Илия Джерекаров

web | Жертвеник на боговете

1.

Винаги съм се питал защо боговете оставят царе като Агамемнон да вършат злодейства, да лъжат и да докарват неизброими злини на градове и племена? Защо не прекъсват рода им, не ги поразяват, преди да са причинили всички страдания на народа си. Дали боговете, или хората са виновни за всичко това?

Това не са мои думи. Чувах ги от моя баща, жреца на Дионис, Мин. Произнесъл ги, когато желанието на изгладнялата войска, тръгнала към Троя, е било да се прибере по домовете си. Вместо това, Агамемнон и жреците обявили искането на богиня Артемида да й се принесе човешка жертва. Войската е свидетел на чудо. Афродита подменя дъщерята на Агамемнон Ифигения със сърна. Времето за предотвратяване на предстоящите битки е изпуснато, чудото е станало и десетгодишната война започва! Разбира се, пак ще кажете, че това е била съдбата. Но нали и да бе спряна войната, пак щеше да е работа на съдбата?!

Наистина няма по-удобно нещо от съдбата. Каквото и да се случи, добро или лошо, все е нейно дело. И винаги непредотвратимо! А защо тогава човек мисли дали да постъпи по един или друг начин? Защо съобразява собствените си постъпки с постъпките на други хора? Не е ли най-лесно да седи и да не прави нищо, защото от съдбата си не може да избяга?

Лошите вести идват бързо. Пет дни след падането на Троя вестоносец разказа какво се е случило. Три дни по-късно почвам да пиша за това, защото аз, Адей, жрец на Дионис, съм изправен пред съдбовно решение. Днес жреческият съвет поиска да отида в Делфи. Както обясни главният жрец, там има нужда от човек, който да следи събитията при завръщането на ахейските войски, да не допусне жреците и царете на ахейците отново да предизвикат война с нас, траките. Жрец с огромни права и без преки задължения към храма в Делфи. За самото делфийско светилище ще съм изпратен да следя работата на жреците в многобройните храмове на Дионис. Обясниха ми и защо искат аз да бъда този жрец. Ще мога да използвам останалите живи приятели на баща ми в Атина, Спарта и Микена. Дори да не задавам въпроси, те ще споделят с мен събитията и аз ще мога чрез тях да им повлияя, ще мога да предупредя нашето светилище за подготвян нов поход към тракийските земи или опит Дионис да бъде изгонен от Делфи. Никой няма да ме пита къде ходя, с кого се срещам, за какво разговарям. За това, което правя, ще ми пращат злато, колкото е необходимо. Казаха ми да не отговарям веднага, а да помисля три дни. Казаха ми, че не искат да ме задължават. Тази работа може да се върши само от човек, който вярва в това, което прави, иска да го прави и е готов винаги да отговаря за постъпките си.

Излязох от храма със замаяна глава. Отидох до близкия поток, наплисках се със студена вода и седнах на един камък да обмисля нещата. Разбира се, първо ще се допитам до оракула. Но как да задам въпроса? И като получа отговор, как да го изтълкувам?

Баща ми, жрецът Мин, роден роб, но син на египетски жрец, откупен и освободен от самия Орфей, е поел този път, притиснат от събитията и желанието да подкрепи делото на великия аед. Дионис го е закрилял до самото начало на троянската война. В края й, научавайки, че самият цар Рез потегля с войска срещу ахейците, той пожела да тръгне с него.

Когато баща ми получи предсказание от оракула, че пътят свършва в Троя, му стана весело. Смяташе, че ще убеди майка ми да се заселим в големия и богат град, след като войната свърши. Страшната конница на цар Рез щеше да прогони ахейците завинаги от тракийските земи. Случи се обратното. Малцина се завърнаха да разкажат какво е станало.

Когато научих, че баща ми е мъртъв, отидох при тази, която изрече предсказанието. Запитах защо не му е казала, че ще намери смъртта си там. Тя ме покани да седна и каза спокойно:

- Това не можех да видя. Пътят на всеки човек се преплита с пътищата на много хора. Може да върви точно по предсказаното, но може да тръгне по друг път. Баща ти нямаше отклонение до Троя. Там се преплитаха хиляди пътища и никой не би могъл да каже кой ще бъде неговият. Можеше да се върне с оцелелите. Можеше да остане при троянците. Можеше да се прибере при съпругата си. Можеше да загине от болест. Или да остане в делфийския храм на Дионис...

От тези думи на пророчицата разбрах, че съдбата е променлива, че зависи не само от мен, а и от постъпките на други, понякога съвсем непознати хора. За това и предсказанията винаги са неясни и могат да се тълкуват по различен начин. Явно решението трябва да бъде мое. Млад съм, силен съм, владея не само жреческите, а и бойните изкуства, Дионис до сега ме е закрилял във всичко, което съм предприемал... Защо да не отида в Делфи?

Все пак не може без оракула. Ще запитам така: "Да служа ли на Тракия, Дионис и светилището, като отида в Делфи, или да си стоя тук?"

Това решение ме поуспокои и стомахът веднага ме подсети, че е време за обяд.

Докато се нахраня, заваля дъжд. Нямаше какво да правя и реших да отида до храма да задам въпроса си на оракула. Утре ще отида да принеса жертва и да получа отговора.

В храма някой бе получил отговор на своя въпрос към бога и уморената гадателка ме покани да хапна от жертвата.

- Дионис не обича да се храни сам!

Нямаше как, хапнах една мръвка и й зададох въпроса си. Тя ме изгледа недоумяващо.

- Можеш ли да ми обясниш къде няма да им служиш? Най-добре питай да служиш ли в Делфи, или не.

Съгласих се с нея, но тя не млъкваше.

- В Делфи ще трябва да се преструваш, да лъжеш, да криеш... А помниш ли кога си излъгал някого за нещо?

- Не помня.

Тя преглътна и се втренчи в мен.

- Баща ти също не лъжеше, но знаеш ли какво ми каза веднъж? "Когато знам, че зад мен стоят Тракия, светилището и бога, мога и да лъжа, и да скрия нещо и да открадна, та дори да убия човек. Когато лъжата носи полза само на мен, не мога да я произнеса". Защо това е така, не мога да си обясня."

Такава мисъл никога не ми бе идвала на ум. Знаех, че не бива да се лъже и не лъжех. Сега съобразих, че ще трябва и да лъжа, и да крия, и какво ли не още. Ахейците са коварни и на коварството трябва да отвърнеш със същото, ако не искаш да пострадаш.

Налях си малко вино и отпих една глътка.

- Оракулът има ли отговор на това?

Тя поклати глава.

- Питай главния жрец. Може би той ще успее да ти отговори. Аз не мога.

- А ще ми отговориш ли, дали ще мога да правя всичко, което ми каза?

Гадателката се разсмя.

- Ще питаме бога. Ела утре рано. Щом слънцето се покаже, влизай в храма.

2.

На разсъмване пак заваля. Жертвата, едър козел, теглеше към стадото, но щом го въведох в храма, се успокои. Един от жреците му преряза гърлото и с привични движения отдели полагащото се на бога. Нищо не показваше, че богът не приема жертвата. Слугите отнесоха трупа, за да приготвят закуската, и аз останах само с гадателката. Произнесох обредните слова и зададох въпроса си: "Да приема ли жреческата служба в Делфи?"

Гадателката почна да произнася заклинания, да хвърля ароматни треви и прахове в жаравата и бързо изпадна в унеса, който предшества пророческите думи. Чаках с нетърпение да ги чуя, но тя издаваше само хрипливи неразбираеми звуци, после почна да размахва ръце, сякаш виждаше нещо ужасно, строполи се на пода и почна да къса дрехите си.

Коленичих до нея, хванах здраво ръцете й и зачаках да се успокои. Тя почна да трепери и с някакъв неземен глас произнесе:

- Светът! Жертвите на боговете!

Отпусна се и след малко отвори очи. Видях, че потреперва след преживяното.

- Помогни ми да стана!

Подадох й ръка, но тя увисна безпомощно. Нямаше сила да се изправи.

- Такова чудо не ми се е случвало. Да остана без сила, без воля... Не помня и какво съм казала. Отчаяна бях. Не знам какво съм говорила.

Отново й помогнах да се изправи и този път застана на краката си. Бавно я поведох навън и промърморих недоволно.

- Каза само това: Светът! Жертвите на боговете! Нищо друго. Искаше да кажеш нещо, но все не успяваше. Май прекали с билките или те хваща болест.

Тя замълча. Проговори едва когато слугите донесоха закуската.

- Нито съм прекалила с билките, нито ме хваща болест. Друго нещо видях. Не помня какво, но беше отчаяние, неверие, омраза... Изпитвах... Все едно гледах как пред мен бавно убиват мое дете...

Свих рамена.

- В пророчеството не мога да видя нищо за тълкуване. Светът! Жертвите на боговете!... Какво да тълкувам? Ще питам тълкувателите, но и те ще ми кажат същото. Няма нищо общо с въпроса ми. Ако тръгна за Делфи, ще питам отново.

Тя дори не ми отговори. Бавно дъвчеше и гледаше някъде през мен, сякаш не съществувах. От уважение я чаках да се нахрани, та да стана от трапезата и да отида при тълкувателите, да чуя техните думи.

Не стана нужда да ставам. Жреците тълкуватели дойдоха при нас. Бяха извършили утринните обреди за посрещане на слънцето и привлечени от миризмата на печено, бързаха да вземат участие в гощавката.

Както е редът, изчаках да задоволят стомасите си, налях вино и поисках да изтълкуват пророчеството. Изслушаха го и изумени се спогледаха. Не можеха да намерят връзка между въпроса и отговора. Най-старият от тях въздъхна и смутено каза:

- Не помня някога да е имало такава загадка. Нищо не отговаря на въпроса ти.

Обзе ме гняв. Нима Дионис не желае да ми отговори? Нима съм се провинил с нещо пред този, комуто служа вярно и честно?

Жрецът примирително каза:

- Не се ядосвай. Може и самият бог да не е решил какво да правиш. Как да ти отговори, ако е така? Утре питай отново! Бъди сигурен, че ще получиш по-ясен отговор!

Думите му премахнаха гнева ми, но кой знае защо, ми стана тъжно. Нима богът не се интересува от своя служител. Не се интересува от делата на светилището? Ако е така, за какво да ходя в Делфи?

За всеки случай отидох в храма и казах въпроса си на друга гадателка. Беше съвсем млада, но имаше голям дар в предсказанията. Уговорихме всичко и тръгнах към жилището си. Все пак, не знаех дали аз да реша, или да чакам божеството да определи пътя ми. Утре трябва да имам отговор, поне за себе си - дали отивам, или оставам. Дори да нямам предсказание. Ако тръгна, ще искам само да мина първо през Троя. Да видя къде е бил лагерът на цар Рез. Мястото, където ахейците са нарушили неписаното правило, че нощем не се воюва, за да избият спящите траки, които в честен бой биха ги обърнали в позорно бягство. Да видя къде е бил убит така подло баща ми.

Майка ми не можа да преживее смъртта му. Тя, която винаги имаше добра дума за всеки, която не позволяваше да се почуства отсъствието на мъжа, първа разбра, че е мъртъв. Помня много ясно тази нощ. Бяхме заспали, когато тя изпищя и почна да се гърчи. Не разбирахме какво става, искахме да викаме жрицата лечителка, но тя се овладя и каза, че й няма нищо. Сънувала нещо, но дори не помни какво. Усмихна се и ни успокои. Тогава за последен път видях усмивката й. Почна да ходи като унесена. Забравяше къде е тръгнала и какво трябва да прави. Хранеше се насила.

След два месеца дойде вестта за гибелта на баща ми. Тя дори не заплака и разбрах, че тогава, в тази нощ, е усетила неговата смърт.

Седмица по-късно и тя отиде при него.

От тези спомени дрехите почнаха да ме задушават. Извиках един слуга и му казах да оседлае коня ми. Исках движение, исках да преследвам елен или глиган. Да изразходвам силата си, за да мога да мисля нормално и спокойно.

Докато взема ловното оръжие, слугата оседла коня и го доведе пред вратата. Беше увиснал на юздата и едва го удържаше. Поех ремъка от ръцете му и той страхливо отскочи назад.

- Не е кон, а бес! Не искам да съм този, който ще се опита да го открадне. Ако успее да го хване и да се качи на него, този кон веднага ще го хвърли и убие. Не знам как те слуша! Сигурно му е направена магия.

Поднесох на коня резен хляб, поръсен със сол и отвърнах:

- Няма магия. Беше на една седмица, когато майка му загина. Падна камък от планината и я уби. Аз го хранех с мляко, той не се отделяше от мен нито денем, нито нощем. После знаещи хора ми помогнаха да го науча какво да прави и да слуша само мен.

Слугата сърдито ме изгледа.

- Друг път не ме карай да го оседлавам. Ще ме убие. Усещам го. И други не карай. Трийсет лета гледам коне, този го храня всеки ден, но че е такъв лют звяр, не знаех

Погалих коня и се метнах на седлото.

- Няма. Сега не домислих. Друго ми беше в главата.

Слугата може би искаше да каже още нещо, но аз подканих коня и той препусна по тревясалия път.

Дъждът беше спрял, облаците се разнасяха и слънцето бързо изпоти и мен, и коня. Спрях на една поляна, избърсах животното и го пуснах да пасе. Постлах наметалото върху още росната трева и седнах да почина. Сега, след като си спомних за родителите ми, почуствах, че трябва да замина. Не само за да видя къде е загинал баща ми, а да продължа борбата му да няма повече битки, разумът да надделее над жаждата за плячка.

Богоподобни хора са били царят на кентаврите, Хирон, и майката на Орфей, Калиопа. И най-великият от аедите не е успял да направи школа като неговата. Баща ми също бе посветил живота си на това. И какво? Орфей вместо школа поведе поход към далечна Колхида. Баща ми искаше да възроди Хироновата школа, а даде всичко, за да предотврати троянската война и като не успя, намери смъртта си в нея.

Наистина злодеите са наказвани от боговете със жестока смърт, но какво от това. Каква полза, че Хераклес загива отровен, след като Хироновата школа я няма, а кентаврите съществуват само в приказките. А ще бъдат ли наказани виновните за троянската война?

Изправих се и свирнах на коня. Той изпръхтя и дотича. Хванах юздата и го яхнах. Бях взел решението си.

И така, сутринта влязох в храма отпочинал и свеж. Гадателката ме отведе пред жертвеника и ритуалът почна. За разлика от вчерашния ден, тя хвърли билките в огъня, притвори очи и остана неподвижна доста време, преди да каже предсказанието. След това се обърна към мен.

- Ето какво казва Дионис: "В думи не вярвай, съди по дела - ще те закриля и любовта!".

Зарадвах се. Дори не е нужно да тълкувам тези думи. Богът ми обещаваше закрилата си. Сигурно е чакал аз да реша за себе си. Трудно е да правиш нещо, без да си убеден, че трябва да го правиш.

Гадателката ме побутна.

- Да вървим. Слугите вече са приготвили закуската.

Тълкувателите този път ни бяха изпреварили и весело се хранеха. Седнахме при тях и гадателката им каза предсказанието. Всички ме поздравиха за божествената подкрепа. Само най-старият се поколеба.

- Все пак не е ясно какво е искал да ти каже Дионис с вчерашното предсказание.

Помислих и признах честно:

- Това и аз не знам, но днешното е ясно. Имам подкрепата му.

3.

Ден по-късно препусках през държавата на загиналия цар Рез. За обяд спрях при трима пастири, разположили се край малко изворче. Понечих да извадя храната си, но най-възрастният ме спря.

- Щом зачиташ трапезата ни, значи си наш гостенин. Пази храната си, защото към морето храна се намира трудно.

Пуснах коня и седнах до тях.

- Враг ли ви е нападнал и опустошил селищата?

Той побутна храната към мен.

- Яж! Там е виновна войната с Троя. Ония разбойници, ахейците, нападнали и опустошили някои крайморски селища на Хелеспонта. Избили много хора. Оплячкосали и изгорили къщите, отвлекли добитъка и колкото сварили да уловят жени и деца... Царят им събрал войска и ги подгонил, ама късно. Избягали с корабите си. Отвлекли и всички кораби и лодки, та да не можем да преминем при тях. Трябва да се правят нови, а то не става бързо.

Млъкна, отпи малко вода и попита:

- А ти къде така? Надолу не остана и един цар. Всички оставиха кости пред Троя. И мъжете останаха малко. Сега сме така - без цар, без господар... Дано не се явят разбойници, че и от тях не можем лесно да се опазим.

Отвърнах кратко:

- Отивам в Троя!

Овчарят ме изгледа недоумяващо.

- Сега не е за сам човек да отиде там. Гладът е голям. Първо ще откраднат коня ти, след това ще те убият, макар и да си жрец. Аз едва се прибрах, като свърши войната. Имах късмет, че се събрахме повече хора и все въоръжени. А и Хелеспонта как ще минеш? Ахейците отвлякоха и лодки, и кораби. Което не им трябваше, изгориха. Много злини причини на хората тази война.

Не можех да си представя, че няма да намеря превоз, затова възразих:

- Все е останала някоя лодка!

Този път всички се засмяха.

- И да има, никой няма да те превози и за торба злато, докато ахейците са наблизо. Най-добре върви към Симплегадите. Там лесно ще намериш кой да те прекара на отсрещния бряг. Оттам до Троя ще разчиташ на коня си и меча, който носиш. Нищо, че си жрец от Делфи. Това едва ли ще те спаси от разбойници. И да ти кажа, най-добре е да се откажеш. На Дионис се служи, когато има храна и вино. Гладните се молят на други богове.

Разбирах правотата му, но не можех да се върна. Бях измолил закрилата на Дионис и той би ме наказал, ако го излъжа. Въздъхнах и отклоних разговора.

- А вие как ще се оправите? Не ви ли е страх, че ахейците може да се върнат?

- Страх ни е, че няма кой да ни поведе, та да ги бием, а иначе от какво да се страхуваме? Всяко селище има кой да го води, всеки род - също. Няма цар за държавата! Това ни е болката. Нали трябва и с боговете да общува, и законите да следи да се спазват. Стражи трябват, търговците да идват и да си отиват спокойно, много работи, дето не се и сещаме, са му на главата. Иначе кандидати за цар много, лошото е, че няколко пъти вече се събират и все не могат да се разберат кой да бъде начело.

- Светилището не може ли да помогне?

- Не може. Трябва човек, на когото да вярваме и да го познаваме. Какъв цар ще бъде, ако не му вярва никой? Кой ще изпълни волята му? Ето ти си жрец, може да станеш добър цар, но като не те познават хората?... Бавно стават тези неща...

Не можех да кажа нищо разумно и отново заговорихме за други събития.

Нахранихме се, благодарих им за гостоприемството и коня ме понесе към Симплегадите.

Както казаха овчарите, ахейците не бяха стигнали до тях и веднага намерих корабче да ме превози до отсрещния бряг. Собственикът на корабчето презрително погледна златото, което му предложих.

- Златото върви, когато има търговия. Сега търсим стоки. Съдове, орала... Всичко, което изчезна, като почна войната. Ще го взема, защото си жрец и не вярвам да си тръгнал по своя воля за Троя. То нея вече я няма, но сигурно някои хора са останали и до три-четири години ще я вдигнат отново. Казват, че ахейците съборили всичко, та никой да не се заселва повече там, но боговете ще решат.

Платих, яхнах жребеца и тръгнах по непознатите пътища на азиатския бряг. Още бях далече от мястото на битката, а всички говорят само за нея. Търговията е замряла, не работят занаятчиите, по пътищата не се срещат пътници и търговски кервани...

Когато конят се умори, спрях, пуснах го да пасе и принесох жертва на Дионис. Помолих го за закрила и помощ да изпълня задълженията си към него, светилището и хората.

Слънцето бе близо до залез и реших да нощувам под един огромен дъб. Оставих торбите до дебелия дънер и докато се изправях, видях как иззад него изскочи човек и замахна с дебело чепато дърво към мен. Той ли не ме улучи, боговете ли се намесиха, но успях да избегна удара и да се нахвърля срещу него. Хванах здраво ръцете му и тъкмо понечих да го поваля на земята, почуствах как той се отпуска и свлича на тревата.

Застанах до него и го загледах. Беше облечен в дрипи. Лицето му бе останало без капчица кръв. Бавно отвори очите си и ме загледа с необяснима омраза.

- О-о-о! Делфийски кръвопиец! Хайде, вади меча да ме заколиш! Или предпочиташ да ме продадеш в робство?

Наведох се и го повдигнах, за да се облегне на дънера.

- Кой си ти?

- Има ли значение кого ще заколиш, кръвопиецо?

Човекът бе изтощен до крайност. Явно бе гладувал много дни.

- От кога не си ял?

- Ще ми дадеш храна, за да стигна до робския пазар ли? По-добре ме убий и всичко да свърши.

Бръкнах в торбата да извадя парче хляб и спокойно отвърнах:

- Ние, траките, не убиваме без нужда. Не държим и роби. Не виждам причина нито да те убивам, нито да те продавам. Но ти не отговори кой си.

Очите му жадно гледаха питката, но все пак отговори:

- Амза. От храма на Кибела в Троя.

Подадох му малко парче от питата.

- Значи си трак?

Амза преглътна почти без да дъвче храната и отвърна малко по-спокойно.

- Не знам! Търговци ме намерили в гората и ме оставили в храма. Там израснах.

- Значи и ти си жрец?

Той помълча малко, преди да отговори.

- Не всички служители на храма са жреци.

Дадох му още малко от хляба.

- А защо искаше да ме убиеш?

Този път отговорът бе уверен.

- Първо, защото си жрец на Делфи. Второ, да взема коня и меча ти. Трето, за да мина през Хелеспонта и стигна до тракийските земи, където няма роби.

Докато преглъщаше питката, продължих да питам:

- Защо толкова си намразил делфийските жреци?

Амза спря да дъвчи и очите му се изцъклиха.

- Питаш защо ли? Ти знаеш ли какво беше в Троя, когато нахлуха ахейците? Виждал ли си как убиват и се смеят. Как изнасилват жените, преди да ги вържат и превърнат в робини? Как избиват всички, които не са годни за роби. Касандра! Жрица и пророчица. Пред очите ми ахеецът я настигна в храма на Атина, повали я пред статуята и като я разчекна, я изнасили, а другите се смееха и подиграваха с нея. Един дебел делфийски жрец, целият омацан с кръв, се смееше най-много. Някой бе оставил копието си до стената. Грабнах го и го забих в дебелия му корем. Подгониха ме, но успях да избягам през таен вход от храма. После времето ми се губи. Скитах през горите, не смеех да се покажа, за да не ме хванат и продадат в робство.

Бях изумен.

- И Атина не го порази?!

Човекът се задъха.

- Кой? Кой бог е наказал злодеите. Кой бог е спрял война?

Прилоша му и отново се отпусна безволно. Плеснах го по мършавите бузи и той бавно отвори очи.

- Най-добре ме убий! Може ли да се живее след толкова злини?

4.

Вместо да го убия, седнах, обясних му кой съм и му предложих да ми стане слуга. Няма да е ново за него. Нали, като е отгледан в храма, е вършил същата работа. Както очаквах, след кратко колебание той се съгласи да ми служи, но ме предупреди, че ако не хареса живота в Делфи, щом се яви удобен случай, ще ме напусне. И аз приех неговото условие.

Веднага след разговора Амза се опита да стане и да приготви вечеря, както се полага на един слуга, но беше твърде слаб и вечерята направих аз. Докато се хранехме, той мрачно се пошегува:

- Господарят нае слуга, на когото да слугува.

Засмях се.

- Господарят е длъжен да се грижи слугата му да е здрав и силен.

Щом се нахранихме, новият ми слуга се уви колкото можа в парцалите си и веднага заспа. Легнах до огъня и аз.

Сутринта, отпочинали, тръгнахме на път и скоро стигнахме голямо селище, разположено в дълбок залив. Тук успях да купя дрехи и кон за слугата си. Амза поиска и оръжие.

- Слугата трябва да пази господаря си, а не обратното.

Усъмних се в способностите му, но той само се усмихна.

- Жив си само защото бях без оръжие.

Нямаше как, купих меч, лък и колчан стрели. Той ги сложи на себе си и доволен заяви:

- Сега вече и гладни няма да останем!

Доказа го скоро, след като излязохме от селището. Голяма дропла се опита да излети и още първата му стрела я уби. Трябваше да го похваля:

- Ако и с меча се оправяш както с лъка, няма от какво да се боя.

Той дори не се усмихна.

- Дроплата не можеше да се защити, но между ахейците има майстори и на лъка, и на меча.

Не исках да говоря за тях, затова не отговорих, а подканих коня и той забърза по равния мек път.

За няколко дни наближихме Троя. Тук ясно личаха следите от войната. Разрушени селища, кости от хора и животни... Няколко пъти забелязвахме някой да се движи край шубраците, но бързо се скриваше, щом тръгвахме към него. Най-после видяхме две деца. Бяха седнали в една ровина и ние внезапно спряхме конете над тях. Нямаше как да избягат. Учуден, попитах какво правят сами в полето. По-голямото навъсено ме изгледа.

- Търсим храна! Ловим скакалци.

- А не ви ли е страх?

По-голямото безстрашно ме изгледа.

- Вие ахейци ли сте?

Обясних му кои сме и то се успокои.

- Крием се от стражите на Агамемнон. Хванат ли ни, веднага ще ни закарат на корабите или ще ни убият. Някои от тях отплуваха, но сигурно ще се върнат. Ходят да плячкосват по островите и крайбрежието и пак идват. Нали си имат селище.

Обзе ме гняв. Голяма е омразата им към Троя, щом са я разрушили напълно, вместо да се заселят в готовия укрепен град. Оставих децата и препуснах към виждащия се в далечината до морския бряг ахейски лагер, който децата наричаха селище. Амза ме последва мълчаливо. Скоро ме настигна и викна да спра.

- Искаше да видиш къде загина войската на цар Рез. Сега сме точно на това място. Спри и им отдай почит.

Спрях и мълчаливо се огледах. Близо до мен, в тревата, се виждаше посивяла кост. Боговете не са попречили на ахейците да избият безпощадно спящите войни. А троянците дори не са успели да погребат всички паднали в битката. Дали не е била принесена жертва на боговете, дали е изречена обида?...

Може би гледам кост, останала от моя баща... Даже не мога да принеса жертва и да вдигна клада, да почета останките му. Ахейците веднага ще ме убият, защото ще разберат какъв съм, а аз няма да се дам жив...

Амза дойде до мен.

- Най-добре да вървим. Не бива да разберат кои сме!

Кимнах и бавно поех към укрепения лагер. Оттам вече ни бяха забелязали и няколко стражи любопитно ни разглеждаха.

Още с влизането ни поискаха да обясним кои сме и къде отиваме. Разбрахме се, но се оказа, че Агамемнон е заминал с десетина кораба да докара храна от островите. Амза почервеня и щом останахме сами, ми пошушна:

- Не им стига Троя, искат и островите. Където минат, остава пустош.

Въздъхнах.

- Баща ми казваше, че ахейските богове са винаги на страната на злото. А Троя сама си е виновна, защото е имала храмове и на Атина, и на Зевс, и на Арес. На всякакви богове. Тракийските са били обидени и не са искали да й помогнат.

- Сигурно си прав. Пуснеш ли чужди богове, значи не зачиташ своите. Чуждите помагат на пришълците с всичка сила, своите се сърдят, че няма кой дори и жертва да им принесе. Може самите троянци да са виновни, че загубиха войната.

Намръщен ахеец прекъсна разговора.

- Елате при жреца. Иска да знае кои сте!

Жрецът ни посрещна пред шатрата си. Разгледа внимателно знаците на делфийския храм и сви вежди, като разбра, че съм жрец на Дионис.

- Аз съм жрец на Зевс от храма в Додона. Кажи ми обаче, защо идваш в Троя, когато по суша е много по-близо?

Имах готов отговор.

- Наистина по суша е по-близо, но повечето царе са тук и там има много разбойници. Тук е по-безопасно. Корабите ви често ходят до Атина и други градове за храна. Ще пътувам, закрилян от Аполон и Дионис...

Амза не издържа наглостта му:

- А и жреците на Додона ще се прочуят с посрещането на гости.

Този път жрецът почервеня:

- Всеки иска да знае кого посреща. Кой е господар и кой е слуга.

Плесна с ръце и викна слугите да сложат трапеза.

Влязохме в шатрата, но жрецът каза на слугите да не пускат Амза. Това ме стресна. Слугите чуха всичко и бързо ще отмъстят за господаря си. Ще се скарат и ще го убият.

Казах колкото мога по-спокойно:

- Амза ми прислужва, но не е обикновен слуга, а жрец, мой помощник. Жреческото облекло случайно изгоря край огъня и взехме каквото намерихме. Тук е трудно да намериш дори обикновено наметало.

Жрецът се намръщи още повече, но явно не желаеше да влиза в по-нататъшен спор с жрец на Делфи. Нареди да го пуснат и се разположихме край трапезата. За мое учудване, слугата ми се държеше наистина като жрец, не като слуга. Това, заедно с хубавото вино, бързо премахна недоверието и разговорът потръгна.

- Каза, жрецо, че тук е трудно да намериш дори едно наметало. Прав си, но какво искаш след толкова битки? Агамемнон иска да премахне и разбойниците от островите, които пречат на нашите кораби да пътуват до Евксинския понт и до далечен Египет. Големи са замислите му, а не всички царе се подчиняват напълно на волята му. Не почитат дори и боговете. Утре ще съдим един от тях. Аякс от Локрида.

Знаеш, че плячката се събира и после се дели. Робите също. Аякс при превземането на Троя, подгонил една от Приамовите дъщери, лудата пророчица Касандра. Тя избягала в храма на Атина и се хванала за статуята й. Аякс, разгорещен от гонитбата, я дръпнал, съборил статуята, повалил я на пода и я обладал насила вътре в храма, пред очите на мнозина, дошли да търсят закрила от богиня Атина.

Пред храма няколко души чакали влезлите в него да излязат, та да ги отведат в робство при корабите. Разбира се, всички участвали в плячкосването, наситили се на жени и вино, затова се смеели и подигравали на Касандра. Между тях имало дори един жрец.

Един от стражите подпрял копието си до входа на храма. Някой решил да се възползва от това. Грабнал го и пронизал жреца. Настанала бъркотия и от храма побягнали една жрица на Кибела и някакъв слуга. Хукнали в различни посоки и успели да се скрият.

Неочаквано забелязах необикновеното изражение на Амза. Сякаш бе готов да скочи и убие жреца. За щастие в този момент слугата пристъпи и допълни с гъсто вино почти празните чаши. Жрецът не забеляза нищо и с увлечение продължи:

- Разбира се, царската дъщеря се харесала на Аякс и той веднага я повел към кораба си. Още преди да стигне до него, Агамемнон пратил стражи и му я отнел. Красотата й веднага го завладяла и след като легнал с нея, казал, че това е част от плячката, която му се полага.

Тогава Аякс почна да го хули и да сипе обидни думи. За да няма спор между царете, ще принесем жертви и ще питаме богиня Атина какво иска, за да не ни накаже за извършеното поругаване на храма и статуята й. Това ще стане утре сутринта.

Агамемнон пък замина да превземе един от островите, където жителите се вдигнали и избили оставената стража. Така няма да слуша предизвикателствата на Аякс.

Казах спокойно:

- Няма да е малко искането на богинята. Веднъж за оскверняването на храма, веднъж за това, че е посегнал на пророчица под закрилата на Аполон, още веднъж, че е нарушил закона за делене на плячката. Няма да се учудя, ако пострада и Агамемнон. Той също е посегнал на Касандра и предизвикал Аполон.

Жрецът нервно заговори.

- Агамемнон няма от какво да се бои. Касандра е царска дъщеря и по право се пада на него. Победителят има право да се разпорежда както реши със семейството на победения цар!

Съгласих се с него. Нямаше смисъл да го възбуждам повече. Пък и за какво да защитавам един цар, тръгнал срещу боговете и хората?

- Агамемнон е могъл и сам да реши какво да бъде наказанието му. Не виждам причина да го изправя пред съд.

Жрецът въздъхна.

- Така мислиш ти, но той имаше своя причина да не решава сам. Преди време войската превзе богатия град Хриза. При делбата на плячката Агамемнон получи щерката на неговия жрец Хриз. Жрецът събрал богат откуп, дойде при корабите, за да откупи дъщеря си, но Агамемнон го изгони. Обиденият баща отправил молба към Аполон да ни накаже и почна мор. Тогава му казах, че чумата е пратена от Аполон. Царете настояха да върне момата без откуп и той съвсем се разяри. Все пак, наложи се да я върне, та така да омилостиви бога.

За да не остане без дял, той взе друга красавица, Бризеида. Тя бе наградата на най-силния между царете, Ахил. С това го предизвика да не влиза в бой и само боговете ни спасиха от троянската войска, която стигна до самите кораби и даже успя да изгори няколко от тях. Ако и сега стане така, войската и царете ще престанат да му се подчиняват. Затова ще е най-добре войската да реши заедно с царете, та после, ако стане нещо, той да бъде този, който ги спасява и те да му бъдат благодарни.

Не успях да сдържа смеха си:

- Съгласен съм с това, че ще излъжете хората, но нима ще успеете да излъжете бога?

Този път виното му развърза езика и той каза това, което иначе би запазил за себе си:

- Важното е да се подчиняват хората, а боговете обичат жертвите. Особено Аполон. Нали неговото светилище е най-прочуто и най-богато? Ще се разберем с него, жрецо!

Когато си тръгнахме, укорих Амза.

- Не биваше да мълчиш през цялото време. Дори и във виното едва потопи езика си.

Амза се усмихна.

- За това пък жреца Калхас потопи и ума си. Бъди сигурен, че боговете ще ги накажат. Никой не може да лъже и да му вярват цял живот.

Искаше ми се да му кажа, че обикновено наказанието идва много късно, но не ми се влизаше в спор със слугата ми.

5.

Слънцето се бе вдигнало, когато ахейците почнаха да се събират на полето пред стената, защитаваща лагера и корабите. Трима жреци разпалваха огън на жертвеника, издигнат за такива случай. Докато огънят се разгаряше, почнаха да идват и царете. Вече имаше достатъчно войскари и слугите докараха два бика, накичени с цветя и с позлатени рога. Калхас, познах го веднага, с ясен глас се обърна към боговете с молба да приемат жертвата, която ще принесат на Зевс и Атина. След това подробно обясни какво се е случило и отново се обърна към боговете да пратят поличба, че са приели жертвата.

Слугите докараха биковете пред жертвеника. Калхас им преряза гърлата, отвори коремите им, дълго се взира във вътрешностите и най-накрая обяви, че боговете приемат жертвата, но трябва цар да предложи какво да е наказанието на Аякс, а войската да реши дали да го приеме.

Войскарите шумно изразиха одобрението си, но царете се намръщиха и поведоха спор помежду си. Аякс бе застанал най-отпред, но бавно се премести към тази страна на царете, където имаше спряла лека бойна колесница.

Спорът бързо стихна и напред излезе царят на Итака, Одисей. Хвърли злобен поглед на Аякс и се провикна с всичка сила:

- Мъже ахейци, чухте в какво се е провинил цар Аякс, видяхте, че боговете приемат жертвата, с която ги помолихме да се омилостивят и да не ни преследват за обидата, нанесена на богиня Атина. А тя е голяма. Случвало се е някой да издърпа със сила търсещия закрила от богинята, но да събори и статуята й и след това насила да обладае жертвата си вътре в храма, такава страшна обида към бог не са чували нито царете, нито жреците.

Нека и наказанието бъде страшно като обидата. Нека го убием с камъни!

Войската гръмко почна да изразява одобрението си. В същия миг Аякс изтича зад царете, към спрялата колесница. Метна се на нея и се понесе през равнината към Троя.

За миг настъпи тишина, а след това гневни викове и суматоха. Някой хвърли копие, друг изпрати стрела, но бързите коне се отдалечиха и разгневените царе закрещяха на слугите да им докарат колесници. Най-буйните ахейци затичаха през равнината да го преследват, но повечето почнаха да се събират на групички и да обсъждат станалото.

Докараха колесниците на царете и те също препуснаха през равнината. Около жертвеника останаха само жреците, но и те, останали без работа, бавно тръгнаха към ахейския лагер. Калхас тръгна последен и ми се стори, че лицето му изразяваше задоволство.

Нямах повече работа тук и също потеглих към стана. Група мрачни войни привлече вниманието ми. Тръгнах с тях и ги разгледах по-добре. Яки, добре подбрани мъже, дошли и тук въоръжени. Един от тях ме разгледа и очевидно остана доволен, като видя, че макар и от Делфи, съм жрец на Дионис.

- Не съм видял пред Троя жрец тракиец, макар всички да сме принасяли жертви на Дионис.

Усмихнах се.

- Така е, защото богът на знанието и веселието никога не участва в битки.

Намеси се друг:

- Ако нашият цар бе почел по-малко бога на виното, преди да подгони Касандра, сега нямаше да бяга незнайно къде. А и дали само той е обидил някое божестно по този начин? Знам поне двама, постъпили точно като него. Нали троянките или се биеха до смърт, или се криеха в храмовете. Нямаш избор. Хващаш жената и я измъкваш от храма. Само че навън може да ти я вземат, преди да си се наситил. Нали всичко се дели и царете избират първи? Пък и кой знае кой храм на кой бог е? Поваляш я и запретваш полата. Все ти е едно чия робиня ще бъде после. Цялата работа идва от това, че е дъщеря на Приам. Ако беше моя дъщеря, никой нямаше да повдигне обвинение.

Първият събеседник ядно се обади.

- С малко хора остана нашия цар, жрецо. Ако бяхме като войската на Ахил, едва ли някой би го обвинил. Не можем с нищо да го защитим.

- А защо сте толкова малко?

- Никой от нашето племе не иска да участва в тази война. Насам дойдохме с четиридесет кораба, но все по-малко хора идваха да заместят загиналите. Аякс направи глупост, като се присъедини към женихите на Елена и се закле да помага на Менелай. Сега плаща за това. Успее ли да избяга, считай, че не само няма да видим плячка от Троя, но може и без кораби да останем. Агамемнон мрази всички царе. Иска сам да царува и светът да му се подчинява. Разори всички градове по крайбрежието, опустоши островите, десетки кораби с плячка и роби заминаха за Микена и Спарта. Само войската още не е видяла нищо. Дават й я по някой изпосталял негоден за нищо роб, я шиш за печене или някоя пара. А ние сме дошли за плячка с надежда да забогатеем малко. Дано успеем поне да се върнем живи и здрави.

Дадох им съвет, без да го искат.

- Ако стегнете кораба си и отплувате, кой ще ви попречи. Войната свърши и всеки може да си отиде.

Мъжете се спогледаха и първият решително каза:

- Е, жрецо, ние отиваме на кораба си. А Дионис няма да остане без жертва!

6.

Намерих Амза и видях, че се е погрижил добре за конете. Разказах му какво се случи с Аякс и той не се сдържа:

- Трябваше да го убият още там, в храма.

Учудих се на внезапния му изблик, но не ми се водеше спор.

- Така е, но ние трябва да намерим кораб за Атина, или за където и да е, само да минем морето.

Слугата не се замисли много.

- Върви при Калхас и го запитай кога ще отплува някой кораб. Както разбирам от разказа ти, жрецът знае много повече, отколкото казва.

Разсърдих се.

- Само боговете знаят какво ще стане с Аякс. Поне десет царе хукнаха да го гонят.

Отговорът ме смая.

- От тези десет царе поне девет смятат, че да обладаеш една жена насила е нещо естествено. Страх ги е само от гнева на богиня Атина. За нейното омилостивяване пък ще се погрижат жреците на Зевс. Нали и той, богът, бие и наказва съпругата си, а след това ляга с всяка жена, която му хареса.

- Говориш като жрица на Кибела, Амза.

Слугата дори не се усмихна.

- Нали са ме отгледали в нейния храм.

Реших, че е прав. Отидох в познатата ми шатра. Наближаваше обяд и слугите наредиха трапеза. Разговорът вървеше в обичайния ред и много скоро стигнахме до събитията от утрото. Калхас не се учудваше на нищо.

- Ойлеевият син е прочут колкото с храбростта си, толкова и с бързината на краката си. Сигурно е намерил закрила в някой храм. Сега едва ли някой би се решил да го извади насила оттам.

Възразих с неговия спокоен тон.

- Като огладнее и ожаднее, ще излезе и сам.

- Това е така, но Менелай и Одисей може да размислят. Знаеш, че царете лесно променят решенията си. Никой не печели от това. Троя е превзета, но племената от азиатския бряг и островите трябва да се подчинят на Микена и Агамемнон. Трябва да се боят и да плащат годишен данък. Трябва да приемат боговете ни и върховенството на Зевс. Царе като Аякс ще са нужни и занапред.

Реших да прекратя този разговор.

- Ние, които почитаме Дионис, не взимаме страна в битки.

Калхас се засмя.

- Това е така, но точно за Дионис навсякъде се строят храмове и все повече хора го почитат.

Взех чашата с вино и я поднесох към устата си.

- Ето че и ние го почитаме. А моето желание е да бъда по-далече от това място, където битките още не са свършили. Трябва да намеря кораб, да ме пренесе през морето.

- Наистина сега Троя не е добро място за жреците на Дионис. Боговете ще ти помогнат. Мисля, че до ден-два някой цар ще отплува и ще те вземе на корабите си. Слугата ти може да обиколи и да пита.

Благодарих за съвета и се разбързах. Нямах търпение да се махна от това проклето място. Време бе да съобщя на светилището какви са плановете на Агамемнон. Може би ще убедят царете да съберат войска, да почнат битка и отвоюват завладените от ахейската напаст земи.

Раделих се с жреца и се върнах при Амза.

- Дионис ни закриля. Калхас обеща до ден-два някой от царете да отплува и може да ни вземе.

Той ме погледна и извади голямо парче печено месо.

- Виждам, че си се нахранил. Излиза, че съм се трудил само за мен.

- Ако бе дошъл, щеше и ти да си нахранен. Не се ли радваш, че ще отплуваме.

Отговорът ме учуди.

- Когато боговете ти помагат, не е необходимо да ходиш някъде. Аякс отново е в храма на Атина и няколко царе, негови приятели, стоят край него. Не им е удобно да го предадат. Той е бил в търбуха на дървения кон, когато запалиха Троя. Заслугите му са големи и това е причината нощес да го доведат до двата му кораба, та когато се събуди станът, той да е далече в морето.

- Откъде знаеш това?

- Дойде един от хората на Аякс. Каза, че двадесетина души от неговите хора са готови да тръгнат с два кораба, но трябва да принесат жертва още преди изгрев, за да измолят закрила от морския бог. Нямали нищо против, това да го направи жрец на Дионис. Също така каза, че има храна и за нас, и за конете. Ако царят не е наредил, той не би ми казал това.

Стана ми весело.

- Дионис ни закриля. Дано и морският старец не ни мисли злото. Щом се нахраниш, отиди да натовариш ечемик и жито за конете, вода за тях и за нас и купи някое животно, за да се храним и ние.

Амза преглътна и ме успокои.

- Всичко е уредено. Остава да пристигнем и да платиш.

Изчакахме слънцето да се скрие и отидохме да се качим на кораба. Наистина бяха само два. С единия бяха пристигнали, другият беше част от плячката. Гребците до един бяха роби от Троя. Имаше и десетина млади жени все пленени в разрушения град.

Двадесетината души, останали верни на Аякс, се бяха разделили на две, за да пазят робите в двата кораба. На нас също гледаха като на стражи, осигуряващи безопасно плуване.

Един от тези, с които разговарях сутринта, ни помогна да настаним конете и ни показа малък жертвеник на брега, до самите кораби.

- Щом почне да се развиделява, жертвеният огън ще е готов. Трябва да отплуваме, преди да се е събудил станът.

7.

Събудиха ни пред разсъмване. Слязохме на брега и застанахме пред жертвеника. Аякс бе пристигнал и чакаше нетърпеливо да почне обреда. Поздравихме се и той махна на двама да доведат огромния бик, предназначен да омилостиви боговете на морето. Мълчаливо изслуша обредните слова и молбата за закрила, а след това неочаквано извади меча си, пристъпи напред и го заби в сърцето на бика. Той дори не измуча. Падна на земята, потръпна няколко пъти и се отпусна. Царят се дръпна назад и остави аз и Амза да довършим обреда.

Извадих сърцето и го погледнах. Острието го бе срязало точно през средата. Отрязах полагащото се на божествата и го хвърлих в огъня. Поръсих с уханни треви и обявих, че божествата приемат жертвата и ни дават закрилата си.

В това време хората на Аякс успяха да разрежат бика на големи парчета и ги помъкнаха към корабите. Ние също побързахме да се качим и гребците налегнаха веслата. Вдигнаха и платната, защото се появи добър попътен ветър. Боговете наистина ни закриляха.

Аз и Амза отидохме на кърмата с намерение да си доспим, но донесоха печено месо от бика за закуска. Поех месото и казах на слугата си.

- Добре, че Аякс е на другия кораб. Видя ми се неприятен човек. Не ми се ще всеки път да се храним на една трапеза.

- Трябва да принесе жертва на Атина, че е жив. Ако можех да го стигна с копието, щях да убия него, а не Зевсовия жрец.

Реших да го подразня.

- Нямаше да пробиеш бронята.

Отговорът ме озадачи.

- Знаеш как стрелям с лък, а с копието и меча си служа дори по-добре. Копието, което хвърлих, имаше железен връх и ризницата му щеше да се пробие.

Неволно погледнах ръката му. Тя повече би прилягала на жена, отколкото на мъж.

- Че кой те е учил на бойни изкуства?

- В храма имаше една амазонка. Научи ме, та при нужда заедно да пазим храма.

В това време войните, пазили през нощта, дойдоха близо да нас, готови да спят. Един от тях шеговито подхвърли:

- Жрецо, Дионис не се ли е погрижил да сложи в торбата от божественото питие, което всички обичаме.

Засмях се. Имаше голям съд, пълен с добро вино, покрит с платно, за да не го грее слънцето. Трябваше да го изпием, за да не вкисне.

Кимнах на Амза и той им наля по една чаша, но това предизвика и разговор. Един от тях се провикна:

- Някои казват, че бил бог на пияниците. Сега виждам, че се грижи и за почтените хора.

Друг добродушно се обади:

- Ако пият по една чаша. Прекалят ли, идва наказание.

Трети се засмя:

- Върнем ли се живи и здрави, май всички ще прекалим.

Този, който изпроси виното, неочаквано каза тъжно:

- Няма да е много весело. И двамата ми братя оставиха кости тук. Има ли някой да не е изпратил родственик в подземното царство? Заслужава ли плячката, която носим, живота на толкова хора?

Намеси се Амза.

- Всички са тръгнали за едно. Да плячкосват. Роби, злато... Какво ли не. Никой не мисли, че може да го прониже стрела или копие... Всеки иска да бъде богат. Нима боговете са виновни, че не е мислил, преди да тръгне?

Обадих се и аз.

- Човек мисли, че следва съветите на ума си, а става това, което са решили орисниците.

- Прав си, жрецо. И сега никой от нас не знае какво ще завари у дома си. Живи ли са децата и жена му? Какво е станало с добитъка, с нивите? Май беше по-добре да не пием това вино, за да не ни идват такива мисли. Добре е да се наспим, защото не се знае какво още ни чака. Пътят и през море, и по суша винаги може да стане опасен.

Войните замълчаха и след минути вече спяха дълбок сън.

8.

Че пътят винаги може да бъде опасен, се убедихме много скоро. Бяхме стигнали остров Лесбос, но Аякс не искаше да спираме там. Боеше се да не ни нападнат местните жители. Подминахме го и наближихме малък остров. Вятърът все повече се засилваше, но стана поривист и ту опъваше платната, ту ги оставяше да увиснат. При един силен порив едната мачта изпращя и се счупи. Платното падна и настана суматоха. Посипаха се обвинения, клетви и ругатни, но пътуването бе прекъснато. С едното платно корабът почна да заравя нос във вълните и да се пълни с вода. Трябваше да свалим и него, а само на гребла се движехме прекалено бавно.

Другият кораб ни дочака и Аякс, като разбра какво се е случило, нареди да гребем към близкия остров, който иначе също щяхме да отминем. Гребците отново приведоха гърбове и преди мръкване спряхме на пристана край едно селище.

Поправката отне няколко дни. Преди да потеглим отново, потърсихме жертвено животно, с което да си осигурим закрилата на боговете, но се оказа, че на острова няма добитък. Уплашените жители се оправдаваха, че войската пред Троя взимала добитъка за прехрана и им било по-лесно да ни дадат злато, а не коза или бик. После предложиха да ни дадат една голяма риба. Цялата разправия ме ядоса така, че ме заболя корем.

Амза неочаквано разреши въпроса.

- Остави аз да извърша приношението. Щом ме представяш за жрец, всички ще го приемат.

- А боговете ще се разсърдят и едва ли ще стигнем там, където сме тръгнали.

- Ти самият признаваш, че никой не може да избяга от съдбата си. Който трябва да стигне, ще стигне. Ако божествата се обидят, вината ще е моя.

Махнах с ръка и го оставих да прави каквото знае. Той взе жреческото ми наметало и слезе на брега. Повдигнах се и погледнах как ще се справи с една мъртва риба.

За мое учудване, Амза правеше всичко спокойно и уверено, без да обърка нещо в ритуала. Само в края, когато трябваше да каже ще ни закрилят ли боговете, неочаквано побледня и с променен глас обяви, че плаването ще е благополучно.

Щом се върна и корабите вдигнаха платна, запитах какво видя, та така се смути. Той първо не пожела да каже, но аз настоях и го ядосах.

- Чака ни гибел и малцина ще се спасят!

- Ти не си тълкувател и не можеш да кажеш какво ще стане. Дано боговете не са се обидили.

Отговорът бе язвителен.

- Нас ни закриля Дионис, а той не е морски бог. При това нито ти, нито аз почитаме чужди богове. Да му мислят ахейците.

- Все едно. Постъпихме нечестно.

Амза отново взе връх в спора.

- Всеки човек, жрец или обикновен земеделец, може да принесе жертва и да помоли някое божество за закрила. Наметалото ти излъга хората, но не и боговете. На тях пък им е все едно кой стои пред жертвеника. Те искат да получат жертвата си!

Разбрах, че няма да се разберем. За мен лошата постъпка си е лоша постъпка, независимо дали е към боговете или хората, а за слугата само ако е към боговете.

Легнах, обърнах гръб и се престорих, че спя. Моят спътник приближи до мен, седна и продължи ядно:

- Знам какво мислиш. Амза почита боговете, но не хората. Само че кои хора? Тези, които нападнаха Троя без причина? До края на живота си ще чувам писъците на убиваните деца, жалните вопли на майките, отвличани в робство, стоновете на умиращите мъже... И какво ме интересуват техните богове? Ученолюбивата Атина, по-мощна в бой и жадна за кръв не по-малко от Арес? Или Зевс, завързал с вериги съпругата си за краката и я провесил с главата надолу, за да видят всички колко е могъщ и справедлив? И само в Троя ли са такива? Жителите на това селище, което току-що напуснахме, доброволно са приели властта на Агамемнон, за да спасят живота си. Сега живеят благодарение на рибата от морето. Нямат добитък, нямат нищо. Всичко е дадено да се омилостивят ахейците. А с колко селища по островите и крайбрежието са постъпили както с Троя? Всички, които са се съпротивлявали, са имали същата съдба. И те, и боговете им да се опълчат срещу мене, ще ги мразя до смъртта си!

Млъкна и се загледа в морето. Помълчах и аз. После тихо казах:

- Прощавай, Амза. Сега разбирам постъпките ти.

Той не отговори. Затвори очи и задиша равномерно. Може би се успокои и заспа.

Мислех, че в морето няма да виждаме повече войска, но се оказа, че не е така. Бяхме се отдалечили от острова и виждахме само най-високия му връх, когато забелязахме, че ни настигат стотина кораба. Три от тях се отделиха и тръгнаха по-бързо. Явно идваха да разберат кои сме. Не можехме да избягаме и спряхме. Амза внимателно ги разглеждаше, но не казваше нищо. Обадих се аз:

- Ахейците напускат Троя. Но не всички. Там имаше много повече кораби.

Слугата сви рамена.

- Сигурно боговете са им взели ума и са се изпокарали при дележа на плячката, докарана от Агамемнон. Част от тях са се отделили и са си тръгнали. Като дойдат при нас, ще разберем.

Не позна всичко. Когато корабите ни настигнаха, войн с мощен глас ни запита кои сме. Аякс каза кой е и на свой ред запита на кои царе са корабите. Войнът отговори, че ги води цар Агамемнон и се прибират у дома. Ако искаме, да вървим с тях. Разбира се, Аякс веднага се съгласи. Явно, вече не ни смятаха за бегълци. Калхас излезе прав.

9.

Бяхме край бреговете на остров Хиос, когато вятърът стихна и Агамемнон нареди да спрем и изчакаме подходящо време. Ужасени от идващата войска, жителите на селището бяха избягали навътре в острова. Аз и Амза изведохме конете да потичат и да попасат зелена трева. Ахейците направиха същото с добитъка, натоварен на корабите. Запалиха огньове, почнаха да колят и да пекат.

Край един от огньовете видях жреца Калхас. Той също ни видя и ни повика при него.

- Делфийските богове се грижат да ни изпратят и да ни посрещнат. Когато тръгвахме срещу Троя един жрец на Дионис ни изпрати, сега също жрец на Дионис от светилището в Делфи ни посреща.

Говореше за баща ми и сърцето ми се разтуптя.

- Не съм чувал за това. Какъв е бил той?

Калхас се засмя.

- Приличаше на египтянин. Кой знае защо, Менелай го държеше близо до себе си. Този жрец беше навсякъде, където се случваше нещо. Дори мисля, че точно той е помогнал на Елена да избяга. Никой не разбра как стана това. Дионис го закриляше и не успяхме да го обвиним в нищо.

Внезапно Амза се намеси:

- Елена може да каже какво е станало тогава. Нали Менелай си я е взел отново.

- Не познаваш жените, млади жрецо. Елена е упорита и ако не иска да каже нещо, по-скоро ще се прости с живота си, отколкото да признае какво се е случило. Менелай вече е опитвал да разбере как е станало това. Тогава остави Елена сама с Парис, защото искаше да го обвини, че е прелъстил съпругата му, но боговете решиха, тя да избяга с него. А и тя знае, че сега ще си плати за бягството. Дали ще каже, или ще мълчи, животът й няма да се промени.

Знаех отлично какво е станало и изпитах удоволствие, че това остава тайна.

- Та този жрец ви изпратил, така ли?

- Менелай държеше да го доведе с войската, за да се види, че войната е само срещу непокорната Троя, а не срещу траките, но при тръгването той изчезна. Яздеше жребец като твоя. Сигурно ги дават само на жреци от Дионисовото светилище. Такива имаше и в стана на цар Рез, бързи като вятъра.

- Това не е попречило да превземете Троя. Не разбирам обаче защо се връщате с толкова малко кораби?

Жрецът внимателно ме изгледа, но явно реши, че е по-добре да науча нещата от него.

- Агамемнон се върна същото утро, когато отплувахте с цар Аякс. Менелай веднага поиска да отплават за домовете си, но брат му не се съгласи. Искаше част от войните да се заселят тук, също така да се омилостиви богиня Атина и едва тогава да тръгнат обратно. Много от героите подкрепиха Менелай. На следващия ден, като не постигнаха съгласие, отплуваха Нестор, Неоптолем, Диомед, Идоменей, Филоктет, Менелай и Одисей.

Три дни след това Одисей се върна, подчини се на Агамемнон. В това време царят раздели плячката на пожелалите да останат и нареди и ние да отплуваме.

- Значи тук ще има ахейско селище, подчинено на Микена.

Обяснението бе кратко, но ясно.

- Ахейски селища вече има на всички по-големи острови и по-големи градове на азиатския бряг.

Това не ме учуди. И без война, ахейците отиваха да търгуват, настаняваха се в селищата и постепенно прогонваха местните хора. Исках да знам само дали новосъздадените са подчинени на Микена, или всеки цар, превзел остров или крайбрежно селище, е запазил властта си там.

- Все пак, Калхасе, не ми отговори дали тези селища са подчинени само на Микена.

Калхас отново не отговори ясно.

- Тези царе, които си заминаха, трудно могат да подкрепят своите заселници. Микена ще им помогне.

Разговорът почваше да става напрегнат и затова попитах.

- Боговете помогнаха на Аякс да отплува, но не знам какво мислят царете за това.

И отново получих неясен отговор:

- Царете зачитат волята на боговете и щом стъпихме на острова, Аякс принесе жертва на Атина. Богинята прие жертвата.

Амза прекрати разговора:

- Царете още пируват, но боговете вече пращат благоприятен вятър и кормчиите дават знак за отплуване.

Наистина вълните, спътници на вятъра, вече поклащаха корабите и войската почна да се прибира. Разделихме се с Калхас и се качихме точно навреме, гребците бяха на местата си и налегнаха веслата да излезем от малкия залив. Слугата неочаквано се разсмя.

- Калхас не може да разбере дали си много умен, или много глупав. Така, без да иска, той самият се превръща в глупак.

Не казах нищо. Легнах и въздъхнах. Трябваше да живея с хора, които не мислеха доброто нито на мен, нито на народа ми.

10.

Хубавото време продължи до следващия ден. Още сутринта вятърът се усили, вдигна големи вълни и се принудихме да свием платната. Привечер, от север и запад се зададе плътна сивочерна стена от облаци. Кормчията крещеше нареждания и хората връзваха всичко недостатъчно добре закрепено, затваряха плътно отворите, през които можеше да влезе вода и после сядаха да помагат на греблата. Всичко това ме изплаши и затова хвърлих шепа ечемик зад борда и призовах Дионис да ни спаси.

Един от тези, с които пихме вино, ме видя и ми викна:

- Жрецо, оседлайте конете. Ако стане нещо, дръжте се за седлата. Животните ще ви помогнат да стигнете брега.

Амза веднага вдигна едното седло.

- Не е добре друг да те спасява, но Дионис сигурно иска да каже, че така ще се спасим. Щом призова бога, получи съвет.

Премълчах и вдигнах другото седло и юздата. Като свърших, се огледах. Корабите се бяха пръснали и само няколко от тях се виждаха. Корабът на Аякс беше на стотина крачки пред нас. След това забелязах най-важното. Съвсем близо имаше остров, към който ни носеха и вятърът, и вълните. Петнадесетина кораба се носеха право към него. Кормчията също го бе забелязал. Имаше селище в залив с пристан, където можеше да изчакаме края на бурята. Грабна някакъв ремък, замахна над гребците и изкрещя:

- Атина и морските богове ни закрилят. Смили се над нас, велики Зевсе.

Погледна още веднаж към залива и отново закрещя:

- Ако ви е мил животът, гребете с всичка сила. Ако не, ще се разбием в скалите и никой няма да се спаси.

Корабът на Аякс също отиваше към входа на залива, но неочаквано изви. Кормчията бе разбрал, че преди да влезе в него, ще стане на трески от страшните удари на вълните. Нашият кормчия прецени положението и също изви. Вятърът ни тласкаше към назъбените камъни, подаващи се над бялата пенлива вода, а гребците налягаха греблата да минем край тях.

Огромна вълна заля всичко. Амза се вкопчи с една ръка в мен, а с другата в някакво въже. Успях да се хвана за преградата на конете и с това се спасихме да не се озовем във водата. Следващата вълна ни повдигна и аз се озовах върху дървената настилка, а Амза върху мене. За миг усетих как притисна бузата си към моята и погали мократа ми глава. В следващия миг чух прегракналия му глас.

- Богинята чу молбата ми.

Помогнах му да се изправи и допълних:

- Ще принеса жертва на морските богове и Дионис.

В този момент зърнах кораба на Аякс. Вълната го бе вдигнала с носа нагоре и със сила го стовари върху острите зъбери. Следващата вълна разхвърля дъски, греди и хора. Стоехме като вцепенени. Едва четири-пет души се мъчеха да достигнат стръмните скали, но нямаше надежда за спасение. Една фигура, изхвърлена високо от вълната се вкопчи в скалата, изпълзя нагоре и победоносно почна да крещи и танцува.

Неочаквано камъкът, на който човекът подскачаше, се откърти и падна в бурния прибой. Познах го по облеклото. Беше Аякс.

Успяха да изпълзят още двама, но спряхме да гледаме към тях. Нашият кораб вече влизаше в прибоя. Гребците напъваха мускули, но малко, много малко време можеше да не ни достигне за преминаване край черните зъбери. Поредната вълна със сила ни повдигна и изхвърли кораба между тях. Чу се стъргане на дърво и след миг разбрахме, че най-страшното е минало.

Веднага силата на вятъра отслабна и вълнението почна да стихва. Кормчията побърза да провери дали след всичко това отнякъде не влиза вода и, успокоен, се върна на мястото си. Помъчих се да спра треперенето на ръцете си и казах на слугата Амза:

- Две неща не разбирам. Едното е как ти, обикновеният слуга, предрече гибел, а другото е защо не каза на хората, че си я видял във вътрешностите на онази умряла риба.

На устните му се появи лека усмивка.

- Ти, Адее, можеш да си отговориш сам, но щом искаш отговор от мен, ще ти го дам. Кажи ми, първо, ти изучавал ли си жреческото изкуство, или си се родил с тези знания. Разбира се, изучавал си го. Тогава защо един слуга в храм да не го изучи и без да получи жреческо звание. Това е отговорът на първия ти въпрос. На втория ти въпрос не е по-трудно да се отговори. Ние по никой начин не можехме нито да се върнем, нито да останем с тези хора, които и себе си едва изхранват. Връщането щеше да е гибелно за Аякс. Одисей го мрази заради стара обида и не би пропуснал да го види убит с камъни. Не забравяй, че след Агамемнон и Менелай той има най-голямо влияние над войската. Това ме принуди да премълча, че ни очаква гибел. Разбрах, че някои ще загинат, но не и кои ще загинат.

Знаеш, че и на мен, и на теб боговете приеха жертвите. Не ни заплашваше нищо. Защо да мисля за Аякс? Ако е виновен пред боговете, те ще го накажат независимо дали е в морето, или е на сушата.

Това е моят отговор, а ти можеш да прецениш дали имам право, или не.

Трябваше да призная, че има право, но ме порази това, че за пръв път ме нарече по име. Странен слуга. Какво го накара да се вкопчи в мен, за да не ме отнесе вълната, какво го предизвика да вземе ролята на жрец и да ми спести неумението да гадая по рибешки вътрешности?

Загледах се в лицето му. Гладко, без нито един косъм, а отдавна би трябвало да има брада и мустаци. Разбира се, има и такива мъже, но така или иначе Амза прилича повече на жена в мъжки дрехи.

Той прекъсна мислите ми:

- Мисля, че трябва пак да купиш меч и лък. Моите ги глътна морето, а слезем ли на сушата, може да потрябват.

- Обещавам ти, но трябва да намерим селище с пазар.

- Тук има и мечове, и лъкове. Тракийски. Плячка от Троя. Ще ти ги продадат с удоволствие.

И в това излезе прав. Веднага ни дадоха да си изберем каквото ни хареса. Амза препаса острия меч, извади го от ножницата и тръгна към мен.

- Пази се, жрецо, ще ти отрежа брадата!

Засмях се и почнахме бой. След няколко минути спрях.

- Признавам, че си отличен боец. Да му мислят разбойниците, с които ще се срещнем.

Вървеше ни. Вълните ставаха все по-малки, зад отминаващата буря се показа слънце, а вятърът позволи да поставим платното и гребците да получат заслужена почивка.

Два дни по-късно радостни викове известиха, че пред нас има земя. Скоро узнахме къде сме. Пред остров Евбея. Виждаше се и брегът на Локрида. Помолих да ни свалят в някое селище, от което има добър път за Атина, и след малко уговорки се отправихме към най-близкия пристан.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.01.2008
Илия Джерекаров. Жертвеник на боговете. Варна: LiterNet, 2007