Много проклет човек.

- Мъжете няма ли да ви спрат? Така може всички да изхвърлите.

Жената се засмя.

- Не сме решили, но може и това да направим. Да видим какво ще донесат освен раните си. Мъжете само за война и плячка мислят. Тръгнаха и никой не попита дали ще се оправим сами със стопанствата и децата. Оправяме се и без тях. Видяхме, че и така може. Да си направят мъжко царство и да си живеят, ама сигурно ще воюват един с друг, доде се избият.

Не разбрах дали се шегува, или говори сериозно.

Припомних си този разговор, когато пристигнах в Микена. Жреците от нашия храм направиха малък пир в чест на пристигането ми. Разказах преживелиците си и, разбира се, за опасенията от това, жените да си върнат властта в семейството и племето. Разказах и за тази среща с жените на полето. Главният жрец на храма угрижено каза:

- Че съсипаха Троя, е ясно, но ще се съсипят и всички ахейски племена. Твърде много жени са родили деца през годините, прекарани без мъже. Боят се от връщането на войската, от отмъщението на мъжете, свикнали са вече да си оправят работите сами... А са много повече от тези, които се връщат. Видяхме какво стана с Агамемнон. Троя почва да се възстановява, но тук има още да се водят битки.

Младият жрец, който изведе Орест от града, се обади веднага.

- Почти всички мъже в града чакат Орест да дойде и убие Егист. Ще му дадат властта и ще осъдят Клитемнестра за убийство. Говори се, че Спарта му е обещала войска и вече са тръгнали насам.

Един от по-възрастните жреци го прекъсна:

- Днес един търговец ми каза, че на разсъмване видял Орест с приятеля му Пилад и някаква жена. Познавал много добре Пилад, тъй като търгувал с баща му. Не посмял да му се обади, за да не го издаде. Това ме кара да мисля, че каквото има да стане, ще е съвсем скоро. Каза само на мен за това.

Избухна смях.

- И ти запази тайната му. Ха-ха-ха...

Жрецът се ядоса.

- Много години служа в този храм и не знам случай нещо, което не бива да се казва навън, да е излезло от нас. Нима сега ще се намери човек да се похвали, че знае чужда тайна?

Всички усетиха обидата му и почнаха да го успокояват. Аз пък се замислих. Щом Орест е в града, значи ще действа бързо. Може би ще нападне двореца още тази нощ. Трябва да съм готов да спасявам сестрите му или майка му. Неприятна задача, но не мога да кажа никому. Най-лошото е, че нямам коне.

Оказа се, че имам. Още преди да приключим с храненето, един слуга дойде и каза, че ме търси една жена. Излязох да разбера коя е тя и за моя изненада видях Ифигения. Направи ми знак да не я издавам и приближи да ми предаде дар за храма и едно яре, което да принесе в жертва, за да измоли закрилата на бога. Приех всичко и я въведох в светилището, за да извърша обреда. Щом останахме сами, тя каза тихо:

- Малко след като си отида оттук, един слуга ще доведе три коня, които ще кажеш, че си купил. Не се знае какво ще стане, но за всеки случай, щом почне да мръква, бъди готов. Дано не ни потрябват!

- А юзди, седла?

- Имат всичко, което може да потрябва. Дори мечове.

В гласа й пролича раздразнение и аз не зададох повече въпроси. Набързо претупах обреда, който явно не я засягаше, и тя си тръгна. Веднага след това дойде и слугата с конете. Щом разбра, че съм ги купил аз, ми тикна поводите в ръцете и бързо си тръгна.

Не направих опит да го разпитам. Прибрах се в стаичката си и се изтегнах на постелята. Отново се намесвах в неща, които не ме засягат. А Амза? Защо тя, която мрази ахейците, ме праща да им помагам? Знам, че ме обича. Гадателката няма за какво да ме лъже. Тогава? Нали ако Егист и Клитемнестра убият Орест и се разбере, че аз съм му помагал, могат много лесно да ме убият? Дори баща ми не е попадал в такова положение. Винаги му е било ясно какво прави и защо го прави.

От притеснение ме заболя главата. Станах и излязох на двора да ми олекне. На една пейка до обора с конете бе седнал младият жрец, приятел на Орест. Това ме подсети, че все пак трябва да знам как вървят нещата, а не да се притеснявам и гадая. Седнах до него и му казах на мръкване да е около двореца. Ако нещо се случи, да науча веднага. Той веднага разбра.

- Отивам още сега. Щом разбера какво става, ще дотичам!

Вече можех да чакам. Тихо прошепнах молба към Дионис и този път да ме закриля и помага.

11.

Времето минаваше мъчително бавно. Едва когато се показаха звездите, откъм двореца се чуха радостни възгласи, но много бързо заглъхнаха и отново настъпи тишина. След малко се чу някакъв вик и веднага след това женски писък. Отново настана тишина. Чуваха се само гласовете на разтревожени граждани, бързащи към двореца, да разберат какво става. После в разговорите се намесиха женски гласове и почна да се чувства някакво напрежение, шумът се усили и сякаш премина в караница.

Най-после се чуха тежки стъпки и Орест, Пилад и младият жрец дотичаха при мен. Изправих се с намерение да ги питам защо идват те, а не Ифигения и Електра, но Орест махна с ръка.

- Изкарай конете и да тръгваме. После ще говорим.

Яхнахме конете и те ни понесоха далече от опасния град. Не разговаряхме. Всеки се взираше със страх да не би конят да се спъне или пропадне в къртичина и да си счупи крак. За щастие, скоро месечината изгря. Нямах представа къде отиваме и защо тръгнах с тези царски синове. Мина ми през ума, че много по-разумно би било да стоя в Микена, за да разбера какво се е случило. Можеха да вървят по този пуст път и без мен. Все пак, те най-добре знаеха какво е станало и затова търпеливо яздех зад тях.

Едва когато слънцето се показа, спряхме да починем близо до един ручей под сянката на голямо дърво. Не се бях сетил да сложа храна в торбите, но някой от тях ги бе напълнил добре и имаше дори малък мех с вино.

Седнахме и аз веднага попитах какво е станало снощи в двореца. Орест отряза голям къс печено месо и ми го подаде заедно със също така голямо парче хляб.

- Ще ти разкажа, но нека да се нахраним.

Поех месото и хляба, натъпках устата си и почнах да засищам стомаха си. Спътниците ми поглъщаха всичко почти несдъвкано. Нахраниха се бързо и като изпиха по един ритон вино се отпуснаха. Орест се уригна и се обърна към мен:

- Та ти питаш, Адее, какво се случи. Хората в двореца бяха намразили Егист заради възгордяването му и за това, че искаше да ме убие и остави сестра ми Електра при робините. Тази, която ме роди, съжаляваха, но не бяха намразили. За това прибегнах до хитрост. Почти никой не е виждал Пилад. Преоблякох се като слуга и когато стана достатъчно тъмно, за да не ме познаят, отидохме в двореца. Казахме, че носим вест за Орест и веднага ни пуснаха вътре. Егист първи дотича да пита какви вести носим. Пилад му каза, че съм умрял и баща му иска да знае дали да ме погребе там, или да прати тялото му в Микена. Тогава Егист ни поведе в двореца. В преддверието нямаше хора. Не се сдържах и забих меча си в сърцето му.

Клитемнестра дойде точно тогава. И тя искаше да знае какво става. Като видя любовника си в локва кръв, изпищя, позна ме и се опита да избяга. Настигнах я и убих и нея. В това време стражите, привлечени от виковете, дотичаха и видяха, че Егист е мъртъв, а аз съм там, готов да взема властта. Започнаха да ме приветстват с радостни викове, но след малко откриха и мъртвата царица. Казах, че аз съм я убил, за да отмъстя за баща си, и те неочаквано млъкнаха.

Тръгнах да изведа Електра от помещението на робите, но някой от стражите бе отворил вратите и дворът гъмжеше от хора, повечето жени.

Щом разбраха, че съм убил тази, която ме е родила, почнаха да крещят, че съм майкоубиец. Мнозина почнаха да ме подкрепят, но повечето се развикаха, че това е кръвна връзка.

Ифигения в това време изведе Електра и двете също почнаха да ме защитават, но никой не ги слушаше. Прииждаха все повече жени, развикаха се, че искат веднага да бъда убит с камъни като майкоубиец. Разбрах, че ако остана, наистина ще ме убият. Оставих сестрите си да спорят с тях и с Пилад избягахме през вратата за слугите.

Сега двете сестри ще управляват, докато в Делфи ме очистят от извършените убийства. Другото го знаеш.

- Все едно че нищо не знам. Делфи едва ли ще се реши да те очисти от убийството.

Той ме изгледа пренебрежително.

- Там получих и предсказанието, и тълкуването. Кой смъртен може да откаже това, което самият бог му е наредил.

За момент помислих да му кажа истината, но вече бях разбрал, че не бива да казвам всичко, което знам.

- Значи сега отиваме в Делфи?

Неочаквано се обади Пилад:

- Не бива да говорим за това, което не знаем. Да вървим. Боговете ще кажат какво да правим.

Бях научил най-важното и бях изпълнил обещанието си да изведа от Микена този, когото искат да убият. Но не можех да се явя в Делфи заедно с Орест и Пилад. Не биваше да давам повод за разправии между двете светилища. Казах уверено:

- Прав си, Пиладе. Да вървим, но по различни пътища. Вече сте в безопасност и за това ви оставям.

Орест се разсърди:

- Не правиш добре, че се отделяш от нас, жрецо! Не е добре да се разделяме.

Свих рамена.

- Всичко е в ръцете на боговете, Оресте. Аз служа на Дионис, вие на Аполон. Значи никой няма да остане без закрила.

След тези думи се разделихме и аз препуснах към Атина. Там, където се надявах да срещна Амза.

12.

В Атина още не знаеха за смъртта на Егист и Клитемнестра. Това ми каза слугата, който ми поливаше да се измия след пътя. Освежен, тръгнах да видя главния жрец. Седеше на двора и явно чакаше да ме види. По израза му личеше, че слугата е разказал вече необикновената новина и той жадува да научи точно какво е станало.

Разказах му всичко, което знаех, и зачаках да чуя какво ще каже. Той помълча, почеса главата си и въздъхна.

- Не стават лесно добрите неща, Адее. Много години минаха от времето, когато приеха Хера да е покровител на семейството, а още не са решили закона за кръвната връзка. Кой има кръвна връзка с децата? Бащата или майката?

Отговорих, както аз си представях нещата.

- За мен и двамата.

Жрецът се усмихна.

- Ние мислим така, но не и ахейците. Когато някой има две жени и деца от тях, от наложници, слугини и робини, естествено, ще иска да има кръвна връзка с тях. Това ги прави негови деца, но не дава права на майките. Ако пък връзката е с майката, тя трябва да получи права над децата си и, естествено, над семейството.

Орест е убил майка си. Отмъстил е за баща си и ако кръвната връзка е с баща му, няма да го осъдят. Ще мине с едно очистване за убийство. Ако признаят, че кръвната връзка е с майка му, трябва да го убият с камъни. Орест обаче, по бащиното право, е цар на най-богатия град, на най-силната държава в Пелопонес, Микенската. Това не е да съдиш някой овчар или земеделец. Сега трябва да решат завинаги как ще се прилагат законите, по майчиното или по бащиното право.

В Делфи трябва добре да се замислят как да се справят с това положение.

- Аз не мога да си представя какво ще стане.

Жрецът ме погледна въпросително и аз му разказах за разговора си с жените на полето. Той поклати глава.

- Тези жени просто са се пошегували. Приели сакатите, а няма да приемат здравите. Там закон е казаното от жреца, а той защитава правото на бащата. Става дума за царете, за богатите, които управляват племената. Едва ли Клитемнестра би се подчинила на Егист. Нали още Елена е избягала от Менелай, защото не е могла да понесе, че не е от царски род. А те с Клитемнестра са сестри.

Когато става дума за пари и власт, нещата се променят. Представи си, че царска съпруга има дете от първи брак. При втория си съпруг също има дете. Царят го убиват на война. Кой ще го наследи? По майчиното право първото й дете. По бащиното обаче, второто. За това жените се борят за власт. За това има толкова братоубийства, войни и раздори.

Този разговор ме дразнеше.

- Ако не бяха нападнали Троя, щяха да решават всичко по бащиното право. Сами са си виновни.

В това време влезе един от слугите на Полибий.

- Господарят те кани да му гостуваш...

Прекъснах го доста рязко.

- Знам! Кажи му, че след малко ще дойда.

Усетих, че слугата се обиди, но аз чаках известие от Амза. За нея минавах край храма на Кибела и, разбира се, край къщата на Полибий. Той имаше винаги слуга на голямата порта и трудно бих минал, без да ме забележат. Сигурно си мисли, че минавам нарочно оттам.

Жрецът се засмя.

- Май, че слугата не е този, когото чакаш.

Неговото съпричастие неочаквано ме успокои.

- Така е, но сам съм си виновен.

- При Полибий винаги може да научиш нещо, което те интересува. Не се ядосвай, че ще му гостуваш.

- Този път той ще научи нещо, което не знае.

С тези думи станах и тръгнах към дома му.

Както всеки път, трапезата бе подредена и посрещането сърдечно. Настанихме се, казахме обредните слова и Полибий нетърпеливо ме подкани.

- Казвай сега, какво стана в Микена. Орест стана ли цар? Идваш сам, значи не е станало нужда да извеждаш Клитемнестра?

Нещо в гласа му ми подсказа, че има неща, които не знам, но него го засягат много. Без да се замислям, реших да премълча участието си. Орест не би казал нищо. Пилад също. Погледнах напрегнатото лице и казах спокойно:

- Всичко стана много бързо и неочаквано. Орест проникнал в двореца и убил и майка си, и Егист. Веднага щом се чуха викове, отидох в двореца да видя какво става, но вече искаха да го убият с камъни и той бе избягал. Там останаха Електра и Ифигения. Реших, че не мога да помогна с нищо и веднага се върнах тук. Трябва да служа на Дионис.

Полибий помрачня. Отпи голяма глътка вино, прокашля се и бавно произнесе:

- Както разбирам, сега Електра и Ифигения са поели властта. И двете са защитнички на бащиното право, но ще успеят ли да защитят Орест? И къде е той? Трябва веднага да отиде в Делфи да го очистят за убийството на Клитемнестра. Микена не трябва да остава без цар.

Пресегнах се, взех една кокоша кълка, размахах я назидателно и казах:

- Че нали и Атина няма цар? Защо да се безпокоиш за Микена?

Отговорът ме смая.

- Прав си, че Атина няма цар, но има Полибий. Принуждаваш ме да ти кажа нещо, което засега е тайна. Един от синовете на Тезей ще стане цар на този град. Всички ги познават и обичат. И Демофонт и Акамант могат да управляват по-добре от Менестей. Мен мнозина ме мразят заради богатството ми. Но не това е важното. Микена трябва да е в приятелски отношения с Атина. Орест вече ми е задължен, ще му правя и други услуги и в края на краищата ще се наложи атинската демокрация.

- Мислех, а и всички така говорят, че ти се каниш да ставаш цар.

Полибий неочаквано се развесели.

- Значи и ти, Адее, ме смяташ за такъв глупак? Не разбираш ли, че аз имам богатство, за което да се грижа. С него мога да подчиня всеки цар. Защо трябва да ме обвиняват за всички грешки в управлението? Да се разправям с гражданите, да не спя спокойно от страх да не ме убие друг, пожелал трона ми? Е, казвам ти, че не съм толкова глупав. Важно е богатството. На него служат и царете, и бедните.

Той млъкна и, дишайки тежко, вдигна чашата с чисто, неразредено вино. Погледнах го и допълних:

- А всички заедно на боговете!

Говорех на пиян човек. Усмихна се щастливо, отпусна се и заспа. Слугата, който ни прислужваше, влезе с кошница плодове и като видя господаря си, се намръщи.

- Не му се сърди, жрецо, докато те чакаше, от нетърпение изпи поне три или четири чаши. Виждам, че е продължил и с теб.

Станах от трапезата и се усмихнах:

- Кажи на господаря си, че ще се видим пак и ще си довършим разговора.

Смутеният слуга ме изпрати до пътната врата.

13.

Следващите дни прекарах в безделие. Мислите за Амза не ми даваха покой, нито ми позволяваха да върша нещо. Няколко пъти минах покрай храма на Кибела с надежда да я видя или тя да ме види, но нищо не се променяше. Не издържах и влязох да попитам за нея. Пред храма седеше същата дебела стара жрица, която ме посрещна първия път. Щом ме видя, се ухили и отвори уста.

- А-а-а жреца на виното. Слугата си ли търсиш или господаря? Нали ти казах, че тук не е много редно да идват мъже!?

Ядосах се, но размяната на зли думи едва ли би ми помогнала.

- Щом знаеш кого търся, кажи да я извикат!

- Няма я. Каза, че има работа, яхна коня и замина.

- Къде е отишла? Поне това трябва да знаеш.

- Не знам. Не е длъжна да ми казва какво прави и къде ходи.

Това ме озадачи, но може би главната жрица е друга жена.

- Викни главната жрица. Тя трябва да знае.

Този път дебеланата се възмути.

- Аз съм главната. Щом ти казвам, че не е длъжна да ми казва какво прави, значи е така. Като се върне, ако й трябваш, ще те извика.

Млъкнах. Думите й съвсем ме объркаха. Да не казва какво мисли да прави, означаваше, че върши същото, което върша аз при светилището на Дионис. И друга мисъл ме стресна. Дали не ме пращаше в Микена за изпълнение на нейни решения?

Сърцето ми се разтуптя, но неочаквано се сетих, че ако Амза ми мислеше злото, гадателката от Делфи щеше да ми каже. Тази мисъл ме поуспокои. Обърнах се и си тръгнах.

Когато се прибрах в храма, един от слугите дойде при мен.

- Жрецо, идва човек на Полибий. Моли те ведвага да отидеш при него.

Не ми се ходеше, но там положително щях да науча нещо, което ме интересува. Освен това наближаваше обед и стомахът ми искаше храна, а богаташът умееше да си угажда. Това ме накара, без бавене, да отида при него.

Домакинът ме посрещна с обичайната си усмивка и ме въведе в стаята за пиршества. За моя изненада, там бяха жреците на Аполон и Атина от атинските храмове, а до тях се бяха настанили Орест и Пилад, отслабнали и уморени. Орест веднага се обърна към мен.

- Адее, сигурно си научил вече какво стана в Микена?

Явно не искаше да се разбере за моята помощ при бягството му оттам. Това беше и моето желание. Отвърнах с любопитство.

- За Микена знам, но какво е станало после, та се срещаме тук? Би трябвало да управляваш царството на баща си.

- За съжаление, там мъжете не бяха достатъчно и жените искаха да ме убият с камъни. Оставих Ифигения и Електра да управляват и тръгнах за Делфи. Очаквах да ме очистят от убийствата, но ми отказаха. Още по пътя натам ериниите почнаха да ме преследват и мъстят за тях. Събаряха скали, объркваха пътищата, пращаха страшни сънища... За малко да ме разкъса глиган... Много преживях.

В Делфи принесох исканата жертва за стрелометеца, жреците изслушаха Пития и единодушно ми отказаха очистване. Волята на бога е да искам покровителство и съд от богиня Атина. В храма ме приеха и сега съм под нейна закрила, но ще чакам съда. Според жреците между атинските старейшини трябва да се изберат най-достойните и те да бъдат ареопаг - съд, чиито решения са закон за всички.

Полибий внимателно го слушаше, но при тези думи го прекъсна.

- Според мен най-трудно ще бъде да се изберат съдиите. Както знаете, не само в Микена, а и тук, в Атина, жените имат превес и повече от половината старейшини са готови да признаят майчиното право.

Аполоновият жрец се ядоса.

- Ако нямаха право, нямаше да се стигне до днешното положение. Бащиното право трябваше да стане закон още когато признаха Хера, Зевсовата съпруга, за закрилница на семейството

Атинянинът спокойно го прекъсна.

- Преди всичко трябва да знаем, че този закон води след себе си много други. Орест е оставил сестрите си в Микена и претендира за трона, но по майчиното право ще следва не той, а по-голямата му сестра да бъде царица. Това е причина този съд да работи постоянно и да издава закони, веднага щом се появи такава нужда. Тъкмо това предлага Делфи да се реши тук, в Атина. Следователно трябва преди всичко да изберем старейшините и веднага след това те да решат кому да бъде правото. Тези хора трябва са се изберат от гражданите, а Делфи и светилището на богиня Атина да участват по право като представители на боговете.

Полибий недоумяващо го изгледа.

- Не разбирам, любезни, как ще осигурим решение, което да задоволи боговете.

Отговорът бе кратък.

- Боговете винаги получават от хората това, което желаят.

Полибий въздъхна.

- Тогава следва да решим кога да бъде изборът на старейшините съдии и кога те да съдят Орест.

Имах чувството, че жрецът на Атина е спартанец, толкова кратко и неохотно говореше.

- Днес и утре ще обявим за избора на старейшините за ареопага. След месец ще ги изберем и веднага ще съдят Орест.

Полибий се усмихна.

- Ще наредя още днес това да се разгласи. Микена не може да остане дълго време без цар.

С тези думи всичко бе решено и тъй като водехме разговора, тъпчейки стомасите си, скоро се разотидохме.

14.

Когато се върнах в храма, намерих бележка от Амза. "Чакай ме". Веднага всичко се промени. Бодростта ми се върна, не виждах пречки или трудности... Възрастният жрец, който ми даде бележката, се усмихваше доволен.

- Казвай, Адее, какво те помрачи при Полибий и какво те зарадва папируса?

Обясних му какво искат Делфи и храмът на Атина и той равнодушно сви рамена.

- И това няма да им помогне много. Не може да избиеш най-добрите царе, лечители, занаятчии и търговци и после да искаш мир и ред, понеже си създал закон. Западнаха търговията и занаятите, единствено грабежът дава богатство и власт. Много години ще им трябват за въвеждане на ред.

Това в момента никак не беше в мислите ми.

- Дионис няма да загуби нищо. Дори сега се строят нови храмове.

Жрецът разбра, че друго ме занимава.

- Така е, но сега трябва да проверя добри ли са козите, които докараха днес.

Раделихме се, аз се прибрах в стаята си, изпих ритон вино, легнах и се унесох в мечти.

Събудих се много преди разсъмване. Станах, погрижих се за коня и небето почна да просветлява. Излязох и едва застанал на уреченото място, Амза се появи. Както и първия път само ми махна с ръка и препусна към вече познатото ми клонесто дърво.

Спряхме, пуснахме конете и тя веднага започна да подрежда трапеза.

- Дълъг разговор не върви на гладно.

Наля вино, отпихме и тя спокойно, сякаш продължаваме спор, прекъснат за миг, запита:

- Казваш, Адее, че имаш къща, ниви, добитък... Някога грижил ли си се за тях?

Не разбрах защо ми задава такъв въпрос.

- Разбира се! Само последните две зими бях непрекъснато в светилището.

Тя все така спокойно продължи:

- Питам те, защото аз никога не съм живяла извън храма и мога да се грижа само за коня си. Ти искаш да ме отведеш там, но няма ли да станеш за смях с жена, която не знае какво да прави на полето, не умее да издои мляко, да коси и жъне?...

- Ще се научиш!

Тя едва ли чу какво й казах.

- Ако не се бяхме срещнали, щеше ли да се откажеш от служенето на бога в Делфи? Щеше ли да се върнеш да се грижиш за имота си? Или щеше да се върнеш в Родопското светилище?

Стори ми се, че иска да не се срещаме повече. Чак в устата ми загорча. Отпих глътка вино и казах:

- Ако не искаш повече да ме виждат очите ти, кажи! По-добре да се разделим веднага, отколкото да се измъчвам с напразни надежди.

Амза пусна и тези думи покрай ушите си.

- Не отговори на въпроса ми, Адее. Какво би направил, ако не се бяхме срещнали?!

- Не знам! Само съм сигурен, че докато съм жив, ще чакам съгласието ти да станеш моя съпруга.

Тя въздъхна.

- А би ли станал жрец на Кибела, би ли се отказал от своя бог заради мен?! Нали искаш това да направя аз за теб!?

Оттговорих, без да се замислям.

- Бих се отказал от своя бог, но не за тази богиня, която ще ни позволи да се срещаме веднаж в годината и да не виждаме децата си.

Тя легна на гръб и сложи длани под главата си.

- Много пъти съм мислила какво е накарало не кой да е, а самата царица на амазонките, Антиопа, не само да обича Тезей, но и да влезе в бой със своето племе, за да остане негова съпруга. Богатство тя е имала. Власт също е имала. Какво й е липсвало?

Напоследък, Адее, обикалях различни селища. Разговарях с различни жени. Млади, стари... Питах и ми даваха най-различни отговори. Запомних най-важните за мен. Възрастна жена ми каза: "Къща без деца е мъртва къща. Човек прави всичко за децата си. Без тях за какво да го прави, за кого да се труди и трупа имане?" А една млада се засмя: "Ние сме като два вола. Не изорем ли, не отгледаме ли, ще умрем. Не сме ли дружни, и децата ще ни проклинат! Омъжиха ме, без да ме питат, но добър другар ми се случи." И още една жена запомних. Каза така: "Млада си, но да знаеш, любовният огън постепенно минава и се превръща в много по-силна обич и привързаност."

Разбрах, че и аз искам да имам дом, деца, обичан съпруг... И друго проумях. Майчиното право не е добро право. То гони мъжа от дома му. Майката винаги е майка на децата си, но ако съпругът не знае кой е баща на децата му, за какво да се грижи? За чужди деца? Всичко това ме кара да искам взаимна обич и разбирателство както при Орфей и Евридика.

Амза спря да си поеме дъх и аз се намесих.

- Нима аз ти предлагам нещо друго? Ела с мен в Тракия.

Тя поклати глава.

- Има и още нещо. Доверих се на възрастна жрица. Разказах й всичко. Тя ме прегърна и каза: "Това дотук е и моята история. Или почти същата. Обичах мъж. Земеделец. Оженихме се и аз се отказах от жреческата работа. Скоро разбрах, че нещо ми липсва. Дълго не можех да разбера какво е то. Веднъж отидох в храма, който напуснах. Тъкмо имаха нужда от жрица за обредите. Заех се да помогна. Помагах на човешки съдби, на отчаяни хора, на хора, търсещи отговор на различни въпроси. Когато се върнах у дома си, разбрах, че това ми липсва, че това е нещо повече от обикновената земеделска работа. Че без него никога няма да съм доволна от живота си. Тогава избягах. Върнах се в храма и никога не съм го напускала."

Замислих се, Адее, над всичко това. Спомних си, че и дядо ти е бил жрец, и баща ти е бил жрец, и ти си жрец... Възможно ли е да замениш висшите знания, природните тайнства, отговорността си за човешките съдби с всекидневната земеделска работа? Рано или късно ще се върнеш при тях.

И така, мога да бъда жрица на Дионис. Ще правя предсказания и ще съм щастлива. Мога да бъда и твоя щастлива съпруга там, в неговото светилище, защитена от отмъщението на Кибела.

Надигнах се и погледнах очите й. Казах само една дума:

- Амза!

Тя протегна ръце към мен и всичко изчезна. Душите ни се сляха.

15.

На другия ден в Атина вече се говореше само за предстоящия избор на старейшините и съда над Орест. Аз помагах при обредите в храма. Много от тези, които желаеха да бъдат избрани, идваха да принесат жертва и си осигурят подкрепата на Дионис.

Амза ми бе казала, че не знае кога ще може да ме потърси, но да бъда готов за път. Това ме накара да се погрижа за остротата на меча си, да изпитам силата и точността на лъка си, да имам под ръка храна и всичко необходимо за пътя към Тракия. Усещах, че нещо я тревожи, но не можех да разбера какво. През няколкото кратки срещи преди голямото събитие я попитах какво я тревожи, но тя каза кратко.

- Много неща не засягат само мен и съм принудена за мълча пред теб. Нека се реши и съдбата на Орест. След това никога няма да имаме тайни. Ще служим на един бог.

В Атина непрекъснато прииждаха хора. От Пелопонес, Елада... Жреци, търговци, царе... В града от ранна сутрин до късна вечер имаше човешка глъч, миришеше на печено от многобройните жертви в храмовете на също така многобройните богове.

Най-сетне дойде денят за избора. Амза не потърси среща с мен. Това ме изнервяше и когато видях народа на поляната пред храма на Атина, почнах да се оглеждам за нея. Толкова хора, събрани на едно място, не бях виждал. На една страна пред стъпалата на храма бяха насядали кандидатите за съдии. От другата страна се бяха струпали многобройните жреци на различните богове. Между тях на малък подиум най-възрастният от градските старайшини посочваше кой кандидат за съдия да отговаря и кой да му задава въпрос. Гражданите задаваха въпроси, освиркваха или приветстваха отговорите им, а аз мислех единствено за нея. Наближаваше обед и реших, че нещо се е случило, за да не дойде тук. Станах и се запътих към нейния храм.

В просторния двор само една слугиня се мъчеше да нацепи дърва, за да приготви храна за обед. Запитах за Амза и тя сви рамена.

- Всички са там. Само аз останах да пазя. А тя излезе още преди другите. Все бърза.

Нямаше какво да правя и се върнах обратно. Беше почнало гласуването и застанах така, че Амза по пътя й към храма да мине край мен. Наложи се да чакам доста време, защото броенето на гласовете ставаше бавно, имаше препирни дали точно са преброени вдигнатите ръце, но най-после и това приключи. Съобщиха имената на избраните съдии в Ареопага и тъкмо хората почнаха да се трупат край многобройните огньове, където се допичаха принесените в жертва на боговете бикове, кози и овци, някой се развика да не се бавят със съда над Орест, а още утре да решат делото му. Други гласове го подкрепиха и скоро новоизбраните съдии бяха принудени да се съгласят. Това ме зарадва, но желанието ми да разбера къде е Амза и страха ми да не я е сполетяло зло, ставаха все по-големи.

За капак на всичко от тълпата излезе Полибий. Потен и покрит с прах. Видя ме и дойде при мен.

- Добре те видях, Адее, Пристигна главният жрец на Делфи, Пронакс. Ще бъде при мен на обед. Гледай да не закъснееш.

Тупна ме приятелски по рамото и се загуби между хората. Дори не запита, ще дойда ли.

Изчаках хората да преминат край мен и като не видях Амза, унило се потътрих по улицата. Не ми се връщаше в храма. Там навярно бе Пронакс, а не ми се разговаряше с него. В Делфи ме пренебрегваха, тук можеше да бъде обратно. И при Полибий не ми се ходеше, но все пак можех да науча нещо, което е от полза, ако не на мен, поне на Амза.

Все пак отидох в храма да се измия и приведа в приличен вид. За мое удоволствие Пронакс само бе минал да каже, че е при Полибий. Освежен, влязох в стаята за пиршества и домакинът ми махна с ръка. Настани ме от дясната си страна. От лявата се кипреха жреците - Пронакс от Делфи, на Атина и Аполон.

Домакинът Полибий бе силно възбуден от нещо. Едва дочака да кажа приветствието си и се наведе към мен.

- Имам важна новост. Утре, след като осъдят Орест, трима от първенците ще повдигнат обвинение срещу мен. Ще искат да ме съдят за това, че съм продал плячкосания добитък на войската и са ми платили два пъти. Веднъж войската пред Троя и веднъж управата на града. Мръсници. Да не мислят, че е било лесно да обикаляш планината Ида, да търсиш къде са скрили добитъка и да го взимаш с бой. Наистина бой със земеделци и овчари, но камъкът, хвърлен от тях, убива не по-лошо от копието на война.

Сигурен съм, че само за дни ще им открия повече лъжи, с които са заграбили богатствата си. Така всички може да се окажем пред съда.

Изненадах се, но изпитах и задоволство.

- Нима един Полибий не може да се защити?

- Никой не може да докаже това твърдение. Тези, които знаят нещо, или са мъртви, или са някъде по островите. В града никой не може да обясни какво е било и какво не.

- Все пак, трябва по някакъв начин да го докажат.

- Още не знам всичко. Разбрах само, че една от жриците на Кибела е говорила с жената на единия от тримата. Тя му е предала разговора и той веднага е отишъл при приятелите си. Всичко тръгва от тази жрица. Не знам коя е, но може да е тази, която се яви в храма не много отдавна. Все едно. Науча ли името й, ще нахрани лисиците. До утре ще знам всичко, а след това и боговете не могат да я спасят! Както няма да спасят и тези трима!

Изпитах желание да му отрежа отровния език. На глас казах:

- Не се ядосвай, Полибие, боговете винаги наказват престъпниците.

В този момент дойдоха още двама от първенците и домакинът стана да ги посрещне. Това ми даде въможност да преценя положението. Трябваше да кажа на Амза, че Полибий знае какво му готвят и ще търси кой го е издал, за да си отмъсти. Да й кажа, преди да е станало късно. От притеснение ме изби пот и ме присви стомаха. Помолих Пронакс да ме извини пред домакина и той съчувствено ме изгледа.

Като излязох на улицата, дали от движението, или от нещо друго, стомахът ме отпусна и потта премина. Забързах и отидох в храма на Кибела. Този път ми провървя. Още от улицата зърнах фигурата на Амза и веднага я викнах и й разказах всичко. Тя мълчаливо ме изслуша и се усмихна.

- Както се вижда, Полибий продължава да е глупак. В Атина има твърде много хора и няма да открие тези старейшини, преди да се явят пред ареопага. Също така има и свидетели, дошли от ахейския лагер пред Троя. Те ще докажат вината му.

- За всеки случай ти най-много трябва да се пазиш. Добре е утре още пред изгрев да напуснем Атина.

- Не ставай глупак, Адее. Всеки срещнат страж ще ни спре и ще пита какво сме направили, та напускаме точно преди съда над Орест. Ще те чакам зад групата на жреците. Когато се произнесат присъдите, спокойно ще тръгнем за Тракия. Тогава Полибий няма да е страшен дори за робите си.

Както винаги, правотата бе на нейна страна. Може би, защото знаеше какво ще се случи и утре, и в следващите дни. Все пак, не е лошо човек да бъде по-предпазлив. Случайна постъпка може да промени нещата. Не й казах за тези си мисли, но сутринта взех меча си и го препасах под жреческото наметало.

За съда над Орест имаше дори повече хора отколкото за избора на ареопага. Само жреците и царете бяха повече от стотина. Явно тази присъда имаше не по-малко значение от избора на ареопаг. Тя засягаше личните интереси на болшинството хора, дошли пред храма на Атина.

Неочаквано видях Полибий. Беше намръщен, но уверено оглеждаше хората. Сигурно се чудеше кога ще се появи този, който ще предяви обвинение срещу него. За миг погледите ни се срещнаха и той ми кимна за поздрав. Отвърнах и почнах да се безпокоя дали не е успял да изпълни вчерашната си закана.

Най-после съдиите се появиха и заеха отредените им места. Един от тях стана и множеството почна да притихва.

В този момент се появи Амза. Видях, че под наметалото й се очертава препасания меч. Сигурно и тя не бе напълно сигурна в изхода на нещата. Застана пред мен и пътьом прошушна:

- Не се познаваме!

Усмихнах се. Ако се случеше нещо с нея, веднага щях да убия Полибий. Ако в битката преди това не убият мен, разбира се.

Съдията прибра вдигнатата си ръка и почна да говори:

- Граждани и гости на Атина! Всички тук сте дошли, за да чуете присъдата или оправдаването на Орест, син на царя на Микена, Агамемнон, убит коварно от съпругата си Клитемнестра и нейния любовник Егист. За да отмъсти за баща си, Орест убива майка си и любовника й Егист. Делфийският оракул го съветва да дойде в Атина и да потърси убежище от богинята, закрилница на града. Също така да потърси правосъдие от ареопага. Нека чуем защо е извършил това и дали смята, че има вина за тези убийства!

От храма излезе Орест. Застана до съдиите, огледа събраните хора и заговори:

- Драги хора, дошли и от най-далечни краища да чуете присъдата на този съд. Чуйте защо убих тази, която ме е родила. Убих я, защото тя уби баща ми, най-великия цар, когото познават ахейците. Всички вие знаете делата му и скърбите за него.

Въпросът, който трябва да реши съдът, е важен за всички. Трябва да се реши това, което отдавна е решено, но не от съд, а от боговете. Да се отсъди веднъж завинаги от човешкия съд - ареопага, на кого принадлежи кръвната връзка с децата. На съпруга или на съпругата.

В Делфи бог Аполон чрез жреците обясни нещата така. Земята е жената. Мъжът хвърля семето в нея и я опложда. След това се грижи тя да бъде наторена и поливана, да израсте дръвче и то да даде плод. Естествено, както порасналото дръвче и плодът принадлежат на мъжа, който се е грижил за тях, така и децата, родени от жената, са негови.

Много години това право се признаваше от боговете. Та нима гърмовержецът Зевс няма върховната власт над съпругата и децата си? Има ли човек готов да оспори това?

Моята сестра Ифигения също поддържа правото, установено от боговете, и с нетърпение чака да се върна и поема властта. Ако съдът отсъди в полза на майчиното право, против волята на боговете и човешкия разум, тя трябва да наследи властта над Микена и да бъде царица.

Нека този ден бъде последният, в който се оспорва правото на бащата!

Млъкна и победоносно се огледа. В тълпата от хора се чуха одобрителни възгласи, но веднага млъкнаха. Към съдиите се запъти дебелата жрица на Кибела.

- Искам да говоря!

Не очаквах, че тя има такъв мощен глас. Съдиите се спогледаха и я поканиха да застане пред тях. Тя застана с лице към народа и се провикна.

- Мъже и жени, атиняни! Хора, дошли от далечни краища. Чухме разсъжденията за земята и жената. В тях е истина само това, че мъжът опложда жената. Орест не каза най-важното, че кръвта на майката и детето е една и съща. Не каза, че това е истинската кръвна връзка, за която става дума. С какво ще докаже Орест, че майка му Клитемнестра го е заченала точно от Агамемнон, а не от някой друг мъж? А когато една жена ражда, никой не може да каже, че то е дете на друга жена. Точно това е дадено от боговете и сега се отрича.

Нека съдиите се замислят над това и признаят, че кръвната връзка е с майката, а не с бащата!

Огледа се и победоносно тръгна към мястото си. Хората се развълнуваха и почнаха да шумят. Стражите почнаха да се оглеждат, готови да използват силата си, ако стане сбиване, но всичко стихна, за да изслуша следващия оратор.

Престанах да ги слушам. Беше ясно, че и едните, и другите имат право. Според мен жената, казала на Амза, че мъжът и жената са като два вола, впрегнати заедно и ако не теглят, трябва да загинат, беше най-права. Чаках да чуя кой ще повдигне обвинение срещу Полибий и какво ще стане след това. Чаках и най-важното - да тръгнем най-после за Тракия и да се освободим от подлости, лъжи и клевети.

Слънцето наближаваше обед, когато свършиха защитните и обвинителни речи. Старейшините се оттеглиха и след малко излязоха да прочетат присъдата. Стана съвсем тихо, а стражите хванаха здраво копията. Един от старейшините излезе напред.

- Ареопагът с явно гласуване реши следното. Отсъжда, че кръвната връзка е с бащите и всички закони и обичаи трябва да се съобразяват с това.

Признава, че Орест е имал право и задължение да отмъсти за убийството на баща си и няма вина нито пред боговете, нито пред хората. Той може да си тръгне свободно и никой няма да го преследва за извършеното убийство!

Веднага се вдигна голям шум. Едни изразяваха доволството, а други недоволството си.

Старейшината се обърна към другите съдии с намерение да си тръгват, но пред тях изскочи един търговец и се разкрещя с всичка сила.

- Повдигам обвинение срещу началника на стражата Полибий за това, че е измамил управата на града и е взимал за добитъка, плячкосан край Троя, пари и от войската, и от града, с което е натрупал голямо богатство.

Хората млъкнаха, смутени от новината, а веднага няколко човека излязоха напред с викове, че са готови да свидетелстват за това.

Тези, които вече си бяха тръгнали, се върнаха и съдиите отново заеха местата си. Амза се обърна към мен и се усмихна, но не каза нищо. Полибий, почервенял, дотича и се опита да протестира, но явно никой от старейшините не го обичаше. Казаха да седи и да изслуша обвинението.

Оказа се, че хората, дошли от някои острови, тук научили за измамата. Оказа се, че войските пред Троя са платили храната си, а в Атина, Полибий е взел пари за двойно повече добитък, използвайки, че никой не знае какво точно е дадено на войската.

Преди слънцето да покаже, че е време за обед, Полибий бе осъден на пет години робство в храма на Атина и да върне взетите с измама пари.

Хората зашумяха и бавно почнаха да се разотиват. Аз чаках да видя какво ще направи Амза. Тя бавно се обърна и дойде при мен.

- Това беше, Адее. Утре тръгваме за Тракия. Чакай ме на зазоряване. Тук няма какво да правим повече. Нито ти, нито аз.

Опитах се да кажа нещо, но тя отмина, унесена в някакви свои мисли. Останах неподвижен и замаян. Щастието ме притисна и раздели на две. Едната половина искаше да скача, да се смее и лудува, другата беше неподвижна и обезсилена от някаква неясна тежест.

Гледах подир Амза, докато можех да я виждам и едва тогава тръгнах къв храма на Дионис. Трябваше да принеса жертва, за да изразя благодарността си, и да измоля закрилата му при завръщането ни.

Остатъкът от деня отиде в подготовка за дългия път, който ни чакаше. Суетнята и напрежението ме измориха, но не попречиха, още преди небето да просветлее, да чакам появата на Амза. Чух тропота на нейния кон и тръгнах да я срещна. Тя ме изчака да дойда до нея и се засмя.

- Преди да потеглим, нека отидем и се нахраним под нашия дъб. Вчера дори не вечерях и сега съм гладна.

Признах, че и аз съм направил същото и когато първите слънчеви лъчи се показаха, вече седяхме и се хранехме на тревата. Когато се наситихме, Амза ме погледна и каза:

- А сега да помълчим за сбогом.

Засмях се и сложих ръка на рамената й.

- Добре. Да помълчим.

Тя се огледа и затвори очи. Помълча и въздъхна.

- Това е единственото нещо, с което се разделям тук. На това място завърши преобразяването ми от жена войн в жена, която иска да бъде майка.

- А къде започна това преобразяване?

Тя се облегна на мен и се усмихна.

- От къде ли? От момента, в който не успях да ти строша главата, за да взема оръжието, коня и храната. Тогава ти беше длъжен да ме убиеш. От отчаяние те предизвиквах, а ти ме гледаше с такъв учуден вид... Нахрани ме, предложи ми помощ... Не можех да си представя, че има такъв човек. Трябваше през нощта да те убия, за да взема това, което ми трябва, но не можах да го направя. Оставих се на волята ти.

Трудно ще разбереш това. Бях обучавана да създавам или пресичам интриги, да унищожавам всичко, което пречи да се изпълни волята на богинята. Няма да разбереш, защото за теб нищо не се променя. За мен всичко. И вярата ми в бога и мястото, където живея, и желанието вместо да държа меч да отглеждам децата си. Втора промяна не бих преживяла.

Целунах косата й и запитах:

- Нима не си видяла какво ни чака?

- За теб малко. За мен нищо. Видях те с децата ти. Знаех, че това са моите деца, но не се видях. Това, което съм виждала, е дали да направя това, или онова. Когато ти казвах да отидеш някъде, то ми бе подсказано. Защо? Не знаех. Просто изпълнявах волята на богинята. Едва сега стана ясно какво е трябвало да стане.

- Да пратиш в робство Полибий ли?

- Полибий не е най-важният. Трябваше да се учреди Ареопага. Да се признае бащиното право. Защо? Нали служа на Кибела? Понякога божествен глас ми подсказваше какво да правя. Друг път само виждах какво ще стане. Затова ти трябваше да спасяваш Орест. А Полибий не можеше да бъде спасен по друг начин. Мнозина от богатите го мразеха и щяха да го убият. Законният съд го прати в робство и по тази начин го спаси.

Тази война унищожи най-доброто - знаещите и можещите царе, занаятчии, търговци, лечители, аеди... Знанията и изкуствата, стигнали до хората, са унищожени. Неуки и груби хора застанаха на техните места. Къде са хора като Приам и синовете му, Рез, Ахил, синовете на Тезей, Одисей? Къде са аедите, лечителите, изкусните занаятчии? Да изброявам ли още? Сто години няма да стигнат да се върне унищоженото от войната.

Иска ми се да не разбирам всичко това. Да съм като онази жена, която каза, че ако не теглят с мъжа си като два вола, ще умрат от глад и децата им ще ги проклинат.

Това, което стана, ме накара да вярвам, че мога да служа на Дионис.

Мъчих се да видя дали богинята няма да ме накаже, но не видях и не чух нищо. Тогава реших да тръгна с теб. Не мога да живея, загубила и вярата си в моята богиня, и любовта си заради нея.

Мълчаливо я притиснах до себе си и видях една сълза да се отронва по бузата й. Тя не се опита да я скрие. Погали ръката ми и каза тихо:

- Да тръгваме, Адее. Чака ни дълъг път.

Станахме и прибрахме мълчаливо трапезата. Когато яхнахме конете, погледнах към Амза. Тя гледаше назад към нашия вековен дъб.

- Всичко свърши, Амза. Не поглеждай назад, за да забравим страданията!

Тя не отговори. Подкани коня и тръгна по пътя. Последвах я и в ушите ми прозвучаха думите, казани някога от баща ми:

"Ще позволят ли боговете?"

12.10.2007 г.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.01.2008
Илия Джерекаров. Жертвеник на боговете. Варна: LiterNet, 2007