Илия Джерекаров

web | По волята на боговете

1.

Отплаването се проточи. Първо Калхас се зае да принася жертви на Зевс, после мъжете седнаха да се хранят, преди да потеглят в люлеещото ги море. Слънцето се бе вдигнало високо, когато корабите почнаха да се отправят на път към далечна Троя.

Вятърът духаше почти срещу корабите и това принуди мъжете да свалят платната, а гребците да работят усилено. Слънцето немилостиво нажежаваше всичко. Освен плувналите в пот гребци, всеки лежеше неподвижно в очакване на вечерната прохлада.

Към залез отминавахме остров Лесбос. Кормчията неусетно поведе корабите на север и нареди да вдигнат платната, за да използваме силния вятър. Корабите бързо се движеха и това успокояваше хората.

Неочаквано слънцето се скри зад черни ниски облаци. На Агамемноновия кораб настъпи раздвижване. Кормчията нещо говореше с царя и той внимателно го слушаше. Един от мъжете на нашия кораб сърдито измърмори.

- Кормчията иска да се скрием в някой залив, докато отмине бурята, но преди да стигнем, ще ни помете и ще се разбием в брега. По-добре да отидем навътре в морето. А и кой ли залив ще събере хиляда кораба?

Никой не му отговори, но кормчията и Агамемнон изглежда стигнаха до споразумение. Свалиха платното и корабът им рязко изви срещу бурята. Последвахме го и ние, а аз, поучен от една буря, която едва преживях, побързах да намеря място, защитено от ударите на вълните.

Бурята се развихри внезапно. Облаците скриха всичко и морето се покри с бели пенести вълни. Не се виждаше дори най-близкият кораб. Хванах се с две ръце за една греда и призовах Дионис да не позволи морето да ни погълне.

Вятърът, съпроводен с проливен дъжд, вилня няколко часа и бавно почна да утихва. Сутринта се огледахме. Небето бе покрито със сиви облаци. Не се виждаше нито земя, нито кораб. Бяхме сами в голямото море.

Кормчията нареди гребците да гребат срещу вятъра, но скоро през облаците се провидя слънце и се оказа, че трябва да гребат обратно. Менелай ме извика при него да се нахраним.

- Кормчията каза, че боговете се смилили над нас, понеже на борда имало жрец. Пий, а като се нахраним, ще принесеш жертва на боговете.

Съгласих се и почнахме да се храним. Царят заговори за това, което го измъчваше.

- Разбра ли, жрецо, защо не успяхме да победим Телеф. Той през целия ден вкарваше все нови войски в боя. Ако царете бяха пристигнали до обед, щяхме да победим. Ахил се дотътри чак когато боят свършваше. Той е най-виновен за неуспеха.

Знаех, че няма да признае очевидни неща.

- Никой не може да промени съдбата, Менелае. Щом Мойрите са решили да не се спечели тази битка, всички едновременно да почнеха боя, пак щеше да свърши така.

- Прав си, но това разбираме след битката. Когато тръгваш на бой, не знаеш кого ще подкрепят боговете.

Реших да променя разговора.

- Кажи, Менелае, къде ще търсим пръсналите се кораби? Не може един по един да пристигаме пред Троя. Хектор и Парис ще ни изловят и продадат на робския пазар.

Очевидно царете бяха предвидили такова загубване на корабите.

- В Авлида. Там ще потегнем корабите и ще вземем мъже на мястото на избитите.

Още не се бяхме нахранили и видяхме земя. Скоро кормчията я позна. Остров Евбея. Гребците се оживиха и корабът тръгна по-бързо.

Привечер пристигнахме в Авлида.

2.

В пристанището заварихме само петнадесетина кораба. Мъжете бяха слезли на брега и почиваха край огньове, на които се печеше месо. Гражданите на Авлида ги гледаха състрадателно. Новината за тежкото поражение и бурята ги бе направила мълчаливи и замислени.

Менелай веднага слезе да търси храна за мъжете от кораба. Върна се с двегодишен бик, но ядосан.

- Казах, че корабите се събират тук, за да ги поправим и тръгнем отново. Царят им заяви, че не бил съгласен. Въобразява си, че някой ще го пита.

Мъжете заклаха бика и почнаха да пекат месото. Към пристанището продължаваха да идват кораби. Докато мръкна, станаха тридесетина. Брегът се покри с огньове, а навсякъде се носеше миризма на печено месо.

Между пристигналите бе и Одисей, царят на Итака. Менелай го покани да вечеряме заедно. Седнахме на брега до кораба и почнахме да споделяме преживяното. Одисей бе категоричен.

- Кормчията на Агамемнон трябва да бъде осъден на смърт. Неговата грешка спаси Троя. А и ти, Менелае, не видя ли, че това не е троянският бряг? Мислех да обърна корабите, но видях, че мизите ще ви избият и заповядах да влезем в бой. Никога ахейците не са търпели подобно поражение.

Менелай се навъси.

- Щом се съберат корабите, ще ги поправим, ще съберем още въоръжени мъже и потегляме отново. Никой не може да оспорва волята на Зевс.

Одисей хвърли кокала, който глозгаше.

- Всичко става по волята на Зевс. В ахейските пристанища не влизат вече не само тракийските, а и египетските кораби. Търговията замира, робите намаляват. Ако поддържахме приятелски отношения с Троя, нямаше да е така.

Менелай изпи на един дъх чаша вино и отсече.

- Точно за това войната ще продължи. Ще загине или Троя, или ние.

Одисей не отвърна нищо. Преглътна залъка си, изпи също на един дъх виното в голямата чаша и си тръгна. Менелай изчака да се скрие в мрака и злобно изрече:

- Нека пристигне брат ми, Агамемнон. Тогава ще заговориш както трябва.

Слугите почнаха да прибират трапезата. Робът на Менелай го нямаше. Видях го, когато боят почна да стихва, как притича със сивото си робско облекло към мизите на Телеф, но не знаех какво ще каже Менелай.

- В тази битка загуби и верния си роб, Менелае. Знаеш ли какво стана с него?

Царят сърдито изсумтя.

- Този страхливец го е отнесла бурята. Казаха ми, че не е слизал от кораба. Един глупак по-малко.

Поговорихме още малко и се настанихме да спим. Небето сияеше осветено от тайнството на звездите си. Въздъхнах и се врекох да принеса благодарствена жертва на Дионис.

Сутринта пристигнаха още кораби и нещо, което окончателно вбеси Менелай. През нощта жителите на Авлида и околните селища бяха изчезнали с покъщнината, добитъка и храната си. Разбираха, че не могат да изхранят огромната гладна армия.

Пристигналите царе проклинаха и призоваваха боговете да накажат избягалите, но това не пълнеше стомасите на войниците им. Всички се пръснаха по градините и нивите да задоволяват глада си с каквото намерят. Някои се мъчеха да хванат риба. Малцина имаха още от храната, с която потеглиха.

Към обед пристигна и Агамемнон. Слезе на брега и прегърна брат си. След това извика Калхас и почнаха да се съвещават. Царете искаха да говорят с него, но той ги връщаше. Едва след обяд събра всички царе.

- Зевс, промислителят, ни показа верния път за Троя. Ако не се бяхме заблудили, че сме стигнали нейните брегове, щяхме с помощта на Телеф да минем през планината Ида и да я нападнем неочаквано. Нека всички царе отплуват за родните си места и поправят корабите, а на мястото на потъналите да построят нови. Също така да се погрижат мъжете да имат достатъчно оръжие и храна. Това трябва да стане бързо, за да отплаваме и превземем Троя.

Уморените и озлобени царе не зададоха никакви въпроси. Всеки тръгна да събира хората си и час по-скоро да се прибере в родния си дом.

Четири дни идваха разпръснатите от бурята кораби. Когато престанаха да идват, направихме приблизителна сметка на загубите. Към двадесет хиляди убити и удавени в боя и бурята и съответно повече от двеста кораба.

Единственият цар, който не се върна в Авлида, бе Ахил. Бяха го видели на остров Скирос, при приятеля му цар Ликомед. Казаха, че няма нито един потънал кораб. Убитите в боя също били много малко.

Агамемнон произнесе с нескрита злоба.

- Умее да се бие и все тегли към морето. Оставя ли го, ще завладее островите и ще трябва да воювам с него. Щом събера войската, ако не дойде, първата битка ще бъде там.

Не казах нищо. След поражението на ахейците мислех, че ще им трябват години да се съвземат и тръгнат отново към Троя.

3.

Агамемнон и Менелай изчакаха още два дни с надежда да се върне някой кораб. Хранехме се само с риба и лошо опечени на жар питки и пиехме вода вместо вино. След това и ние тръгнахме да се прибираме. Менелай бе неразговорлив и мрачен. Набави храна и вино още в първия град по пътя и ме викна да се нахраним.

- Видя ли тракийски кораб, след като се прибрахме в Авлида, Мин? Не си видял. Заради Троя траките не търгуват с нас. Не само те, ами и египтяните идват неохотно. Троя владее търговията на азиатския бряг и по този начин ни съсипва. Само като я завладеем, може да вземем търговията с Египет и да си осигурим роби от Азия. Стъпим ли на азиатския бряг, войската ще докарва роби, търговията ще цъфти и ахейците ще живеят като господари на света.

Налях му гъсто, неразредено вино и вдигнах чашата.

- Дионис не се интересува от войни, щом има хубаво вино. Да пием!

След неколкодневното въздържание, царят охотно се напиваше. Лицето му се зачерви, но още говореше нормално.

- Не разбираш нищо, Мин. Приключим ли с Троя, почваме да завладяваме траките. Племе след племе. Траките са най-търсените на робския пазар. Ахейците наистина ще станат най-богатия народ на света. Ще завладеем и островите. Хиоското вино ще бъде наше.

Изпитвах огромно желание да извадя меча и да го пратя в царството на мъртвите. Вместо това му налях още вино и той все така жадно го изпи. Очите му съвсем кръвясаха и вече с усилие, се закиска и ме погледна.

- А Елена, ако си й помогнал, а няма кой друг, значи си помогнал на нас!

При тези думи отпусна бавно глава, опита се да запее и се унесе в дълбок пиянски сън.

Изтрезня напълно чак когато стигнахме устието на река Еврота и слязохме от кораба. Веднага нареди да почне строежа на седемте загубени кораба и потеглихме към Спарта.

Не спирахме никъде и стигнахме за един ден. Менелай отиде в двореца си, а аз - в храма на Дионис. Жреците се зарадваха на идването ми.

- Дионис те закриля, щом излизаш непокътнат от устата на гладния вълк.

Изслушах ги, разказах набързо преживелиците си и седнах да пиша вест за светилището, Рез и Приам. Писах кратко за похода, битката и бурята, а след това, че ахейците отново се готвят за поход и той ще тръгне в най-скоро време.

Написах и се усъмних. Царете бяха против тази война, търговците я проклинаха, селяните бягаха в гората да не ги пратят на корабите. Как ще успеят Агамемнон, Менелай и Калхас да ги убедят, че трябва да воюват? Кои богове им помагаха да предизвикват тези кървави, безсмислени войни?

Извиках слугата, който ми прати Рез, и му дадох папирусите и пари.

- Вземи кон и тръгвай. Първо в светилището, после при Рез и Приам. Кажи им, че боят не ги е вразумил и продължават да се готвят за война.

Слугата се зарадва.

- Нали няма да се връщам повече тук, жрецо?

Усмихнах се.

- Поискай да пратят друг. Храмът не може да остане без хора. Дионис е на всички хора по света.

След малко видях да извежда коня и му махнах с ръка на прощаване. Завидях му, но не можех да го последвам.

4.

Менелай не ме търсеше. Аз също не изпитвах нужда от разговор с него. Делата на братята не се криеха. Броят на въоръжените стражи се увеличаваше всеки ден. Дори в най-затънтената уличка непрекъснато се чуваше звънтеж на оръжие.

Един ден в храма влезе търговец на вино. Наредих да разпалят огън на жертвеника и заговорих търговеца. Беше угрижен.

- Търговията запада, жрецо. Преди да почне тази война, докарвах вино от Хиос и печелех добре. Сега хиоските винари не ми продават виното си. Принуден съм да го купувам с египетски посредник и това много намали печалбата ми. Но и това не е най-лошото. Менелай и Зевсовите жреци искат непрекъснато да даваме пари за войската. Отказах да дам, защото войната ми носи само загуба. За беда разбойници нападнали кервана с виното. Отвели няколко коня с пълни мехове, а запечатаните делви счупили и разлели. Ако ми се случи още един път такова нещо, ще бъда напълно разорен. Боговете вече не закрилят търговците. Наруши се редът, установен от тях. И всичко започна от бягството на Елена. Менелай твърди, че Парис я е откраднал заедно с богатствата, които никога не е имал. Аз пък ще ти кажа, че тя е избягала от него. И какво? Зевс бил обиден, всички ахейци били обидени... И други жени бягат от мъжете си, но за никоя не се вдига такъв шум и не става война.

Не вярвах, че богът ще опази виното и парите му, но извърших най-старателно обреда. На човека казах, че богът ще помогне, но трябва да пожертва нещо за войската и веднага да замине по работа за две или три седмици.

Търговецът остави мех с отлично хиоско вино за доброто предсказание и си тръгна доволен. Опитах виното и реших да видя какво става из града и околността. Отдавна не бях излизал да пострелям с лък и да препускам на воля.

По улиците нямаше хора и това ме подсети, че днес има празник на Зевс. Тръгнах към поляната със свещения дъб и жертвеника пред него. Почти всички се бяха събрали там.

Обредите бяха минали и хората се разполагаха в очакване да се опече месото на жертвите. Трима певци деряха гърлата си да развличат множеството, но никой не им обръщаше внимание.

В сянката на дъба се бе разположил Менелай с жреците и първенците на града. Покани ме да се присъединя към тях и да почета Зевс. Естествено, казах ритуалните думи и се настаних пред чаша вино и печено месо.

Веднага забелязах, че първенците са смутени от нещо. Един от Зевсовите жреци стана и се обърна към сътрапезниците:

- Великият Зевс, царят на боговете, направи да влезем в битка с мизийския цар Телеф, защото е обиден на тези, които не дадоха достатъчно за войската и по този начин помогнаха на Троя да задържи Елена. Обиден е Зевс, страда Менелай. Страда търговията, на която троянците пречат. Героите се върнаха, без да са извоювали слава и без да са донесли богата плячка. Единственият начин да прославим царя на боговете и да получим слава и богата плячка, е героите да превземат Троя...

Менелай не го дочака да завърши и стана прав. Огледа свъсено всички и заговори.

- Любезни търговци, след две седмици по заповед на цар Агамемнон, войската трябва да бъде в Авлида. Още не са набавени нужните храна и вино, мечове, стрели и копия. Нима тъкмо ние, обидените, няма да тръгнем? Нека покажем, че Спарта почита Зевс и уважава войската си!

Търговците с престорен ентусиазъм почнаха да се вричат, кой колко ще даде. Гледах ги с любопитство. Личеше си, че всеки проклина Менелай, но никой не смее да му противоречи.

Гласът на царя прекъсна мислите ми.

- А ти, жрецо, какво ще дадеш? Храмът на Дионис не е по-беден от този на Зевс.

Погледнах го в очите и казах високо:

- Никога Дионис не е подкрепял каквато и да е битка или друго проливане на кръв. Не мога да си навличам справедливия гняв на бога!

Менелай почервеня от яд, но нямаше какво да отговори. Търговците мълчаха, но в очите им личеше уважение.

Жрецът побърза да сгълчи слугите, че не наливат вино и гощавката продължи.

Прибрах се в храма уверен, че Менелай ще опита да ми отмъсти. Знаех, че всеки се страхува да вдигне ръка срещу жрец, дори разбойниците не нападаха служители на боговете. Въпреки това, проверих внимателно оръжието си и почнах всеки ден да излизам в полето. Стрелях с лъка, мятах копие, въртях меч пред въображаем противник.

След седмица случайно срещнах царя. Беше ходил да пробва нова бойна колесница и доволен, се прибираше в двореца. Спря ме и изгледа насмешливо въоръжението ми.

- След пет дни трябва да сме в Авлида, жрецо на миролюбивия Дионис. Виждам, че се въоръжаваш за похода. След един ден тръгваме. Запазил съм място за теб на моя кораб.

Бях независим от него и му го показах.

- Ще се видим в Авлида, Менелае. Утре тръгвам и ще пристигна едновременно с вас.

Той не възрази. Отсече сухо:

- Не закъснявай! Имам нужда от теб.

Подвикна на конете и те препуснаха към двореца.

Прибрах се в храма и извиках двамата жреци. Обясних им, че няма повече да се връщам и без всякакви церемонии и обреди предадох храмовите дела. След това нахраних коня с ечемик и пшеница, приготвих се за дълъг път и сутринта изгревът на слънцето ме завари далеч от Спарта.

5.

Пристигнах в Авлида преди Менелай. Много царе вече бяха подредили корабите си край брега. Димяха огньове, на които мъжете си приготвяха храна. Огледах внимателно стана и видях, че този път всичко е премислено по-добре. Всеки мъж имаше поне копие, лък или меч. Повечето имаха и дървени щитове. Не бяха на корабите, но ясно личеше кой цар кои мъже води.

Точеха се и кервани с храна за пътя през морето. Жреци принасяха жертви и призоваваха благосклонността на боговете. Морето бе спокойно и само многобройните пристигащи кораби вълнуваха повърхността му.

Агамемнон викаше царете при себе си и определяше местата за лагеруване на войската. Личеше, че този път има подготовка за похода.

Пристигнал бе и Ахил с петдесет кораба. Неговата войска както и в миналия поход бе най-добре въоръжена и най-добре подготвена за битки. Личеше си и по външния им вид и по доброто настроение на мъжете.

Отбих се да го видя и той се зарадва.

- Боговете ми пращат приятен събеседник. Агамемнон не кани царете от страх да не му изпият виното. Не знае и докога ще се бавят царете. Докато се събере цялата войска, корабите ни ще пуснат корени в брега.

Развеселих се от думите му.

- Телеф ги е научил на някои работи.

Вместо да се засмее, той се намръщи.

- Атридите дори не ми благодариха, че ги спасих от плен. Да си призная, яд ме е. Сега щях да се радвам на съпругата си, щях да я заведа във Фтия да види владенията ми.

- Не знаех, че си взел съпруга. Коя е тя?

- Дейдамия. Дъщеря на цар Ликомед от остров Скирос. Сега чака дете. А не съм се прибирал у дома си след първия поход.

Въздъхнах и му разказах за моята съпруга Ананке. После пихме чисто неразредено вино и той нареди да вдигнат шатра за мен почти до неговата.

На другия ден доплува и Менелай. Беше побеснял от злоба. Като ме видя, злъчно произнесе.

- Една чаша успокоявала, две развеселявали. Изпих пет и все повече се ядосвам.

Разбира се, изпи и още една чаша, преди да ми разкаже как стоят нещата.

Безветрието ги сварило на три дни път оттук. Менелай заповядал войниците да седнат при веслата и да гребат. Така минал един ден. Между войниците имало богати занаятчии, земеделци и търговци, а синовете им били още повече. Те охотно тръгнали да придобият плячка, но никой от тях не бил научен да се труди. Веслата разранили ръцете им, гърбовете ги болели.

На следващия ден отказали да гребат. Корабите спрели и Менелай с големи усилия ги накарал да гребат поне до Авлида.

С мъка сдържах смеха си.

- Значи няма да гребат и към Троя.

Отговорът съвсем ме развесели.

- Ако не искат, да си намерят роби. Щом са тръгнали на бой ще правят всичко, което им заповядам. Откажат ли, ще ги хвърля за храна на рибите! Дано боговете се смилят и пратят попътен вятър

Това ме ободри. Разделих се с него и отидох при един рибар да си взема една хубава риба. Запитах го кога смята, че ще духне вятър Той равнодушно каза:

- Най-малко след две седмици, но може и след месец. По това време на годината често става така.

Прибрах се, разказах на Ахил за случилото се с Менелай, насладих се на печената риба и си легнах доволен.

Сутринта Агамемнон, Менелай и жрецът гадател, Калхас, дълго се съвещаваха. В това време бяха пристигнали всички царе, обявили участието си в похода. Агамемнон ги събра и им заповяда да бъдат готови следващото утро да потеглят към Троя. Неочаквано един от царете се обади.

- Като идвахме насам, се наложи да гребем. Погледни, Агамемноне, ръката ми. Цялата е една рана. С тази ръка троянците ще ме убият, защото и меч не мога да вдигна. Трябва да почакаме попътен вятър

Агамемнон избухна.

- Като не можеш да гребеш, намери кой да гребе вместо тебе!

Тогава и други царе се развикаха. Ахил се изправи пред всички.

- Ти, Атриде, на мен не нареждай. Ще тръгна, когато се появи вятър. Аз водя войска, а не роби гребци!

Освен царе бяха дошли много от синовете им, стратези и просто любопитни. Като чуха думите на Ахил, всички се развикаха одобрително. Привлечени от шума, почнаха да идват и други въоръжени мъже. Царете се окуражиха от неочакваното одобрение на делата им и почнаха да крещят, че ще тръгнат, когато има вятър.

Това принуди Агамемнон да отстъпи. Стана и обяви, че ще тръгнат, когато боговете се умилостивят.

Веднага се разнесоха одобрителни викове, а братята и Калхас се затвориха в шатрата на Менелай да се съвещават.

6.

Много пъти съм мислил защо честният и добър човек е безпомощен пред коварния и злия. Дали боговете закрилят алчния за чуждо богатство в злодействата му, или той успява да измами и тях. Защо и през ум не може да мине на честния човек за коварния замисъл срещу него, скрит в най-красиви думи и уверения.

Така и не научих защо, но и да зная, едва ли бих могъл да променя нещо.

Това си мислех три дни след отлагането на похода. Храната привършваше, по-предвидливите жители на Авлида почнаха да напускат града, а някои от въоръжените мъже просто бягаха и трябваше да ги връщат с въоръжени стражи.

Както винаги при струпване на много хора жреци на най-различни богове бяха издигнали жертвеници и принасяха жертви, за да омилостивят бога закрилник на един или друг цар или просто селянин, тръгнал да придобие богата плячка и бойна слава. Разбира се, Дионис не правеше изключение. Край жертвеника се въртяха четирима жреци и един от тях беше трак. Заговорихме, пихме в чест на бога и той даде воля на езика си.

- Да знаеш, жрецо, че Дионис ще изиграе лоша шега на ахейците.

Изгледах го въпросително и той, като се огледа да не ни чуе някой, ми каза неща, които не знаех.

Веднага, щом разбрал, че ахейците се събират за поход, Приам наредил на корабите си да спират всички ахейски кораби, без да се интересуват дали са търговски или военни, да продават екипажите им в робство на египетските и финикийските търговци, а останалото да докарват в Троя. По този начин той напълно прекъснал връзката им с полисите в Понта. Така лишил ахейската войска от храна и вино, които идвали от полисите и извънредно много облекчил траките да си върнат с война заграбените земи и селища.

Всичко станало много бързо. Племената обкръжавали укрепените селища и нахлували през пристаните, останали почти без защита, защото повечето кораби тръгнали да доставят храна и вино на голямата ахейска войска, а мнозина, помамени от богатата плячка, отишли да се присъединят към Агамемнон и Менелай. Така за много кратко време траките отново станали господари на земите си, а оцелелите ахейци се събрали в три-четири по-големи полиса, където можели да се съпротивляват дълго време.

Разбира се, всичко това се приписвало на морските разбойници и племената край Понта, но всички знаели кой ги закриля и откъде минават робските кервани.

Най-богат и силен бил полисът в Таврида. Ахейците вдигнали там големи храмове на Зевс и Деметра, а Хераклес, който завоювал тази земя, бил почитан като бог. Той се погрижил да избие племената, населяващи големия полуостров, и нямало кой да си ги връща обратно. Независимо от това, търговията почти спряла и никакви кораби не влизали и излизали от големия пристан.

Този път, каза жрецът, всички тракийски племена от Лариса до Троя ще изпратят бойци да се бият с ахейците. Дори могъщият Рез се готвел да й отиде на помощ със страшната си конница.

На свой ред аз казах на жреца, че според местните рибари това затишие, което спира отплаването, може да продължи доста дълго нреме.

Жрецът доволно се усмихна.

- Съвсем скоро ще почнат да гладуват, а те не са научени да търпят.

Разделихме се приятелски и аз тръгнах към шатрите на царете да науча нещо ново.

Едва стигнах там и Агамемнон излезе. Веднага стотици мъже се събраха да чуят какво ще им каже. Той се изпъчи с доволен вид и гръмогласно обяви, че птицегадателят Калхас ще принесе жертва на боговете, за да му разкрият причината за безветрието. Призова войската да присъства на жертвоприношението.

Същия ден на едно възвишение близо до лагера вдигнаха голям жертвеник. Калхас поведе процесията, пеейки химни за прослава на Зевс. Петима жреци се движеха с него да му помагат. Обиколиха лагера и спряха пред жертвеника. Запалиха буен огън и почнаха да хвърлят върху него магьоснически билки за тълкуването. Калхас непрекъснато обикаляше огъня, докато остана добре разгорена жар. Жреците довлякоха една сърна с позлатени рога и сръчно я убиха и разрязаха. Калхас се наведе над вътрешностите й. Вдигаше ръце към небето, лягаше по очи на земята и най-накрая закрещя.

- Агамемнон е виновен за безветрието. Убил е свещената сърна на богиня Деметра. Има само един начин да умилостиви богинята и да духне попътен вятър. Тежък откуп трябва да даде царят. Богиня Деметра иска той да й принесе в жертва дъщеря си Ифигения!

Няколко хиляди души, дошли да чуят гадаенето, стаиха дъх в очакване Агамемнон да отговори. Наблюдавах го внимателно. Познавах избухливия му характер и не бих се учудил, ако Калхас последваше участта на жертвената сърна. Десетина секунди царят мълча, а след това пристъпи две крачки към събраните мъже и високо обяви:

- Никога птицегадателят Калхас не е казал нещо добро за мене. Сега ми предрече страшна участ. Тълкувайки желанията на боговете, иска да принеса в жертва любимата си дъщеря Ифигения. Кой баща може да понесе това? Ако не беше волята на царя на боговете, Зевс гръмовержец, още сега бих разпуснал войската. Храбри войни, тежка е съдбата на царя, който трябва да се грижи за всички. Извършено е престъпление и ние сме длъжни да накажем Троя. Не само заради Елена, а и заради това, че Приам като истински разбойник потопява всички наши кораби, тръгнали към полисите ни в Понта. Боговете искат от мен най-тежката жертва, собствената ми любима дъщеря Ифигения. Да бяха казали, че ще ме поразят с мълния, щеше да ми е по-леко. Кажете ми кой е длъжен и може да понесе такова нещастие, освен царят, поел грижата за скъпото си отечество. Кой цар може да се отрече от волята на боговете, когато тя е за благото на всички. Мъже ахейци, очаква ви велика слава и богата плячка, когато разрушим стените на Троя. Затова аз, вашият цар, ще се подчиня на божествената воля и веднага ще пратя вест да доведат моята любима дъщеря Ифигения. Обещавам самият аз да я принеса в жертва на обидената Артемида.

Въоръжените мъже в равнината закрещяха "евойе, евойе...". В този момент бяха готови да потеглят без спор към презморска Троя.

Менелай прегърна брат си и след това, без да обръщат внимание на Калхас, тръгнаха към корабите. Множеството, възбудено коментирайки случилото се, също тръгна към своите лагери. Закрачих и аз. Възхищаваше ме постъпката на Агамемнон, но някъде в мен се бе загнездило чувството, че има нещо нередно, неясно в цялата церемония. Много бързо се подчини на волята на боговете. Много гладко, като предварително заучени, прозвучаха словата му, отправени към войската.

Отидох направо при Ахил и му разказах какво стана. Той не скри уважението си към Агамемнон.

- Знаеш, че никога не съм го почитал, но сега разбирам защо успява да се наложи над всички царе. Дори аз не бих се съгласил да принеса в жертва детето си за общото благо. Ще разпусна войската и ще се оттегля. Разбира се, ще трябва да се откажа и от царството си. Така е, драги жрецо, този път Агамемнон показа на всички, че има право да царува над тях.

Че показа, беше факт, но защо дори не почервеня, когато Калхас каза, че трябва да жертва Ифигения? Прие го като нещо обичайно. Дори не се нахвърли грубо срещу жреца, както правеше обикновено.

Въздъхнах и казах, че и аз се чудя на Агамемнон. После изпих две чаши неразредено вино, но и те не промениха мислите ми.

7.

Същия ден Агамемнон прати в Микена колесница с вест съпругата му Клитемнестра веднага да прати Ифигения в Авлида. Съобщаваше й, че иска да я омъжи за Ахил, преди да потеглят към Троя. Това ми каза попийналият Менелай. Така съпругата му Клитемнестра нямало да я крие, а ще изпълни поръчението. Пресметнах, че най-късно след седмица ще разбера дали Ифигения ще бъде заклана от баща си.

През това време в лагерите отново се надигна брожение. Когато хората са гладни, не се интересуват от боговете, а от храната. Мъжете опустошаваха околността, мнозина почнаха да бягат и дори въоръжените стражи не можеха да ги спрат. Нали и те се чудеха как да напълнят стомасите си. Не помогнаха дори и смъртните наказания за бегълците, към които прибягна Агамемнон. От околните селища докарваха храна, но тя не достигаше и недоволните непрекъснато се увеличаваха.

Отново заговориха, че царете отиват на война, за да трупат богатства, а за тях нищо няма да остане. Че Троя е непревзимаема и походът ще завърши като първия - с много жертви и без никаква плячка.

Агамемнон, Менелай и Калхас бяха безпомощни пред това разпадане на войската. Бяха се затворили в шатрата на царя и излизаха само в крайна нужда, заобиколени от многобройна стража. Ако изобщо имаше някакъв ред, той бе поради очакването на многото царе, че ще разпуснат войската и ще се приберат по домовете си. Почнах да мисля, че дори Агамемнон да пожертва дъщеря си, нещата няма да се променят.

В лагерите мислеха само как да се нахранят. Спрях при един от тях и заговорих мъжете. Те се отнесоха доста непочтително.

- За теб, жрецо, винаги има място на царската трапеза. Ние сме тези, които трябва да добиват плячка за вас и царете и сами да търсят с какво да се нахранят.

Друг изръмжа недоволно:

- Да знаех пътя към дома си, вече щях да се радвам на съпруга и деца.

Трети поучително изрече:

- С питане ще стигнеш.

Недоволникът мрачно се засмя.

- Този, когото ще питам, знае колкото мене, а този, който знае, ако го питам, или ще ме зароби, или ще ме върне. Мислил съм за това.

Ядосах се.

- Всеки сам е безпомощен, но всички заедно сте силни.

Изгледаха ме недоумяващо. Понечих да им обясня, но те видяха, че докарват храна и хукнаха към нея.

Продължих пътя си, но не ми се разговаряше с никого. Бях разстроен. Чувствах, че сега походът може да бъде спрян, но не знаех какво да направя. Дори нямах човек, когото да пратя с вест в светилището при цар Рез или цар Приам. Бях сам и мислите ми безпомощно се лутаха. Идваше ми да се принеса в жертва на Дионис и той с могъществото си да спре похода, но разбирах, че и това няма да помогне.

Внезапно ме втресе. Всичко почна да ме боли и силата ми изчезна. С мъка стигнах до шатрата си. Стоплих голяма чаша вино, сипах вътре стрити на прах лековити билки и го изпих. След това се увих в дебелата зейра и скоро се унесох.

Свестих се мокър от пот. Избърсах се до сухо и опитах да стана. Бях толкова слаб, че едва стоях изправен. Измъкнах пшеничена питка от торбата и почнах да дъвча. Беше изсъхнала и корава. Отпих малко вино и главата ми се замая. Легнах отново и се заслушах в гласовете край шатрата. Някой бе недоволен, но не можех да разбера защо.

След някое време силите ми почнаха полека да се връщат. Облякох се и излязох. Слънцето приятно ме загря. Спрях при стражите, охраняващи лагера, и ги заразпитвах какво става. Бързо разбрах, че съм бил в несвяст три дни. Три дни, през които никой не се бе сетил за мен. Докривя ми, но беше така. Не бях нужен никому сред тези сто хиляди души.

Стражите не спираха да говорят.

- Няма да го бъде този поход, жрецо. Помни ми думата. Всички се изпокараха. Всеки обвинява някого и никой не прави нищо. Дори Агамемнон и Менелай не си говорят.

- Те пък за какво се карат?

Друг страж се намеси.

- Агамемнон проводи пратеник жена му да доведе Ифигения, уж да я сгодява за Ахил. След това размислил и пратил втори пратеник, да й каже, че не трябва да идва. Добре, ама стражите на Менелай го хванали и той казал защо го е пратил Агамемнон. Това ги скара жестоко и сега не си говорят.

Първият го прекъсна.

- Всички са така. Царете обвиняват стратезите, стратезите хулят търговците и занаятчиите, а всички заедно траките. Разбойническите им кораби не позволявали да се докара храна от Тракия. Това можело да се прекрати само ако превземем Троя. За това чакаме всеки момент да разпуснат войската и да се прибираме по домовете си. С тази оправия троянците ще ни избият, преди да стигнем до града.

- Нима царете не са се събрали на съвет да обсъдят всичко?

- Царете се чудят как да нахранят войската, дето водят. Одисей и Менестей ходиха чак в Атина да докарат храна. Ахил е най-добре, прати кораби до Фтия и си има и храна, и вино. Другите са зле. Ако и утре не решат какво да правят, всички ще си тръгнат, без да чакат решението на Агамемнон. Никой не иска да мре от глад.

В този момент вниманието ми бе привлечено от две колесници, обкръжени от тридесетина тежко въоръжени стражи на коне. В първата имаше две жени. Познах ги отдалече - Клитемнестра и Ифигения. Съпругата и дъщерята на Агамемнон.

Веднага тръгнах към шатрата на царя. Исках да видя как Клитемнестра ще се съгласи да принесат дъщеря й в жертва на Артемида. По пътя ме настигна Ахил. Заговорихме и той изказа недоволството си.

- Искам да се разберем с Агамемнон. Или да плаваме към Троя, или да се прибираме по домовете си. Ако тръгнем на бой, ще нападнем богатите острови по пътя ни и ще нахраним войската. Ако не, всеки знае пътя към дома си. Оставил съм млада съпруга и не ми се иска да отсъствам дълго. Най-добре да си тръгваме. Агамемнон не може да води войска и да печели битки. Видя се още при Телеф. И най-глупавият рибар не може да сбърка пътя по такъв начин, както той и кормчията му. Тук не остана цар, с който да не се е скарал. Даже и брат му не ще да говори с него. Самият аз вече щях да съм у дома, ако не е желанието ми да накажа разбойниците, превзели мои кораби, натоварени със стоки от Тракия.

Опитах да налея масло в огъня.

- Изобщо е глупаво да се тръгва срещу Троя при това положение. Никой не желае тази война освен Агамемнон, Менелай и Калхас. Не бива трима души да налагат волята си на сто хиляди. А що се касае до разбойниците, достатъчно е да се помирите с Приам и той веднага ще сложи ред.

Ахил сви рамене.

- Съгласен съм с моите мъже и няма да отстъпя. Трябва да ти кажа, жрецо, че аз съм последният жив цар, учил при Хирон. Вярно, че бях малък, но много добре помня какво ни учеше той. Царят трябва да се грижи за хората в царството си. Дори при дивите животни водачът на стадото пръв влиза в бой и последен се храни. Сегашните царе се стремят да правят обратното. На трапезата са първи, а в боя последни. Особено Агамемнон и Менелай.

Прекъснах го:

- Не разбрах, Ахиле, какви твои кораби е потопил Приам.

Ахил мрачно обясни:

- Те не са мои. Има няколко богати търговци в царството, които въртят търговия с нашите полиси в Тракия. Длъжен съм да ги защитя!

- Казваш нашите полиси в Тракия. Не мислиш ли, че траките имат право да отвоюват земите си, завладяни от Хераклес?

Отговорът бе неочакван.

- Каквото е завладяно, е завладяно. Щом не са могли да ги защитават, значи и сега няма да могат. Защо трябва отново да воюваме за стари работи?

Не успях да му отговоря. Пристигнахме. Стражата пред шатъра ни спря и ни каза, че Агамемнон излязъл с Калхас. Отишли да принесат жертва и да се допитат до боговете. Друг страж забърза.

- Ще кажа на съпругата му. И тя го чака.

Влезе в шатъра и след малко излезе заедно с Клитемнестра. Тя видя Ахил и тръгна към него..

- Боговете са определили най-силният и красив жених на дъщеря ми. Ела да те прегърна като майка на годеницата ти Ифигения.

Ахил я изгледа недоумяващо и запита учудено:

- Каква годеница? Та аз само преди месец взех за съпруга дъщерята на цар Ликомед. Нима Агамемнон е решил да ме жени за дъщеря си, без да ме пита?!

Клитемнестра разбра, че изпада в смешно положение. Изчерви се и едва ли не през сълзи произнесе:

- Но съпругът ми прати вест да доведа Ифигения, за да се сгодите, преди да потеглите на поход. За какво препускахме като луди да пристигнем, преди да потеглите?

Никой не се решаваше да й каже истината. Всички мълчаха. Царицата се разплака.

- Кажете ми какво става тук! Никой ли не знае?

Един мъж пристъпи към нея.

- Ще ти кажа истината, Клитемнестро. Има още време да напуснеш лагера. Агамемнон ме изпрати да ти кажа, че не трябва да идваш, защото дъщеря ти Ифигения ще бъде принесена в жертва на могъщата Артемида. Боговете пожелаха да ме заловят стражите на брат му Менелай и ме върнаха тук. Оттогава братята са скарани и не си говорят.

Клитемнестра се ужаси. Почна безумно да се оглежда и да хапе до кръв устните си. След това неочаквано коленичи пред Ахил и прегърна краката му.

- Защити дъщеря ми, Ахиле. Заклевам те в името на майка ти. Само ти можеш да я запазиш от безумието на Агамемнон. С какво ще помогне нейната жертва? Тя ли ще спечели войната? Нима богинята няма да се трогне от отчаянието и мъката на една майка?

От шатъра излезе и Ифигения. Явно бе чула целия разговор. Бузите и ту почервеняваха, ту побледняваха. От вълнение не можеше да произнесе дори една дума.

Ахил, развълнуван от прекрасния й лик, без усилие вдигна плачещата Клитемнестра на крака. Погледна я в очите и произнесе твърдо.

- Права си, че само аз мога да защитя дъщеря ти от безумния й баща. Заклевам се в моя покровител морския бог Нирей, че ще ти помогна. Няма да позволя на никого да се докосне до нея!

Пусна Клитемнестра и хукна към лагера си.

- Отивам да си облека доспехите и вдигна войската!

Майката и дъщерята се прегърнаха и влезнаха в шатрата. Опитах се да преценя положението. Ахил нямаше да се отметне от клетвата си. Ако Агамемнон се противи, работата ще стигне до битка. Тогава за никаква война, освен между ахейци, не може да се мисли и войската ще бъде разпусната. Ако приеме искането на Ахил и откаже да принесе в жертва Ифигения, ще стане за смях и войската ще се саморазпусне. Изглежда този път дори боговете са възмутени от делата на царете и ще провалят замислите им.

В това време се зададе Агамемнон. Сигурно знаеше, че жените са пристигнали, защото не се спря при никого и бързо влезе в шатрата. Малко след това се чу разправията между съпрузите. Гласът на майката сигурно се чуваше до другия край на лагера. Проклинаше царя, призоваваше боговете на помощ, припомняше му стари злодеяния.

Мислех, че избухливият Агамемнон ще я убие. Чувах само как я призовава да го изслуша. Мъчеше се да й обясни, че това е волята на боговете, а не неговата. Казваше й, че ще го убият с камъни, ако откаже да принесе жертва, че трябва никога повече да не помисли за война срещу Троя. Ифигения се мъчеше да ги успокоява, но говореше тихо и не се разбираше какво им говори.

По едно време Клитемнестра излезе разплакана и отиде на брега. Седна на един камък и продължи да плаче.

Агамемнон и Ифигения останаха сами в шатрата. Сигурен бях, че разговарят, но колкото и да се напрягах, не можех да чуя нищо от думите им.

Докато траеше цялата разправия, привлечени от гневните викове на Клитемнестра и новината, че Ифигения е в лагера, край царската шатра се събраха пет-шест хиляди души. Почти никой не носеше оръжие. Дошлите по- рано обясняваха на останалите какво се е случило. Едни бяха съгласни, че трябва да се принесе исканата жертва, други шумно изказваха подкрепата си за Ахил, трети говореха, че не помнят да е принасяна човешка жертва и това не е на добро. Врявата ставаше все по-силна.

Отнякъде дойде и цар Одисей. Разтревожен, разбута хората и поиска да влезе в шатрата, но стражата не го пусна.

В това време откъм стана на Ахил се чу дрънкане на оръжие и видях, че той идва начело на цялата си напълно въоръжена войска. Водеше я заедно с приятеля си, стратегът Патрокъл. Като стигнаха до множеството, Патрокъл нареди въоръжените мъже да избутат събраните. Хората недоволно отстъпваха, но до разпри и бой не се стигна. Образува се широк проход до царската шатра, по който мина Ахил и призова Агамемнон да излезе и се откаже от жертвоприношението.

Одисей чу думите му и бързо почна да праща пратеници към становете на войската. Десетина души се затичаха с всичка сила да изпълнят казаното.

Трябваше да се махна оттук, защото при едно сбиване имах само един гол меч, който не можеше да ме защити в гъмжилото войнствени хора. Въпреки това не мърдах от мястото си. Ако станеше битка, дори и бързият ми жребец едва ли би ме спасил.

Агамемнон бавно излезе от шатрата и застана пред Ахил.

- Докога, Ахиле, ще се бъркаш в работата на царе и богове. Има ли дело, за което не си създавал разпри. Винаги искаш да бъде по твоему, да бъдеш по-горе от мене. Великата Артемида, дъщеря на Зевс иска тази жертва и аз съм се врекъл да я дам. Ще изпълня волята й. И Зевс, и народът желаят това за общото благо.

Тези, които бяха по-наблизо и чуха думите, шумно почнаха да изразяват одобрението си. Ахил вдигна ръка да млъкнат.

- Кажи, кучеоки, кога е принасяна човешка жертва на боговете? Говориш за общото благо, но не зачиташ дори законната си съпруга и собствените си деца. Дадох клетва, че ще защитавам Ифигения и ще я изпълня. Излъгал си Клитемнестра, че ще я сгодяваш за мен преди похода. Нека дъщеря ти излезе от шатрата и ако пожелае, аз ще я отведа като моя съпруга.

Тълпата зашумя. Едни одобряваха думите на Ахил, други искаха да бъде принесена жертвата. Виковете ставаха все по-силни и нещата отиваха към сбиване.

Откъм становете тичешком почнаха да идват въоръжени мъже и Одисей почна да ги подрежда за бой. Патрокъл смръщено гледаше към царете. Зад него войската му почна да се вълнува. Раздадоха се викове за почитане на Деметра. Някои почнаха да хулят царя си.

Ахил решително застана пред входа на шатрата.

- Дадох клетва и никой не може да ме спре да я изпълня. Който иска да вземе Ифигения, трябва първо да ме убие!

При тези думи вдигна щита и изтегли дългия си меч, готов да се сражава с многохилядната войска.

Агамемнон подигравателно се усмихна и пристъпи към хората с намерение да говори.

Неочаквано от шатрата излезе Ифигения. Изтича пред баща си и се провикна с висок и ясен глас.

- Силни и храбри мъже! Виждам как всички са готови да почнат битка, в която хиляди ще се простят с живота си. Не пред стените на Троя, а избивайки се един друг. Всеки иска да направи това за общото дело. След като се избиете без нужда, всеки ще може да ни завладее и разори. Не искам това да се случи и казвам пред могъщата Артемида и нейния баща Зевс, че доброволно ще застана пред жертвения нож. Нека всички се подчинят на волята на боговете! Приберете мечовете и ги пазете за битката пред Троя. Нейните развалини ще бъдат моя вечен паметник! Прибери, Ахиле, меча си, защото не насила, а доброволно ще посрещна жертвения нож!

Изуменият, но възхитен от думите й цар, отпусна щита и с рязко движение върна меча в ножницата.

- Боговете са ми свидетели, че не съм пристъпил клетвата си. Голяма ще е мъката ми за теб, Ифигенио, защото е трудно да се жертваш доброволно за общото дело. Подчинявам се на думите ти, защото те са ти внушени от боговете.

Щом каза това, тръгна към войската си, а мъжете възторжено заудряха с мечове в щитовете и крещяха с всичка сила похвали.

Агамемнон изгледа гордо Ифигения и заедно с нея се прибра в шатрата. Мъжете бавно почнаха да се разотиват. Никой не говореше вече за глада и трудностите на похода. Боговете отново се намесиха в полза на войната.

8.

Вечерта не отидох никъде. Никой не ме потърси и аз се заех да подредя торбите. Каквото и да се случеше сутринта, нямах повече работа при ахейците. Ако войската потегли през морето, нямаше да вървя с нея. Ако царете разпуснат мъжете, като тях исках да се прибера при съпругата и децата си.

Занесох на жребеца торба с чисто жито. Утре трябваше да има сила. Конярите ме погледнаха учудени. Те вече се готвеха да товарят коне и колесници на корабите.

Прибрах се в малката шатра и се опитах да заспя, но бях бодър. Посегнах към виното, но се отказах. Бях слаб от болестта, но умора не чувствах. Мислите ми бяха в Тракия. При съпругата и децата, които чакаха да се върна.

За какво се заех с тази работа? Тръгнах да възстановявам школата на Хирон, а какво се получи? Боговете не позволиха някой да учи хората. Вместо това, опитах да спра най-страшната война, която утре може да почне. Забие ли Агамемнон ножа в гърдите на дъщеря си, пререже ли нежната й бяла шия, нищо не може да спре нападението срещу Троя.

Боговете и царете обичат да проливат кръв. Нали тя винаги е чужда. Този път потоците, които ще напоят полето пред Троя, ще почнат с проливане на царска кръв. Своя кръв. Ненаситната жажда за битки, грабеж и разрушение ще се задоволи само ако Агамемнон заколи дъщеря си пред очите на цялата войска.

Мислех, че е загубил битката с миролюбието и добротата. Излъгал съм се. Дори боговете не могат да измислят нещо по-коварно.

Кой нормален човек намисля да убие дъщеря си, само и само да има война?

В такива мисли прекарах нощта и когато зората почна да гаси звездите, бях на крак. Изведох жребеца, сложих му седлото, юздата и торбите, проверих всичко ли е подредено и стегнато както трябва и го яхнах. Той се дърпаше към зелените баири, по-далече от смрадта и шума на хората.

Яхнах го и препуснах. Отидох право при големия жертвеник, на който преди слънцето да се издигне, Ифигения щеше доброволно да посрещне смъртта.

Грижливи ръце бяха приготвили вече купчина сухи дърва за жертвения огън. Зад жертвеника кой знае защо бе прокопан стръмния скат към бързата рекичка. Реших, че са го направили, за да стигат лесно до водата. Другият бряг бе доста по-нисък. Зад него се виждаше път, който на петдесетина крачки от водата влизаше в сенчеста гора.

Тръгнах покрай рекичката. На стотина метра край нея имаше по-малък хълм, около който тя правеше остър завой. Оттук можех да видя всичко, без някой да ме забележи. Можех и да яхна каня, за да избягам при нужда.

Пуснах жребеца да пасе, запалих малък огън и си приготвих закуска. Нахраних се добре, загасих огъня и легнах във високата трева. Над мен летяха птици, пеещи песни за любовта и красотата. В тревата шумоляха разноцветни буболечки.

Откъм стана на войската се чуха обредните песни и заклинания. Обърнах се по корем и предпазливо надникнах. Идваше цялата войска. Сто хиляди души. Най-отпред вървеше жреца Калхас. След него друг, непознат жрец. След тях окичената с цветя Ифигения пристъпваше леко и безгрижно, сякаш отиваше не на смърт, а на среща с любимия си. Лицето й бе усмихнато и доволно.

Зад нея, също така весели и самоуверени, пристъпваха Агамемнон и Менелай, водещи мъжете, дошли да видят как царят ще заколи дъщеря си в угода на боговете.

Пред хълма всички спряха. Към жертвеника приближиха само двамата царе, Ифигения и жреците. Обиколиха го три пъти, пеейки обредни химни в чест на богинята. Спряха и без да прекъсват химните, подредиха клада върху жертвеника. Дадоха на Ифигения да изпие чаша вино, поръсиха я с печен ечемик и противно на обичая, застанаха зад жертвеника. Дървата вече прегаряха и жреците почнаха да хвърлят свещени билки и да призовават богинята да дойде и приеме жертвата.

Ифигения почти не можеше да се види от дима на свещените билки, а жертвеникът пред нея я криеше от кръста надолу.

Неочаквано видях на ниския бряг зад рекичката една колесница с два буйни коня. До нея спряха двама Зевсови жреци на бързи коне.

Агамемнон взе жертвения нож и внимателно провери дали е достатъчно остър. Показа го на Ифигения и усетих, че едва сдържа смеха си. Тя също весело се усмихна.

Бях потресен. Нима и двамата са лишени от най-обикновени човешки чувства? Хора ли бяха или сенки, извадени от царството на мрака?

Калхас за последен път обиколи жертвеника. Застана от лявата страна на Ифигения, а от дясната застана Агамемнон. Така щеше по-удобно да пререже гърлото й. Другият жрец и Менелай се изправиха от двете страни на огъня. Хората в ниското замряха в очакване. Менелай и жрецът щедро хвърляха билки върху жаравата.

Калхас се огледа, видя колесницата зад поточето и вдигна ръка. Агамемнон тържествено протегна нагоре жертвения нож, готов да го забие в гърдите на усмихнатата Ифигения. Калхас изричаше последните обредни думи.

Внезапно над жертвеника се вдигна гъст дим. Ифигения пъргаво се затича към колесницата зад рекичката, а нечии ръце подадоха на Калхас и Агамемнон вързана сърна с позлатени рога. Царят замахна и заби ножа в сърцето й. След това го заби и в гърлото й. Димът се разнесе и пред смаяните войни се показа агонизиращата сърна.

Калхас веднага изскочи напред и се разкрещя:

- Чудо! Велико чудо стана! Всемогъщата Артемида се смили над Ифигения и я отнесе, а на нейно място остави тази сърна. Боговете ни покровителстват, храбри ахейци. Те ще ни дадат победа над ненавистните троянци. Нека още сега се качим на корабите и потеглим.

От равнината се раздаде възторженият рев на смаяните от чудото мъже.

В това време Ифигения седна в колесницата и съпроводена от жреците, изчезна по пътя в гората.

Смъкнах се до рекичката и се наплисках с разтреперани ръце. Сърцето се мъчеше да излезе от гърдите ми. Не ми достигаше дъх. Жребецът дойде при мен и тихо изпръхтя. Това ми даде сили да седна. Погалих го и той, успокоен, продължи да пасе.

Додето се успокои сърцето ми, шумът и победоносните песни на ахейците почнаха да заглъхват. Станах и погледнах какво става. Край жертвеника нямаше никой. До брега на рекичката пъстрееше повяхващия жертвен венец на Ифигения.

Достигнали брега, ахейците бързо заемаха местата си на корабите, товареха коне и колесници.

Неочаквано подухна лек вятър. Вдигнатите платна се издуха, за миг се отпуснаха, но втори порив отдели първия кораб от пристана. След него тръгна втори, трети...

Великата богиня Артемида се грижеше за избиването и разорението на хората.

Изчаках да потегли и последният от корабите на огромната флота. Брегът опустя. Само на камъка до брега стоеше неподвижно прегърбената фигура на Клитемнестра. Около нея в кръг мълчаливо стояха прави стражите, които я охраняваха от Микена дотук. Двама души приближиха до нея и я заговориха. След това докараха колесницата и й помогнаха да се качи. Тя отново закри лицето си с ръце, отпусната на седалката. Коларят подвикна на конете и те понесоха царицата обратно към Микена.

Повиках жребеца и го яхнах. Нямах повече работа с ахейците. Нямах работа нито с боговете, нито с царете. Имах дом, съпруга и деца и те ме очакваха с нетърпение. Вечер, край червената жарава на огнището, ще им разправям всичко това като страшна приказка.

Платната на флотата все повече се отдалечаваха. Боговете ги тласкаха да се изпълни волята им.

Подканих жребеца и той се опита да препусне, но аз го усмирих. Близо до пристана видях неколцина рибари, заобиколили седнал човек. Спрях да видя какво става. Приведен над лирата си аед, пееше. Заслушах се. Той разказваше как земята се оплакала на боговете, че не може повече да носи бързо размножаващия се човешки род. Боговете решили хората сами да се унищожават чрез войни.

Не ми се слушаше повече. Подканих коня и той препусна към жадуваната Тракия. Чакаха ме дом, съпруга, деца, приятели...

Ще позволят ли боговете да проживея спокойно дните си с тях?!

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.06.2005
Илия Джерекаров. По волята на боговете. Варна: LiterNet, 2005