ОАЗИС В КОСМОСА

II. ИЗБОРЪТ

Илия Джерекаров

web | Оазис в космоса

1.

Няколко секунди се оглеждах нерешително. Край стените на залата непрекъснато се появяваха нови хора. Едни от тях пристъпваха плахо напред, други изумено се озъртаха и не смееха да мръднат от местата си.

Обърнах се и прекарах ръка по стената зад мен. Обикновена твърда гладка стена. Отстъпих няколко крачки и я огледах внимателно. Никакви следи от отвор или нещо друго. Добре помнех, че зад гърба ми бе прозореца и през него се виждаше боровата гора.

Огледах внимателно и пода. Обикновена циментова мозайка. До мястото, на което бях застанал, внезапно се появи човек и изумено ме загледа. Обърнах се и отново огледах залата. Вече беше почти пълна. Мъже, жени, деца... Някои се кръстеха, други нервно се смееха, трети гледаха с нескрита уплаха.

От невидим говорител прозвуча глас:

- Моля, новопристигналите да преминат в съседната зала!

Вратата в дъното на залата се отвори широко и всички тръгнаха натам.

Изчаках малко и влязох с последните колебаещи се. Не можех да проумея какво става. Как внезапно се озовах на неизвестно място, по неизвестен начин?

Изглежда, и без да говоря, лицето ми е било доста изразително, защото една нервно кръстеща се жена доближи до мен и възбудено прошепна:

- Спасени сме, хвала на Господа! Не разбирате ли, че сме спасени?

Едва тогава проумях какво става. Бях попаднал в числото на безследно изчезналите от Земята. Изпитах страх. Ловецът бе попаднал във вълчата бърлога, но не знаеше къде е изходът и къде е вълкът.

Присъствието на други, попаднали тук, ме успокояваше. Неволно се стремяхме да бъдем по-близо един до друг и постепенно пристъпвахме към средата на залата.

Залата не бе по-голяма от предишната, но част от нея бе заета от подиум, на който стоеше едър, спокоен мъж.

- Дами и господа! Моля за тишина!

След секунда говорът стихна и той продължи уверено:

- Преди всичко искам да ви кажа добре дошли на нашата планета "Феникс". За някои от вас това може би е желано събитие, но за всички е неочаквано. Ние тук също не знаем кой ще пристигне или кой ще се върне обратно. Просто прехвърлянето тук не е подвластно на нас, хората. Уверявам ви, че тук ще се чувствате много по-добре, отколкото на старата Земя. Поне тези от вас, които възприемат нашите закони и обичаи. Трябва да ви предупредя, че много неща се възприемат трудно от земните жители. Това довежда до нарушаване на законите и порядките. Искам да ви помоля - не правете опити да налагате земни порядки. Не нарушавайте приетия ред! При всички случаи тези, които не могат да възприемат нашия начин на живот, се връщат обратно. Нека не оставят лоши впечатления за себе си. Много от вас ще срещнат свои близки или приятели. Те ще ви помогнат да намерите своето място в нашето общество. Помогнете им и вие! Сега ви предстои да минете през няколко зали, където ще се регистрирате, ще получите адресите на новите си жилища, в които има всичко необходимо за всекидневния живот, кредитни карти за един месец, в който ще се ориентирате какво предпочитате да работите, ще оставите оръжието си, ако имате такова, защото на тази планета оръжието е забранено със закон, и накрая ще се качите в автобус, който отива за посоченото ви населено място. За сега това е всичко. Още веднъж, добре дошли и моля преминавайте, без да задавате излишни въпроси!

С тези думи той приключи словото си и вратата към следващите зали се отвори.

На Земята бях привикнал с компютрите, но тук тяхното господство ме изненада. Още на първото гише ми записаха името и всички данни, свързани с положението ми на Земята. На следващото само тиках дадената ми карта в прореза на компютъра и получавах кредитна карта, адрес... Взеха ми и пистолета, с който така и не бях стрелял, но смятах за всеки случай да запазя.

Петнадесет минути по-късно се настаних в мощния автобус, отиващ за указания ми град, и потеглих към неизвестния живот на тази планета.

От автобуса можех да разглеждам заобикалящата ме действителност. Градът, от който излизахме, очевидно не бе много голям. По моя преценка нямаше повече от петнадесет хиляди души население. Видях само няколко шест-осем етажни сгради в центъра, а всички други бяха леки, красиви едноетажни или двуетажни постройки, почти скрити в зеленината на градините си. Извън градчето пътят минаваше между добре поддържани ниви, овощни и зеленчукови градини. На места се виждаха и солидни къщи със селскостопански пристройки. Очевидно земеделците живееха там, където бе имотът им.

След петнадесетина минути автобусът влезе в малко селище и спря пред също така малка къща с добре подредена градина.

Шофьорът погледна някакъв списък и се провикна:

- Кой е Боби? Да слиза! Това е новото му жилище. Боби, добре дошъл в нашия свят!

Слязох и автобусът продължи пътя си.

Селището бе необичайно тихо. Някъде играеха деца и смехът и виковете им се чуваха ясно. В зеленината на дърветата невидими птици се надпяваха, но привичният земен тътен на градовете го нямаше. Очевидно, това бе едно курортно селище, където оставят под наблюдение новопристигналите.

Въздъхнах и пристъпих към къщичката. Извадих ключовете от джоба си, но тя се оказа отворена. Не беше голяма. Две стаи, голям хол и малка кухня. Мебелите бяха нови, леглото мамеше с белотата на чаршафите. В едната стая на голяма писалищна маса бе поставен компютър. До него топ хартия за отпечатване на желаната информация. Изглежда на хората с висше образование и компютърна грамотност им предоставят компютри. Едва ли ще ми дотрябва, освен да се развличам с някоя игра.

Съблякох сакото си и го хвърлих на леглото. Преди всичко трябва да разбера къде е подслушвателната система. Знаят, че Земята няма да им прости отвличането на учени, изобретатели, пък и на обикновени хора. Обяснението, че те нямат нищо общо с това, е за наивници. Положително знаят и за какво са ме отвлекли, но този номер едва ли ще мине. Не съм такъв глупак.

Едва бях започнал търсенето и някой позвъни. Стегнах се вътрешно и отворих. На вратата стоеше усмихнат мъж.

- Добър ден и добре дошли. Аз съм ваш съсед. Обадиха се, че изпращат новопристигнал и помолиха да ви помогна, докато се ориентирате в нещата. Чух автобуса и разбрах, че сте тук. Аз се казвам Минко. А вие?

Отговорих неохотно:

- Боби.

Минко се засмя.

- Изглежда не сте от приказливите, но аз обичам да приказвам. Дори ми се смеят за това. Не им се сърдя. Обичам да разговарям с новопристигналите. Все ми се иска да чуя, че на Земята нещата се променят към по-добро. Тук съм от десет години и познавам всички. Живее се приятно и спокойно, ама в това трябва сам да се убедите. Който не може да привикне, обикновено се връща още първия месец на Земята. Рядко се случва някой недоволен от тукашния ред да изкара година. За сега не искам да ви притеснявам, човек трябва да си разгледа къщата, а може да поразгледате и селището. Не е голямо, но е устроено добре. Има всичко, което пожелаеш. Най-вече спокойствие. С една дума, огледайте се малко и след час, час и половина заповядайте на обяд. Ще се радваме да поговорим с човек от Земята. Това ни е единствената връзка с нея. Смятам, че до няколко години ще се намери начин за официални съобщения, но за сега новините идват от вас. А всеки има близки и познати, за които се интересува. Не е като при децата. Те изобщо не могат да си представят какво е Земята. Нали са се родили тук и не познават друг свят освен този. Както и да е, да не ви задържам повече, не забравяйте, след час, у нас. Жена ми е майстор в готвенето. Ще си оближете палците. Е, добре, още веднъж, да не ви задържам. И не забравяйте, че ви чакам. Все пак, човек няма всеки ден нови съседи.

Кимнах снизходително:

- Ще дойда. Благодаря за поканата.

Човекът усмихнато ми махна с ръка и се отдалечи, а аз се върнах в стаята. Този тъпак би могъл да ми каже всичко, което знае за тази планета, но дали е наистина тъпак, какъвто се представи, или е много хитър агент на тайните служби. Трябва да внимавам. Неслучайно ми говори за връщане.

Внезапно една мисъл ме потресе. Тук говорят за връщане, но досега никой от изчезналите не се е върнал на Земята! Следователно или ги унищожават, или ги изпращат на друга планета, с която никой няма връзка. Най-вероятно с много тежки условия, рудници, принудителен труд...

Отново се почувствах като мишка в капан. Не случайно ми взеха и оръжието. Те знаят какво ме интересува и този тук явно се подиграва с мен. Щом започнах да се доближавам до центъра им на Земята, веднага ме прибраха. Но сигурно не знаят подробности.

Затова ме поставят тук, за да проговоря. Само че мишката в капана може да се окаже лисица! Сега разбирам защо ми дават десет милиона. И ми се виждат твърде малко за тази операция. Да спасиш Земята от унищожение сигурно струва повече. Както и да е. Ще намеря начин да си умножа милионите, но първо трябва да се справя с нещата тук.

Мисълта за моите милиони ме поуспокои. Прерових най-внимателно къщичката за подслушвателно устройство, но не открих нищо. Това много не ме учуди. Просто маскировката е достатъчно добра.

2.

С тези мисли се замъкнах на гости у поканилия ме съсед. Неговата къща бе доста по-голяма, с пет или шест стаи и просторен хол, в който имаше и други жители на селището вероятно поканени да се запознаят с мен.

Разказах им накратко за себе си, отговорих на неизбежните въпроси, познавам ли този или онзи и разговорът се завъртя около местни теми. Най-много ги вълнуваше предстоящата олимпиада. Поне трима от десетината присъстващи се канеха да участват в нея. Не бях запознат с условията на олимпийските игри тук и затова спокойно запитах:

- Вие сигурно участвате в националните отбори и сте победители в подборните състезания?

Всички ме изгледаха недоумяващо, след което се разнесе дружен смях. Единият от кандидатите размаха дългите си ръце.

- Не съобразихме, че сте нов. Тук няма подборни състезания, така както ги разбирате на Земята. Участва всеки, който пожелае, стига да е здрав. Олимпиадата трае седем дни, през които работят само хората от транспорта и електро- и водоснабдяването. Състезанията се провеждат във всички градове, а победителите всеки ден се преместват все по-близо до олимпийското поле, като спират в определените центрове, където се провеждат нови подборни състезания. Последният ден от олимпиадата е на самото олимпийско поле и се състезават победилите преди това всичките си съперници по пътя. Всеки, който пожелае, може да се придвижва с факелните шествия и да наблюдава изявите на своите любимци. Накрая обикновено се събират повече от един милион души, за да наблюдават финалните състезания и връчването на грамотите и медалите. Това е най-грандиозният празник на планетата.

Прекъснах го.

- Паричните награди сигурно са доста тлъсти, щом така се вълнувате.

Това изказване отново предизвика усмивки.

- Парични награди няма! Нещо повече, всеки участник сам покрива разноските си за спортно облекло. Бюджетът осигурява само уредите и заплатите на спортните учители. Победителите получават медали с грамоти, че на еди-коя си олимпиада в еди-коя си дисциплина са победили всичките си съперници.

Не се въздържах и възкликнах:

- Че за какво ще ходите да се състезавате тогава? Кой шампион ще се съгласи да участва и то на свои разноски, без да получи нищо? Ако целият ви спорт е такъв, едва ли има сериозни постижения.

Този път всички замълчаха. Получи се неудобна пауза, но същият кандидат за олимпийска слава примирително каза:

- Ще бъде трудно да ви го обясним. Това просто трябва да се види и да се проумее. Само ще ви кажа, че тук болшинството хора се занимават със спорт, но съгласно нашите закони, никой не може да получава пари за това.

Послушно кимнах и се зарекох да не се обаждам повече. Такова чудо не можех да си представя. Човек да се трепе да тренира години, за да се добере до олимпийската титла и да не получи нищо, освен един жалък медал с грамота.

За мое щастие домакинята поднесе обяда и разговорът се пренесе върху кулинарното изкуство. Във всеки случай съседът ми ненапразно хвалеше съпругата си. Такива вкусни ястия изобщо не бях ял досега. Учуди ме само, че той бе твърде мършав, а яде най-много от всички.

След обяда обясних, че съм доста уморен от прехвърлянето и вълненията и си тръгнах. Трябваше да си съставя план за действие и да не губя нито секунда. Примерът с олимпийските игри достатъчно ясно говори, че това е планета на смахнати хора.

Прибрах се в новия си дом и нервно се заразхождах из него. Никога през живота си не бях изпитвал така остро чувство за безпомощност. От това, което видях у тези хора, бе ясно, че те не се интересуват от политика, идеологически или национални проблеми. Не чух нито дума по тези въпроси. Интересуваше ги олимпиадата, музиката, литературата. Споменаха за рисунка на някакъв художник, за космическа станция...

Когато бях на дванадесет-тринадесет години се увличах по тениса. Отидох в местното спортно дружество и след няколко тренировки, треньорът ми каза, че ако не се откажа, мога да стана добър състезател. Въодушевен от бъдещата си слава, разказах това на баща си. Той само се усмихна.

- Тенисът, Боби, е игра на аристократи, но само за развлечение и поддържане на тялото. Тези, които така упорито тренират, са тъпаци, които могат да разчитат само на мускулите си, за да забогатеят. Стотици хиляди мечтаят да станат големи състезатели и да получават големи пари, но едва стотина души успяват да получат някоя тлъста хапка, която да ги осигури за цял живот. Затова играй, за да поддържаш тялото си, но помни, че не там е успехът в живота. Аристократът е достатъчно богат, за да играе, без да се състезава за жалките им грошове. Състезават се плебеите, които не могат да получат нищо по друг начин. Нямат достатъчно ум. Затова богатият не прави разлика между коня и спортиста. Те са част от развлеченията му. И Христос казва "Кесаревото - кесарю, Божието - Богу". Когато бедният отива при богатия, който има властта, той поднася дар. Така Бог повелява, бедният да работи за богатия и богатият да го управлява! Аристократът се ражда такъв. Ако няма богатство, той го придобива, за да се изпълни божията воля. Затова твой дълг е да се стремиш към богатство и да го получиш, а не да служиш за развлечение на аристократите!

Ние не бяхме богати, но баща ми се гордееше с аристократичното си потекло. Пет поколения индустриалци, които, в края на краищата, по някаква причина се разорили и фирмата била продадена на други собственици. Мечтата му бе да върне на фамилията някогашната й слава на богаташи и общественици. Беше записал всички факти около биографиите на именитите си деди в дебел том с луксозна подвързия, а за своя живот съставяше отделно животоописание със снимки и коментари, написани от самия него. Беше истински аристократ, винаги облечен по последна мода, сякаш сега слиза от витрината на магазина.

За съжаление адвокатската му кантора не носеше очакваните доходи. Богатите клиенти винаги отиваха другаде и баща ми водеше дребни бракоразводни и наследствени дела. Накрая клиентите му намаляха дотам, че за да посрещне разноските по следването ми, трябваше да ипотекира къщата ни.

Неочаквано забелязах върху топчето хартия до компютъра някаква брошура. Това пресече спомените ми и ме върна към действителността. Пресегнах се и я взех. Инструкция за ползване на информационната система. Няколко секунди се колебах, преди да я отворя и включа компютъра. Може би обикновен справочник за пресата и културните развлечения.

Прегледах брошурата и останах смаян. Беше абсолютна информационна система. От разпределението на държавите по света, до броя на кокошките и домашните кучета и котки. Притежавах някаква компютърна грамотност, която се оказа достатъчна, въпреки че трябваше да поглеждам в справочника.

Повече от два часа не се откъснах от екрана. После се проснах на леглото и подложих ръце под главата си. Това, което научих, бе просто невъзможно да съществува. Според информацията, планетата е разделена по броя на земните националности. Всичките се управляват от едно-единствено общопланетно правителство. Това не пречи всяка националност да има свое управление и местни закони, подчинени на общопланетната конституция. Тази конституция поставяше извън закона политическите партии, забраняваше производството и разпространението на каквото и да било оръжие, забраняваше религиозните и изобщо всякакъв вид организации - и професионални, и културни, та дори и дружествата за защита на животните.

Нямаше дори и профсъюзи.

Освен това на планетата не съществуваха парични знаци. Не беше възможно да дам бакшиш, да си купя сладолед или каквото и да било с налични пари. Всички плащания се извършваха с кредитната карта, която бе и документ за самоличност и регистратор за цялата собственост на притежателя й. При всяко плащане компютърната система автоматично внасяше дължимите данъци и наличността от парични единици светваше в малкото прозорче.

За капак на всичко, всеки би могъл да провери разходите на който пожелае жител на планетата. За опит избрах наслука едно име на министър от правителството в безкрайния списък и проверих дали е така. Всичко бе регистрирано. Всеки разход, всяка печалба. Можех да видя колко сладолед е изял, колко бира е изпил, кога е ходил на представление, какво е дал на децата си...

Индустриалците също бяха на показ. Регистрирано бе колко материали е закупил, колко бройки е произвел, колко отпадък е продал за преработка, къде и кому са продадени тези бройки, сумата на данъците...

Изключих компютъра и като пиян излязох навън. Птичките чуруликаха, слънцето грееше, някъде се чуваше детска врява... Нима такъв свят можеше да съществува?

3.

Тръгнах по улицата без цел. Просто да си поема дъх, да се уверя, че не сънувам страшни сънища. Имах чувството, че съм гол, че всеки срещнат може да ми каже високо: "Това е Боби и той има това и това, прави това и това..."

Наистина бе чудно, че тези хора не са се хванали гуша за гуша да преразпределят богатствата си, да задоволят завистта и злобата си. Представих си какво би станало, ако на Земята се появя на улицата с надпис, че притежавам и нося с мен десет милиона... До два часа или нямаше да ги притежавам, или щях да съм мъртъв. Наистина тези тук са ненормални, за да излагат така на показ всичко, което притежават.

Видях отворен магазин и влязох вътре. Оказа се за хранителни продукти. До входа бяха поставени най-различни пликове. Взех един и машинално поставих в него няколко пакета, за да си направя вечеря. След това тръгнах към изхода. Огледах се да видя касиерката, но не видях никой. Провикнах се, но също без резултат. Магазинът бе отворен, но в него нямаше човек.

Почаках няколко минути. Явно касиерката бе отишла някъде и е забравила да затвори или просто разчита, че в този час няма посетители. Тръгнах към изхода. Внезапно пред мен падна лека бариера и се появи надпис: "Моля, уредете сметката. Имате неплатена стока!"

Огледах се, но не разбрах къде е касата. Имаше само една движеща се лента, която се провираше между две вертикални стълбчета. Върнах се назад и веднага бариерата и надписът изчезнаха. Въздъхнах. Трябваше да чакам купувач, за да разбера как става плащането.

По тротоара мина някакво момиче и аз го извиках. То ме изслуша и се засмя.

- Когато дойдохме тук и аз попаднах в същото положение. Само че не смеех да извикам помощ, защото се боях да не ме обвинят, че искам да открадна нещо. Вие явно се справяте по-добре.

Оказа се, че просто трябва да поставя плика с продуктите върху лентата, за да мине между двете стълбчета. Сметката се извършваше автоматично и не оставаше нищо друго освен да тикна кредитната карта в прореза, който досега не бях забелязал. Всичко стана за секунди и аз излязох облекчено навън.

Прибрах се, поставих продуктите в хладилника и отново заседнах пред екрана на компютъра. Преди да почна да действам, трябва да имам максимални знания за този странен свят.

Този път започнах от историята му.

Тя бе доста кратка. Въпреки нищожната вероятност някъде във Вселената съществува тази планета, наречена от хората "Феникс". Тя е почти точно копие на Земята. Същите животински и растителни видове, приблизително същото съотношение между суша и вода, еднакъв период на въртене около звездата и собствената си ос, та дори и Луната не прави изключение.

На тази планета преди четиридесет години се озовал без предупреждение някой си академик Барчин. Та този академик по неизвестен начин отивал на Земята, когато си пожелае, и идвал тук също, когато си пожелае. Той започнал колонизирането на тази планета. Първоначално с малък брой съмишленици, а по-късно с все повече хора, изведени от Земята. Така за четиридесет години населението нараснало на петнадесет милиона и се задържало на това ниво до преди няколко месеца, когато почнало поголовното преселение. За това време била изградена огромната компютърна система, хиляди предприятия за производство и не по-малък брой селища, готови да приемат новите заселници.

Според справочника на планетата са пристигнали не по-малко от двеста милиона души, но едва тези двадесет и пет са останали да живеят тук. Останалите са се върнали обратно. Това вече бе явна лъжа, защото броят на изчезналите, бе равен на броя на живущите тук, а никой не се бе върнал да разкаже какво е видял!

Конституцията и всички закони са създадени от първите заселници. Като зловещ факт отбелязах, че промяна в конституцията може да има само при сто процента съгласие на всички жители на планетата. Дори несъгласието на един прави невъзможна промяната й.

Любопитно е, че професор Барчин не е заемал никакъв пост на планетата. Просто е организирал прехвърлянето. Освен това е дал идеята за организацията на обществото и премахването на наличните пари. Всичко останало са го извършили преселниците. Създали са конституцията и законите, държавите, селищата и предприятията.

След смъртта му, която е станала на Земята, са намерили график за притока на хора. Прехвърлянето ще се преустанови, когато общият брой на заселниците стане петдесет милиона.

Защо това ще стане така, нямаше обяснение, но то не ми бе нужно. Фактът бе достатъчен.

Неволно пресметнах, че в момента тук има вече четиридесет милиона и с тези темпове до петнадесет-двадесет дни всичко ще приключи.

Същият професор Барчин, по неизвестен начин е успял да прехвърли от Земята копия на всички произведения на изкуството, на всички научни достижения, на всички материални паметници от историята й. Началото на тукашната цивилизация е поставено с най-модерните технологии от Земята. Сега всичко е отишло далеч напред, защото тук са повечето от най-добрите земни учени, а средствата за наука и прогрес са многократно по-големи поради простия факт, че не поддържат армии, тайни служби, партии, че не съществуват неплатени данъци, няма незаконна или законна търговия с оръжие, игрални домове и проституция, няма наркотици...

Когато прочетох това, се замислих сериозно. Петнадесет милиона души за четиридесет години е голямо число, а вестниците изобщо не са споменавали за това. Значи някой на Земята е имал интерес да не се разчуе за тази планета. И този някой не е сам. Да се скрие такъв факт е по силите само на могъща организация.

Ако успея да се върна, на което се надявам, ще имам сериозен разговор със Страбон. И второ, също ако успея да се върна, имам много силен коз със знанието, че ще изчезнат само петдесет милиона.

Най-после имам нещо реално. Изобщо не е нужно да търся центъра за прехвърляне. Моите десет милиона са сигурни. Достатъчно е да обявя, че до двадесет дни изчезванията ще се прекратят. Другото са технически подробности. По-точно пазарлък за допълнителната сума, която ще поискам.

Преди доста години от глупост написах любовно писмо на една съученичка. Кой знае как един мой съученик докопал писмото и един ден ми поиска велосипеда. Нямах намерение да му го давам, но той с подличка усмивка ми обяви, че в такъв случай ще покаже злополучното писмо в класа.

Побеснях от яд, но нямаше какво да направя. Дадох му велосипеда. После последваха дребни заеми, които той нямаше намерение да връща и кой знае как щеше да завърши цялата история, ако случайно не си го взех от стаята му.

Оттогава не пишех писма дори на майка си. Предпочитах един телефонен разговор, макар и много по-скъп. Затова пък почнах да дебна появата на всеки документ, който може да компрометира някого и аз да извлека полза от това.

Тук също трябва да има някакъв документ, който да ми послужи добре. И трябва да го търся в научните институти. Не може да не се занимават с този проблем.

Намерих нужният ми институт, взех адреса му и, успокоен, се заех да си правя вечеря. Настроението ми се подобри. Дори да знаеха каква е мисията ми тук, нямаше да им дам повод да ме изхвърлят в неизвестно направление. В краен случай винаги бих могъл да си открадна храна от някой магазин и да се скрия за няколко дни, докато успея да се върна на Земята.

Вечерята ми бе далече от вкуса на обяда, но достатъчно добра за един ерген с весело настроение.

4.

Сутринта на следващия ден излязох рано. Институтът, занимаващ се с проблемите на прехвърлянето, бе наблизо и за по-малко от час стигнах до него. Посрещна ме енергичен подвижен мъж с леко прошарена коса. Обясних, че ме интересуват проблемите на прехвърлянето и той мълчаливо ме въведе в една голяма зала. В средата й се виждаха две големи, почернели кълба, поставени върху триметрови изолатори, а край едната стена имаше табло с многобройни циферблати. Всичко изглеждаше много старо и овехтяло.

Мъжът, който дори не си направи труд да се представи, протегна ръка към тях.

- Това е всичко! След петнадесет години труд сме там, откъдето започнахме. Дори не успяхме да разберем дали изобщо тази лаборатория има отношение към прехвърлянето. Ако желаете, започвайте работа. Протоколът за предаването е готов. Трябва само да проверите наличността по списък и да го подпишете.

Явно не ме бе разбрал както трябва. Отворих уста да кажа нещо, но той не ми позволи.

- Новопристигнал сте, разбирам, но няма смисъл да чакате цял месец. Ще получите и заплата плюс бюджетната помощ. В края на краищата, някой трябва поне да поддържа този паметник на историята.

Обясних, че ще помисля до утре и бавно тръгнах към изхода. Мъжът ме изпрати, но по изражението му видях, че не се надява да ме види отново. И така, следваше важният извод, че тази планета практически вече не се интересува от прехвърлянето. Явно са разбрали, че не могат да постигнат нищо. Това пък водеше до друго заключение важно за мен. Независимо какво знаят за задачата ми, аз изобщо не ги интересувам.

Но дали беше така?

Както крачех по улицата, чух, че някой ме извика. В първия момент не обърнах внимание, но гласът го повтори:

- Ало, Боби!

Обърнах се и за мое учудване видях познат от техническата служба на една банка.

- Симчо! Най-малко теб очаквах да срещна тук.

- И аз не можех да предположа, че ти ще попаднеш на това място, но както виждаш, тук сме.

Здрависахме се и аз веднага запитах:

- И откога си тук?

Той охотно отговори:

- Втори месец. Просто ми проработи късметът. А ти?

- Аз съм тук втори ден, но не виждам да ми е проработил късметът. Тази система ми е доста противопоказана.

Симчо безгрижно се засмя.

- Първите дни и аз мислех така. Все търсех работа в банка. Оказа се, че тук банки изобщо няма. Единна финансова и кредитна система, включваща дори държавния бюджет. Всяка държава има свой бюджет, от който отделя минимален процент за общопланетното правителство. То пък ги харчи за общопланетни проекти. Сега строят изследователско градче на съседна планета.

Това беше ново.

- Как така няма банки?

- Ей така. Един ми разви теория, че банките не произвеждали, а само натрупвали част от печалбите и по този начин предизвиквали инфлация. Това не ме засяга и не ме интересува, но като поогледаш системата им, ще видиш, че наистина са излишни. Имат страхотни компютри. И всичко е на ниво. За минута извършваш плащания и вземания с другия край на света.

- А ти какво работиш? В тази система ли си?

Той безгрижно се разсмя.

- За да работиш там, трябва да си живял тук повече от три години. Освен това много малко специалисти от Земята могат да се справят с тези системи. Намерих си по-лека и по-безотговорна работа. Изготвям платки за компютри. Плащат ми на направена платка. Всъщност цялата ми работа е в това да включа автомата и като изработи една поръчка да тикна картата със следващата. Просто искат до машината да има човек! Нямам определено работно време. Работя толкова, колкото реша, че ми се работи. Или колкото пари ми трябват. А тук плащат добре - само помощта, която получих първия месец, е повече от годишната ми заплата на Земята. Изобщо няма нужда да мислиш за пари. Най-важното е, че се отървах от моята Розалинда.

Възкликнах:

- Та ти се ожени съвсем скоро!

- Точно така, ама тя само за два месеца успя да ме скара с всичките ми роднини и приятели. Не жена, а дявол. Даже успя да заведе и дело за развод.

- И не искаш да се върнеш на Земята?

- Естествено, че не искам. Там от притеснение косата ми почна да побелява. Тук съм като волна птица. Къщата ми е къща, няма опасност да остана без работа, приятели колкото щеш, изобщо място, където може да се живее спокойно. И най-важното, всеки си знае сметката. Никой никого не лъже, защото всичко е явно.

- А ако пак намериш някоя Розалинда?

Той отново се разсмя.

- Парен каша духа. И тук има всякакви, ама вече нямам намерение да се хващам като шаран на първата въдица. Сватба - само след като изядем едно кило сол заедно. Боби, вместо да стърчим да разговаряме на улицата, предлагам да отидем да се почерпим за срещата.

Отказах, разменихме си адресите и се разделихме. При тукашната система не бих могъл да го използвам за нищо, но все пак? Кой знае дали няма да ми потрябва.

Прибрах се в къщата си и седнах пред компютъра. Не е изключено този институт да е само маскировка, а истинската дейност да се води в някой секретен обект. Там едва ли биха ми позволили да проникна. А не виждах и по какъв начин. Бях свикнал да давам указания кой да се подкупи, кой да се заплаши с разкриване на някои интересни факти от живота му, но да влизам като крадец просто нямах никаква подготовка. Да почна да създавам своя тайна мрежа, не мога, защото това става с пари и то с много пари. На Земята положението е друго.

Не можех да измисля нищо, а това ме изнервяше. Въздухът в стаята почна да не ми стига. Излязох навън, за да си купя поне вестник. Може би оттам щеше да ми дойде някаква идея.

Минах през цялото селище, но никъде не видях автомат за вестници. Спрях един минувач и запитах откъде мога да си купя вестник. Той се разсмя.

- Вие сте съвсем нов. Информацията я има в компютъра ви. Ако желаете, ще ви покажа как става това.

Естествено не пожелах и се върнах обратно. Нещо в мен почваше да клокочи и чувствах, че мога да извърша някоя глупост, ако не се затворя, докато ми премине.

Вестникарската информация се подаваше за деня и течеше непрекъснато. Нови книги и критични статии за тях, отзиви за художествени изложби, съобщения за новости в науката и техниката, за полети до съседни планети. Нито дума за капризите на звездите от естрадата и спорта, за сексуалните им преживявания. Нито дума за убийства, грабежи, изнасилвания и други престъпления. Политиката пък беше представена само с някакъв отчет на местното правителство.

Всичко това беше пълна глупост, но на тази планета това не ме учуди ни най-малко. Наистина не може да съобщаваш, че еди-кой си бил най-бърз на бягането в Цинцинати и вероятно щял да победи и на бягането в Дарка, за да бъде победител в олимпиадата, без да пишеш времето, за което е пробягал това разстояние. Да пишеш, че еди-кой си вдигнал най-голяма тежест, без да пишеш колко е тази тежест. В музиката иди-дойди, Иванчо пее по-хубаво от Петканчо и никой не може да го измери в метри, секунди или килограми, ама в спорта? Защо няма метри, няма секунди, няма килограми?

Не знам кой си пък се обзаложил, че ако Драганчо не победи в скока на дължина, щял да изпие три литра боза. Драганчо не победил и нашия човек изпил трите литра боза сред шумното одобрение на зрителите. Десет минути след това му призляло и той избълвал бозата, така че за всеобщо удоволствие се водел спор дали действително е спазил облога или трябва да изпие още три литра. Пълни детинщини. Никъде не пише каква награда е получил победителят освен традиционния медал. Не пише колко струва организирането и провеждането на Олимпиадата, кои фирми са дали средства за провеждането й, каква е печалбата от нея?

Победителят получил медал за неизвестно постижение, а загубилият облога изпил три литра боза!

А кои фирми са изработили екипите, спортните уреди?

Засмях се. Ето работа за мен. В края на краищата аз съм учил журналистика и е естествено да си търся такава работа. Няма значение, че не съм работил. При това ниво на вестниците, ще стана най-известният журналист само за няколко седмици.

Идеята ми вдигна настроението и аз се залових да прегледам другите вестникарски новини. Изглежда, че десет дни преди началото на олимпиадата всичко друго бе на заден план, но все пак...

Репортажи за извеждане на орбитална станция, за реколтата и предполагаемите цени, за магистрала, свързала два града през някаква планина и нищо повече. Като че ли няма политика, няма спорни въпроси между държавите, няма пикантни истории и криминални престъпления, няма секс и интимни истории...

Явно, щом макар и временно, се налага да живея тук, ще трябва да им покажа как се прави вестник.

И тези хора са заплаха за Земята?!

Освен всичко друго, като журналист мога да ходя навсякъде и е много по-лесно да открия тайната на прехвърлянето. Все някой ще изпусне дума или изречение, свързани с това. Веднъж да се насоча към нещо конкретно, а след това не е толкова трудно да намериш хора, готови за пари да направят всичко.

Мисълта за парите отново ме раздразни. На тази ненормална планета не можеш да си купиш дори един сладолед, без това да влезне в компютъра им. А кой идиот би рискувал живота си, без да му се плати?

Поне да имаше религии. В края на краищата, някой фанатик може да свърши добра работа, ако успея да го убедя, че по този начин изпълнява божията воля. Да, ама те са забранени със закон! Мога да разчитам само на случайна среща, а то е равно на нищо.

Главата ме заболя от напрежение. Принудих се да глътна някакво болкоуспокояващо и легнах да спя, без да съм решил какво ще правя утре.

5.

Сутринта се събудих рано, направих си силно кафе и тръгнах да търся редакция, изпитваща нужда от журналист.

По улицата още тичаха хора с леки спортни облекла, явно държащи на доброто си здраве. Имаше и доста като мен, тръгнали на работа.

Отидох на автогарата и мощният бус ме понесе по магистралата. В дясното й платно се движеха натоварени платформи, но не видях шофьори. Запитах пътника на съседната седалка какво е това и той равнодушно отвърна:

- Товарни автомати. Товариш стоката, даваш маршрута и ги пускаш.

Помълча няколко секунди и добави:

- Искаха да направят автоматичен целия транспорт, но засега оставиха водачи при превоз на пътници. Все пак не може да се предвиди всичко, което може да се случи по време на път.

Направи ми впечатление, че по магистралата се движеха много леки коли, а в селищата не виждах никъде паркирали автомобили. Запитах защо това е така и той все така равнодушно отговори:

- Тук лични автомобили няма. Ако ти трябва, вземаш автомобил под наем. Докарват ти го на посоченото място и като си свършиш работата, идват и си го взимат. Така е много по-удобно. Взимаш автомобил според нуждата си, а улиците остават за хората и въздухът е чист.

Не казах нищо и той продължи равнодушно да гледа през прозореца.

Когато слязох от буса, слънцето вече се бе вдигнало и приятно предвещаваше един горещ ден. Редакцията, която търсех, бе съвсем наблизо и след няколко минути се изправих пред собственика на вестника, ако може да се нарече така информационния канал. Той ме изслуша и сви рамена.

- Очевидно още нямате ясна представа за нашата планета. Тук има свободен достъп до всяка информация, която ви интересува. Важно е какво искате да кажете на хората. Може да поднасяте идеите на всякакви философски течения, но не може да пледирате за създаване на партии и организации. Не може да изнасяте каквито и да било факти от личния живот на хората без тяхното изрично съгласие. Ако описвате престъпление, внимавайте да не направите опит за внушаване на страх от престъпниците или пък да не ги героизирате така, както става на Земята. Всичко това се наказва и то доста строго. Нашето общество не се бои от престъпниците, то ги превъзпитава и връща към нормален живот. Накратко, за вас тук е много по-трудно да пишете, отколкото на Земята, но когато възприемете нашето общество, ще разберете, че програмирането, моделирането на това общество не може да става по друг начин.

Намръщих се.

- Това ми прилича на цензура.

Той отново с безразличие сви рамене.

- Въпрос на виждане и на закон. Всяко общество създава закони, които го защитават от нежелани промени. Ако сте тук след три месеца, вероятно няма да задавате този въпрос. Казвам три месеца, защото това е срокът, след който мога официално да ви възложа работа.

Аз бях упорит.

- Не мога да чакам три месеца. Просто искам да правя нещо. Не мога да стоя без работа.

Той дори не се усмихна.

- За себе си сте прав, но както казах, всяко общество се защитава срещу натрапване на неща, които счита, че са вредни за него. Вие от Земята понякога изобщо не успявате да възприемете нашите виждания и това е доста неприятно.

Тези му думи направо ме вбесиха.

- Значи не всичко във вашето общество е приемливо!

Той въздъхна и се отпусна назад.

- Вижте какво. Напишете нещо, ще го прегледам и ако заслужава, ще го пусна. Тогава ще има за какво да говорим. Изберете си тема, съберете информация и заповядайте. А сега имам работа и не мога да ви отделя повече време.

Разбрах, че по-нататъшният разговор е безсмислен и като му благодарих през зъби, излязох. Чувствах се унизен. Обществото им имало право да се защитава! Само че и аз имам право да се защитавам! Няма да стъпя повече при този човек!

Реших, че трябва малко да се успокоя и да обмисля по-спокойно нещата, преди да отида в друг вестник. Влязох в някаква закусвалня и си взех едно кафе. Докато го пиех, неволно се заслушах в разговора на компанията, заела съседната маса. Едно от момичетата доста високо обяви:

- Ако знаете какво ми се случи вчера, ще се пукнете от смях. Излизам от лекции и тръгвам към басейна да поплувам. На улицата ме спира един от Земята и иска да се запознаем. Понеже се стремим да помагаме на новопристигналите, най-любезно му обяснявам, че отивам да плувам. Той идва с мен, чака ме търпеливо, защото не умеел да плува, и като излизаме от залата, ми казва:

- Маце, да знаеш, че в леглото съм страшен. Хайде да влезнем в едно заведение, да пийнем по едно-две уискита и после да идем у дома да си поиграем на татко и мама!

Компанията неудържимо се разсмя. Момичето също се смееше. С мъка си пое дъх и продължи:

- Кипнах от възмущение и възприех неговия тон. Виж какво, казвам, проскубан мишок. Явно главата ти е съвършено куха. Затова внимавай къде какво говориш, за да не ти изтупат праха от дрехите. Тук не е Земята и такива предложения са направо оскърбителни.

Той гледа злобно и ми хваща здраво ръката.

- Маце, не ми се прави на интересна, ще минем през магазините да си избереш нещо. Не съм паднал от Марс. Искам да разбереш, че страшно си падам по тебе!

Разбирам, че няма да се размине без скандал и точно в този момент виждам да минава Гошо. Викам му да дойде да ме освободи от това земно животно и той направи една страхотна физиономия. Ако не знаех, че се преструва, щях да помисля, че наистина смята да го убие. Пристъпи до него и го хвана с една ръка за врата, а с другата стисна ръката, с която ме държеше.

На това място момичето отново се разсмя, преди да продължи.

- И знаете ли какво направи този земен глупак? Започна да се кълне, че не е искал да ме обиди, че ако е знаел за него, никога не би си позволил да ме заговори, че изобщо няма повече да погледне момиче, ако то самото не го спре, и какви ли не още глупости. Цял трепереше от страх и имах чувството, че всеки момент ще се разплаче. А Гошо му каза доста презрително да отиде да си изчисти носа и повече да не ми се мярка пред очите, защото... Онзи ненормален взе, че си измъкна ризата от панталона и почна да бърше носа си, а ние си тръгнахме. Като се отдалечихме на десетина крачки, се развика:

- Ти ще ми паднеш, дето няма хора!

Сигурно щеше да каже още нещо, ама Гошо се обърна и глупакът побягна с всичка сила.

Компанията отново одобрително се разсмя. Някой недоволно се обади:

- Тази напаст от Земята не се издържа. Брат ми го знаете, полицай. Не може да се прибере у дома, освен да поспи малко. Непрекъснато правят глупости. Най-често минават под бариерата в магазините, без да платят. Брат ми казва, че там, на Земята, магазините били с хора, които не дават стоката, преди да им се плати. Иначе всички ще взимат, без да плащат.

Друг възрази:

- Според статистиката почти деветдесет процента от тях не правят такива неща и се държат напълно нормално.

Друго момиче нервно махна с ръка:

- Изобщо не мога да ги понасям. Добре, че наближава края на това нашествие. При майка ми дойде една да търси работа. Майка ми я пита какво е работила на Земята. Тя, без да се замисля, отговаря, че била проститутка - задоволявала мъже срещу заплащане. Доплака ми се. Същество без самочувствие, просто излъчва страх. Бои се от всичко. Едвам знае да чете и пише. А красива...

Момичето, което разказа случката, вметна ядно:

- Вчерашният герой вероятно е свикнал да среща такива момичета.

6.

Станах и излязох, без да си допия кафето. Явно тук мразят новопристигналите. Планета на мъже рицари и жени верни съпруги. Събрали се смахнати и искат да наложат техния глупашки начин на живот. Слава богу, ние сме повече и няма да се предадем така лесно. Да не съм луд да се женя за всяко момиче само защото съм спал с него. Кой мъж може да се задоволи само с една жена? Коя жена може да устои пред скъп подарък или обаянието на един мъж? Наистина планета на смахнати и колкото по-бързо наложим земния ред, толкова по-добре за всички!

За да се успокоя малко, влязох в някаква градина и седнах на една скамейка. По алеята играеха деца, майки разхождаха бебета в колички, но не видях нито един възрастен човек.

Запалих една цигара и се замислих. Тук нямат представа от демокрация. И колко хитро са го измислили. Не е възможно да финансираш тайно една партия или организация, защото парите са под пълен контрол. Не е възможно да наемеш човек за някаква работа, без да обясниш точно каква работа ще извършва той. Разбира се, може да се пише едно, а да се прави друго, но какво да му възложа, без да възникнат подозрения? За това, което искам да извърша, се плащат много пари, а за тези много пари, трябва да има нещо налице.

На пейката до мен седна мъж, наближаващ петдесетте. При друг случай едва ли бих го заговорил, но сега чувствах нужда да намеря отдушник за възмущението си.

- Вие изглежда сте отдавна на тази планета.

Той внимателно ме изгледа, преди да отговори.

- От осем години. А вие вероятно сте съвсем отскоро.

Отвърнах с доста заядлив и високомерен тон.

- И по какво познахте?

Човекът добродушно се усмихна.

- Пушите, изнервен сте... Очевидно ви е трудно да възприемете новата действителност.

Тук вече не издържах.

- Това не е действителност, а едно чудовищно, кошмарно насилие. Дори един сладолед не мога да изям, без това да се регистрира в скапаната ви компютърна система. А ако искам никой да не знае, че съм ял сладолед? Идиотщина! Всеки и във всеки момент може да провери какви средства притежавам, какво съм си купил, къде съм ходил... Аз обаче ще защитавам правото си да не ви казвам това. Вие извършвате невероятно насилие! Тирания, каквато никой на Земята не може да си представи!

Човекът внимателно ме слушаше. Аз си поех дъх и продължих:

- Сега провеждате олимпиада. И каква е наградата за победителя, дето е тренирал, готвил се е може би години, за да даде това постижение? Да постави рекорд! Какво му давате, питам аз!? Нищо. Един тенекиен медал и утешението, че е бил най-добрият. Пари за това няма! Това е забранено със закон! Забранено е да има лотария, тото, масови атракции... Можел да пее, но не може да получава пари! Не! Вие сте едно невероятно тъпо и безумно общество! Общество, създадено от бездарници, негодни да се издигнат над тълпата.

Спрях, за да си поема дъх и погледна събеседника си. Той все така внимателно слушаше.

- Продължавайте, продължавайте! Това е интересно.

Не бе нужно да ме подканя. Трябваше да кажа всичко, което се бе набрало в мен.

- А какво ще кажете за факта, че всеки индустриалец, във всеки момент знае финансовото състояние на съперника си до стотинка. Знае точно какво произвежда, къде го продава, с какви машини и технологии си служи. Или това тук се нарича свободна конкуренция? На практика никой не може да увеличи печалбата си дори с една стотинка над предвидената с глупавите ви данъчни закони. Това ли е свободата на предприемаческия дух? Не позволявате издаване на ценни книжа, сдружаване на индустриалци с цел увеличаване на финансовата им мощ. Вие просто спирате всякакъв прогрес.Всеки е длъжен сам да управлява собствеността си. А защо? Имате ли нормален отговор защо нямате армия, нямате и един-единствен пистолет на цялата ви ненормална планета? С какво вие гарантирате сигурността на тази планета, ако някой я нападне? С какво гарантирате собствената си сигурност срещу престъпници?

Млъкнах и изпитателно го загледах. Бях сигурен, че не може да отговори, защото няма смислен отговор. Щеше да мънка, че това са законите, че тук така е прието, че след време ще свикна и прочие глупости от този род.

Човекът обаче поклати неодобрително глава:

- Нямам намерение да ви убеждавам в каквото и да било. Ако не се върнете на Земята в близките дни, вероятно ще почнете да гледате на нещата с други очи. Досега никой, който не е успял да възприеме нашите закони, не е останал тук.

Бях изстрелял нервният си заряд, но злобно подхвърлих:

- Вашите тайни служби работят отлично. Ако и вие сте от тях, което ще отречете, в най-скоро време ще се озова там, откъдето ме взехте. Ще съм ви благодарен за това. Освен всичко друго, не мога да кажа, че тук ни се радват.

Той погледна часовника си и все така миролюбиво отвърна:

- Естествено. Някои от вас ни създават доста главоболия. Опитват се да променят програмите в компютърната система, правят нарушения на обществения ред и какво ли не. Просто никой не знае какво може да направи един новопристигнал.

Канех се да му кажа още нещо, но той се изправи и ме потупа по рамото.

- Сега ви казвам довиждане, а вие се опитайте да разберете същността на нашето общество.

Станах и тръгнах редом с него.

- Не разбирам каква е същността на вашето общество, освен тази, че не мога да правя нищо.

Без да спира, непознатият поясни:

- Просто нашата финансова система не позволява никому и под никакъв предлог да получава пари, които не е заработил. Най-прост пример. Не можете да купите да речем плодове на една и да ги продадете на двойна или тройна цена. Данъците, които ще платите, ви оставят същата печалба във вид на пари, които според нас са напълно достатъчни. Дори да успеете с неверни изходни данни да увеличите печалбата си, при нашата откритост на всички средства, веднага поне двадесет души ще посочат неправомерната печалба и ще получите съответното наказание за това. Ние забраняваме всякакви организации, защото те изразходват средства, които не са заработили, създавайки противоборства и недоверие между хората. Изразходват ги за програмиране на обществото в интерес на своите цели, които обикновено са личният интерес на партийните водачи. Ние считаме, че такова програмиране е насилие върху свободата на личността, особено когато се извършва с помощта на средствата за масово осведомяване и го таксуваме като много опасно престъпление. Нашите правителства са правителства на определени икономически програми и ние на практика избираме не правителство, а икономическа програма, която хората, пожелали да влязат в едно правителство, са длъжни да изпълняват! Вие ще възразите, че организациите извършват определена дейност. Разбира се, работят, но не произвеждат! Единствените позволени форми на непроизводителен труд са търговията и образованието, но както се убеждавате, там има по-малки печалби от производството и освен това там са заети твърде малко хора. Впрочем пропуснах да спомена информационната система и полицията, но и там работят ограничен брой хора. Най-важното в нашата система е пълното премахване на всички тайни в обществото. Всеки, който се опита да запази в тайна нещо засягащо обществото или друг човек, бива наказван най-строго. Както мисля, не е трудно да разберете, че отсъствието на тайни обезсмисля престъпленията. За всеки случай трябва да поживеете и сам да се ориентирате дали това ви харесва, или не!

Не казах нищо. Спрях и човекът продължи пътя си. Чудовищната им система ми стана ясна. Независимо от способностите ти, тук те приравняват със сганта от заводите и фермите. Независимо от мястото, което заемаш в обществото, те принуждават да получаваш като тях само това, което действително си изработил. Не могат да проумеят, че за да направиш удар, който ти носи милиони, е нужно да имаш качества, за които дори тези милиони са твърде малка заплата.

Неволно бръкнах в джоба си и извадих заветната кредитна карта с моите десет милиона. С тях можех да правя каквото си пожелая - да подкупвам, да плащам на любовници, да играя на борсата с ценни книжа, да печеля неограничено и неудържимо. Да живея истински и никой да не ми държи сметка за това!

7.

Бавно закрачих обратно и седнах на същата пейка, където започнах този злополучен разговор. Чувствах се смачкан, унижен и безпомощен.

Наблизо двама младежи шумно заспориха и единият пренебрежително натисна с разперени пръсти носа на другия. Шурна кръв. Побойникът веднага реши да му помогне и извади кърпа от джоба си, но пострадалият сърдито се обърна и извади своята.

Моментално разбрах, че това е удобен случай да проявя журналистическите си способности. Репортаж на очевидец. Чудесен шанс!

Набързо ги разпитах и те охотно ми разказаха повода за кавгата. Спореха за някакво момиче, дошло наскоро от Земята. Единият я обявил за ненормална и другият, който му бе брат, просто му смачка носа. Явно е искал да покаже пренебрежението си към неговото мнение.

Влязох в първата попаднала пред очите ми будка с надпис "информация" и набързо написах на компютъра следното: "В локва кръв брат поваля брат си заради мръсница от Земята"

Под това заглавие написах кратка бележка:

Любовта към красивата проститутка се оказала по-силна от обичта към собствения брат и когато той я нарекъл мръсница, последвал мощен юмручен удар в носа, на който биха завидели и най-добрите боксьори. Любовта се наложи с цената на голяма локва кръв.

Пострадалият страхливец тръгна да търси медицинска помощ, а полицията, както винаги не се яви.

Имената на участниците в тази кървава история не публикувам, но те са на разположение. Ако пострадалият се престраши да предяви иск за морална и материална компенсация пред съда, защитникът на високия морал вероятно ще трябва да плати огромна сума, да не говорим за това, че може да се озове зад решетките!

Един строшен нос може да коства твърде скъпо, дори да се окаже, че виновницата наистина е мръсна проститутка!

Разпечатих това в два екземпляра и отидох отново в информационната редакция.

Редакторът прочете два пъти творбата ми, преди да проговори.

- И вие смятате да пуснем това в информационния канал?

- Смятам, че няколко такива материала рязко ще повишат интереса към подаваната информация!

Човекът преглътна, помълча няколко секунди и каза хладно и натъртено:

- Вземете си гениалното творение и не си правете труда да идвате, преди да са изтекли всички срокове, предвидени от закона. Вие просто не разбирате какво правите и какво пишете.

Отиде до вратата, отвори я и със същия леден глас каза:

- Довиждане!

Не сметнах за необходимо да се сбогувам. Излязох и се запътих към дома си. Очевидно е направил нужната справка и се е оказало, че не трябва да ме допускат на отговорна работа. Ще провалят всеки опит да направя нещо. Няма смисъл да продължавам така. От друга страна, без налични пари е пълна безсмислица да водя борба с цяла държавна тайна служба. Дори не мога да се скрия за повече от три-четири дни, защото необходимостта да си купя храна веднага ще им покаже къде съм.

Най-глупавото е, че това, което мога да направя, е да взривя лабораторията на този Барчин или Бардин, но тогава може да остана завинаги тук. Трябва да ги предизвикам да ме изпратят обратно, а на Земята ще съумея да прекъсна връзката им. Тя ще спре сама след една-две седмици, но не се знае дали няма да продължат да измъкват учени, а както каза Страбон, те са твърде скъпи и са ни твърде нужни.

Както се бях замислил, едва не се сблъсках с една весела компания, движеща се като мен по средата на улицата. Щях да ги отмина, ако не ме бяха повикали по име:

- Ей, Боби, здравей! Къде се губиш?

Познах ги. Някои от тях, бяха на обяда у моя говорлив съсед.

- Имах малко работа. А вие къде сте тръгнали?

Те се засмяха.

- Там, където отиват всички. Концерт-увеселение на стадиона и състезания за участие в следващия кръг на олимпиадата.

Не ми беше до концерти и увеселения и затова обявих:

- Аз се прибирам у дома. Нямам настроение за такива неща.

Едно от момичетата ме хвана под ръка и весело, но настойчиво каза:

- Боби, смяташ ли за допустимо да оставиш една млада дама без кавалер. Нали така казват там, на Земята? Това е направо невъзможно. С кого ще танцувам, ако не дойдеш?

Исках да си вървя, да остана сам с мислите си, но очите й ме гледаха с шеговита настойчивост, ръката й бе гореща и неумолимо ме притегляше.

Произнесох, без да позная собствения си глас:

- Разбира се, че идвам. Иначе бих останал съвсем сам.

Всички се засмяха и момичето, без да пусне ръката ми, ме поведе към стадиона.

Както всичко в този невероятен свят и стадионът се оказа съвсем наблизо. В него вече имаше повече от двадесет хиляди души. Седяха по пейките, дъвчеха апетитни закуски, пиеха газирани напитки и оглушително се смееха. За момент изпитах чувство, че съм попаднал в някаква детска градина за възрастни. Никъде не се виждаше полицай, никой не определяше места за сядане. Нямаше входни билети. Изобщо всичко ми приличаше на селски събор.

Намерихме свободно място и се настанихме удобно. Един от компанията стана и запита:

- Кой какво иска за ядене и пиене?

Оказа се, че желанията са твърде различни и твърде много, затова още трима тръгнаха да изпълняват поръчката. Върнаха се с широки подноси, поставиха всичко на широкия бетонен парапет пред пейката и ние, като останалите, почнахме да дъвчем и да се смеем.

Попитах какво дължа за храната и напитките, но предизвиках само смях. Не си струвало труда да се уреждат подобни сметки. Бях установил, че храната е безкрайно евтина дори за моята едномесечна помощ, но все пак? За всеки случай, премълчах и продължих да дъвча.

Момичето, заради което дойдох тук, се наричаше Кремена. Не бях чувал такова име и запитах как са го измислили. Тя прихна.

- На вашата Земя осведомителните средства се използват за моделиране на човешкото съзнание и в частност за налагане на една култура на цялата планета. В края на краищата въпреки всичките ви приказки за самобитност, за национално самочувствие и какво ли не, вие губите дори националните си имена. Всички ставате на Боби, Жоро, Мони, Моники, Вили и не знам още какви Диди и Фифи. Тук спазваме старинните имена. Ще срещнеш и Севда, и Перуника, и Иглика, и Менка, и Гоце, Ивайло, Страшимир, Яне, да не ги изброявам. Да не говорим за езика, който непрекъснато обеднява поради възприемането на чужди думи. Вие не разговаряте, не се срещате, не обсъждате, не се събирате... Вие комуникирате или контактувате. Не наблюдавате, а правите мониторинг. Не сте съгласни, единодушни или, да речем, задружни - ви сте консенсусни... Не сте красиви, очарователни, привлекателни, примамливи... вие сте секси!? Просто тук живее една нация, която прилича само на себе си. Една култура, която е на тази нация и се развива от нацията, без да се подчинява на друга, дори и по-развита.

Забелязах на шията й златна верижка с кръстче и не пропуснах случая.

- Това кръстче сякаш противоречи на вашите закони?!

Тя ни най-малко не се смути.

- Забранени са религиозните организации, но не и вярата в Бога. Повечето хора вярват, че съществува сила, направляваща или контролираща постъпките им. Лично аз никога не съм отправяла молитви, но кръстчето е спомен от баба ми и напук на здравия разум, винаги го нося, когато се състезавам. Майка ми пък редовно се среща с приятели и приятелки, за да възпроизвеждат някои празнични християнски обреди. Те са много приятни и това не пречи никому. Просто вашата Земя още напомня за себе си.

В това време на подиума в единия край на стадиона се качи някакъв човек и високо обяви:

- Тридесет минути подготовка за състезателите по борба и бягане. Предложение за съдии: Горан Стоянов, Вълкан Бързаков, Велин Стоименов...

Разнесоха се ръкопляскания. Кремена протегна ръка към бетонния парапет пред пейката и помести хлъзгащо се капаче. Под него имаше десетина бутона и малко екранче.

- Ще дам заявка за бягане. Едва ли ще стана олимпийска победителка, но съм длъжна да опитам.

Натисна няколко бутона и се изправи.

- Отивам да се съблека и да загрявам. Стискайте палци!

Заедно с нея още двама от компанията станаха. Те пък смятаха да се борят.

Стана ми весело. Баща ми някога наричаше такива неща урбулишки. Всеки прави, каквото му скимне, без да има представа за възможностите си. Интересно, как ще успеят да проведат тази олимпиада, без подборни състезания, без регламент за участие, без предварителна подготовка. Карат я като децата. Сега ми е интересно това - правя това, след малко ми е интересно друго - правя друго.

Водещият програмата оповести:

- Нови песни на Севдалин Ангелов, Миглена Стоилова, Радка Чурилска и Горан Манчев.

Отново се разнесоха ръкопляскания. Всички шумно почнаха да разговарят. В нашата компания мненията се разделиха. Един смяташе, че Радка няма защо да се явява, друг, че точно тя ще спечели, трети, че Севдалин просто ще ги захлупи.

Мълчех, защото нищо не разбирах.

Един от компанията, Дамян, видя недоумението ми и поясни:

- Записали са се, преди да дойдем ние. При тях няма съдии. Всеки зрител дава оценката си за песента и за изпълнението. Най-ниската оценка е нула, най-високата десет.

Поисках да си изясня нещата.

- И всеки може да излезе и да пее?

- Разбира се. В най-лошия случай, освен нулева оценка, ще го освиркат още по средата на изпълнението. Рядко, но се случва и това. Тези обаче са много известни. Вероятно ще се класират на челни места в Олимпиадата. Имат шансове да пеят за призовите места. Половината публика е дошла заради тях. Другата половина заради спортните състезания, а всички заедно, за да се повеселят.

В това време на подиума се качи първият изпълнител заедно с малкия си оркестър и стадионът притихна. Песента се хареса и всички шумно го аплодираха. Това го подтикна да изпее още две песни, също посрещнати с овации. След всяка песен на едно огромно табло се появяваше оценката. Направи ми впечатление, че въпреки овациите оценките никак не бяха високи. Само една песен получи малко повече от шест, а останалите слязоха дори до четири.

Следваше певица с хубава стара носия. Тя също изпълни три песни и по същия начин оценките й бяха далеч от максималните.

Побутнах Дамян.

- Не сте ли прекалено критични към тези хора?

Той поклати глава.

- Мисля, че това е реалното. Има множество извънредно популярни песни, а тези нямат шанс да станат такива. Просто нещо не им достига. В техните музикални среди ще им обяснят по-точно, какво и що, но всяка песен се пее от хората, а не от няколко специалисти.

Третата изпълнителка още с първите тактове завладя публиката. След изпълнението й се надигна вълна от викове "бис" и ръкопляскания. На второто изпълнение поне половината публика пееше заедно с певицата. Утихнаха едва когато я изпяха за четвърти път и фактически я научиха наизуст.

Последният от изпълнителите също взе своя дял от овации, но не успя да стигне до бисиране. Когато погледнах цифровите резултати видях, че най-хубавата песен бе получила оценка едва седем и половина. Бях разочарован, но Дамян не ме подкрепи.

- Всички нации признават, че ние сме най-взискателната публика. Затова пък при гостувания винаги ни оценяват най-високо. Трудно е да се състезаваш с имена от високо ниво, защото трябва да ги достигнеш и надминеш, но изкуството си заслужава признанието на хората.

- И освен тази оценка и овациите тези хора не получават нищо друго?

Дамян недоумяващо ме погледна.

- Че какво друго да искат? Те са напълно задоволени. Двама са програмисти, единият има петнайсетина магазина, а четвъртият - великолепно стопанство с огромни стада и всички му завиждат.

- Все пак не може без някаква материална облага. Те са положили труд и то нито малък, нито лек. Това според мен противоречи на принципите във вашето общество.

- Ни най-малко. Просто считаме, че този, който има достатъчно голямо желание да каже нещо на хората с песните си, с произведенията си, ще се стреми да го каже, дори да търпи загуба от това. Обратно, ако има материални стимули, хиляди ще се стремят да ги получат, без да имат какво да кажат и непрекъснато ще се стремят да увеличават доходите си независимо от качеството на творбите си. Ако ти е направило впечатление например в земната литература, авторите професионалисти, обикновено стават известни с едно-две произведения и после слизат доста под тяхното ниво. Просто са казали, каквото имат да кажат и след това използват професионалното си умение, за да получават материални облаги. Обикновено това са варианти на вече казаното или произведения, целящи да възпитат и утвърдят определен вкус и преклонение към дадено течение в изкуството и поощрявани за политически цели. Нашите хора на изкуството не дават много неща, но дават качествени неща. Затова пък общественото признание е много голямо и мисля, че това положение напълно ги задоволява. Това не пречи всеки, който създаде произведение на изкуството, да го предложи на хората. Оценката е не само на критиците, но и тяхна и доста категорична.

Не ми се влизаше в спор и казах примирително:

- Не съм мислил върху тази страна на въпроса.

Дамян не ми отговори, защото на пистата се наредиха бегачите. Водещият обяви имената им, съдията гръмна и те се понесоха напред.

Когато обявиха победителите, Дамян продължи разговора.

- И в спорта е същото. Всички, които участват тук, са водили дълга подготовка, тренирали са усилено, за да получат обществено признание. Те също имат дейност, която ги храни, и тук изявяват своите физически възможности. За тях не съществува земният проблем дали ще успеят да натрупат достатъчно пари за осем или десет години спортуване, дали ще успеят да дадат постижение, което да се заплаща достатъчно добре. Те наистина спортуват заради спорта и желанието за изява, а не за забогатяване.

- Значи си плащат наем за уреди, заплата на треньор...

Дамян ме прекъсна малко отегчено.

- Спортните учители получават заплата от бюджета, а съоръженията също се поддържат от бюджета.

В това време потеглиха бегачките. Съзрях Кремена и проследих бягането й до края. Заедно с друга бегачка едновременно докоснаха лентата. Миг по-късно фотофинишът показа, че Кремена е втора. Не й достигна буквално един сантиметър. Прие овациите за трите победителки и изтича в съблекалнята. Дойде при нас с мокра коса и ядосано се друсна до мен.

- Тази Детелина ще ми съкрати живота. Бяга като роботче. Десет пъти се състезавам с нея и едва шест съм я победила.

Казах предпазливо.

- Фактически вие бягахте еднакво. При това другите останаха на два-три метра зад вас.

Кремена тръсна глава.

- За да съм по-добра от нея, трябва да я оставя поне на половин метър зад мен. И ще го направя, та ако ще и сърцето ми да се пукне!

Сложих ръка на рамото й.

- Трябва да знаеш за какво време бяга Детелина и да го постигнеш на тренировките.

Кремена отърси недоволно ръката ми.

- На тренировките бягам и с хронометър, но то не е състезание. Тук бягаш за първо място, а не за време. Това е съвсем различно. Тя просто умее да се мобилизира повече от мен и това трябва да преодолея в себе си.

Едно от момичетата се обади:

- Кремке, ако се беше ядосала, преди да бягаш, сигурно щеше да я победиш. Сега вече няма смисъл да се ядосваш. Следващия път ще те нервирам преди бягането и всичко е наред.

Дамян също се намеси.

- Представи си, че Детелина е зла кучка и те гони да те ухапе. Няма ли да й избягаш?

Кремена се разсмя.

- Ако и тя получи същия съвет, ще обявим състезание на две зли кучки. Ще бъде страхотно!

Всички се засмяха и затова не разбрах какво обяви водещият.

Отново музикални изпълнения. Разбира се, докато траеха те, борците приготвиха тепихите и бяха готови за мерят силите си.

Оказа се, че музиката е класика. Нямаше толкова шумни овации, но оценките за изпълнение бяха значително по-високи. Едно от изпълненията дори мина над осем.

Не можех да понасям стъргането на цигулките и затова си премълчах. Само ме учуди, че доста от хората слушаха в някакъв захлас.

Борците заеха местата си, борбата почна и стадионът отново гръмна. Почти всички схватки завършиха за две-три минути с туш. Не успях да видя борците от нашата компания и запитах Кремена защо не излизат. Тя неохотно ми каза, че те ще се борят едва в четвъртия кръг, защото между тези, които излизат сега, няма достатъчно силни съперници, по-точно никой не се бе записал срещу техните имена. Те обаче се бяха записали за борба с определени борци, които смятат да победят.

Победените вече бяха напуснали бойното поле, а победителите разгорещено спореха със съдиите. Кремена проследи погледа ми и въздъхна.

- Вие трудно ще разберете тази система. Сега съдиите им записват кой кого е победил и с какъв резултат. Когато дойдат отново да се борят, те се записват срещу победителите от следващия кръг, но победените имат право да се запишат за реванш. При нас бегачките е същото. Ние с Детелина се записваме една срещу друга, а по-слабите се записват срещу нас с надежда да ни победят. Така се придвижваме от кръг на кръг до върха. Можеш да се явяваш, когато пожелаеш и срещу когото пожелаеш. Ако те освиркат, шегаджиите ще те вземат на подбив доста дълго време. Ако това ти е приятно или не те засяга, можеш направо да се явиш срещу всеки шампион.

Отново не проумях нищо. Мога да се боря с шампиона, но щели да ме освиркат. После щели да ми се подиграват. Разбира се, при тези ненормални може и да е така, но ако шампионът получи за тази схватка сто хиляди, а аз петдесет, хич не ми пука. Само че тук не плащат, а се присмиват или хвалят.

В това време дойде ред на нашите двама борци и компанията се въодушеви. Единият се справи бързо със задачата си, но вторият успя да постигне победа по точки, едва след трите рунда борба.

Когато се върнаха, и двамата бяха доволни. Компанията също. Оказа се, че с двете си победи могат спокойно да участват в олимпиадата и при това във втория кръг, където борците не са чак толкова много.

Това даде повод за много остроти, весели закачки и шумен смях, които се прекратиха, когато на зеленото поле се появиха танцьори. Състезаваха се едновременно по седем-осем състава. Хора и ръченици от Тракия, Македония, северняшки, шопски, граовски и какви ли не. Състезанието продължи повече от час и най-накрая като се изтеглиха състезателите, публиката нахлу на полето и сама почна да пее и танцува. Естествено и ние слязохме долу. Свиреха състави от различни селища, без да им се дава оценка. Излизаха певци от публиката, различни музиканти.

Шумното веселие продължи повече от три часа, след което тези, които бяха дошли от по-далече, почнаха да се разотиват и аз също се наканих да тръгвам. Бях уморен от многото танци и игри. Никога през живота си не бях участвал в такова веселие и макар и да презирах тази тълпа, трябваше да призная, че се забавлявах чудесно. В края на краищата нямах никаква вина, че съм попаднал тук, а всеки човек има право на малко развлечение.

Компанията също бе уморена и потеглихме заедно.

Когато седнах в буса, установих, че краката ми едва ме държат от умора. Другите се шегуваха, закачаха, но аз нямах сили дори да се усмихвам. Това направи впечатление и веднага се посипаха съвети как да се спася от мускулна треска. Разбира се, всеки съвет бе съпроводен с шега, така че изобщо не разбрах какво трябва да правя и какво не.

Кремена каза, че ще се погрижи за мен и като слязохме на гарата, ме изпроводи до вкъщи. Без да я каня, влезе вътре и като видя разхвърляните неща, се хвана за главата.

- Мислех те за по-нормален, ама и ти си като другите, дето пристигат от Земята и до един месец се връщат обратно.

Това окончателно ме вкисна и ядно отвърнах:

- И аз ще се върна обратно. Дори и да не искам, вашите тайни служби ще го направят!

Тя изумено ме погледна, натика ме в едно кресло и почна да подрежда стаята.

- Не е зле да отидеш при психиатър. Очевидно страдаш от мания за преследване.

Намеренията ми да прекарам една приятна вечер с нея изчезнаха.

- Ако позволите, госпожице, ще ви посоча някои данни, които явно говорят за наличието на тайни служби. Например фактът, че от Земята са пристигнали около двеста милиона души, е една явна лъжа. От Земята са изчезнали точно двадесет и пет милиона. Това, което е налице и тук. За какво е необходима тази лъжа? За да ви се внуши, че има голям подбор на хора. Лично аз не знам нито един случай на завръщане от вашата планета.

Тя престана да подрежда, огледа недоволно стаята и седна срещу мен.

- Затова пък аз знам стотици случаи на завърнали се. Няма за какво да водим спор.

Стана и нервно отвори хладилника. Съдържанието му явно я задоволи и тя се върна в средата на стаята.

- Имаш достатъчно храна, смятам, че имаш и средства да преживееш. Съжалявам, че те заведох на този празник. Все правя по някоя глупост. Сбогом!

Без да се интересува дали няма да кажа нещо, излезе и затвори вратата.

Дори не се помръднах. Страхът от тайните служби е толкова голям, че само едно споменаване за тях я накара да избяга. Направих глупост. Трябваше да използвам желанието, което усещах в нея, и наистина да съм доволен от срещата и празника им. Вместо това се раздрънках за тайните служби. Сега мога да се ядосвам само на себе си.

Станах и си налях солидна доза уиски. Отпих голяма глътка и след това решително изпих останалото на един дъх.

Съблякох се и се стоварих в леглото. Алкохолът взе и остатъка от силите, които имах, завъртя ме и прекъсна мислите ми. Последното, което помислих, бе, че и Кремена по някакъв начин е свързана с тайните служби.

8.

Следващият ден въпреки очакванията ми не донесе нищо. Знаеха за какво съм тук. Знаеха, че съм разбрал това, но очевидно още не са решили как да постъпят. Най-вероятно ще ме изпратят в оловен или уранов рудник или в някои блатисти места и за няколко месеца ще ме унищожат. Нима някой го е грижа за съдбата на такива като мен?

Едва привечер се окопитих и си съставих ясен план за действие.

Отидох в местния магазин, взех някакви стоки и като се проврях под бариерата, най-спокойно се прибрах, без да платя. Това ме заплашваше с парична глоба или отработване на глобата и стойността на продуктите. Сигурно второто, защото моите налични средства бяха твърде малко за покупките, които направих.

Няколко часа минаха в напрегнато очакване. Така или иначе трябва да вземат решение как да постъпят с мен.

Когато екрана за видео връзка светна, вече бях глътнал хапче против главоболие и половин бутилка първокласно уиски.

Включих връзката и на екрана се появи мъж със загрижен поглед.

- Дежурен по произшествия, Николов.

Без да дочака реакция от моя страна, продължи:

- Взели сте стока, без да платите. Моля, отидете и си уредете сметката.

Погледнах го право в очите и заявих твърдо:

- Нямам с какво да платя и не желая да плащам! Не съм дошъл по своя воля и нямам намерения да се съобразявам с вашите ненормални закони. Поне докато ме върнете на Земята!

Полицаят с любопитство ме разгледа.

- Тогава не остава нищо друго, освен утре след обяд да дойдете при мен.

Злобата ми към този свят надделя.

- Нямам такова намерение!

Този път гласът му стана рязък:

- Ако не се явите до четири часа след обяд доброволно, ще се наложи да ви докараме. По-добре елате без наша помощ!

Засмях се.

- Ще се съветвам със себе си, а не с вас!

Той просто изключи връзката, без да ми отговори.

Налях си още от скъпото уиски и го глътнах на един дъх. Картите бяха раздадени. Сега ще видим кой какво държи в ръцете си.

Алкохолът ме отпусна и върна способността ми да разсъждавам. Бях направил непростима грешка. Дадох им възможност да се разправят с мен, както искат, без да спечеля нещо от това. Нервите ми вече не издържат напрежението. Причината е ясна, но резултатът не е приятен. Ще се наложи да си посипвам главата с пепел и да се преструвам на лоялен гражданин. Тази невероятна диктатура е уверена в себе си, независимо че двадесет и петте милиона пристигнали тук, мислят като мен. Не е възможно да мислят по друг начин и все пак не могат да променят нищо. Не е изключено да ползват лекарства, за да ги държат в подчинение. Една инжекция и човек става равнодушен към всичко. Или внушение от разстояние?... Не мога да преценя как, но очевидно държат здраво хората в ръцете си.

Отново се появи познатото ми чувство на мишка, хваната в капан и за да го премахна, си налях още уиски. Етикетът му привлече вниманието ми. След името на фирмата, следваше списък на съставките - толкова алкохол, толкова захар, толкова вода, толкова не знам какви си вещества. Нищо за това от кога е създадена фирмата, какви награди е получавала на международни изложения, кои са видните консуматори на тази марка, в колко държави по света се консумира...

Оставих шишето обратно и пак се върнах на положението си.

От магазина взех две кутии, без да знам за какво служи съдържанието им, защото цената бе висока и превишаваше възможностите на кредитната карта.

Можех да ги върна обратно, но едва ли собственикът ще признае това. Освен да ги занеса в полицията и да заявя, че от мъка съм се напил, не съм знаел какво правя и да помоля да не обръщат сериозно внимание на тази история.

Да, ама този дежурен по произшествия видя, че не съм толкова пиян. Поне още не бях достатъчно пиян, за да проличи.

Глупости. Може ли от няколко думи да разбере. Бил съм мъртво пиян и толкова. Аз ще твърдя това, пък той да докаже противното. Какво могат да искат от един пиян човек. Сменил обстановката, трудно му е да се ориентира и от мъка вдигнал бутилката. Сигурно имат хиляди такива случаи. Нали ме посъветва да отида и платя сметката.

Ако не се бях държал така гордо и смело, нямаше да има никакви последици.

Това е разликата между нас, способните, призваните да ръководят света и обикновените, хленчещи страхливци от тълпата. Аристократът по рождение, се проявява като аристократ при всички случаи на живота и затова тъпата сган ни мрази и иска да ни унищожи, за да получи и парите ни, и властта ни.

Пиян съм бил! Пиян и това е! Ще върнат кутиите обратно и няма какво да ми направят. Свободата ми трябва, за да се боря с тях и да наложа аристократизма, властта на способните, на призваните по рождение да властват!

С тези мисли съм заспал в креслото, а когато се събудих, главата ми се пръскаше от болка, устата ми бе суха, а в стомаха ми имаше нещо, което нито можех да повърна, нито ми позволяваше да поставя нещо в него.

Студен душ, гарниран с два лимона и две кафета ми позволи да се раздвижа. Погледнах масичката и установих, че съм изпил повече от една бутилка уиски. Достатъчно, за да убие кон. Добре би било да отида веднага в полицията, за да видят тъмните кръгове под очите ми, но нямах сили да стигна дотам.

Пролежах още няколко часа и като изпих още две кафета, отидох в указания час при полицая. Пред вратата му имаше няколко души и се наложи да чакам дълго, докато ме приеме. Никой не разговаряше, но явно всички бяха от Земята. Личеше си и по дрехите, и по стойката. Би трябвало да се опитам да завербувам някой от тях, но мястото не бе подходящо.

Когато влезнах при полицая, той се усмихна.

- Мислех, че ще се наложи да ви довеждаме, но се радвам, че сте размислили.

Придадох си възможния най-нещастен вид и измънках:

- Бях пиян. Наистина бях мъртво пиян. Просто не разбирам как съм направил такова нещо!

Очаквах дълга тирада за законите и тяхното спазване, но той ме изненада.

- Открих един ваш приятел от Земята. Бойчо. Искаше веднага да плати сметката и да ви види. Разказа ми доста подробно с какво всъщност сте се занимавали. Много добър човек. Помолих го да изчака. Вероятно ще върнете нещо в магазина. Едва ли сте употребили всичко, което сте взели.

Прекъснах го.

- Нося скъпите вещи, а другото е храна и две бутилки уиски. Предайте ги на собственика. Наистина съжалявам за тази история и се радвам, че ще се срещна с Бойчо.

Полицаят поклати глава.

- Просто ги върнете на мястото, от което сте ги взели, и това е достатъчно.

Това ме учуди.

- А ако собственикът не признае, че съм ги върнал? Как ще докажа обратното.

Моите думи го нервираха.

- Направете така, както ви казвам, а след някое време ще разберете защо!

Усетих, че е по-добре да си замълча и затова записах адреса на Бойчо и се затътрих към магазина.

Оставих двата пакета на местата им, след това взех същите неща, които бяха вкъщи, пуснах ги през компютъра и тикнах кредитната карта в прореза. Вместо да си тръгна, върнах покупките по местата им и си излязох. Бяха ми останали достатъчно пари.

Трябваше да се обадя на Бойчо, но се чувствах неудобно. Едва ли можех да му обясня постъпката си. Пък и какъв смисъл има? Още като излязох от полицая, разбрах, че не сме се срещали често на Земята не случайно. Били сме от двете страни. Той не е успял или не е искал да влезе в обществото на аристократите, а аз бях там. Вероятно не е искал, защото можех да му помогна. И бих му помогнал. Нали това бе най-верният ми приятел. Дори тук веднага е направил всичко, за да ме избави от неприятности, въпреки че това няма никакво значение.

Уредих нещата и без неговата помощ.

На Земята, ако се върнем и двамата, ще го взема в моя отдел. След тази му постъпка неговата лична преданост към мен пролича, а това значи, че мога да разчитам на него.

Успокоен се прибрах и реших да си направя нещо с повече лютиви подправки за вечеря, защото стомахът ми след снощното пиянство продължаваше да не иска храна. Докато умувах как да го направя бързо и достатъчно апетитно, чух входния звънец. Отворих.

Беше Бойчо.

В първия момент, изпитах желание да му затворя вратата, но той не забеляза това. Със сияещо лице ме прегърна и весело нахлу в къщата.

- Ето, че се срещнахме отново. Фантастична история. Звъни ми полицаят и ме пита познавам ли такъв и такъв човек. Разбира се, отговарям. Та това е най-добрият ми приятел. Той се усмихва и ме разпитва най-подробно за теб. Разказах му всичко, което знам, и тогава той ми казва, че си взел стока, без да платиш. Отвърнах му, че аз пък веднага тръгвам към магазина да уредя сметката. Полицаят ме помоли да почакам до днес и ако по някаква причина не успееш да се справиш с положението, той ще ми се обади. Чаках, чаках, най-накрая се качих на буса и пристигнах. Имам строго нареждане от мама, Лора и децата да те заведа у дома. Всички се радват, че си тук.

Бях изненадан.

- Че кога е прехвърлена майка ти. С нея разговарях преди няколко дни.

- Тук е вече трети ден. И непрекъснато ми обяснява, че през цялото време е била уверена, че сме живи и здрави, но й е било много мъчно. А като разбра, че и ти си тук, в първия момент се разсърди. Как така, не си й казал, че ще идваш при нас. После се разсмя и каза да не я слушаме, защото от толкова много радост е загубила способността си да съобразява.

Стана ми приятно от привързаността на цялото му семейство към мен. Умеят да различават преуспяващите си приятели. Всеки би се гордял и радвал на моето добро отношение към него!

Тупнах го по рамото и го накарах да седне. Измъкнах втората бутилка уиски и лед от хладилника и налях две чаши.

- За срещата и приятелството!

Чукнахме се и аз отпих една глътка, но разбрах, че стомахът ми не желае да приема подобно нещо. Оставих чашата на масичката и запитах:

- Успя ли да се уредиш на някаква работа?

Бойчо се засмя.

- Имах две-три идеи за водородните автомобилни двигатели, които даже не смеех да предложа на Страбон. Чертаех си така, за себе си. Знаеш какво беше положението. На думи се говореше за екологични двигатели, а на дело се даваха средства, колкото да не се закрие отделът и при нужда да се покаже грижата за новите производства. Кой можеше да си позволи закриването на нефтените компании? Да върви против техните интереси! Тук изобщо не позволяват да се говори за бензинови и дизелови двигатели. Само водородни. Запознах се с постиженията им в тази област и видях, че моите идеи имат приложение. Някои хора ме убеждаваха да открия собствено производство, но аз съм лош организатор. Затова сключих договор с най-големия производител на коли и сега мога да кажа, че за два месеца работа съм един уважаван, богат и щастлив човек.

Неволно се усмихнах. Богат! Сигурно са му дали малко по-висока заплата и хубаво жилище на изплащане и Бойчо е на седмото небе. Нали знам, отношението му към парите. Щом има възможност да си купува най-необходимите неща и да се храни добре, смята, че е едва ли не най-богатият човек на Земята. Конструкторска маса и възможност да не мисли за домашните сметки. Това е, което напълно го задоволява.

Побързах да променя темата на разговора.

- На Земята можеш да бъдеш не по-малко богат и уважаван. Ти не знаеш някои неща, но мога да те уверя, че щом успеем да се върнем, ще се погрижа да станеш истински богат. За начало, ще те взема на работа в моя отдел.

Бойчо ме погледна със странно недоверие и прекара пръсти през гъстата си руса коса.

- За нищо на света не бих се върнал доброволно на Земята. Сега, когато и мама е при мен, изпитвам ужас от земните порядки.

Въздъхнах. Тези тук са успели да го обработят добре.

- Изглежда, аз по-добре се ориентирам от теб. Тази система е една чудовищна диктатура, която не позволява нищо да се развива нормално. Нима можеш да възприемеш спокойно факта, че всеки може да проверява колко пари имаш, какво си купил, какво си ял... Да не говорим за банковата, производствената, търговската тайна, неща, които тук не съществуват. На какъв успех може да разчита човек при това положение? На Земята смятам да те взема в моя отдел със заплата, която малцина получават. При това няма да имаш кой знае какви задължения. Лека и приятна работа. Разбира се, ако и там царуват същите порядки, това би станало невъзможно. Свободният човек никога не би позволил някой да наднича в живота му. Да му държи сметка на парите, на разходите, на работата, която е извършил. Тази система ще погуби и семейството ти. Най-малко защото ще се чувстваш угнетен от факта, че не можеш да изпиеш една бира с някой приятел, без Лора да разбере това. Да не говорим какво ще стане, ако решиш да подариш нещо на някоя приятелка. В края на краищата един мъж може да има някое увлечение, а то струва пари. А в службата? Как може собственикът да те възнагради, без това да стане обществено достояние? Веднага ще почнат интриги, сплетни. Животът ти ще стане ад. Хората стават врагове понякога за по-малко от един долар, ако смятат, че той е даден неправилно на другия, а не на него. Как смяташ да опазиш идеите си от конкурентите? Как ще предотвратиш компания с по-големи възможности да не ги разработи и обере печалбите от производството? Замисли се върху това и аз наистина ти обещавам, щом се върнем, да те осигуря така, както тук е невъзможно да се направи.

Млъкнах и го загледах в упор. На тези неща не може да се противостои. Колкото и да са го заблудили, като се опита да си отговори, ще разбере, че най-добре е да се върне с мен на Земята и естествено да направи всичко възможно това да стане час по-скоро. Ако се забавим много, Страбон ще си намери друг на мое място и трябва да започвам отначало.

Бойчо мълча десетина секунди, преди да отговори. Сякаш не можеше да проумее какво му бях казал.

- Боби, струва ми се, че е много рано да говорим за тези неща. Ти просто не можеш да възприемеш този свят. Това е естествено. В първите дни и аз търсех отговор на тези въпроси, но повярвай ми, човекът и неговото достойнство ни най-малко не се нараняват от тукашните закони и порядки. Нещо много, много повече. Човешката личност тук е напълно защитена от всеки опит за сплетни и интриги, както ти се изрази. И това е така поради пълната откритост и липса на каквато и да било тайна в обществото. Никой не може да подшушне, че аз съм купил накит на любовницата си, защото, ако съм направил такова нещо, то ще бъде регистрирано в компютърната система и всеки, който се интересува, може да провери и да нарече публично клеветника, лъжец. Идеите ми? Да на Земята ще ги откраднат и ти най-добре знаеш как става това, защото това е твоята професия, макар че официално си един обикновен рекламен агент. Тук обаче е невъзможно, пак по същата причина, че не представляват никаква тайна и всеки може да провери чия е разработката и чие производството. Говориш за награди, давани тайно, и естествено, за неща, извършвани тайно и следователно против нечии интереси. Тук, поради липса на тайна, ти не можеш да извършваш такива услуги на Страбон и той няма за какво да те награждава. Тази планета е отхвърлила тайните. Тайна може да бъде задушевният разговор с приятеля ти, личните отношения в семейството, каква музика си слушал или каква книга си прочел и то дотогава, докато не породи противоречия, водещи до разпадане на брака или скарване с приятеля. Дотогава, докато прочетеното или чутото не те изправи пред съда на обществото, ако това прочетено или чуто те подтикне към противообществени постъпки, разбира се. Боби, трябва да разбереш най-важното на тази планета, за да я обикнеш. Тук никой не отрича парите, личното богатство, личното преуспяване. Това обаче може да се постигне само с честен труд, с действително извършена работа. На Земята е достатъчно да имаш определено количество пари, примерно десет милиона долара и те ще ти носят лихви, от които може да проживееш безгрижно живота си. Въпросът е как ще ги получиш тези пари - дали срещу реално вложен труд, или срещу безскрупулно ограбване на ближния. Знаеш много добре старата земна максима, че в основата на всяко богатство лежи неразкрито престъпление. И не е необходимо това престъпление да бъде непременно убийство. Открадната идея, скрито завещание, невинно задържане на някаква заявка, забавяне на определена доставка, неплатени данъци, какво ли не прави изобретателният човешки мозък, за да натрупа пари. Пари всъщност откраднати от ближния.

Прекъснах го доста грубо:

- Щом се натрупат достатъчно богатства, те ще намерят начин да се умножават сами и в края на краищата цялата глупава система ще се върне към земната. Или ме смяташ за кретен, който ще работи двадесет години за двадесет хиляди долара? Бъди сигурен, че ако ми се наложи да живея тук, само след година ще имам много повече от теб, без да съм положил и половината от твоя черен труд. Не е възможно да няма индустриалец, който да не се нуждае от услугите на такива като мен. Просто защото и той самият е започнал по този начин, защото богатство с труд никой не е успял да натрупа. Всичко се прави за сметка на безмозъчната, неграмотна или полуграмотна тълпа. Откак свят светува, простите работят за умните, за образованите, за обществото, което се нарича висше, точно поради това, че то се е издигнало над другите, благодарение на умението си да създаде богатства, като принуди тълпата да работи за него! Никой никога няма да позволи прекалено много хора да получат достатъчно високо образование, за да им бъдат отворени вратите към висшето общество. А знаеш, че и малцина от високообразованите хора успяват да проникнат в него. Най-често те имат допир с истинския аристократичен свят, но, макар и добре платени, са само негови слуги.

Този път Бойчо ме прекъсна:

- И за това говориш, без да познаваш действителността. Икономическите закони не позволяват подобни неща. Можеш да получиш огромно наследство, но ако не умееш да го управляваш, ще фалираш много бързо. Ако го превърнеш в пари, те също ще свършат, защото не можеш да кажеш, че имаш сто милиона и живееш с лихвите от десет, а лихвите от останалите деветдесет се трупат за поколенията. Тук просто няма лихви, така както няма и банки. И ако ти не умееш да ръководиш предприятието си, неминуемо, ако не ти, то децата ти, ще трябва да почнат отново. И още нещо, при това особено важно! Тук всички хора получават задължително еднакво образование. В конституцията е заложено, че равен старт в живота хората получават само ако имат равно образование и следователно равни законови възможности. Кой от тях ще бъде по-богат зависи от личните способности, защото на никого не може да се каже, че той няма съответният ценз за съответната дейност или длъжност, както и никой не може да каже, че не е получил нужното образование, за да развие една или друга дейност.

Не можах да се въздържа.

- И кой ненормален измисли цялата тази нечовешка система?!

Бойчо веднага се хвана за възможността да промени темата на разговора.

- Искам да ти разкажа по-подробно. Някой си професор Барчин.

Прекъснах го.

- Чувал съм за неговите заслуги, но нищо повече.

Той кимна.

- Аз доста подробно се запознах с историята на това общество и имам намерение да ти я разкажа.

Не ми се искаше да стигнем до скарване, а спорът ни бе прекалено остър, за да приключи миролюбиво, затова седнах и го подканих да говори.

Бойчо явно се поуспокои и почна да разказва.

- Цялата история е започнала още преди петдесет години.

Барчин е бил професор по физика, но по обвинение за връзки с мафията го изгонват от университета. Очевидно тези връзки са били реални, защото той бързо забогатява и прави собствена физична лаборатория. Любопитно е, че никой не знае точно какви опити е правил, защото не е имал сътрудници, а само помощен технически персонал за поддържане на лабораторията.

Три години след построяването на лабораторията, сина му и жена му загиват при мафиотска престрелка. Не е ясно дали са попаднали случайно там, или са били убити умишлено, защото други пострадали няма. След тяхната смърт, Барчин се оттегля в лабораторията и до смъртта си не я напуска. Това е условно, защото не е излизал на Земята, но многократно е идвал тук.

Вероятно смъртта на най-близките му същества е променила мисленето му и той се е заел да направи този открит от него свят, по-добър от този на Земята. Възможностите му са били огромни. Той е прехвърлил практически идентични копия на цялата земна литература, изкуство и наука. Прехвърлил е огромно количество машини и съоръжения.

Първите заселници на тази планета са вярвали истински в неговите идеи, защото колкото и да си добре екипиран с техника, построяването на един нов свят винаги е свързано с огромни трудности и напрежение.

Между другото, открих един любопитен доклад, изпратен от федералното бюро за разследване на САЩ, до правителството, в който се твърди, че произведени машини и съоръжения за над осемстотин милиона долара са изкупени, но никой не може да разбере къде са монтирани и какво произвеждат. Тогава никой не е обърнал внимание на този доклад, но за първите няколко години, това е приблизителната стойност на машините и съоръженията, монтирани на тази планета.

Как професорът е постигнал това, не е ясно, но фактът е налице. Компютърната система заработва още на третата година от пристигането на първия заселник, но в нея няма данни за този период. Просто са регистрирани машините, съоръженията и техните собственици.

Прекъснах го.

- Значи тези първи заселници сега са милиардери, които практически владеят планетата и съществуващите закони ги предпазват от каквато и да било конкуренция.

Бойчо се засмя.

- Не позна, защото собствениците са ги купили от държавата и то на доста високи цени. Периодът на изкупуване продължава и сега. Съществуват определени ограничения за максимална собственост на земи или обем на производството, които спират големите апетити.

През това време непрекъснато са идвали нови заселници, но не в големи количества. Просто за допълване на все по-нарастващите нужди от хора. Оформяли са се центровете на всички земни националности. Отработвали са се законите, конституцията... Компютърната система непрекъснато се усъвършенствала, докато достигне сегашния си вид на пълен информационен източник.

За всичко това той е дал първоначалната идея, но конституцията, законите и управлението на тази планета са създадени без негово пряко участие. Той никога не е заемал никакъв пост и не е участвал в разработването на конституцията или някой закон. Тези, които първоначално са дошли тук, наистина са искали да създадат точно такъв, максимално равноправен свят. Планета на хора, уверени, че ще живеят добре и свободно!

Професор Барчин умира на Земята и не оставя никакви средства. Нито там, нито тук. Неколцината техници от лабораторията събират пари помежду си и му осигуряват едно що-годе прилично погребение. Те са единствените, които са го изпратили. Не е имал нито роднини, нито приятели, останали на Земята.

И тук има един голям въпрос, който занимава много от най-добрите умове. Как е успял да открие планета, точно копие на Земята, с всички видове на растителния и животинския свят, със същия химичен състав, със същите Луна и Слънце. Къде се намира всичко това? Засега е сигурно единствено мястонахождението ни в нашата стара Галактика, но точните координати, разстоянието до Земята, това са неща, които все още не са известни, а и да се открият, едва ли ще помогнат с нещо за установяване на връзка с нашата метрополия. Както и да е, все някога ще се открие истината. Засега, смятам, че ни е дадена една изключителна възможност, ние, хората, да се проявим действително като разум, достоен да излезе в просторите на безкрайната Вселена.

Без да кажа нещо, станах и отворих хладилника, за да приготвя нещо за хапване. Бойчо ме спря.

- Не прави глупости, Боби! Лора и мама се готвят да те посрещнат, като че ще посрещат Нова година. Сега тръгваме и след половин час ще си пред най-богатата трапеза, която си виждал през живота си.

Не възразих. Още бях твърде смачкан от алкохола, за да ми се домакинства. Освен това едно такова гостуване можеше да разсее тягостното впечатление от срещата ни. Може би жените не мислят като Бойчо. Ако те станат мои съюзници, нещата ще тръгнат по съвсем друг начин.

Затворих хладилника и след четиридесет минути се озовахме пред дома на Бойчо. Беше малко селище на три-четири километра от столицата. Къщата бе великолепна, с голяма градина. Вековни букове хвърляха сянка над масичката и шезлонгите, небрежно разположени на тревата.

Бойчо проследи погледа ми и се усмихна.

- На обяд щяхме да се разположим тук, но сега вече се смрачава и няма причина да храним комарите.

В това време на входа се показаха Лора с майката на Бойчо и двете им деца.

Целунах майка му, здрависах се с Лора, прегърнах децата и сред весела глъчка влезнахме вътре.

Без да ми дадат възможност да се огледам, ме настаниха на трапезата, която наистина бе нещо неописуемо, и Бойчо разля в кристалните чаши бутилка шампанско.

- За срещата и за приятелството!

Чукнахме се със звънливия кристал и докато се хранехме, Лора и децата, прекъсвайки се взаимно, ми разказаха как са попаднали тук, как в началото всичко им е било странно и необяснимо и колко щастливи са сега. Бойчо слушаше с усмивка, без да се намесва. Аз също седях усмихнат, но някъде в мен, нещо се отдалечаваше от тези хора. Все по-ясно чувствах, че няма да станат мои съюзници, че в този свят съм сам и нямам никакви възможности.

Бях престанал да следя разговора и затова въпросът на Лора ме сепна:

- Реши ли вече с какво ще се заемеш тук? Бойчо още на четвъртия ден си намери работа. Тук има страшен глад за работници. Всичко се развива много бързо, има огромни и твърде амбициозни проекти. Планетата се задъхва от недостиг на хора.

Неволно се изтървах и казах истината.

- Не мога да реша. Опитах в информационна редакция, но не ме приеха. Сигурно ще се заема с търговска дейност. Във всеки случай още не съм решил.

Бойчо се намеси:

- Имай предвид, че за самостоятелна дейност ще ти дадат разрешение едва след една година. Това е срок, поставен заради връщащите се на Земята. Преди е имало доста случаи на върнали се, изоставили дейността си, хора. Тук няма кой да се занимава с ликвидацията на тези дейности. Затова ще трябва да поработиш при някого една година, а после ще си направиш заявка за производствен или търговски кредит и можеш да започнеш.

Лора ми изброи няколко търговски фирми, които според нея веднага ще ме вземат на работа.

Отвърнах уклончиво, че още не съм се ориентирал в нещата, но до няколко дни ще се възползвам от съвета й и станах да си тръгвам. Жените се опитаха да ме задържат, но Бойчо ги убеди, че имам нужда от време за размисъл и възприемане на тукашната действителност.

Изпратиха ме до буса и весело ми махаха с ръце, докато се отдалечавах от тях.

Слязох на спирката и бавно тръгнах към дома си. Към временния си дом. Бях сам. Сам на една ненормална планета, където за мен нямаше място.

9.

Може би наистина трябва да се заема с търговия. Не познавам търговските им закони, но нали и тук едни търговци фалират, други преуспяват... Може би ще открия тайните пружини, които движат това общество и ще съумея да ги използвам. Може би? И какво ще получа? Кредитна карта, в която всеки може да наднича.

Ще трябва да се оженя и още веднъж да изпитвам непрекъснатото унижение за разходи, които не мога да скрия.

Всъщност, някъде чух, или някой вметна в разговора, че и тук има жени, които не се задоволяват с един мъж, както и мъже, които не се задоволяват с една жена, но не го правели за пари, а защото такава била човешката природа. Още една от многото глупости. Ако съм си поставил цел да спя със съпругата на еди-кой си, то не е защото много я желая, а защото искам да ми разкаже нещо за съпруга си. Нещо, което после ще превърна в пари или в изкачване на по-високо стъпало. Как не могат да разберат елементарни неща?!

По улицата се разхождаха хора. Пълната луна просветваше през листата на дърветата, а от мрака, скрил скамейките край цветната алея, долиташе ту смях, ту убедителен шепот. Този проклет свят съществуваше и изобщо не ме забелязваше.

Лошото бе, че аз не можех да го премахна, да го прекроя...

Влязох в къщата, която обитавах, и ме лъхна тежка миризма на застояло, на цигарен дим и алкохол. За тези няколко дни и тя се бе променила. Мразех я. Вероятно не мога да наема и жена да я поддържа и да ми готви. А дори да мога, с тази помощ, която са ми отпуснали, не мога да я платя. Това не е Земята.

Не издържах повече. Да правят каквото искат! Да ме затварят, да ме връщат на Земята, да ме карат на принудителен труд. Почнах да чупя, да ритам, да късам... Ръмжах прегракнало от злобата, която изпитвах. Когато не остана нищо за унищожаване, спрях и застанах на средата на стаята. Бях приключил с престоя си тук. С връщането си на Земята. С живота. Нямах друг изход освен да се самоубия. Стига да има с какво. Не случайно вземат оръжието при пристигането. Оръжието е сигурност и самостоятелност. Тук не позволяват такива неща. Трябват им роби за работа!

Погледът ми спря на шнура от завесите. За моята цел става и това. Куката на полюлея ще издържи. Тръгнах към прозореца да взема шнура и внезапно стаята просветля. Бях в стаята на хотела, откъдето по неведом начин ме пренесоха на отвратителната далечна планета. Пред мен бе креслото, където се бях запътил да седна, а зад гърба ми през прозореца се виждаха тъмнозелените борове.

Погледнах часовника, но той показваше почти полунощ. Постоях нерешително и протегнах ръка към телефона. Помолих за точно време. Разликата бе пет часа. С толкова го бях поместил напред на онази адска планета.

Оставих слушалката и бавно се отпуснах в креслото. Нещо твърдо опря на кръста ми. Посегнах и напипах кобура на пистолета. Беше празен. Сложих ръката на коляното си, наместих се по-удобно и усетих безкрайна, тежка умора.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.08.2005
Илия Джерекаров. Оазис в космоса. Варна: LiterNet, 2005