Илия Джерекаров

web | По волята на боговете

1.

Три дни бяха достатъчни хората и конете да отпочинат, а аз да уредя и предам задълженията си към храма. Нямах намерение да се връщам обратно в Атина. След смъртта на учителя Хирон я напуснаха и Орфей, и приятелите му аеди. Тезей правеше каквото може за науките и изкуствата и успя да я превърне в притегателен център за всички мислещи не само от Атина, а и от Пелопонес и Атика, та дори и от Тракия. Сега при Менестей и науките, и изкуствата отстъпваха пред търгашите и военните.

Щях още да разсъждавам, но небето просветля, жреците хвърлиха в жертвения огън полагащото се на бога и се заехме да опечем и изядем двата козела, принесени в жертва преди дългия път.

Още преди слънцето да ни огрее, бяхме готови. Един от жреците ни поръси с печен ечемик и за последен път призова Дионис да ни закриля.

Тропотът на конете и звънтежа на оръжията отекваха из улиците на града. Когато наближихме двореца на Менестей, се чу уплашен вик, чу се как здраво залостват вратата и топуркането на уплашените слуги. Засмях се и весело подканих коня. Препуснахме и оставихме зад гърба си града. Не се обърнах назад. Отивахме в Тракия.

Когато стигнахме в Лариса, царят й Хипотой ни покани да му гостуваме и дадем малка почивка на конете. Приехме и слугите веднага поставиха богата трапеза. Казахме приветствените слова, отпихме чудесно вино и той почна да пита какво става в Атина. Разказах му всичко и добавих, че нямам намерение да се връщам повече там. Той въздъхна.

- При този поне няма да се лъжем. Ахейците при Тезей държаха на съюза с нас, но не пропускаха случай, скарат ли се две племена, да пратят войска и да завладеят земите на провинилото се племе. Така, без обявяване на война, без разпри и взаимни обвинения, само по мое време, увеличиха владенията си на половин ден път, а племената заминаха на робските пазари. Не можехме да кажем нищо. Бяха виновни. Знаеш, че ние отбягваме да се бъркаме в племенни разпри, за да не станат други, още по-големи. Те добре използваха това. Сега ще е ясно за какво идват.

Трябваше да доизясня нещата.

- Познавам добре ахейците. Сред тях съм израснал. Трябва да ти кажа, Хипотое, че не съм чул ахейски цар да каже, виновен съм. Не съм чул някой да каже, че идва с добри намерения, и наистина да ти мисли доброто. Те са като боговете си. Никога не говорят това, което мислят да правят, и винаги са готови да ти навредят, стига да имат и най-малка полза от това.

Хипотой се съгласи с думите ми.

- В това си прав, Мин. Напада ни едно племе, а когато кажем на царя, който владее тези племена, той признава, че е виновен вождът, но твърди, че това си е разпра между нас и племето и той не може да ни разсъди. Решим ли да нападнем виновника, вдига на бой всички племена и търси помощ от съседните. Това сигурно няма да се промени.

Разказах му за Елена и клетвата на кандидатите. Той се разсмя.

- Значи още по-лошо. Нападне ли ни някой от тях, това ще бъде спор с него, нападнем ли ние, ще скочат всички ахейци. Знаят, че на помощ ще ни дойдат само най-близките племена. Кълват ни като грозде - зърно по зърно.

Опитах се да го посъветвам:

- Трябва да направите едно голямо царство. Съберете се и изберете един да държи стража и да ви съди. Ще прогоните разбойниците, ще спрат враждите, ще живеете по-богато и ахейците няма да смеят да ви нападат. Поучете се от цар Рез, от Еагър. Никой не смее да напада техните царства.

Хипотой безнадеждно махна с ръка.

- Даже когато бе жив Хирон и ни учеше как се управляват царства, не се намери кой да създаде държава редом с неговата, а сега никой не иска да има цар над главата си. Дори да е съгласен, няма да избере този, който може да управлява, а този, който му е роднина или приятел. Много е трудно да се разберат царете.

Не разбирах вайкането му.

- Опитай! Събери царете и им обясни какво ще спечелят и най-важното, че нищо не губят. Нали всеки може да се отдели, когато пожелае?

- Как да ги събера? Пиерите няма да се съгласят на друг цар, защото са силни и богати. Пеоните също. Винаги са побеждавали ахейците. Нямат страх от тях. Да се подчиня на пиерите! Добре, ама те ще кажат, че аз ще правя враждите, а те ще воюват. Докато не почнат да ги притесняват и да им завладяват земите, никой няма да направи нищо. За такова царство племената трябва да са големи, а не малки и слаби.

Усетих, че не мога да помогна и заговорих за други неща.

Разделихме се приятелски и на другия ден отново поехме пътя си.

2.

Повече не спирахме да гостуваме. Стражите бързаха да се приберат по домовете си. Аз се колебаех дали да продължа службата си на бога, или да се върна при Ананке и децата, но оставих да реша това в светилището. Когато стигнахме там, казах на стражите, че могат да продължат и влязох сам в малкото селище на жреците и слугите.

Знаех, че главният жрец Евфем веднага ще ме извика. Не исках да разговарям сам и отидох при стария Евмед. Евфем веднага дойде при нас.

- Разбрах, че си пристигнал, и като не те видях, догадих къде си.

Двама слуги прекъснаха думите му с влизането си. Носеха храна и вино. Сръчно подредиха трапеза и Евфем им махна да излязат. Настанихме се удобно и Евмед напълни ритоните.

- Нека все така ни закрилят боговете. Храни се и разправяй от край до край. Нямам търпение да чуя думите ти.

Отпих и почнах да се храня и разказвам. Те също отпиваха и хапваха, без да ме прекъсват. Когато свърших разказа си, Евмед въздъхна.

- Набират сила ахейците и не се спират пред нищо.

Евфем не се съгласи.

- Да видим няма ли да се избият, преди да положат клетвата, дето я иска Тиндар.

Аз се намесих.

- Нещата бързо се променят. Всеки от тях вижда изгодата от роднинските връзки със Спарта и Микена. Щом е кандидат, значи смята, че Елена може да го предпочете пред другите. Одисей единствен от всички се е отказал.

Евмед ме прекъсна.

- Отказал се е срещу същата роднинска връзка. Много хитрува, но и той ще трябва да положи исканата клетва.

Използвах думите му да отпия от ароматното вино, преди да отговоря.

- И да не я положи, щом е роднина на Тиндар, ще му помага при всички случаи, а него никой няма да напада.

Евфем отклони разговора.

- Не говорим за най-важното. Намаляват ли или се увеличават, тези, които признават Дионис? Кои царе му принасят жертви и кои не.

Обясних му, че Дионис е почитан на все повече места. В края на краищата, той е бог на виното и веселието.

Като чу това, Евфем се успокои.

- Тогава трябва да мислим, освен в Делфи и Атина и друг храм при ахейците да посвещава жреци. Ще трябва жреческият съвет да реши. Колкото до ахейските царе, няма защо да се бъркаме в работите им.

Тези думи ме смаяха.

- Не смяташ ли, Евфеме, че най-важното е, не просто да знаем какво става в ахейските градове, а да го използваме, та да се боят и в мислите си да нападат и завладяват нашите земи. Нека мислим как светилището да обедини тракийските царе срещу ахейската напаст. Ако не направим това, рано или късно ще разрушат селищата ни и ще ни продадат по робските пазари. Прорицалищата в Додона и Делфи следят всяка стъпка на царете и ако разсъдиш добре, ще видиш, че всяко предсказание в края на краищата води до засилване на ахейците и царете им.

Евфем се обиди.

- Аз служа на бога, а не на царете. Не мога да се бъркам в царските работи. Искам да знам какво става там, не да свалям или поставям царе, а да разширявам влиянието на Дионис. Всеки върши своята работа.

- Достатъчно е това, че жреците на Дионис се посвещават в Атина или Делфи. Половината от тях служат на ахейците, а не на Дионис.

Евмед разбра недоволството ми.

- Трябва да ти обясня защо това е така, Мин. Не е виновен Евфем. От друго идва всичко. Няма ахейски цар, който да е и върховен жрец на племето си. Делфи праща жреци при всяко племе и те съветват царете за всяко тяхно решение. Всеки ахейски цар, преди да тръгне на война, първо се допитва до жреца на племето си, а после до оракула на Аполоновия храм в Делфи. При нас, траките, всеки цар е и върховен жрец на племето си. Никой не идва да се допитва в светилището дали да нападне някого, или ще го нападне ли някой. Той си е цар, той си е жрец и той говори с боговете и решава всичко. Трябва да е много опасно това, което е решил, за да се допита до пророчицата. Ако жреци му тълкуват волята на боговете, светилището ще знае къде какво става и ще има власт над царете. Има и друго. Ако не бяха готови да извършват всякакви престъпления, за да стигнат до царската власт, ахейците биха били съвсем други. Аз обаче съм сигурен, че щом боговете вземат душата на Тиндар, синовете му ще станат смъртни врагове, като Атрей и Тиест. Техните царски родове са прокълнати да носят злини на хората. Елена го показа. Нали заради нея загина Тезей? При нас, думите на царя са думи на бога, при ахейците са думи на човек, който може да лъже, граби и насилва. Ето, това е причината, поради която светилището не може да подчини тракийските царе на волята си както става с ахейските. Въпреки това се стремим да знаем всичко. Така много облекчаваме работата на пророчицата и тълкуването на казаното от нея.

Знаех всичко това, но досега не разбирах значението му. Бях свикнал прекалено много със ахейците и боговете им.

Евфем сложи ръка на рамото ми.

- Орфей вярваше, че Дионис ще просветли умовете им. Дано това стане. Дотогава ние трябва да служим на Дионис и да не се бъркаме в работите на нашите или чуждите царе.

Сигурно бе прав, но докато влиянието на Дионис се разширяваше, земите на траките намаляваха. Това ме караше да се чувствам жалък, безпомощен и глупав.

3.

Тази нощ не можех да заспя. Тежък задух ми пречеше да дишам. Станах и излязох навън. Край главата ми безшумно се завъртя прилеп. Заешки врясък подсказа, че лисичият лов е успял. Веднага няколко кучета с лай хукнаха към гората. Животът не спираше. Силният изяждаше по-слабия.

Спомних си как преди време срещу мен и Орфей неочаквано изскочи едър заек. Закова на място, изправи за миг ушите си и с бързи скокове изчезна в храсталака. Орфей се засмя.

- Бяга, защото знае, че ако остане, ще го изядем за вечеря.

Помълча малко и замислен каза:

- Ето един от въпросите, на които търся отговор. Защо вълците, лисиците и хищните птици не могат да изядат всички зайци. Ние, хората, избиваме и едните, и другите и броят им пак не намалява.

Не знаех какво да му кажа, пък и той не очакваше отговор.

Сега пред мен се изправи същият въпрос, но не за зайците. Мислех за хората. Откакто се помня, траки и ахейци водят почти непрекъснати битки. Голям е броят на мъртвите, голям и на продадените в робство. Ако избием и прогоним всички зайци от една местност, много скоро идват други и заемат местата им. А няма ли зайци, и вълците, и лисиците напускат тази местност. Ако се избие и продаде в робство едно племе, друго заема местата, в които е живяло то. Вярно, хората не намаляват, но не са същите. На мястото на избитите кентаври има ахейски племена. Защо, когато се избие и продаде в робство виновното племе, не му оставят земята, та отново да насели мястото, в което живее. Нали винаги някой остава. Защо трябва да се прекъсне родът му и полека-лека хората да забравят, че е имало такова племе?

Мрачни мисли на безпомощен човек.

Нощният въздух приятно разхлаждаше главата ми, а сънят не идваше. Идваха въпроси.

Защо ахейците непрекъснато се стремят да завладеят земите на съседните племена? Нима им е малко завоюваната земя? И го правят и срещу своите! Царски син убива брат си. Баща му или племето му го изгонва. Някой жрец го очиства от "неволно" пролятата кръв. След това друг цар го приема, прави го стратег, дава му войска и той отива да воюва със своето племе или заграбва властта на приютилия го цар. Това са делата, с които се гордеят, които и аедите възпяват.

Нощта преваляше. Звездите почнаха да избледняват, а аз не намирах отговор на въпросите си.

Вечерта дойдоха Евмед и Евфем. Разбирах за какво са дошли, но нарочно говорех за незначителни събития. Накрая Евфем не издържа.

- Добре сме се събрали и сладко си приказваме, но не е ли време, Мин, да кажеш какво решаваш? Ще служиш ли на Дионис, или ще се прибереш у дома си. Ако служиш на бога, тук ли, в Атина ли, или на друго място?

Исках да отговоря, че се прибирам у дома и че всичко, което правим, е напразно, щом боговете решават вместо нас, но, както много пъти ми се е случвало, казах точно обратното.

- Ще служа на бога. Ако трябва в Атина, ако трябва на друго място. Според мен най-добре е, ако отида в Спарта. Нека чуя какво говорят кандидатите за Елена, нека знаем кой ще бъде съпругът й. Сега още не се готвят за голяма битка, но сигурно няма да ни оставят спокойно да си върнем завладените от тях селища край Понта. Светилището не може да нарежда работите на тракийските царе, но може да ги предупреди, ако се канят да ги нападнат. Дойдох с намерение да вдигаме школа, но виждам, че това няма да стане, преди да сме сигурни, че някой ахейски цар няма да я разруши отново.

Евмед напълни ритоните с вино.

- Дионис ми е свидетел, мислех, че искаш да се прибереш у дома.

Евфем се засмя:

- Такива неща се решават трудно. Малко хора имат смелост да оставят къща, жена и деца, ниви и добитък. Трудно се служи на боговете, а когато остарееш, виждаш като Евмед, че няма близък човек около тебе.

Думите му прозвучаха шеговито, но разбрах, че проверява дали няма да се откажа. Дали добре съм премислил всичко.

Отвърнах спокойно:

- Да се откажа, мога винаги. Важното е да се почне навреме! Ще намина при Ормен, имам имот при него, ще видя и жената с децата, а оттам ще отида направо в Спарта.

Никой не възрази.

4.

Ормен ме изненада. Беше разширил стаята за пиршествата и в единия край имаше нов жертвеник. На трапезата се бяха разположили няколко племенни вождове и първенци от богатите занаятчии и земеделци. Веднага ме настаниха и наляха вино в красив сребърен ритон. Казах приветствието според обичая и почнах да се храня, та да им дам възможност да говорят спокойно, но Ормен не ме остави на мира.

- Кажи, Мин, свършиха ли работа стражите, които ти пратих в Атина?

Преглътнах залъка и му разказах защо ги поисках и какво се случи, като пристигнаха. Усетих, че е много доволен.

- Евмед ми каза, че Менестей не обичал траките. Сега знае какъв съюзник губи.

Възразих:

- Всички ахейци вярват, че Делфи е центърът на света и те трябва да го завладеят. Това кара и Менестей да се съюзи с Микена. Мисля, че в края на краищата ще започнат голяма война с нас.

Това ни най-малко не промени доброто му настроение.

- Много племена са ни нападали и никой не е успял да ни победи. Нека почнат битката. Не ни е страх.

Разбрах, че и този разговор няма да промени нищо. Казах, че е прав и продължих да се храня. Това ми даде възможност да се огледам по-добре. Наистина всичко се бе променило. Царят се хранеше от златни съдове, а пред гостите имаше сребро. Вождовете, както и царят, носеха златни украшения и жезли, указващи властта им.

Това не ми хареса. Предпочитах строгата деловитост на Еагър. Разговорът отново привлече вниманието ми. Говореше един от гостите.

- Не изпълних, Ормене, поръката ти. Синът ми, дето трябваше да изучи писмените знаци, се разболя и умря. Този, който почна да прави навосъчени дъсчици, се удави в реката. Хората почнаха да говорят, че си тръгнал против волята на боговете.

Ормен почервеня.

- По времето на Хирон не мислеха така!

- При Хирон беше друго. Там ги събираха да учат. Беше училище на друго племе. Трябва да принесем жертви, да искаме знамение, че бог ще ни подкрепя. Инак виж какво става. Хирон загина заедно с племето и школата си, Евридика умря от змия, Орфей го разкъсаха менадите, а Еагър не можа да го преживее. Защо да си навличаме гнева на Дионис?

По израза на лицето му личеше, че никога няма да докосне нито папирус, нито навосъчена дъсчица. Ормен почервеня още повече, но не издаде яда си.

- Ще принеса жертви и ще се допитам до бога.

Всички замълчаха. Използвах момента и помолих царя да оставя дома и нивите си на някого да се грижи за тях. Щом получих съгласието, станах да си вървя. Чакаше ме път.

Два дни по-късно пристигнах в дома си. Радостта от срещата ми вдъхна увереност и сила. Измит и освежен, посрещнах гостите на приготвената набързо трапеза. Обий, вождът на племето, което ни бе приютило, ме смачка в мечешката си прегръдка и избоботи с мощния си глас.

- Казвай сега, какво си видял и чул по чуждите места!

Разправих, за кой ли път, преживелиците си. Когато млъкнах, съпругата ми, Ананке, бавно произнесе:

- Кратка била радостта ми. Сега отиваш в Спарта, после бог знае къде...

Обий учудено я изгледа.

- Боговете са ми свидетели, че и аз искам Мин да си бъде тук, но искам да знам по какво разбра, че ще замине отново?

Ананке гледаше някъде през стената.

- Познавам го. Така преди години ме остави, за да върви след Орфей, така сега ще върви след Дионис. Само не е разбрал, че нищо не се връща. Нито Хирон, нито Евридика и Орфей, нито Еагър.

Не исках да има неразбирателство между нас, но не можех и да приема казаното от нея.

- Има Ормен, има Евфем, ще се намерят и други...

Тя се засмя.

- И всички заедно няма да знаят не половината от това, което знаеше Орфей, а половината от това, което си научил ти от него. Трябва да пратите хора да учат за жреци, които ще тълкуват тайнствата на учениците. Да пратите хора да изучат бойните изкуства на нашите и чуждите царства, търговията, да изучат науките и изкуствата... От тях да подберете хора, които могат да използват наученото за своя род и племе. Да сравняват тукашното с тамошното и знаейки всичко да използват нужното и учат царските синове и стратези в школа, направена като Хироновата. Десет години едва ли ще стигнат да я възродите. А кой ще даде толкова злато за обучението на тези хора?... Кой е толкова мъдър, та всички царе да го признават, почитат и слушат в тази работа? Ти ли? Ормен ли, или Евфем? И не съм казала най-важното. Не за школа, а за войска трябва да мислите. Не за папируси, а за мечове и копия. Не за добро ще се кълнат женихите пред Еленината сватба. Готви се битка. И дано Дионис, комуто си се врекъл да служиш, ти помогне да се върнеш жив и здрав тук, в този дом, дето ще те чакаме аз и децата ти.

Ананке млъкна, огледа смаяните ни лица и почна да налива вино. Говореше като пророчица и царица, но се държеше като домакиня.

Обий се прокашля и замаза казаното от нея.

- За друго не знам, но злато за школа аз ще дам. Два конски товара отсято и пречистено има, а ако не стигне, ще накарам младите да промият от реката още. Ако и тогава не стигне, ще дам и пет товара златни съдове и украшения. И силни сме, и богати сме. При ахейците не всеки вожд има желязно оръжие, а у нас почти всички имат желязно. И лечители имаме по-добри и във всяка работа ги превъзхождаме с уменията и знанията си. Грешим само в това, че не се натрапваме като тях. Не караме другите да живеят по нашему. Не ламтим за чужди земи и власт над света. Точно това кара ахейците и тези, които са свикнали да живеят като тях, да ни смятат за по-долни и да смятат, че тяхното е по-добро.

Видя смущението ми и вдигна ритона.

- Яжте, пийте и се веселете, защото днес е ден за радост. Да мислим за хубавото, та да избяга лошото.

Послушахме го. Виното бързо ни развесели и прогони мрачните мисли. Наистина бе време да се веселим.

5.

Пристигнах в Спарта тъкмо навреме. Всеки ден пристигаха по пет шест царе, царски синове или стратези, желаещи Елена да бъде тяхна съпруга. Опъваха шатри на мястото, посочено им от градската стража, навличаха облеклото, което смятаха, че ги прави най-привлекателни и отиваха в двореца на Тиндар. Там им казваха, че той ще ги покани на пир едва когато се съберат всички кандидати. Тогава Елена ще дойде на пира и като ги огледа, ще направи своя избор.

Върнати от двореца, кандидатите отиваха в храмовете и принасяха богати жертви на закрилящите ги богове. Навсякъде се носеше миризма на печено месо и вино. Най-много жертви се принасяха на Зевс, Аполон и Посейдон. На Дионис принасяха най-много по една-две жертви на ден. Въпреки това, виното се лееше изобилно и навсякъде имаше шумно веселие. Половината селище лежеше по улиците или мъртво пияно, или охкайки след претъпкването с месо, а другата половина упорито се стараеше да дойде на този хал.

От двореца на Тиндар не излизаше никой. Единствено началникът на градската стража - Менелай, ходеше да разказва на Тиндар какво е положението с кандидатите. Бях изненадан, когато пред разсъмване един слуга ме събуди.

- Дошла е една жена. Иска да принесе жертва. Пазят я пет души стражи и две слугини.

Веднага скочих и казах да я въведе в храма. Набързо сложих жреческата наметка, сритах двама от слугите да станат и да запалят огън на жертвеника. След това влезнах в залата, осветявана от факлите на стражата, и видях, че това е Елена. Тя също ме позна.

- Дионис втори път иска да приеме жертвата ми чрез тебе. Нима ти си любимият му жрец?

Отговорих напосоки.

- Щом богът иска това да стане, значи може да ми вярваш.

Тя пристъпи по-близо.

- Разбира ли богът мислите ни, или трябва да ги изговорим?

Слугите най-после бяха раздухали праханта и огънят пламна. На светлината му видях, че лицето й е тъжно и уморено. Внезапна догадка ме накара да кажа:

- Ти, Елено, знаеш вече кой е избраникът ти!?

Тя мълчаливо кимна и се обърна назад към слугините и стражата.

- Доведете жертвения козел и ни оставете сами!

Те мълчаливо се покориха. Слугите вързаха козела, но трябваше да почакаме пламтящите дърва да се превърнат в жар.

Изчаках всички да излязат и запитах:

- Ще назовеш ли името му, или ще оставиш бога да го отгатва?

Тя се усмихна тъжно.

- Ако жрецът се закълне, че няма да го споменава, преди да го кажа пред кандидатите, ще го спомена. Щом изгрее слънцето кандидатите ще дойдат да се закълнат, че ще помагат на избраника ми, който и да е той. След това ще се съберат на пир в двореца. Там ще го назова. Дотогава ще го знаем баща ми, аз, ти и Дионис.

Заклех се да мълча и тя тихо, почти шепнешком, произнесе:

- Менелай!

Няколко мига мълчах. Не можех да си я представя редом с грубия, невъздържан и прост началник на градската стража. Тя очевидно разбра мълчанието ми.

- Баща ми е стар и болен. Принесъл жертва на Зевс в Додона и прорицателят Калхас му казал, че само сватбата ми с Менелай ще спаси царството му от тежки битки и разорение.

- А братята ти? Какво казват те?

- Съгласни са. Няма да съм царска съпруга, но началникът на градската стража не може да обижда нито дъщерята на царя, нито сестрата на царя. Клитемнестра, сестра ми, ме убеди, че едва ли ще намеря съпруг, когото да обичам, и това е най-доброто за мен.

- А баща ти на кого смята да остави царството? На Кастор или на Полидевк?

Елена сви рамене.

- Не съм го питала, но за мен това няма значение. Който и да е, аз си оставам сестра на царя и Менелай ще трябва да се съобразява с това.

Замислих се. Не ми харесваше този брак по сметка. Нещо потайно имаше в обяснението на прорицателя от Зевсовия храм. Но, както каза Елена, това изглеждаше най-доброто за нея.

Огънят се бе разгорял добре. Затиснах с коляно вързания козел, хванах единия рог и прерязах гърлото му. Кръвта бликна като фонтан и опръска дори статуята, поставена зад жертвеника. Едновременно с това земята потрепери

Обърнах се към Елена.

- Богът приема жертвата ти и ще те закриля.

Тя зашепна молбата си към бога, а аз високо произнасях заклинанията за нейното изпълнение. Пламъците на жертвения огън осветяваха опръсканото с кръвта на козела лице на бога и ми се стори, че от очите му текат кървави сълзи.

Когато казах заклинанията и хвърлих в жарта полагащото се на бога, Елена неочаквано каза високо:

- Само на теб вярвам, Дионисе. Вярвам ти, защото си закрилял Орфей и Евридика.

Видях сълзи в очите й. Исках да й кажа нещо утешително, но тя се обърна и бързо тръгна навън. Най-красивата жена между ахейките, но сигурно между най-нещастните.

6.

Наредих на слугите да одерат и опекат козела и излязох пред храма. Небето бе светло и ясно. От шатрите на кандидатите долитаха ту смях, ту проклятия, звънливо дрънкаше оръжие. Най-нетърпеливите вече се събираха пред двореца.

Предстоеше тежък ден. Тиндар трябваше да убеди кандидатите да произнесат клетвата. След като всеки се закълнеше, Елена ще посочи избраника си. За този момент Тиндар и Менелай се бяха подготвили много старателно. Многобройни стражи щяха да наблюдават пируващите царе. Ако някой извади меч и откаже да го прибере, десетки стрели незабавно ще го пронижат.

Вечерта жреците и жриците на Хера и Дионис щяха да поведат младите момичета към свещената поляна, за да преспят с женихите си. Още от сутринта жриците ги събираха и с музика, песни, заклинания и билки почваха да разпалват любовния бяс в телата им. До вечерта тези, които нямат жених, трябваше да са готови за любов с всеки мъж, който пожелае да ги лиши от девственост. Момичетата бяха достатъчно много, за да не остане никой цар без жена.

Елена също ще се срещне с Менелай на поляната под зоркото око на божествата. Жриците се бяха съгласили да отиде при останалите момичета по-късно.

Утре празникът щеше да продължи с тридневен сватбен пир.

Още сега миришеше на печено и вино. Жреците и храмовите слуги бяха готови да принасят жертви. Тиндаровите роби и слуги бяха почнали от вчера да колят и дерат овни, пръчове и угоени бикове за големия пир.

Слънцето се показа и последните, закъсняващи кандидати, подтичваха към мястото, определено за клетвата, стараейки се да запазят достойнството си. Време бе да отида и аз.

Стигнах тъкмо навреме. Кандидатите се бяха събрали на широка поляна. Най-високото място бе за Тиндар. Там бяха поставили малък, грубо скован подиум. От двете страни на подиума се бяха наредили многобройните жреци на различните богове. Пред него имаше жертвеник, а отзад, добре завързан, стоеше огромен бик с позлатени рога, целият отрупан с цветя. След като кандидатите положеха исканата клетва, Тиндар щеше да го принесе в жертва на боговете, за да подкрепят постигнатото съгласие.

Едва намерих място сред жреците и Тиндар, подкрепян от двамата си сина, се качи на подиума. До него, с пламнало от гняв и срам лице, застана Елена. Жриците на Хера я бяха облекли с бял хитон от извънредно тънък прозиращ плат и също така прозрачен, дълъг до земята пъстър пеплос. Всъщност беше почти гола. Слънцето, издигащо се зад нея, очертаваше ясно божествените й форми, недокосвани още от мъж. Кандидатите млъкнаха. Лицата им почнаха да се зачервяват и виждах как се надига желанието им да я обладаят. Ръцете им неспокойно стискаха мечовете, готови да се бият за прекрасното й тяло. В този момент можеха да положат всякаква клетва, без да се замислят нито за миг.

Тиндар бавно вдигна ръка и видях, че наистина е болен. Чудех се дали ще издържи, но изглежда беше подкрепил силите си с вино и билки. Говори дълго. Не пропусна да спомене нито един кандидат с най-добрите му качества, подвизи и богатства. За Менелай спомена само това, че е добър стратег и тепърва предстои да извърши подвизи, с които да получи слава.

Най-важното каза на края.

- ...Великият Зевс царува над боговете, ахейците трябва да царуват над света. Положите ли тази клетва, няма да се сражавате един срещу друг заради жени или добитък, а само с народите, които трябва да подчиним на Зевсовата воля..."

Това естествено ме ядоса, но в следващия миг си помислих, че ако знаят кой е избраникът, царете вместо да се кълнат, ще извадят мечовете.

Неочаквано сред кандидатите зърнах атинския цар Менестей. Слушаше внимателно словото на Тиндар и шепнеше нещо на себе си. Сигурно пресмяташе изгодите от такъв брак.

Нормално бе, след като Тиндар изложи мислите си, царете също да кажат какво мислят. Вместо това, Кастор се провикна със звучния си глас:

- Нека един по един кандидатите идват пред Елена и се закълнат.

Веднага се изви дълга редица. Един по един кандидатите заставаха пред Елена и без да свалят очи от гърдите и скута й, произнасяха колкото могат по-бавно, с прегракнали гласове:

- Заклевам се никога да не вдигам меч срещу съпруга ти и винаги да му помагам срещу враговете, с които воюва!

Това продължи доста време и слънцето се вдигна високо. Слуги и роби сновяха и черпеха с вино множеството, но гладът почна да притиска всички.

Най-после и последният жених произнесе клетвените думи. Жреците на Зевс и Хера вдигнаха статуите на боговете и без да бързат, тръгнаха към двореца. Зад тях се наредиха жреците на всички божества, а най-накрая сатири и менади, окичени с цветя, хвърляха върху кандидатите печен ечемик и им даваха да пият от меховете с вино.

Недоумявах само защо го няма Агамемнон, цар на Микена и брат на Менелай. Знаех, че ще дойде, но не разбирах защо се бави.

Пред двореца вече бяха приготвили богатата трапеза. Бързо се настанихме пред купищата месо и кратерите с вино. По-нетърпеливите почнаха веднага да посягат и тъпчат в устата си месо, щедро поливано с вино. Елена излезе от двореца, облечена в друг пеплос от пъстър египетски плат. Съпровождаха я Тиндар, братята й и пет жрици на Хера. Настана тишина. Елена обиколи редиците на кандидатите, разглеждайки внимателно всеки и накрая спря пред русокосия Менелай. Изгледа го безучастно. Върна се на мястото, дето бяха баща й и жриците, огледа още веднъж кандидатите и обяви с висок ясен глас.

- Благородни царе, трудно е за една жена да реши кой от вас е най-добрият. Призовах богиня Хера и богиня Афродита да ми помогнат, защото една жена търси не само героя, а и любовта на съпруга. С тяхна помощ и по това, към кого ме тегли сърцето ми, намерих избраника си.

В този момент се чу конски тропот и дрънкане на оръжие. Погледнах натам и видях, че пристига Агамемнон, придружен от голям брой въоръжени стражи. Никой, освен мен, не му обърна внимание. Всички чакаха напрегнато да чуят кое име ще произнесе Елена. Почувствах усилието, с което произнесе високо:

- Той се казва Менелай!

Царете застинаха на местата си. Ръцете им стиснаха дръжките на мечовете и може би един само да бе станал, всички щяха да го последват и да посекат непритежаващия нито слава, нито богатства стратег.

Това продължи толкова кратко, колкото човек да премигне с очите си, но бе достатъчно да ме избие пот. След това жреците, слугите и робите се разкрещяха с всичка сила - "Евойе, евойе!" Над главите на всички полетя печен ечемик и наетите китароди почнаха да свирят сватбена песен.

Царят на Микена, Агамемнон, слезе от колесницата и като махна на следващите го стражи и слуги да чакат, отиде при Тиндар и Елена, където вече се бе настанил и Менелай.

- Нямах представа кой ще бъде избраникът на Елена, но тя е сестра на съпругата ми Клитемнестра и даровете са знак, че който и да е той, ще го приема като най-близък роднина.

Слугите почнаха да поставят даровете пред краката на Елена и Менелай. Бронзови и керамични кратери, златни накити, платове от Египет...

Унизените царе също почнаха да дават нареждания на слугите си и да поднасят приготвените от по-рано дарове. Купът ставаше все по-голям, но Елена гледаше някъде над него.

7.

Докато траеше поднасянето на даровете, Елена, съпроводена от две жрици на Хера, се отправи при девойките готвещи се за посвещение. Царете, а и всички спартанци въпреки славата си на умерени хора, ядяха и пиеха до пръсване. Китародите свиреха непрекъснато, хората ставаха да играят, след това, уморени, отново се връщаха на трапезата и продължаваха да тъпчат стомасите си.

Бях се нахранил добре, а от изпитото вино ми се приспа. Канех се да тръгна към храма и да поспя, преди да се заема със задълженията си по нощните обреди, когато Менелай привлече вниманието ми. Беше успял да захвърли облеклото си на страж и да се облече като цар. Липсваше само жезълът. И други бяха забелязали това. Някой зад гърба ми се изсмя.

- Тиндар искаше да е много хитър, но лиши синовете си от власт. Този вече е истинският цар на Спарта!

Изглежда мнозина усетиха промяната. Празникът продължаваше, но царете един по един почнаха да си отиват. Аз също си тръгнах. Отидох в храма и спах до залез слънце.

Станах и с някакво раздразнение тръгнах към свещената поляна. Пътят дотам се охраняваше от стражи. Жриците на Хера се грижеха обезумелите девойки да не сбъркат пътеката и някоя да попадне в ръцете на дебнещите из храстите мъже. Ако се случеше това, първият хванал я мъж можеше да прави с нея каквото иска. След това се струпваха други да задоволят разпалената си похот и се случваше момичето да умре не само щипано и мачкано, а и направо разкъсано от озверелите мъже. В такъв случай смятаха, че боговете са я наказали.

На свещената поляна стражите задържаха мъжете и не ги пускаха, докато избраницата им не ги повикаше. Така се избягваха сбивания за една или друга девойка.

Тази нощ Менелай се бе погрижил стражата да бъде особено строга. Самият той нетърпеливо крачеше край поляната в очакване да се появят девойките и, разбира се, Елена. Всички го наблюдаваха с любопитство, но това изобщо не му правеше впечатление.

Елена дойде последна. Дори при измамната светлина на луната се виждаше, че жриците на Хера и Дионис не са успели да разпалят свещения бяс в кръвта й. Спря на десетина крачки от мъжете и протегна ръка към Менелай. Той веднага се втурна към нея. Тя тръгна да се отдалечава навътре в поляната, но Менелай забърза и като завоевател, настигнал жена в превзет и плячкосван град, я хвана за дългата й коса. Тя изумена се обърна, но той я дръпна, повали я сред ниските храсти и легна върху нея. Елена опита да се отскубне, но се чу плясък от силен удар, тих стон и само мърдането на листата показваше какво става там. Ясно се чуваше сумтенето и ръмженето на Менелай, докато утоляваше разпалената си похот.

Когато той се изправи, Елена бавно стана, оправи дрехите си и с леден глас заповяда:

- Сега ме заведи в двореца!

Объркан от този господарски тон, който очевидно смяташе, че е сломил, Менелай се опита да каже нещо, но тя не му позволи.

- Побързай, защото много мъже желаят и могат да свършат това, което направи преди малко, по-добре от тебе!

Избухна смях. Менелай не можеше да изостави задълженията си. Все още бе само началник на стражата. Не можеше да откаже и на Елена, защото като царска дъщеря тя можеше да му заповядва. На всичко отгоре ясно личеше, че ако не изпълни заповедта й, тя ще използва правото си да избере и друг мъж. Свирепият му поглед спря на мен.

- Ей, ти, жрецът на Дионис. Заведи жена ми в двореца!

Нямах вече работа на поляната. Обредите бяха извършени, младите двойки събрани, оставаше стражата да ги пази до изгрев слънце. Любопитните мъже също си бяха тръгнали. Сега вече всяко влизане на поляната се наказваше жестоко. Погледнах към Елена. Тя направи крачка към мен.

- Да вървим!

Тръгнах пред нея по тясната пътека, едва осветявана от бледата светлина на луната. Може би трябваше да й кажа нещо, но бях твърде объркан от случилото се. Тя първа наруши мълчанието.

- Имаш ли съпруга, Мин? Разкажи ми коя е, откъде е?

Казах й истината. Царска дъщеря, продадена в робство и освободена по желание на Орфей, за да стане моя съпруга.

- Обичаш ли я?

Въздъхнах и признах честно.

- Обичам я.

Въпросите следваха бързо.

- Защо не е при теб?

Обясних й какво ми каза, преди да тръгна насам.

Елена помълча.

- Иска ми се да я видя. Сърцето ми казва, че тя ще разбере печалната ми участ.

Замълчах и аз. Знаех, че ще се разберат, но знаех, че Ананке няма да дойде. Спътницата ми въздъхна.

- Ти познаваше Тезей, Мин. Можеш ли да ми обясниш, защо царицата на амазонките Антиопа толкова го е обичала, та е воювала срещу жените, дошли да върнат властта й над тях? Дала е живота си, но не се върнала.

Този въпрос съвсем ме обърка. Насилих се да отговоря честно:

- Не знам, Елено. Знам само, че като обичаш един човек, си готов да застанеш с меч и да го браниш.

Тя отново помълча, сякаш обмисляше думите си.

- Така малко са хората, които обичат и уважават съпругите си. Казват, че амазонките се отнасят с мъжете по същия начин, както те тук с жените. Толкова трудно ли е съпрузите да се обичат, да си вярват и да се уважават?

Вместо да й отговоря, запитах:

- Сама ли реши да дойдеш в Атина, или някой те посъветва?

Елена с готовност отговори:

- Гадателят Калхас. Самият Зевс го пратил да ми помогне. Не искал повече да лея сълзи. Принесох жертва и той каза, че трябва да отида при Тезей, където ме чака дълъг и щастлив живот. Само че оттогава не вярвам на нито една негова дума. Станах причина да загине безславно един от най-великите царе.

Стигнахме двореца и аз спрях.

- Боговете управляват съдбите ни и ние, смъртните, не знаем кога вървим срещу гибелта си и кога ще намерим щастието си. А може би така е по-добре. Ако знаем всичко, ще искаме ли да живеем?

Елена не отговори. Наведе глава и влезе в просторния двор.

8.

Празниците отминаха и ме налегна безделие. Бях пратил вест в родопското светилище за всичко, което се случи. Исках, щом Евмед извести какво мислят там, ако няма нещо по-особено, да се върна в Тракия при жена си и децата. Тук нямаше нищо интересно. Елена бе отишла в къщата на Менелай, защото Тиндар го остави да командва стражата. Хората поговориха за събитията около празника и, улисани в работата си, почнаха да забравят какво всъщност се е случило.

Събитието, което развълнува всички, почна някак си, без да привлича нечие внимание.

Синовете на месенския цар Атарей, Идас и Линкей, бяха не само роднини, но и много добри приятели със синовете на Тиндар, Кастор и Полидевк. И четиримата решили да отвлекат стадо говеда чак от Аркадия. Не им било за първи път и бързо приготвили всичко нужно за отвличането. Отишли незабелязано там и изненадали пастирите. Набили ги, прогонили ги далече в гората и повели стадото към домовете си. Никой не ги преследвал, защото не знаели нито откъде са дошли, нито накъде са се отправили.

Тиндар и Атарей също били спокойни. Синовете им известили, че са свършили работа и никой не е разбрал нищо. След два-три дни ще докарат добитъка.

Наистина щеше да стане така, ако братята атариди, Линкей и Идас, не решили да измамят роднините си - Кастор и Полидевкт. Докато всички спокойно очакваха завръщането им, те спрели стадото за нощувка и заклали един вол да се нахранят. Линкей и Идас като на шега предложили да разделят месото му на четири. Който пръв изядял своята част, да получи едната половина от стадото, а който останел втори, другата половина. Останалите двама нямало да получат нищо.

Разбира се, Кастор и Полидевк се съгласили с надеждата да получат цялото стадо. Щом месото се опекло и го свалили от огъня, четиримата се нахвърлили лакомо на храната. Идас видял, че всички са улисани и почнал да хвърля от месото на двете кучета, които водел, и те седели зад него. Разбира се, с тяхна помощ пръв изял дела си и веднага почнал да помага на Линкей. По този начин братята спечелили облога и откарали цялото стадо в Месена.

Така Кастор и Полидевкт се върнаха с празни ръце в Спарта.

Няколко дни по-късно Идас и Линкей им дойдоха на гости и почнаха да пируват и уговарят откъде да отвлекат друго стадо. Докато те пирували, един от слугите на Линкей и Идас, който бил с тях и видял всичко, казал на Кастор какво се е случило. Ядосаният Кастор веднага обвинил двамата братя, че са измамници, и те били принудени да избягат от Спарта.

Обидените Тиндарови синове събраха войска и тръгнаха към Месена. Менелай отказал да тръгне с тях. Казал, че е началник на градската стража и работата му е в Спарта. Братята нападнали Месена, отвлекли жените на Линкей и Идас, подкарали всичките им стада и се прибраха, доволни от стореното.

Месенците на свой ред почнали да събират войска да нападнат Спарта. Принесли богати жертви на Зевс. Богът приел жертвите и жрецът тържествено обявил, че Месена има закрилата му и трябва да накаже крадците, но да не разорява града.

Менелай, знаейки, че може да разчита на помощ от всички царе, положили клетва, гръмко обяснявал на стражите, че боговете ще накажат този, който влезе в битка заради двама крадци на жени и добитък. Месенците идвали не да разорят Спарта, а да освободят отвлечените жени и накажат двамата крадци. Зевсовите жреци говорели същото, но добавяли, че не може Спарта да се подчинява на царски синове като Тиндаровите.

Междувременно месенците наближаваха Спарта. Кастор и Полидевк се опитаха да съберат войска, но спартанците, подучени от Менелай и жреците на Зевс, отказаха да защитават стореното от тях. Синовете на Тиндар разбраха, че могат да се спасят само ако избягат. Напуснаха града с малцината свои привърженици, но Линкей и Идас ги настигнали и почнали битка. Боговете пожелали и четиримата да загинат. Месенската войска, останала без водачи, се върнала обратно.

Същия ден, в който научи това, Менелай, без да пита никой, се пренесе в двореца на Тиндар.

Докато се чудех дали да пращам вест за тези събития, или да изчакам човека от Тракия, минаха още десетина дни. Старият цар, и без това болен, замина при синовете си в подземното царство. Същия ден Менелай бе провъзгласен за цар на Спарта. Така братята Агамемнон и Менелай станаха най-силните ахейски царе.

9.

Най-после дълго чаканият вестоносец пристигна. Донесе няколко гъсто изписани навосъчени дъсчици. Веднага наредих да му сложат трапеза и докато той утоляваше глада и жаждата си след дългия път, аз четях написаното.

"...Вождът Обий докара обещаните два конски товара злато за създаване на школа. Разказа какво сте говорили и решихме да подберем млади момчета, обучени и подготвени в светилището за жреци на Дионис, които да заведем и настаним в Египет и Финикия. Там ще изучат бойните им изкуства, управлението на тамошните държави, науките, песните, поезията и знанията им за света и природата. За да знаем и можем повече, трябва добре да знаем всичко това, защото, ако не се сравняваме с тях, може да останем по-слаби, неуки и неподготвени нито за бой, нито за повече знания в науките.

Принесохме жертви и поискахме закрилата на Дионис. Прорицателката каза, че богът ще ни закриля. Да заведеш момчетата в тези страни можеш ти, тъй като си ходил там с Орфей, или аз, но поради старостта ще ми бъде трудно. Светилището няма да помага, но няма и да пречи. Мисля, че Рез ще помогне.

Преди това трябва да уговорим с царете при кое племе да бъде школата. За това също трябва да ги обиколим и да разберем какво мислят те..."

Оставих дъсчиците настрани и се замислих. Още Орфей ми бе казал, че ние, хората, като не разбираме замислите на боговете, често правим точно това, което не трябва, и по този начин си навличаме гнева им. Но как да разберем замислите им?

Да вземем Елена. Защо избра тъкмо Менелай? Разчитала е на помощта на братята си? А не е ли могла да се досети и не само тя, че в момента, в който стане негова съпруга, той ще направи всичко възможно да убие братята й и баща й, за да стане цар?

Има само един отговор. Защото нито тя, нито баща й, нито братята й биха постъпили по този начин. Но боговете наказаха тъкмо тях! Излиза, че това е тяхната воля. Защо не. Самите ахейски богове непрекъснато си служат с коварства и измами. Щом те са такива, ще закрилят такива хора.

Нима може честният, непривикнал на коварства и измами човек, да върши такива неща?

Каква е ползата, че в родопското светилище ще знаят за всичко това? Каква е ползата, че стоя тук? Защо не се досетих да подшушна на Тиндар и синовете му, че Менелай ще ги убие, за да стане цар? И щяха ли да ми повярват те?

Наистина няма какво да правя тук. Трябва да се занимавам не със злодействата на ахейските царе, а с възстановяването на тракийската школа. Нека бъдат силни царете и богати царствата им, нека звучат навсякъде песните на тракийските аеди, нека светът види, че с коварство и измама не може да се живее мирно и щастливо.

Шумно хъркане прекъсна мислите ми. Пратеникът, утолил глада и жаждата си, бе заспал на трапезата.

Станах и необяснимо откъде вляла се в мен сила ме накара да се задъхам. Трябваше да се върна в Родопа и да се заема с школата. Утре, с изгрева на слънцето, ще напусна Спарта.

Наредих да не будят пратеника и отидох да видя коня си. Като ме видя, протегна врат и изцвили. Погалих го. И той искаше да препусне на воля из ширна Тракия, където мъжете също си крадяха жени, но обикновено кражбата завършваше с шумна, весела сватба, а не с кървава битка. Крадеше се и добитък, но най-вече от глад и мизерия, а не само за натрупване на още богатства.

До вечерта свърших всичко необходимо и пред изгрев принесох жертва на Дионис.

Още не бе свършил обредът и в храма влезе Елена. Идваше да принесе жертва. Запитах какво ще иска от Дионис. Тя отговори.

- Нося дете от Менелай. Не искам то да прилича на баща си.

Поклатих глава.

- В такива случай принасят жертви на Зевс и Хера, на Афродита или Атина.

Елена спокойно възрази:

- В Атина видях последователи на Дионис. Водеше ги Акамант, синът на Тезей. Нито един от тях не би направил зло дори срещу голяма облага. Ти също не умееш да правиш зло. Затова искам закрилата на този бог.

И внезапно избухна:

- Мразя това дете. И него, и този, който ми го направи!

Не можех да си представя как може майка да не обича детето си.

- То е не само негово, Елено. Мисля, че не по-малко е твое.

- Мое ли? Аз съм само една утроба, която е длъжна да ражда неговите деца. Нищо повече.

- Но ти си царица. Не си нито слугиня, нито робиня.

Тя ме изгледа със злобна насмешка.

- Да, прав си. Аз съм царица и по моя заповед могат да пребият до смърт една робиня или слугиня, ако не я харесвам, понеже съпругът цар прекалено често я взима в леглото си. Тогава, ако се ядоса, може да постъпи с мен по същия начин, а може и да не забележи постъпката ми. Жени има достатъчно.

Знаех, че е права, но навсякъде мъжете имаха право да си купуват жени, да имат наложници, да ги продават или убиват, ако са извършили престъпление... Какво можех да й кажа?

Елена прекрати мълчанието.

- Не искам да говоря повече за това. Не само аз съм нещастна.

Принесох жертвата и призовах бога да изпълни молбата й. Тя бе прегърнала колената на статуята и дори не се опитваше да скрие сълзите си.

Излязох от храма и без да се сбогувам, яхнах коня. Потеглях на дълъг път.

10.

Залезът ме завари далеч от обичайните места за нощуване. Спрях до първите хижи, които съзрях край пътя. В първата една жена приготвяше вечерята на семейството до запален огън. Две-три шепи препечено брашно, размито с вода и чаша вино, малко чесън и начупен на едри късове корав хляб.

Слязох от коня и запитах ще мога ли да пренощувам край огъня. Още преди жената да ми отговори, дойдоха мъжът и децата. Видяха жреческото облекло и наведоха смутено глави.

- За преспиване край огъня, лесно, но няма с какво да нахраним коня, а и това е вечерята ни.

Казах им да не се тревожат, дадох на коня ечемик от торбата и извадих месо, хляб и малък мех с вино. Разделих месото и хляба и налях вино в една съдина да пият всички. Те се оживиха и разговорът потръгна. Разказаха ми, че преди живеели по-добре, защото често имало войни, и мъжът все докарвал по нещо от плячката.

Това не го разбирах.

- Как така без война животът ви е по-тежък? Не раждат ли нивите, не се ли плоди добитъкът?

Мъжът се поколеба, преди да отговори.

- За раждане, раждат. И добитъкът се плоди, но все става по нещо. Миналата година в съседното селище нивите изгоряха. Гръм ли ги удари, някой хвърли главня ли... Както и да е. Боговете знаят за какво ги наказват. Царят щеше да ги продаде в робство заради данъците, но дойде един от знатните първенци и им предложи по друго. Да не ги пращат в чужда земя. Спазариха се той да им плати данъка, а те да останат роби за пет години и нивите, и добитъкът да останат негови. Нямаше какво да направят, съгласиха се и сега всички са роби. Само не знам какво ще правят като мине срокът на робството. Няма да имат имот, ще задлъжнеят или откраднат и отново ще ги заробят, но вече за цял живот.

Опитах да му подскажа нещо.

- Може да се наемат за стражи, а децата да ги вземе някой търговец или занаятчия.

Селянинът горчиво се разсмя.

- И свободни, и роби мечтаят за това, но малцина успяват. На стадо овци стигат две три кучета, а другите ги хвърлят в реката.

Налях още вино в съдинката. Най-лесно е да разориш пастира и земеделеца. След това го заробваш и малцина могат да се измъкнат и отново да бъдат свободни. Боговете закриляха богатите.

- Не виждам кой е виновен за това.

Мъжът отпи и подаде на жена си и децата.

- Там е работата. Боговете са ни намразили. Когато имаше войни, плащахме малко. Сега царете само увеличават данъците. Трябвало да утроят стражата да ни пази от разбойници, трябвало да вдигат храмове, трябвало да докарват вода, да правят тържища... Сега царят на Микена, Агамемнон, и брат му, Менелай, от Спарта, щели да искат всички царе да им плащат годишен данък. Стане ли това, пак ще увеличат данъците. Идва ми да забягна, но къде? Да знаеш, жрецо, че боговете са намразили човешкия род!

Не можех да му помогна. Всеки със съдбата си. Щом е писано да станат роби, ще бъдат роби.

Поговорихме още малко и семейството влезе в хижата си, а аз се завих в дебелата тракийска зейра и легнах до огнището.

Сутринта, тъкмо се канех да потеглям, пристигна богат ахеец. Возеше се на двуколка, карана от слугата му. Слезе спокойно и викна на мъжа, който бе излязъл да ме изпрати.

- Ей, я извикай всичките си съседи!

Човекът покорно тръгна, но те и сами идваха, привлечени от шума. Щом се събраха, ахеецът заговори:

- Царят ми каза, че ще ви продаде заради данъците. Разбрахме се, че ви купувам аз. Сега ще дойдат моите хора да преброят вас и добитъка. Ще огледат нивите и храната, която имате. Всичко това вече е мое. Ето го и този, който ще ви надзирава дали работите усърдно и добре. Той ще живее тук и сте длъжни да му се подчинявате във всичко. Ако някой се провини, ще бъде наказван с бой, затварян за време, което определи надзирателят или лишаван от храна. Ако това не го вразуми, ще бъде продаден на друго място завинаги.

Не можех да помогна на хората, а и нямах право да се бъркам в работата на царете. Метнах се на коня да потеглям. Ахеецът ме видя и се развика:

- Ей, ти! Кой ти е позволил да се качваш на коня! Слизай веднага да си получиш боя за тази дързост!

Слугата му се затича към мен и извади къс бронзов меч.

- Слизай, че ще те съсека!

Сигурно в този миг съм почервенял от яд. Изтеглих моя тракийски меч и с едно движение избих неговия от ръката му. Той изврещя като козел и побягна, а аз насочих коня си към ахееца, който не можеше да проумее какво става.

- Принеси богати жертви и дано успееш да умилостивиш Дионис в отмъщението му. Никой, дръзнал да вдигне ръка срещу негов жрец, не се е спасил от гнева му!

При тези думи ахеецът се хвърли да прегърне колената ми, но аз пришпорих коня и препуснах. Зад гърба ми прозвуча уплашеният му вик:

- Не знаех, жрецо! Не знаех!

11.

В Истъм, докато се хранех в едно от пристанищните заведения, срещнах един евпатрид от Атина. Пътят ни бе общ и тръгнахме заедно. Доста време не знаех какво става в града и най-вече къде са синовете на Тезей, Демофонт и Акамант. Евпатридът не бе глупав и веднага разбра какво ме интересува.

- Тезей - каза той - твърде дълго управлява Атина. Не че е управлявал зле. Едва ли има друг така тачен и почитан цар като него. Менестей искаше да го смени, защото в последните една-две години почна да се занимава само с пирове и празници, без да се интересува от каквото и да било друго. Жалко, че хубавата Елена стана причина за неговата смърт, но той предизвика боговете с неразумната си постъпка.

- С това, благородни спътнико, съм напълно съгласен, но Менестей, видях го с очите си, положи клетва, че ще помага на цар Менелай. Следователно, Атина вече е съюзник на Спарта и Микена и се отказва от помощта на траките.

Спътникът ми се разгорещи:

- Атина не е променила отношението си към траките. Тя, както и преди, не желае да ги предизвиква към войни. Тезей смяташе, че Микена е богата и има добри занаятчии, но не Микена, а Атина покровителства науките и изкуствата. При царуването на Евристей имаше стремеж да ни завладеят и подчинят. Сега те са наши добри съюзници.

Ядосах се.

- Агамемнон, сегашният цар на Микена, както и Менелай, който завзе властта в Спарта, също не желаят силна и независима Атина.

С това налях масло в огъня.

- Дори да е така, пак нямаме избор. Траките не могат да се обединят в една силна държава и трябва да преговаряме поне с няколко царе. Всеки от тях заявява, че иска да ни помогне, но ако някой от другите царе, с които той в момента е скаран, също ни се притече на помощ, той отказва да воюва. Съюзът ни с траките плаши Микена, но не ни помага срещу нея така, както желаем.

- Все пак досега е вършил работа.

Спътникът ми се поуспокои.

- Това е истина, но настъпиха промени, които ни карат да отстъпим. Синът на цар Пелей от Фтия, Ахил, е изключително смел и надарен стратег. И той, и баща му не желаеха вече да се съюзяват с Атина. Открито говореха, че ще подкрепят цар Агамемнон при една война с нас. Ако Агамемнон ни нападнеше от юг и Ахил от север, Атина щеше бъде разрушена и плячкосана, преди да дойде помощ от Тракия. Наистина, по-доброто е този нежелан съюз.

Любопитството ми още не бе задоволено.

- Когато взе властта, Менестей почна да кани на пир само неколцина от най-верните си привърженици между евпатридите. Още ли продължава да е така?

Евпатридът се разсмя.

- Наистина, бяхме обидени. Дори някои почнаха да подхвърлят, че трябва да го сменим. Той ни каза, че ще управлява по същия начин, както Тезей управляваше. След това нещата тръгнаха, но управлението все пак е изцяло в ръцете на приятелите му. Лошото, което не мога да си обясня, е, че все по-малко аеди, китароди, певци и поети посещават града. Наистина никой не може да достигне славата на Орфей, на Тамирис. Дори, да си призная, не мога да кажа и едно име на сегашен аед. Но защо да се чудим? Тезей бе последният от големите герои, Орфей от големите аеди. Дойде друго време и хората се промениха. Няма дори и битки, в които царете да придобият слава.

Отново го прекъснах.

- Нима без битка сте признали, че Ахил е голям стратег и много смел?

Спътникът ми доближи коня си до моя.

- Ще ти обясня защо се говори така, а ти прецени сам дали тази битка заслужава да се възпее, ако изобщо е битка и има кой да направи това.

Ахил отишъл да гостува при приятеля на баща си, царя на остров Скирос, Ликомед. Островът често бил нападан от морски разбойници и точно когато той бил там, те отново нападнали. Щом разбрал това, Ахил помолил Ликомед да му даде десетина души, с които да прогони нападателите.

Ликомед се поколебал, знаел, че ако не ги оставят да отвлекат десетина говеда и толкова хора, а ги избият, някое от съседните царства ще го обвини за нещо и може да завладеят държавата му. От друга страна, нямал достатъчно стражи да защитят хората. Смятал, че трябват поне десет пъти повече въоръжени мъже, но не можел да откаже на Ахил, за да не го обиди. Въздъхнал и дал исканите бойци. Ахил веднага ги повел към брега, където били корабите на нападателите. В това време разбойниците тръгнали из острова да търсят добитъка и разбягалите се пастири и орачи.

Ахил нападнал корабите и ги изгорил. След това изчакал разбойниците да видят какво е станало с корабите им и нападнал и тях. Избил ги до един.

Това доказва и храбростта му, и умението да воюва. Само че лично аз не виждам какво геройство има в това да избиеш няколко морски разбойника, които от това ни най-малко не са намалели, а и няма аед, който да изпее песен за това, че е свършил работата на градската стража. При това мълчат и градските първенци, и царете, защото мнозина имат вземане-даване с водача на разбойниците. Почнат ли да говорят, ще отворят работа на съдиите, а хората може и да се разбунтуват срещу лошото управление на царя си.

Казвам ти, драги жрецо на Дионис, че времената са променени и това е истината. Няма войни, няма геройства, няма приятелства. Само разбойниците и търговците са на почит, понеже имат най-много злато. Всеки се стреми да стане по-богат, но не с труд, а с грабеж и търговия. Войната и бойните подвизи вече не носят слава и почит. Който с помощта на боговете е проумял навреме това, трупа големи богатства и е почитан и уважаван.

Огледах самодоволния си спътник, кервана му, охраняван от въоръжени слуги, и се съгласих с неговите разсъждения.

- Наистина времената са променени.

12.

На другия ден посрещнах изгрева на слънцето, изправен на близкия хълм. Принесох жертва на Дионис и го призовах да просветли умът ми. Неочаквано силен порив на вятъра търкулна по склона шапката ми, оставена на земята. После въздухът отново замря. Богът ми пращаше поличба, но какво означаваше тя?

В основата на хълма пътят се разделяше. Единият водеше към Атина, другият към Тракия. Шапката се търкулна към пътя за Атина.

Слязох при кервана и обясних на търговеца, че отивам в Атина и бързам. Разделихме се приятелски и буйният кон ме понесе по влажния от нощната роса път.

По пътя разсъдих, че трябва да препиша всичко, което Орфей бе оставил в Елевсин. Също и от Атина. След това от храма на Кабирите. Трябваше да събера всичко, записано от него.

С тези мисли се отправих към храма на Зевс. Жреците бяха траки от рода на Евмолп и вярвах, че ще ми помогнат. Току пред храма срещнах Акамант. Той веднага спря и радостно ме прегърна.

- Ето една чудесна среща, Мин. Бъди мой гост!

Обясних му, че бързам, но той само се разсмя.

- Щом бързаш, имаш грижи и следователно нужда от приятели. Ела да почетем законите на гостоприемството и да разберем с какво мога да ти помогна.

Знаех, че наистина ще направи всичко, което може. Разположихме се пред изобилната трапеза и като отпихме от чудесното вино, казах.

- Първо, Акаманте, кажи защо си тук, в Елевсин, какво става в Атина и с твоя род, а сетне ще ти разкажа моите грижи.

Той се намести по-удобно и заговори:

- Както знаеш, Менестей взе властта и сега е цар. Мислех, че ще преследва целия ни род, но се оказа, че освен двореца, не пожела нищо друго. Ако разсъдим както трябва, ще се съгласиш с вината на баща ми. Ако бе върнал Елена на роднините й, щеше още да царува. Боговете му взеха ума и чрез коварния цар Ликомед го убиха. Не мога да не съм враг на Менестей. Всяка добрина има граници. След като причини смъртта на баща ми, подчини напълно Атина на Микена. Много от евпатридите го мразят. Той се опитва да замени благородството с богатството, но едва ли ще успее. Напуснах Атина и живея тук. Както знаеш, аз съм от посветените и участвам в мистериите на Дионис. Кажи сега какви са грижите ти и с какво да ти помогна.

Казах му, че искаме да направим нова школа за обучение на царски синове, стратези и аеди. Той недоволно ме прекъсна.

- Преди години баща ми предложи да направи тази школа в Атина. Ако Орфей се бе съгласил, тя отдавна щеше да съществува. Да си призная и сега не виждам друго място за такава школа. Атина е естественият център на науките и изкуствата.

Не можех да приема това.

- Атина закриля науките и изкуствата, но за ахейските държави. Тракия се нуждае от школа преди всичко за тракийските царе. Нужно е да си служат добре с писмените знаци, да бъдат добри царе и стратези, да познават науките и изкуствата.

Акамант отпи глътка вино, млясна от удоволствие и отговори спокойно:

- Разсъди добре, Мин. Всеки тракийски цар е и върховен жрец в царството си. И при Хирон са учили не само в школата му, а и жреческото изкуство в храмовете. От това следва, че е нужно да познават добре обредите и мистериите за общуването с боговете. Още след смъртта на Евридика цар Рез прати хора да препишат всичко за обредите и тайнствата. Не само тук, но и в Делфи и Самотраки. Сега той е най-силният и богат тракийски цар. Вярва, че душата му ще получи безсмъртие. Мисля, че болшинството тракийски царе вярват в това. За съжаление ахейските вярват само, че ще отидат в царството на сенките. Точно за тях е нужно школата да бъде тук, а не в Тракия. Тракийските царе почитат Орфей и неговото учение, а ахейските го славят, но не го почитат както трябва.

Погледнах очите му и видях, че не мога да му обясня какво ме вълнува. За него бе от значение само едно - да накараме царете да се грижат за безсмъртието на душите си. Такъв човек не може да види нищо друго.

13.

Бях огорчен от срещата си с Акамант, но поне разбрах, че трябва да отида при цар Рез. Щом е събрал песните на Орфей, положително ще подкрепи създаването на нова школа. Не ми се искаше да ходя до светилището и да удължавам излишно пътя си. Слязох до близкото пристанище и уговорих един кораб да ме закара до Тракия.

Петнадесетина дни след това се изправих пред Рез. Бях казал, че ме праща родопското светилище. Прие ме седнал на трон в голяма зала с жертвеник и с място за пир на поне тридесетина души. Двама стражи с тежко въоръжение стояха прави от двете страни на трона. Разбрах, че трябва точно да спазя обредите, предвидени за такива срещи. Почнах да говоря и когато стигнах до даровете, които светилището бе длъжно да поднесе в такива случаи, млъкнах. Нямах нищо, което да мога да му поднеса

Рез се намръщи.

- Това ли е всичко, което трябва да кажеш, жрецо на Дионис?

Единият страж хвана дръжката на меча си. Разбрах, че животът ми зависи само от убедителността на думите ми.

- Не, царю, но следващите думи са за дарове, които нямам.

- Значи не те праща светилището!

- Това, за което идвам, е по поръка на светилището, но не идвам оттам, а от далечна Спарта. Реших да не губя време и да дойда направо при теб.

Това изглежда го заинтересува. Стана и дойде пред мен. Беше по-висок и всичко в него излъчваше сила.

- Трябва да носиш много важна вест, щом не се боиш да си навлечеш гнева ми. Ела да се настаним, както повеляват обичаите, и ще ми разкажеш всичко.

Едва Рез ми посочи къде да се настаня, и върволица слуги поставиха всичко за един пир. Златни ритони и съдове, уханно вино и прясно опечено месо. Такъв разкош не бях виждал нито в Египет, нито във Финикия.

Царят видя смайването ми.

- Не бива да се учудваш. Богатството е част от властта, дадена на царя от боговете.

С привични движения начупи хляб, отряза месо и като постави всичко пред мен, наля вино в ритоните.

- Храни се и разказвай.

Подчиних се и почнах да му разказвам за школата. Той нетърпеливо махна с ръка.

- Това после. Първо кажи как Зевсовото светилище в Додона, хитрият Одисей и глупавият Тиндар направиха от стража Менелай цар!

От думите му разбрах, че знае всичко, което се случи в Спарта. Трябва да съм изглеждал глупав, защото той строго повтори:

- Храни се и разказвай!

Не беше по обичая да се говори за работа, преди да сме се нахранили, но не можех да му противореча. С пълна уста зафъфлих думите си за станалото. Той слушаше, без да ме прекъсва, и само слагаше пред мен ту месо, ту хляб, ту доливаше вино в поизпразнения ритон.

Когато свърших разказа си, спокойно каза:

- Всичко, което изрече е вярно, но мислил ли си какво смятат да правят по-нататък братята Агамемнон и Менелай?

Бях се поотпуснал и казах честно:

- Не знам и не мога да предвидя, но съм сигурен, че ще е битка против траките.

Рез се усмихна.

- Боговете не ти позволяват да бъдеш прорицател, макар че си разбрал какво ще правят. Ще ти обясня, а ти ще разкажеш всичко на жреца Евфем в светилището и на цар Ормен. Трябва да го знаят.

Ще почна от похода до далечна Колхида, който повтори похода на Язон и Орфей. Поход, за който Хераклес събра огромна войска. Той бе за плячка и завладяване на чужди земи. Минават, избиват, грабят, оставят стражи, заселници и си отиват. Ако срещнат силен цар, който може да спечели битката, бягат. Поход на обикновени разбойници. Не е имал нужда от могъщо царство, за да събере войска. Всеки жаден за плячка е отивал доброволно. Знаеш, че войската бе събрана, и само Орфей ги принуди да тръгнат с малко кораби.

Хераклес покори доста селища, остави многобройни стражи и се върна, за да продължи разбойническите си походи.

Най-много ахейци се настаниха в Таврида. Храмът на Артемида е голям и всички ахейски кораби спират там да отдадат почит на богинята. Освен това той е на прекия път през Понта и трупа богатства от такси на преминаващите кораби.

Въпреки това сега такъв поход е невъзможен. Всеки ахеец знае, че нито има кой да ги поведе, нито могат да върнат плячката, ако успеят да разорят някое племе. Троянското царство, моето, на Ормен, всички ще тръгнат срещу тях. Цар Приам много скоро ще прекъсне връзката на ахейците със селищата им по бреговете на Понта. Жреците в Додона знаят това, но да отворят война на Тракия е възможно само ако се обединят в едно царство, с един цар, който да ги води. Затова племената край Евксинския Понт вече си върнаха доста селища и до няколко години сигурно няма да остане ахеец край Понта. Ще си върнат и Таврида.

Целта на братята Атриди е точно тази - да подчинят всички ахейски царе и направят държава като египетската, за да запазят завладяното и да завладеят и покорят още земи.

Дръзнах да го прекъсна.

- За да стане това, трябва да придобият власт над тези царе, а те много лесно се отмятат от клетвите си.

Рез вдигна ръка да млъкна.

- Има власт, която не се нуждае от клетви за вярност. Властта на богатството. Сега почват да превръщат собствения си народ в роби. За неплатени данъци, за дългове към търговци или занаятчии, за убийства и обиди, за всичко има едно наказание - робство. Който има повече роби, печели повече от труда им. За да ги задържи, трябват стражи, а това означава царска власт, закриляща богатството, и сигурност, че няма съседният цар да го разори с битка. Тази сигурност може да я има, ако войската е силна. Колкото повече са робите, толкова трябва да се увеличат стражите, а за стражи кандидатите са много. Получават храна, без да работят, взимат дял от плячката, когато превземат чужди земи...

Доскоро продаваха провинилите се в задморските държави, но сега вече не само че не продават, а търсят да купят роби и следователно увеличават и броя на стражите.

Неволно си спомних какво видях по пътя насам и думите на търговеца за променените времена. Възкликнах:

- Ти си равен на боговете, царю, само те могат така да виждат нещата.

Рез дори не се усмихна.

- За да държат робите в подчинение и бранят властта на царя и богатите търговци, занаятчии и земеделци, e нужна многобройна стража. Да уредят така нещата им трябват много години. Възможно е да опитат с битка да увеличат робите и богатствата си. Троя и островите много пречат на търговията им със задморските държави, а скоро няма да ги пускат дори в Пропонтида. Ние трябва да следим всичко, което става там, и да ги срещнем с мечове, ако тръгнат да ни завоюват. Това, което ти казах дотук, ще повториш дума по дума на жреца Евфем в светилището и на цар Ормен. Искам да знаят какво мисли Рез!

Не знам защо винаги успявам да предизвикам събеседника си срещу мен. Вместо да се съглася, казах, че искам да запиша думите му на папирус. Това събуди гнева му.

- На папирус трябва да се записват обредни слова и песни на прочути аеди. Това, което не бива да бъде променяно. Ако почна да записвам всичко, което казвам на другите царе или на вождовете, които управлявам, ще напълня залата с папируси. Нито аз съм ням, нито ти си глух. Ще повториш думите ми на Ормен и Евфем, а те ще пратят човек с отговор. Не предизвиквай гнева ми без нужда!

Обърках се и замълчах. Рез също помълча, после въздъхна.

- Добре. Сега кажи за какво дойде при мен!

Разказах му, че искаме да възстановим Хироновата школа, че вождът Обий е дал два товара злато за обучение на учители и строеж на сградата.

Рез ме изслуша мълчаливо, но ставаше все по-намръщен. Когато спрях да говоря, въздъхна.

- Аз, драги жрецо, знам много от това, на което учеше царските синове учителят Хирон и винаги ще прославям и почитам делата му. Наистина, той ни научи как да управляваме царствата си, научи ни как да водим битки, да оценяваме музиката, поезията и много други неща. Тези знания ми помогнаха и не само на мен, да обединя родове и племена в голямо, богато и силно царство. Същите знания помогнаха и на ахейците да се замогнат и засилят толкова, че непрекъснато да ни заплашват с разорение. Когато Хирон отвори школата си, имаше само две силни тракийски царства, неговото и на Еагър. Сега са повече от пръстите на ръцете ми. Всеки цар предава наученото от него на наследниците си. Дори да се отвори такава школа, в нея няма да учат повече от две-три десетки царски синове от страна на траките. Всеки учител ще има до двама-трима ученика. Ахейците ще пратят отново десет пъти повече царски синове и отново школата ще работи за тях. Ако имат нужда, ахейците ще си отворят школа. Не приемам отново да им даваме на готово нещо, което после ще използват срещу нас! Нека светилището и цар Ормен пратят хора да учат. Аз имам всичко, от което се нуждае един цар, а жреците подготвят необходимите хора за управление на царството.

Отказът му ме подразни.

- За какво са на царя тези хора, щом той самият знае достатъчно.

Рез ме изгледа учудено.

- Един цар има нужда от пратеници при други царе и те трябва да знаят много неща, както и да съобразяват какво говорят. Мога ли да пратя кой да е пастир или орач при друг цар да уговаря условията за един съюз, за търговия или спорна земя? Боговете ми подсказват как да постъпя, но не и какво точно ще кажат другите царе, та да имам готови отговори. Друга нужда е тези хора да ходят из други царства и да пращат вести за намеренията на царете им, за броя на войската им, за кадърността на стратезите им... Един навреме сключен съюз може да премахне опасност от чуждо нападение. Навреме разтурен, може да предпази от предателство. И пак трябват тези учени хора. Аеди, поети, търговци, занаятчии... Важното е да знам какво мислят и правят другите царе. Най-вече враждебните. За да постигна това, почнах да помагам на търговците и занаятчиите. Работа на земеделеца е да засее и ожъне нивите си, но работа на царя е да не позволи търговците да го ограбят. Същото важи и за занаятчиите. Затова строях храмове. Поръчвах оръжие за стражите, облекло, колесници... Плащах богато и царството ми също стана богато. Търговците търгуват с други страни, изнасят стоката на занаятчиите и земеделците и всички са богати и уважавани хора. Пътувайки по чуждите страни, мнозина научаваха важни за царството ми неща и аз ги използвах добре. Сам виждаш как живеят хората ми. Царството ми е богато, макар че няма школа, в която да учат царските синове. Все пак, признавам, че трябва да мисля за нуждата от нея. Най-важното е, че не навсякъде може да се построи и не навсякъде може да се намерят хора, годни да обучават младите. А и както казах, не мисля, че сега има нужда от нея?

Не можех да се боря със силата на думите му. Чувствах, че трябва да кажа нещо за знанията и уменията, но не можех да разбера какво не е точно в разсъжденията му. Боговете не ми бяха дали достатъчно ум. Рез ме погледна и за първи път се усмихна.

- На мен ще пращаш човек с папирус. Където и да си по чужди земи, пращай! Ако се нуждаеш от нещо, също известявай. Сега ти подарявам нов кон, защото твоят е застарял и трудно издържа дълъг път. В торбите ще намериш всичко, което е нужно да вършиш работата си.

След тези думи станах и призовах Дионис да го закриля, него и царството му. Той мълчаливо ме изслуша, но не стана и не ме изпрати до входа.

14.

Конят, подарен от Рез, беше великолепен, добре обучен тригодишен жребец. В торбите имаше освен всичко, което имах, и по една торбичка злато, а също и малък свитък папируси с песни на Орфей. Това ме накара да се усмихна и развеселен препуснах към светилището.

Евфем и Евмед се зарадваха на идването ми. Разказах им всичко, което се бе случило. Премълчах само за искането на Рез да известявам къде какво става. Накрая им казах, че сега не е нужно да ходя нито в Спарта, нито в Атина. Имаме верни хора, които ще известят, ако има нещо.

Евфем се засмя добродушно.

- Тегли те към Ананке и децата. Имаш късмет. Може да се прибереш, а при нужда ще те викаме.

Евмед се намеси.

- Не бързай да го пращаш при жена му, Евфеме, още не се знае къде ще градим школата. Рез не иска да е при него, тук в светилището не е място за размахване на мечове. Жреци ще пращаме, това е най-лесното, но учители няма. Трябва да се уреди тази работа, а тя не може да стане за едно лято.

Мислех да протестирам, но Дионис вложи други думи в устата ми.

- Прав е Евмед, Евфеме. Да питаме царете, да пратят каквито хора имат и да видим откого става учител, кой какво е научил и може ли да научи другите на това, а дотогава да мислим къде ще е школата. И друго. Златото ще стигне ли и за обучение, и за градеж? Ако не стигне, трябва пак да се молим на царете. Най-важното е да има изучени хора за учители.

Евмед ме подкрепи.

- Мин е прав. Наистина трябва първо да знаем има ли добри учители и после да се заемаме с градежи. Златото няма да стигне за всичко.

Неочаквано Евфем се разсърди.

- Дионис ми е взел ума, та се разправям със светски дела, вместо да му служа. Сигурно ще ни накаже, но най-вече вас. Обещах само да не преча, а се подлъгах да помагам. На царете може и да трябват учени царски синове, но на мен не са нужни! Имате няколко момчета, готови за жреци, ще ги пратите за година-две по чуждите земи и като се върнат, ще се разбере кой става за учител и кой не.

Евмед извади един папирус и зачете. Беше наставление за среща на изгрева. Евфем се мъчеше да не показва удивлението си, но не издържа:

- Това песен на Орфей ли е?

Намесих се:

- На Орфей. И за всяко нещо е написал песен.

Изведнъж ликът му се промени.

- Ще питам оракула. Вие ще кажете какво сте решили!

Излезе и аз останах с Евмед.

- Какво решаваме, Евмеде? За градеж наистина е рано. При ахейците не ми се ходи. Не виждам какво да правя там. Рез ми каза, че навсякъде има свои хора и знае всичко, което му е нужно. Да остана тук, не виждам причина. Евфем не се интересува много от това, какво правят ахейските царе. Оставям ти папирусите и ще се прибера да видя дом, жена и деца. Ако стане нужда, прати човек и ще дойда. Ако се разболееш, пак прати вест.

Евмед се развълнува.

- Върви, Мин! Върви и нека Дионис те закриля!

Утрото ме завари на път.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.06.2005
Илия Джерекаров. По волята на боговете. Варна: LiterNet, 2005