Илия Джерекаров

web | Жертвеник на боговете

1.

В Атина бе горещо и прохладата на Дионисиевия храм бе добре дошла. Главният жрец се зарадва на идването ми. Познаваше добре баща ми и приятелите му между атинските първенци. Веднага се погрижи да се измием и настаним след тежкия път. За мое учудване, Амза само погледна помещенията, които ни бяха отредени, и заяви, че излиза да разгледа града. Не ми се искаше да се държа като строг господар и не възразих. Измих се, облякох чисти дрехи и един от храмовите слуги ме заведе в залата за пиршества. Главният жрец вече ме чакаше.

- Не се чуди, Адее, че сме само двамата. Сигурен съм, че ще говорим и за неща, които не бива да знае трети човек.

Настанихме се и вдигнахме чашите. Една глътка за Тракия, една за Дионис и една за приятелите. След това му разказах за пътуването и разрушената Троя. Когато млъкнах, жрецът въздъхна.

- Боговете наказаха хората с тази война. Всичко се промени. Царе, закони... Изчезнаха аедите, приятелските пиршества... Никой не иска да чуе за наука и изкуства. Говори се само за плячка и богатства. Ще отида на война и ще се върна богат! Виж как съседът докара роби и имане. Тръгва и не се връща. Търговията замря. Морето е пълно с разбойници и никой не докарва стоки от далечни страни...

Ще видиш сам какво става.

Прекъснах го.

- Атина винаги е била средище на аедите и закрилница на изкуствата, а Дионис, Аполон и Атина най-почитаните богове.

Жрецът отпи глътка вино.

- Сега най-почитани са Арес, Зевс и Дионис, но не Дионис на знанията и изкуствата, а Дионис на виното и вакханките. Дори Атина почитат като богиня войн, а не покровител на изкуствата.

- А приятелите на баща ми? И те ли са променени.

- Дори синовете на Тезей отидоха на война. Само няколко души не се промениха, но те са в немилост, бедни и нямат никакво влияние.

Разговаряхме дълго, но не научих нищо повече. Изглежда войната бе променила хората, бе подменила и боговете. Сега трябваше да разбера дали ахейците, научени вече да живеят от грабеж и плячка, няма да тръгнат отново на война и отново с Тракия.

Разделих се с жреца и отидох да почина. Прилегнах и неусетно сънят ме обори. Когато се събудих, слънцето бе пред залез. Станах и потърсих Амза, но той още не се бе прибрал. Това първо ме учуди, а после обезпокои. Нямаше къде да ходи толкова време. Безпокойството ми премина в яд, но той пък ме накара да се замисля и да се успокоя. Направих му услуга. Първо му подарих живота, след това го взех за слуга и по този начин го спасих от гладна смърт или робство, ако някой го хванеше сам в гората. Нито е от моя род, нито ми е приятел. Ако са го хванали стражите, утре ще отида да го освободя.

Подредих си нещата без неговата помощ и тъкмо се канех да пратя някой от храмовите слуги да донесе нещо за вечеря, Амза се появи.

- Прощавай, че се забавих толкова, Адее, но така се подредиха работите.

- Ти пък какви работи имаш в Атина?

Тонът ми беше заядлив, но това не го смути.

- Случва се работата сама да те намира. Утре пак ще ходя в града.

Това вече ме ядоса.

- Щом си слуга, трябва да искаш разрешение, а не да се държиш като господар, който благоволява да каже на слугата си какво ще прави.

Проклетникът не ми остана длъжен:

- Когато ме нае да ти служа, се разбрахме, че мога да те напусна, когато пожелая. Нима искаш това да стане сега?

Отворих уста да му кажа веднага да си върви, но само въздъхнах. Нещо не ми позволяваше да го изгоня. Казах друго:

- Сега искам да вземеш от храма храна и да вечеряме.

Той кимна и след малко донесе вечеря и вино. Умееше да се оправя със всичко и то отлично. Вечеряхме заедно, но не говорихме повече за това. Сигурно и на него не му се иска да ме напусне. Пък и къде ще иде. Тук се търсят роби, но не и слуги.

Сутринта отново закусихме заедно и като се нахранихме, прибра остатъците и каза:

- Излизам и ще закъснея, затова не ме търси за обяд.

Още не ми бе минал ядът от предния ден и измърморих сърдито:

- Ще мина и без теб.

Наистина не стана нужда да усетя липсата му. Седнах на сянка под едно дърво да обмисля всичко случило се дотук и един слуга дойде да ме покани на пир при един от приятелите на баща ми. Учудих се как е разбрал, че съм пристигнал в храма и той се разсмя:

- Не се учудвай, жрецо. Жрец на Дионис с такъв кон събужда любопитството на всички. Моят стопанин веднага ме прати да разпитам кой си. Слугите ми обясниха и той на часа покани няколко души, които ще се радват да те видят.

Нямах друга работа и тръгнах с него. Гостите вече се бяха събрали и трапезата сложена. Стопанинът стана и ме прегърна.

- Добре дошъл, Адее, в моя дом. Нека Дионис все така да ни закриля и трапезата ни да е за веселие.

Настани ме до себе си, а аз произнесох своята възхвала за гостоприемството в дома му и вдигнахме ритоните. Веднага ме запитаха за баща ми, натъжиха се от смъртта му и отправиха молба до боговете да не правят повече войни.

На пира бе поканен и един млад музикант, който се мъчеше да покаже умението си. Не свиреше лошо, но когато поискаха да изпее някоя от Орфеевите песни, смутено сложи ръка върху струните на лирата.

- Боговете ще ме накажат, но мога само да я изсвиря. За тези песни трябва глас, който нямам.

Оставихме младежа да свири каквото знае, а разговорът тръгна в друга посока. Стопанинът даде тон.

- След десет години война за господство в морето и завладяване на азиатския бряг, вместо да спечелим, загубихме. Отдавна няма школа за лечители или каквото и да е друго изкуство. Не чувам вече аед да е изпял нова, непозната песен. Всичко запада и се губи.

Друг веднага допълни.

- Разбира се, вместо да осигурим път за търговските кораби, напълнихме морето с разбойници. Войската разори островите и ако търговски кораб спре край някое селище, веднага го нападат и ограбват. Все им е едно какъв е. Нямат нито стока, нито храна. Корабът изчезва и само боговете знаят какво и къде е станало.

Друг го прекъсна:

- Само това ли, Езоне? Аз пък ще ти кажа как забогатяха корабовладелците и как изсмукват всичко от нас. Помисли сам, отива на война и заграбва стадо добитък. Добитъкът е там, но е негов. После се връща и предлага да ни го продаде, за да има с какво да се храни войската. Тогава вдигат данъците, за да му платят, мнозина се разоряват, а той забогатява.

- Не си прав, в началото не бе така.

- Не беше така, докато имаше добитък, който да пращаме. Още преди да тръгнат на поход, изядоха всичко и почнаха да богатеят!

Спорът се бе разгорещил и аз ги прекъснах:

- Мисля, че сте прави, но твърде много от тези хора са загинали било в бой, било в морето. Пред очите ми загина Аякс. Корабът му се разби и той се удави заедно с хората си.

Набързо им разказах какво е станало в Троя и как Аякс е обидил богинята закрилница на града. Това веднага предизвика гнева им.

- Богинята го е наказала, но и ние ще искаме да бъде наказана Локрида. Обиждайки нея, той е обидил града ни!

- Само да се върне войската, ще отмъстим за обидата!

До смрачаване говорихме за войната, за минали и сегашни герои...

Прибрах се по тъмно и Амза ме посрещна с малко гузен вид.

- Какво ще кажеш, Адее, ако наистина от утре те напусна?

Исках да му кажа да върви където ще, но кой знае защо, не можех да се разделя с него. Вместо това въздъхнах:

- Струва ми се, че те е страх да тръгнеш с мен до Делфи или Микена. А може би таиш някаква обида, но не искаш да я кажеш?

- Нито тая обида, нито ме е страх от разбойници. Ако наистина искаш да бъда с теб, кажи и още утре тръгваме.

Казах, че искам да бъде с мен и след това му разказах, че разговорите, които водих през деня, са били само за войната и трудностите от нея. Той помисли малко и попита:

- А за какво друго да говорят? Аеди те никога не са имали. Знаели са да въртят мечове и да търгуват. Като идем в Делфи, ще разберем повече. Там трябва да знаят какво става по света.

Съгласих се. В Делфи наистина трябва да знаят повече.

2.

Следващият ден почна с малка изненада. Пред храма дойде едър здравеняк, богато облечен и украсен със злато. Съпровождаха го четирима роби, които водеха козел за жертва на Дионис. Щял да ходи до Делфи да се допита до Пития. По пътя имало разбойници и искал закрилата на бога.

Полибий, така се казваше този човек, подари на храма ни железен шиш за печене. Обясни го кратко:

- Ако искаш да ти вървят работите, трябва да си почел всички богове.

Запитах го кога смята да замине и той охотно отговори:

- Утре ще принеса жертва и на Атина, а в други ден тръгвам. Търсех спътници до Делфи, но не намерих.

Това беше добре дошло за мен.

- Аз също тръгвам за храма. Може да вървим заедно.

Веднага се договорихме и аз потърсих Амза.

- Погрижи се за храна! Тръгваме с Полибий.

Слугата се възмути:

- Той е по-голям разбойник от тези по пътищата. Не заслужава да го пазим.

- Ти пропускаш, че и той ще ни пази.

- И най-голямият разбойник не би нападнал жрец от Делфи, без да е в крайна нужда. Освен това робите му ще вървят пеша и само ще ни бавят.

Това ме разсърди. Не може слугата вечно да ме поучава.

- Говориш като недоволна жена. Казвам ти какво да правиш, не те питам какво да правя. Моя работа е с кого ще пътувам, а твоята е да правиш това, което ти кажа!

Амза отново намери какво да отговори:

- Работа на слугата е и това, да се грижи за господаря си.

Трябваше този път да го изгоня, но нещо ме възпираше. Намръщих се и го оставих да прави каквото ще. Знаех, че няма да забрави нищо и няма за какво да се грижа.

При тръгването Полибий ни изненада. Съпровождаха го не роби, а трима души от градската стража също като нас на коне. Носеха мечове и лъкове.

- В днешно време човек не може да разчита на роби. Стражата си е стража. Ще ни пазят, за да не пострадат семействата им.

Погледнах тържествуващо Амза, но той невъзмутимо яхна коня си и застана до мен. Огледах всички - шест души с лъкове и мечове - нямаше от какво да се страхуват.

Полибий даде знак и всички потеглихме. Най-отпред ние двамата, зад нас Амза и най-отзад стражите. Слънцето изгря едва когато излязохме от Атина и поехме по мекия, отъпкан от колесници, път към Делфи.

На обяд спряхме да дадем почивка на конете и да се нахраним.

Полибий се оказа приказлив спътник. Явно се гордееше с богатството си, защото сам заговори за него.

- Тази война промени всичко. И аз забогатях благодарение на нея. Тръгнах само с меча на баща ми, но знаех за какво съм тръгнал. Първата ми работа беше да търся добитък. Откарвах го в лагера и веднага го продавах на царете да хранят хората си. След това се върнах в Атина и казах, че вместо да взимат добитъка на хората, аз ще осигуря добитък пред Троя, но трябва да ми платят. Разбира се, вдигнаха данъците и ми платиха. Отново отидох пред Троя и се договорих с цар Менестей да плячкосвам добитък и да взимам дял от общата плячка. Така за кратко време станах много богат и уважаван. Най-много спечелих, като падна Троя. Натоварих два кораба с плячка и роби и веднага потеглих. Рискувах, но боговете ме запазиха и сега едва ли има по-богат от мен в града.

Не харесах нито алчостта, нито хитростта му.

- Когато цар Менестей се върне в Атина, може да те обвинят, че си забогатял с лъжа.

Той безгрижно махна с ръка.

- Ти, жрецо, явно не разбираш какво става. Кои царе ще се върнат? Тези, които загинаха пред Троя ли? Или тези, на чиито места сега има нови царе? Всеки, който се върне, трябва с война да върне властта си. За тези десет години много неща са се променени. Цял Пелопонес знае, че жената на микенския цар Агамемнон живее с Егист и той няма да даде властта без бой. Цар Менестей знае, че ако се върне, му предстои тежка битка за властта над Атина. Същото се отнася и за други царе. Ако жените не са им изменили, други са заели местата им и пак са готови да се бият за царската власт. Много битки предстоят и никой не знае кой ще надделее. Никому няма да бъде до Полибий, освен ако не му трябват пари.

Думите му ме изумиха. Пари. Плячка и грабеж. Жажда за власт. Нищо друго не е докарало тази огромна войска пред Троя. Резултатът е на лице. Десетки разорени градове, стотици обезлюдени селища. Избиват мъжете, насищат се на жените, младите и децата заробват, вземат добитък и покъщнина...

Понеже не отговорих, богаташът продължи:

- Така е, жрецо. Всеки иска да живее добре, но трябва да си достатъчно силен и хитър, за да успееш. Сбъркаш ли, може така да те оберат, че да си готов да работиш на някой само за едната храна. Даже и децата ти са готови да ти забият ножа, за да вземат властта и богатствата ти.

Не можех да възразя. Нима може да разбере, че съществуват любов, благодарност, дружба, доброта... На глас казах:

- Всичко е в ръцете на божествата.

Полибий потвърди:

- Точно за това трябва да измоля покровителството на всички богове. И те като хората искат да им дадеш, да принесеш богата жертва!

3.

Още като тръгнахме, забелязах, че Амза сякаш не забелязва богатия ахеец и тримата стражи. Ако му кажеха нещо, отговаряше кратко и неохотно. Това подразни стражите и те почнаха да го предизвикват с подигравки, като самодоволно се смееха на остротите, с които го засипваха.

Бяхме преполовили пътя до Делфи, когато малка сърничка ни пресече пътя и стражите успяха да я убият. Спряхме да я опечем и обядваме. Единият от тях, който най-много сипеше остроти срещу Амза, неочаквано му викна да донесе дърва за огъня. Слугата се направи, че не го е чул и онзи стана и тръгна към него.

- Проклет слуга, дето се прави на господар. Боговете са ми свидетели, че ако веднага не донесеш дърва, никой няма да те спаси от боя.

Амза спокойно постла наметалото си и тръгна към конете да вземе малкия мех с вино. Стражът тръгна след него.

- Сега вече ще си получиш боя.

Очевидно всичко това доставяше голямо удоволствие на Полибий.

- Готов съм да се обзаложим, че стражът ще набие твоя слуга. Два пъти е по-голям от него, а пък онзи се държи като мечка пред кутре.

Трябваше да се намеся и да прекратя разправията, но всичко стана много бързо. Слугата се обърна и ядно каза:

- Не съм робиня от Троя, затова си затвори смрадливата уста и внимавай да не си изпатиш!

Ахеецът се вбеси, изтегли меча си и замахна към Амза. Скочих и затичах към тях, но слугата се оказа много пъргав. Отскочи, за да избегне удара, изтегли меча си и като отби втория удар срещу него, прониза гърлото на ахееца. След това избърса кръвта от острието в дрехата му и се обърна към другите двама:

- Изкопайте трап и го заровете, да не храни гаргите и лисиците.

Полибий се изправи и решително каза:

- Щом стигнем Делфи, ще повдигна обвинение срещу теб.

Този път се намесих аз.

- Всички видяхте, че Амза бе принуден да се защити. Боговете наказаха другаря ви напълно справедливо.

И тримата ахейци хванаха ръкохватките на мечовете. Бях готов да търся помирение, но Амза реши въпроса.

- Опитате ли се да нападнете, ще станете за храна на лисиците. Ние ще продължим без вас, а ако боговете ви запазят, ще се видим в Делфи!

С тези думи вдигна наметалото и тръгна към още неразседланите коне. Вероятно трябваше да кажа и аз нещо, но от изненада не ми идваха думи и аз мълчаливо последвах слугата си.

Едва когато се отдалечихме и ги загубихме от погледа си, казах:

- Не биваше да го убиваш. Не само че останахме без спътници, но и в Делфи ще имаме големи неприятности.

- Това е, което мислиш ти. Истината е, че тримата стражи бяха решили да ни убият и ограбят. Нощес ги чух как обсъждат това. Сега богатият разбойник ще се бие само с двама, ако не го издебнат като заспи. На мен пък ми е все едно кой кого ще заколи. Ако богатият оживее, ще дойде в Делфи, но няма да повдигне никакво обвинение. Ако надвият стражите, никой няма да се яви и отново няма да има обвинение.

Въздъхнах и не отговорих. Всичко бе объркано и непонятно. Всеки се плашеше от нещо и всеки бе заплаха с нещо.

Пътят ни извеждаше към тясно и дълго поле между морето и планината. Препуснах и слугата ме последва, но моят жребец бързо взе преднина. Бързината и вятърът ме освежиха и забавих хода на коня, за да не го изгубя от погледа си.

Когато отново тръгнахме един до друг, заговорихме за други неща.

Вечерта спряхме да преспим при царя на селище край морето. Беше млад човек и явно се стремеше да ми угоди по всякакъв начин. Сложи богата трапеза и като дойде време за разговори, разбрах защо.

- Ти, жрецо, като ходиш по различни градове, си видял много неща. Също така знаеш как е най-правилно да се постъпва, за да се изпълнява волята на боговете. Казвам това, понеже царството ми е заплашено от силен враг.

Аз царувам тук от едно лято, защото царят, който имахме, замина на война и дойде вест, че е изчезнал в морето. Тогава се събрахме всички и избраха мен да бъда цар. Съпругата му силно се разгневи и каза, че щом никой не го е видял да се удавя или да е умрял от друго нещо, може да се върне и дотогава ще управлява тя.

Понеже е невъзможно да имаме двама царе, казах й, че я взимам за жена, но тя остана непреклонна. Мога да я накарам със сила да ме признае за неин съпруг, но тя е дъщеря на съседен цар, който има повече войска от нас и ако направя това, е готов да ни нападне и подчини.

Хората изпълняват това, което нареждам аз, но това положение не може да се търпи. Никога не сме имали спорове с това царство, а сега сме готови да хванем оръжието. Само че стигне ли се до битка, ще бъде зле за всички.

Не знаех какво да му отговоря. Виждах, че не е лош човек, но не можех да измисля нищо.

- Виждам, царю, че мъката ти е голяма, но това не е лесно за решаване. Нека помисля тази нощ, а утре, преди да си тръгнем, ще ти кажа какво съм разсъдил.

Разделихме се и аз веднага раказах на Амза какво измъчва царя. Той отговори, без да се замисля.

- Всички ахейци са еднакво глупави, когато става дума за жени. Не я е питал какво мисли тя, дали не се бои, че ако се върне съпругът й с войска, ще убие и двамата, дали не се бои, че той като ахейски цар няма да я различава от робините и слугините...

Нека я зачете като жена и й занесе богати дарове, нека я убеди, че ще бъде истинска царица, а не слугиня и въпросът ще се уреди.

Бях изненадан от думите на слугата, но чувствах, че е прав. Все пак не се сдържах:

- Може думите ти да са истина, но кой мъж ще управлява заедно с жена си?

Отвърна кратко:

- Умният!

С това приключихме раговора за царя, а на сутринта побързах да му предам тези думи. Той внимателно ме изслуша и веднага приготви дарове като за царица.

- Отивам при нея и дано боговете чуят думите ти.

Трябваше да потегляме към Делфи, но любопитството ни бе голямо и решихме да чуем какво е станало. Царят се забави, а към обяд дойде слуга да ме покани на пир. Погледнах засмяното лице на слугата и запитах какво става там. Той се засмя.

- Това, което всички искаме. Май повече спорове за царството няма.

Амза се усмихна и без да каже и дума, се метна на коня. Дадох една монета на слугата и наредих:

- Ще кажеш на господаря си, че си видял само опашките на конете ни! Няма да се разгневи.

Човекът се съгласи и конете весело затрополиха по отъпкания път.

4.

Пристигнахме в Делфи доста след обяда. Посрещна ни един от жреците и докато се настанявахме, безгрижно заговори.

- Да си призная, Адее, вече те бяхме отписали. Доста се забави и не знаехме какво става с теб. Мнозина са тръгнали от Троя и са се изгубили по пътя. Тук е пълно с роднини на изчезналите. Искат да разберат какво става с близките им. Питиите не могат да насмогнат. И за теб питахме. И знаеш ли какво каза гадателката? "Ще намери щастие, ако опази и върви след сянката си." Така и не можахме да го разтълкуваме. Все пак, стана ясно, че си жив.

Стана ми весело.

- Не знам човек да е загубил сянката си. Питията сигурно е прекалила с тревите.

Жрецът поклати глава.

- Тази Пития дава най-верните отговори и я питахме, преди да се умори. Лошото е, че не помни какво е видяла, за да каже пророчеството си.

- Аз, да ти кажа, знам, че помнят. Разговарял съм за това с пророчица в родопското светилище.

В този момент влезе един слуга и ми донесе ново жреческо наметало.

- Пронакс, главният жрец, ти го праща и те кани утре на пир.

Засмях се от удоволствие. Моето беше пропито от прах и засъхнала кал.

- Кажи му, че наметалото ме е зарадвало и утре ще дойда на пира у него!

Слугата си тръгна, а аз извиках Амза.

- Вземи старото наметало и ако можеш, почисти го или поне го изтърси добре от праха и калта. Жрецът Пронакс ми е пратил ново.

Слугата както винаги намери какво да каже:

- Сега Делфи ще изпълнява всичките ти желания. Достатъчно е един тракийски цар да поведе хората си и ще върне светилището на траките.

- За това сме се разбрали още по Орфеево време. Какъв е смисълът отново да воюваме. Не е ли достатъчна войната с Троя.

- Чудни хора сте вие, траките. Нима не искате да върнете земите си? Не искате да отмъстите за избитите и откарани в робство съплеменници? Ако се съюзите, бихте покорили целата земя. Защо сте такива?

Въздъхнах, но трябваше да кажа нещо.

- Нека и този жрец тука ти отговори. Редно ли е да се заробват, или убиват хората. Ние дори и животни не убиваме без нужда. Браним земята си, когато ни нападнат, но не нападаме, за да завладеем чужда земя. Само когато едно племе е прогонено от земите си, може да воюва за нова земя. Кой да воюва за Троя? Колко от троянците оцеляха и останаха да живеят на земята си? Нямат нито кой да ги поведе, нито сила да се бият. Не с война, а с мир трябва да съществуват хората. И без война мнозина загиват от болести, от глад, от какви ли не бедствия. Защо трябва и ние да се избиваме?

Жрецът се разсърди.

- Откъде намери толкова глупав слуга? Явно не е от тракийско племе.

Амза веднага отвори уста:

- Какъвто и да съм, щом господарят не ме е изгонил, значи е доволен. Не е твоя работа да решаваш кой е добър, кой е лош?

Прекратих спора.

- Стига с тези препирни! Пронакс ми подарява наметало, а ние говорим за друго.

Знаеха, че не е редно жреци да спорят със слуга, за това похвалих наметалото и жрецът си тръгна.

Щом останахме сами, Амза пак отвори уста:

- Утре ще почистя наметалото ти и щом се върнеш от пира при Пронакс, те напускам. Отивам в Атина.

- Щом не ти харесва при мен, върви!

- Не ми харесва в Делфи, а и ти не виждам какво ще правиш тук.

Трябваше веднага да му ударя един здрав бой, но се сепнах. Наистина нямаше какво да правя тук. Аполоновите и Зевсовите жреци още не знаеха нищо от това, което ме интересува. Трябва да говоря с царете. На първо място с Агамемнон. Също и с другите. Какво ще правят след войната? Канят ли се отново да воюват? Искат ли да въртят търговия с нас, траките? Ще пускат ли търговци от азиатските държави по пътя на керваните през Троя? Все неща, за които трябва да пращам вести в родопското светилище.

- Казал съм ти, че правя това, което искам аз, а не това, което искаш ти. Утре ще принеса жертва на Дионис и после ще решавам къде да ходя и какво да правя.

- Добре. Почиствам наметалото, купувам едно яре и приготвям конете за път.

Направих се, че не го чувам и легнах да подремна преди вечерята.

Събуди ме досадна муха. Отворих очи и видях Амза да седи прегърнал моето наметало и тихичко да си шепне нещо. Наведе глава и видях една сълза. Наканих се да го попитам какво прави, но той забеляза, че отварям очи и спокойно каза:

- Спести ми труда да те будя. Ставай да се нахраним!

Хапнахме мълчаливо и аз отново легнах. Летните нощи са къси за един уморен от път човек

Пирът при Пронакс се оказа един обикновен обяд. Десетината събрали се жреци с любопитство изслушаха патилата ми по пътя и веднага почнаха да говорят за това, колко ще спечели светилището от завръщащите се царе Агамемнон и Менелай. Един от Аполоновите жреци злобничко се усмихна:

- Да видим как Агамемнон ще се справи с любовника на съпругата си Клитемнестра.

Друг, пак Аполонов жрец, възрази:

- Не му бери грижа. Идва и с брат си Менелай, и с войска.

Това ми се видя интересно и заслушах внимателно.

- Така е, любезни, но войскарите се пръсват по домовете си веднага щом слязат на брега и получат дял от плячката. Никой не знае какво е станало, докато той е воювал. За тези години много жени се обърнаха за закрила към Кибела, която им дава властта и вразумяването им няма да е лесно.

- Наистина си прав за жените, но ние трябва да вникнем по-дълбоко в нещата. Цар Агамемнон разруши Троя и търговията с азиатските държави западна съвсем. Те самите също воюват помежду си. Плячката, която носи войната, вече е много по-малка от изгодите на търговията. Сега и да имаш стока за търгуване, няма кой да я купи. По тази причина занаятчиите станаха земеделци и всичко запада. Царете обедняват и винят за това Агамемнон, който почти насила ги заведе през морето. Едва ли някой ще го подкрепи, ако Егист и Клитемнестра не му върнат властта доброволно. При това те самите трябва да решават кой да царува, царицата или този, който се смята за цар. И не забравяй, че Агамемнон има законен наследник, който по право става цар след смъртта му.

- Това, драги, е така, но не в това е същината. Трябва да има почит към боговете и най-много към нашето светилище. Когато се подготвяше войната, къде се поднасяха най-богати дарове. Носеха ги в Додона. Няколко жреци решиха, че оттам могат да управляват света. Сега всички разбраха, че не могат.

По време на войната върнахме почитта към боговете в Делфи и малцина търсят закрилата на гърмовержеца в Додона, идват при нас и оттук му изказват почитта си и оттук получават предсказанията, които са им нужни. Не знаем обаче, какво ще правят върналите се царе. Те трябва да разберат, че светът се управлява оттук и следователно всички дарове трябва да се поднасят тук.

Пронакс също се заслуша в спора, но опита да го прекрати:

- Всичко, което говорите, е вярно, но това са неща, които трябва да се обсъждат от съвета на жреците. Там ще говорите колкото щете, а сега е редно да се веселим.

Кой знае защо веселие не се получи. Вместо това, жреците набързо се разотидоха.

Когато останахме само двамата, Пронакс се обърна към мен.

- Ето, Адее, колко се е променил светът. Вместо да мислим как да строим нови храмове на все по-далечни места, та чрез тях да увеличим властта на нашите богове и светилището над целия свят, разсъждаваме как ще постъпят царете. На жреческия съвет след пет дни ще обсъждаме точно това. Понеже почитта към Дионис е най-голяма, ще е добре да дойдеш и ти. Сигурно ще има какво да кажеш.

Понечих да кажа, че ще дойда, но казах съвсем друго.

- Утре тръгвам за Атина. Както виждам и без мен ще обсъдите всичко, което се случва.

Пронакс равнодушно заговори за други неща. Поговорихме още малко и аз се сбогувах с него.

До тъмно писах известие за родопското светилище.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.01.2008
Илия Джерекаров. Жертвеник на боговете. Варна: LiterNet, 2007