Илия Джерекаров

web | Жертвеник на боговете

1.

По пътя за Атина се отбихме при царя, който се бе разбрал с царицата си. Посрещна ни радушно и веднага сложи трапеза за пир. Едва се бяхме разположили, и дойде един страж.

- Прощавай, царю, но този, когото набедихме за разбойник, убил двама стражи, се разкрещя, че този жрец и слугата му ще ти кажат истината.

Царят въпросително ме погледна, а аз се разсмях.

- Това трябва да е атинският богаташ Полибий. Вървяхме заедно за Делфи, но моят слуга се скара с единия от стражите и когато стражът извади меч и го нападна, трябваше да го убие. Тогава тръгнахме сами напред, а другите двама са решили да убият него, за да го ограбят, но той е надвил, щом е тук, и търси закрила от Дионис.

Царят също се разсмя.

- Боговете го закрилят, щом те е зърнал да минаваш. Ако не бе ти, днес щяхме да го убием. Само глупак и разбойник могат да носят толкова богатства със себе си.

За мое удоволствие нареди веднага да го измият и доведат на трапезата.

След малко, набързо измит и сресан, се появи и Полибий. Протегна ръце и без да обръща внимание на царя, се втурна към мен.

- На теб, Адее, дължа живота си. Нека боговете са ми свидетели, че каквото и да се случи, Полибий винаги ще ти помага и зачита Дионис, дори това да го лиши от цялото му богатство!

Царят весело каза:

- Ако продължаваш да го носиш със себе си, няма да го опазиш дълго.

Атинянинът се възмути:

- Това, което нося, е само за жертви на боговете. А богатството ми е такова, че мога да купя цялото ти царство. Добре, че не успя да ме пратиш в царството на сенките. Все пак съм благодарен, че отново съм свободен. Оставям ти всичко, което нося, освен коня си и храната за из път.

Царят веднага нареди да донесат богатството и наистина се оказа голямо. Освен две торбички злато имаше и няколко малки, но скъпи предмети, предназначени за боговете. Не можеше да не е доволен.

Слугите веднага наляха вино, но богаташът се разбърза:

- Трябва да се прибирам в Атина и да разбера кой ми даде тези крадливи разбойници вместо истинска стража.

2.

До Атина стигнахме бързо. Полибий настояваше да ни настани в дома си, но аз отклоних предложението, като се позовах на храмовия обичай, а Амза просто каза, че ме напуска и има работа. Все пак не можех да откажа покана за пир на другия ден.

Раделихме се и аз поех към храма на Дионис. Амза се изравни с мен.

- Кажи, Адее, какво ти дължа за коня, оръжието и дрехите. Те много превишават заплатата на един слуга. Ако имаш желание, мога и да ти ги върна, но свикнах с тях и не ми се иска да търся нов кон и ново оръжие.

Думите му ме раздразниха.

- Не те разбирам. Къде ще живееш, какво ще работиш? Кон и оръжие могат да имат само достатъчно богати хора. Ти нямаш с какво да си купиш дори хляб.

- Това не е твоя грижа. Просто искам да ми ги продадеш!

- Купил съм ги за теб, следователно те са твои. Но кажи какво ще правиш и къде ще живееш? Нима си ме намразил толкова, че не искаш да ме видиш повече?

- Не е възможно да се мрази човек, който се държи със слугата си като с добър приятел. А дали да се виждаме повече, ще зависи от теб. Скоро ще ти пратя вест, а дотогава нека те закрилят боговете.

С тези думи внезапно се пресегна, прегърна ме и ме целуна. Опитах да го задържа, но той се обърна и препусна по улицата. Моят жребец по навик тръгна след коня, но аз го спрях. Когато човек не иска да каже къде отива и какво ще прави, не е почтено да го проследяваш или по друг начин да му пречиш.

Докривя ми. Можех веднага да наема слуга, но не исках друг. Исках Амза!

Прибрах се в храма и изпих една след друга две чаши гъсто, неразредено вино. Мислех, че ще заспя, но ми ставаше все по обидно и сънят не идваше. Едва призори се унесох, за да се събудя без желание да правя каквото и да било.

На пира при Полибий отидох в същото мрачно настроение. Той ме посрещна като най-скъп гостенин и ме настани до себе си. След това се обърна към гостите.

- Виждам любопитството в очите ви и ще повторя и пред вас думите, които му казах наскоро.

Пътувах за Делфи с намерение да принеса жертви и измоля закрилата на боговете. Стана така, че останах сам. Стражите на един от тамошните царе ме спряха и решиха, че богат човек не би пътувал без въоръжени слуги. Това правят разбойниците, които грабят по пътищата. С нищо не можех да докажа кой съм.

Малко преди да ме отведат и убият, видях да минава този жрец, който можеше да ме спаси, защото знаеше какво се е случило. Развиках се и наистина бях спасен.

Тогава казах, че ще съм му вечно признателен и ще го защитавам дори това да струва цялото ми богатство.

Това е причината да го сложа до себе си и да ви разкажа тази случка.

Разбира се, всички се развикаха и започнаха да хвърлят листенца розов цвят в чашата ми. Успокоиха се едва когато благодарих на домакина и на тях за добрите им чувства. След това Полибий плесна и накара един доста възрастен аед да изпее песен за приятелството. Песента и виното увеличаваха веселието и аз почнах да се отпускам, когато дойде закъснял гостенин.

- Прощавайте, че закъснях, но трябваше да изслушам човек, който донесе важна новост.

И ето какво предаде той: "Като превзели Троя, цар Менестей заедно с други царе тръгнали да се връщат по родните си места. Те знаели, че ще трябва със сила да вземат отново властта, но имали достатъчно войска и не се боели от нищо.

Тогава се извила буря и потопила много от корабите, пълни с войска, плячка и роби. Менестей с няколко кораба доплувал до остров Мелос, принесъл жертви на боговете и решил да остане там.

И така, в Атина няма да има спор или битка за властта..."

Гостенинът бе готов до говори още, но радостните възгласи го прекъснаха и той грабна голяма чаша с вино. Изпи го на един дъх и едва тогава се настани на трапезата.

Полибий се обърна към мен.

- Ето, Адее, че срещата ми с теб отново ми донесе нещо добро. Ако Менестей се яви тук като цар, ще бъда принуден да му дам голяма част от богатството си, полагащо му се от търговията, която правихме. Същото трябва да направят и приятелите ми, които съм поканил тук. Те се радват също като мен, че няма да делят с никого. Така, приятелю, ти ми носиш само щастие и късмет!

Неочаквано един от гостите се провикна:

- Сега остава да се справим само с жените, които отново искат да вземат властта в семейството и всичко в Атина ще бъде наред.

При тези думи повечето от присъстващите се засмяха, но няколко души загрижено сбърчиха чела. Погледнах въпросително Полибий и той обясни:

- Много неща не знаеш, жрецо. Тази война промени всичко. Едно от лошите неща е, че жените, управлявайки имотите на мъжете, заминали с войската да превземат Троя, не позволяват на новите си съпрузи да ги управляват. Все повече се увеличава почитта към богиня Кибела и нейната закрила се търси не по-малко от тази на Хера.

Това беше ново за мен.

- Наистина, драги Полибий, не знам много неща.

Домакинът кимна на слугата да налее вино и посочи пируващите.

- Вслушай се какво говорят и ще разбереш какво ни тревожи. Ще ти кажа само за мен. Натрупах богатства, но нямам полза от това. Догодина стадата ми ще се удвоят, но кой ще купи приплода? Лозите и смокините ще дадат плод, но кой ще го продаде? Няма ги търговците от Азия и Египет. По море е невъзможно да се пътува. Не само Менестей, а и други царе остават по завладените острови. Трябват им кораби, добитък, вино, кожи... Не могат да платят и за това превземат и ограбват всеки кораб.

Някои занаятчии също забогатяха, но сега ги заплашва разорение. Откъде да вземат стоките, нужни да правят изделията си? И кому да продадат тези изделия?

Жените станаха много повече от мъжете и се връщат към старите обичаи, позволяващи както да владеят имотите, така и да си търсят мъже при пролетните мистерии. Но нима един мъж може да чака цяла година жените да се разгонят, за да се доближи до тях? Нима може да не знаеш кой е бащата на детето, родено от съпругата ти. Кому ще оставиш имотите си? Настъпва хаос и никой не знае какво ни чака. Но ти послушай внимателно и ще разбереш, че боговете ни изоставят.

Заслушах засилващите се до крясък гласове на добре подпийналите първенци.

- ...за какво да я храня, ако се опъва и ме гони от леглото си? Не само ще я бия, а ще я убия.

- ...преспал съм с някоя робиня! Затова съм господар. Мога да правя каквото ща!...

- ...Зевс ляга със всяка жена, която му хареса и ако Хера се обади, я наказва жестоко...

- ...набих я и я пратих при робините. Да разбере кой съм...

Бузите на Полибий също се зачервяваха.

- Чуваш ли? А точно преди да дойдеш, ми казаха, че в храма на Кибела има нова жрица гадателка. Ще видим дали Атина не е по-силната богиня.

Наистина имаше право. Боговете ги изоставяха. Казах нещо несвързано и си тръгнах. Навън се огледах и внезапно ми си дощя да захвърля всичко, да яхна коня и да препусна към родната далечна Тракия.

3.

Прибрах се в храма и попитах за Амза, но никой не го бе виждал. Явно наистина ме бе напуснал. Това окончателно ми развали настроението. Изпих една чаша вино, но и то ми се видя противно. Легнах и се замислих. Колко време вече вървя и все още не знам нищо, не мога да направя нищо, никой няма полза от мен и работата ми май е съвършено безполезна. Този цар бил убит, онзи останал на някой остров, трети се изгубил в морето. Жените се връщали към старите обичаи и мъжете били недоволни... Имах чуството, че всеки е недоволен от нещо, но не смее да го каже открито, не смее и да направи нещо, с което да промени нещата.

Най-добре ще бъде да известя светилището, че не съм годен за работата, която ми възложиха, че трябва да се върна и да си отида у дома.

С тези мисли съм заспал, а сутринта се събудих късно като след тежък пир. Станах и викнах на един от храмовите слуги да ми донесе нещо за закуска. Той излезе и почти веднага се върна с навосъчена дъсчица в ръка.

- Една слугиня от храма на Кибела донесе тази дъсчица и каза, че е много бързо. Да ти я дам веднага.

Взех дъсчицата и се изумих. Беше от Амза. А ето и думите:

"Адее, потърси ме в храма на Кибела. Трябва да ти кажа много неща. И нека боговете ни закрилят както до сега!

Амза"

Това ме ядоса отново.

- Защо не доведе слугинята?

- Тя много бързаше, жрецо. Щом взех дъсчицата, затича към храма.

Отпратих го да донесе закуска и се тръшнах на постелята. Слугата си остава слуга. Такъв нахалник не можех да си представя. Аз да търся този, който зависи от мен. Глупак. Сигурно не го пускат да излезе, преди да си свърши работата, и той е намерил начин да се оправи. На всичко отгоре знае и писмените знаци. И какво може да ми каже? Че е благодарен за коня и меча. Кой ще търпи слуга в храм със собствен кон и меч. Това дори не всеки жрец може да си позволи. Аз съм виновен, че му ги дадох.

Все пак, като се нахраних, ядът ми попремина и реших да видя какво иска от мен. Отидох до храма и видях една дебела възрастна жрица, седнала на сянка. Казах й, че търся Амза и тя с любопитство ме изгледа.

- Ако е да празнуваме заедно, трябва да търсиш мен. Последните години вашият храм все сам празнува, а не е лошо да бъдем заедно. Ще потичат младите, ще си намерят мъже, ще пием вино и няма да има спор между храмовете.

- Аз не съм от този храм, а от родопското светилище. Трябва ми Амза!

Дебеланата неочаквано ме изгледа враждебно.

- Богинята ще те накаже, жрецо. Жрицата е тук едва от вчера, а вече искате да я вземете.

- Не търся жрица, а слуга! И той е тук от вчера.

Сигурно спорът щеше да продължи, но зад мен се чу гласът на Амза.

- Добре е, че веднага дойде, Адее.

Обърнах се и от изумление се вкамених с отворена уста. Пред мен в цялото великолепие на жрица гадателка стоеше моят слуга. Не можех да се помръдна дори. Нито мисъл имаше в главата ми, нито думи за езика ми.

- Учуден си, нали? Ще ти обясня, но ела с мен, защото има неща, които трябва да чуеш само ти.

След тези думи тя тръгна навътре в двора, където под огромно дърво имаше нещо като пейка. Там спря и с ръка ме покани да седна. След това и тя се настани до мен.

- Знам, че първо ще питаш коя съм и защо носех мъжки дрехи. Ще ти го кажа кратко. Бях тази жрица гадателка в храма на Кибела, която прониза с копие Зевсовия жрец. Понеже в Троя ме познаваха много хора, облякох мъжки дрехи от страх някой да не ме срещне, познае и издаде. По тази причина те излъгах, че съм избягалия слуга. Едва сега мога да ти го кажа и те моля да не казваш, че аз съм била твой слуга.

Без да се замислям, кимнах с глава.

- Дионис да ме накаже, ако се чуе и една дума от мен!

Амза продължи:

- Това е за мен, а сега за твойта работа. До няколко дни Агамемнон трябва да се върне в Микена. Ти трябва да отидеш там!

Прекъснах я.

- Най-много царе се връщат през Атина, следователно най-много неща ще науча именно тук.

Тя дори не се намръщи.

- Аз съм пророчица, Адее. Не винаги и не всекиму мога да предскажа някое събитие, но за теб боговете ми подсказаха, че трябва да си там. Има време да стоиш тук, в Атина. Сега важното е Микена, Агамемнон!

Продължих да упорствам:

- А ако не отида какво ще се промени?

- Няма път. Нито за теб, нито за мен! Повярвай!

- Дори да е така, не виждам какво може да се случи в Микена. Все някой ще каже на Агамемнон, че тронът му е зает, че съпругата му си има любовник и ще го срещнат с оръжие. Тогава или ще се откаже, ако се чувства слаб, или ще нападне и ще си върне трона.

Амза ме загледа с укор.

- Подчини се на боговете, Адее. И не ме търси. Когато трябва, аз ще те известявам да идваш.

С тези думи се изправи и забърза към храма. Гледах я, докато влезе, и едва тогава бавно се изправих. Главата ми бе замаяна, някакво ново чувство не ми позволяваше да разсъждавам, да взема някакво решение или дори да осмисля преобразяването на Амза. Исках само едно. Тя да е до мен и аз да гледам очите и лицето й.

Дебелата жрица незабелязано бе дошла до мен и гласът й ме стресна:

- Намери ли слугата си, жрецо? Май ти ставаш за слуга. Време е да си вървиш. Не е много редно мъже да се навъртат край този храм.

Дори не отговорих. Станах и си тръгнах все така опиянен от новото и непознато чувство.

4.

На половин ден път от Микена настигнах двама пътници. Баща и син. Ходили при роднини и сега се прибираха у дома си. Заговорихме и заедно седнахме да обядваме край малко поточе. Запитах дали се е върнал Агамемнон и двамата мрачно наведоха глави. Бащата заговори първи:

- Какво да ти кажа, жрецо. Лошо става за Микена. Искаме да се върне Агамемнон, но ни е страх от това. Ще опитам да ти обясня защо.

Когато поведе похода, той пожертва дори дъщеря си Ифигения заради битките. Съпругата му Клитемнестра се върна почерняла и почти обезумяла от мъка. Тя и без това бе много нещастна с него, но това й дойде много. Доста време управляваше самичка и добре управляваше, но най-после не издържа, прибра Егист, един груб и невеж страж, но той пък въпреки това я уважава и й угажда във всичко. Така тя е щастлива доколкото може, но върне ли се Агамемнон, положително ще я убие.

От друга страна, Микена е най-богатият град в Пелопонес, защото той почти бе подчинил царете на другите племена. Живеехме добре, но само до войната. Сега всичко се обърка.

Както и да е, сега царете го мразят, дори светилището в Додона не е така благосклонно към него. Егист и Клитемнестра използват това и току-виж, че го срещнат с войска.

Всички се боим да не стане битка. Толкова много хора загинаха, толкова царе... Остава и тук да грабнем мечовете.

Съгласих се с него. Не биваше да се размахват мечове.

При влизането в града се разделихме. Отидох в храма на Дионис и слугите се разбързаха да ме настанят. Жрецът се зарадва на идването ми и едва дочака да се измия от пътя.

- Трапезата е сложена, виното е студено, нямаме търпение да чуем вести от Тракия!

Засмях се.

- Аз идвам за вести от Микена, вие чакате вести от Тракия... Има за какво да говорим.

След обичайните приветствия пак разказах за пътуването си, а след това заговори жрецът.

- Тук, Адее, се готви нещо, но не може да се разбере какво. Съпругата на Агамемнон е много умна и се държи така, сякаш с нетърпение очаква завръщането му. Това никой не вярва. Егист пък се прави, че командва само стражата, но мечтае Клитемнестра да му стане съпруга и да се възцари. Знай, че оттук до морето има слуги, пратени от тях, готови да запалят огън, щом се появи Агамемнон и по този начин да съобщят за идването му.

Това, което със сигурност знаем, е, че бурята, която ви е разделила с царя, е потопила много от корабите му и го е отнесла навътре в морето. Това научихме от човек, комуто боговете са помогнали тогава, да се спаси от потъващия кораб.

Прекъснах го:

- А Клитемнестра и Егист знаят ли за това?

Жрецът добродушно се усмихна.

- Може да знаят, може и да не знаят. Ние знаем за нас.

В това време жреците и слугите се разсмяха шумно. Домакинът строго се обърна към тях:

- Какво смешно има в това, което говорим?

Един от слугите наведе глава:

- Аз съм виновен, че ги разсмях.

- Кажи и на нас, да се посмеем!

- Казах, че като се яви Агамемнон, Егист ще заведе Клитемнастра при него и ще му каже как я е пазил, докато той отсъства.

Думите му отново предизвикаха смях и ние с удоволствие се присъединихме. Почна общ разговор и най-после се отпуснах да се посмея и повеселя от сърце.

Сутринта станах рано, принесох благодарствена жертва на Дионис и излязох да разгледам града. Като стигнах до двореца на Агамемнон, неочаквано видях да излиза оттам най-младият от жреците на нашия храм. С него вървеше друг младеж, когото не познавах. Това не ми хареса.

- Я кажи, драги, каква работа имаш в двореца.

Жрецът почервеня и като се огледа, каза тихо.

- Ще ти кажа, жрецо, само обещай, че няма да ме издадеш.

Не исках да обещавам нищо и казах кратко:

- Това зависи от тайната ти.

Той пак се огледа.

- Да вървим. Слугите са подали сигнал с огън, че Агамемнон се връща. Егист подбира стражите, които да го срещнат извън града. След това глашатаите ще обявят за пристигането му и може да стане късно.

- За какво да стане късно.

Той ускори крачка и почна да обяснява.

- Този тук е Орест, синът на Агамемнон и Клитемнестра. Случайно е чул как майка му и Егист смятат да убият баща му и него самия. Понеже Орест ми е приятел, искам да му помогна да избяга, преди да са завардили вратите на града.

- Коне имате ли?

Той отново се изчерви, но отговори, гледайки ме в очите.

- Мислех да открадна от храма.

- Боговете са ви взели ума. Оставете това на мен! Орест няма да се показва, за да не го познаят. Ще кажа, че ви пращам по работа. Къде ще отидете, знаете ли?

- При цар Строфий. Той няма да го върне, защото имат родствена връзка.

- А ако баща му запази властта си? Защо не се опита да го предупреди.

- Късно е. Никой не може да тръгне по този път. Навсякъде има хора на Егист.

Кимнах в знак на съгласие. Бързо стигнахме храма и аз наредих да изведат два коня. След това дадох на жреца парче папирус и му поръчах да не се бави.

Никой не се усъмни в нищо.

Междувременно глашатаите вече обявяваха връщането на Агамемнон и по улиците се появиха хора, тръгнали да посрещнат царя си. За всеки случай оседлах моя жребец, яхнах го и тръгнах да видя какво ще стане. Знаците на делфийски жрец караха всички да ми правят път.

Застанах до градската порта и се загледах в идващите. Най-отпред крачеха двама Зевсови жреци. Зад тях колесници с робини, много млади роби и едва тогава Агамемнон. Имаше уморен, но доволен вид. Назад следваха петдесетина души от войската, водещи други колесници, пълни с плячка. Някои вървяха наперено, някои се оглеждаха внимателно, но явно никой не се страхуваше да влезе в Микена.

Клитемнестра също го посрещна пред градските порти и като го приветства с добре дошъл, застана пред всички и тръгна към двореца. Мнозина крещяха високо приветствени думи и всичко това ме накара да се усъмня, че синът му, Орест, е имал нужда да бяга.

Когато всички влязоха в широкия двор на двореца, реших, че вече няма нищо за гледане и бавно тръгнах към градската порта с намерение да разходя и себе си, и коня. За мое учудване видях как я затварят и край нея се настаняват въоръжени стражи. Разбрах, че нещо ще става и тръгнах обратно.

Пред вратите на двореца се бяха събрали доста граждани, очакващи угощение от царя и царицата. И тук вратите бяха затворени. Спрях до тях и скочих от коня. Такова затваряне на вратите бе необичайно. Хората почваха да се вълнуват и да се чудят какво става. Понечих да си тръгна, но внезапно диви крясъци смразиха всички. Чу се звънтеж на мечове, предсмъртни стонове, проклятия и докато някой реши да предприеме нещо, всичко стихна.

Мина още малко време и вратите се отвориха. Показаха се царицата и Егист, който бе успял да си сложи царски дрехи.

Клитемнестра пристъпи крачка напред и махна с ръка към хората да млъкнат.

- Граждани на Микена, с помощта на боговете дойде отмъщението. Отмъстих за убитата от собствените ръце на Агамемнон моя и негова дъщеря Ифигения. Уби я, за да почне тази десетгодишна война, в която всички имате убити роднини. Това отмъщение е и за тях.

Помогна ми Егист, който ми помага в управлението на града и скоро ще стане мой съпруг. Помогнаха ми боговете, на които принасях обилни жертви. Самият Зевс гърмовержец насочи ръката ми, с която отсякох омразната глава.

Сега вече Микена ще стане наистина златна.

С тези думи тя се пресегна към подноса с окървавената отсечена глава на Агамемнон, хвана я за още мокрите коси и я вдигна високо, за да могат всички да я разгледат и да се убедят в истинността на думите й.

Докато тя тържествуващо показваше главата на мъртвия цар, напред пристъпи Егист. Междувременно все повече хора притичваха и се събираха, привлечени от необикновените крясъци и звънтежа на оръжията.

- Мъже микенци! Най-после дойде краят на този цар, който освен своята воля и желания не признаваше нищо. Видяхте, че той тръгна с хиляди бойци, а се върна едва с двадесетина. Видяхте също, че след тази война много от царете, които го последваха, са мъртви, а други прогонени. Не слава и богатство, а смърт и раздори донесе той.

По тези причини ви призовавам да не посягате към мечовете, а да си гледате имотите и занаятите. Нека има изобилие и никой да не мисли дали отишлият на война ще се върне жив или осакатен, което понякога е по-лошо от смъртта.

Сега си вървете по домовете и знайте, че занапред ще живеете спокойно!

След тези думи се обърна и заедно с Клитемнестра се върнаха в двореца. Стражите отново залостиха вратите и хората бавно, на малки групички почнаха да се разотиват. Чувах и хвалебствени думи и гневни възклицания, но не долавях желание за съпротива срещу цареубийците.

Яхнах коня и бързо се прибрах в храма. Трябваше да осмисля всичко това.

5.

В очакване на обяда седнах да поразсъждавам, но мислите ми бяха прекъснати от възрастния храмов слуга.

- Чу ли, жрецо, какво е станало в двореца? Убили са не само Агамемнон и дружината му, а и Касандра, новата му съпруга. Търсили да убият и сина му Орест, защото той може да отмъсти за баща си. Само че младежът избягал. За малко да убият и Електра, сестра му, но й се разминало, поне засега. Прокълнат род са тези Атриди и това си е.

- От кого научи всичко това? Вратите на двореца са залостени и не пускат никой да влиза или излиза.

Слугата се приближи до мен. Явно много му се искаше да поговори с някой.

- Никой освен слугите. Те си имат врата отзад. Нали царете искат да ядат и пият, да знаят какво става из града. Оттам се научава всичко.

- За дъщерята на троянския цар Приам ли говориш? Касандра. Нея ли са убили?

- За нея. Почнала да изрича предсказания, които не им харесали, и я заклали. А Егист е пратил стражи на всички пътища, ако Орест побегне от града, да го хванат или убият.

Неволно се усмихнах. Младежът вече е твърде далече. Поне един се е спасил от безсмислена смърт.

- А ти как научи всичко това?

- Срещнах един приятел от двореца. Отиваше да докара добитък за клане. Нали утре ще дадат пир. Трябва им много месо. Та той ми разказа.

Отпратих слугата и отново се замислих. Бях се набъркал в работи, които не ме засягаха. Не биваше да помагам на Орест да избяга. Нали е син на Агамемнон, който е виновен за смъртта на хиляди. Можех да помогна и на царя. Никой не би успял да ме спре, ако препуснех срещу него, да го предупредя за готвения заговор. И това не направих. Защо? Нямах отговор. По-точно бях неопитен и не можех да върша това, за което съм пратен. Слушах не разума, а чувствата си. Щом е заплашен, трябва да му помогна.

Нима Амза настояваше да дойда тук само да спася Орест? Или просто искаше да ме отпрати по далече от себе си?

Чак до нощта отбягвах да разговарям с хора.

Сутринта главният жрец ме намери.

- Стягай се, Адее, да вървим в двореца. Канят и двама ни. Не бива да отказваме. Който и да управлява града, трябва да сме в добри отношения. И на мен не ми се ходи, ама няма как!

Беше прав и аз без желание се стегнах и тръгнах с него.

Още с влизането видях, че от вчерашното клане няма и следа. Всичко бе почистено и труповете отнесени някъде. Егист се бе настанил като домакин на трапезата и важно приемаше даровете, които му поднасяха. Това съвсем развали настроението ми. Дори за такова нещо не се бях сетил, а съм тръгнал да оправям света. Казах набързо приветствието си и се настаних на отреденото ми място. Понеже гостите продължаваха да идват, почнах да ги разглеждам. Жреците от Зевсовото светилище също не донесоха дар. Тези от Аполоновото и тези на Атина... Сякаш се бяхме наговорили. Жрецът до мен ме побутна.

- Егист ще побеснее от яд, но вината е в него. Не може да даваш пир като цар, преди да си станал такъв. А ако Клитемнастра не го признае?

Отвърнах неохотно.

- Много царе се оказват в подобно положение.

- Според някои хора виновен за това е Навплий, бащата на Паламед, който надхитрил Одисей, когато той се правел на луд и като впрегнал вол и магаре почнал да оре и да сее сол. Паламед взел от ръцете на съпругата му Пенелопа малкия син на Одисей и го поставил пред вола и магарето. Одисей не можел да убие сина си и признал, че не е луд, но намразил Паламед и когато почнала войната с Троя, си отмъстил жестоко. Обвинил го в измяна и като съчинил лъжливо писмо и поставил торбичка злато в шатрата му, убедил всички, че Паламед наистина е предател. Тогава ахейците го убили с камъни.

Бащата на Паламед, Навплий потърсил помощта на Делфи, но и Аполон не можел да му помогне.

За да си отмъсти, Навплий почнал да обикаля царствата и да убеждава самотните царици да си намерят съпрузи. Смятат, че той е убедил Клитемнестра да приеме Егист за любовник.

Отпих глътка вино - да прокара залъка ми, и отвърнах:

- Тя и без него е имала достатъчно причини да го направи. А дори да не го бе направила, пак едва ли би минало без убийства. Тези хора просто не могат да живеят, ако не убиват. Агамемнон веднага би почнал битка да подчини новите царе.

Жрецът се усмихна.

- Драги Адее, ето ги новите царе.

При тези думи ми показа двама души, седнали до Егист, и продължи:

- Погледни ги добре. Те щяха да се държат по същия начин и при Агамемнон. Знаят, че са слаби и търсят сигурност като угаждат на силния. Ако могат, с удоволствие ще го убият. Сега обаче изпълняват всяко негово желание. За тях важното е да са на власт!

Премълчах и той продължи:

- Стана така, че никой от жреците не поднесе необходимите дарове на Егист, както се полага на цар. А не поднесоха, защото още не са сигурни дали Клитемнестра няма да убие и него. Все още тя е царицата.

Докато водехме този разговор, разглеждах гостите. Около Егист, освен двамата царе, имаше група от десетина души, очевидно микенски първенци, които често вдигаха чашите и му доливаха вино. Те шумно се смееха, високо се провикваха, държеха се като хора, които могат да си позволят всичко. Останалите гости разговаряха помежду си, но едва отпиваха и не личеше да се веселят.

Групичката около Егист скоро почна да пее и танцува. Двама пък заспаха и слугите ги отнесоха в друго помещение. Видяхме, че моментът е удобен, и си тръгнахме.

Не бяхме минали и половината път до храма, когато стъпих накриво, паднах и силно си ударих коляното. Болката не ми позволяваше да стъпя с този крак и жрецът ме остави подпрян до една стена, за да докара колесница. Това неочаквано премеждие ме дразнеше, но не можех да виня никого освен себе си. Минаваха хора, поглеждаха ме със злорадо любопитство и отминаваха, без да промълвят и дума. Двама старци, които седяха пред една къща и видяха всичко, набързо се прибраха и залостиха вратата. Не им бях нужен и им беше все едно как ще се справя.

Когато най-после стигнах до леглото си и положих нужните грижи за удареното място, се замислих за това. Ние, жреците, се грижим молбите на тези хора да стигат до бога и той да приема жертвите им. Богатите дават работа на бедните, за да ядат хляб. Царете хранят стражи, за да ги пазят от разбойници. Защо никой не ни обича?

Никога не се бях замислял и разговарял с баща ми за това. Знаех, че син на египетски жрец е бил роб, че е бил слуга на най-великия аед, Орфей, че е минал много премеждия, но никога не е казвал, че мрази богатите, царете, жреците... Мразеше определени хора, носещи нещастия.

6.

След няколко дни вече ходех, дори се осмелих да разходя коня си. Мислех отново да се върна в Атина и да видя Амза. Да поговорим за нея, за бъдещето... Като жреци ни разделяха много неща. Не трябваше да я слушам и да идвам тук в Микена. Сигурно искаше да ме отпрати да не й досаждам. Щом е жрица на Кибела, едва ли я привличам с нещо.

Бях решил да напусна града, когато младият жрец, заминал с Орест, пристигна с двата коня. Разказа ми най-подробно какво се е случило. Цар Строфий го посрещнал сърдечно, а най-много му се зарадвал Пилад, неговият син, връстник на Орест. Двамата се познавали от предишни гостувания и веднага станали неразделни приятели.

Разказа ми и подробност, която не знаех. За да не намерят Орест в двореца, сестра му Електра го скрила и успяла да извика младия жрец, комуто имала доверие, та той да го изведе от Микена.

Това ме задържа още няколко дни. Исках да разбера дали някой не е узнал нещо за това бягство, а и да си призная, все очаквах вест от Амза. Мълчанието й можеше да означава само, че ме е отпратила, за да не й преча в Атина. Тук, в Микена, също нямах какво да правя повече. Егист пое управлението на града, коляното ми мина съвсем, време бе да свърша някаква работа.

Реших отново да отида в Делфи. Бях видял и научил много. Трябваше да разбера какво мислят в светилището.

Тръгнах сам. Трудно би се намерил кон, който да настигне моя, не се боях от бой с мечове... За всеки случай добавих лък и пълен колчан стрели. Разбира се, ако някой се осмели да нападне жрец и то от прочутото светилище.

Пътувах, без да бързам. Надявах се времето и пътят да изличат спомена за Амза, но не можех да прилегна, без да усетя за миг докосването на бузата й до моята и ръката й на мократа ми коса.

В едно селище при мен дойдаха мъж и жена да принесат жертва на Дионис - да помогне сина им по-скоро да се върне от войната. Отдавна нямали вест от него и не знаели дали е жив, дали е умрял. Учудих се, че искат аз да извърша ритуала. Мъжът ми обясни това желание така:

- Ти, жрецо, си от голямото светилище и знаеш най-добре какво и как да кажеш на бога. Нас той може да не ни чуе, защото не знаем как да говорим. Нашият жрец, ако знаеше много, също щеше да е в Делфи. Мислим, че ако и Дионис не иска да чуе и тебе, няма кой да му каже молбата.

Веднага възразих.

- Всеки жрец по един и същ начин общува с бога. Все едно е, кой ще принесе жертвата.

Мъжът въздъхна:

- Всички се раждаме голи, но всички имаме различна съдба и различни умения. И царе има много, но само Агамемнон успя да подкара всички на война. Даже тези, които не искаха да ходят и се правеха на луди. По-добре кажи, че не искаш да поднесеш жертвата.

Дожаля ми за тези измъчени от живота хора.

- Не съм мислил да откажа. Исках само да знам защо дойдохте при мен.

Извърших приношението колкото можех по-старателно. Всичко показваше, че богът приема жертвата. Казах им това, а след това ги поканих да седнат и им налях по чаша вино.

- Понеже виждам, че си умен човек, искам да те попитам нещо. Кажи ми защо вие, земеделците, както и бедните в големите полиси, не обичате тези, които ви управляват?

Човекът отпи голяма глътка и внимателно ме изгледа.

- Нима е толкова трудно да се узнае това? Кажи ми има ли цар, който пита дали да вдигне данъците, или да почне война? Храни стражи да ни пази от разбойници, но тези стражи идват и ти взимат вола, ако нямаш с какво да платиш данъка и по този начин те правят разбойник, защото няма от какво друго да живееш. Десетте години война научиха хората, че е по-лесно да живееш от грабеж, а не от труд. Царете и богаташите станаха още по-богати, защото стражите пазеха първо тях. Ограбените от разбойници бедняци загубиха и имотите си, защото нямаха с какво да платят данъците. Така всичко влиза в ръцете на царете и богаташите.

Това е жрецо. Няма справедливост нито при хората, нито при боговете. И те враждуват, лъжат се, понякога пооткрадват...

Исках като жрец да защитя царете, да защитя правото на богатите да се грижат за бедните, но не можех да намеря нужните думи.

Човекът видя в мълчанието ми покана да си ходи. Изпи до дъно чашата, стана и се сбогува. Не се опитах да го задържа. Нямаше за какво.

7.

Делфи ме посрещна равнодушно. Изглежда войната тук не бе променила нищо. Хората идваха да зададат въпрос на Пития, поднасяха дарове за определения бог или просто на светилището. Жреците записваха всичко, отвеждаха животните и от сутрин до вечер се носеше миризма на печено месо.

Няколко дни не правих нищо. Не можех да реша - върша ли нещо полезно, или не. След това описах нещата, както ги виждах, и пратих известие до родопското светилище с въпрос да продължа ли да наблюдавам, или да се прибирам. Отговор щеше да дойде най-рано след месец. Това ме задържаше и обричаше на бездействие. Исках да отида в Атина и да видя Амза. Може би тя ме търсеше в Микена, която напуснах, без да я предупредя.

Намирах разтуха само във все по-честите дълги разходки с любимия си кон. Така можех да водя дълги въображаеми разговори с Амза.

За да запълвам времето, почнах да участвам в жертвоприношенията. Идваха различни хора. Обикновени земеделци, търговци, занаятчии и някои царе. Повечето от тях просто търсеха закрилата на божествата или задаваха въпрос за близък, когото очакваха да се върне. Понякога търсеха очистване за извършено убийство или друго престъпление.

Един ден разговарях с една от питиите, може би най-възрастната от тях. Беше ми направило впечатление, че когато отговаря на въпрос, зададен от явно беден човек, най-често хвърля върху жертвения огън само уханни треви, но не и тези, които предизвикват унеса при общуването с бога. Помолих я да ми каже нарочно ли прави това и не лъже ли по този начин бедните. Тя весело се разсмя.

- Ти, Адее, добре си забелязал това, но трябва да знаеш защо е така. Мислил ли си какво може да направи бедният земеделец? Може ли да отвори война, да разори селище, да зароби или избие много хора? Знаеш, че не може. Той и не задава такива въпроси. Иска нивата му да роди, децата му да са сити и здрави и добитъкът му да се множи. Достатъчно му е да вярва, че има закрилата на бога. Като отговоря на един, мога да кажа същото и на много други, дошли със същия въпрос. За това, имайки веднъж готовия отговор, повече не се обръщам към божеството.

Когато същият сиромах пита дали ще го пощади мора по добитъка, дали ще оздравее близък човек, дали няма да го сполети беда, тогава, Адее, правя всичко, за да му кажа истината. За това общ отговор няма.

Съвсем друго е, когато дойде богаташ, цар, стратег... Такъв човек може да причини много злини или да направи много добрини. Нима мога да го излъжа и той да направи нещо против волята на боговете? Ако го прави въпреки предсказанието, не е виновно светилището за това, което се случва.

Агамемнон не зачиташе Делфи, защото от Додона го лъжеха, че тази война ще е победоносна и ще свърши бързо с много плячка и слава. Тук няколко пъти питахме и отговорът винаги бе един. Разорение и за нас, и за Троя. Смърт и за Агамемнон, и за съветниците му. Но това вече го знаеш. Нещо друго искаш ли да питаш? Нещо, което засяга тебе.

Думите й ме смутиха, защото наистина мислех дали да не задам въпрос за мен и Амза. Не се учудих, че позна какво искам. Хиляди пъти е отговаряла на хора, неказали какво точно искат да знаят. Казах без увъртания.

- Обичам една жена. Жрица на Кибела. Не ми е казала, но съм сигурен, че и тя има същото чувство.

Този път се смути тя.

- Добре, че каза на мен. Смятай, че си задал въпроса, който те мъчи, но не идвай в храма. Трябва да съм сама. Дионис едва ли би помогнал на такава любов.

Наведох глава. Знаех, че служехме на две противоборстващи божества. Не бяхме и обикновени хора, които могат да си потърсят друг бог покровител. За нас служенето на божеството бе смисъл на живота ни.

Жрицата се изправи да си тръгне.

- Не ме търси, Адее. Когато намеря време, ще питам и веднага ще ти кажа. Не искам да ме притесняваш.

8.

Два дни след това неочаквано пристигнаха Орест, синът на Агамемнон, и приятелят му Пилад, синът на цар Строфий. Срещнах ги пред храма на Аполон и щях да отмина, но Орест ме позна и почна да ми благодари за услугата с намирането на коне за бягството му. Естествено, аз го запитах защо е дошъл в Делфи. Отговорът ме накара да се замисля.

- Както вече знаеш, жрецо, избягах, за да не ме убият майка ми и нейният любовник. Сестра ми Електра остана там, но по-добре да бе избягала с мен. Още на другия ден я затворили при робините и й казали, че ще остане завинаги там, тъй като няма да й позволят и да се омъжи. Наистина почнали да се отнасят с нея като с робиня и това я накарало да мечтае за отмъщение. Да отмъсти на убийците на достойния ни баща Агамемнон.

Аз също мечтая да отмъстя. Майка ми и нейният любовник ме търсят, за да ме убият. Не знам какво да правя. Не мога да убия майка си, защото имаме кръвна връзка. Не мога и да не отмъстя, защото е убит баща ми и съм длъжен да го направя пак поради кръвната връзка.

Електра ме извести за всичко това и каза да се допитам до Аполоновия оракул, защото той е моят бог покровител.

Орест млъкна и аз учудено го загледах.

- Не разбирам, човече, защо след като майка ти уби съпруга си, боговете не я преследват? Нима гражданите на Микена не могат да се съберат и да я осъдят? Нали тя първа е извършила убийство?

- Прав си, че тя първа извърши убийство, но съпругът не й е роднина. Нямат кръвно родство и за това е достатъчно едно очистване. Това вече е направено в храма на Зевс. При това всички знаят, че баща ми пожертва сестра ми Ифигения и това донякъде оправдава постъпката й.

Спомних си разказа на баща ми за подмяната на Ифигения със сърна и не се сдържах.

- От сигурни хора, които са видели това с очите си, знам, че сестра ти не е пожертвана. В последния момент богинята я е заменила със сърна. Това говори, че може би сестра ти е жива.

Очите на Орест светнаха.

- Нека Зевс е свидетел на думите ти, жрецо! Не може никой да не знае за такова чудо. Нали и майка ми е била там? Как е възможно да не види и да не чуе?

Знаех, че говоря истината, но и аз не можех да кажа как не е разбрала какво е станало. Казах първото обяснение, което ми дойде на езика.

- Всеки, който е бил при отплуването на флота за Троя, ще ти го потвърди. Всички знаят, че Агамемнон е заклал сърна. Учудва ме, че точно ти и майка ти не го знаете. Навярно е заминала, преди да стане чудото, или е била в шатрата, за да не гледа как баща принася в жертва дъщеря си.

- О, богове, сега разбирам. Заминала е да не види радостта на войската. Нали само смъртта на сестра ми е могла да докара попътен вятър и войната да почне. И затова после не желаеше да се говори за този злощастен ден. Кой смееше да спомене пред нея за това жертвоприношение? Кажи ми обаче, ако устата ти изрича истината, как бих могъл да разбера дали Ифигения е жива?

Отвърнах, без да се замислям:

- Задай въпрос на Пития. Ако тя е жива, може би ще разбере.

- А ще ми каже ли къде е?

Засмях се и го тупнах по рамото.

- Бъди доволен и от това, което научи от мен, а ако научиш повече, ще имаш истинска радост.

Побъбрихме още малко, упътих ги къде да дадат даровете и коя пития да им отговори. Разделихме се и аз се прибрах в стаята си. Бях поразен от факта, че толкова години точно тази, която е трябвало първа да научи станалото с дъщеря й, сама не е позволила това да стане. Защо е трябвало на боговете да я наказват така? Или са искали с това да й вдъхнат сила, за да забие нож в сърцето на Агамемнон, като се върне? И достатъчно ли е това наказание за смъртта на хилядите бойци пред стените на Троя? А може би и те са наказани за алчността, която ги е накарала с меч да придобиват богатства и слава? Но тогава защо е наказана Троя? Или е права Амза, че пуснеш ли чужди богове, своите престават да те пазят?

Размишленията ми бяха прекъснати от един слуга.

- Вика те една от прорицателките.

Излязох и отидох при храма на Дионис. На един камък до входа му бе седнала възрастната прорицателка, обещала да зададе въпрос за мен и Амза. Отидох до нея и тя вдигна глава.

- Сядай, Адее!

Седнах до нея и направо запитах:

- Какво каза богът?

- Дионис, нищо. Ще ти кажа какво видях аз, но обещай, че никога и никому няма да кажеш и дума от това, което ще чуеш.

Прекъснах я нетърпеливо.

- Обещавам! Дионис да ме порази, ако разкажа нещо!

Тя кимна удовлетворена от думите ми.

- Ти знаеш, че има прорицатели, умеещи да проникнат в мислите ти. Много малко са, но ги има. Аз също умея, но го правя само когато човек не знае кой път да поеме, а боговете мълчат. Това става много рядко. Не всеки мисли за това дали прави добро за хората, дали друг няма да го направи по-добре. И тези хора са малко.

Както и да е, заради теб опитах да проникна в мислите на твоята Амза. Не беше трудно, защота тя мислеше за тебе. Само че боговете са я надарили с повече способности от моите. Тя, Адее, разбра, че прониквам и веднага се затвори. Видях само хора, отиващи към Клитемнестра, а ти гледаш отстрани. Гледала е в бъдещето, но нищо повече не разбрах.

Опитах да видя какво ти предстои, но Амза ли, боговете ли, отново не успях да видя ясно нещата. Може и да съм остаряла вече, да съм позагубила от способностите си, но разбрах, че Амза те обича. Разбрах и това, че тя знае какво ще се случи, но не иска друг да разбере.

- А ако я запитам аз?

Жрицата се усмихна.

- Щом досега не се е прочула с пророчества, едва ли ще ти каже нещо. Сигурно е преживяла неща, които я възпират да прави предсказания. Кой знае какво мисли тя? Дори боговете не знаят всичко.

- И Дионис не ти каза нищо за мен?

- Вече ти казах, нито добро, нито лошо. Това е. Прави каквото мислиш, че е най-добро и всичко ще бъде наред.

По гласа й познах, че почвам да ставам досаден. Благодарих й и си тръгнах. Бях научил най-важното. Амза не ме забравяше. Това ме изпълваше с енергия и дори реших веднага да потегля за Атина. След това се сетих, че нямам отговор на писмото до светилището и съжалих, че съм го писал. То не ми позволяваше да тръгна веднага.

За да се успокоя, изпих две чаши неразредено вино. След това се унесох в мечти и неусетно съм заспал.

9.

На другия ден отидох в храма на Аполон да чуя какво ще каже питията на Орест. Оказа се, че тази, която исках да зададе въпроса на бога, е болна и я замества друга. Това предизвика забавяне и едва на обяд влязохме в храма. За мое учудване там беше и главният жрец на делфийското светилище. Той ме изгледа намръщено, но не беше време за разговори.

Заклаха двегодишен бик и ритуалът почна. Жрицата отправи молитвите и въпроса, хвърли свещените билки върху жаравата и се просна пред статуята на божеството. Усетих, че главата ми се замайва от дима и приклекнах, за да не дишам от аромата му. Същото направиха и други присъстващи.

Най-после жрицата бавно се изправи и се обърна към Орест:

- Пролята кръв обтяга тетивата, божествен лик преди това ще върне.

Противно на обичая, главният жрец веднага се обърна уверено към Орест:

- Сребролъкият иска да отмъстиш за баща си, Оресте. И друго се разбира. Ще трябва да намериш и върнеш статуята на Артемида. А тя не се знае точно къде се намира. Казват, че била в Таврида, но трябва сам да я откриеш.

Веднага излязох от храма. Това не беше предсказание. Беше заповед. Богът искаше смъртта на Клитемнестра. Синът бе длъжен да убие майка си.

Главата ми почти се бе прояснила, когато излезе и главният жрец. Видя ме и пристъпи към мен.

- Разбра ли, Адее, гнева на боговете. Жена убива съпруга си. Убива го заради лична обида, но той не е обикновен човек. Той е най-големият герой между ахейците. Царят, който обедини царете и премахна омразната ни Троя.

Възразих.

- Все пак, Пронаксе, тя му е майка. Можеше да я съдят и осъдят.

Жрецът се усмихна.

- Какво значение има това, че му е майка? Жената е почвата, в която бащата посажда семето. То израства, дава плод и този плод както и самото растение принадлежи на този, който е посадил семето, на бащата.

Не отстъпвах.

- Но майката го изхранва и се грижи за него, докато то само може да поеме пътя си.

- И тук не си прав. Мъжът е този, който се грижи почвата да не изсъхне, да бъде добре наторена и напоена, за да получи добри плодове. В това е смисълът на бащиното право.

Не ми се исксаше да влизам в спор. Знаех случай, когато децата отмъщават за убития баща, но ако е убит от чужд човек, не от майката. Ако тя е убийцата, я съдеха. Можеше и да я убият, но и да я оправдаят. Орест сега е длъжен да убие майка си, но това ще разтърси всички ахейски племена. Нали по право е наследник на най-могъщия ахейски цар?

Пошегувах се, че това не е причина да стоим гладни и си тръгнах. Минавах край помещенията на слугите и видях, че един от тях, паднал на земята, се мъчи да стане. Помогнах му да се изправи и му подадох тоягата, с която се подпираше.

- Сега ли си навехна крака?

Въпросът ми го накара да въздъхне.

- Сутринта. Носех закуска на Пронакс и току пред масата се подхлъзнах, стъпих накриво, изтървах храната и виното и смачках сребърната му чаша. Той ме овика и след това ми каза да се махам от светилището и да не се връщам. Как да е докретах до стаята си и досега лежах, ама глезенът много се поду и никак не мога да стъпя. Взех това дърво да се подпирам до готварницата и да се нахраня, ама паднах и сега май ще стоя гладен, доде оздравея.

- А сутринта закуси ли?

- Не съм. Първо носим храната на жреците.

Заведох го до моята стая, оставих го да лежи и викнах първия слуга, когото видях. Наредих му да вземе храна и вино за двама и да ги донесе при болния. Върнах се при слугата и огледах крака му. След два-три дни щеше да пристъпва, но сега не можеше и да помисли за ходене.

Щом дойде храната, слугата, който я донесе, набързо подреди трапеза и побърза да излезе. Двамата почнахме да се храним и слугата боязливо запита:

- Ти, жрецо, не си като тия, тукашните. Боят ли се от тебе, не искат да те признаят ли?... Не те канят, като се събират, гледат и да не говорят много с тебе...

Стана ми неприятно. Бях забелязял нежеланието на жреците да ме приемат, но не знаех, че са го видели и слугите.

- Ще свикнат. Такава ми е работата. Ще идвам тук, но повече ще ходя по храмовете.

- Разбрах. Имаше един такъв преди време. За него говореха, че щом жреците или царете замислят нещо нередно, той идвал и без да раберат как, работата им се разваляла. Като почнала войната, изчезнал. Сигурно е загинал в някоя битка. А такъв човек трябва да има. Сега ще съсипят този младеж, Орест. Чух случайно как Пронакс, главният, каза на жрицата от името на бога да му нареди да убие майка си. И богове, и хора ще го преследват.

Прекъснах го.

- Казвал ли си другиму за това?

Човекът се уплаши.

- Не съм. Нямам доверие никому.

- А защо каза на мен?

- Казах ти, жрецо. Ти не си като тях. Боят се от тебе. Може би трябва да знаеш какво става тук, а кой да ти каже?

- Ако разберат, ще те изгонят.

- Че той, главният, вече ме изгони. Ако не беше ти, можеше и парче хляб да не ми дадат и да ме изхвърлят пред храма да се оправям както мога.

Без да се замислям, казах твърдо:

- От днес си слуга при храма на Дионис. Сега лежи и оздравявай. Ще наредя да ти носят храна и да ти лекуват навехнатото.

Разпоредих каквото беше нужно за слугата и се прибрах да почина. Чувствах се уморен и отвратен. Баща ми твърдеше, че не само Агамемнон, а най-вече жреците от Зевсовото светилище имат вина за войната против Троя. Сега видях, че и жреците на Аполон не се раличават много от Зевсовите. Мислят само за плячка и грабеж.

След днешното нареждане на "бога", Орест трябва да убие майка си. Тя пък иска да убие него. Наистина прокълнат род са тези Атриди. Каквото и да правят, винаги загиват и невинни хора. А най-лошото е, че не мога да направя нищо за спиране на тези убийства.

Да отида в Микена и да предупредя Клитемнестра, значи да им предам Орест и те да го убият. Той и без това рискува много, ако влезе в града. Познават го и все някой ще се похвали, че го е видял. А и как ще проникне в двореца, където винаги има въоръжени мъже?

Да му помогна, също не мога. Значи аз да стана съучастник в смъртта на единия от двамата. Дори не мога да се допитам в Делфи, защото ще се разбере всичко и ще стане разправия, която не се знае как може да завърши. От такива хора не може да се очаква нищо добро.

Остава едно - да отида в Атина, да взема Амза и да се върнем в Тракия. Нали тя бе тръгнала за там, когато я видях за първи път? Но дали ще тръгне сега? Ако й е отредено да се бори жената да върне властта си в семейството? Тогава ще бъдем противници.

Може би затова ми каза да отида в Микена. Искала е да помогна на Клитемнестра. Или на Електра. Можа би са я оставили жива с надеждата, че Орест ще се опита да я освободи и тогава ще убият и двамата.

На всичко отгоре нямам отговор на писмото до светилището. Може би то ще ме освободи от задълженията и ще се върна у дома.

Главата ми се пръскаше от болка, а не можех да вема решение.

10.

Още няколко дни прекарах все в това мрачно състояние. Спомнях си думите на баща ми за пировете, аедите, царете и техните тайни... Колко много приятели е имал той. Аз трябва да върша същата работа, но нито мога да намеря приятели, нито има пирове и аеди, нито царски тайни. Никак не можех да реша дали аз съм толкова некадърен, или войната е променила и хората, и царете, изтребила е аедите и няма вино и храна за пирове.

Преди да си тръгне от Делфи, Орест дойде да се сбогува с мен. Запитах научил ли е нещо за сестра си. Той засия.

- Боговете са решили да ми носиш щастие, Адее. Запитах главната жрица на Артемида. Тя ми обясни, че единственият храм, от който няма известия, е този в Таврида. През време на войната никой не смеел да тръгне през земите на траките чак отвъд Евксинския Понт и сега не знае дали този храм още съществува. Ифигения може да бъде само там, защото тя познава жриците на всички останали храмове. Там е и статуята, която трябва да върна в Делфийския й храм.

Наистина трябваше преди всичко да ти кажа, че си прав за подмяната на сестра ми със сърна. Но ще ме извиниш, защото сега е важно да разбера жива ли е и ако не е, поне да знам била ли е там.

- Не мисля, Оресте, че времето е добро да пътуваш. По пътищата върлуват разбойници, а след разрушаването на Троя едва ли в селищата ще те посрещат с добра дума.

- Няма да съм сам. Аполон ме закриля и имам верен приятел, Пилад, синът на цар Строфий.

- А желанието на Аполон? Наистина ли ще вдигнеш меч да убиеш майка си?

Лицето му помрачня, но той отговори твърдо:

- Прощавай, Адее, но баща ми не е земеделец, когото оплакват само жена му и децата му. Цял Пелопонес скърби за него. Убийството на такъв велик цар иска страшно отмъщение. А има и друго. Трябва да убия и този негодник, който е прелъстил майка ми, за да вземе престола и праща убийци след мен, защото знае какво го чака. Истинският цар на Микена съм аз!

- Не разбирам как ще направиш това. В двореца винаги има въоръжени мъже. Щом се появиш, ще те убият. Дори да успееш да го убиеш, как ще се справиш със стражата, която му е вярна?

- Само да се върне чичо ми, царят на Спарта, Менелай. Той ще ми даде войска и тогава всичко ще се реши много бързо. Дакато чакам завръщането му, трябва да върна статуята и да намеря Ифигения. Нали тя доброволно е застанала пред жертвения нож, за да може баща ми да поведе похода към Троя. И тя като Електра ще ме подкрепи в това дело.

Стана ми неприятно от твърдото му решение да убие майка си. Някак почувствах, че хората от този род не се спират пред нищо. Въздъхнах и се опитах да скрия неприятното чувство.

- Дано боговете ти помогнат да намериш сестра си в далечна Таврида и да се върнеш благополучно!

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.01.2008
Илия Джерекаров. Жертвеник на боговете. Варна: LiterNet, 2007