ОАЗИС В КОСМОСА

I. РЕШАВАЩОТО СТЪПАЛО

Илия Джерекаров

web | Оазис в космоса

1.

Сложих последния написан лист от отчета ми за провеждане на операция "ОЗИРИС" и доволен, се запътих към кабинета на директора. Всичко бе минало блестящо. За два месеца успях да проникна в най-добре пазената тайна на автомобилите "Грин" и да осигуря многомилионна печалба на нашата автомобилна компания "ФРАМ". Повишението на заплатата ми бе повече от сигурно и освен това очаквах заслужена почивка в някой от най-добрите курорти.

В приемната на директора имаше двама добре облечени, изискани господа. Докато се огледам за свободен стол, секретарката скочи и ми се усмихна.

- Господин Страбон те чака. Каза незабавно да те поканя при него.

Не успях да пророня и дума, и тя отвори вратата. Влезнах и учтиво казах, че отчетът ми е готов. Подадох папката и се изправих пред масивното бюро, зад което седеше директорът Страбон. Той някак разсеяно взе отчета и махна неопределено с ръка.

- Сядай. Имаме важна работа.

Мълчаливо седнах в едно кресло. Той стана и се настани в съседното.

- Виж какво, Боби. След това, което направи, ти даваме съответна заплата. За три години, невероятна кариера. Изравняваш се с борда на директорите. Това, разбира се, между нас. Смятах да ти дам три месеца отпуск, но както казват, човек предполага, Господ разполага. Има задача с твърде много неизвестни.

Тук замълча и изчака секретарката да ни сервира горещото турско кафе, мляко и кифлички. Докато тя подреждаше сервиза на масичката, се опитах да преценя положението. Кафе и то със закуска при Страбон бе достъпно само за представители на фирми, от които бе зависим или за министри и то много рядко. Значи задачата бе от изключителна важност.

Секретарката наля кафето и излезе. Директорът взе своята чашка, отпи и млясна от удоволствие. Облиза устните си и се обърна към мен.

- Да се върнем към нашата работа. Закусвай и слушай внимателно. Ако искаш нещо друго, не се стеснявай. Днес всичките ти желания ще се изпълняват.

Всъщност единственото ми желание бе неизпълнимо. Просто да се махна оттук и да отида някъде, където няма хора, няма задачи и мога да лежа и гледам синьото небе. Затова седях и мълчаливо, както подобава на изпълнителен служител, слушах.

- Става дума за нещо, което буди тревога не само в нашата компания. Това нещо е просто и предполагам, че си чул за него. Изчезват хора. Масово и от най-невероятни места. Няма незасегната държава. Никой не може да каже защо изчезват, къде отиват или къде са заровени. С тази работа са заети всички тайни служби по света, но повече от три месеца няма никакъв резултат. Предполагам, че няма и да има. Трябва ти да се заемеш с това нещо. Приготвена ти е кредитна карта с месечни разходи до сто хиляди долара. Втора, за непредвидени еднократни разходи, до десет милиона долара. Разбира се, ще даваш отчет за разходите, но постигнеш ли успех, първата ще ползваш за себе си в течение на година, а втората, докато похарчиш и десетте милиона. Това е между мен и теб, а сега задавай въпроси. Ще ти отговоря в рамките на постигнатото досега.

Отпих глътка кафе и за пръв път се осмелих да разгледам по-добре финансовият магнат Страбон. Беше доста строен, с почти бели коси и умни, но както ми се стори, доста жестоки очи.

- А ако не успея да се справя?

Наистина, да се заема сам със задача, която не могат да решат всички тайни служби по света, поне за мен бе глупост. Страбон обаче бе сериозен.

- Не е изключено, но е малко вероятно. В този случай оставаш само с повишениeто на заплатата. Мисля, че не можеш да имаш други претенции.

Кимнах и неохотно запитах:

- Все пак трябва да има някакви данни за изчезналите.

Директорът стана, отвори сейфа до бюрото и измъкна една тъничка папка. Седна обратно в креслото си и ми я подаде.

- Това е всичко. Разпределение на изчезналите по-държави, по-пол, по-образование, по-националност, по-вероизповедание, по-политически партии и така нататък. Най-обикновена статистика. Както виждаш, тайните служби не правят нищо. Затова смятам, че ти ще се справиш. Между другото, намекват ми за извънземни сили, за начало на второто пришествие. Трябва да ти кажа, че ходя на черква, това е необходимо, ако държиш на доброто си име, но не вярвам на никакви приказки за извънземни или божествени сили. Ние сме хора и изчезват хора. Впрочем това, което ме тревожи, не е изчезването на много хора. Тълпата от улицата се размножава достатъчно бързо. Тревожи ме изчезването на най-добри учени и специалисти. Тези, които осигуряват прогреса и научния потенциал на Земята. Във справката това е едва част от процента, но тази част от процента, струва стотици пъти повече от всички останали, годни само да изпълняват елементарни действия. Искам да насочиш вниманието си към тях, към учените и специалистите. Да започнеш от тях и да свършиш с тях. Ако изчезнат още толкова, колкото са изчезнали досега, техническият прогрес ще спре, докато подготвим нови учени, а това е дълъг и сложен процес. Искам да насоча вниманието ти към още нещо. Между двадесет и петте милиона изчезнали до вчера няма нито един политик! Няма нито един финансов или индустриален магнат! Няма нито един висш представител на религиозна организация! Няма нито един висш военен чин! Да сме наясно, Боби, аз не съм глупак, за да вярвам на приказки. Тук се крие невероятен заговор срещу Земята. Ако не разберем кои сили правят това нещо, след още три месеца индустрията няма да има нито една новост на пазара, науката няма да има нито едно откритие или изобретение.

Съгласих се с него, допих си кафето и излязох. Секретарката ми даде кредитните карти с лъчезарна усмивка. Вероятно бе смаяна не по-малко от мен.

Седнах в работния си кабинет и отворих папката. Нищо повече от това, което ми бе казал Страбон. Нямаше и имена. Просто, инженери толкова, архитекти толкова, работници от тази или онази професия толкова...

В главата ми имаше някаква празнота. Два месеца бях живял в невероятно напрежение. Рискувах всеки момент да ме разкрият и да загубя и работата, и кариерата, и състоянието си. Бях пуснал в ход всички позволени и непозволени средства да се сдобия с чертежите на новия модел "Грин". Имаше и шантаж, и подкупи, и заплахи... Само случайно не стана и убийство. Ако ме бяха заловили, директорът Страбон щеше да продължи да е директор, но аз щях да се озова в затвора. Просто щеше да се окаже, че съм се престарал и съм превишил пълномощията си. Целият свят щеше да знае, че това е лъжа, но никой не би могъл да ме спаси.

И как само го каза: "...Тълпата от улицата се размножава достатъчно бързо!" Изобщо не го интересува никой. Важното е да има кой да работи за него. Да има милиарди и всички да му се кланят.

Да ми бе оставил поне една седмица да почина. Два месеца съм бил на кафе и сандвичи. Дава ми огромна заплата, която така седи в банката, защото не мога да се разходя край витрините да си купя нещо, което ми харесва. Няма време! За такива като мен никога няма време. Няма време да се запозная с някое момиче, няма време да прочета вестник и да се замисля какво става по света. Няма време за нищо освен за работа!

Всички тайни служби по света с милиони осведомители, с огромни финансови средства не могат да се справят с изчезването на толкова много хора, а аз, видите ли, мога! Ще ми бъде платено добре. Не ми трябва заплатата му! Ще се махна и ще отида на някоя дребна служба или просто на черна работа. Ще си намеря едно момиче, ще си купим една къщичка и ще бъдем щастливи да отглеждаме децата си. Иначе парите, които изкарвам, губят смисъла си.

Сигурно бунтът ми щеше да продължи, ако на екрана за вътрешна връзка не се бе появила секретарката на Страбон.

- Приеми списъка на изчезналите от нашия научен институт. Директорът смята, че това ще те заинтересува.

Казах лаконично, като човек, който си пие кафето с него:

- Благодаря, Роза!

Включих печатащото устройство и след секунди държах списъка в ръка. Бе доста подробен. Веднага ми направи впечатление една дреболия, изпусната в официалния отчет. Всички бяха изчезнали заедно със семействата си. И работници, и конструктори.

Едно име привлече вниманието ми. Бойчо. Бяхме съученици и наистина неразделни приятели. После отидохме в различни градове - той да изучава двигателите, а аз журналистика. След шест или седемгодишната раздяла се срещнахме отново, но въпреки взаимното доверие не се виждахме често. Разчитахме един на друг, помагахме си при случай, но вече не бе тази дружба. Може би и затова, че той се ожени. Глава на семейство с три деца не е ерген, който изцяло разполага с времето си.

Прочетох още веднъж внимателно справката. И той, и съпругата му са видени за последен път преди три месеца. Последна ги видяла една съседка. Съпругата приготвяла вечеря, Бойчо четял вестник, децата играели в тяхната стая. След изчезването освен дрехите, с които са били облечени, няма липсващи вещи. Съдовете за хранене били измити, но леглата не са били приготвени за сън, от което специалистите заключават, че са изчезнали след вечеря, но преди да си легнат.

За разлика от останалите имена в списъка това бе конкретно и ме засягаше лично. Просто трябваше да се заема с него. Не можех да си представя как умният, добродушен веселяк Бойчо би направил някаква глупост. Да се забърка в религиозна секта, в политическа партия или мафиотска организация. Да не говорим за нещо, насочено против интересите на цялото земно кълбо.

Взех си едно кафе от бара и седнах да обмисля по-добре нещата.

Преди всичко трябва да поговоря с майка му. Това бе една умна, добра и справедлива жена, която и аз обичах и уважавах. Тя се отнасяше към мен, точно както и към Бойчо. Усмихваше се на детските ни щуротии, никога не повишаваше глас и въпреки това винаги я слушахме и се бояхме да не я огорчим.

2.

Без да й се обаждам предварително, тръгнах към жилището й. Боях се да не е изчезнала и тя, но страховете ми се оказаха напразни. Отвори на първото позвъняване, прегърна ме и се разплака. Видя ми се остаряла и някак си смалена.

Когато се поуспокои, заговорихме за Бойчо. По-точно, говореше тя.

- Напоследък като че искаше да се срещне с тебе. Все ми говореше, че работата, която вършиш, не е добра. Нали ти си най-добрият му приятел. Казваше, че не разбира как за по-голяма заплата си се заел с промишлен шпионаж. Искаше да поговорите за това. После го преместиха на друга работа и той се притесни. Смяташе, че е несправедливо. Все ми казваше: "Мамо, ако има една планета в космоса, където има поне малко по-добър ред, бих отишъл там, без да се замислям". Много несправедливо и лошо е устроен нашият свят. Безработица, престъпност, наркотици. Да не говорим за липсата на перспектива у хората.

Прекъснах я.

- Бойчо от неуредици в службата ли бе недоволен или от начина, по-който е устроено обществото?

Тя внимателно ме изгледа с тъжните си очи.

- И от двете. Те са взаимно свързани. Мечтаеше да направи къщичка някъде в планината, далеч от хората и да живее там, като се пенсионира. А още няма тридесет години. Работи прекалено много и нервите му са напрегнати.

- Добре ли се разбираха с Лора? Нали семейните неприятности също изнервят?

- Разбираха се. Нямаха нещо, за което да не се разбират. Просто не знам. Всички изчезнаха. Хората говорят, че това е работа на извънземни. Нали и други изчезват по същия начин. И все семейни. Други казват пък, че започвало второто пришествие и Господ прибирал предварително добрите, да не пострадат в деня на страшния съд. Ходят при някакъв ясновидец да питат дали Господ ще ги прибере и тях. Само че взимал много пари. Вече и поповете в черква говорели за греховете ни и призовавали да се покаем и да се молим, Господ да ни прости и спаси. А те наистина бяха добри. Сигурно аз имам някакви прегрешения, та ме оставиха тук да чакам края. Поне да бях получила нови дрехи. Много хора получават нови дрехи. Казват, Господ им дава знак, че ще оцелеят при второто пришествие. На други пък дрехите овехтяват. Това е предупреждение за покаяние и молитва.

Разбрах, че няма какво повече да ми каже. Успокоих я, както можах, обещах да идвам често и излязох.

Улицата ме посрещна с горещото обедно слънце. Почувствах глад и влезнах в първото заведение, което ми попадна. Поръчах студена бира и затоплен сандвич. В мен напираше непонятно раздразнение. Това, което ми бяха възложили, определено не ми харесваше. Дотук винаги съм бил наясно с това, което имам да извършвам. Знаеш каква е крайната цел и търсиш резултат. А тук?

Изчезват хора. От всички краища на Земята. Около двадесет и пет милиона души. И още никой не е успял да разбере как изчезват, къде отиват, кой ги отвлича... Не случайно хората говорят за извънземни сили, за второ пришествие и страшен съд.

Изядох набързо сандвича, отпих от студената бира и поисках вестници. Сервитьорът ми донесе цял куп, да си избера. Взех ги всичките и почнах да преглеждам заглавията: Решение на президента на САЩ за войната в Африка; Съветът за сигурност праща сини каски в азиатска държава; Религиозната война в Индия; Артистът Клеър Хил зарязал съпругата си...

Само в един вестник намерих кратка бележка за това, което ме интересуваше. "Службите за сигурност въпреки допълнителните средства и сериозността на проблема все още не могат да кажат нищо относно изчезването на хора. Налага се мнението, че това е работа на извънземни сили, целящи унищожението на икономическата и военна мощ на Земята. Може би някое от заинтересуваните правителства ще постави пред ООН въпроса за сигурността на Земята като цяло. Просто се налага необходимостта от рязко увеличение на разходите за военни нужди, като се наблегне на извънземните космически станции и тяхното въоръжаване с най-мощни съвременни оръжия. Земята трябва да се превърне в непристъпна крепост срещу всякакви външни врагове!"

Толкова. И на мен, специалистът по кражби на производствени тайни, се разчита да открия нещо!?

Поръчах си втора бира, оставих вестниците и се сетих за двете кредитни карти. Едва ли някой от ченгетата е получил подобно нещо. Страбон знае как да действа. Нали за седем-осем години създаде тази гигантска автомобилна индустрия в югоизточна Европа. Мръсник, но изключително умен мръсник!

Най-добре е да замина под предлог, че разследвам нещата. Само че къде и какво да разследвам. Няма държава, в която да не изчезват хора. Поне за сега, е, все едно къде ще бъда.

Прибрах се вкъщи и се тръшнах на леглото дори без да си развържа връзките на обувките. Бях нещастен, уморен, изнервен... До някое време чувах шума на улицата, после съм заспал.

3.

Събудих се малко след полунощ. Бях спал повече от десет часа, гризеше ме страхотен глад и въпреки че се чувствах бодър и отпочинал, настроението ми ни най-малко не се бе подобрило. В хладилника нямаше нищо и ща не ща, трябваше да отида в близкото денонощно ресторантче.

То беше пълно и аз едва намерих място на малка масичка за двама. Поръчах си пържола с пържени картофи, настаних се колкото може по-удобно и зачаках момчето да донесе поръчката. Докато сервитьорът ми пожелаваше приятно хранене, в ресторантчето влезе стройно и твърде привлекателно момиче. Огледа се внимателно и като установи, че единственото свободно място е при мен, попита свободно ли е. Кимнах неохотно и докато тя се настаняваше, се заех с унищожението на пържолата.

Момичето седя няколко минути замислено, после си поръча кафе. Имаше доста уморен вид.

Любопитството и някакво желание да разговарям надделяха и доста нескопосно подхванах разговор.

- Ако съдя по вида ви, една пържола би ви се отразила по-добре!?

Тя уморено се усмихна и съвсем простичко и приятелски отговори:

- И аз мисля така, но нямам пари в себе си. Пътувах, колата ми почна да тропа, вървеше едва-едва и тук наблизо съвсем спря. Ако не беше това, сега щях да съм у дома и да нямам никакви проблеми.

- С една дума, налага се да ви нахраня.

Тя се опита да каже нещо, но аз вече извиках момчето и то й подаде листа с менюто.

Когато останахме сами, казах сериозно.

- Не смятайте, че сте ми задължена с нещо. Гощавам ви, защото не ми се седи сам. Просто имам нужда да поседя с някого. Да не съм сам.

Тя разбиращо кимна глава.

- Затова приех поканата. Вие сте претоварили нервната си система и тя се нуждае от малка почивка.

Бях изненадан.

- Да не сте лекар?

- Психиатър. Току-що завърших. Още не съм си намерила работа.

Учудих се.

- Не са ли ви предложили място?

Тя сви рамене.

- Това, което ми предлагат, не ми харесва. Аз съм такъв тип човек, който не може да приема предложения. Искам сама да се справя с нещата.

- Да, но приехте да вечеряте с мен.

Тя отново се усмихна.

- Разбира се. Вие имахте нужда от човек до вас, точно така, както аз от една вечеря.

Докато си пиехме кафето, тя успя да ми разкаже почти всичко за себе си. Родителите й се развели, бащата давал издръжка на майката, но не я признавал за своя дъщеря и тя изобщо не го е виждала и дори не знае как се казва, защото майка й никога не позволявала да се говори за него. Сега се връща от съседния град, където изчезнал братовчед й. Успокоявала майката и бащата.

Моментално се оживих. Разпитах я най-подробно за всички обстоятелства около изчезването. Тя повтори почти същата история, която чух за приятеля ми Бойчо. След това добави малко неуверено:

- Разговаряла съм с десетина души, на които близките са изчезнали. Времето за изчезване е еднакво. Или сутрин рано, преди да отидат на работа, но след като са ги видели съседите, или вечер след прибиране от работа. Вие очевидно сте от службите, които се мъчат да установят причината за тези изчезвания.

Кимнах утвърдително и тя продължи:

- Ако имате някаква справка, статистическа, разбира се, много бих искала да я видя. Струва ми се, че тя би могла да подскаже някаква идея за вашето разследване.

Казах й, че нямам такава и поръчах по още едно кафе. Когато го допихме, наближаваше да се съмне. Бях готов да седя срещу нея и до вечерта, но тя явно едва издържаше. Запитах я къде й е колата и се обадих на моя механик да дойде да я види. Отидохме заедно и я огледахме. Беше втора употреба и твърде разнебитена. Механикът се опита да я запали, надникна в двигателя и се обърна намръщен към мен:

- Най-разумно е да я захвърлите. Ремонтът й ще струва повече от самата кола. Всичко е износено. Просто не си струва труда.

Отпратих го и неочаквано и за мен, казах:

- Няма изход, освен да ви закарам до вас.

Момичето помълча, после ме изгледа внимателно и каза доста твърдо:

- Е, добре. Явно ще трябва да се чувствам ваш длъжник.

Тръгнахме към моята кола и аз й показах къде живея. Тя се усмихна, но не каза нищо. Едва когато отворих вратата на мощния, скъп автомобил, каза бавно:

- Собственик на луксозно жилище и още по-луксозна кола. Сигурно родителите ви са много богати?

Отговорих също така бавно и кратко.

- Починаха. При катастрофа. Един месец, преди да се дипломирам. Къщата ни бе ипотекирана, за да осигурят следването ми.

Тя внимателно ме погледна и не заговори повече по този въпрос. Аз се пресегнах към задната седалка, за да оставя сакото си, и с едната ръка се хванах за рамката на вратата. Не видях как вятърът я засили и тя притисна пръстите ми. Изръмжах от болка, отворих веднага и видях, че те са в твърде жалко състояние. Вероятно поне два бяха счупени.

Обърнах се към момичето:

- Ще се наложи да потърся лекар. Повярвайте, не го направих нарочно.

Тя взе ръката ми в своята и внимателно почна да я разглежда. Присви очи, като че страдаше от късогледство.

- Вярвам ви. А аз все пак съм лекар, макар и психиатър.

Разглежда я повече от минута. Би трябвало да отдръпна ръката си, но ми бе много приятно. След това усетих, че болката изчезва.

Тя вдигна глава.

- Ако имате лепенка с риванол, ще бъде чудесно, но може и така.

Пусна ръката ми и аз съвършено безболезнено раздвижих пръстите си.

- Да не сте добрата фея?

Смехът й прозвуча искрено.

- В такива случаи винаги раната се смята за по-голяма, отколкото е. Няма нищо засегнато. Освен това аз не ви питам как ще разкриете тайнствените изчезвания. Всеки си има своя секрет.

Приех думите и без възражения, но това, което чудесно разбирах, бе, че двата ми пръста наистина бяха, ако не счупени, то поне изкълчени, а само за минута в нейните ръце, станаха съвършено здрави.

Подкарах колата без да задавам въпроси. След няколко минути, на един завой главата й легна на рамото ми. Беше заспала. Намалих скоростта и повиших температурата в колата. Не исках да я будя. Пътуването продължи вместо нормалния един, повече от три часа. Дясната ми ръка изтръпна от неудобната и неподвижна поза.

Вече в града, шумът на минаващ камион я стресна. Тя се изправи и извинително ме погледна.

- Направих ви и шофьор, и възглавница. Ръката изтръпна, нали?

Бях напълно искрен:

- Никога не съм пътувал по-приятно.

Тя поклати глава.

- Просто имате много развито чувство за отговорност.

Спрях пред дома, който ми показа, и тя отвори вратата.

- Не ви каня на гости, но това не значи, че съм неблагодарна.

Не й дадох да продължи.

- Мисля, че трябва да се срещнем. В по-нормална обстановка.

Тя утвърдително кимна глава.

- И не забравяйте, че ми обещахте статистически данни за изчезванията. Умният човек може да види интересни неща в тях.

Докато съобразя, че не съм й обещавал такова нещо, тя махна за довиждане и изтича към входа.

Няколко секунди по-късно, потеглих обратно. Мина доста време, преди да се сетя, че така и не разбрах как се казва.

4.

Седях в кабинета си и гледах в отворената пред мен папка. Не можех да се съсредоточа. Мислено се ругаех. Аз, специалистът по разкриване на тайни, бях прекарал шест-седем часа с едно момиче, което определено ми харесваше и сега не знаех нито името, нито адреса, нито телефона му. Мъчех се да концентрирам вниманието си върху статистическите данни, но не успявах. Накрая станах решително, взех папката и тръгнах към дома, пред който я оставих. В папката нямаше секретни данни, така че и да попаднеше в ръцете на вестникарите, едва ли щеше да бъде сензация.

Да си призная честно, изпитвах известен страх от нея, но същевременно и непреодолимо желание да я срещна. Страхът идваше от необикновените й способности. Знаех за екстрасенси, които лекуват бързо и без болка, но такова нещо не бях чувал и не можех да си представя. Два счупени пръста, а аз бях сигурен, че са счупени, да заздравеят буквално за минута. И тази необикновена бодрост и енергия, които са ме обхванали...

Би следвало да си задам въпроса, за какво й трябва този глупав статистически отчет. Или това бе само предлог да се срещнем отново?

Каквото и да бе, спрях колата пред къщата и започнах да я разглеждам. Двадесет и четири етажна сграда. Пет апартамента на етаж. Не мога да звъня от апартамент на апартамент. По разумно е да видя от книгата за адресна регистрация. И това не върви, без да знам името й. Млада дама, завършила психология, безработна, живее сама с майка си. Сигурно няма да й е приятно да я открия по този начин.

Излязох навън, подпрях се на колата и се загледах във входа. Отведнъж в главата ми се завъртя безумната мисъл, че тя с тези си способности знае за моето пристигане и ей сега ще излезе.

Невероятното се оказа истина. Няколко минути по-късно я видях да излиза и уверено да тръгва към мен.

- Да си призная, надявах се да дойдеш. Точно днес нямам никакъв ангажимент и се чудех коя книга да чета.

Отворих вратата на колата, тя седна и аз се настаних до нея.

- Ако не възразяваш, може да излезем извън града. Знам едно чудесно тихо ресторантче край река с плачещи върби. Ще се нахраним и ще разгледаме статистическия отчет, който пожела да видиш.

Тя кимна в знак на съгласие и взе отчета от ръцете ми. Аз потеглих, а тя се задълбочи в него. След десетина минути го хвърли на задната седалка.

- Имам чувството, че някой умишлено го е направил непълен.

- Какво имаш предвид?

- Просто липсват данни, от които може да се получи някаква ориентация за време и пространство.

Очите й внимателно ме наблюдаваха. Аз се засмях.

- Имам чувството, че искаш да съм по-умен и прозорлив, отколкото съм.

Тя поклати глава.

- Смятам, че имаш достатъчно качества да решиш задачата.

- Благодаря за комплимента. Между другото, все забравям да те питам как се казваш.

- Джая. Но и ти трябва да кажеш твоето.

- Моето е съвсем обикновено. Боби. А твоето ухае на екзотика.

- Майка ми се е увличала по-индийския епос и ме е кръстила с име от него. Поне е кратко.

- От това ли идва увлечението ти по психологията?

Тя няколко секунди ме гледа втренчено, преди да отговори.

- Не. Но това ми прилича на полицейски разпит!

Този път аз помълчах, преди да отговоря гузно:

- Не съм полицай. Учех журналистика, после почнах работа при автомобилите. Вероятно искам да знам всичко за теб.

Джая поклати глава.

- Никой, никога не знае всичко за другия.

- Искаш да кажеш, че при никакви обстоятелства човек не разказва всичко за себе си?

Тя кимна.

- Всеки премълчава неща, които не смята, че ще се посрещнат добре. Затова на един човек се казва едно, на друг друго, или нещата се представят под различен ъгъл.

Спрях колата пред ресторантчето и това сложи край на този разговор. Седнахме в сянката на огромна върба и докато се хранехме, разговаряхме за най-обикновени неща. Чувствах, че няма да допусне каквато и да било близост между нас. Това ме дразнеше, но до края на вечерята премина. Получи се нещо като среща с по-стар и уважаван колега. Много ти е приятно, но не съжаляваш, че не е продължила повече.

Когато се нахранихме и поднесоха кафето, тя отново се върна на въпроса за статистиката. Този път сякаш ме поучаваше.

- От едни и същи данни могат да се направят различни изводи. Затова често я наричат стъкмистика.

Свих рамене и отпих от ароматичното кафе.

- Това са данни на нашите статистици. Ще се опитам да получа данни от ООН.

Джая весело се засмя.

- Това ще отнеме много време, Боби. А и едва ли ще ти даде по-добра представа. Просто трябва да мислиш и да откриеш центъра, от който се ръководи всичко това.

- От вчера правя само това.

- Точно така. От вчера се занимаваш само с мен, а аз едва ли съм това, което ти е нужно.

Иронията бе явна. Изпитах желание да й кажа нещо, с което да я поставя на мястото й, но премълчах. За първи път срещах такава самоуверена и умна жена. Все пак промърморих недоволно.

- Това не ми пречи. Просто нямам план за действие. Не мога да реша кой има полза от всичко това. Не смятам, че това са извънземни същества. Ако те могат да отвлекат двадесет и пет милиона души, нищо не им пречи да се появят и да наложат волята си.

В този момент забелязах, че тя присвива очи, както нощес, когато разглеждаше пръстите ми. Разбрах какво ме порази снощи. В този момент зениците й изчезнаха. Сякаш върху тях имаше поставено капаче. Това не продължи повече от секунда, но изпитах неволен страх от нея. В следващия момент, тя вече ми се усмихваше спокойно.

- Аз също бих търсила решението на въпроса тук, на Земята.

- Такова нещо може да се извърши от могъща организация, разполагаща с огромни средства.

Тя не се съгласи.

- За огромните средства съм съгласна, но за организацията - не. Тя неминуемо би имала прояви, които да я издадат.

- Смяташ, че това е някой гениален луд милиардер? Нали и той би се изявил по-някакъв начин. Освен това тези, които имат милиарди, са известни.

- Сигурен ли си? Според мен да притежаваш милиарди, не е необходимо да имаш контролен пакет акции от някаква компания. Достатъчно е например да имаш акции от много компании. Да имаш имоти в различни краища на света. Акциите и имотите носят пари, независимо дали техният притежател е известен с влиянието си върху някоя компания или стои настрани и стриже купони. Ако това е някой учен, той спокойно би могъл да си направи лаборатория, да си прави опити и никой да не подозира за това.

- Не остава нищо друго, освен да те включа в моя екип и да работим заедно. Нали каза, че си безработна. Ще получаваш много по-голяма заплата от това, което можеш да намериш на друго място.

Тя се пресегна, взе чантичката си от свободния стол и каза сухо и спокойно:

- С такива неща не мога да се занимавам. А сега мисля, че е време да тръгваме.

Обратният път мина в мълчание, сякаш си бяхме казали всичко.

Вероятно така мълчат влюбени или съпрузи, когато видят, че не се разбират и без да си правят сцени от злоба или ревност, се разделят.

Беше непоносимо.

Когато я оставих пред дома й, ми олекна. Не си назначихме среща, не си разменихме телефони... След няколко минути вече не мислех за нея. Една мисъл ме загложди. Ако изчезванията стават от един център, то едва ли това става денонощно. В такъв случай за различните часови пояси времето ще бъде различно.

5

Спрях пред полицейското управление и се качих при един мой добър познат. Срещу добро заплащане ми бе помогнал доста в последната операция, смятах да го използвам отново.

Той ме посрещна радушно.

- О, Боби, онези от "Грин" още ли не са успели да те пречукат. Имам сведения, че знаят кой им е скроил номера.

- Ако направят това, ти първи ще разбереш, Мони. Сега имам друга задача. Искам да знам имаш ли възможност да позвъниш в някоя по-отдалечена държава, в Америка или в Азия и да попиташ по кое време на денонощието изчезват хората при тях.

Той се разсмя и изразително потри пръстите си.

- Мисля, че ще се разберем. Случайно си спомням за един, който работи в Панама.

Кимнах утвърдително и извадих няколко банкноти от портфейла си.

- Вдигай телефона и говори. Наистина бързам.

Десет минути по-късно си купих голям глобус на Земята. Още в книжарницата преброих часовите пояси. Нямаше никакво съмнение. И там, и тук хората изчезваха едновременно. По местното часово време машината работеше сутрин от седем до девет и вечер от шест до десет. Джая бе права, че трябва да има някакъв център. Съдейки по-времето на изчезване, той бе някъде наблизо.

Погледнах глобуса, за да се ориентирам, кои държави имат това часово време. Финландия, Полша, Румъния, България, Гърция, Египет или Либия, може би Судан, Заир и ЮАР. Не бяха много, но на два континента. Прибрах се вкъщи, поставих глобуса на работната маса и въздъхнах. Някаква енергия вътре в мен ме предизвикваше да се движа, да правя нещо, а трябваше да стоя и да умувам къде може да бъде скрита тайнствената станция, похищаваща хора от всички краища на Земята. Почнах да правя гимнастика, докато се изпотих, след това влезнах в банята, взех един хладен душ и като застанах отново пред глобуса, бях малко по-добре.

Трябваше да съставя план за действие. Само че преди това исках да узная кой има интерес в цялата тази история. Могъща извънземна цивилизация, разполагаща с такава мощ, просто щеше да се появи и да наложи волята си. Едва ли някой би успял да окаже съпротива. Някоя от земните свръхсили? Също малко вероятно. Къде ще изчезнат тези двадесет и пет милиона души? Ще ги открият за часове с някой спътник. Луд милиардер и при това гениален учен? Добре, но къде ще ги изпраща и каква е причината за това? На всичко отгоре центърът, който похищава хората, работи с неизвестна досега енергия. Иначе геофизичните станции отдавна да са засекли необичайните смущения. С една дума задачата ми изглеждаше безнадеждна.

Свързах се отново с Мони от полицейското. След една-две приветствени думи запитах:

- Интересуват ме материали по изчезването на хора, Мони. Имаш ли нещо на разположение?

Той се засмя.

- Всичко, каквото пожелаеш. Дори броя на притежаваните от тях носни кърпи. Добре, че на вестникарите им писна и ни оставиха на мира. Но подозирам, че в най-скоро време ще започнат отново атаката срещу нас.

- Но това не са ли секретни материали?

- Глупости. Това е единственият проблем, по който сме готови да дадем сведения на всеки, стига това да помогне с нещо. Да не би ти да имаш нещо наум?

- За сега не, но ако имам, ще ти го кажа.

- Добре. Мини, когато пожелаеш. Ще ти приготвя една дискета с данни от нашия район. Между другото, искам да ти кажа нещо, което твърдят, че не може да има отношение към изчезванията, но ми се струва твърде разпространено явление. Освен това подозрително ми съвпада по време. Става дума за внезапна смяна на облеклата у много хора. На някои дрехите овехтяват, а на други се появяват нови костюми, обувки и бельо. Лично аз получих по този начин нов костюм, но се лиших от вратовръзка и една две дреболии от джобовете си. Влезнах в собствения си дом и установих, че костюмът ми е друг, а пистолетът в джоба ми е изчезнал. Имах неприятности поради тази история.

- Това е много интересно, Мони! Разкажи ми по-подробно!

- Какво да ти разказвам. Бях се вкиснал, заради някои несполуки в работата и отведнъж, нов костюм, а пистолетът ми го няма. В началото смятах, че това е работа на местната мафия, но после се убедих, че нямат нищо общо. Проверих всичко до секунда. Наистина ти казвам, че не ми се губи нито секунда от времето. Получих нов костюм, купих нов пистолет и така приключи всичко.

Поблагодарих за сведенията и затворих телефона. Това наистина бе интересно, но нямаше отношение към въпроса. Ако ми възложат да се занимавам с тайнствените дрехи, е друго.

Данните на полицията извадиха още една особеност. Изчезваха хора между двадесет и четиридесет и пет годишна възраст. Разбира се, без да броя децата, които изчезваха със семействата си и неголям брой родители вече пенсионери.

Реших да опитам да търся решение от края. Къде могат да се поберат двадесет и пет милиона души, без да бъдат открити. Близо един час седях пред глобуса, преди да се призная за победен. На Земята нямаше място, където биха могли да се настанят изчезналите. Всичко говореше за намеса на извънземни.

След това се сетих за предупреждението на Мони, че тези от "Грин" са разбрали за пресниманата документация, както и факта, че извършителят съм аз. Това наистина може да ми донесе доста неприятности. Когато някой се провали по такъв начин, летят куршуми.

Ако Страбон знаеше нещо, щеше да ме предупреди. А ако не знае? Или десетте милиона са просто приятелска помощ да избягам от неприятностите. Не е възможно. Никой няма да си даде печалбата, за да мога аз да се скрия. Трябва да се помиря с факта, че такава задача ми е възложена, че съм се провалил и не се знае какво ще стане с мен. Най-добре да изчезна, преди да е станало късно. Имам нужда от почивка, хора изчезват навсякъде. Където и да съм, мога да си мъча мозъка, както и тук.

Само няколко минути ми бяха необходими, за да взема бельо и да се уверя, че оставям жилището в ред. Седнах в колата и безцелно потеглих. Положението ми се струваше и смешно, и глупаво, и трагично. Бягам като подгонен заек, въобразявам си, че изпълнявам свръхважна задача, а всъщност търся малко спокойствие.

Реших да отида на една от високопланинските хижи и там да си почина два-три дни. Щом не ми дават почивка, мога да я взема сам.

Неочаквано ми се стори, че една кола върви прекалено неотстъпно зад мен. Можеше да е случайност, но... Обиколих един квартал. След това повторих. Колата не ме изпускаше. Явно бях закъснял. Шансовете ми бяха минимални. Нямах никаква подготовка за евтини представления от този род. Имах пистолет, с който не бях стрелял нито веднъж. Физическата ми подготовка се изчерпваше с някоя и друга игра на тенис, но последните два месеца не бях правил и това. Нямах претенции да бъда и шофьор, който може на високи скорости да поднася по завоите и да избяга.

Обзе ме страх. Устата ми пресъхна. Всеки миг очаквах другата кола да приближи, да отвори прозореца и да изстреля един пълнител в мен.

Неочаквано ми провървя. На светофара преследващата ме кола изостана, опита се да излезе пред другите коли, но някакъв камион й препречи пътя. Не беше кой знае каква преднина, но достатъчна, за да вляза в първия сервиз, който ми попадна.

Излязох от колата и облекчено въздъхнах. Казах на механика да ми регулира двигателя и предпазливо излязох навън. Не се виждаше нищо застрашително. Махнах с ръка на първото такси и го помолих бързо да ме откара при Джая.

Както и първия път, няколко минути след като се изправих пред дома й, тя излезе и доближи до мен.

- Наистина не очаквах да те видя толкова скоро.

Разказах й набързо какво се случи и я помолих да ме откара някъде.

- Забравяш, че нямам кола.

Усмихнах се пред тази дребна пречка и след половин час, новата й спортна кола тръгна към планината. Спряхме пред малко хотелче, скрито в зеленината на боровата гора. Джая ме погледна и заяви:

- Ако това те устройва, можеш да ме закараш до автобуса и да се върнеш обратно. Предполагам, че никой не знае къде си.

Казах доста твърдо:

- Искам да останеш и ти!

Тя се замисли за миг.

- Не е необходимо, но тук ми харесва.

Качихме се в стаите си с обещание да се видим след половин час. Заключих вратата за всеки случай и се тръшнах в креслото. Сега, след като непосредствената опасност бе минала, отново започнах да се бунтувам. Имах милиони, момичето, което ме интересува, е в съседната стая, но трябва да се крия като плъх, да не ме убият.

Цялата система ми се стори отвратителна. Работиш за нечии интереси, готов си да извършиш престъпление, за да получиш много пари, а когато ги получиш, не можеш да ги ползваш. Бях сигурен, че ако Страбон не се споразумее с тези хора, те ще ме пречукат. Не бях сигурен и в това, дали ще иска да плати цената, която му предложат.

Негодуванието ме обзе с такава сила, че почнах да се задушавам. Станах и отворих прозореца. В стаята нахлу приятно ухание на бор. Обърнах се да отида до креслото и се заковах на място. Стаята се бе превърнала в голяма зала.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.08.2005
Илия Джерекаров. Оазис в космоса. Варна: LiterNet, 2005