Илия Джерекаров

web | По волята на боговете

1.

Изминаха близо две години, преди да получа вест от Евмед. Тя беше кратка:

- Чакам те в светилището!

Принесох жертва на Дионис, направих прощален пир и яхнах бързоногия жребец. На сбогуване, Ананке тъжно произнесе:

- Внимавай! Пази се сам, защото бог и цар искат да им служиш, но не се интересуват какво става с теб!

При друг случай щяхме много да обсъждаме тези думи, но сега нямаше време. Отвърнах кратко:

- Не мисли за мен, а за децата и дома. Ще се върна, щом свърша работа.

Този разговор си спомних в родопското светилище, когато жрецът Евмед ми обясни за какво ме вика.

- Време е да се заемем с школата. Неколцина жреци са съгласни да учат младите. Ще им тълкуват песните на аедите, силата на словото, музиката. Ще ги учат как се управляват племена и царства... Ще им предадат знанията за природата и природните сили. Царете ще дадат всичко за градежа и опитни стратези за обучението в бойни изкуства. Остана да се уговори мястото. Върви отново при Рез. Най-добре да е при него. Ако той не е съгласен, върви през морето. Опитай в Троя. Опитай в Самотраки. Всички царе искат школата да е по-далече от ахейците.

- А Евфем? Не е ли съгласен да бъде край светилището?

- Никога няма да се съгласи. Мисля, че има право. Хироновата също бе далече от светилището. Не върви до него да се размахват мечове и хвърлят копия. Все пак запамети много от песните на Орфей, а знае не малко и от други аеди.

Ядосах се.

- Значи не признава светлия покровител на науките и изкуствата Дионис!

- Ползва много неща от него, но не всичко. Самият Орфей също не ползваше всички тайнства и обреди на Дионис, въпреки че цял живот му служи вярно.

Изправих се и сърдито казах:

- Аз тръгвам още сега да обиколя царете, а теб съветвам да отидеш при цар Ормен или при цар Рез. Всеки ще те приеме. Тук нямаме повече работа!

Евмед вдигна повелително ръка.

- Ти ще вървиш да се грижиш за градежа на школата, а аз ще бъда тук. Щом Евфем прие да прати жреци в школата, нека всеки си върши работата там, където най му приляга!

2.

Естествено отидох при цар Рез. Ако откаже школата да бъде в царството му, можеше да ме посъветва при кой цар да отида. Щеше да ми спести много безплодни посещения.

Пред двореца му ме спряха стражи.

- Царят разговаря с вождовете.

Подръпнах наметалото, за да се видят знаците на жрец. Единият от стражите поясни:

- Нека направят тайнствата. Дотогава не пускат никого, ако не е посветен. Щом поискат храна и вино за пир, ще влезне човек да му каже, че искаш да говориш с него.

Оставих слугите да се погрижат за коня и зачаках. Шумни разговори наблизо привлякоха вниманието ми и аз се отправих натам. Оказа се, че вождовете докарват данъка, дължим на цар Рез. Шумният разговор бе край голям керван коне. Този, който приемаше товара, бе извадил камък от торбите на коня и ядосано говореше:

- Рез се разбра с твоя цар да му докараш двадесет товара медна и десет товара желязна руда. Ако види какво си докарал, ще ти смъкне кожата от гърба.

Не разбирах спора им и поисках един от слугите да ми обясни, ако може, как стоят нещата. Слугата се засмя:

- Човекът хитрува. В рудата има много камъни. От десет торби руда излиза торба желязо, но от това, което е докарал, няма да излезе и половин торба. Ще го накарат да донесе още руда.

- Толкова много ли мед и желязо трябват на Рез?

Слугата ме погледна внимателно и като разбра, че не съм тукашен, поясни:

- От тях правим всякакви изделия. Работата е тежка, за всяко нещо трябва много време и те са скъпи.

- Какви изделия?

- Захвати за конски сбруи, украси, ножове, брадви, пръстени, съдове... Какво ли не. Мнозина по този начин си плащат годишния данък. Работят при занаятчиите някое време и всичко е наред.

- А мечове, щитове, върхове за копия, за стрели...

Слугата ме погледна строго.

- Царят забрани да ги правим за търговците. Боговете не дават да им продадем мечове и днес и утре да ни нападнат с тях. Тези неща правим само за нашите стражи.

В този момент откъм двореца се разнесе миризма на печено и изгоряло месо. Разбрах, че Рез принася жертва, а това означаваше край на тайнствата. Време бе да влизам при него. Слугите също се разшетаха и почнаха да носят вино и храна.

Когато ме въведоха в залата, край трапезата се бяха разположили двадесетина души. Повечето носеха знаци на вождове, но неколцина бяха просто богати хора. Изгледаха ме учудено, когато Рез ме настани до себе си.

- Навреме идваш, Мин. Ако не се бе явил, щях да пращам човек да те вика.

- Истина е, че не съм ти пращал вест, но не съм ходил никъде. Бях у дома си.

Рез ми отряза голямо парче месо и ми сипа неразредено вино. На повечето сипа само разредено вино, а те си взимаха кой колкото иска плодове и зеленчуци. Само няколко души хапнаха от месото и то съвсем малко. Видя недоумението ми и се усмихна.

- Ти не си посветен и можеш да ядеш месо и да пиеш много вино. Тези тук се подготвят за сливане с бога, след като той прекъсне земния им живот.

Бях поразен.

- Значи ти почиташ утринния Дионис?

Рез недоволно ме прекъсна:

- Храни се, ще говорим после!

Гостите шумно почнаха да се хранят. Един по един викаха слугите си да донасят даровете за Рез. Всеки хвалеше първо царя, после това, което му подарява. Вождовете бяха докарали предимно красиви ездитни коне, но имаше и чудесно украсени със злато конски сбруи, красиви златни, сребърни и гледжосани съдове, ножове, лъкове от рог и какво ли не още.

Царят благосклонно приемаше даровете и на всеки задаваше някакъв въпрос - дали е свършил една или друга работа, оздравял ли е някой болен, ще има ли добра реколта. Всеки, доволен от вниманието, отговаряше станал прав и със светнали от радост очи слушаше следващия.

Дойде моят ред и аз се изправих. Извадих красив железен нож с ръкохватка от еленов рог и го поднесох с протегнати към царя ръце.

- Ето, царю, моят скромен дар. С него можеш да се храниш на трапезата или да правиш жертвоприношения. Той ще ти служи така вярно, както и аз. Няма да го забелязваш, но винаги ще ти е нужен и винаги ще ти е под ръка.

Рез неочаквано се пресегна и взе ножа, вместо да ми посочи общия куп.

- Добре каза това и аз ще го оставя при себе си. Нека боговете закрилят и теб, и дома ти.

В това време гостите отново почнаха да се хранят и да разговарят весело един с друг. Никой не ни обръщаше внимание. Рез си наля малко вино и отпи една глътка.

- Преди малко запита вярвам ли в утринния Дионис. Искам да ти обясня някои неща. В моето царство аз съм единственият, който може да разговаря с боговете и да предава волята им на останалите хора. Затова имам власт да ги съдя и наказвам, да решавам кое е добро и кое лошо за тях или царството. Никой не може да ми противоречи или да се опълчва срещу мен. Това веднага се наказва от боговете. Намерих папирусите с обредите и тайнствата, дадени от Орфей. Тези, в които се говори за сливането на душата с бога, не могат да се изучават в школа, те се предават само на посветени. Ако царят няма син да го наследи, защото аз нямам съпруга, която да роди наследник, предава знанията си на друг, който смята, че е достоен да бъде цар. Племенните вождове, както и тези, с които царят се съветва, се посвещават в обредите и тайнствата за сливане с бога. С тяхна помощ уреждам царството и на тях разчитам при битка с неприятел. Учудва ме, че не си посветен, след като си бил толкова близък с Орфей?

Отвърнах бавно, за да обмисля добре думите си.

- Вината, царю, е моя. Не смятах, че положението ми на слуга е достатъчно, за да бъда посветен. Сега също съм слуга, но на Дионис и не знам дали той ще позволи това да стане.

Рез ме изгледа с любопитство.

- Ти си човек, който служи честно. Боговете ще те възнаградят за това. Сега слушай! Идваш да ме питаш къде да построите школа. Нито аз, нито някой друг от царете ще се съгласи да приеме такова училище. Опитай в Троя при Приам. Той е достатъчно богат, но запомни, че такава школа сега нe е от полза за царската власт в Тракия. Времето на Хирон, Еагър и Орфей отмина. Тогава държавите се създаваха, а сега е време да се управляват. Всеки добър цар е научил добре как да управлява царството си, как да води битка с враговете си и как да се грижи за аеди и лечители. Стратезите обучават децата си, аедите и лечителите намират млади последователи и също им предават знанията си. Затова на никой цар не му трябва школа.

Като отидеш при цар Приам в Троя, ще разучиш кои са му съюзниците, кои враговете, могат ли да превземат и разорят града. Тогава ще пратиш вест и аз ще ти наредя какво да правиш по-нататък. Ако се издадеш в тази работа, ще те убия!

Възразих:

- Разбирам, че боговете са ти открили за какво идвам, но аз съм жрец на Дионис и съм подчинен на родопското светилище. Не знам дали ще успея да служа и на теб, и на бога.

Рез не обърна внимание на думите ми.

- Сега, ако си се нахранил, стани и върви, където те пращам. Светилището и без теб знае достатъчно за събитията, които го интересуват. Казах!

Побързах да се сбогувам, защото усетих, че думите ми почват да го дразнят.

3.

Когато идваш с кораб по морето към дивната Троя, първо се вижда непристъпната крепост и после ниският бряг. Царят й Приам я е издигнал от развалините на Илион и тя е двойно по-висока и красива. По ливадите край нея пасат безчислени стада, нивите раждат изобилно. От далечни пътища пристигат и заминават дълги кервани и всичко говори за богатство и сила.

Минах през пазара край градската врата и се запътих към двореца. Казах на един слуга, че искам да разговарям с царя. Слугата неохотно влезе в сградата и скоро дойде синът му Хектор. Запита откъде идвам и какви вести нося. Отговорих, че идвам от родопското светилище на Дионис и става дума за школа като тази на мъдрия Хирон. Това му се видя интересно.

- Баща ми не е тук, жрецо на Дионис, но можеш да кажеш всичко на мен. Бъди мой гост!

Като изрече това, извика един от многобройните слуги и му нареди да ме посрещнат и приготвят за обедната гощавка.

Слугата ме въведе в двореца. Дадоха ми стая, вода и всичко необходимо да се приведа в ред след пътуването.

На обяда се бяха събрали многобройните синове на Приам. Хранеха се шумно и весело, подканвайки слугите да донесат едно или друго ядене. Хектор ме настани до него. Разменихме обичайните любезности и почнахме да се храним.

Обясних му намерението да правим школа, а също и това, че Троя изглежда най-добро място за нея. Той се усмихна приятелски.

- Боговете са ми свидетели, че уважавам и почитам Дионис и жреците от светилището, но не мога да разбера кому е нужна такава школа. Без да съм учил в нея, знам как воюват ахейците, египтяните, асирийците... Умея да си служа с писмените знаци, да броя и смятам какво имам и какво ще взимам или давам. Баща ми ме е научил на обредите и тайнствата, нужни за един цар. Не мога да свиря, но обичам музиката и поезията... Моите деца също като мен ще умеят да се трудят на полето, да се грижат за добитъка и ако се наложи, да вдигат градеж... Ще ги науча на всичко нужно да управляват царство, да воюват, ако ги нападнат. От това следва, че децата на царете не се нуждаят от нея. Тогава за кого? Да изучим децата на първенците? Ако те знаят всичко това, ще поискат да бъдат царе. Ще почнат вражди и борби за царската власт. Мисля, че баща ми ще ти каже същото.

Нямах думи да му възразя. Обясних, че аз съм само пратеник на светилището и все пак ще трябва да чуя тези неща от баща му.

Хектор мe посъветва да почакам няколко дни, защото Приам бил на гости при съседен цар. Щом узная, че се е върнал, да дойда в двореца.

Разбрах, че ме отпраща с празни ръце и при това ми отказва гостоприемство. Опитах да отклоня разговора и запитах идват ли ахейски търговци на тържището. Той отвърна с досада:

- Това може да провериш и сам. Сега има цяла делегация от Спарта. Царят им Менелай иска да прекрати враждата между нас и предлага да пращаме наши търговци при него, а той да праща ахейци тук. Ако сме съгласни, да договорим условията. Утре ще направим пир и той ще си замине, но сигурно ще ходим и ние там. По-добре да търгуваме, отколкото да враждуваме. Онзи Зевсов жрец на трапезата е от неговите хора.

Проследих погледът на Хектор. Ухилен до уши, жрецът разговаряше с един от братята му. Няколко мига ми бяха достатъчни да си спомня, че това е същият жрец, присъствал в Атина при изгонването на Тезей.

Искаше ми се да му кажа това, но усещах, че е напълно безсмислено. При това не можех да докажа, че е пристигнал с лоши намерения.

Не оставаше нищо друго освен да си тръгна.

Отидох на тържището и минах край изложените за продан стоки. Гледах търговците и си отбелязах, че имаше и ахейци. Накрая спрях пред един замислен бедняк, който продаваше няколко торби ечемик. Запитах, мога ли да преспя в дома му няколко нощи. Сиромахът ме погледна недоумяващо.

- Ще бъде чест за дома ми, милостиви жрецо на Дионис, но едва ли ще успея да опазя коня ти. Не всеки цар язди такъв жребец.

Развеселих се.

- Нямаш ли куче и яхър?

- Кучето ще лае, но като дойдат двама-трима, ще изведат коня и не можем да им направим нищо.

- Не се бой! Дионис ще съумее да ни опази.

Купих всичкия му ечемик и докато минавахме край подредените стоки, купих и чудесен лък със стрели. Човекът ме поведе към къщурките извън градската стена и скоро стигнахме дома му.

Свалих юздата, седлото и торбите от коня и ги внесох в тясното помещение. Подредих ги как да е и се изтегнах на постелята. Трябваше да реша какво ще правя при създаденото положение.

Царете не желаеха друг да знае колкото тях. Съгласяват се да помогнат във всичко, но отказват школата да е в техните царства. Прави или не, ще попречат да се възстанови. Рез иска да му служа, но аз пък не виждам смисъл в това. Трябва да го известя за положението в Троя и да му кажа, че вече няма да пътувам никъде. Че ахейците замислят как да завладеят още от земите ни, ми е ясно, както и на Рез, но не мога да го докажа. Никой не се готви за битки. Дори Агамемнон и Менелай да искат, царете ще умуват, ще се пазарят за дела от плячката. Войска се събира цяла година. Рез има свои хора, които ще го предупредят. Има и хора, които да праща при царете. Войната е царска работа и нека царете си се оправят! И със светилището нямам работа. Без неговата помощ едва ли ще направим школа. Евмед настоява, но ето че Хилей умря. Само двама не могат да направят нищо. Най-разумно е да си отида. Ще се грижа за дома и семейството си. Съпругата ми, Ананке, както винаги е права. Минали сме през много патила, нека се порадваме на свободата и спокойния живот. Достатъчно сме служили на царе и богове.

Размишленията ми бяха прекъснати от стопанина на дома.

- Достопочтени жрецо, ако не си решил друго, ела да се нахраниш с нас!

Притъмняваше и охотно се отзовах на поканата. Бяха подредили трапеза до огнището. Настанихме се и аз призовах Дионис да закриля дома и стопанина му.

Трапезата бе бедна и виното твърде кисело, но стопаните явно бяха доволни. Запитах как живеят, изхранват ли ги нивите и добитъкът.

- Земята ражда добре. Стига и за нас, и за добитъка. Зле е, когато трябва да продадеш нещо. Търговецът, ако може, ще го вземе и без да плати. А като речеш да купуваш, всичко е скъпо и прескъпо. Брадва, мотика... Одират ти кожата.

Въздъхнах.

- Навсякъде е така. По-лошо е само като те нападне чуждо племе.

Стопанинът се оживи.

- Цар Приам е умен. Сродил се е с всички околни царе. Вместо да воюват, пируват. Което е право, забравили сме какво е битка. Дано само ахейците не решат отново да ни нападнат. Не знам защо ни мразят толкова. От някое време взеха да идват. По един, по двама... Сега дошли с царски кораб през морето при Приам. Искали да търгуват. Не си седят мирно на земята. Пак нещо замислят. Току-виж отново ни нападнали.

Жената стеснително се намеси.

- Казват, искали Приам или някой от синовете му да им отиде на гости, да се опознаят и да не се карат повече. Ще ни излъжат с нещо и пак ще налетят на битка. Дано боговете ни опазят. Жените принасят жертви, ама знаеш ли? Нали техните богове са други!

Мъжът сърдито я изгледа и тя уплашено се сви на мястото си.

- Не й обръщай внимание, благородни жрецо, жените са такива. Има една щерка на Приам, казва се Касандра. Мине се, не мине, хваща я безумие и пророкува. Никой не й вярва, ама някой път излиза права. Тя е изпророкувала, че Троя ще загине. Ако искаш, ще ти разкажа защо й вярват жените.

Подканих го и той заговори.

- Хекуба, жената на царя, била бременна със сина си Парис. Една нощ сънувала страшен сън. Почнала да ражда, но вместо дете от утробата й излязла запалена главня. От нея градът се запалил и изгорял. Събудила се, примряла от страх, и веднага разказала това на Приам. Той също се уплашил и извикал прорицателя да му разтълкува този сън. Прорицателят принесъл жертви, направил заклинанията и накрая казал, че ще се роди момче, заради което Троя ще загине. Това уплашило Приам и когато Хекуба наистина родила син, наредил на един от слугите си да го отнесе на планината Ида, да го изядат дивите зверове. Слугата го отнесъл, но му дожаляло за хубавото детенце и го оставил на един пастир, чието дете умряло от болест, да си го отгледа. Момчето пораснало и преди пет-шест години се разбра, че е царски син. А това по волята на боговете, стана така. Хекуба, нали е майка, така и не го беше прежалила. Все си беше тъжна и го оплакваше. Приам по съвета на жреците устрои големи погребални игри със състезания. Искаше да успокои Хекуба с тази почит към умрялото дете. За победителя беше определен тригодишен бик. По това време Парис, вече възмъжал, се прочул между пастирите със силата и безстрашието си. Сам прогонвал и вълците, и мечките, и разбойниците, та почнали да го наричат Александър. Дошъл на състезанията, да доведе бика, определен за награда, понеже бил от стадото, което той пасял. Като разбрал, че ще се борят, надбягват и надхвърлят за този бик, пожелал и той да вземе участие. Не искал да се раздели с животното. Синовете на Приам се развеселили, като разбрали, че някакъв пастир дръзва да се състезава с тях и приели да участва. Искали хубавичко да се посмеят. Добре, но като почнаха състезанията, стана така, че Парис надви всички и трябваше да вземе наградата. Синовете на Приам, посрамени от победата му, скочиха и искаха да го убият, но царят ги спря. Точно тогава и Касандра я хвана безумието. Застана пред тях и викна да не го нападат, защото им е брат. Стана голяма олелия. Хекуба падна в несвяст, почнаха да я заливат с вода, братята обвиниха Касандра, че го е харесала и нарочно ги лъже, но Приам не послуша никой. Нареди да извикат пастирите и да ги питат. Този, който го отгледал, си призна, че е взел детето от слугата му и го отгледал. Извикаха слугата и той също си призна. Настана голяма радост, а Касандра съвсем обезумя, та викаше, че Троя ще загине по вина на Парис. Сега Парис живее в двореца. Царете не вярват на Касандра, че Троя ще загине, но жените ги е страх. Нали само тя позна, че Парис е царски син?

Съпругата му отново не издържа и се намеси в разговора:

- На царете може и да не познава, но на съседката каза, че само мъжът й ще се спаси от буря в морето и позна. На друга каза, че разбойници са отвели сина й в робство, ама ще избяга и пак позна. И за Троя може да е права, да ни опазят боговете от такова зло.

Разказаното ме стресна. Особено след казаното от Хектор за появата на ахейски търговци с желание за дружба.

- Кажи нещо за ахейците. Какви са, откъде са?

Човекът безпомощно разпери ръце.

- Сигурно някой цар или царски син. Не знам. Тук идват царе и царски синове от много държави и племена. През ден, през два посрещат и пируват, после нашите ходят при тях. Ей така. Живеят. Нали са царе.

Поговорихме още малко и аз побързах да се прибера. Трябваше да пиша на Рез за тази Касандра и пророчеството й, също и за пристигналите ахейци.

Извадих парче папирус и почнах да редя знаците. Писах първо за Касандра. Това ми отне доста време и се чудех дали да продължа за ахейците, или да оставя за утрешния ден, когато конят ми изпръхтя. След това чух и лекия тропот на копитата му. Някой го извеждаше. Кучето изобщо не залая. Сигурно му бяха дали парче месо.

Препасах меча, грабнах лъка и колчана със стрелите и изтичах навън. Преди да стигна пътната врата, чух тропота на два коня. Изтичах в уличката и видях как два конника се отдалечават.

Свирнах на жребеца да дойде при мен. Той веднага спря рязко и опита да се обърне. Ездачът ядно дръпна юздата и го изправи на задни крака. Свирнах втори път и конят изпръхтя, подскочи и хвърли ездача от гърба си. Другият препусна, без да се обръща, оставяйки другаря си в моя власт.

Изтичах и с изваден меч се надвесих над падналия. Той се опита да прегърне коленете ми, молейки за пощада, но аз опрях меча в гърдите му и го заставих да лежи.

- Кой си ти?

Отговорът ме смая.

- Роб на цар Менелай от Спарта.

- Той ли те прати да откраднеш коня?

- Бяхме двамата. Видя коня като минавахте през тържището и пожела да го има. Тръгнахме след вас и видяхме къде влезнахте. Веднага дадохме на кучето месо да не ни лае, а после се върнахме от кораба през нощта. Каза, че никой няма да търси откраднатото на царския кораб.

- И двамата заслужавате да ви пратя в подземното царство!

Човекът отново почна да се моли.

- Пощади ми живота и аз ще съм ти благодарен до гроб. Ако искаш, остави ме да ти слугувам.

Беше ми противно да убивам беззащитен човек, затова казах:

- Добре. Ще те пусна да се прибереш при господаря си, но ти ще му кажеш как конят те е хвърлил, а ще премълчиш, че сме говорили. Избягал си, преди да яхна коня. Ако не изпълниш това, което е добро и за теб, ще призова Дионис да те накаже жестоко. Ако ми потрябваш за нещо, ще те намеря.

Робът видя жреческите знаци и допря челото си до земята.

- Ще изпълня всичко, милостиви жрецо, само не предизвиквай гнева на боговете върху мен. Ще ти бъда благодарен до гроб!

Върнах се бавно в къщата и изгорих папируса. Трябваше да отида при Рез. Едва ли би могъл да намери съгледвач, стоящ до цар Менелай.

4.

Един месец по-късно отново пристигнах в Троя. Този път не като жрец, търсещ подкрепа за строеж на школа, а по заръка на цар Рез.

Настаних се при познатия ми човек и запитах какво ново има в Троя. Той, зарадван от честта да живея при него, охотно отговори:

- Новото е, че Приам се е разбрал с ахейците повече да не се нападат. Сега стягат кораб за сина му Парис. Ще ходи в Спарта при техния цар Менелай. Той обещал да го ожени за най-хубавата царска щерка на ахейците. Сродят ли се, ще си помагат.

Без да искам, се разсмях.

- Менелай е лъжец. Обещае ли да ти даде нещо, внимавай какво ще отмъкне. Парис и Приам сигурно са му повярвали.

- Че защо да не вярват? Приам така се е сродил с петнадесетина царе. Ако трябва, може и двеста вола откуп да даде. Нали след това няма да се плашим от нападение.

Не ми се искаше да разисквам тези въпроси и веднага тръгнах към двореца. Боговете уредиха нещата.

Преди да вляза през обкованата с мед порта, ме извика красив, силен и богато облечен младеж.

- Хей, жрецо на Дионис, накъде си тръгнал?

Реших, че това е някой от синовете на Приам, и не се излъгах. Казах му, че съм жрец от родопското светилище, а сега идвам от цар Рез. Той добродушно заяви:

- Аз съм Парис, син на Приам. Баща ми ще се зарадва да чуе добри думи от Рез. Ела с мен и бъди гост на нашата трапеза!

Разбира се, веднага приех поканата и двамата влязохме в залата. Белобрадият Приам не скри радостта и удоволствието си при вида на златния пръстен, който му поднесох като дар от Рез. Настани ме до него и ми отряза голямо парче месо от гърба на опечения овен.

- Задоволи жаждата и глада си, преди да ми кажеш за какво идваш.

Послушах съвета му и почнах да се храня. Направи ми впечатление, че на трапезата са само няколко души от голямото му семейство. Запитах къде са. Парис профъфли с пълна уста:

- Хектор ги поведе да помагат на нивите. Ако бе закъснял с един ден, щеше да видиш само мен и баща ми.

Приех отговора и продължих да се храня. Като се наситихме, Приам изми брадата и мустаците си и се обърна към мен.

- Кажи сега, жрецо на Дионис, каква вест ми носиш от цар Рез?

- Минавах през царството му и се отбих да го видя. Като научи, че ще ходя през морето, помоли да се отбия при теб и да ти донеса този пръстен. Иска да знаеш, че те почита и при нужда ще ти помогне.

Приам веднага се наду и почна да си придава важност.

- Отдавна трябваше да каже това. От други хора научих, че не ни уважавал, понеже сме били много богати, а не сме се грижели за безсмъртието на душите си. Това е самата истина, но точно за това ни дължи уважение. Трудно се забогатява, ако непрекъснато водиш битки. Троя не е воювала с никого, след като Хераклес я разруши и разори. Работим земята си, грижим се за стадата си, търгуваме с други страни и боговете ни закрилят. Другата причина за неуважението му са робите, които купуваме от източните държави. Ние не поддържаме робството, но не можем да ги освободим. Веднага ще си отидат у дома, а тук носят големи богатства. Без тях Троя ще е много по-бедна.

Той млъкна и посегна към ритона, за да разкваси гърлото си. Веднага защитих Рез.

- Рез също не е воювал с никого, откакто разруши град Абдера, построен от Хераклес. Няма и с кого, защото царството му е заобиколено от сродни тракийски племена. Той също е много богат и съм сигурен, че боговете ще накажат този, който те е излъгал. Не си прав само за робите. Не може заради богатство да не се зачита човекът.

Приам вдигна ръка да спра.

- Вярвам, че говориш истината, жрецо, но Рез не воюва и мрази проливането на кръв поради вярата, че по този начин ще осигури безсмъртие на душата си. Знам, че е по-богат дори от нас. Никой не може да преброи стадата му, конете му, да претегли златото му. Ако пожелае, може да направи двореца си от злато, но той във всичко е въздържан. Не се храни с месо, не позволява виното да му замае главата. Живее без съпруга и съвсем просто... Сбруята на коня му има повече злато от украсата на двореца, в който посреща гостите си. Като върховен жрец в царството си, не се допитва до никой, сам беседва с боговете и сам изпълнява волята им. Известна е омразата му към ахейците и по тази причина не търгува с тях, а се сърди на тези, които търгуват. Троя не може да си позволи такова нещо. Ние ядем месо и пием до опиване, търгуваме с всички, обичаме разкоша и всичко, което прави живота приятен. Скоро наш гост бе Менелай, цар на Спарта. Покани сина ми Парис, когото най-много хареса, да му гостува. Ахейците също не са воювали отдавна. Искаха да прекратим нападенията над ахейските кораби, които пренасят стоки от поселищата в Понта, но аз го убедих, че за това трябва да преговаря с царете, които ги нападат, а не с мен. И тук ахейците не са посрещани добре. Всички помнят, че Хераклес разруши Троя. За да живеем в мир, по-късно може да се сродим и така най-сетне да се прекрати безкрайното разоряване на градовете. А кажи как би станало това, ако аз живея като Рез без съпруга и деца? Без да търгувам и с ахейците?

Огледах украсите от злато и сребро по стените и тавана на залата и си представих алчния поглед на Менелай. Не ми се искаше да разисквам тези въпроси и особено за Рез. Приам бе добър цар, но очевидно прекалява с миролюбието си. По-важно бе веднага да замина за Спарта и разбера какво мислят да правят Агамемнон и Менелай. Побързах да отклоня разговора.

- Да те закрилят боговете за тези думи, цар Приаме. Всички принасяме жертви и се молим да не се повтарят никога кървавите битки от времето на Хераклес. Искам да ти кажа, че и аз отивам в Спарта. Ще постоя ден-два да отпочине конят ми и потеглям.

Парис, който досега мълчеше, се провикна:

- Боговете се грижат за мен. След два дни тръгвам за Спарта с кораб. Ако приемеш, бъди мой спътник. Не е добре да се тръгва на такъв път без Дионисов служител на кораба.

Зарадвах се, че постигнах целта си, но не се издадох.

- Благодаря ти, Парисе, че така облекчаваш пътя ми. Ще принеса жертва и съм сигурен, че Дионис ще ни закриля.

Поговорихме още малко и всеки тръгна да си гледа работата. Аз отидох да прибера коня и преди да се върна в двореца, принесох жертва на Дионис. Беше ми нужна закрилата му.

5.

Два дни след това отплувахме. Боговете бяха омилостивени щедро, вятърът бе попътен, морето безгрижно люлееше кораба. Парис, свикнал да върши нещо, непрестанно измисляше някакви занимания. Биехме се с дървени мечове, мъчехме се да ловим риба, караше ме да разправям за похода до Колхида... Не усетихме как прекосихме морето и слязохме на брега.

Когато влезнахме в Спарта, яхнах жребеца и казах, че трябва да се разделим. Обясних, че имам работа в храма на Дионис и ако му потрябвам, ще ме намери там. Истината бе, че не ми се искаше да се явявам пред погледа на Менелай заедно с него.

Парис не възрази, но още на втория ден пристигна в храма. Щом ме видя, заговори бързо:

- Боговете са взели ума на Менелай, Мин. Трябва да видиш съпругата му Елена. Наистина е най-красивата жена на света. Кани те на пир в двореца. Менелай ме посрещна, разцелува ме, попирувахме и неочаквано тръгна за остров Крит. А ти откъде познаваш Елена? Трябва да ми разкажеш! Не! За какво говорех? Боговете съвсем са ми взели ума. Аха, стягай се да те водя на пир в двореца. Елена ме прати да те доведа.

Не разбрах нищо от несвързаните му думи.

- Спри, Парисе. Кога е заминал Менелай и колко време ще отсъства?

Парис ме потегли към вратата.

- Да вървим и ще ти разправям. Аха, Менелай замина вчера и ще се бави много. Почти месец. Поръча да го чакам. Елена иска непрекъснато да пируваме. Ти виждал ли си толкова красива жена?

Тръгнах с него и продължих да уточнявам нещата.

- За какво съм й притрябвал на Елена и откъде е разбрала, че съм тук?

Парис щастливо се разсмя.

- Казах й, че от теб научих песента за Орфей и Евридика и как сме пътували заедно дотук. Само богините могат да се сравняват по красота с нея.

Неволно си спомних за Тезей. Същото безумие бе обхванало и него. Не можах да сдържа гнева си:

- Боговете са ти взели ума, Парисе. Видях вече един цар да загива заради Елена. Представяш ли си какво ще стане, като се върне Менелай? Само да те погледне и ще извади меч.

Нищо не можеше да му подейства. Думите ми само го разсмяха.

- Щом боговете са ми взели ума, значи ще мислят вместо мен. Сигурен съм, че са по-умни от Менелай!

Съвсем разстроен, влезнах в двореца и се настаних на трапезата. Бяхме само тримата. Аз, Парис и Елена. Тя остави Парис да нареже месото, сякаш бе домакин, и му наля чисто, неразредено вино. Очите й трескаво блестяха. Устата й непрекъснато пресъхваше и ако не знаех от какво е това, щях да мисля, че е болна.

Парис бързо изпи виното си и Елена веднага напълни ритона. След това с привидно спокойствие се обърна към мен.

- Поканих те заради Орфей и Евридика, Мин. Искам да ми разкажеш всичко за тях.

Не ми се говореше за това, но исках да разбера какво мислят да правят двамата безумци. Почнах да говоря. Елена непрекъснато подканваше Парис да пие и непрекъснато му пълнеше ритона. Преди да завърша разказа, виното го повали и той заспа.

Елена нежно го настани да легне удобно и се обърна към мен.

- Боговете непрекъснато те водят при мен. Това е знак, че трябва да ти се доверя. Закълни се, че няма да ме издадеш!

Стана ми неприятно, но произнесох исканата клетва. Елена нервно отпи глътка вино.

- Слушай, Мин. Боговете те пратиха да присъстваш на брачната ми нощ. Видя унижението и мъката ми, но не знаеш какво стана после. Менелай повече не се доближи до мен. Не може да понесе, че аз наистина съм от царски род и следователно, по благородна от него, простия страж. Пращал ме е да чистя на слугините, изпитвайки наслада от това, че може да ми заповядва и унижава. Казах ти веднъж, че мразя и него, и детето, родено от семето му. Мразех не само него, а всички мъже. Мислех вече да сложа край на живота си, когато видях Парис. Разбрах, че има страни, където мъжете обичат и уважават съпругите си. Сега мисля само за едно. Как да избягам с него оттук, без Менелай да разбере къде съм изчезнала. Боговете са те изпратили, за да ми помогнеш! Ако откажеш, ще убия Менелай, дъщеря си и Парис, а накрая ще забия ножа в сърцето си.

Едновременно бях смаян, възмутен и изплашен. Чувствах, че Елена е в състояние да направи това, което говори.

- Ще опитам да ви помогна, Елено, но не знам дали умът ми ще стигне за такова дело. Ще принеса жертва на Дионис да просветли мислите ми. Утре ще дойда пак. Сега трябва да разсъдя всичко това.

С тези думи станах да си тръгна, но Елена ме спря.

- Помни, че си се заклел да ни помогнеш.

Разгневих се.

- Не да ви помогна, а да мълча за безумието ви. Ще се моля, боговете да не ви накажат жестоко за това безразсъдство.

6.

През нощта не успях да заспя. Страшно е обикновен човек да се набърка в делата на царе и богове. Главата ми се пръскаше от болка, втрисаше ме и мислите отлитаха, преди да се подредят и донесат спокойствие.

Ако Менелай наистина не държи на Елена, може дори да не обърне внимание, че е изчезнала. Може и обратното, да тръгне с войска срещу приютилия я цар. Вярно, че Троя е далече, а Спарта няма нито толкова кораби, нито толкова войска, че да я нападне и разори. Агамемнон ще му помогне, но пак не могат да направят нищо.

Покрих и главата си със завивките, дано заспя или разбера правилно ли постъпвам, или не.

Мисля глупаво. Не трябва да се допуска война. Както каза Елена, Менелай никога не трябва да узнае къде е изчезнала тя. Тогава няма с кого да воюва. И да се пръсне от яд, не може да обвини никого.

Навън почнаха да се чуват гласовете на ранобудните пастири и земеделци, тръгнали към ежедневния си труд. Небето просветляваше, а аз все още не знаех какво да правя.

Влезнах в храма и запалих жертвения огън. Пламъкът обагри в червено лика на Дионис. От променящите се отблясъци ликът му сякаш правеше гримаси. Това още помрачи настроението ми. Донесох едно яре от храмовото стадо и вързах краката му. Пламъците намаляваха и оставаше червеникава жар. Хвърлих ароматни треви, поръсих няколко капки вино и призовах бога да приеме жертвата ми.

Прерязах гърлото на ярето и в желанието да не изпръскам с кръв дрехата си, го обърнах срещу бога. Сърцето на ярето изтласка силно струя кръв и я разплиска по статуята. Дръпнах нервно трупа на ярето и кръвта потече право в жертвения огън. Вдигна се тежък, вонящ дим и след това бликна ярък пламък. Освети статуята и видях как капките кръв се стичат от очите й.

Знамението бе страшно. Предвещаваше проливане на кръв, война и разорение.

Хвърлих още ароматни треви, отрязах определеното за бога от ярето и го сложих на жарта. Храмът се напълни с тежък дим и стана трудно да се диша. Погледнах отново статуята и задъхано извиках:

- Разбрах, Дионисе, разбрах! Не искаш да закриляш любовта им! И те ли ще загинат като Орфей и Евридика?! Не да помагате, а да унищожавате човешкия род искате и ти, и всички богове.

Отнякъде полъхна свеж въздух и димът бавно почна да се разсейва. Статуята на бога, покрита със съсирващи се капки кръв, безмълвно и спокойно ме гледаше. Спокойно гледах и аз. Не за пръв път си казвахме тежки думи.

Изнесох ярето и казах на двама ранобудни слуги да го опекат за закуска. Реших да помогна на Елена и Парис. Нека веднъж двама души бъдат щастливи сред битките на хората и капризите на боговете!

7.

За да се съвзема от преживяното, хапнах насила парче печено месо и изпих ритон вино. След това се запътих към двореца. Трябваше да спасявам Парис и Елена. Най-добре той да си замине веднага. Дори да стои тук само още един ден, и слугите, и робите ще разберат какво правят гостът и царицата на Спарта.

Елена ме посрещна и настани в залата за пиршества. Парис още не бе станал и тя прати слуга да го извика. Мълчахме. Две слугини робини подреждаха трапезата и с любопитство наблюдаваха намръщените ни лица.

Парис, като истински царски син, дойде, прозявайки се сънливо. Личеше, че е спал спокойно. Това ме раздразни. Нима не разбираше в каква каша се забърква. Или всичко е моментна прищявка?

Той отгатна мислите ми.

- Заспах призори. Боговете ме лишиха от сън, след като Елена ми каза какво сте си говорили, но не помогнаха да измисля нещо разумно.

Елена наряза месо и напълни чашите с вино.

- Нека първо утолим жаждата и глада си, за да са силни телата и ясни мислите ни.

Парис отпи вино и почна с апетит да се храни. Елена сложи залък хляб в устата си и бавно почна да дъвче. Вдигнах ритона и го преполових.

- Докато се храните, помислете как ще се скриете, та нито Менелай, нито жреците на Зевс и Хера да ви открият!

И двамата мълчаливо дъвчеха, но не казваха нищо. Почаках малко и допих виното.

- Добре. Щом мълчите, ще кажа аз. Ще ви отведа далече в земите на траките. Там, дето ахейци не идват. Ще си вдигнете къща и ще прекарате мирно и тихо дните си.

Парис преглътна залъка си и се разбунтува.

- Защо трябва да се пазя от този Менелай? Да не би да вдигне войска срещу непристъпните стени на Троя? И цял Пелопонес да му помага, пак не може да направи нищо. Няма защо да се крия. Взимам Елена за съпруга и си отивам у дома.

Раздразнението ми почна да се превръща в гняв. Защо всички влюбени престават да разсъждават нормално?

- Кажи ми, Парисе, какво ще стане, като тръгнеш с Елена към кораба си, който е доста далече оттук. Мълчиш, нали? А ще стане това, че подир вас ще хукнат поне петстотин въоръжени мъже и ти ще се простиш с живота си, щом те настигнат, а Елена ще те оплаква, докато Менелай реши как най-жестоко да я накаже.

В този момент, без да мисля, намерих решението. Някой бог почна да говори с моята уста.

- Слушай какво ще ти кажа. Още сега, като станем от тази трапеза, събирай хората си и потегляй към кораба. Имаш работа и не можеш да чакаш връщането на Менелай. Отивай право в Троя и никому не споменавай нищо за Елена. Щом се прибереш, ще избереш бързоходен кораб с верни хора и ще го пратиш да чака при остров Наксос, дето някога Тезей остави Ариадна. Ще чакат при острова, ако трябва и месец, и два. Аз ще отида при тях и ще им наредя какво да правят по-нататък. Пратиш ли кораба, ще чакаш вест от мен. Получиш ли я, веднага потегляш на гости в Египет. Всъщност ще дойдеш при острова и ще получиш съпругата си Елена. Съберете ли се двамата, ще отидете в Египет и ще се бавите колкото може повече време. Докато вие сте там, аз ще разбера не само какво прави Менелай, а и какво смята да прави. Сега ставай да вървиш и нека боговете ви закрилят!

И Елена, и Парис слушаха като замаяни думите ми. Парис бавно се изправи и протегна ръце към Елена. Тя се хвърли в прегръдката му и примря. Сложихме я да легне и извикахме слугините. Докато те се суетяха, Елена отвори очи и въздъхна, но не каза нито дума. Парис се наведе и хрипливо изрече:

- Както ти обясних, Елено, неотложни дела ме принуждават да отпътувам. Съжалявам, че не мога да остана и дочакам твоя съпруг.

Елена бавно стана и се обърна към слугините, отговаряйки на немия им въпрос.

- Хваща ме болест. Ще отида да си легна. Нека този жрец каже какви билки да сварите.

Парис излезе навън, а аз наредих на слугините да сварят билки за сън. Да спи, докато истинското лекарство, Парис, си отива.

Издебнах момент, когато останахме сами с Елена, и казах тихо:

- Сега чакай да дойде Менелай и не се опитвай нито да ме викаш, нито да идваш при мен. Като дойде времето, ще ти се обадя!

Елена покорно кимна с глава. Веднага след това слугинята донесе да видя билките. Казах й какво да прави и си тръгнах.

8.

Менелай се върна след десетина дни. Придружаваха го стражите и неколцината роби, които се грижеха за удобствата му. За мое удоволствие, сред робите зърнах този, който бе опитал да открадне коня ми в Троя. Същия ден го издебнах близо до каменните стени на двореца и махнах с ръка да спре. Мислех, че ще се уплаши, но той се зарадва.

- Да те закрилят боговете, милостиви жрецо. Радвам се да те видя и дано мога аз, робът, да ти бъда полезен с нещо!

Запитах го може ли да излиза свободно от двореца. Той се усмихна весело.

- Като се върнах след краденето на коня, Менелай реши, че аз съм най-верният му роб. Сега съм началник на всички слуги и роби. Стоя зад него на трапезата и вечер му приготвям постелята.

Този път бе мой ред да се зарадвам.

- Наистина боговете закрилят и двама ни. Кажи ми можеш ли да дойдеш, без да те види някой, в храма на Дионис?

Робът се огледа внимателно, доближи главата си до моята и пошушна:

- Ще дойда след малко. Само да наредя на слугите какво да правят.

С тези думи се разделихме и аз бавно се запътих към храма. Наистина боговете закрилят влюбените. Нещата се подреждат така хубаво, както само бог може да подреди.

Робът се позабави, но все пак дойде. Преди да го попитам какво се е случило, заговори:

- Боговете са взели ума на Менелай. Връщаше се в най-добро настроение, а сега беснее. Запита за Елена и троянския гост. Казах му, че тя е болна, а той си е заминал, и той побесня. Почна да чупи каквото му попадне. Сега се е поуспокоил, но ми нареди да му донеса папирус и да извикам главния жрец на Зевсовия храм. По тази причина закъснях.

Нямах време за губене и казах рязко:

- Ще искам от теб услуга, насочена срещу господаря ти. Ще я свършиш ли?

Робът се поклони.

- На теб дължа живота си, а на него тоягите, които получавам. Кажи, какво трябва да направя!

- Ако този папирус остане през нощта в двореца, донеси го да видя какво пише. Ако го вземе Зевсовият жрец, разбери за кого е и кой ще му го отнесе!

Робът отново се поклони.

- Това никак няма да ме затрудни. Те и друг път са пращали папируси. Винаги до един жрец от храма в Додона. Щом Менелай заспи, ще ти го донеса. Сутринта ще тръгне човек на кон, дотогава трябва да го върна.

Пуснах го да си върши работата и влезнах в храма. Не можех да стоя на едно място. Погледнах дали слугите са изчистили жертвеника и статуята на бога. Дионис ме гледаше безучастно. Внезапно си спомних думите, които изрекох пред него: "Разбрах, Дионисе, разбрах! Не да помагате, а да унищожавате човешкия род, искате и ти, и всички богове!"

Излязох навън и седнах на един камък. Забърквах се в нещо, което не разбирах. Защо Менелай е побеснял като е научил за заминаването на Парис? Защо ще праща вест в Додона? Защо боговете така усърдно подреждат нещата в полза на Елена и Парис? Не се ли готви нова, страшна беда за хората?

Така добре се подреждаха нещата и при похода до Колхида. Всичко, което искаше Орфей, се изпълни, после беше принуден да изгони Хераклес и накрая потоци от кръв заляха земята.

Кога ли ние, смъртните, ще се научим да разгадаваме какво се крие зад постъпките на боговете, та да се запазим от страшните беди, които ни пращат?

Станах от камъка и почнах бавно да се разхождам. Веднъж обвиних Дионис, че не запази живота на най-верните си хора. Сега обвиних не само него, а всички богове, че коварно унищожават човечеството. Първия път ме чуха само прорицателката и жрецът Евмед. Днес думите прозвучаха само за мен и Дионис.

Знаех, че ако не изкажеш гласно мислите си, никой бог не може да ги научи. Всъщност мнозина са наказаните за много по-дребни от моите предизвикателства към боговете. Като си помисля добре, виждам, че наказанието идва, когато жреците узнаят за обидата или неспазването на реда, установен от боговете.

Страхът от боговете удържа хората да не извършват злини, но когато ги сполети зло от човек, казват, че това е волята на боговете, а на човека отмъщават, ако са достатъчно силни. Има нещо, което не разбирам, което би обяснило всичко. Битките, жаждата за власт и богатство...

9.

Целия ден разсъждавах по тези въпроси. Главата отново ме заболя и трябваше да прибягна до спасителното вино. То ме отпусна и успях да поспя преди вечеря.

Нахраних се и зачаках робът да донесе писмото от Менелай. Чаках доста, но бях възнаграден.

- Милостиви жрецо, ето папируса. Забавих се, защото Менелай при пътуването си не бе спал с жена и сега извика и трите си наложници една подир друга, а това не става така бързо.

Засмях се и взех папируса. Ето какво прочетох там след обичайните приветствени слова.

"...изпълних точно съветът ти и оставих Парис на грижите на съпругата ми Елена. Както ми казаха слугите, които бях поставил да следят какво става в двореца, тя е посрещнала Парис любезно и с изобилно угощение. На следващия ден, не знам по чия покана, на трапезата се е явил храмовият жрец от светилището на Дионис, Мин. По време на тази гощавка съпругата ми се е разболяла, а Парис внезапно обявил, че трябва да замине поради неотложна работа. Нито при него, нито при жреца е идвал вестоносец. След това жрецът не е влизал в двореца и Елена не се е срещала с никого.

Мога да си обясня всичко само с това, че Парис ми се е разсърдил заради непредвиденото отсъствие. Ако не бях заминал, очаквах да иска търговия с нас и може би да се съгласи с малък търговски полис край река Скамандър.

Пратих човек при Агамемнон, да знае какво правя..."

Дадох на роба малък сребърен пръстен, който той грижливо скри в дрехата си, и го отпратих да върне папируса.

Ахейски полис на мястото на Троя или близо до нея, бе мечта още на микенския цар Евристей. Сигурно ще бъде мечта и на последния ахейски цар.

Не разбирах защо е бил посъветван да остави Парис сам с Елена, когато много добре се знае, че всички мъже губят ума си, щом я зърнат. Знае се и това, че Парис е млад, богат, храбър и красив. Ще й предложи съвсем различен живот от този, който води тук. Какво цели Зевсовото светилище в Додона с това нещо? Парис да отвлече Елена и да предизвика война? За да превземат Троя, им трябва повече войска, отколкото бе събрана за похода до Колхида, и много години пред непристъпните й стени. При това Приам предвидливо е осигурил помощта на десетки царе, които ще се притекат при първия знак от него. А кой ще помогне на Менелай освен брат му Агамемнон, царят на Микена? Наистина царете дадоха клетва да му помагат, ако бъде нападнат, но не и ако откраднат жена му, или той самият отвори война. Повечето от тях го презират заради ниския му произход и няма да си мръднат пръста дори нарушавайки клетвата.

Реших да не мисля напразно. От опит знаех, че ахейските жреци не правят нищо, без да получат изгода. Извадих папирус и написах всичко на Рез. Писах му да прати и злато, ако е съгласен да помогнем на Парис и Елена.

Събудих един от жреците и му поръчах незабавно да отнесе папируса на Рез. Можех да пратя някой от слугите, но Рез нямаше да приеме такъв вестоносец.

10.

Дните минаваха бавно, а обичайните храмови задължения оставяха много свободно време. Елена не само не търсеше среща с мен, но изобщо не излизаше от двореца. Менелай всеки ден канеше различни царе и пируваше до късно, но робът, който неизменно присъстваше на тези пиршества, нито веднъж не бе чул разговор, засягащ Троя.

Жрецът, изпратен при Рез, се забави с пет-шест дни. Това ме караше да си представям най-мрачни събития. Успокоих се, когато пристигна на великолепен кон, подарък от царя, и ми донесе дълъг папирус и две торбички злато. Веднага наредих да сложат трапеза и докато той утоляваше глада и жаждата си след дългия път, прочетох думите на Рез.

"...Не само Приам, а и другите царе отвъд Пропонтида строят крепости, за да пазят украсените си със злато и сребро дворци. Богатството на един цар не е в златото и среброто, а в многобройния, живеещ добре при неговото управление, народ.

Ахейците мечтаят да завладеят Троя и целия свят още от времето на цар Евристей. Сега смятам, че е невъзможно да почнат война. Все пак поисках отговор от предсказателката в родопското светилище. Записах думите й - “в любовта търсят вината, но и без нея настъпва бедата.”

Тълкуването е, че ако ахейците се готвят за война, то Парис и Елена нямат вина.

Пращам ти злато и желая да разбереш строят ли някъде ахейците бойни кораби, какъв е броят им, кой цар ги е поръчал, колко хора могат да носят...

Опитай да разбереш какво искат да правят жреците в Додона.

Казах!"

Писмото ме ядоса. Не обичам нарежданията. Сигурно от времето, когато бях роб.

Вдигнах двете торбички със златото. Бяха доста тежки. Поне за разходите нямаше да се замислям.

Трябваше да действам и то бързо, преди Парис от нетърпение да направи някоя глупост. Почнах да смятам на пръсти. Пътят оттук до Троя, оттам до острова, непредвидени изчаквания. На мен ще е нужно малко повече време, но по-добре Парис да чака, а не аз с Елена.

Взех лист папирус и написах:

"Тръгни веднага и чакай на острова да пристигнем с другия кораб."

Жрецът най-после се нахрани и, доволен, си наля ритон чисто вино.

- Да ти кажа, не съм виждал по-щедър човек от Рез. Този кон не тича, а направо лети. Не разбрах как дойдохме от морето дотук. Велик цар е той. Всички се боят от него да не им отреже главите, а никой не помни даже да е наказал някого с бой. Интересното е, че колкото се боят, два пъти повече го почитат и уважават.

Спомних си, как се бях уплашил, че ще ме убие, и признах.

- Помня го още преди Хераклес да разори племето на Бистоните и да завладее част от земите им. Ахейците построиха на завладяната земя град Абдера и Рез го нападна, изби жителите му и разруши напълно града. Тежко и горко на този, който се реши да влезе в битка с него. Знаех, че е избухлив и мислех, че ще ме убие, ако продължа да му отговарям дръзко, а той ми подари коня, който имам сега. На такъв цар се служи вярно и без да се замисляш защо. Сега обаче изпий още един ритон вино и отивай да спиш, защото утре, преди някой спартанец да се е събудил и да те види, тръгваш с един слуга до морето. За по-бързо, той ще язди моя кон. Щом стигнете морето, намираш кораб за Троя и отплаваш. Ще ти дам достатъчно злато, за да ускориш плаването. Слугата ще върне двата коня. Ще се прибере по тъмно, да не го види никой. Ще възнаградя и него. Като стигнеш Троя, ще отидеш в двореца и ще потърсиш царския син Парис. Ще кажеш, че те пращам аз. Дай му този папирус, а ако случайно стане нещо с него, още сега запомни добре написаното и му го кажи. Щом свършиш това, потегляй обратно. Запомни също, че никой не трябва никога да узнае къде си ходил и какво си правил. Изпълниш ли всичко, ще те възнаградя богато. Проговориш ли, Менелай ще убие първо теб.

Младият жрец се закле, че ще изпълни всичко и няма да проговори. Прочетох му два пъти написаното и той го запамети здраво. След това го пратих да спи.

11.

Стоях до късно през нощта, обзет от мисли за предстоящите събития. Рез ми бе пратил злато, но никъде в папируса не споменаваше да помогна на Парис и Елена. Само пишеше, че нямат вина. Каквото и да стане, оставя всичко да се стовари на моята глава. Всъщност дори да върша това по негова заповед, Менелай ще ме убие и после ще търси вина в друг. Както и да го извъртам, ако нещо се разбере, виновен ще бъда аз и няма да видя повече нито децата си, нито съпругата си. От папируса на Менелай до светилището в Додона се разбра, че жреците са замислили нещо. Едва ли е свързано с един търговски полис. Това може да стане само с битка, а преди да стигнат до Троя, трябва да превземат островите. При това самите ахейци признават, че траките имат по-големи и по-бързи кораби, че умеят по-добре да се ориентират в морето, че по-добре ги управляват и най-важното, че са много повече от ахейските.

Дори боговете съвсем да са взели ума на жреците, война с Троя е невъзможна!

Докато си блъсках главата с тези мисли, дойде робът на Менелай. Поклони се и извади папирус от дрехата си.

- Мислех, че спиш, но реших да мина за всеки случай, докато Менелай не го е върнал в Зевсовия храм. Това е вест от светилището в Додона за царя.

Мълчаливо грабнах папируса. Поднесох го към малкия светилник и зачетох.

"...не подобава на велик цар като теб, да се съмнява в силата на боговете. Зевс гръмовержец още не е позволил на никого да оспори волята му. Това, което е решил, ще се изпълни, дори Парис никога да не се върне.

Сложи човек да ти казва какво прави, какво говори, идват ли вестоносци при него и при кого ходи ненавистният на Зевс Дионисов жрец и бивш роб Мин. Според тълкувателя, той е накарал Парис да си замине.

Пращай вест за всичко, което се случва!"

Направо ми прилоша. Бях без защита в Спарта, далече от Тракия. Извадих златен пръстен и го дадох на роба. Той се изуми и го върна.

- Благородни и милостиви жрецо, сигурно си се излъгал. Този пръстен е златен!

Отвърнах, колкото можех по-спокойно и уверено:

- Дионис умее да бъде благодарен. Разчитай на закрилата му и той винаги ще ти помага!

Робът стисна в ръката си пръстена и боязливо каза:

- Откакто срещнах теб и ти ми подари живота, наистина някой бог, сигурно Дионис, ми помага и живея много добре. Трябва да ти кажа нещо. Може би ще ти потрябвам, а ти не искаш да се явяваш в двореца. Знай, че на задната стена има малка порта, през която внасяме храните и изнасяме боклука. През нея влизаш в помещение с храни, а от него в коридор. Право насреща е вратата на моята стая. Нощем там не минава никой. Влизай смело и ако ме няма в стаята, остави белег, камък или пръчка. Видя ли такова нещо, веднага ще дойда при тебе. Вратата е залостена с резе, но ние, робите, сме поставили връв, с която го вдигаме. Като опипаш горния край на вратата, ще я намериш. Дръпни я и вратата ще се отвори.

Това беше добре дошло. Можех да влизам в двореца, когато искам, без Менелай да узнае. Все пак трябваше да питам:

- А коридорът къде води?

- Задънва се след вратите на залата за хранене и кухнята. Има и още едно малко помещение, там държим зеленчуците. Ако искаш, ела с мен и ще ти покажа всичко.

- А Елена можеш ли да видиш?

Робът се учуди.

- Нали тя е господарката и ми нарежда всичко за къщната работа. Менелай я кара да работи със слугините и робините, ама и наопаки да се обърне, тя си е царица, а той прост страж. Тя познава даже и писмените знаци, както се полага на царска дъщеря. Ако искаш да й кажа нещо, мога да го направя, когато пожелаеш.

Вече намислих какво да правя и уверено казах:

- Повече няма да ме търсиш, ако не искаш Менелай да те убие веднага. Аз ще те потърся след петнадесет до двадесет дни. Ще дадеш един папирус на господарката си, но без никой да разбере, и веднага ще забравиш за това.

Още изричах това и вече почнах да пиша:

"След петнадесет, двадесет дни бъди готова. Боговете те закрилят и помагат."

Навих бележката на тръбичка и му я дадох.

- Ето! И както ти казах, веднага забрави какво си правил. Ако господарката ти пита за мен, й кажи, че не съм в Спарта и никой не знае кога ще се върна.

Робът грижливо скри пръстена и папируса в дрехата си. След това се поклони и мълчаливо излезе.

12.

Нощта беше гореща и душна. Помъчих се да заспя, но сънят бягаше от мен. Не издържах и излязох навън. Звездите бързо изчезваха зад тъмни облаци, а скоро изтрещя и гръмотевица. След това светкавиците и гръмотевиците зачестиха и шурна пороен дъжд. Прибрах се бързо. Духна хладен вятър и скоро дъждът престана, светкавиците почнаха да се отдалечават и звездите отново да се показват.

Прохладата ме облекчи, но за сън не остана време. Небето почна да просветлява. Събудих жреца и един от слугите. Помогнах им да приготвят конете и им пожелах боговете да ги покровителстват. След това приготвих и себе си. Рез ми бе дал на два пъти по две торбички злато. Половин торбичка бях употребил, а другата половина дадох на жреца. Аз взех една и останалите две сложих при съкровището на храма. След това извиках единствения останал жрец, обясних му, че остава сам и потеглих на път.

Бях сложил старо окъсано наметало, за да не ме познае някой. Така излязох от Спарта и тръгнах по пътя към морето. Пред първото селище хвърлих окъсаната дреха, влязох в първата къща и запитах от кого мога да купя кон.

Оказа се, че никой няма такова животно. На края един селянин доведе старо полусляпо муле, но поиска да му платя колкото за един вол. Ядосах се, но нямаше какво да правя. Дадох му исканото злато и яхнах животното. Не вървеше по-бързо от пешеходец, но поне проклетото злато не тежеше на пояса ми.

Вече можех да дам воля на мислите си. Дотук всичко вървеше добре. Боговете явно помагаха на Елена и Парис. Аз обаче вместо да изпълнявам поръчението на Рез и да следя писмата между Менелай и храма в Додона, помагах на влюбените. Може би така бе по-добре. Обещах на Парис да отведа Елена при него. Не само той, а и боговете няма да ми простят, ако не удържа на думата си.

Рез иска да разбера какво замисля Зевсовото прорицалище в Додона, а те едва ли ще кажат истината на Менелай. Като се върна в Спарта, след като отведа Елена, ще ми бъде по-лесно. Няма да имам други задължения. Робът ще ми носи известията и ако не мога да разбера нищо, ще търся друг начин.

До самото море разсъждавах върху всичко това.

Близо до пристана оставих мулето на една поляна да пасе, докато някой се смили и го прибере. След това отидох при корабите. Бяха десетина и между тях един тракийски. Тихо благодарих на Дионис и отидох при собственика му.

Тракът бе закръглен, недоверчив човек. Запитах го закъде пътува и той, без да се замисля, отсече:

- Не взимам хора. Няма място!

Това очевидно бе истина, но нямах намерение да отстъпвам.

- Дионис ще те покровителства и ще те възнагради богато.

Проклетият трак дори не се усмихна.

- Кабирите ме закрилят, а възнаграждение взимам само от хора.

Побързах да поясня:

- Богът ще те закриля, а възнаграждението ще получиш от мен.

Това хвана място.

- Отивам до Крит.

- Ще минеш ли край Наксос.

Тракът ядосано плю във водата.

- Ако дадеш пет вола, ще мина. И не ме ядосвай с глупави въпроси, защото ще поискам десет!

Цената бе равностойна на отказ, но не ми беше до пазарлъци.

- Считай, че съм те наел. Вдигай гребците и да тръгваме!

Оказа се, че корабът не е натоварен със стоката за Крит, че не е купил храната за пътя и дори няма вода. Заплаших го с гнева на Дионис и това подейства. Всички се раздвижиха и на другия ден, още преди обяд гребците седнаха при греблата.

Остров Наксос се оказа доста голям и имаше няколко пристана. Навсякъде спирахме да огледаме за кораб от Троя. При третия го открихме. Беше с десет чифта гребла, но не бе направен да вози стоки. Имаше богата украса от позлатени дървени фигури и навес, под който можеха да се скрият от лъчите на слънцето и да пируват няколко човека.

Кормчията видя учудването ми.

- Корабът е на Приам. С него ходи на гости по островите. Синовете му също. Направиха го да не се клатушкат дълго по морето.

Посочих му кораба, който ме докара, и сега бързо се отдалечаваше.

- Виж този кораб. Щом се скрие в морето, вдигаш котва и потегляш към Пелопонес.

Искането ми бе изпълнено и скоро корабът ме понесе обратно. Преди да стигнем пристана на малкото селище, извиках отново кормчията.

- Ще спрем на това място и тук ще ме чакаш няколко дни, но не знам какво ще кажеш на чиновника с таксите.

Той помисли, преди да отговори:

- Боговете ще ме накажат, но ще излъжа, че съм спрял да поправя кораба. Същото, което казах и в Наксос.

Поправих го.

- Боговете ще те накажат, ако лъжеш в Тракия. Тукашните наказват, ако не лъжеш. Дионис ще те закриля!

Тракът весело се разсмя и аз, успокоен, скочих на брега.

13.

Никой не се усъмни в нуждата за поправка на кораба и на другия ден пред зазоряване закрачих по пътя за Спарта. Когато слънцето се вдигна и ходенето взе да ме измъчва, видях един селянин да кара кола, натоварена с вино за Спарта. Заговорих го, той ме покани да се кача при него и биковете бавно запристъпваха по прашния път.

След два дни на мръкване стигнахме тържището пред стените на Спарта. Помогнах на селянина да се настани и когато се стъмни достатъчно, без някой познат спартанец да разбере, влязох в храма.

Жрецът се зарадва и тръгна при слугите да слагат трапеза, но аз го спрях.

- Не бива никой да знае, че съм тук. Ще я подредим двамата.

Докато се хранех, запитах има ли нещо ново в града. Той се пошегува:

- Едни пият, защото им е весело, други, защото са тъжни. Дионис се грижи за всички. Какво друго може да се случи?

- Слугата върна ли конете?

- Върна ги и се закле, че никога повече няма да се качи на такива буйни коне. Два дни лежа да се съвземе от пътя. Дойде и човек с папирус за тебе. Не каза откъде идва. Чака те да се върнеш. Сигурно вече спи.

- Извикай го да донесе папируса!

Жрецът покорно стана и след малко доведе сънливия пратеник. Той изпитателно ме огледа, преди да ми даде папируса.

- Виждал съм те при господаря ми. Вземи!

Нетърпеливо го разгърнах. Беше от Парис.

"Изпълних всичко. Чакам и принасям жертви на Афродита."

Изгорих папируса и казах на троянеца:

- Ще се върнем заедно при господаря ти. Сега отивай да спиш и не казвай никому, че си ме виждал. Само вие двамата ще знаете, че съм тук.

Той си тръгна, а аз направих сметка, че най-много след ден Парис вече ще чака на уреченото място, ако не е пристигнал по-рано.

Станах и пред учудения поглед на жреца препасах меча и взех за всеки случай хубав остър нож.

- Излизам. Сутринта, ако съм заспал, ме събуди.

Жрецът тръгна пред мен със светилника и тихо каза:

- Не знам каква работа вършиш, но ще моля Дионис да ти помага.

Оставих го да затвори портата и тръгнах в тъмнината към двореца. Робът не ме бе излъгал. Без затруднение намерих резето, отворих вратата и влезнах в тъмното помещение. Трябваше да се движа пипнешком. Нямах нито светилник, нито време да го паля.

Напипах вратата към коридора и след още една крачка отворих вратата на стаята му. Отникъде не се чуваше шум. Почаках малко и влезнах. Тръгнах да опипвам помещението, но ми дойде наум, че като не ме познае в мрака, може да извади нож, да се развика и всичко да се разкрие. Застанах неподвижно и го повиках тихо. Мълчание. Обадих се втори път, отново мълчание. Реших, че го няма и почнах да опипвам около себе си. Неочаквано чух стъпки и под вратата се появи светла ивица. Застанах настрана и в следващия миг робът влезе. Като ме видя, трепна за миг и след това засия.

- Радвам се да те видя, благородни и милостиви жрецо. Добре дошъл в моето жилище!

С тези думи ми поднесе единственото столче, а той седна на пода пред мен. Настаних се и попитах:

- Може ли някой да ни чуе?

- Няма кой. Другите роби вечер ги затварят в бараката на двора, а стража има чак след залата за пиршествата. Тук сме само двамата. Говори спокойно.

- Кога можеш да видиш царица Елена?

- Ако искаш, още сега. Като минавах край стаята й, видях, че има светлина. Не вярвам да е заспала.

- Тогава върви и й кажи, че жрецът Мин иска да я види. Ще чакам тука.

Робът се изправи и за миг се поколеба, после каза:

- Трябва да те оставя на тъмно, защото нямам друг светилник.

Махнах с ръка.

- Върви и внимавай да не те види стражата.

- Стражите са пред вратите и вече са заспали.

- А ако се събуди Менелай?

Робът се засмя.

- Човек с половин кратер вино в стомаха си няма да се събуди дори да цепят дърва на гърба му.

Махнах му да върви и той излезе. Изрекох благодарствени слова към Дионис и обещах още сутринта да му принеса жертва.

Докато си приказвах в тъмното, робът бе свършил работа и в коридора се чуха тихите им стъпки. Влязоха с Елена и аз станах прав.

- Благодаря ти, че дойде, царице.

Трябваше да кажа, Елено, но нарочно й напомних, че е царица. Тя пристъпи крачка към мен и чисто по спартански попита.

- Тръгваме ли?

По лицето на роба се изписа изумление, а аз се усмихнах.

- Утре, щом заспят всички. Бъди готова.

- Не може ли сега? Нощта е дълга.

Поклатих отрицателно глава.

- Ще бързаме, като тръгнем. Утре трябва да купя коне и то без някой да научи за това. Ти пък трябва да минеш през града - хората да видят царицата си. Отиди до тържището и си купи нещо. Няма значение какво. Важното е да видят, че си тук. Като те видят, ще знаят, че си избягала сама. Мен също няма да обвинят, че съм ти помогнал, защото само този роб, аз, ти и двама жреци от светилището знаят, че съм в Спарта. Всичко трябва да е сигурно. Хванат ли ни, и боговете няма да ни спасят от гнева на Менелай. Утре почини добре, защото цяла нощ няма да мигнем, а е възможно да бъдат и две. Умееш ли да яздиш кон?

Тя тежко въздъхна.

- Умея. Баща ми и братята ми ме научиха. Ще направя всичко, което кажеш. Той знае ли?

Разбрах, че нарочно не спомена името на Парис заради роба. Не беше глупава.

- Чака. Каза, че принася жертви на Афродита и измолва закрилата й. А сега трябва да тръгвам. Ще изчакам робът да те отведе до стаята ти и да се върне, за да съм сигурен, че всичко е наред.

Тя покорно се обърна и двамата излязоха. Останах сам, заслушан в тъмнината. Бях готов, ако някой ги види и се усъмни в нещо, да го убия и веднага да я отведа. Бягството щеше да се открие, но щях да съм чист пред боговете и хората.

Робът бързо се върна.

- Всичко е наред. Ще се моля на боговете да ви помагат, а Менелай да не узнае никога къде си я отвел.

- Мразиш господаря си, но не знам защо.

- Нима някой го обича? Мен накара да крада и ако не ме бе научил да премълча, че си ми подарил живота, щеше той да ме убие, за да може после да отрича, че ме е пратил. А аз бях свободен и богат човек. А Елена? Говори с нея само да й дава работа. Не съм го видял досега да влиза в стаята й или да я вика при себе си. Търчи подир слугините като бик. Всеки ден пирува, но все с царе, като него заграбили властта по някакъв начин. Никой от царските родове не го обича. И него, и брат му Агамемнон в Микена. На зле вървят нещата и затова се радвам, че Елена ще се спаси.

Вдигнах ръка да млъкне.

- Разбирам. Бъди готов утре, щом всички заспят, да отвориш вратата. Това ще е знак да дойда, а ти в това време ще изведеш Елена. Закълни се!

Робът тържествено произнесе клетвата. Кимнах удовлетворен и излязох.

14.

Жрецът ме събуди както бях поръчал, на зазоряване. Надигнах се, замаян от съня, и морно се протегнах.

- Доведи пратеника на Парис! Трябва да отиде на тържището и да купи три коня. Донеси и храна. Искам да подкрепя тялото си.

Жрецът се изправи и преди да тръгне, запита:

- Защо не вземеш конете на храма. Тук едва ли ще се намери и един на тържището. Знаеш, че ахейците имат малко коне. Само царете и някой от богатите земевладелци. Напразно ще разкарваш човека.

Още бях замаян от съня и не можех да мисля, но се съгласих с него.

- Наистина тези коне ми бяха излезли от ума. Остави го да спи. На мен все пак донеси храна. Като се нахраня, ще решим.

Наплисках очите си с вода и се събудих окончателно. Жрецът донесе останало от вчерашния ден печено месо и вино. Нахранихме се и той с любопитство се обърна към мен.

- Искам да ми кажеш нещо, Мин. Нас, двамата жреци, ни изпратиха тук, малко преди да дойдеш ти. Главният жрец на родопското светилище Евфем ни закле да служим на Дионис и траките, да узнаваме всичко, което замислят ахейските царе срещу Тракия и веднага да пращаме вест в светилището. Отделно от това заръча да ти се подчиняваме и помагаме във всичко. Сега виждам, че ти правиш нещо, за което ние дори не се досещаме какво може да бъде. Как умееш да ставаш приятел с царете, да говориш с тях като с равни на тебе, да узнаваш тайни, които за нас са недостъпни. Искам и аз да бъда като тебе.

Изслушах думите му и ми стана тъжно. Неочаквано разбрах колко голямо е участието ми в борбите между царете и борбите между боговете. Участие, което не можех да прекратя.

- Познаваш жреца Евмед, нали? Преди много години и аз му се учудвах така. Страхувах се от него и ме привличаше и отблъскваше това, което прави. Не ти пожелавам тези знания и участие в такива събития. Богове и царе няма да ти позволят да се оттеглиш и живееш спокойно. Никога вече не питай за такива неща. Ако боговете са решили да вземеш участие в тези борби, то ще стане неусетно и ще бъде твоя съдба. Ако не, ще си бъдеш добър и обичан човек и жрец.

Младият жрец се смути.

- Не исках да те обидя, Мин. Не ми се сърди!

- И да искам, не мога. Трябва да си върша работата.

Наистина все още имаше недомислени неща в моя план. Например конете. Да изоставя едно старо, негодно за нищо муле още върви, но да пусна свободно три коня, цяло състояние, веднага ще се разбере.

Необходимо бе конете да се върнат обратно в храма. Значи пратеникът на Парис ще потегли самичък по обикновения път, а аз отново ще взема слугата да върне конете. Жреците ще се погрижат да мълчи.

Дотолкова се увлякох в тези размисли, та това, че събеседникът ме не си бе отишъл, ме учуди и зарадва. Обърнах се към него.

- Менелай ще търси слуга от храма да му казва какво се върши тук. Внимавай да не излъже някого. И друго. Не давай работа на слугата, дето идва с мен до морето. Нека почива. Довечера ще тръгне пак с мен. И запомни най-важното, никой никога не трябва да разбере, че съм бил тук тези дни. Ти самият трябва да забравиш това. Ето как боговете почват да изпълняват желанието ти да влезеш в техните борби.

Жрецът съсредоточено каза:

- Ще оставя слугата да почива, та да е бодър довечера. Ще дам на конете пшеница, да имат повече сила. Ще следя да не би някой слуга да казва на Менелай какво става в храма. Никой никога няма да узнае, че тези дни си бил тук и какво си правил. Ще принеса жертва на Дионис да просветли ума ми и ми даде сили да се справя с всичко това.

След тези думи тръгна да върши работата си, а аз отново легнах. Трябваше да почивам, за да издържа напрежението и пътя.

15.

Още преди мръкване жрецът дойде при мен и подреди богата трапеза. Нахранихме се обилно и зачакахме спартанците да се унесат в сън. Запитах готово ли е всичко.

- Слугата знае, че може да върши някаква работа, но не знае каква. Закле се, че никога и никому няма да каже кога и какво е вършил и кой му е нареждал. Той е тракиец и е сигурен човек. Конете са нахранени, торбите за из път пълни с всичко нужно.

В гласа му личеше доволство и гордост от добре свършената работа. Похвалих го и той се окуражи.

- Менелай станал за смях. Елена отишла до тържището да си купи нещо. На връщане, почти пред двореца, срещнала съпруга си и той направил голям скандал. Казал й, че ако още веднъж излезе без негово разрешение, ще я пребие. Викал й, че е разгонена кучка и какво ли не.

Стреснах се.

- А какво казват хората?

- Какво да кажат. Смеят се, че Тиндар, бащата на Елена, също така затварял майка й, но тя все пак се изхитрила да роди две деца от Зевс и две от него.

Засмях се и аз.

- Имал е късмет, че Зевс не е направил още деца вместо него.

Поговорихме още малко и аз реших, че е време да тръгвам. Препасах меч и взех за всеки случай лък и колчан стрели. Жрецът изведе конете и натовари торбите за пътя. След това извика слугата, който се изненада, като ме видя, но се примири.

Огледах още веднъж всичко, яхнах единия кон и казах на слугата да ме чака край града на пътя за морето. Не исках да знае предварително къде отивам и какво правя. Не знаех и дали няма да излезе непредвидена пречка.

Жрецът ми подаде повода на втория кон и отвори портата. Тръгнах бавно из притихналия град. Не исках да се чува тропот на копита.

Като наближих двореца, вързах конете за едно дърво и отидох до вратата. Робът вече трябваше да ме чака, но не се виждаше никой, а и вратата бе затворена. Това ме разтревожи. От двореца се чу някакъв пиянски глас и всичко утихна. Чаках със страх, но всичко бе в ръцете на боговете.

Мина доста време, но най-после вратата се отвори и разпознах фигурата на роба. Обадих се и отидох при него.

- Защо се забави толкова време?

Робът тихичко се засмя.

- Менелай изпи прекалено много вино и почна да крещи, че няма да пусне никого при Елена, дори да е самият Зевс. Завлече се пред стаята й и искаше да влезе, но тя залости вратата отвътре и той се просна пред прага. Извади меч и обяви, че ще убие и човек, и бог, ако се опита да влезе. Най-после заспа, извиках стражите и го завлякохме в леглото му. Всичко това заради излизането на Елена. Не мога да си представя гнева му утре, като види, че я няма. Сега крещеше, че ще я пази, а утре не знам какво ще крещи. Добре, че виното бързо му надвива.

Прекъснах го:

- Ще говорим, като се върна. Сега върви и доведи Елена.

След няколко минути ги видях да излизат от портичката. Робът носеше две пълни торби. Намръщих се и Елена нервно каза:

- Това са мои неща. Дрехи, накити. Не мога да тръгна без тях.

Не казах нищо. Заведох ги при конете, натоварих торбите и помогнах на Елена да се качи. След това дадох злато на Менелаевия роб и като се метнах на другия кон, казах:

- Ще се върна скоро и ще те намеря. Ти не се опитвай да ме търсиш.

Подканих коня и той леко ме понесе край заспалите къщички. Обърнах се назад и видях, че Елена не изостава. Мракът не позволяваше да видя лицето й, но по стойката си личеше, че наистина умее да язди.

Слугата ни чакаше. Махнах му да мине най-отзад и той се присъедини към нас.

Конете бодро тропаха с копита по плътната земя на пътя и скоро Спарта се скри от очите ни. Елена дори не се обърна.

Два дни по-късно стигнахме морето. Спрях в края на гората, отдето се виждаше селището и корабът, който ни чакаше в залива. Свалих торбите на Елена и казах на слугата веднага да тръгва обратно, преди някой да ни е видял, а в Спарта да влезе преди зазоряване, та и него никой да не види, че се връща и води два коня.

Той ме изслуша, закле се, навърза конете един след друг и пое по обратния път, а аз и Елена се скрихме в едни храсталаци.

Трябваше да чакаме вечерния мрак да ни скрие от любопитни погледи, докато слизаме към чакащия ни кораб. Седяхме доста време, без да проговорим, докато Елена се засмя нервно.

- Знаеш ли какво си мисля? Седиш тук до една млада и красива жена, имаш оръжие, знаеш, че тя няма да вика, но и през ум не ти минава да се нахвърлиш върху нея, за да задоволиш похотта си. Менелай би направил точно така, дори това да е сестра му. Защо е тази разлика между хората?

Въпросът бе неочакван и не знаех какво да отговоря. Казах първото, което ми дойде на езика.

- Преди да срещна Орфей, вероятно и аз бих постъпил така. Той ме научи да обичам хората и да им вярвам. Научи ме, че злото никога не води до добър край. Съпругата ми също така ми вярва, както и аз на нея. Нима може насилието да създава радост?

Елена помълча и отново заговори:

- Твоята Ананке е щастлива. Има деца, заченати и родени с любов. Тя ги обича и те я обичат. Дъщеря ми е зачената със злоба и омраза. Изоставих я и не чувствам нито тъга, нито съжаление. Все си мисля защо не прободох Менелай, когато ме повали в храстите? Дали вярвах, че може да е по-добър, дали ме е било страх от отмъщението на боговете? Сега отивам в чужда страна, при чужди хора. До мен си ти, също чужд човек. Защо не изпитвам страх, съжаление? Защо вярвам, че чуждите хора ще ме обичат? Ще ги обичам ли и аз?

Слънцето най-после залезе и аз почувствах облекчение.

- Сигурен съм, че всички ще те обичат. Ние, траките, мразим само тези, които непрекъснато се стремят да ни направят зло!

И без преход се засмях.

- Ето, Елено, баща ми е египтянин и пред хора и богове аз съм се смятал за такъв. Сега, макар че само майка ми е тракийка, казвам "ние, траките". А мога ли да кажа друго, когато от Египет не съм видял нищо добро, от ахейците само зло и тъкмо при тях, при траките, намирам това доверие между хората, тази готовност да помогнат и сторят добро? Парис те обича, майка му Хекуба ще те приеме като своя дъщеря, цар Приам ще ви даде земя и хора. Бъди сигурна, че ще бъдеш щастлива!

Тя не отговори. Само замислено въздъхна.

Бързо притъмня и аз станах и взех торбите.

- Да вървим. Ако трябва, ще изчакаме край селището.

Бавно поехме пътя и стигнахме крайните къщички. Не се чуваше шум от хора. Казах на Елена да не изостава и бързо тръгнах към пристана. На кораба всички спяха. Качихме се и аз оставих торбите в помещението, предвидено за нея.

- Чакай тук!

Тя мълчаливо кимна. Отидох и събудих кормчията. Той ме позна, прозя се и се изправи.

- Отплуваме ли?

- Ако не се боиш, че ще се загубим, да вървим!

Той тихо разбута заспалите гребци и след десетина минути двама мъже вдигнаха тежката каменна котва. Веслата загребаха дружно и корабът почна да се отдалечава от ахейския бряг.

Кормчията остави човек да командва гребците и дойде при нас.

- Сигурно сте гладни. Казах да донесат храна и вино.

Донесоха кратер с вино и той напълни ритоните.

- Нека ни закрилят боговете и ни пратят попътен вятър!

Отпихме и поръсихме главите си с вино по тракийски обичай. Елена също поръси главата си.

Корабчето плуваше само в голямото море.

16.

Парис бе пристигнал на острова с голям кораб. Приближихме, когато слънцето изгряваше, и той изглеждаше особено красив и голям сред многото лодки и малки корабчета край него. Парис още спеше. Събуди се от гласа ми и радостно излезе да ме поздрави. До късно пирувал с местния цар, когото познавал отдавна. За момент реших, че бягството на Елена ще се разкрие, но той излезе по-умен, отколкото мислех. Казал на царя, че пътувал заедно с малкото бързоходно корабче, но то се блъснало в някаква скала и вместо да чака, докато го поправят, решил да навести приятеля си.

Около кораба нямаше никой, когато Елена се качи на борда му. Това заедно с казаното от Парис ме успокои. Реших веднага да се връщам. За да изпълня заръката на Рез, трябваше да бъда в Спарта, а не тук.

Между няколкото малки корабчета с по три весла, видях едно финикийско. Веднага отидох при собственика му. Малко пазарлък и повече злато го убедиха, че пътува за Спарта. Както ми каза, няколко пъти е плавал до устието на река Еврота.

Дадох му половината от договореното злато, простих се с влюбените и корабчето весело се заклатушка по вълните... Бях спокоен. И пред хората, и пред боговете бях изпълнил обещаното.

Влезнах в Спарта, без да се крия. Минах през тържището да чуя какво се говори за изчезването на Елена, но никой не говореше за това. Учуден се прибрах в храма и запитах жреца, който ме посрещна, какво ново има в Спарта. Той равнодушно отвърна, че няма нищо ново.

Беше се върнал и жрецът, който пратих в Троя. Тримата почнахме да се храним и той с възторг ми описваше могъщите крепостни стени, разкоша на царския дворец и богатствата на Приам.

За изчезването на Елена никой не знаеше нищо. Това ме озадачи. Да изчезне царицата и никой да не каже нито дума.

Едва изчаках да се стъмни и градът да притихне. Не знаех какво става с роба на Менелай. Може би той го е пратил при другите роби, но може и нищо да не се е променило. Така или иначе трябваше да го видя.

Стигнах двореца и напипах връвта, която вдигаше резето на малката портичка. В мрака стигнах до вратата на роба и извадих острия нож. Ако някой друг спи в това помещение, има само един изход. Ще го убия, преди да се развика и дойдат стражите.

Бутнах вратата и тя си отвори. Извиках тихо роба. Чувах дишането му, но в мрака не можех да разбера дали е той или някой друг. Напипах постелята, побутнах го и отново повиках. Лъхна ме дъх на вино. Той се надигна и сънливо каза:

- Сега... Съмна ли?

Познах гласът му и въздъхнах с облекчение.

- Ставай! Аз съм, Мин!

Той радостно се разбърза.

- Сега, милостиви жрецо. Ето светилника.

Ловко запали лоения светилник и, успокоен, стана, като се поклони.

- Сърцето ми се радва, че дойде. Как е царицата? Всичко ли е благополучно?

Напрежението ме отпусна и се засмях.

- Всичко е наред, но ти трябва да ми разкажеш какво става тук. Защо никой в града не знае за изчезването й?

Робът се развесели.

- Като ви изпроводих и се прибрах, сърцето ми слезе в петите. Казах си, че Менелай веднага ще разбере кой й е помогнал. Нали само оттук може да излезе. Сутринта почнах да си гледам работата и все чаках кога ще ме извика. Изглежда някоя от слугините му е казала, че я няма, защото като ме викна при него, ходеше напред назад и крещеше, че е мръсна кучка и какво ли не още. Изгледа ме с кръвясал поглед и кресна да не казвам никому, че я няма. Викна и другите слуги и роби и забрани на всички да излизат от двореца без негово разрешение, а ако някой проговори какво е станало, веднага ще го убие. След това ме изпрати да викна жреца от Зевсовия храм и двамата написаха папирус, който същия ден изпратиха в Додона. Останаха да си говорят само двамата, та не можах да разбера за какво става дума. Оттогава е така. Никой не смее да каже нищо и Менелай също си мълчи. Сигурно чака жреците на гръмовержеца да му кажат какво да прави.

Думите на роба хем ме успокоиха, хем ме разтревожиха. Явно Елена е трябвало да послужи за нещо лошо. За това я е оставил сама с Парис. Дано я отвлече. Значи замислят нещо против Троя.

На роба казах:

- Дойде ли вест, веднага донеси да я прочета. Това, което са замислили, не е за добро. Сега ми посвети до вратата.

Излязох в нощния мрак и чух как внимателно пусна резето след мен.

Върнах се в храма, но не ме хващаше сън. Трябваше да известя Рез за случилото се, а нямаше кого да пратя, без да се разбере. Въртях се дълго в постелята и най-сетне Дионис просветли ума ми.

Между слугите имаше едно младо момче от Тракия. Казваше, че дошъл да изучи всичко полезно за един селянин. От жреците бе научил да брои, да отмята на дъсчица, да събира и изважда. Напоследък говореше, че е време да се връща у дома си. Знаел вече каквото му трябва.

Зарадвах се, станах и описах на Рез всичко за Парис и Елена. Накрая добавих:

"...прати друг слуга, комуто мога да се доверявам. За по-сигурно пращай веднъж в месеца търговец, познат на слугата, който да ти носи вестите от мен. Слугата ще ми казва като застане на тържището."

Сутринта извиках слугата. Казах, че може да си отиде в Тракия, но трябва да занесе един папирус на Рез. Като излезе оттук, веднага да каже, че се е скарал с нас и сме го изгонили. Да си събере багажа и да потегля.

Дадох му папируса, пари за слугуването и за път. Момчето грижливо ги скри в дрехите си, излезе пред храма и с висок глас почна да се оплаква, че сме го изгонили. После нарами торбичката си и потегли.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.06.2005
Илия Джерекаров. По волята на боговете. Варна: LiterNet, 2005